Желаещите да подкрепят този блог могат да го направят чрез Paypal:
Ако имате нужда от човек, притежаващ богата литературна култура и имащ дългогодишен опит с публикации, за редакторска и коректорска дейност, както и за PR, можете да се свържете с мен на:
narrator_sf@yahoo.com

петък, 28 август 2009 г.

УБИЕЦ НА КОШМАРИ



Разказът е публикуван и като книга с твърди корици.


1.

Стаята беше голяма и пълна само с езотерични вехтории, някои от които сигурно бяха на повече от век. По ъглите и под тавана висяха огромни паяжини, обсипани с гниещи мухи. Стените вероятно някога са били бели, но сега сивееха от мръсотия, а на места бяха обсипани с плесен.
Единствената електрическа крушка бе закачена на къс прояден кабел над разнебитената и напукана дървена врата, и хвърляше мъждива светлина през паяжините около нея.
Стаята бе пълна с най-различни твари. Петима от тях бяха с човешки произход – две вещици и трима уорлока. Имаше още инкуб и сукуб, три вампирки, които твърдяха че са сестри, и върколак – грубоват на вид, космат и ръмжащ. Точно под тавана висяха няколко призрака и полтъргайст. В единия ъгъл се бяха свряли едно зомби и едно банши и нещо си шушукаха. До вратата се бе подпрял дребен зелен леприкон и си подхвърляше испанска златна монета със скучаещо изражение на лицето.
Духът, чието име бе Албис, се похвали на полтъргайста, че е успял да материализира пред един медиум няколко вещи от миналото, е предимно предмети от неговата собствена гробница.
Вратата се отвори със зловещо скърцане, стресна леприкона и той си изтърва дублона. Веднага клекна да го търси, мятайки подозрителни погледи към всички.
В стаята влезе организаторът на сбирката – демонът Адион. Имаше мускулесто човешко тяло, в лицето наподобяваше на плешив тигър с рога, очите му бяха червени, а ирисите им - змийски.
Всички същества се смълчаха и застинаха в напрегнато очакване. Някой срита леприкона да се изправи.
Адион заговори:
- В града се е появил дохжа. Знае ли някой от вас, глупаци, какво означава това?

2.

Алекс Мерфин се обличаше. Един негов приятел го бе поканил да изпият бутилка J&B в клуб “Фолкс” - едно от най-елитните заведения във Фотрес Ууд. Алекс обу черен лъскав панталон от промазан плат. Нагоре сложи черно боди, което му прилепна плътно, подчертавайки огромните му мускули.
Алекс се замисли за приятеля си. Дон Джордж бе контактен и дружелюбен човек, въпреки някои свои странности. Например винаги държеше Мерфин настрана от ученичките, които познаваше, и на които преподаваше - за да не му пострадал авторитета. Или пък примерно няколко години подред се обличаше с официален шлифер, а в същото време караката му бяха обути в маратонки. Тази вечер ненадейно защо бе резервирал маса в клуб “Фолкс” и бе обещал, че ще плати цял литър уиски. Хрумнало му просто ей така.
Алекс бе католик по рождение. Беше слабо религиозен и двуинчовия златен кръст, който закачи на врата си, носеше по-скоро като моден аксесоар, отколкото като религиозен символ.
Мерфин се взря пред огледалото в антрето. Оттам го гледаше висок и мускулест тъмнорус мъжага. Алекс намести кръста, инкрустиран с полускъпоценни камъни. Бодито му бе леко изрязано на врата, така че златото се виждаше добре и проблесна отразявайки светлината на електрическата крушка.


Вампирката Мери чакаше в засада. Беше се притаила в сенките, приела форма на хуманоиден прилеп и дебнеше “дохжата” да излезе. Адион и беше поръчал да следи Мерфин отдалече и да донася информация за навиците му, за това къде ходи, и носи ли със себе си някакви защитни магии или средства. Върколакът Неоулф беше недоволен, че не възложиха тази задача на него и въпреки заплахите на демона беше обещал, че “ще прегризе гърлото на оня смотаняк”. Ликантропът също така помоли Мери да докладва на него, преди да отиде при Адион.
Алекс Мерфин излезе от входа на блока, в който живееше. Няколко бездомни псета, които се въртяха около контейнерите за боклук любопитно тръгнаха към мъжа. Мерфин ги изгледа с безразличие. Кучетата побягнаха скимтейки. Мерфин леко се ухили. После тръгна към колата си – Форд Сиера. Автомобила беше кървавочервен, с изписана руната “Thurissaz” на задния прозорец.
Колата беше паркирана доста близо до една улична лампа. Алекс се наведе за да я отключи. Двуинчовия златен кръст с вградени полускъпоценни камъни се разлюля на врата му и блесна ярко, отразявайки светлината на уличната лампа.

3.

Един върколак и една вампирка седяха в мрака. Бяха се разположили на отдалечен хълм малко извън града.
Ликантропът попита:
- И какво, Мери, подплаши се от кръста и избяга, така ли?
- Моят вид изпитва страх от определени религиозни символи. – сприхаво обясни вампирката. – Радвай се, че дойдох първо при тебе, а не при демона.
- Извинявай, зъбличке, не исках да те обидя. Нали ще ми дадеш неговия адрес? Казваш, че около блока му има тъмни места удобни за засада, така ли?
- Неоулф, чу какво каза Адион. Че не трябва да нападаме Мерфин преди да разберем дали изобщо е “дохжа”. И че е възможно едно самотно нападение срещу него да го накара да стане просто по-силен.
- Мери, познаваме се от векове. Не вярвам да ми откажеш.
Вампирката наведе очи и мрънкайки каза на ликантропа мястото, където живееше Мерфин.
Неоулф леко се протегна, разпервайки космати ръчища. Ноктите му изскочиха – дълги жълти и закривени, проблясвайки като бръсначи на лунната светлина.
Върколакът поиска да се увери за последно:
- Значи кръстът, който носи е златен. Сигурна си, че не от сребро, тъй ли?

4.

Алекс Мерфин бе зарязал колата в центъра и се прибираше пеша. Беше изминал повече от миля и до входа на неговия блок оставаха петнайсетина ярда. Дон внезапно бе променил решението си и вместо литър J&B изпиха по три големи. Джордж бе обяснил, че внезапно са му се обадили за да го поканят към полунощ на домашен купон, и че не било желателно да се напива предварително. Алекс бе достатъчно деликатен за да не го попита на кой точно му се е прищяло да кани трийсет и седем годишен мъж на среднощно парти, и така и не узна подробности. Все пак три големи уискита не бяха малко и го стоплиха добре, накараха го да се отпусне и да му се прище да запее кънтри, което впрочем не направи.
Мерфин обаче бе достатъчно предпазлив за да не кара след като е употребил и тръгна към вкъщи пешком, след като си пожелаха приятна вечер с Дон.
До входа му оставаха десетина ярда, когато Алекс спря и започна да трепери. Отнякъде в носа му се вряза миризма на гнило и разложено. Звездите отгоре сякаш засветиха по-силно и започнаха да бодат очите му.
Мерфин усети, че изтрезнява. Чувстваше опасност наблизо, не знаеше точно откъде, но я предусещаше. Каза си: “Братко или уискито е било фалшиво, или наистина имаш шесто чувство”.
Иззад контейнерите за боклук изскочи нещо грамадно и се затича към Мерфин. Ръмжеше. На светлината на уличните лампи не можеше да се различи какво точно е, но беше космато и високо най-малко шест фута и половина. Когато се изправи в цял ръст и разпери лапи, Мерфин се пресегна, и го хвана с дясната си ръка за шията.
“Така. Сега го стисни. Палецът трябва да се противопостави на останалите пръсти”, каза си Мерфин.
Нещото изрева, но воят му излезе леко писклив и задавен. Беше огромен вълк, с около четири инча по-висок от Мерфин.
Чудовището замахна с двете си лапи да го обезглави, или може би да го хване в прегръдката си. Алекс се гмурна и светкавично го заобиколи. После леко подскочи и пак го хвана за врата, поставяйки дясната си предмишница под гръкляна му. С лявата си длан натискаше огромното рошаво теме. Мерфин се увисна с цялата си тежест.
Върколакът падна. Алекс беше върху него. Не изпусна захвата си.
Мерфин продължи да стиска. С дясната си ръка хвана лявата си китка.
И стискаше.
И натискаше. Върколакът бе затиснал двете лапи под тялото си, докато падна по корем и сега ревеше. И скимтеше. И виеше. И клокочеше.
Алекс Мерфин стискаше отчаяно. Почувства как цялата горна част на тялото го заболя, а вените на ръцете му се издуха, заплашвайки да се пръснат.
Но продължи да стиска. Да натиска и да дърпа.
Докато най-накрая главата на върколака се отдели от тялото.


5.

- Казах ви да не го нападате! – прогърмя гласът на демона.
Този път се бяха събрали в дома на Адион. Жилището на демона бе в същата стара къща, на чийто таван се събираха. Само че сега бяха поканени всички. Абсолютно всички и на тавана нямаше достатъчно място.
Стаята, в която се бяха настанили беше с отворена врата. В коридора също се бяха нагъчкали нощни твари. Едната стена на стаята бе покрита с рисунки на козли, пентаграми, скелети и коси. На друга от стените пък бяха зкачени снимки на Андрей Чикатило, Джефри Дамър, Петер Куртен, Артър Шоукрос и други верни последователи на Принца на Мрака.
Демонът Адион седеше на огромен ръчно издялан трон и нервно подхвърляше човешки череп. Излая:
- Албис, какво казваш е станало с останките на Неоулф?
Един от духовете увисна точно пред трона. Приличаше на прозрачно перде. От вълнение, или за да угоди на демона за няколко секунди прие формата на средновековен рицар. С черна броня покрита с кръв. Държеше отрязаната си глава с две ръце пред гърдите.
- Алекс Мерфин е хвърлил главата на върколака в контейнер за стъклен боклук. Тялото пък е поставил в друг, само че за събиране на метал. Разделно съхраняване на отпадъците, струва ми се.
Адион се възмути:
- Изрично ви наредих само да го следите. Един от най-известните трикове на “дохжите” е никога да не показват, че са такива. И в същото време да трупат сила. Сега искам четирима от вас да ми кажат, че са способни да го следят отдалече. Ако пък решите да убиете онзи Мерфин, само си спомнете какво се случи с върколака. Албис, колко от нас живеят в града и околностите му?
- Четиридесет и девет. – духът не издържа и отново се трансформира в нещо като бяла тюлена завеса. – Извинете, след смъртта на Неоулф вече сме четиридесет и осем.


- Мерфин, мислиш ли да идваш на работа? – гласът бе леко тенекиен от слушалката на клетъчния и въпреки това звучеше грубовато и нагло.
- Бях зает. – оправда се Мерфин. – Имах проблеми.
- Приятелю, не стига че бачкаш само шест часа дневно, ами и те мързи да дойдеш. – Ако не се домъкнеш до петнайсет минути, недей да идваш повече!
Беше собственикът на фитнес залата, в която Алекс работеше като инструктор. Държеше се грубо с Мерфин, с по-голямата част от клиентите, и после се чудеше защо неговата зала е най-малко посещаваната от всички в града.
Алекс побърза да се облече и да излезе от къщи. Отдавна бе решил, че най-изгодно му е да работи на непълен работен ден, за да може през свободното си време напълно да се отдаде на магия.


