Онлайн книжарница

събота, 29 ноември 2014 г.

ТРИ РАННИ РАЗКАЗА - Дж. Д. Селинджър


Един млад и амбициозен писател на име Джером Дейвид Селинджър си поставя много високи цели още в самото начало на своята кариера. Той почти отчаяно копнее да публикува първите си разкази в списание The New Yorker – според него върха на литературния свят на Америка. Но това няма да се сбъдне в течение на няколко дълги години и една световна война. The New Yorker, чиито вкусове в областта на литературата са били и си остават пословично строги и капризни, не е съвсем готово за този дързък и твърде самоуверен новак с циничен мироглед и увлечение по жаргонния диалог. Но други списания бързо признават изгряващия талант – свеж глас в един момент, когато светът се люлее на ръба на безумието. Списание Story, уважавано и влиятелно издание с малък тираж, посветено изцяло на изкуството на късия разказ и все още действащо и уважавано днес, е първото, което през 1940 г. отпечатва името Дж. Д. Селинджър и разказа „Младежи” – впечатляващ поглед към света на нюйоркските безделници и двама млади хора, водещи един почти напълно безсмислен и празен разговор. Следващият му разказ, „Иди да видиш Еди”, е публикуван в списание University of Kansas City Review и е за тихата заплаха, с която антипатичният главен герой постепенно притиска една млада дама, за да се срещне с човек на име Еди. Публикувана също през 1940 г., творбата е забележителна с усещането за неразказана история на втори план – похват, който Хемингуей използва много ефектно. Четири години по-късно, към края на военните преживявания на Селинджър, разказът „От веднъж седмично не се умира” излиза отново в списание Story. На пръв поглед в него се описва как един мобилизиран войник се опитва да каже на престарялата си леля, че отива на война, но някои читатели биха възприели историята като метафора за подготовката на едно семейство да приеме възможността за гибел на фронта. „Три ранни разказа” (илюстрирана) е първата законно публикувана книга на Дж. Д. Селинджър от над 50 години насам. Devault-Graves Digital Editions – издателство, специализирано в повторното отпечатване на най-добрата американската литература, с гордост ви представя тази антология на един от най-новаторските и вдъхновяващи автори на Америка.

петък, 28 ноември 2014 г.

„Егмонт” с нови заглавия в романтичната си линия, сред които интернет сензацията „След”


Нови предложения в романтичната линия на „Егмонт” ще могат да се открият в хартиен и електронен формат от 29 ноември 2014 г. Издателството ще предложи на читателите продължението на вълнуващите истории, излезли досега, както и съвсем нови заглавия в най-търсените жанрове на романтичната литература. Това са „След” (съвременна романтика), „Усукани” (романтика и еротика), и „Разкритието на древния ръкопис” (паранормална романтика).

Нови предложения в романтичната линия на „Егмонт” ще могат да се открият в хартиен и електронен формат от 29 ноември 2014 г. Издателството ще предложи на читателите продължението на вълнуващите истории, излезли досега, както и съвсем нови заглавия в най-търсените жанрове на романтичната литература. Това са „След” (съвременна романтика), „Усукани” (романтика и еротика), и „Разкритието на древния ръкопис” (паранормална романтика).

Книгите излизат под това лого, запазена марка на издателство „Егмонт”. Уо е името на планетата-богиня Венера на езика на старите българи – символ на любовта и женското начало.

Повече информация за романите ще откриете на следващите страници. Посетете и фейсбук страницата на книгите на адрес facebook.com/romance.egmont

СЛЕД

• Най-обсъжданата книга в мрежата с близо 1 милиард сваляния
• Преведена на над 20 езика
• Правата за екранизацията за закупени от Paramount Pictures
• Видеотрейлър: https://www.youtube.com/watch?v=uRXXjJFVQmg

СЛЕД първата им среща бяха обречени…
Теса е добро момиче, което има мил и верен приятел. Има амбиции, посока в живота и майка, която стриктно следи да не се отклони от пътя си. Но едва нанесла се в общежитието си в колежа, Теса попада на Хардин. Той е много по-различен от момчетата, с които е свикнала – има очарователен британски акцент, татуировки по цялото тяло, пиърсинг на устната си и непокорна кестенява коса. Невероятно привлекателен, но също така и много груб, понякога дори жесток. Но нещо дълбоко и тъмно в него неустоимо я привлича. А целувката му събужда в нея страст, която не е подозирала, че съществува.

Анна Тод

Анна Тод живее в Остин, Тексас със съпруга си. „След” е първият й роман, с която постига феноменален успех и световна известност. 17-годишна публикува разказа за Теса и Хардин в платформата Wattpad и останалото е история. Посетете я онлайн на AnnaToddBooks.com, присъединете се към последователите й в Twitter на @Imaginator1Dx или в Instagram наt @Imaginator1D

УСУКАНИ
Книга втора от поредицата „Заплетени”

• Продължението на бестселъра на New York Times
• Поредицата се издава в 15 държави
• „Скандално смешна и неустоимо прелестна” - Romance Addiction

Когато спонтанен и безгрижен срещне внимателна и отговорна, влюбването може малко да се усложни...

Има два вида хора – тези, които първо обмислят, и други, които направо скачат презглава. Кейт винаги е била от първите... докато не среща Дрю Евънс. Той е толкова уверен и сигурен в себе си, че я подтиква да вярва, че ще е лесно да скочи с него.
Но не всички истории завършват с щастлив край. Животът се върти около взимането на решения и Дрю прави своя избор. Всъщност той се опитва да реши и за двамата, но Кейт не остава никак доволна. Тя заминава за Грийнвил, за да прекарам малко време сама... или поне така си мисли. Защото старите навици умират трудно и понякога трябва да се върнеш там, където всичко е започнало, за да продължиш напред.

Ема Чейс

Ема Чейс е страстен читател и отдаден разказвач на романтични истории. С публикуването на „Заплетени” тя осъществява отдавнашна своя мечта да се занимава професионално с писане. Омъжена с две деца, Ема живее в Ню Джърси. Посетете я онлайн на http://www.emmachase.net/

РАЗКРИТИЕТО НА ДРЕВНИЯ РЪКОПИС
Книга пета от поредицата „Тайната на забранената книга”

• Бестселър автор на New York Times
• Филмовите права са закупени от Dreamworks
• Носител на награда Romantic Times Reviewers' Choice

„Непрестанен екшън и секси напрежение поддържат огъня на битката между доброто и злото в бестселър поредицата на Монинг.” – Library Journal

Злото е съвсем различно същество, Мак. Злото е лошо, което вярва, че е добро.

МакКайла Лейн продължава да търси Шинсар Дъб – книга, създадена от черна магия, способна да създава и унищожава светове.
В епична битка между хора и фае ловецът се превръща в плячка, когато Шинсар Дъб се обръща срещу Мак и започва да прокарва смъртоносна пътека към хората, които тя обича. Към кого да се обърне? На кого да се довери? Коя е жената, която навестява сънищата й? По-важното – коя е самата Мак и каква е съдбата й?
Въпросите й ще я отведат до истината и до избор – който или ще спаси света... или ще го унищожи.

Карън Мари Монинг

Карън Мари Монинг е бестселър автор на New York Times и носител на наградата RITA. Преди да се отдаде на писателската кариера, работи като барман, компютърен консултант и специалист по застраховане. Тя е автор на 15 романа, а книгите й са публикувани на близо 40 езика. Посетете я онлайн на http://www.karenmoning.com/

четвъртък, 27 ноември 2014 г.

Ще те чакам - Джей Лин


Тази книга разказва не само за изцеляващата сила на любовта, и за родителите, които могат да възпитават с много обич, но и за такива семейства, поставящи фалшивото реноме и многото пари над своето дете.
Неопровержима истина е, че всяко дете е tabula rasa и какво ще се напише в неговата душа зависи най-напред от семейството, и след това от обществото, в което живее.
Малката Ейвъри е само на 14 години, когато едно зло, богато момче раздира не само тялото, а и душата и. Родителите на малкия изверг са доста заможно приятелско семейство и купуват мълчанието на Ейвъри с много пари.
Майката и бащата на жертвата буквално продават и предават дъщеря си. Те затварят душата и устата и. Но не могат да спрат нейните съученици, познати, приятели да я наричат "кучка" и да я обвиняват, че е съблазнила насилника. Момичето в първия момент не усеща предателството на най-близките си хора. Постепенно обаче разбира, че е предадена дори от тях. Че за майка и е по-важно общественото мнение, а не истината за престъплението. Ейвъри открива, че не може да се бори с този продажен свят и решава да се самоубие.
С прерязването на вените си тя вбесява още повече своята майка, която нахлува в болницата с упреци, че я излага пред обществото. Но не проявява болка от това, че дъщеря и е могла да умре.
Ейвъри се затваря в себе си. Само младежкия жар за живот я кара да избяга далеч от родителите си и да продължи образованието си с парите, взети от семейството на изнасилвача.
В далечния щат, в новия град, тя се чувства като в пустиня, но страхът от докосването на мъж живее с нея и в нея.
И тук, в университета тя среща очарователния Камерън, който се грижи за една костенурка. Той е красив и умен, но голямата му обич е малкото животинче, което може да се защити само в своята черупка. А тя може да бъде счупена дори с крак.
Кам харесва Ейвъри, но открива, че тя е като неговата костенурка. Търси начин да се скрие в своя черупка. Той я запознава със семейството си. Ейвъри остава очарована от майката, бащата, сестрата, но я е страх от Камерън, да не я излъже. А и допирът с мъж все още предизвиква отвращение и повръщане.
Кам е чудесен, той чувства, че това момиче крие нещо, страхува се от нещо, но проявява изключително внимание и търпение. И успява да я накара не само да разкрие душата си, а и сама да го пожелае физически.
Любовта помага на Ейвъри да оцелее. Тя не се сърди на своите родители, които не и честитят нито Коледа, нито рождения ден. За нея Кам се превръща в един цял свят, който заслужава да се обича.