6.
- Съжалявам, Алекс, но не мога да ти помогна. – каза Кристофър Доусън. – Вещ съм в магията толкова, колкото да правя хороскопи.
Алекс Мерфин и Крис Доусън седяха в заведение “Феърплей” и разговаряха. Крис беше висок пет фута и един инч, пълничък, с очила и младежки перчем. Бе по-голям от Алек с десетина години и беше шеф на най-големия супермаркет в града.
- Нямаше да те моля за помощ, ако не бях сигурен, че са доста твари. Дузина или може би – няколко десетки. – врънкаше го Мерфин.
- Виж, Алекс, аз не разбирам много от магия. От астрология – да, но от нещата, които те интересуват – примерно заклинания за нападение и защита... Тък съм напълно невеж.
- Не разбирам от какво те е страх. Да не разбере някой, че освен че си голям шеф, се занимаваш със звездобройство ли? Та ти си издал две книги на тази тема.
- Не е точно така. Аз съм женен имам и дете. Какво би станало ако някое от тези... същества нападне сина ми – малкия Крис. Със сигурност няма да мога да го защитя. Аз и себе си не мога да опазя. Понеже си ми приятел мога да ти помогна единствено със съвети.
“Лошо, помисли си Мерфин. Трябва сам да се справя с неща, които повечето хора не са виждали, за които малцина изобщо само са чували. Създания на мрака. Твари, за които даже не се знае дали могат да бъдат убити.”
- Не мога да разбера защо аз трябва да се справя с всички тези неща. Аз съм най-обикновен фитнес-инструктор.
Крис се направи че не е чул и предложи:
- На първо време трябва да овладееш реверсивна магическа осмоза.
- Какво значи това?
- Това е да прецакаш някой със заклинанията, с които той иска да те прекара.
- Къде пише за тази... осмоза?
- В “Ръкописа на Войнич”. Също така в “Книга на мъртвите” и в “Ключовете на Соломон.”
- От всички тези имам само копие на Ръкописа. Успях да го преведа до шеста страница.
- Аз ще ти дам другите две. Мисля, че ще мога да ти намеря и “Некрономикон”. Задължително обаче потърси раздела в “Ръкописа на Войнич”, където пише за реверсивната осмоза и се опитай да го преведеш.
Двамата замълчаха за миг. Крис се втренчи през кръглите си очилца някъде зад гърба на Мерфин и се заусмихва.
Алекс попита:
- Кого видя? Някой познат ли?
- Нещо такова. Има една продавачка в парфюмериен магазин, която от доста време ми харесва.
“Ние говорим за сериозни работи, а той за какво си мисли. Явно колко държи на жена си”, мина през ума на Мерфин. На глас обаче каза:
- Крис, според теб има ли родени убийци на кошмари?
Доусън с мъка откъсна поглед от мадамата, облечена в предизвикателно червено потниче и прилепнал лъскав панталон в същия цвят, и продума замислено:
- Имаш предвид нещо като Конници на Сътворението ли? Екзорсисти, които не принадлежат към никоя църква. Мисля, че има.
В този момент двете чаши с кока-кола пред тях започнаха да вибрират. Лъжичката от чашата с дълго кафе и сметана на Алекс се издигна във въздуха, и застана хоризонтално. Сочеше право към лявото око на Мерфин.
Без да се замисля, Алекс каза отчетливо:
- Пер истум, ет исто, ет ин исто.
Чашите спряха да треперят. Лъжичката падна и Алекс с рязко движение я хвана, преди да се удари в масата. Треперейки, той внимателно я постави на плота.
Крис бе не по-малко изплашен. Страхливо запита:
- Какво беше това?
- Мрачно присъствие. Пакостен дух, най-вероятно полтъргайст.
- А думите, които ти изрече?
- Заклинание за пропъждане. Изгоних го, може би завинаги.
Двамата небрежно се огледаха. Никой в полупразното заведение не се кокореше изплашено към тяхната маса. Случайно или не, никой не бе забелязал свръхестествената случка.
Доусън отново извърна поглед към масата вляво и зад Мерфин. Усмихвайки се и без да откъсва поглед от полуобърнатата към тях начервена мацка, промърмори:
- Мисля, че има родени убийци на кошмари, Мерфин. И ти си един от тях.


7.
Огледалата във фитнес залата отразяваха двама мъже и една жена. Единият беше мускулест, висок и сериозен. Другия беше с около инч по-нисък, възпълен и весел.
- Пол, ще ти махна половината тежести от щангата, иначе ще се контузиш.
- Ама защо? Ти как ги вдигаше допреди малко! – весело се възмути дебелакът, но остави Алекс Мерфин да отстрани половината дискове.
- Какво да правя за да сваля шкембето? – попита Шанън.
Алекс остави за малко Пол и се приближи до нея. Беше веселячка като мъжа си, очите и бяха сини като на Пол, но малко по-светли. Отказваше да прави упражнения, които и изглеждаха неприлични, и общо взето най-много и харесваше да седи пред някое от огледалата.
Мерфин реши да и покаже упражнение за корем, при което нямаше да и се налага да променя седящата си поза. Беше се разположила странично върху скрипеца, но за щастие седалката му беше голяма. Алекс седна напряко върху една от лежанките.
- Стейси, хвани се с ръце за ръба на седалката. Точно така зад гърба, гледай от мене.
- Да не падна? – весело изписка пълничката дама.
- Няма. Свий сега краката. Опитвай се да докоснеш гърдите с колене.
През това време Пол успя да смени уреда и се пльосна по корем на машината за задно бедро. Отново се опитваше да повдигне непосилна за него тежест. Алекс стана за да го спре, или поне да му намали плочките. Направи няколко крачки и случайно погледна към едно от огледалата, залепени за стената.
От главата и раменете му се издигаха прозрачни струйки син дим.
Мерфин се обърна към Стейси, после към Пол. Явно никой от двамата не можеше да види какво става с него, въпреки че лицата им бяха обърнати към него.
“Син дим. Признак на магьосничество. Появява се около “тънките” хора, тези които виждат извънсетивното”, каза си наум Мерфин.
- Алекс, кажи Пол не ти ли прилича на тюлен, както е легнал така? – попита жената.
Третото око на Мерфин виждаше някаква опасност вън, точно пред фитнес залата.
- Моля да ме извините за малко. Продължавайте, аз ей сега ще дойда. – каза Мерфин.
Алекс излезе и внимателно затвори вратата. Огледа се. На няколко ярда от входа имаше широко и вито стълбище, което водеше до боксовата зала на втория етаж. Алекс погледна към него със съмнение. После се върна в залата и се напъха в съблекалнята. Поразрови в тъмносиния си сак, докато намери червена пластмасова кутия, запечана плътно с бял капак. Бръкна вътре и извади нещо.
“Така. Сега да го изнеса внимателно без да ме видят съпрузите”, каза си Мерфин. Държейки предмета пред себе си, Алекс отново излезе и тръгна към стълбището. Под него - в сянката се беше спотаил малък зелен леприкон с кафяв жакет. В дясната си ръка държеше къса сабя с извита като подкова дръжка. Щом го видя, леприкона зае ангард и посегна да го намушка.
Алекс хвърли връзка бурени в лицето му. Леприконът изтърва сабята, падна на място и заспа.
Алекс Мерфин се върна в залата.

8.
- Отсега нататък само аз поемам Мерфин! – изкрещя демона. – Първо ще го обладая, после ще го обсебя и накрая ще отворя специална врата към Ада за да го изпратя там! Какво е станало със скапания леприкон Грийди?
- Спи, уважаеми. – плахо твърна духа Албис. – Тримата уорлоци искат вашето разрешение да пробват да го събудят.
- Няма да го будят! Колко време се предполага, че ще спи?
- В зависимост от билките, които е използвал “дохжата”... – духът направи пауза – от една седмица до един месец.
- Нека да спи! Ще лежи тук – в моята къща за да служи за урок на другите. Да не се подиграват с моите заповеди, нито пък с оня Мерфин!

9.
Алекс се прибираше след работа, когато усети нечие злокобно присъствие. Нещо се опитваше да го обсеби. Най-вероятно демон. Алекс даде десен мигач, спря форда и пусна аварийните светлини. Погледна в огледалата. Над задните седалки висеше гъста тъмна мъгла. Алекс се обърна. Нямаше нищо. Отново седна нормално и пак погледна в огледалата. Гъстият черен дим се виеше и образуваше неясен човешки силует. Алекс изкрещя най-силното пропъждащо заклинание, което знаеше.
Черната мъгла изчезна внезапно, тъй както се беше появила. Алекс напрегнато се взря в огледалата. Нямаше нищо. Остана само едно напрегнато усещане, както когато внезапно си се разминал със засилена кола, внезапно кривнала от пъта. И едно чувство за далечна връзка със зло паранормално същество.
Алекс се ухили. Не беше произнесъл последната буква от заклинанието.
Реверсивна магическа осмоза.

10.

- Какво му е на шефа? Да не е болен нещо? – попита вещицата Саманта Феър.
Зомбито Гровул изглеждаше притеснено:
- Бил е нападнат. Подозираме, че е обсебен от нечий добър дух.
- Възможно ли е да се излекува?
- Не знаем все още. Тримата уорлоци отидоха да донесат “Кодекс Гигас”. Ще се опитат да направят обратен екзорсизъм.
- Че защо и тримата? Един уорлок не може ли да донесе “Библията на Дявола”?
- Прекалено е голяма и тежка. Направена е от 160 агнешки кожи.

11.

Демонът Адион лежеше по гръб. Бяха го завързали за всеки случай към огромната му, боядисана в черно спалня. Над таблата и бяха закачили кози череп. На една маса до леглото лежеше разтворена Библията на Дявола. Единият от Уорлоците четеше на латински редове от нея. Другите двама повтаряха след него.
Главният Уорлок – Сампок, бръкна под червеното си расо и извади малък мускал, пълен с кръв на проститутка. Обърна се към помощниците си:
- Сега го дръжте за ръцете и краката. Страх ме е да не се освободи, нищо че е завързан.
Двамата уорлоци го послушаха и налегнаха Адион. Сампок внимателно отпуши стъклената съдинка и понечи да напръска демона.
В този момент Адион изкрещя:
- Сатаната да го духа! Белиал е педал!

12.

Алекс Мерфин направи последни приготовления. Беше време да прогони злите сили от тази улица. А може би и от квартала. Най-вероятно и от целия град.
“Значи това било да си дохжа”, тежко въздъхна Мерфин.

13.
Полтъргайстът Ларки се яви пред тримата уорлоци, точно когато бяха спрели ритуала и си почиваха.
Палавият дух попита:
- Какво става с господаря? Ще се оправи ли?
- Засега не. – нервно излая Сампок.
Полтъргайстът се разшава под тавана. Процеди:
- Вижте... Искам да ви кажа нещо.
- Мислиш ли, че точно сега е времето да ни казваш каквото и да било? – заяде се Сампок.
- Ами да. Напускам града. И не само аз. Доста сме.
- Какво?!
Ларки беше категоричен:
- Слушайте, щом този Мерфин уби Неоулф, приспа Грийди и разболя Адион... Представете си какво може да направи с по-слабите от нас. С който и да е от нас. Стига да го срещне насаме. Страх ме е. И не само мене.
- Добре, колко сте страхливците? Бегълците, така да се каже. – поинтересува се Сампок.
- Ами-и много. Над четиридесет. Всъщност всички напускаме града. Без вас и Адион разбира се. – притеснено каза полтъргайстът.
- Ларки това са само временни неприятности. – опита се да го успокои уорлокът.
В този момент обсебеният демон започна да крещи:
- САРИЕЛ! ЮМИЕЛ! ТИРИЕЛ! ЕВМИЕЛ! ТАУЗАИЛ!
Ларки попита с треперещ глас:
- Какво вика?
Сампок промърмори неуверено:
- Имена на ангели. Май, че напълно е превъртял.
- Е добре. Чао. Довиждане. Или по-скоро – сбогом!
Полтъргайстът изчезна безшумно, така както се бе появил.
Останалите двама уорлоци погледнаха Сампок. Бяха изплашени. Сампок бе висок, слаб, с руса пригладена назад коса и белезникава кожа. В момента изглеждаше още по-блед от обикновено. По слепоочията му се стичаше пот. Уорлокът каза:
- Ей сега продължаваме. Само да си поема още малко въздух.
В мига, в който спряха ритуала, демонът отвори очи. Червените му зеници гледаха хипнотизиращо. Адион нареди:
- Трябва да се махнем от града. Трябва да потърсим някой по-висшестоящ, някой който е способен да изгони чистата сила вселила се в мен.
- Господарю, сигурен ли си в това, което казваш? – неуверено попита Сампок.
- Да. Иначе ще ви избия. Мога да ви подуша и да ви намеря до един. Без значение кой колко добре се е скрил.
Уорлокът се предаде:
- Добре, господарю. Ще предам на всички. До изгрев слънце в града няма да е останал нито един от нас. А после, когато отидем толкова далеч, че да се изплъзнете от влиянието на “дохжата” ще намерим някой, който да ви излекува. Ще можете ли да ходите без подкрепа, господарю?
- Да той ще ми отпусне достатъчно...

14.

... – Сила. – каза Мерфин, а в другия край на града демонът повтаряше думите му.
Всичко беше наред. До изгрев слънце злите сили щяха да са напуснали града. Нямаше да се върнат с месеци, най-вероятно и с години.
Алекс Мерфин взе дистанционното и пусна телевизора. Предаваше програмата VH1, предаването беше “Златни хитове”.
“Сега кажи си, че градът е пуст”, пееше Брус Спринстийн от екрана.
- По-скоро чист. – каза Алекс Мерфин и увеличи звука на телевизора.

споделяне на връзка

КАК АОНГУС СТАНА КРАЛ


Мъжете яздеха и се шегуваха. Само един от тях някак си странеше и не се включваше в разговора. Той единствен от четиримата не беше брониран и въоръжен. Неговото ездитно животно бе муле, докато останалите бяха възседнали коне.
Най-възрастният мъж, чието име бе Брукетус, попита:
- Бренъс, Бригонос, кой от вас мисли да победи в турнира?
- Аз съм махмурлия от снощи. – отвърна Бригонос. Нека малкия да спечели.
- Не се шегувайте момчета. Татко ви е спечелил по-голямата част от земите си, именно на турнири. А ти, Аонгус, как мислиш – по-големите ти братя ще се сдобият ли с победа или ще ги катурнат през седлата?
- Уважаеми татко – отвърна младежа. – искаше ми се да съм достатъчно голям за да бъда посветен в рицарство. Жадувам за битка – в състезание или на бойно поле.
Черна грамада, поставена встрани от пътя привлече вниманието на мъжете. Беше блок от черен мрамор. В средата му беше забит до дръжката плазмен меч. Отдолу имаше медна табела, на която със златни букви беше написано:
“КОЙТО ИЗВАДИ МЕЧА ОТ ТОЗИ КАМЪК ЩЕ СТАНЕ КРАЛ НА АГАРТА”.
Брукетус замислено засука рижите си мустаци:
- Какво ще кажете момчета? Да пробваме ли?
- Не знаем дали тук се иска сила или ловкост. – каза Бренъс.
- Боли ме главата. Ако се напъна ще ми се завие свят. – оплака се Бригонос.
- Синове мои, винаги измисляте усложнения. Или просто сте мързеливи. Някой от нас може да стане крал на Агарта. Слизайте от конете!
Аонгус остана на мулето си. Той беше едва седемнадесет годишен, не беше посветен в рицарски сан и винаги даваше предимство на по-големите си братя. Или те си го извоюваха чрез насмешки.
Бренъс и Бригонос се препотиха, а жилите им на вратовете и слепоочията искочиха. Но не успяха да извадят меча от камъка.
Сър Брукетус се възмути:
- Синове мои, никой от вас не е достоен да стане крал.
- Уважаеми татко, може би вие ще издърпате острието? – подигравателно попита Бригонос.
Възрастният рицар се намръщи, но за всеки случай отиде и той да опита. Върна се омърлушен.
- Да вървим в Талиезин, момчета, тъкмо насъбрахме яд за турнира!
Аонгус погледна към камъка и се замисли. Той беше най-малък и щом неговите по-големи братя и уважаван отец не успяха да издърпат острието, изобщо не виждаще смисъл да опитва и той.

Наближаваха град Талиезин, когато шегите и закачките им взеха да утихват. Мъжете ставаха все по-сериозни. Предстояха им двубои, в които можеха да се спечелят почести и земи. Възможно бе да ги ранят или дори да ги убият, ако се окажеше че попаднат на могъщи противници.
Сър Брукетус започна да оглежда снаряжението на двамата си сина. Внезапно се плесна по челото и възкликна:
- Бригонос, пияницо такава, къде ти е меча?
Младият рицар се сепна.
- Уважаеми татко, изглежда съм го забравил вкъщи под въздействието на непосилния си махмурлук.
Аонгус предложи:
- Братя мои, и ти скъпи татко, ще се върна да донеса меча, който видяхме да стърчи побит в камък на пътя. Там от него няма никаква полза, а аз не мога да оставя обичния ми роднина да се бие въоръжен само с плазмено копие.
Преди някой да успее да възрази, Аонгус сръчка мулето и то побегна в посоката от която идваха.
Сър Брукетус се обърна към по-големия си син:
- Бригонос, май ще се наложи да ти купувам меч. Ще ти приспадна парите от годишната рента.
По-малкият брат Бренъс се зачуди:
- Как мислите възможно ли е Аонгус да издърпа меча?
- Ами, още е малък и просто иска да се докаже. – рече Бригонос.
Лицето на сър Брукетус внезапно доби замислено изражение. Наложи му се да си сложи шлема, за да го скрие от синовете си.

2.
Множество хора се бяха събрали на едно поле извън стените на град Талиезин. Имаше рицари и селяни, оръженосци, проститутки, благородници за които бяха сковани дървени трибуни и крадци които избягваха градската стража, опитвайки се да се доближат до търговците.
Един напет рицар достолепно се приближи за да се запише за турнира. Кралският писар внимателно топна перото си в мастилницата, съдържаща течност извлечена от сепии. Попита:
- Име?
- Ланкстън.
- Сър Ланкстън от Езерото?
- Да.
- Извинете, уважаеми, не се вгледах в щита ви. Иначе щях да ви позная по герба.
- Няма нищо.
- Сър Ланкстън, този турнир не е обикновен. След смъртта на Орбоген Сиксгрифин, страната ни остана без владетел. В края на турнира старейшините и военни предводители от цялата държава ще изберат крал измежду най-достойните рицари.
- Дойдох да победя на турнира, а не да ставам крал.
- Макар и велик рицар, вие сте все още доста млад и моля да ме извините, но може би не разсъждавате по най-правилния начин. Народът би се радвал ако има крал като вас.
- Все още съм жаден за битки. Иска ми се да срещна достойни рицари и в единоборство да изпитам смелостта и силата им.
- Вие най-добре си знаете, сър Ланкстън. Все пак искам да ви предупредя, че на турнира ще са четиримата синове на лорд Гаетанус. Както знаете те са племенници на покойния Орбоген Сиксгрифин. Отсега разправят на всички че те имат най-близка родствена връзка с покойния владетел и че е редно някой от четиримата братя да бъде провъзгласен за крал. И ако това не стане, те моментално ще извикат всичките си бойци и васали за да обезглавят коронясания.
- Най-много да ги набия, писарю. Ще им наритам задниците и на четиримата.
Сър Ланкстън отмина напето, но не и горделиво.
Писарят го погледна и си каза наум: “Ако някой е способен да нарита едновременно и четиримата омразни синове на лорд Гаетанус, това е този рицар.”
Херолдите засвириха с роговете си. Заплющяха знамена. Задрънкаха брони. Майското слънце хвърляше хиляди отблясъци върху мечовете.
Сър Ланкстън се хвърли в мелето.
Брукетус чакаше брат си да се въоръжи и заедно да излязат на бойното поле. До тях вече долиташе мириса на изпотъпкана трева, на конска пот и човешка кръв.
Внезапно баща им възкликна:
- Аонгус идва! Носи меча от онзи камък!
Малкия им брат бе пришпорил мулето и се носеше като пиян вихър, разблъсквайки тълпата. Беше вдигнал над главата си плазмения меч със златна дръжка, който беше изтеглил от черния камък.
Някои от старейшините вероятно го забелязаха, понеже херолдите изсвириха за почивка. Битките и единоборствата постепенно спряха, а Аонгус беше постепенно заобиколен от хора. Бащата и двамата братя се присъединиха към по-младия си роднина.
Лорд Гаетанус изкрещя:
- КОЙ СИ ТИ? ОТКЪДЕ ИМАШ ТОЗИ МЕЧ?
Четиримата му сина – Галанти, Гатеру, Гелхорн и Грийнлий полека лека започнаха да заобикалят Аонгус.
Младият момък отвърна невинно:
- Изтеглих го от камъка в който беше побит край пътя.
- Лъжец! Всеки от тук присъстващите лордове и благородници се е опитвал да изтегли меча и никой досега не е успявал!
Сър Ланкстън от Езерото застана на две крачки от Аонгус. Небрежно свали магнитния си шлем, извади плазмения си меч, активира го и го заби една педя в земята.
Процеди през зъби:
- Щом човека казва, че е изтеглил меча от камъка, аз съм готов да му повярвам. Ако някой мисли, че думите на Аонгус са лъжа, нека се бие с мен. Правото е на страната на победителя.
Лорд Гаетанус предпазливо огледа Ланкстън. Каза:
- Сър Ланкстън, без съмнение въпреки че сте много млад, вие сте най-напетият рицар, който са виждали очите ми. Нима искате да загинете от ръцете на моите четирима сина, за да докажете правотата на човек, който дори не познавате?
Сър Ланкстън каза безгрижно:
- С голи ръце. Ще победя вашите четирима сина без оръжие. Нека те ме нападнат с плазмени мечове или копия. Аз ще ги натикам в калта. Когато това стане, Аонгус ще бъде провъзгласен за крал. Имам ли думата ви на лорд?
- Имаш думата ми, безумецо. Трупът ти ще бъде погребан в сянката на Големите Камъни. Галанти, Гатеру, Гелхорн, Грийнлий – УБИЙТЕ ГО!
Четиримата синове на лорда активираха плазмените си мечове и започнаха да заобикалят смелия рицар от всички посоки.
Сър Ланкстън пусна магнитния си щит на земята. Той издрънча гръмовно и накара тълпата да се смълчи, а четиримата нападатели се стреснаха и забавиха крачка.
После сър Ланкстън започна да се движи с ненормална за такъв едър човек бързина. Гмурна се под удара на Гелхорн и го хвана с лявата ръка за дясната китка. Подложи рамото си под корема му и рязко изправяйки се, го вдигна и го заби в земята с такава сила, че Гелхорн не само че изтърва меча, но и изгуби дар слово. Започна да хълца и да пъшка опитвайки се да поеме въздух и да се хване за гърба където чувстваше нетърпима болка.
Сър Галанти се опита да намушка Ланкстън. Рицарят от Езерото се отдръпна и нанесе удар подобно на кука с десния си брониран юмрук в шлема на Галанти там където би трябвало да се намира брадата му. Синът на лорда се строполи и не помръдна.
Гатеру и Грийнлий едновременно замахнаха към Ланкстън. Той се шмугна между двамата и за по-кратко от едно мигване успя да ги хване за вратовете и да блъсне главите им една в друга. Двамата паднаха едновременно и се изпружиха като мъртъвци.
Сър Ланкстън се обърна към лорд Гаетанус. Тъмнорусата коса на рицаря от Езерото бе разчорлена, а по изпъкналата му брадичка се стичаше пот.
Ланкстън излая:
- Е, сър Гаетанус? Ще бъде ли Аонгус провъзгласен за крал или трябва да унижа и вашата благородна личност? Впрочем като се замисля, май досега не съм бъхтил лорд.
Гаетанус неуверено се се огледа. В тълпата имаше най-малко още петдесет негови васали, рицари или обикновени войници...
Сър Ланкстън от Езерото пристъпи крачка напред. Лорд Гаетанус неуверено отстъпи, дори залитна в бързината.
В този момент тълпата започна да крещи. Виковете и в началото бяха единични и слаби, но постепенно започнаха да набират мощ, докато като тътен от гръмотевица огласиха цялото бойно поле. Едни и същи гръмовни думи:
- ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС! ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС! ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС!

Ланкстън се събуди. До него в палатката споделяха ложето му три благородни дами. Усещаше топлината и сладката им миризма. Отвън слънцето се мъчеше да си пробие път през пролуките на палатката. Почти недоловимо се носеше аромата на трева и животински изпражнения. Чучулигите и славеите цвъртяха и тяхната песен галеше ухото.
Ланкстън се замисли. Вчера беше последният трети ден на турнира. Беше сразил трийсет рицари. Обявиха го за победител на целия турнир и му дадоха кесия със злато.
Рицарят от Езерото се огледа. До него лежаха три красиви дами преситени от любовните му ласки. Най-малката беше на двайсет години – кестенява, нисичка и добре, може би малко прекалено щедро сложена. Другата бе на двайсет и четири – с черна коса, слаба и висока почти колкото него. Тя бе и най-красивата. Третата бе на двайсет и осем – руса и напомадена с различни белила и мазила. Изглеждаше превзето дори когато спеше.
Ланкстън бе прекарал великолепно по-голямата част от нощта с трите си обожателки.
Тогава защо се бе събудил толкова рано? И защо се чувстваше бесен?
“Аонгус спечели кралството. Аонгус извади Меча.”
Някой вътре в него се опитваше да му говори и този вътрешен Ланкстън го караше да се чувства зле.
“Къде беше ти, когато мало и голямо се опитваха да извадят меча от камъка?
В съседното кралство. Предизвикваше всеки срещнат рицар на двубой. И го побеждаваше. Печелеше битки и слава.”
“Защо се застъпи за Аонгус? Можеше да оставиш синовете на Гаетанус да го убият и след това да заколиш и тях и баща им пред хората. По-голямата част от тълпата щеше да те приветства. Хората се прекланят пред силата.”
“Зашото съм трето поколение благородник. И защото лоялността и рицарската чест са се просмукали в костите и кръвта ми. И защото винаги съм защитавал слабите. А макар и законен крал, Аонгус беше слабият.”
“Тогава какво правиш? Къде отиваш сега?”
“Знам къде отивам.”
Сър Ланкстън от Езерото стана рязко от постелята. Навлече кожените си бричове и натъпка бялата си безформена памучна риза в тях. Обу ботушите си. Отиде до ъгъла. Стоманената му магнитна броня беше там. Ланкстън взе само бронираните ръкавици и внимателно ги постави на ръцете си.
Дрънченето събуди най-малката благородна дама – лейди Джилда. Винаги усмихната, безразсъдно влюбена в него, тя се опитваше да отгатне желанията му и да ги изпълни още преди да ги е изрекъл на глас.
Джилда се вкопчи в него. Промълви изплашено:
- Какво става, Ланкстън? Къде отиваш?
Рицарят от Езерото внимателно я целуна по челото. Тя се впи в него още по-силно и попита на по-висок глас:
- Къде отиваш, Ланкстън? Какво ще правиш?
Най-възрастната благородна дама – лейди Елуин се събуди и мигом прецени обстановката. Именно мигом. Изпедепцана и хитра, с голям опит в живота, тя можеше да купи и да продаде абсолютно всеки.
- Къде отиваш, Ланкстън? – за трети път повтори Джилда.
Лейди Елуин се обади:
- Остави го, Джилда. Рицарите знаят само едно – да се бият и да рушат.