Купете "Ще те чакам" от Джей Лин тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/img-src-http-staticegmontbulgariacom-uopng-align-center-border-0-romantichni-romani-376/1-shte-te-chakam-2218.html


сряда, 26 ноември 2014 г.

Рецензия на "Море на призраците" от Алън Камбъл


Въпреки, че пише в жанр фентъзи, Алън Камбъл е автор силно ориентиран към науката. В „Море на призраците” той е успял да вплете няколко страници от негови много напредничави разсъждения относно космологията на различните светове.
Книгата започва много увлекателно. Запознаваме се с една своеобразна вселена – в нея съществуват момичета, неуязвими за куршуми и сачми, дракони берсеркери и магия, много магия. Там морската вода изгаря, а ако е в по-голямо количество променя човеците в нещо неузнаваемо.
Една от сюжетните линии ни запознава с патилата на полковник Томас Грейнджър. Той е човек с вкус към приключенията, но с променлив късмет.
Авторът умее да пише многопластово, леко да критикува, а също и да ни покаже, че някои неща не се променят, независимо за колко фантастичен свят става въпрос:
„Независимо дали ти харесва, или не, мистър Грейнджър, обществото ни е построено така, че правата на по-богатите и властимащи граждани стоят над тези на останалите.”
Алън Камбъл определено е повлиян от Франк Хърбърт и по-специално от неговото произведение „Месията на Дюна 2”. Янти е лишена от зрение, но има способностите на Пол Атреидес, героят на Хърбърт. Тоест момичето може да вижда от много и най-различни чужди гледни точки. Все пак с течение на времето Янти успява да си намери доста специални очила…
„Море на призраците” е четиво в жанр „сайънс фентъзи” с леки препратки към стиймпънк.
Това, което не ми допадна в книгата е, че авторът екстраполира физичните закони по особен начин спрямо различните герои. Сержант Уилям Патрик Крийди е уцелен в окото от вакуумна стрела, която излиза през задната част на черепа му. Сержантът остава жив и дори се шегува дали ще може да си държи граната в дупката на мястото на окото. Докато доктор Шау бе унищожен след като Маскелин го прободе с алхимична карфица в бедрото…
Алън Камбъл е автор със силно, неудържимо и живо въображение:
„Имаше саби от синьо и жълто отровно стъкло о от горящо стъкло – със зловещи кехлибарени остриета, зрящи ножове от вида, използван от слепите телохранители на император Хю, карабини и пистолети за изстрелване на омагьосани или прокълнати куршуми; устройства, които пиеха кръв, нашепваха или крещяха заклинания и унмерски военни песни…”
Тази книга ще се хареса не само на най-върлите фенове на фентъзи като „Конан” и „Властелинът на пръстените”. Тя също така ще допадне и на почитателите на науката, и най-авангардните теории за различните Вселени, написани в стил Стивън Хокинг.

Купете „Море на призраците” тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1862

вторник, 25 ноември 2014 г.

Революцията на мравките - Бернар Вербер


След небивалия успех на „Мравките“ и „Денят на мравките“, световни бестселъри, преведени на десетки езици, Бернар Вербер ни поднася третия роман от своята сага за „вътреземните“, като ни увлича все по-далеч и по-далеч в един колкото невероятен, толкова и ужасяващ свят, гъмжащ от насекоми с непредвидимо, понякога кръвожадно поведение. Нещо повече от обикновен трилър, „Революцията на мравките“ е една вълнуваща модерна одисея за две паралелно съществуващи на Земята цивилизации.
За какво можем да завиждаме на мравките? За хармонията с природата, смелостта и пълноценното общуване. А за какво могат те да ни завиждат? За хумора, изкуството, любовта. Ще успеят ли двете най-напреднали цивилизации да се спогодят след хилядолетия на невежество? Ако „Мравките” беше книга за срещата, а „Денят на мравките” - за конфронтацията, то „Революцията на мравките” е роман за новата среща. И за разбирателството.

Бернар Вербер

Бернар Вербер (1961) следва криминология, след което завършва журналистика и става редовен сътрудник на сп. „Нувел Обсерватьор“. През 1991 г. издава романа „Мравките“, с който придобива световна известност. Следват „Денят на мравките“ и „Революцията на мравките“. Вербер е автор и на трилогията „Танатонавтите“, „Империята на ангелите“ и „Ние, боговете“, както и на т.нар. експериментални книги, сред които изключително популярната „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“.
Според най-авторитетната френска класация Бернар Вербер е най-четеният писател във Франция. Книгите му са преведени на 30 езика и са издадени в 15 милиона екземпляра. А в Русия той е най-издаваният и популярен френски писател.

Бернар Вербер - „Революцията на мравките“

Палецът и показалецът на дясната ръка докоснаха ъгълчето на страницата, хванаха го и се приготвиха да отгърнат листа, когато откъм кухнята се дочу глас:
– Хайде на масата! – извика майка й.
Нямаше време за четене.
За своите деветнайсет години Жюли беше слабичко момиче.
Нейните черни, лъскави, прави и меки като коприна коси се спускаха на вълни чак до кръста. Под бялата, почти прозрачна кожа на ръцете и слепоочията понякога се забелязваха синкави вени. При това светлите й очи бяха живи и топли. Бадемовидни, подвижни, побрали сякаш в себе си цял един изпълнен с гневни изблици живот, те й придаваха вид на малко, неспокойно зверче. Понякога се съсредоточаваха в определена посока и като че ли от тях всеки момент щеше да избликне лъч пронизваща светлина, за да порази онова, което не й харесва.
Жюли смяташе, че е невзрачна на вид. Поради това и никога не се гледаше в огледалото.
Никога не използваше парфюм, грим или лак за нокти. Впрочем за какво й беше лак, след като непрекъснато си гризеше ноктите.
Не полагаше никакви усилия и по отношение на облеклото. Прикриваше тялото си с широки тъмни дрехи.
Учението й не премина равно. До последния клас вървеше една година напред и учителите се радваха на нейното ниво на интелигентност и на зрелия й ум. Ала от три години насам нещата не вървяха. На седемнайсет години я скъсаха на зрелостния изпит. Същото стана и на осемнайсет години. На деветнайсет се готвеше да се яви за трети път, а оценките й бяха по-ниски от всякога.
Началото на този провал съвпадаше с едно събитие – смъртта на нейния учител по пеене, стар, глух и тираничен човек, който й преподаваше вокално изкуство чрез особени методи. Казваше се Янкелевич и беше убеден, че Жюли притежава талант, който трябва да развива.
Научи я да владее мускулите на корема, на белите дробове, на диафрагмата и дори как правилно да избира позицията на шията и раменете. Всичко това оказваше влияние върху качеството на пеенето.
Понякога тя имаше чувството, че е просто гайда в ръцете на учителя по музика, която той се стреми да направи съвършена. Сега вече знаеше как да съгласува биенето на сърцето си с вдишването на белите дробове.
Янкелевич не бе пропуснал и работата върху мимиката. Беше я научил как да променя формата на лицето и на устните, за да превърне своето тяло в идеален инструмент.
Ученичката и учителят се допълваха чудесно. Макар да беше глух, само като наблюдаваше движението на устните и поставяше ръка върху корема й, беловласият преподавател можеше да определи качеството на звуците, които издава девойката. С костите си той долавяше вибрациите на нейния глас.
– Бил съм глух? Че какво от това! Бетховен също е бил глух, но това не му е попречило да твори – често повтаряше той.
От него Жюли научи, че пеенето притежава сила, която минава далеч отвъд раждането на красиви звуци. Той я научи да владее своите емоции, да преодолява тревогите си, да забравя страховете си единствено с помощта на своя глас. Научи я да се вслушва в песента на птиците, за да взема пример от тях.
Когато Жюли пееше, от тялото й, подобно на дърво, израстваше стълб от енергия, а тя изпадаше в състояние, близко до екстаз.
Преподавателят не се примиряваше със своята глухота. Беше в течение на най-новите методи за лечение. Веднъж един млад, изключително способен хирург успя да имплантира в черепа му електронна протеза, с помощта на която бе напълно преодолян неговият недъг.
От този момент нататък преподавателят по пеене започна да чува звуците на света такива, каквито са. Истинските звуци. Истинската музика. Янкелевич чу гласовете на хората и хит парадите по радиото. Чу клаксоните на колите и лая на кучетата, шума на дъжда и ромоленето на водата в канавките, стъпките на минувачите и скърцането на вратите. Чу кихавиците и смеховете, въздишките и риданията. Чу непрекъснато включените из целия град телевизори.
Денят на неговото оздравяване би трябвало да бъде ден на щастие, но се превърна в ден на отчаяние. Старият учител установи, че истинските звуци изобщо не приличат на онези, които си бе представял. Край него се носеха глъч и какофония, светът се оказа агресивен, креслив, нетърпим. Беше изпълнен не с музика, а с нехармоничен шум. Старецът не можа да понесе подобно разочарование. Затова прибягна до самоубийство, съответстващо на неговия идеал. Изкачи се на камбанарията на „Парижката Света Богородица“ и подложи главата си под езика на най-голямата камбана. Точно на обяд той умря, пометен от ужасната мощ на дванайсетте удара, величествени и съвършени в музикално отношение.
С неговата смърт Жюли изгуби не само приятел, но и наставник, който й помагаше да развие своя талант.
Тя, естествено, си намери друг учител по пеене, един от онези, които ограничават ученика до работа върху гамите. Той принуди Жюли да изпълнява прекалено непосилни за нейния ларинкс регистри. В резултат тя започна да изпитва силни болки.
Не след дълго ото-рино-ларингологът откри възли по гласните струни на Жюли и нареди прекратяване на уроците. Наложи се да я оперират и в продължение на няколкото седмици възстановяване тя бе длъжна да пази пълно мълчание. След това с труд възвърна отново гласа си.
Оттогава напразно започна да търси истински учител по пеене, способен да работи с нея по метода на Янкелевич. И тъй като така и не успя да открие такъв, постепенно се затвори за света.
Янкелевич твърдеше, че човек, който притежава талант и не го използва, прилича на зайците, които не гризат твърда храна: постепенно резците им се издължават, извиват се и продължават да растат, пробиват небцето и пронизват мозъка от долу нагоре. За да онагледи подобна опасност, учителят пазеше в дома си череп на заек, чиито резци стърчаха нагоре, подобно на рога. При случай обичаше да показва този зловещ предмет на небрежните ученици, за да ги насърчи да се стараят. Дори беше написал с червено мастило върху челото на черепа:

Да не развиваш природната си дарба, е най-големият грях.

Лишена от възможността да развива своята дарба, Жюли мина през начален период на агресивност, след това на анорексия. Последва булимия, по време на която поглъщаше цели килограми сладкиши, вторачила в пространството мътен поглед, стиснала в ръка слабителните и хапчетата за повръщане.
Престана да готви домашните си, задремваше в час.
Здравето й се разклати. Започна да се задъхва, а на всичко отгоре напоследък имаше и астматични пристъпи. Всичко добро, което бе придобила чрез пеенето, се превръщаше в зло.
Майката на Жюли първа седна на масата в трапезарията.
– Къде бяхте днес следобед? – запита тя.
– Разхождахме се в гората – отвърна бащата.
– Там ли се е издраскала така?
– Падна в една яма – обясни бащата. – Не се нарани много, но си натърти петата. Откри в ямата една странна книга…
Майката обаче вече се интересуваше единствено от ястието в чинията, от което се вдигаше пара.
– После ще ми разкажеш. Яжте по-бързо, защото печените пъдпъдъци не могат да чакат. Като изстинат, стават безвкусни.
Майката на Жюли сама с възторг се нахвърли на печените пъдпъдъци, поръсени със стафиди.
С точен удар на вилицата тя изпусна въздуха от пъдпъдъка, сякаш беше надута с пара топка за ръгби. Хвана печената птица, изсмука сока от разтворения клюн, после откъсна с пръсти крилете, налапа ги и шумно схруска дребните непокорни кости.
– Защо не ядеш? Не ти ли харесва? – обърна се тя към Жюли.
Девойката гледаше стегнатата с конец печена птица, грижливо поставена в чинията й. Върху главичката, подобно на шапка, имаше зърно стафида. Празните очни орбити и човката я накараха да си представи, че някакво страшно бедствие е откъснало птицата от заниманията й, нещо, което по отношение на размерите й е било равно на неочаквано изригване на вулкана в Помпей.
– Не обичам месо… – промълви Жюли.
– Това не е месо, а птица – възрази майка й.
После добави по-меко:
– Виж какво, да не те хване пак анорексията. Трябва да бъдеш здрава, за да си вземеш зрелостния изпит и да се запишеш в Юридическия факултет. Не забравяй, че баща ти е завършил право и че само защото в момента ръководи Юридическия отдел на Горското и водното стопанство, успя да ти уреди трето явяване. Сега е твой ред да следваш право.
– Пука ми за правото – заяви Жюли.
– Трябва да завършиш образованието си и да станеш част от обществото.
– Пука ми за обществото.
– А за какво ти пука тогава?
– За нищо.
– И какво правиш през свободното си време? Да няма някаква любовна история?
Жюли се облегна на стола.
– Пука ми за любовта.
– Пука ми, пука ми… Само това знаеш. Все нещо трябва да те интересува – настоя майка й. – Каквато си хубавичка, момчетата сигурно се надпреварват около тебе.
Жюли се нацупи. Погледът на светлосивите й очи стана упорит.
– Нямам приятел и трябва да знаеш, че все още съм девствена.
Лицето на майката придоби презрително изражение. Сетне избухна в смях.
– Девствени момичета на деветнайсет години има само в научнофантастичните романи.
– Нямам намерение да си търся любовник, нито да се омъжвам, нито пък да имам деца – продължи Жюли. – И знаеш ли защо? Защото се боя да не заприличам на теб.
Майката си бе възвърнала самочувствието.
– Горкото ми момиче, ти цялата си един голям проблем. Добре, че съм ти взела час при психотерапевт! В четвъртък.
Подобни престрелки между майката и дъщерята бяха нещо обичайно. Тази продължи още час и по време на вечерята Жюли изяде единствено черешата на муса от бял шоколад, гарниран с ликьор „Гран Марние“.
През това време бащата, въпреки че дъщеря му няколко пъти го бутва с крак под масата, съхрани, както обикновено, безстрастно изражение на лицето и не се намеси.
– Хайде, Гастон, кажи нещо – подкани го жена му.
– Жюли, слушай майка си – лаконично се обади той, докато сгъваше салфетката.
На ставане от масата съобщи, че иска да си легне по-рано, защото на другия ден имал намерение да излезе на дълга разходка с кучето.
– Може ли да дойда с теб? – запита девойката.
Бащата поклати глава.
– Този път не. Бих искал да огледам по-внимателно урвата, в която те открих, и ми се ще да остана поне за малко сам. А и майка ти има право. Вместо да се шляеш из гората, по-добре седни да учиш.
Когато се наведе да я целуне за лека нощ, Жюли му прошепна:
– Татко, не ме оставяй.
Той обаче се направи, че не я е чул, и добави само:
– Хубави сънища!
После излезе и отведе със себе си кучето на повода. Възбуденият Ахил искаше да се втурне като стрела, но успя само да се плъзне по излъскания паркет на дългите си нокти, които не можеха да се прибират.
На Жюли никак не й се искаше да остава насаме със своята родителка. Под предлог че отива по нужда, тя се втурна към тоалетната.
След като заключи вратата с резето и седна върху капака на тоалетната чиния, чернокосата девойка със светлосиви очи сякаш потъна в пропаст, по-дълбока от тази в гората. Този път никой не можеше да я извади от там.
Изгаси светлината, за да остане съвсем сама със себе си. В опит да се ободри, отново затананика: „Едно мишле напето бяга сред полето…“, ала вътре в нея беше празно. Чувстваше се изгубена в този необятен и непонятен за нея свят. Чувстваше се дребна, незначителна като мравка.

събота, 22 ноември 2014 г.

Бъдещето на ума - Мичио Каку


Авторът на бестселърите „Физика на невъзможното”, „Физика на бъдещето” и „Паралелни светове” се заема с най-завладяващия и сложен обект в познатата ни вселена – човешкия мозък.

През последните няколко десетилетия онова, което преди беше приоритет единствено на научната фантастика, се превръща в стряскаща реалност. Смятани за невъзможни, технологии като записване на спомени, телепатично общуване, видеозапис на сънища и телекинеза вече се демонстрират в лабораторни условия.

„Бъдещето на ума” е авторитетен и убедителен поглед към изумителните изследвания по целия свят, основаващи се на последните постижения на неврологията и физиката. Може би един ден ще имаме „умно хапче”, способно да подобри познавателните ни способности, ще можем неврон по неврон да качваме мозъците си в компютър, ще изпращаме мисли и емоции в „брейннет”, ще контролираме компютри и роботи с умовете си, ще се доближим до безсмъртието и дори ще пращаме съзнанието си да броди из вселената.