Сър Ланкстън язди, докато наближи черния камък, който стърчеше до пътя.
“Ето го. Тук е бил побит Меча. От тук го е извадил Аонгус. А защо не го направи ти?”
Рицарят от Езерото скочи на земята. Приближи се до черния камък и сви бронирани юмруци.
Удари камъка с дясната си ръка и по него се появиха пукнатини. Удари с лявата и се отрониха дребни камъчета. Сър Ланкстън продължи да удря. Отново и отново.
Докато накрая от мрамора останаха само парченца големи колкото трошици.

Когато по-късно хората видяха поломената на дребни късчета скала, решиха че синовете на лорд Гаетанус са наели дузина каменоделци да начупят черния камък.
От яд че не са спечелили трона.

петък, 7 август 2009 г.

Хумор за хора с въображение


С този кратък материал бих желал да представя на любителите на фантастиката един малко известен у нас шведски автор (познат предимно на най-запалените фенове), а именно - Сам Лундвал.
Сам Джери Лундвал е роден на 24 февруари 1941г. в Стокхолм. Той е писател-фантаст, критик и изследовател на научната фантастика. Между другото е бил също така редактор, издател, преводач, професионален фотограф, тв продуцент, кинорежисьор, композитор/писал е песни за АББА/, и певец.
Негова фантастична пиеса е излъчена по стокхолмското радио, когато автора е бил на 11 години.
Лундвал е преведен на български, унгарски, грузински, китайски, корейски, монголски, немски, полски, френски, японски и английски език.
У нас шведският писател е познат с книгата си „Ах, тази Алиса” от библиотека „Галактика”. Романът „Не е време за герои" включен в горепосочената книга е едно от най-добрите произведения на карнавалната фантастика, които някога съм чел и по мое мнение поставя автора на едно и също ниво с титани като Тери Пратчет и легендарния Дъглас Адамс. И докато при Адамс и Прaтчет прочита предизвиква лек кикот, когато човек чете Лундвал, веднага усеща напора на див неконтролируем смях, обикновено предизвикван от пушенето на определени цигари, комбинирани с напитка от хмел и малц.
В "Не е време за герои" главен герой е дебелият, нисичък и похотлив пилот от разузнаването Бенрхард Рордин. Ведно с прочутият със своята страхливост Робобрат двамата изследват непозната, но опасна планета.
Двамата герои се сблъскват с невероятен коктейл от персонажи на научнофантастични книги и филми, съживени от егоцентричния централен мозък управляващ планетата.
Ето един кратък цитат от "Не е време за герои", който е показателен за стила и съдържанието на романа:
"...(Бернхард - бел. от авт.) посвети цял прекрасен половин час от уединението си, за да криви лице в ужасни гримаси и да наблюдава резултата в едно стратегически поставено близко огледало. Понякога успяваше да наподоби Звънаря от Нотр Дам, доукрасен с няколко живописни детайла - добавка от собствената си фигура, а понякога поразително заприличваше на чудовището на Франкенщайн, с присъщата му конвулсивна походка и безжизнен израз на лицето, което внесе в стаята някакво мрачно настроение, тъй като самото чудовище присъствуваше. С успех изимитира орангутан, а после и побъркан учен. Най-накрая възпроизведе гримаса, толкова ужасна, че самият той се изплаши до смърт и побърза да изостави играта и да поведе разговор за времето."
Както всеки може да прецени "Не е време за герои" не е писан за хора без въображение, които с лека ръка могат да махнат и да изкоментират: "Това не може да се случи. Това са фантасмагории (разбирай - Такова животно нема:).
Ще успее ли Бернхард да избяга от прекия си началник - ужасният полковник Желязната Челюст?
Способен ли е централният мозък на една цяла планета да изпитва чувства?
Кой изяде яйцето на митичната птица Феникс?
Как се забавляват сестрите на граф Дракула?
Напълно ли е побъркан богът на роботите - учения Имануел Амисов?
Всичко това ще разберете когато прочетете „Не е време за герои”.
Романът за хора с въображение.


Статията е писана по молба на моя приятел Стоян Вълев във връзка с основаването на Книги NEWS.

понеделник, 3 август 2009 г.

ЧОВЕК БЕЗ МАГИЯ




Мелиса сътвори свещ и я закрепи на едно клонче, горе-долу на височината на гърдите си. Свещта бе полупрозрачна, създадена от магия, но пламъчето ù бе достатъчно ярко, за да виждат добре лицата си. Маркус се вгледа в очите на Мелиса и се опита да прочете мислите ù. Познаваше хора, които наистина владееха този трик, но той никога не успя да го научи.

Мелиса тъжно каза:

- Съжалявам, Маркус, всичко свърши... Моите родители ми забраниха да се виждаме.

- Сега ще отида при тях - отвърна заплашително Маркус. - И ще ги накарам да повторят думите си.

Тя го хвана за ръцете.

- Тежко ми е да го кажа, Марк. И аз не искам да те виждам повече.

- Защо?

- Ти не си обикновен, мили. Не ми се сърди, но в селото няма друг като тебе. Всеки владее някакво заклинание, дори най-нищожното, като това. - Мелиса посочи свещта. - Ти си единствен. Човекът, който през целия си живот не е успял да направи и най-простото вълшебство. Ти си човек без магия, Марк.

“Амаг”, помисли си Маркус. Хайде кажи го на глас. Амаг - човек без магия, това съм аз. Наречи ме Амаг и човекът, който те е научил на тази дума, ще трябва да ходи на вещер да му оправя зъбите.”

Лицето на Маркус се вкамени, челюстите му се стегнаха. Каза:

- Чуй ме, Мелиса, обещавам ти, че до една година ще стана по-голям магьосник от самия Септона.

Мелиса докосна с пръсти устните му.

- Не споменавай името на Върховния Каан, за да не получиш проклятие. И не само ти, а и целият ти род до тринайсето коляно.

Маркус леко я побутна:

- Тръгвай си, Мелиса. И аз съжалявам. Щом нещата стоят по този начин, аз също не те желая повече.

Мелиса разтвори леко бялата си свилена рокля. Приближи се плътно до него, така че Маркус усети топлината на тялото ù. Невинно го подкани:

- Искаш ли да прекараме заедно една последна нощ, преди да се разделим?

- Искаш ли да се оженим? Напук на всички. - Маркус я придърпа към себе си.

- Казах ти вече, Марк, татко и майка ми казаха да не се виждам с тебе. Заплашиха, че ще ме прокудят от къщи. И ще платят на могъщ магьосник да хвърли проклятие върху нас двамата. Освен това ме е страх да се обвързвам с тебе, ти не си обикновен човек, ти си Амаг...

Най-после го изрече, каза си Маркус. Аз съм Амаг - единственият човек в село Даркай, който не може да направи магия.

Мелиса тръгна в мрака. Бе красива дори разплакана, с бялата си рокля от свила, червеникавата си къдрава коса, чипото носле и симпатичните лунички по бузите.

Прозрачната свещ върху клончето угасна, избледня и постепенно изчезна, сякаш никога не бе съществувала.

Маркус не носеше огниво, нито факла. Нощта бе тъмна, а луната - закрита от облаци и върхове на дървета. Все пак след известно време той успя да намери пътя от гората до селото.

Трудно.

Странноприемницата бе пълна. И на тезгяха, и около чамовите маси имаше хора, които се хранеха, пиеха, разговаряха, пееха или кротко спяха. Точно над подсилената с извити железни орнаменти дъбова врата имаше табела. На нея, прогорен с огън, личеше надпис:

ЗАБРАНЯВА СЕ ПРАВЕНЕТО НА МАГИИ СЛЕД ПОЛУНОЩ!

Маркус също бе там. Говореше с един мъж. Човекът бе облечен в странни кожени дрехи, които имаха цвят на бликаща кръв. Освен това лъщяха под светлината и му придаваха бляскав вид.

Името на човека бе Миртани. Изглежда доста хора го уважаваха. И като влезеха в странноприемницата, щом го видеха, идваха да го поздравят.

Миртани уточни:

- Значи се скарахте с Мелиса?

- Да - неохотно отвърна Маркус.

- Тогава какво те задържа още в това село? Аз мисля, че трябва да се преместиш да живееш някъде другаде. И то по-бързо.

- Лесно ти е да го кажеш - възмути се Маркус. - Ти постоянно пътуваш и си свикнал без постоянен дом.

Миртани вдигна бронзов бокал с инкрустирани по него ловни сцени. Отпи червено вино и рече:

- Знаеш ли, Маркус, съседните кралства не са като нашето. Там малцина успяват да направят каквато и да е магия. По-голямата част от хората не владеят и най-простото заклинание. Въпреки това никой не ги обижда или преследва.

- Дразниш ли ме или направо ме обиждаш?

- За твое добро ти го казвам. Знаеш, че съселяните ни не търпят ъ-ъ-ъ... такива като тебе.

- Дай да говорим за нещо друго - предложи Маркус.

Двамата помълчаха за момент. Странноприемницата бе започнала да се пълни и те заоглеждаха посетителите.

Миртани попита:

- Мислиш ли, че ще има проблеми тази нощ?

- Не знам. Засега почти всички изглеждат кротки.

- Добре. Аз тръгвам. Утре отново съм на път.

Миртани стана от масата и се отправи към вратата.

Човекът с червените дрехи бе разносвач на магически съставки. Той транспортираше вълшебни ингредиенти из няколко града, но понякога излизаше и извън родното си кралство Балх. Хората шушукаха, че се съгласявал да доставя и незаконни неща (любовно биле или пък горчивка за късмет), стига да му се плати достатъчно.

Във всеки случай Миртани бе най-добрият приятел на Маркус и той не го разпитваше много-много за работата му.

Полунощ отмина, а странноприемницата бе все така пълна. Повечето посетители бяха обикновени хора, които се веселяха, но имаше и една пияна компания, която прекаляваше. Крещяха, блъскаха всеки минал по-близо до тяхната маса и се поливаха с вино.

Собственикът на хана - Виятез, седна до Маркус. Това бе необичайно. Виятез знаеше, че когато е на работа, Маркус мрази до него да седи някой. На всичко отгоре съдържателят се протегна и го прегърна пресилено приятелски през раменете. Маркус отстрани хилавата му ръка с два пръста и мрачно измрънка:

- Казвай.

Виятез заобяснява неловко:

- Нали виждаш оная буйната компания. Много те моля, не се карай с тях. Не искам грозни уроки или дори слухове за странноприемницата ми.

- А оня големия, дето току-що строши една кана в главата на конярчето?

Виятез се вгледа в мускулестия мургав мъжага, който крещеше най-много от всички и явно имаше голямо самочувствие. Съдържателят каза умолително:

- Виждаш ли, сега плаща каната на прислужницата. Точно за това искам да те предупредя. Много те моля, не се забърквай с него.

- Да не се забърквам?

- Да. Каквото и да счупи - ще го плати. Ако пък е прекалено пиян и не иска, не го дразни. Казаха ми, че бил прочут воин. Освен това той и компанията му вече похарчиха сто и двайсет сребърни монети.

- Ако беше прочут воин, мисля, че нямаше да се държи така.

Маркус заоглежда мъжа, с когото му бе казано да не се забърква. Бе наистина едър, много висок и много широкоплещест. Мускулите му бяха гигантски, по-релефни и по-изпъкнали (но не по-масивни) дори от тези на самия Маркус. Лицето на мъжа бе грозно и цялото изпъстрено с белези. Гледаше някак самодоволно и нагло. “Прилича повече на хулиган, отколкото на воин”, реши Маркус. Белязаният гигант го погледна, но въобще не го видя, сякаш бе част от мебелите. Или домашен любимец.

Пълничкото тъмнокосо момиче, което разнасяше поръчките, дойде и постави на масата пред Маркус сребърен поднос. С другата си ръка сервира кристална гарафа. Обясни:

- Виятез черпи. Тези неща са за негова сметка.

В очите на девойката лъщеше завист.

Маркус погледна масата и разбра защо момичето се облизваше. Ястието в сребърния поднос бе печено от кълка на Рух - най-скъпото ядене в хана. Смяташе се, че може да удължи живота, ако се консумира редовно. А също така увеличава и мъжката сила. Кристалната гарафа пък бе пълна със самодивско мляко. За него хората разправяха, че дарява здраве.

За около година работа в странноприемницата Маркус бе видял да поръчват едновременно месо от Рух и самодивско мляко не повече от десетина пъти.

Междувременно полунощ отмина, а ханът оставаше изпълнен с хора. Прислужницата едва смогваше да разнася поръчките. Глъчката ставаше все по-оглушителна.

Изведнъж точно под тавана започнаха да се роят искри. Те приличаха на светулки, само дето припукваха силно и угасваха. Маркус се огледа и видя кой прави тези заклинания. Беше прочутият воин с неговата шумна компания. Явно би направил по-голяма магия, стига да можеше, но засега се задоволяваше с това. Предизвикваше страшен възторг на своята маса.

Маркус повика прислужницата. Девойката дойде, както винаги недоволна и нацупена. Маркус строго каза:

- Иди кажи на онези, че магиите в тази странноприемница са забранени след полунощ. Когато се напият, дори и малките магьосници правят големи поразии.

- Ти им кажи - опълчи се момичето. - Не искам да ми избият зъбите. Или да ми сторят нещо още по-лошо.

Маркус стана и отиде при масата на великана. Двама от неговата компания си бяха свалили ботушите. Бяха си качили краката на масата и ги миеха с черна бира. Стъпалата им и без това бяха в същия като на бирата цвят и воняха на нещо умряло. Останалите ги намираха за много забавни и квичаха от удоволствие, като от време на време се поливаха с червено вино по главите.

Маркус се обърна към мъжагата възможно най-учтиво:

- Извинявайте, но тук не е разрешено да се правят магии след полунощ.

Гигантът го погледна накриво и заплаши:

- Изчезвай, докато не съм те напердашил, дечко.

Маркус понечи да се пресегне през масата и да го пипне за шията, когато усети две ръце да го хващат за колана. Съдържателят Виятез го държеше и му шепнеше:

- Недей. Моля те, сдържай се, от половин час черпят целия хан.

Двамата отидоха до масата на Маркус и седнаха. Маркус предложи:

- Съгласен ли си да си ходя тази вечер? И без това май не съм на работа?

Виятез каза:

- Не си тръгвай поне до четири. Имаш тройна надница за днес, ако само седиш тук и не се намесваш, освен ако някой се сбие. Става ли?

Маркус кимна и погледна ръцете си. Несъзнателно бе почнал да трепери от яд. Ще ми вика дечко, помисли си. Вярно, че съм само на деветнайсет. Но не си спомням последните няколко години сам човек да ме е победил с оръжие или с голи ръце. А имаше доста желаещи.

Внезапно преполовената гарафа със самодивско мляко падна и се разля по масата. Маркус веднага я изправи, обаче подносът с недоядените късчета бут от Рух, издрънча на пода.

Маркус се озърна и видя един човек с препотено лице да прави знаци към него и да ломоти нещо. Беше от компанията на големия и “прочут” воин, който искаше да го напляска. Мъжете около боеца се смееха и сочеха към Маркус. Великанът се смееше най-гръмко.

Маркус се опита да се направи, че не ги забелязва. Това бе грешка. Изведнъж всички от компанията на гиганта започнаха да сипят заклинания срещу него.

Дребни искрици взеха да пукат току под носа на Маркус. Гарафата самодивско мляко отново се прекатури. Точно хвърлена пилешка кълка умело цапна младежа по лицето. На всичко отгоре около него започнаха да се разнасят странни миризми - до една неприятни.

Маркус се мушна под масата. Дори не можеше да им го върне!

Защото не умееше да прави магии. Защото беше Амаг.

Младежът взе меча си, който стоеше скрит под масата. Отново седна на стола си и повика прислужницата.

Погледна огромния хулиган и приятелите му. Те се смееха и викаха, потни от заклинанията, които бяха правили. Сочеха го с пръст и му се подиграваха, почти изпаднали в истерия.

Прислужницата дойде.

Маркус ù заповяда:

- Донеси ми запалена свещ.

Момичето кимна безмълвно и след миг се върна с глинен свещник. Маркус взе свещта от него и я одялка с камата си, докато стана дебела, колкото детски нокът. После посочи великана:

- Иди кажи на онзи, че докато тази свещ догори, ще му отсека и двете ръце.

- Няма да стане - опъна се слугинята.

- Отивай, преди да съм ти откъснал ушите - изръмжа Маркус.

Слугинята отново отиде до мъжагата и не смеейки да го приближи, отдалеч му предаде думите на Маркус, като дори го посочи с пръст.

Великанът изрева ядосано и обърна масата пред себе си. Помете я с едно движение и извади меча си. Маркус също извади своя от ножницата и замахна. Оръжията им се срещнаха, полетяха искри. Двамата размениха по няколко силни удара. Остриетата се кръстосваха, парирайки се едно друго без мъжете да успеят да се наранят. Внезапно младежът приклекна рязко и намушка врага си в лявото бедро. Кръвта бликна като от изтърбушен мях. Великанът пусна меча си и се опита да притисне с две ръце раната на крака си, но без успех. Кръвта изтичаше между пръстите му на малки струйки.

Маркус удари с меча си веднъж и после още веднъж. Ръцете на гиганта паднаха на пода, отсечени малко над китките. Приличаха на изсъхнали клони, отчупени при страшна буря.

Воинът се строполи на пода, като крещеше. От чуканчетата на ръцете му избликваше кръв като от два малки червени фонтана.

Неговите сътрапезници станаха и побягнаха. Викаха уплашено:

- Той отсече ръцете на Бинар! Ще убие и нас!

Маркус се обърна и погледна свещта на масата, където бе седял допреди малко. Тя се бе разтопила напълно, но фитилът й все още гореше с мъничко пламъче.

Пресегна се и помете свещта с върха на меча си.



2.

Мъжете нападнаха младежа, докато спеше. Познаваше ги до един - негови съселяни, които съставяха Селската Милития. Осиновителите му сигурно ги бяха пуснали да влязат, без да вдигат шум. Маркус се събуди напълно, чак когато го овързаха като теле.

Един от тях на име Олак се бе надвесил над младежа и се хилеше в лицето му. Лъхаше отвратително на чесън и други гадости. Вързаният младеж го удари рязко с глава.

Олак падна на земята, като ревеше:

- Тоя ми счупи носа! Помогнете бе, тоя ми счупи носа!

Селяните от Милитията понесоха Маркус към Стъгдата - широко утъпкано място в центъра на селото. Там обикновено се събираха при някое по-важно събитие.

Маркус се чудеше на хората, които го бяха вързали. До вчера го тупаха по рамото и се надпреварваха да го черпят в странноприемницата. Сега го нападаха, все едно е най-големият бандит и главорез.

На Стъгдата се виждаха доста хора, които обсъждаха оживено нещо. Кметът на селото - Екенфорд, викаше най-много. На всичко отгоре отдалеч се чуваше как си удебелява гласа, за да звучи по-авторитетно. Беше се качил на някаква маса и усилено ръкомахаше.

Когато мъжете довлякоха Маркус при него, тълпата поутихна. Екенфорд, без да слиза от масата, го посочи:

- Ето го! Вижте Маркус - Убиецът, който снощи закла един доблестен воин в странноприемницата!

- Беше самозащита! - извика младежът.

Кметът Екенфорд продължи:

- Освен че Маркус уби подло видния боец Бинар, всички знаем какъв е той всъщност.

Тълпата зарева:

- Маркус е Амаг! Човек без магия! Да, такъв е!

Екенфорд обяви:

- Всички знаем, че Маркус е осиновен. Благодарение на това, че настойниците му са достойни и почтени хора, досега ние го търпяхме в нашето село Даркай. Търпеливо чакахме цели деветнайсет години Маркус да научи дори най-малкото заклинание. Но той си остана Амаг. А от снощи се превърна и в Убиец. Аз мисля, че достойните му осиновители нямат право да се сърдят, ако най-после точно изпълним заповедта на Върховния Адепт спрямо Амагите!

Тълпата виеше:

- Да се убие всеки Амаг! За хората без магия е обявена награда!

Чу се глас:

- Да го убием и да си поделим наградата!

Кметът рече милостиво:

- Не! Нека не се превръщаме в кръвожадни убийци като него. Освен това, ако поделим наградата между толкова хора, би останала нищожна сума за всеки. Аз предлагам да жигосаме Маркус, за да знаят всички какъв е. И после да го прокудим от нашето село.

От тълпата се чу отново същият глас. Беше женски:

- Да се жигоса! Да се жигоса и пропъди! Дамга и изгнание за Човека Без Магия!

... Маркус бе овързан още по-жестоко, така че се виждаха само главата и стъпалата му. Шест човека едва го удържаха, докато ковачът се приближи с нажеженото желязо. Той видя светещия край да се приближава към челото му, после в главата му избухна слънце.

...Не знаеше колко време е минало. Успя да се поосвести и огледа. Разбра, че е отвързан и лежи на прашен черен път. Спомените му бяха объркани и преплетени. Ту виждаше потното лице на ковача, ту как го връзват за някаква каруца и го влачат извън селото. Също така, май че го замерваха с камъни и изгнили плодове. Спомни си и това, че видя Мелиса, която крещи и устата й се гърчи злобно, докато хвърля нещо по него.

Маркус вървеше по черния път, когато изневиделица край него профуча някакъв конник и почти го събори. Младият воин изруга и се спря за малко, понеже му прилоша. Раната на челото му се бе подула, а освен дълбоката болка го и смъдеше.

Младежът си помисли, че трябва да потърси храна и вода. Също и знахар, който да се погрижи за изгореното.

Маркус чу тропот и видя, че конникът се връща. Бе облечен в ризница на плочки, която стигаше до бедрата му. Над главата си въртеше верижен боздуган “утринна звезда”. Топката с шипове изсвистя във въздуха и се устреми към главата на младежа. Той отскочи ловко встрани и хвана веригата на боздугана. Дръпна рязко надолу и ездачът се строполи в краката му.

Младежът бутна с крак шлема на нападателя и вдигна собствената му “утринна звезда” над него.

Мъжът изломоти:

- Убий ме, ако искаш, но и ти ще дойдеш в Aда не след дълго. Дамгата на челото те издава, че си Амаг, човече, а за хората без магия е обявена награда. Колко време мислиш да живееш?

- По дълго от теб - отвърна Маркус.

И го изрита в главата.



3.

Градът се наричаше Каржал и бе построен на кръстопът. В него можеха да се видят цурти с тюрбани на главите и странни прозрачни тръбички в уста; саджипи, толкова черни, че никой не успяваше да ги различи един от друг; ниски кривокраки и червендалести дистари с уши, щръкнали като крила на прилеп. Чуваха се многобройни различни езици, които неизбежно се смесваха и създаваха нови диалекти и наречия.

Конникът бродеше по улицата на Лечителите в Горната махала на Каржал и тропаше от врата на врата. Младежът бе висок и мускулест. Нагоре от кръста носеше сива риза без ръкави, които и без това биха се пръснали от мощните му ръце. Надолу бе облечен в тъмнокафяви кожени бричове и гети в същия, но малко по-светъл цвят. Чертите на челото му бяха волеви и приятни.

Той спря пред поредната порта. Потропа с чукчето във форма на лъвска глава, захапала бронзова гривна. Не след дълго излезе някакъв горделив слуга. Бе висок и изискано облечен в бяла ленена риза и зелени шалвари от фина вълна. Прислужникът внимателно огледа огнения знак върху челото на Маркус.

После заяви рязко:

- Господарят не лекува проклети Амаги!

С неочаквана бързина прислужникът се шмугна зад дебелата дървена врата и я затръшна. Топката с шипове от верижния боздуган на Маркус се заби в портата точно там, където преди малко беше лицето на слугата.