петък, 21 ноември 2014 г.

АЗ СЪМ ПИЛИГРИМ - Тери Хейс


По следите на съвършеното престъпление...
„Пилигрим“ е кодовото име на човек, който не съществува. Той се заема с необикновено трудно разследване, което превръща в кошмарна надпревара с времето, за да предотврати мащабно унищожение. Пилигрим ще измине пътя от едно публично обезглавяване в Джеда до изоставени развалини на турското крайбрежие, през нацистки лагер на смъртта и голите пущинаци на Хиндукуш в търсене на мъж без лице, който е готов да извърши ужасяващо масово убийство в името на своя бог.

Тери Хейз е сценарист на „Лудия Макс“-2 и „Мъртвешко спокойствие“. „Аз съм Пилигрим“ е определен от критиката като „единственият трилър, който трябва да прочетете тази година“.

Критиците наричат „Аз съм Пилигрим“:
„Поглъщаща“ – Booklist
„Най-добрата книга на 2014“ – Suspense Magazine
„Фреди Форсайт има достоен наследник“ – The New York Post

Излезе романът „Песента на ханджията“ на Питър Бийгъл


Шестнадесетото издание в поредица „Човешката библиотека“ е романът „Песента на ханджията“ (The Innkeeper's Song) на Питър С. Бийгъл, автор на „Последният еднорог“:

http://choveshkata.net/blog/?p=4917


„Песента на ханджията“ е най-мащабният роман на Бийгъл, вплитащ в една обща мелодия дузина съдби и десет разказвачески гласа. Преводът и редакцията му траят седем години.

Три мистични жени, три опасни магьосници, три вълшебни самодиви изплуват от мрака и не вървят пряко към обичайните пътеки от светлина, а се крият в сенките, водени от закони и обещания, които отдавна са престъпили… и все пак горят, горят отвътре да спазят.
Шепи от улики към несъществуващи престъпления, нишки на загадки, които не търсят решение, капки идеи, които попиват и покълват седмици след последните думи.
Една магична история, изпълзяла изпод кълба непрогледна мъгла, водена от мелодия отвъд живота, водеща към дълбините на смъртта, и отвъд…


Засега романът излиза само в електронен вариант. Както останалите електронни издания на Човешката библиотека, той се разпространява без дигитални защити. Решението има пълната подкрепа на Питър Бийгъл и неговия литературен агент.

През декември очакваме следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“: дебютния хумористичен роман „Ех, магесническа му работа“ от Калоян Захариев.

За повече:
http://choveshkata.net/blog/?p=4917
http://kal.zavinagi.org/?p=569

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Степени на свобода - Саймън Мордън


Шестте степени на Петрович:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…

Саймън Мордън
Доктор Саймън Мордън е съвсем истински учен с дипломи и научни титли в области като геологията и планетарната геофизика. За жалост подобно образование не подготвя човека за големия широк свят на истинската работа. Затова той се пробва като училищен портиер и личен секретар на финансов съветник, а в момента се труди като помощник-учител на половин работен ден в начално училище, което съчетава, доколкото му е възможно, със задълженията на съпруг къщовник, полагащ усилия да предпази от пълна разруха старата си къща, да отгледа двете си деца и да осигури топъл дом за семейните котки. Когато обаче успява да продаде един разказ за някаква антология, бива връхлетян от възторжения прием на критиката, последван от какви ли не награди, договори, агенти, срокове, отговорности и подобни страхотии. Автор е на прехваления роман „Изгубеното изкуство“ и на други не по-малко добре приети литературни опити.