“Трябва да ги убедя да лекуват Амаг”, помисли си Маркус. Болката от прогорените букви на челото му бе нетърпима.

Младият воин потропа на още една врата. И се слиса. Слугата, който отвори, бе катраненочерен. Бе черен като шамски бандит, натрил лицето си с пепел от слама преди нощно нападение.

Маркус хвана прислужника за шията и заплаши:

- Заведи ме при господаря си, ако не искаш да извадя мизерното ти сърце през някой от отворите на тялото ти.

Слугата дотолкова се изплаши, че само изхъхри и го въведе в къщата.

След като минаха през няколко коридора, стигнаха до стая, която бе широка и завладяна от ярки цветове. Дебелите килими на пода бяха с цвят на съсирена кръв; малките свилени възглавнички, разхвърляни навсякъде - оранжеви и жълти; гоблените по стените пък бяха във всички цветове на дъгата. Навсякъде имаше окачени различни дрънкулки - конски сбруи, украсени с варак, гердани от сини мъниста против уроки, свещници със сребърни листа и най-различни други вещи.

Мъжът, който седеше в центъра на стаята, бе по-черен и от слугата. В безлунните нощи щеше да бъде невидим, ако крадеше.

Прислужникът измънка неуверено:

- Господарю Саафал, имате клиент.

Мастиленият мъж нареди:

- Изчезвай и не се появявай, докато не те извикам.

След това се обърна към младия воин:

- Как се казваш, приятелю?

- Маркус. Искам да се погрижиш за това - той посочи обезобразеното си чело.

Саафал подметна небрежно:

- Казват, че в недалечното село Даркай младеж с твоето описание е заклал прочутия воин Бинар. Отрязал му ръцете, все едно че кълцал чворовете на градинско плашило.

- Защо, да не би оня негодник да ти беше приятел?

- Не. Всъщност го мразех. Една вечер ме преби жестоко в една от тукашните странноприемници, само защото бях по-различен от другите клиенти. А той беше пиян и се чудеше с кого да се заяде.

Саафал отиде до ракла от тъмнокафяво дърво, която се мъдреше в единия от ъглите на стаята. Бръкна вътре и извади махагонова кутийка с големината на заешко сърце. Застана до Маркус и нареди:

- Седни на пода. Много си висок.

Маркус се подчини. Но когато знахарят се опита да намаже челото му с нещо от кутийката, младежът неволно се отдръпна.

- Няма да боли - успокои го Саафал.

После съвсем предпазливо докосна челото на Маркус, който се подготвяше за ужасната болка. За негово учудване, усети само приятен хлад. Все едно знахарят не го мажеше с неизвестно лекарство, а го галеше с перо от райска птица по челото.

Черният мъж прибра махагоновата кутийка. Като че ли бе привършил с лечението.

Маркус попита:

- Няма ли начин да заличиш дамгата? - той посочи огнените букви “АМАГ” на челото си.

- Ако беше отбелязано по какъвто и да е друг начин освен с огън, бих могъл да опитам. Единственият начин да изтриеш дамгата от лицето си е самият ти да станеш магьосник.

Гласът на Маркус стана дрезгав.

- Да не мислиш, че не искам да стана магьосник? В кралство Балх няма живот за хората без магия.

Черният се замисли. След малко каза:

- Доколкото знам, има само един начин Амаг да се превърне в маг. Трябва да посети Храма на Цветовете.

Няколко слуги влязоха безшумно, застлаха пода със златисти сърмени покривки и подредиха върху него богата трапеза. Младият воин грабна едно пиле и го заръфа. Измуча:

- Храма на Цветовете? За първи път чувам за него.

- Малцина го знаят. Известен е още като Храм на Магиите и като Храм на Смъртта. Само там един Амаг може да стане магьосник.

Маркус преглътна шумно и вдигна с три пръста голяма кафява глинена кана с вино. Отпи чудовищна глътка, избърса устни с опакото на ръката и вметна:

- А как да стигна до Храма на Цветовете?

Саафал се замисли отново. Поясни:

- Май че първо трябва да минеш през Града на Базилиска. Той трябва да знае.

- Кой или какво е Базилиска?

- Той е чудовище. Прилича на дракон и вкаменява с погледа си. Изключително мъдро създание, той знае отговорите на много загадки. Почти сигурно е, че може да те упъти къде се намира Храма на Цветовете.

- Почти? Сигурно? Ти какво, легенда ли ми разказваш или приказка?

- Честно казано, нещата, които ти разказах, съм ги узнал чрез слухове или посредством магии.

Посредством магии, бе казал Саафал. Всички в кралство Балх могат да правят големи, малки или поне някакви магии. Всички освен такива като мен, уродите, които се раждат един на хиляда.

- Добре - въздъхна Маркус. - Къде се намира Града на Базилиска?

По лицето на Саафал личеше, че би искал да отговори точно и определено. Но вместо това каза:

- Доколкото разбрах, някъде много далеч на запад.

- Ще го намеря - нетърпеливо каза Маркус.

Саафал вдигна ръка.

- Има две неща, които трябва да знаеш, когато се срещнеш с Базилиска. Първо, не го поглеждай в очите, защото ще се вкамениш.

- А другото?

- Никога не споменавай думата “змия” пред Базилиска.



4.

Младежът бе уморен и от това приятните черти на лицето му, придобиваха леко изкривен и страшен вид. Около челото си имаше омотана чиста бяла превръзка. В лявата си ръка държеше юздите на кон, който потрепваше и пръхтеше, леко раздразнен от пазарлъка, който господарят провеждаше на висок глас. И младежът и добичето изглеждаха прашни и потни, сякаш бяха изминали необикновено дълго разстояние.

Маркус провеждаше пазарлък:

- Виж сега, давам ти тази прекрасна и почти нова “утринна звезда” и 20 сребърни монети за един голям двуостър меч и кинжал с тройно острие.

Продавачът на оръжие изгрухтя презрително:

- Само кинжала с тройно острие струва седемнайсет сребърни монети.

Маркус се помъчи да звучи убедително:

- Добре де, ама аз ти давам боздугана и ти доплащам!

Петдесет и четири сребърни монети бяха всичките пари от кесията на боеца, който го бе нападнал. И почти половината от тях Маркус бе изхарчил по пътя дотук за храна.

- Изглежда вехт и захабен. И често употребяван.

Младият воин се огледа и доста се почуди дали да не прасне продавача по главата с предмета на сделката. Обаче забеляза лъскавите брони на мъжете от Градската Милития (или както там се наричаше - стража), да шетат по пазара и се отказа от това антитърговско намерение.

Продавачът на оръжие също се зачуди. През това време Маркус алчно оглеждаше сергията му. По нея имаше наредени блестящи ятагани и ханджари, лъскави мечове и ками, инкрустирани саби и кинжали. Брадвите и боздуганите бяха изложени на съседна сергия, принадлежаща на същия търговец.

Продавачът накрая се съгласи:

- Добре. Взимам този древен и ръждясал верижен боздуган и ти давам меча и кинжала, които си избрал. Ще доплатиш двайсет и две сребърни монети. И дано нямам повече днес други клиенти като тебе, защото ще се разоря дотам, че да продавам само ножове.

Маркус кимна. Плати, взе двете оръжия и се качи отново на коня си. Бе стигнал до Града на Базилиска. Започна да обикаля. Трябваше да намери убежището, леговището или дупката, където живееше чудовищното създание. Докато се разхождаше по пазара, Маркус се бе заслушал в няколко разговора. Успя да подочуе за Базилиска, че бил нещо като мъдър съветник и любимец на тукашния властник на име Ротнем.

Маркус попита няколко човека къде точно живее Базилиска. Те неизменно побледняваха и даваха един и същ отговор: “Който пита за Базилиска, вече е мъртвец или камък”. След това ускоряваха крачка.

Младият воин попита една куртизанка, която май и без това се канеше да му се обеси на врата. Тя направи същото като гражданите преди нея. Ако не друго, да разпитваш за Базилиска, като че ли бе идеален начин да се отървеш от досадници.

“П-с-с-т.”

Звукът стигна до Маркус.

Младежът се озърна.

- П-с-с-т.

Един мизерен просяк седеше с кръстосани крака недалеч от него и зяпаше втренчено ръждясалата си тенекиена паничка за подаяния. Младият воин се приближи. Понаведе се от седлото и попита:

- Ти ли издаваш тези звуци?

- Разбрах, че търсиш Базилиска - просякът се вглеждаше още по-усилено в паничката си.

- Да. Така е.

- Тогава ме последвай.

Просякът стана и закрачи учудващо бързо. Младежът го последва. Повървяха малко и стигнаха в затънтена уличка.

- Ако те заведа в твърдината на Базилиска, ще ми дадеш пет сребърни монети.

- Добре. А ако се опиташ да ме изиграеш, ще те разполовя заедно с ламаринената ти паничка.

Просякът го поведе. Обикаляха дълго. Изпадналият явно познаваше града като собствената си шепа. След като кръстосваха доста време, Маркус започна да подозира някаква клопка.

Просякът спря. После алчно заяви:

- Парите. Хайде да се разплатим.

- Не виждам никакъв Базилиск - заинати се Маркус.

- Близко сме. Дай парите и ще ти кажа как да стигнеш до Твърдината на Базилиска.

Младежът му даде петте монети. Просякът го упъти:

- Продължаваш по тази улица. Там където се пресича с друга, завиваш надясно.

Маркус последва съвета му. Не след дълго видя Твърдината на Чудовището. Бе ниска и кръгла крепост. Зъберите и бяха сиви като скръб. На решетъчната й порта имаше стражи, въоръжени с копия, по-дълги от нормалните.

Вардияните изгледаха младия воин презрително и го пропуснаха, без да му задават въпроси. Чудейки се кого точно пазят - хората от Звяра или монстера от човеците, Маркус влезе в двора на крепостта.

Навсякъде имаше каменни статуи в естествен ръст. Селяни, пълзящи в нелеп ужас. Бронирани воини, вдигнали мечове за отбрана. Бягащи изцъклени граждани. Бяха изобразени релефно и естествено, все едно са живи. Женските фигури бяха редки.

Внезапно младежът осъзна, че това не са статуи, а хора, вкаменени с ужасна магия. Всички бяха обърнати в една посока. Гледаха към вътрешния вход на цитаделата, който бе просто една голяма дупка в стената. Без врата.

Чу се съскане. Маркус побърза да наведе очи. Припомни си двата съвета на знахаря Саафал. Да не гледа Базилиска в очите. И също така никога, в никакъв случай да не произнася пред него думата “змия”.

Чудовището малко приличаше на дракон. Само че нямаше рога и криле като драконите. Тялото му бе дълго около седем човешки боя, тъмно зелено и люспесто. Туловището му се носеше ниско над земята, подобно на гущер. Около врата му имаше костни израстъци - шипове с дължина около педя. Очите му се намираха неестествено високо в горната част на главата. Бяха изпъкнали и втренчени. Лигавата паст бе пълна с остри зъби. Два от тях, на горната челюст, стърчаха по-напред от другите.

- Защо си дошъл, страннико? - просъска чудовището.

Маркус свали превръзката от челото си. Буквите АМАГ личаха, ясно прогорен върху кожата му.

Младият воин поясни:

- Търся Храма на Цветовете.

Базилискът отбеляза:

- Виждам, че си Амаг. Значи търсиш Храма на Цветовете, понеже искаш да се превърнеш в магьосник.

- Да.

Чудовището издаде рев, който вероятно трябваше да мине за смях.

- А защо мислиш, че ще получиш отговор? Мнозина дойдоха при мен да дирят ответи на глупавите си и незначителни въпроси. Повечето изядох. А някои вкамених и сега красят двора ми.

- Колко мъже са получили отговори и след това си пуснал да си ходят свободно?

- Малцина. Не повече от пръстите на едната ти ръка. За век и половина.

Базилискът се приближи до младежа и след малко зарева:

- ПОГЛЕДНИ МЕ В ОЧИТЕ, АКО ИСКАШ МЪДРОСТ!

Маркус си припомни съветите на черния знахар и наведе още повече лице надолу.

Чудовището протътна:

- ПОГЛЕДНИ МЕ! ПОГЛЕДНИ МЕ ТИ КАЗАХ! ИЛИ ЩЕ ТИ ОТХАПЯ ГЛАВАТА И ЩЕ Я СДЪВЧА.

Маркус вдигна глава и погледна Базилиска в очите.

Дали блясъкът в огромните очи означаваше страх?

Младият воин извади меча си и се приближи към чудовището.