Саймън Мордън - „Степени на свобода“

Беше студено. Докато Петрович изкачваше огромната купчина отломки, се бяха изредили жега, дъжд и вятър и сега времето отново се променяше. Дъхът му излизаше на впечатляващи облаци, разбиваше се в шинела му и се превръщаше в проблясващи капчици роса, които залепваха и потрепваха върху дебелия зелен плат.
Маршрутът му беше избран предварително: той знаеше точно коя паднала метална греда ще издържи тежестта му и коя ще поддаде, запращайки го в море от натрошени стъкла; онази бетонна плоча беше нестабилна, но тази привидно незначителна колона се опираше върху твърда земя. Програмата беше качена в съзнанието му и показваше поредицата от маркери, дръжки и стъпала, но само на него. Притежаването на това познание беше доста опасно.
Опасно до такава степен, че той се изненада, когато видя друг човек да се приближава откъм срещуположната страна към мястото на срещата. Досега никой не го беше правил, макар и той да не беше сигурен, че е нямало опити. Останките на кулата „Ошикора“ не му принадлежаха по никакви законови или морални норми.
Това, че имаше компания, сигурно означаваше нещо, но той трябваше да изчака, за да разбере какво.
Нямаше да позволи на този новак да попречи по някакъв начин на ритуала, който бе изпълнявал всеки ден по едно и също време през последните триста четирийсет и осем дни. Продължи да се изкачва, без дори да се замисля за мускулите си, позволявайки на тялото си да извършва поредицата от познати, заучени движения.
Вместо това използваше времето, за да си мисли за други неща: за това, как бе протекъл животът му, как се развиваше в момента и как щеше да се промени в онова бъдеще, което той се опитваше да построи. Лицето му потрепна, едното ъгълче на устата му се изкриви леко – призрачно подобие на усмивка, нищо повече. Той беше обсебен от едно видение, което съдържаше в себе си почти неограничени обещания, но въпреки това упорито отказваше да се осъществи.
Почти беше стигнал до края – и в буквалния, и в преносния смисъл. Пред погледа му се появи върхът на купчината отломки от кулата „Ошикора“, превърнат от честите му посещения във вдлъбната корона от извита, изкривена стомана. Той скочи в нея и се огледа за нещо символично, което да хвърли надолу.
Разрови с крак натрупаните боклуци, праха и натрошеното стъкло, начупените плочки и парчетата накъсани килими, счупените плоскости и оголените жици – всичко, което беше част от кулата, преди тя да бъде срутена от крилатите ракети. Ето едно парче от пластмасов стол. Той се пресегна и го вдигна, измъквайки го изпод останалите боклуци. Седалката беше розова на цвят и се беше откъртила от стойката си с колелца. Беше се спукала почти до средата, но не съвсем. Щеше да свърши работа.
Отнесе го до ръба на пропастта и го вдигна над главата си. Беше се превърнал в уличен циркаджия за събралата се тълпа, но не това беше целта му. Когато преди година бе започнал да го прави, валеше силно и той беше подгизнал до костите. Тогава го гледаха само Люси, Маса и Валентина. Дори не ги беше предупредил какво смята да направи – предпочиташе да е съвсем сам в онзи първи ден, но те не му бяха позволили. Постепенно постъпката му заживя свой собствен живот, хиляди започнаха да се събират около огромната купчина отломки и да го гледат как церемониално и безполезно се опитва да изкопае погребания отдолу ИИ.
Те идваха, той се изкачваше, вземаше нещо от върха и го хвърляше на земята. После слизаше, а те се разотиваха. Общо взето, това беше.
Протегна ръце. Розовата седалка полетя в студения неподвижен въздух, оставяйки след себе си следа от прах. На няколко пъти се удряше в отломките, превърташе се и продължаваше да пада надолу. Профуча край тълпата, която се наведе, за да я избегне. Изчезна някъде зад масата от тела и той изгуби интерес към нея. Шест седмици по-рано случайно беше ударил някого с ръба на един пулт, но на следващия ден човекът отново се появи с бинтована глава и блясък в очите.
Не беше сигурен какво да прави с тази… преданост.
Петрович се накани да се обърне и да тръгне надолу, когато се сети, че някой идва, за да се срещне с него. Тъй като това се случваше за пръв път, той не беше сигурен как да реагира. Не беше длъжен абсолютно на никого. Можеше просто да си тръгне, а можеше и да остане.
Огледа тълпата. Обикновено досега да се бяха разпръснали – той беше хвърлил предмета, образът му беше запечатан от безброй фотоапарати и беше излъчен в мрежата за глобалната аудитория. Трябваше да си тръгват. Чакаше ги работа, защото точно затова бяха дошли в Свободната зона.
Ала те стояха и наблюдаваха фигурата, която се опитваше да додрапа до него, но непрекъснато се плъзгаше назад. Петрович не беше сигурен дали тълпата иска да остане, или се опитва да го издърпа надолу с мислите си.
Той седна, провесил крака през ръба на една отломка. Опасно беше. Част от него го осъзна и се наслади на усещането. Останките от кулата изобщо не бяха обезопасени. Все някога щяха да започнат да се разместват.
Мъжът, който се опитваше да се изкатери до него, се придвижваше ёбаное бавно. Часовникът в ъгъла на зрителното поле на Петрович отброяваше секундите и минутите, а една бърза консултация с бележника му подсказа, че след час трябва да бъде някъде в другия край на Свободната зона.
– Ще продължаваш ли, или да се връщам утре? – извика той.
Мъжът вдигна лице нагоре и пулсът на Петрович лекичко се ускори.
– Би могъл да слезеш и да ми помогнеш – каза човекът.
– Защо да ти улеснявам живота? Ти никога не си го правил.
– Можеше да помолиш някой друг да ти бъде кум.
Мъжът се спря и се изправи, разкривайки пред Петрович бялата свещеническа якичка на черната си риза.
– Маделин не би приела никой друг. И все още не съм разгадал дали се опитваше да накаже мен, или теб.
– И двамата, сигурно. – Свещеникът забърса лицето си с длан. Потеше се въпреки студа. – Трябва да поговорим.
– И без това не съм тръгнал да се крия.
– Трябва да поговорим сега.
– Нямам намерение да викам през останалата част от разговора.
– Тогава ми помогни.
Петрович обмисли ситуацията. Струваше му се напълно приемливо да покаже среден пръст и да остави свещеника на нестабилната купчина отпадъци, изправен пред също толкова трудното слизане на земята.
– Би трябвало да ти кажа отвали.
– Но няма да го направиш. Ти си изморен, Петрович. Нещата, които най-силно искаш от живота, са все така далеч, както са били винаги.
Може и да беше така. Може и да се беше изморил от непрекъснатите сблъсъци. Може би все пак, въпреки всичко, се беше променил.
– Все тая. – Той скочи и се плъзна надолу, изминавайки десетте метра между двамата за някакви си секунди.
После подгъна пешовете на шинела и седна на мястото, където се беше спрял. – Така е добре. Казвай каквото имаш да ми казваш. Даже по-добре ми обясни защо не можеш да ми го кажеш на някое друго място. Освен ако нямаш нужда от публика. – Петрович се намръщи и изпрати виртуалните си агенти из възловите точки на местната мрежа. – Нямаш подслушвателни устройства, нали?
– Свещениците повече от всички трябва да могат да пазят тайни.
Отец Джон се огледа, търсейки подходящо място за сядане, и Петрович завъртя очи; зажужаха сервомотори и миниатюрни помпички впръскаха повече течност, за да смажат твърдата повърхност на имплантите.
– На мен не ми е удобно и не ми пука как ще се чувстваш ти. Скоро трябва да бъда на друго място, така че не разполагаш с много време.
Свещеникът приклекна и се опита да седне. Започна да се плъзга назад; ръката на Петрович се стрелна напред, сграбчи го грубо за гърдите и го натисна върху задните му части.
– Стъпи си по-здраво на краката, мудак. Бъди по-уверен. – След като се убеди, че свещеникът няма да започне да се плъзга надолу, той отпусна ръката си в скута. – Всичко е въпрос на увереност, независимо дали е уместна, или не.
– Метафората на живота ти?
Отец Джон леко се заклати на място, опитвайки се да се намести по-удобно, но не успя.
– Пойди к чёрту. Досега вършеше добра работа.
– Досега – каза отец Джон, – но вече не. Закъсал си, нали?
– Ебать мой лысый череп.
– А ако спреш да ругаеш и ме изслушаш, току-виж съм успял да ти помогна. – Той махна с ръка към събралите се хора, рискувайки да падне от мястото си. – Както може би и те.
– Аз… – започна Петрович. После погледна към тълпата. Увеличи образите им и огледа лицата. Стига да поискаше, можеше да получи името на всеки един от тях от базата данни на Свободната зона. – Те идват тук всеки ден и не казват нищо. Никой от тях никога не е казвал какво иска.
– Не може да нямаш някаква представа.
– Нямам ёбаная идея. – Петрович сви рамене. – Никога не ме е бивало в човешките отношения.
– Това поне е истина. Някога хрумвало ли ти е да поговориш с тях? А ако точно това очакват от теб?
Устните на Петрович отново потръпнаха и той вдигна пръст към носа си, за да намести несъществуващите очила.
– Какво?
– За бога, човече. – Беше ред на свещеника да се вбеси. – Всеки политик западно от Урал може да те ненавижда, но те – той отново посочи надолу, – те те обичат. Ти ги спаси. Два пъти. А хората, които наистина са обмисляли случилото се, знаят, че ти дължат живота си. Дори онези, които не те мислят за жив светец, са ти задължени до такава степен, че всеки водач, религиозен или светски, е готов да направи всичко заради теб.
– Не съм го искал и не се нуждая от това.
– Напротив. Ти идваш тук всеки ден, за да правиш това. Знаеш, че е безполезно, дори безсмислено. Би могъл да използваш времето си, за да лобираш пред ЕС, пред ООН, но доколкото ми е известно, не си разговарял с никого за онова, което е скрито под тази купчина.
– Не което. Който. Той си има име.
Петрович почувства как старият гняв се надига отново, но той знаеше много добре как да се справи с него. Да диша бавно, да контролира ритъма на сърцето си, да пусне схемата мозъчни вълни, създадена, за да имитира спокойствие.
– Майкъл – каза отецът. – Онова момиче каза…
– Тя също си има име. Люси.
За момент свещеникът изглеждаше притеснен.
– Сега не говорим за Люси. Няма и да говорим. Давай по същество, защото времето тече.
– Колко време ще ти е нужно, за да изкопаеш Майкъл от тая купчина отломки, използвайки само голите си ръце?
Петрович се наведе напред, облягайки лакти на коленете си.
– Когато казваш вълшебните си думички над хляба и виното, ти ли ги превръщаш в тяло и кръв?
Той знаеше, че навлиза в спорна територия, но оставайки тук да изслуша свещеника, си беше платил за правото да говори.
– Не. Това е силата на Светия Дух – но аз не очаквам да повярваш в това.
– Защо тогава изобщо изричаш думите?
– Защото са важни.
– Ето ти и отговора на твоя въпрос. – Петрович докосна носа си. – Това е символ.
– Но не е ефикасен.
– Какво?
– Това. Хвърлянето на разни неща от тази планина.
Ще си мъртъв, преди да приключиш, а И… а Майкъл ще остане в капана. Тайнствата имат силата да спасяват. Това е просто един безсмислен жест.
Отец Джон махна с ръка във въздуха, за да покаже колко велико е небитието.
– Безсмисленият жест за един е смислен ритуал за друг. – Петрович сви устни. – Не ти трябва да поемаш по този път. Не и с мен.
Лицето на свещеника се изопна.
– Виж какво, изпратиха ме тук. Изпратиха ме да ти задам един въпрос, а това е единственото място, където си сам.
– Едва ли отговорът ми ще се промени, ако съм в компания. – Думите на свещеника обаче бяха възбудили любопитството му. – Кой те изпрати?
– Конгрегацията на Доктрината на вярата.
Петрович повдигна вежди.
– Инквизицията? Колко неочаквано.
– Престани с това. Повече от петдесет години не ги наричат Инквизиция.
– И какво искат?
– Искат да знаят дали Майкъл може да се счита за жив. И ако да, дали има душа?
– Наистина ли? Почти година лежи заровен под тази планина от отломки и едва сега те решават да го забележат. Къде са били досега? – Петрович изсумтя. – Били са заети да си крият главите в жопу?
– Не очаквам от теб да разбереш – каза свещеникът. – След Дългата нощ те непрекъснато дискутират. Ами ако ИИ покаже признаци на независимост, творческо мислене? Ами ако може да показва съпричастие? Ами ако е способен на щедрост, алтруизъм, състрадание?
– Можех да им дам отговор още преди единайсет месеца.
– Нямам предвид това. Те трябва да намерят теоретично решение на тези „ами ако“. Ако е способно, как трябва да постъпим ние? Те имат един – свещеникът се поколеба – протокол. Нещо като теста на Тюринг, само че не измерва разума, а душата.
– Значи, Ватиканът иска да знае дали Майкъл е одухотворено същество, или просто парче месо. – Петрович примигна. – Ёбаный стос. Те искат да знаят дали може да бъде спасен.
– Нещо такова. Снощи светият отец подписа протокола. Конгрегацията веднага ме призова. Не са седели със скръстени ръце; за Църквата това дори се смята за неприлично бързо.
Петрович се замисли, след което взе решение.
– Не – каза той.
– Не? Та аз дори не съм ти казал още какво иска Конгрегацията.
– Няма значение. – Петрович се изправи, отупвайки полите на шинела си. – Отговорът ще е същият. Отказвам да участвам.
– Ако Църквата обяви, че Майкъл има душа, всеки католик ще бъде длъжен да помогне за спасяването й. – Отец Джон също се опита да се изправи, но Петрович беше успял да се отмести. Краката на свещеника отново започнаха да се плъзгат. – Смятах, че точно това искаш. Ти имаш нужда от нас.
– Да. Ти така твърдиш.
Петрович протегна ръка и се хвана за една стърчаща метална греда. Знаеше, че тя ще издържи на тежестта му, затова скочи върху нея. Оттук можеше да се прехвърли обратно на върха.
– Петрович! Мислех, че ще бъдеш доволен.
Това го накара да спре. Той погледна назад през рамо и бавно поклати глава.
– Кой хуй те накара да си го помислиш? Слушай ме внимателно, защото нямам намерение да си хабя дъха да повтарям. Не ми пука какво казват група дъртаци – те всичките са мъже, нали? – не ми пука какво казват за Майкъл, дали смятат, че има душа, или не, дали си заслужава да бъде спасен, или да бъде оставен тук да гние, докато не му се изхабят батериите, полудявайки бавно в тъмното. Той ми е приятел и няма да го оставя да умре. Врубаться?
Той се обърна, но тогава се сети, че има да каже още нещо.
– Какво? – попита свещеникът.
– Стой далеч от Люси. Ако разбера, че дори си я поглеждал, ще те разпоря от пъпа до шията с ръждясала лъжичка. Това можеш да го кажеш и на кардинал Хименес.
– Това не е… – Отец Джон се отказа. – Не можеш да ги спреш. Съдействието ти не е необходимо.
Този път вече Петрович показа среден пръст на свещеника.
– На път си да разбереш колко много бъркаш.
Той се изкатери горе и изчезна от погледите. Тълпата се размърда нервно. Бяха пропуснали нещо, а не можеха да разберат какво. Повечето започнаха да се разотиват. Други, по-упоритите зрители, решиха, че ще изчакат някой да им обясни какво се беше случило току-що.

сряда, 19 ноември 2014 г.

ЕГМОНТ издава „Отпор” – финалът на поредицата ЛУКС


Издателство „Егмонт” представя дългоочаквания финал на поредицата ЛУКС от Дженифър Л. Арментраут. Петата и последна книга „Отпор” излиза на книжния пазар у нас на 22 ноември едновременно в хартиен и електронен вариант. Е-книгата ще може да се закупи в EPUB формат от iBooks Store и Amazon, както и в сайтовете за продажба на електронни книги, базирани у нас като biblio.bg, helikon.bg, mtel.bg/ebook, ciela.com и mobilis.bg.

Научете повече...

ОТПОР
Книга пета от поредицата ЛУКС

Те се нуждаят един от друг, за да оцелеят...

Книгата

Кейти знае, че нищо не е същото след нощта на пристигането на луксианците. Но това, което не може да разбере, е как Деймън застава на тяхна страна, след като те заплашват да изтрият от лицето на земята всяко човешко същество и всеки хибрид. Но линията между доброто и злото вече е толкова тънка, че все едно я няма.
Деймън ще направи всичко, за да спаси тези, които обича. Дори това всичко да е предателство. Вече е почти невъзможно да различиш приятел от враг, а да стоиш и да гледаш отстрани как света се разпада, изобщо не е опция. Но, за да спасят приятелите си, и човечеството, те първо ще трябва да изгубят всичко.

Отзивите
Бестселър поредица на New York Times и USA TODAY, ЛУКС се издава в 12 държави, сред които САЩ, Бразилия, Русия, Франция, Германия и Турция. Филмовите права са закупени от Sierra/Affinity и феновете с нетърпение очакват екранизацията на любимата си история.
Последната книга в поредицата – „Отпор”, се нарежда в бестселър класациите на редица международни издания. В България „Основа”, предишният роман в серията, дебютира под номер 2 в топ 10 за най-продавани книги във вериги книжарници „Хеликон”, а „Отпор” се чака с огромно нетърпение от (по)читателите.

Авторът
Дженифър Л. Армантроут е бестселър автор на New York Times и USA Today на романи за тийнейджъри на. Под псевдонима Джей Лин тя има издадени поредица и от романтични книги, някои от които могат да се открият и на българския пазар. Това са „Ще те чакам” и „Бъди с мен”, част от романтичната линия на „Егмонт” Уо.
Поностоящем писателката живее в Западна Вирджиния със съпруга си и прекарва свободното си време в четене и гледане на филми със зомбита. Може да я посетите онлайн на jenniferarmentrout.com

* * *

„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
„Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com

вторник, 18 ноември 2014 г.

Копринената буба - Робърт Галбрейт


Дж. К. Роулинг уверено следва и развива традициите на английския криминален роман, създадени от сър Артър Игнейшъс Конан Дойл и Агата Кристи. Също като Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, и героят на Роулинг винаги е една крачка пред полицията. И пръв разрешава и най-заплетените случаи.
В „Копринената буба“ срещаме добре познатият ни от „Зовът на кукувицата“ детектив Корморан Страйк. Корморан е на 36 години, без един глезен, умен, решителен и неотстъпчив. Вече е сравнително популярен след успешното разрешаване на случая "Лула Ландри", но продължава да работи по осем-девет часа седем дни в седмицата. Впрочем внимателният читател може да открие известно послание в характера на този герой. И то е, че инвалидите и непълноценните физически хора никога не трябва да се отказват, а винаги да продължават напред, с каквото и да са се захванали. По този начин скоро ще успеят да изпреварят абсолютно всеки.
Авторката познава из основи света на писателите и го иронизира по своя своеобразен начин:
- Не можем всички да бъдем литературни гении. - укорно изрече Робин.
- И слава богу след всичко, което чувам за тях."
Още в началото на книгата Страйк успява да намери доказателства за укрити данъци от лорд, който непрекъснато пледира срещу корпоративната алчност. По-късно детективът е силно раздразнен от арогантността на богат клиент. В същото време в офиса му влиза неугледно облечена жена, която го моли да потърси съпруга и. Типично по донкихотовски, Корморан напъжда самодоволния богаташ и поема разследването възложено му от Лионора Куин.
Роулинг използва характерния недоизказан британски хумор за да опише първата среща между Корморан Страйк и Матю, годеник на неговата секретарка Робин. Въпреки официалният стил на разговора, Корморан успява да покаже на Матю, че го счита за лигав, превзет женчо. Годеникът пък демонстрира, че смята Страйк за грамаден и грозен грубиян.
Корморан открива трупа на писателя Оуен Куин. Убийството е особено жестоко, а част от телесните части на жертвата липсват. Детективът осъзнава, че ключ към намирането на убиеца ще бъде новата книга на Куин - "Bombyx Mori"(Копринената буба). Дали Корморан ще успее да се добере до ръкописа на това фантастично, сюрреалистично, жестоко и злепоставящо четиво? Ще разобличи ли тайнствената фигура, която на два пъти вече го напада с нож?
Авторката умее да плаши, да ни увлича, но също така и да ни забавлява:
"- Писателите са различни - добави Уолдгрейв. - Не съм срещал някой, дето да е поне малко добър и да не е чалнат."
Според някои слухове Дж. К. Роулинг е единствената писателка-милиардерка. След прочитането на тази книга съм напълно убеден в това.

Купете „Копринената буба“ тук:
http://www.colibri.bg/knigi/1085/robyrt-galbrejt-koprinenata-buba

Книгата на живота - Дебора Харкнес


След вълнуващо пътешествие във времето в „Нощна сянка“, втората книга от вълшебната поредица на Дебора Харкнес, вещицата историк Даяна Бишъп и вампирът учен Матю Клермон се връщат в настоящето, за да се изправят пред нови кризи и стари врагове. В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата“ – с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.

„Последната част от трилогията е продадена в милионен тираж в Съединените щати и е четена със затаен дъх в още 38 страни.“

Лайбръри Джърнъл

понеделник, 17 ноември 2014 г.

Егмонт издава колекция от три романтични истории с участието на Джон Грийн


Издателство „Егмонт” представя „Сняг вали” – колекция от три зимни романтични истории, дело на едни от най-утвърдените писатели за тийнейджъри. Благодарение на Джон Грийн, Морийн Джонсън и Лорън Миракъл магията на празниците ще завладее читателите с тези забавни и очарователни истории за любов, романтика и спиращи дъха целувки.
„Сняг вали” ще излезе едновременно в хартиен и електронен вариант на 22 ноември. Е-книгата ще може да се закупи в EPUB формат от iBooks Store и Amazon, както и в сайтовете за продажба на електронни книги, базирани у нас като biblio.bg, helikon.bg, mtel.bg/ebook, , ciela.com и mobilis.bg.

Научете повече...

СНЯГ ВАЛИ
Колекция от три зимни романтични истории

Блестящи снежинки, подаръци и пъстри светлини,
премигващи в нощта...

Книгата

Буря навръх Бъдни вечер преобразява малък град в романтичен рай – такъв, какъвто сме свикнали да гледаме само във филмите. Или поне донякъде. Все пак не всяка студена и мокра разходка из средата на нищото завършва с целувка от очарователен непознат. И никой не би предположил, че експедиция през метър сняг в търсене на нещо топло за пиене би събудило чувства в двама стари приятели. Или че пътят обратно към истинската любов започва с безбожно рано ставане за работа.

Отзивите

„Сняг вали” е безспорен бестселър на New York Times. „Нежни, без да са сълзливи, тези истории ще „сгреят” сърцата на читателите за празниците”, коментират от School Library Journal. „Препратки към съвременната култура, забавни романтични развръзки и силни герои отличават книгата”, допълват от Kirkus Reviews. В края на септември тази година от Universal Pictures съобщиха, че са закупили правата за екранизацията на „Сняг вали”.