Попита:

- И какво като те погледна в очите? Кажи какво ще стане, като те погледна в очите, ЗМИЙО?

Чудовището отстъпи назад. Просъска разлютено:

- Ти не си обикновен човек.

- Какво от това? Аз не съм обикновен човек. Така е. Аз съм Амаг. Освен това искам да знам къде се намира проклетият Храм на Цветовете!

Острието на меча вече бе само на лакът от мордата на Базилиска. Маркус усещаше зловонния му дъх.

Чудовището сякаш бе онемяло. Гледаше втренчено младия воин. После изръмжа безсилно:

- Защо не се вкаменяваш? Защо не се превръщаш в камък като другите?

- Аз съм Амаг, забрави ли, змийо? След като аз не мога да правя магии, какво могат да направят магиите на мен?

- Вкаменявал съм и други Амаги!

- Значи аз съм различен. Е, ще ми кажеш ли къде е Храма на Цветовете? Или трябва да ти извадя очите с меча си?

Базилискът леко се отдръпна. Все едно искаше да се обърне и да се мушне в леговището си.

Маркус приближи още острието до муцуната му.

И лукаво каза:

- Кажи как би ти харесало да живееш без очи? Ще бъдеш само един сляп гущер, един огромен слепок. Ще бъдеш безсилен да вкамениш когото и да било. Колко хора мислиш ще дойдат да отмъстят за погубените бащи и братя, щом разберат, че всемогъщият и мъдър Базилиск вече е напълно безпомощен?

- Добре, Човече без Магия. Може и да ме победиш. Но преди да изминеш и хиляда крачки от града, воините на моя господар барон Ротнем ще те настигнат. Те ще те накълцат на толкова малки парченца, че никой няма да може да разпознае трупа ти.

- Какво от това? Ти нали ще си сляп? - основателно възрази Маркус.

Базилискът се предаде:

- Ще ти кажа къде е Храмът на Цветовете. Надявам се да умреш там, защото едно от имената му е Храм на Смъртта.



5.

Маркус надигна кожения мях. Забълбука вода. Той загълта шумно, а адамовата му ябълка подскачаше. След като утоли жаждата си, младия мъж сръчка изнурения кон. Бяха изминали много, много път откакто напуснаха Града на Базилиска.

Внезапно младежът видя кулите. Те бяха черни и подредени в кръг. Всяка от тях имаше остър конусовиден връх от злато. “Гледай за десетте кули”, бе казало чудовището. “Те се виждат винаги и заобикалят Храма на Цветовете, който понякога е невидим”.

Пътят до кулите бе застлан с черепи. Лежаха на земята и лъщяха под слънцето. Стотици, може би хиляди. Те гледаха сляпо с дупки вместо очи и се хилеха щърбато със завинали замлъкналите си усти. Около черепите имаше и човешки кости, но те някак не се забелязваха толкова. Освен това, Маркус като че ли бе чувал някъде, че човешките кости се разлагат и превръщат в прах много по бързо от черепа. Главата остава последна.

Базилискът бе казал още: “Ще намериш труповете на много Амаги, които са умрели, без да познаят магията. Затова още наричат Храма на Цветовете - Храм на Смъртта.

Изведнъж конят на Маркус спря. Воинът го пришпори, но животното се изправи на два крака. Започна да се върти на едно място, все едно е болно или раздразнено от нещо. Не искаше да върви напред. Младежът извади меча и плесна добичето с плоското на острието по хълбока. Конят се разигра възмутено и за малко не го изхвърли от седлото.

Маркус слезе от животното и продължи пеша. Черепите хрущяха под краката му, лъщейки на слънцето, подобни на яйца, снесени от чудовищна птица. Маркус свали омразната превръзка от челото си и я захвърли. Надяваше се повече да не му потрябва.

Внезапно от нищото изникнаха десет мъже (или жени), облечени в пурпурнолилави плащове с качулки, в които не се виждаха лица. Заобиколиха Маркус подобно на десетте кули, заграждащи Храма на Цветовете.

Качулатите сякаш не пристъпваха, а се плъзгаха по земята. Плащовете закриваха краката им и не можеше да се разбере. Десетте мрачни фигури започнаха да обикалят младежа, въртейки се в кръг.

Някой от декадата продума с глас, наподобяващ кикот на хиена:

- Какво правиш тук, храбрецо? Магия ли търсиш?

- Да - отвърна Маркус.

Десетте плъзгащи се създания започнаха да хриптят и да мърморят. Младежът не можеше да разбере на него ли говорят, или дрънкат помежду си.

- Още един глупав Амаг.

- Този изглежда много силен.

- Търси магия, а ще намери смърт.

- Така е, колкото и да е як, ще умре подобно на другите нещастници, без магия.

Създанията спряха да се съветват и едно от тях се обърна към Маркус:

- Каква магия искаш да научиш?

- Не знам точно. Просто искам да стана магьосник. Казаха ми, че Храма на Цветовете е единственото място, в което един човек без магия може да се превърне в маг.

- Вярно е - съгласи се една от качулатите фигури. - И все пак какъв цвят магия искаш да научиш?

Те започнаха да бърборят отново, без да изчакват отговорите на Маркус.

- Май че искаш да научиш Черна магия?

- Или ще овладееш Бяла магия?

- Може би предпочиташ Червената магия?

- Или ще станеш майстор на Зелената магия?

- Тук е Храмът на Цветовете, глупако, тук има магии във всички цветове!

Маркус се ядоса.

- Кои сте вие? Май ми се подигравате? Ако е така, ще ви отрежа главите и ще ги побия на всяка една от онези кули отсреща!

Фигурите спряха да се въртят около младежа. Тази срещу него обяви:

- Ние сме Десетте Хилафи, човече без магия. Ние се подчиняваме единствено на върховния Каан Септона - владетеля на кралство Балх и на никой друг.

Друг качулат добави:

- Ние сме тук, за да убиваме глупаците като теб, решили да станат магьосници. Всички тези скелети, които виждаш, са наше дело.

Маркус нанесе удар с меча си срещу Хилафа, нарекъл го глупак. Острието се отклони, точно преди да докосне мага. И безобидно се заби в купчината кости. Младият боец се опита да заколи още един от качулатите. Мечът отново се отплесна и се плъзна настрани.

Те се смееха.

Един от качулатите каза:

- Над всеки от нас е направено защитно заклинание, Амаг. Изрече го лично Върховният Каан.

Хилафът срещу Маркус започна да прави странни движения с ръцете си и да проклина:

- Хиляда вятъра, съберете се. Хиляда вятъра, завъртете се. Хиляда вятъра, вдигнете Човека без Магия и го запратете в една от Черните Кули.

Отнякъде се появи малък ураган. Мъничкият въздушен въртоп достигна Маркус. Не успя да направи кой знае какво, освен че го накара да затвори очи. После безсилното торнадо разроши чупливите му кестеняви коси. И накрая се разсея.

Още един от Хилафите нападна Маркус с магия. Той вдигна ръце над главата си и прошушна нещо. Между дланите му се образува огнена топка, която полетя към младия воин.

Светещото кълбо спря на около лакът от челото на младежа. Избухна безобидно с нищожен пукот. Опърли леко веждите на Маркус, но не го заболя.

Качулатите се развълнуваха. Някой от тях обобщи изплашено:

- Този мъж е неподвластен на всякаква магия.

- Безсилни сме да му навредим - додаде друг от качулатите.

- Само Ечарните са способни да го убият.

- Да ги повикаме тогава - предложи някой от Архимагите.

Десетте качулки леко се наклониха назад. От тях се разнесе хоров вик, който щеше да спука тъпанчетата на Маркус. Започна с тоновете, които издава разярена орлица, защищаваща малките си. Завърши с недоловимото цвъртене на изплашен прилеп, блъскащ се в стените на тясна клетка.

Отнякъде започнаха да се появяват мъже, облечени в зелени дрехи. Само ръкавите на одеждите им бяха тъмносини. Мъжете бяха около стотина и всички тичаха към Маркус с ятагани в ръка. Младият воин прецени, че идват от всички посоки, само не от тази на десетте подредени в кръг кули.

Младежът побягна с все сила към кулите. Десетте Архимага не направиха никакъв опит да му попречат.

А може би и не можеха.



6.

Докато бягаше, Маркус успя за миг да зърне Храма на Цветовете. Беше като мираж в пустиня - виждаш го, но когато затвориш очи и разтърсиш глава - изчезва.

Ечарните бягаха след младежа. За щастие нямаха копия и лъкове, а бяха въоръжени само с ятагани. Големи, широки, блестящи на слънцето остриета. Някои имаха форми на полумесец, други бяха закривени като змии.

Маркус стигна до невидимата сграда. Разбра го, понеже се блъсна в нея.

Един от най-бързите нападатели настигна младия воин. Маркус го удари с меча през кръста. Разхвърча се кръв и вътрешности. Страшния удар разсече нападателя на две половини. Мечът на младежа бе преминал през воина Ечарни с лекотата на бръснач, разрязващ сварено яйце.

Още няколко мъже достигнаха Маркус. Той ги посрещна с ярост, подклаждана от вярата, че е обречен. Бяха толкова много!

Постепенно Ечарните се опомниха и започнаха да се групират. Нападаха поотделно, редувайки се, за да не си пречат. Маркус счупи меча на един от тях с помитащ удар. Следващият му замах разсече воина Ечарни от лявото рамо до десния хълбок, откривайки наяве пулсиращия му черен дроб.

Младежът знаеше, че не може да издържи дълго. Накрая щеше да се умори. Мечовете, които засега почти не го достигаха, щяха да го насекат на парчета.

Маркус започна да пристъпва настрани. Гърбът му все така опираше плътно в една от невидимите стени на Храма. Каза си, че това място все пак трябва да има някакъв вход - видим или не.

Изведнъж нещо изщрака и младежът почувства, че стената зад него поддава. Отчаян, той я подпря силно с гръб. Усети, че се завърта. Някаква част от стената направи пълен оборот и отново се намести на мястото си. А Маркус пропадна в Храма на Цветовете.

Беше странно и изумително. Преди малко младият воин стоеше върху килим от черепи, изправен срещу множество разярени бойци и заслепяващо жежко слънце. Сега се намираше в пълна тъмнина. Имаше не само чувството, че е сляп, но и че на всичко отгоре някой е наложил превръзка върху невиждащите му очи.

Маркус клекна и докосна пода. Бе направен от камък - студен, прашен и сух. Младежът се изправи и закрачи бавно напред. Държеше меча пред себе си, ако случайно се натъкнеше на враг или преграда.

Стъпките му предизвикваха ехо. Маркус си представи, че крачи в огромен мрачен коридор. Който води към Никъде. За момент си спомни Храма на Цветовете такъв, какъвто го зърна в един от редките моменти, когато бе видим. Огромна бяла сграда с купол от чисто злато. Украсена с красиви статуи на мъже, жени и магически създания.

Маркус не знеше колко време е вървял, когато чу зад себе си изщракване. Бе същото като онова, което долови, докато се биеше с Ечарните отвън.

Младежът усети внезапно раздвижване на въздуха. Без да се замисля, скочи с двата крака напред, като щурец. Чу грохот. Нещо огромно се стовари на мястото, където бе стоял преди малко.

Маркус се върна назад и подозрително мушна с меча си. Острието звънна. Пред него се намираше каменна грамада, която щеше да го смаже.

“Когато се намираш в клопка, капанът не те плаши”, ободри се младежът. Предпазливо започна да се движи опипом по стената. Едва бе изминал двайсетина крачки, когато пръстите му напипаха ниша, издълбана в камъка. В нея Маркус напипа нещо меко и ъгловато. Доколкото усещаше, това бе нещо пъхнато в кожен калъф. Той напипа ключалка и нещото се отвори.

Беше книга.

Буквите й светеха. Младежът ги виждаше добре. След миг осъзна, че са на непознат за него език.

Десетте Хилафи безучастно наблюдаваха как бойците Ечарни се мъчат да проникнат в Храма на Цветовете. Воините протягаха ръце напред и се мъчеха да съзрат невидимото. Щом дланите им докосваха стени, Ечарните започваха да псуват и да проклинат, да блъскат с юмруци и да ругаят. Никой от тях обаче не успя да открие входа, през който бе проникнал Амагът.

Един от Хилафите с досада каза:

- Май е по-добре да отзовем тези нещастници. Всички заедно не струват колкото онзи воин без магия, който успя да влезе в Храма.

Друг от качулатите възрази:

- Защо да ги отзоваваме? Нека се помъчат малко. И без това надали ще сторят нещо.

- Обаче и ние не можахме да навредим на проклетия Амаг.