Авторите

Джон Грийн е добре познат на българските читатели с романите си „Къде си, Аляска?”, „Хартиени градове”, „Множество Катрини”, „Уил Грейсън, Уил Грейсън” и „Вината в нашите звезди” Екранизацията по историята на Хейзъл и Гас пожъна невероятен успех с излизането си по кината през юни тази година, а филмирането на „Хартиени градове” развълнува феновете из цял свят – лентата ще завладее киносалоните по света в края на юни 2015 г. Посетете Джон онлайн на http://johngreenbooks.com

Морийн Джонсън е завършила творческо писане и театрална драматургия в университата Колумбия. Тя е автор на 10 романа за тийнейджъри, сред които 13 Little Blue Envelopes, Suite Scarlett и The Name of the Star. Разгледайте сайта на Морийн: http://www.maureenjohnsonbooks.com

Лорън Миракъл е автор на множество книги за тийнейджъри. Печели любовта на читатели и критика още с първия си роман Kissing Kate през 2004 г., номинран от Booklist в класацията Топ 10 тийн романса и Топ 10 книги от нови писатели. Повече за Лорън ще научите от сайта и http://www.laurenmyracle.com


* * *


„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
„Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com

неделя, 16 ноември 2014 г.

Копнеж за зелени разкази (ама наистина)


Фондация „Човешката библиотека“ обявява Копнеж за зелени разкази (ама наистина):
http://choveshkata.net/blog/?p=4890

Попадали ли сте на разкази, които истински ви вдъхновяват да се замислите за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството (по-простичко: с природата)? Или дори да се задействате, за да я заздравите? Самите вие писали ли сте такива?

Човешката библиотека ви кани да ги споделите – независимо дали се развиват в миналото, настоящето или бъдещето; без значение от жанра.

Крайният срок за изпращане на текстове е 30 декември 2014.

Всички отличени разкази ще бъдат включени в първата антология „Зелени разкази (ама наистина)“, която ще излезе през пролетта на 2015 г. Антологията ще бъде международна, с участието на автори като Теодор Стърджън и Дейвид Брин.

Пълните условия и най-актуалната информация за Копнежа открийте тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=4890


Желаем ви вдъхновение, внимание и грижа, към целия ни свят.

събота, 15 ноември 2014 г.

Анонс: Копнеж за корицa на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“


Фондация „Човешката библиотека“ кани всички художници в новия Копнеж за корица на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“:

http://choveshkata.net/blog/?p=4950

„Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ е предстоящо издание в поредица „Човешката библиотека“. Книгата разказва за гражданските протести от миналата година, окупацията на СУ „Св. Климент Охридски“ от Ранобудните студенти и други зреещи промени. Тя представлява колективна история: в случването, споделянето и написването ѝ участват осемнадесет души. „Промяна“ дава още един поглед към събитията от 2013 година – различен от онова, което видяхме в медиите; допълващ онова, което четохме в блоговете; съсредоточен върху чисто човешката им страна.

Крайният срок за изпращане на корици е 21 декември 2014.

Пълните условия и най-актуалната информация за Копнежа открийте тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=4950

Желаем ви вдъхновение и промени – стъпка по стъпка, всеки ден.

петък, 14 ноември 2014 г.

Рецензия на "Младенецът и дяволът/Мъката на разбитото сърце" от Борис Акунин


"- Идиот, какъв идиот! Проклети да са всички женски!"
С тези думи Лавр Константинович изразява своята мъка за Альоша Романов, който се жертва за отечеството, но умира от най-голямата мерзост на света. "Предателството - това е най-голямата мерзост." В случая става дума не за мъжко, а за женско предателство. Студентът Алексей Романов е преди всичко патриот и с готовност поема задача, свързана със съдбата на родината. Но той е млад и сърцето му жадува за обич.
За съжаление среща жени, които умело се преструват, а всъщност търсят материални облаги. Първата жена, в която се влюбва, не го чака и три месеца и после се омъжва за друг. Нейната измяна така разстройва Альоша, че той е готов да се самоубие. По-късно размисля и в името на отечеството поема пътя на разузнавач. Озовава се в чужбина, където трябва да неутрализира Зомер, търговец на информация в полза на Германия. Срещу Зомер са и австрийците, на които им е писнало да му плащат за информацията и решават да се отърват от него. Комична е сцената с неговото унищожаване сред стадото овце.
За нещастие именно тук, в чужбина Алексей Романов се влюбва втори път. Една танцьорка с много имена спечелва сърцето му, но замайва ума му. В момента, в който Альоша се сбогува с Клара и убеден, че тя е поногнала на руското разузнаване и обещава женитба и много любов, тя действа срещу него. Вместо картотеката на австрийците, в чантата на Альоша са набутани одеяла. Младият руснак не може да повярва, че една красива жена е способна на толкова голяма подлост. Клара се съгласява Алексей да бъде задушен с газ, но след като той остава жив го подтиква да стреля в главата на Д'Арборио, за да скара руснаци и италианци. Въпреки предателството и Романов подарява живота на Клара и я пуска да избяга.
Альоша разбира, че нейното заминаване за Русия е замислено от Фекеш, за да продължи шпионската дейност спрямо руснаците. Романов осъзнава, че от любов е щял да стане предател на своето отечество. Сърцето му е разбито за втори път.
"Логично. Всичко е логично, каза си Альоша, като се порази от собствената си безучастност."
Именно тази безучастност, това безсмислие да се живее без любов кара Алексей да бъде бърз и точен, когато дръпва спусъка на пистолета.
Не само войната обърква човешките съдби, но и срещата с нечестни хора може да прекърши един живот.

Купете "Младенецът и дяволът/Мъката на разбитото сърце" тук:
http://ednorog.com/book_details.php?book=239

четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Специално Minecraft парти отбелязва излизането на първия официален наръчник в света на гейминг сензацията Minecraft


Тази събота, 15 ноември, на българския пазар излиза първият официален „Minecraft: Наръчник за начинаещи”. Книгата въвежда в правилата на популярната игра и ще се превърне в ценен помощник за всеки, решил да усвои тънкостите на необятния й виртуален свят.

По случай премиерата на книгата заедно с Pulsar и NEXT TV „Егмонт” кани всички фенове на уникално събитие в същия ден, 15 ноември, от 11 ч. в Playground (The Mall, бул. „Цариградско шосе” 115). Почитателите на Minecraft ги очакват любопитни презентации, от които ще разберат как и защо играта e култ с такива впечатляващи мащаби. Както и възможност да се уверят сами, като изпробват на място PlayStation 4 версията на играта. Фейсбук страница на събитието може да разгледате тук: https://www.facebook.com/events/1524274344498293/?ref=3&ref_newsfeed_story_type=regular

Феноменът Minecraft е носител на множество награди, сред които престижната BAFTA (отличие на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство), Indie of the Year за 2010 г. и Игра на годината за 2012 г. според National Academy of Video Game Testers and Reviewers Corp. Официалната фейсбук страница на играта има над 10,5 милиона фена, последователите в Twitter са 500 хиляди. Междувременно през септември тази година стана ясно, че Microsoft са придобили собственост върху Minecraft срещу 2,5 милиарда щатски долара.

Към края на юли тази година, само 9 месеца след старта на издателската програма Minecraft, в световен мащаб са отпечатани над 7,6 милиона официални издания с марката. В редица държави заглавията заемат водещи позиции сред най-продаваните книги за деца.

Съдържанието на книгите е разработено ексклузивно и в тясно сътрудничество със създателите на феномена – шведската компания Mojang, както и с участието на заклети фенове на играта. Книгите, предназначени за деца на възраст над 9 години, съдържат подробни обяснения за изграждането на великолепни конструкции и проекти и ценни съвети от експерти, сред които и от създателя на играта – Ноч.

Издателската програма в България стартира с четири наръчника:

Minecraft: НАРЪЧНИК ЗА НАЧИНАЕЩИ – от 15 ноември
Книгата е предназначена за тези, които за първи път навлизат в играта и се озовават сами в мистериозен нов свят, изпълнен с опасности. Имат няколко минути да намерят храна и подслон, преди слънцето да залезе и да се появят страшните чудовища, които ги преследват. Няма страшно! „Наръчник за начинаещи” ще спаси живота им, като предостави незаменими знания, които ще им помогнат с лекота да стигнете до следващото ниво.
С видеотрейлъра на книгата може да се запознаете оттук: http://www.youtube.com/watch?v=-dprvfr8WgA


Minecraft: НАРЪЧНИК ЗА РАБОТА С ЧЕРВЕН КАМЪК – от 13 декември
Тази книга ще помогне на феновете да усвоят един от най-комплексните елементи в Minecraft – червения камък и свързаните с него вериги, ретранслатори и механизми.

Minecraft: НАРЪЧНИК ЗА ВОДЕНЕ НА БИТКИ – през 2015 г.
Наръчникът ще научи почитателите на играта как да се защитават от неприятелски атаки и врагове в Minecraft с подробни обяснения за изграждане на укрепления, капани, майсторене на брони и оръжия.