Тези думи предизвикаха размисъл у десетте велики магьосника. След като помълчаха малко, един от тях попита:

- Как мислите, дали това е човекът без магия от Предсказанието?

Останалите кимнаха едновременно.

Някой от качулатите предложи:

- Трябва да повикаме Върховния КаанСептона. Той е единственият в кралството, който може да убие този Амаг и да попречи на Предсказанието да се сбъдне.

И макар, когато казваше името на Върховния Каан, магьосникът да го произнасяше със страхопочитание и ужас, в последните му думи се усещаше неувереност.

Маркус осъзна, че в цялата стена са издълбани ниши, в които имаше книги. И не само книги - имаше палимпсести, обикновени папируси, глинени и восъчни плочки за писане и дори плетеници от лико, които май бяха някакъв вид възлово писмо. Младежът се зае да провери колко е дълга стената.

Вървя известно време и после реши, че помещението, в което се намира, трябва да е кръгло. В противен случай липсата на ъгли или пък какъвто и да е знак, че стената свършва, би означавало, че залата (или стаята) е...

...безкрайна.

Маркус загреба с две ръце и нахвърля книги по пода. Седна върху тях и избра една наслуки. Намираше се в Храма на Цветовете. А това бе единственото място, където един Амаг можеше да се превърне в маг.

Явно начинът бе да чете и да се учи.

Маркус се взря в светещите букви на книгата пред него. Не разбираше и дума от написаното. Нещо повече. Струваше му се, че буквите преливат извън книгата и се появяват по пръстите му. И че те също започват да светят. Младежът се напъна да произнесе на глас това, което му се струваше, че пише в един от редовете на книгата.

Маркус не знаеше дали наистина е успял да прочете изречението. Може би това бе измислено словосъчетание, плод на препатилата му и изнурена глава. Въпреки съмненията си, младежът отвори уста и внимателно произнесе:

- Кадаш ме ходини дилайла.

За момент си помисли, че това, което казва, е пълна безмислица. После усети как нещо капна на лявата му буза. Маркус пипна капката и после близна внимателно върха на пръста си.

Вода.

Той бе направил Водно заклинание. Заклинание за Енволтуване. Бе призовал Вода.

Маркус нагласи внимателно уста там, където очакваше да падне следващата капка.

Беше жаден.



7.

Измина месец, откакто Амагът бе проникнал в Храма на Цветовете. Уплашени, десетте Хилафи бяха повикали своя господар и учител - Върховния Каан, владетел на кралство Балх. Неговото име бе Септона.

Върховният пристигна с хиляда бойци Ечарни. Неговата лична гвардия.

Ечарните бяха най-свирепите и могъщи воини в кралството.

Отнемаха ги още невръстни от родителите им. Деца, показали необичайни магически способности.

След това в продължение на петнайсет години се обучаваха на бойни изкуства и Черна магия. И също така да почитат и да се кланят само на един човек - Върховния Каан.

Ечарните се обличаха в светлозелено. Предводителите им се отличаваха от останалите по избръснатите глави с оставени дълги коси (конски опашки) в средата на темето. Думата “Ечарни” внушаваше страх.

Десетте Хилафи бяха коленичили пред своя току-що пристигнал Господар. Търпеливо чакаха неговите въпроси.

Септона бе мъж с орлов нос, а лицето му бе изпито и вглъбено. Бе висок и слаб. Одеждите му преливаха от един цвят в друг и никой не можеше да каже как точно е облечен. Очите му приличаха на онези звезди, които лудите звездобройци наричат НОВИ. Под тях имаше черни торбички и кръгове със същия цвят. Косата му бе дълга, сплъстена и черна като лоното на пещера.

Върховния Адепт строго попита:

- Значи твърдите, че общите усилия на десетима ви са били непосилни да спрат един Амаг?

- Да, господарю. Той бе неподвластен на всяка известна ни магия.

- А Ечарните? Всеки от вас има по десет на разположение.

Един от коленичилите Хилафи съобщи:

- Те също бяха безсилни, господарю. Амагът уби двама Ечарни и проникна в Храма на Цветовете. Щяхме да го последваме, но Храма е поставен под Магическа Възбрана.

- Човек без Магия е успял да убие двама Ечарни? Велики Тонгог, този сигурно е Амагът от Предсказанието.

- Да, господарю, и ние мислихме над тази възможност - съгласиха се десетте магьосници.

Каанът се замисли за момент. После се обнадежди.

- Все пак Храма на Цветовете е известен и като Храм на Смъртта. В него има Черни Заклинания на Самаел, магии-капани и книги за Некромантия, които са способни да подлудят или да убият всеки нормален човек. Възможно е Амагът да намери смъртта си, погубен от самите вълшебства, които се мъчи да изучава.

Десетте велики мага понечиха да се съгласят с господаря си.

Внезапно ги сепна страхотен тътен като от изригнал вулкан.

Каанът Септона ведно с декадата магьосници се обърна към Храма на Цветовете. В този момент изглеждаха изплашени и не толкова велики и достолепни.

Храма на Цветовете бе станал видим завинаги. Освен това се тресеше. Като от земетресение. Сякаш го удряха мълнии. Само че отвътре. От белоснежните му стени се къртеха бели камъчета. А златният му купол ръсеше жълти люспици злато.

Маркус разлистваше поредната книга със светещи букви. Вече бе овладял магиите на пет цвята. А също и заклинания, с които да Енволтува храна и вода.

Името й бе Книга на Предсказанието. На първата страница имаше само две изречения. Останалите листове бяха бели и чисти, като задната страна на надгробна плоча.

Пръстът на Маркус се придвижи по светещите редове. Устните му мърдаха беззвучно:

“Риб рид ве аронани нуно Рюдюлосер.
Бен хекрес ибиг Мюлук декада Муронани.”

Преводът на тези редове гласеше:

“Ще дойде мъж без магия от Изток.
Той ще низвергне Адепта и ще убие десетте Архимаги.”



8.

Статуите от Храма на Цветовете започнаха да се срутват с грохот. В началото падаха малки камъни, после по-големи парчета. Мраморни мъже, жени и приказни създания падаха от огромна височина и се превръщаха в дребни късчета. Златният купол се разтвори, подобно на челюстта на гигантски звяр. И се разцепи на големи късове.

Постепенно целият Храм се срина. Вдигнаха се облаци каменна пушилка и златен прах.

Един мъж излезе от развалините. Невредим. Прах, на места бяла, на места златна го покриваше от главата до петите. На челото му личеше жигосана думата Амаг.

Останките от Храма на Цветовете бяха обградени от над хиляда Ечарни. Строени в три обръча, всеки по-широк от предишния. След тях в една редица стояха наредени десетте Хилафи. Най-отзад в златна колесница с впрегнати четири еднорога седеше самият Върховен Каан.

Маркус се доближи до първия обръч Ечарни. Вдигна ръце пред себе си и направи заклинание. Никой не можа да разбере точно думите или езика.

След това Маркус изкрещя:

- Всички да паднат на колене!

Воините Ечарни се строполиха като подкосени и коленичиха. Всичките хиляда деветдесет и осем. Бяха смаяни. Не можеха да проумеят как телата им правят нещо, което мозъците не желаят. Искаха, но не можеха да се изправят и да съсекат проклетия магьосник, който бе хвърлил заклинание над тях. И който необяснимо защо имаше надпис “АМАГ” на челото.

Само единайсет мъже се удържаха прави. Десетте магьосници, които стояха в аурата на своя господар. Изглежда магията не бе достатъчно силна да го съкруши. Той им предлагаше защита, внушаваше им гордост и сила.

Минавайки през кръговете на безпомощните Ечарни, Маркус стигна до декадата Хилафи. Те моментално започнаха да хвърлят срещу него клетви и магии.

Маркус изпъна дясната си ръка с длан напред. Каза презрително:

- Вече не владеете никакви магии. Превърнете се в Амаги.

Повтори:

- СТАНЕТЕ АМАГИ!

От качулките на десетте архимагьосници заизлиза пушек. Разнесе се миризма на изгоряла плът. Десетте паднаха на земята и взеха да посягат към лицата си, крещейки. Някои припаднаха от болка.

Върховният Каан изгледа с отвращение своите ученици.

После попита учудено:

- Ти си Амагът от Предсказанието, нали?

- Да - съгласи се Маркус. И продължи:

- Само че вече не съм Амаг. Ти обаче ще станеш такъв.

Септона не отговори. Вместо това започна да произнася гърлено някакви странни думи на мъртъв език.

Маркус разпозна заклинание за Енволтуване. С него Върховния Адепт щеше да призове Трите Демона. Самаел, Елохим и Леонард. Те трябваше да убият Маркус, да отнемат душата му и да я завлекат направо в Ада.

Маркус заповяда:

- Превърни се в Амаг като слугите си!

Септона погледна младежа и млъкна за момент, сякаш бе забравил думите на заклинанието. После обаче се опомни. И продължи с творенето на ужасната магия.

Маркус вдигна ръце над главата си и изкрещя:

- ФАЦИНА КОРАМЕ ПЕВО АМАГ!

Върховния Адепт затвори уста и падна на колене. Виждаше се как пули очи и се мъчи да се освободи от магията на Маркус. Вените по слепоочията му се издуха и заплашваха да се пръснат от напрежение.

После едната магия надделя над другата. Върховния Адепт Септона се прекърши. Раменете му се отпуснаха. Той замря, нищожен в своето безсилие.

Маркус докосна с лявата си ръка огнения знак “АМАГ” на челото си. Вдигна високо дясната си ръка. В нея се образува кълбо от бяла светлина. То полетя, докосна лицето на Върховния Адепт и го повали в несвяст.

Когато Маркус свали ръцете си, дамгата на челото му беше изчезнала. Жигата “АМАГ” се бе появила, съвсем прясна и димяща върху лоба на Върховния Каан.

Маркус тръгна към златната колесница с четирите еднорога. Те бяха досущ като огромни бели коне. Само че от челата им стърчеше бял рог, дълъг колкото детска ръка и дебел колкото мъжки палец. Очите на създанията излъчваха разум и приличаха на човешки.

Маркус започна да ги разпряга от каретата. Те запръхтяха и воинът-магьосник взе да им говори успокояващо. Не би си позволил да тормози магически създания, известни с добротата и благостта си, да дърпат колесницата му. До столицата. По-скоро би впрегнал някой убиец.

Ами да. Хиляда Ечарни. На разположение. Тъкмо можеха да се сменят, когато поискат. За да не се изморяват много.

Внезапно чу глас до себе си:

- Господарю...

Маркус се обърна.

Беше предводителят на Ечарните. Мъж на средна възраст, много добре сложен, с обръсната, лъщяща глава и дълги, извити надолу мустаци. Изглежда човекът имаше вродени магически способности, защото бе успял да се дотътри до него пълзешком. Бе превъзмогнал частично заклинанието, но все пак не можеше да се изправи.

Маркус го подкани:

- Кажи.

Генералът попита боязливо:

- Вие сте новият Владетел, нали?

- Да.

- Как да ви наричаме, господарю?

- Маркус. Казвам се Маркус. А как е твоето име?

- Аз съм генерал Пантотен, господарю. Предвождам всички Ечарни. Значи вие ще бъдете новият Върховен Каан, господарю Маркус?

- Да.

Междувременно младежът упя да освободи четирите еднорога от юздите и поводите им. Те изцвилиха в знак на благодарност и се разбягаха.

Генерал Пантотен изглеждаше така, сякаш всичко, в което някога е вярвал, е било разрушено и е изчезнало. Като че ли в момента търсеше да го замени с нещо друго.

Предложи:

- Господарю Маркус, аз и моите войници веднага ще положим клетва за вярност пред вас!

- По-късно. Когато стигнем до столицата. И аз седна на трона на предишния Каан. А сега искам да завържете тези - Маркус посочи Септона и декадата бивши магьосници. - После ще ги вземем с нас в столицата Шамбала и ще ги завържем на Централния площад. Ще трябва, разбира се, да свалите качулките им, генерале, за да могат всички да видят, че имат дамга Амаг на челата си.

- Това е просто начин да ги осъдите на смърт, нали, господарю? Тълпата направо ще ги разкъса. Знаете, че е наредено да се убиват Амагите и освен това за тях има обявена награда.

- Именно. Не аз съм издал тази заповед.

В гласа на генерал Пантотен се появи безпокойство:

- Ами ако окажат съпротива, Господарю?

- Не се страхувай, генерале. Колкото и да са били могъщи, вече не могат да направят никакво вълшебство. Вече са просто едни отчаяни нещастници, генерале. Вече са просто едни Хора без Магия.

Популярни публикации