Minecraft: НАРЪЧНИК ЗА СТРОИТЕЛСТВО – през 2015 г.
Тази книга ще представи и покаже всички невероятни творения, които хората строят в Minecraft, а феновете ще бъдат вдъхновени за грандиозни нови проекти.

* * *

За Minecraft

Създадена през 2009 г. в Швеция Minecraft е независима видеоигра от типа sandbox (вид игра с минимални ограничения за играчите – те се движат свободно и имат възможност да променят виртуалния свят). Към момента продажбите на Minecraft версията за компютри достигат 16,5 милиона. Общо за всички платформи към края на юни тази година са продадени почти 54 милиона игри, което затвърждава мястото й на най-продаваната игра на всички времена.
Minecraft е фокусирана върху създаването и изграждането на конструкции от различни по вид блокчета в 3D свят. В публичната си версия тя има два основни режима на игра. В Творческия режим (Creative) играчът разполага с неограничени ресурси за създаване и проучване. В режим Оцеляване (Survival) играчът трябва да набавя ресурсите си сам и да се грижи за своето здраве и живот, като се защитава от неприятели. Съществуват и други режими – Hardcore, Adventure, Spectator.
Версията за самостоятелна игра често е описвана като „виртуално лего със зомбита”. Успехът на Minecraft в световен план е толкова голям, че създателите на играта от Mojang предлагат на датската компания да създаде лего, вдъхновено от нея, като за 3 дни фенове на играта събират нужните за разглеждане на проекта 10 000 подписа. 1% от продажбите на Lego Minecraft се дарява по желание на създателите на играта за благотворителни цели.
Вдъхновено от играта е и иновативното партньорство между специалната програма на ООН за населените места (UN-Habitat), промотираща развитието на устойчива градска среда, и създателите на Minecraft – Mojang. Съвместният им проект – „Блокче по блокче”, ангажира млади хора в процеса на планиране на обществени градски пространства. Повече за него: www.blockbyblock.org

Повече за Minecraft: minecraft.net

Повече за наръчниците Minecraft: http://egmontbulgaria.com/minecraft

Повече за Mojang: mojang.com


За „Егмонт”

„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
В България „Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com

сряда, 12 ноември 2014 г.

Междузвездни войни: Бунтовниците - Адам Брей


Предговорът на тази книга е вдъхновяващ. В него изпълнителният продуцент Дейв Филони описва работата си със самия Джордж Лукас. Също така разкрива как е привлечен цял екип от художници и продуктови специалисти, учили тънкостите на занаята от Лукас. Идеята на книгата е чрез страхотни илюстрации и пояснителен текст да бъдат представени в цялата си красота нови герои и събития от вселената на "Междузвездни войни".
"Силата винаги ще бъде с вас. Винаги."
Във въведението е добавена хронология на събитията свързани с падението на Републиката и основаването на Империята. Всъщност ако бях тийнейджър с удоволствие щях да си изрежа огромните снимки на разрушители и да си ги залепя на стената.
Описани са положителните герои - малка група бунтовници на планетата Лотал. Техните имена са: Езра Бриджър, Сабин Рен, Канан Джаръс, Хера Синдула, Зеб Орелиъс и Чопър (CI-IOP). Все още не съм имал удоволствието да гледам анимационния сериал, по който е създадена енциклопедията, но се надявам скоро да поправя тази грешка.
За мен бе интересно да видя нов вид оръжие - енергийната прашка на Езра.
Всъщност всеки един герой е сниман на две страници от тази огромна като формат енциклопедия. Илюстриран е в цял ръст заедно със своята екипировка и оръжия. Описани са неговият вид, възраст, роден свят, умения и характер.
Впечатли ме бо-бластера на Зеб Орелиъс. Това специфично оръжие има три режима - сгънат вид, режим "бластерна карабина" и режим "бо-жезъл" за близък бой.
Много своеобразен е светлинният меч на Езра Бриджър. В неговата дръжка е вграден бластер.
Що се отнася до войските на империята, досега не знаех, че бронята на щурмоваците е съставена от пластоиди или, че Звездните разрушители са дълги по 1600 м.
Главните злодеи и противници на бунтовниците са агент Калъс, Ареско, Гринт и Инквизитора. Интересен е светлинният меч на Инквизитора. Той има две остриета, които могат да се въртят по ротационен диск създавайки енергийна стена.
В последните страници на книгата подробно е описано и визуализирано създаването на сериала.
Не само децата, но и възрастните могат да се възхитят на някои реплики от това продължение на култовата поредица:
"Това, че имаш светлинен меч, не те прави джедай."
Канан Джаръс
Купете илюстрована енциклопедия "Междузвездни войни: Бунтовниците" тук:
http://egmontbulgaria.com/marki-i-geroi-2/mezhduzvezdni-voyni-star-wars-391/entsiklopedija-mezhduzvezdni-voyni-buntovnitsite-2296.html

вторник, 11 ноември 2014 г.

Загадката на боговете - Бернар Вербер


Тази книга е последната от трилогията на Бернар Вербер „Цикълът на боговете“. И тук преоткриваме ерудицията, чувството за хумор и майсторски изградения сюжет на бележития автор на „философска фантастика“.
Атеист ли е Вербер, политеист или хенотеист? Всеки сам трябва да си отговори, след като прочете с наслада майсторски написаните страници.
Време е за финала на божествената игра, богоубиецът ще бъде разкрит, преображенията на героите в тази книга са стремглави и непрестанно преминаваме от един свят в друг. Задъханото повествование държи читателя в напрежение до енигматичния си финал.

Бернар Вербер

Бернар Вербер (1961) следва криминология, след което завършва журналистика и става редовен сътрудник на сп. „Нувел Обсерватьор“. През 1991 г. издава романа „Мравките“, с който придобива световна известност. Следват „Денят на мравките“ и „Революцията на мравките“. Вербер е автор и на трилогията „Танатонавтите“, „Империята на ангелите“ и „Ние, боговете“, както и на т.нар. експериментални книги, сред които изключително популярната „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“.
Според най-авторитетната френска класация Бернар Вербер е най-четеният писател във Франция. Книгите му са преведени на 30 езика и са издадени в 15 милиона екземпляра. А в Русия той е най-издаваният и популярен френски писател.

Бернар Вербер - „Загадката на боговете “

1. ЕНЦИКЛОПЕДИЯ: ТРИ ФАЗИ

Сън
Сънувам.
Сънувам, че съм човек и водя нормален живот.
Събуди се...
Не отварям очи, за да си остана в света на моето съновидение.
– Ей, събуди се!
Дали сънувам, че ме карат да се събудя, или наистина някой ми говори?
Стискам клепачи, за да се защитя от реалността, която вече не искам да видя.
В моя сън спя спокойно в легло от черно дърво с бели памучни чаршафи, в стая със сини стени, по които са накачени снимки на залязващо слънце.
Чувам през прозореца как потеглят коли, как ръмжат дизелови автобуси, как отекват раздразнени клаксони, как гукат гълъби. Включва се радиобудилник.
– Хайде, ставай!
От главата ми ли идва това?
Една ръка ме разтърсва.
– Събуди се, Микаел!
Частиците от моя сън – коли, автобуси, дървета – се откъсват, отлитат. Изненадани хора изчезват от улицата със засмукващ звук. После грамадни сгради, къщи, асфалтови пътища, тротоари, морави, гори, пръстта и пясъкът, оформящи горния слой на планетата, биват изцедени и накрая остава само едно кълбо, гладко като билярдна топка. Планетата се свива.
Скачам на крака, за да напусна мъничката ми планета, и плувам сред небесното пространство, за да намеря пътя си между звездите.
– Събуди се най-после!
Изоставям едната реалност и се прехвърлям в другата.
– Ставай, Микаел! Трябва да побързаш!
Разтварят се розови устни, откриващи тунел, в дъното на който различавам небце, език, лъскави зъби. Далеч навътре трепти глътка.
– Ако обичаш, не заспивай пак – отронва устата. – Не ни остава много време!
Ококорил съм се широко и виждам чия е устата. Жена с кръгло, хубаво лице, с дълги навити кестеняви коси, с жив поглед.
Тя ми се усмихва и ми се струва невероятно красива.
Разтърквам клепачи.
Намирам се в стая с висок таван и стени от дялани камъни. Сребристите чаршафи са копринени. Различавам през широко разтворения прозорец планина, чийто връх се губи сред облаците. Всичко е спокойно. Свежият въздух мирише приятно на цветя и на трева, мокра от росата. Няма снимки на залязващо слънце, няма и радиобудилник.
Сега вече си спомням.
Казвам се Микаел Пенсон.
Бях смъртен: лекар анестезиолог, грижех се за лекуваните от мен пациенти.
Бях ангел. Носех отговорност за три души, които подкрепях в последователните им съществувания.
Станах бог (или поне бог чирак). Натоварен със съдбата на цял един народ, който се стремях да водя колкото се може подълго през вековете.
Намирам се на Еден, планетата школа на боговете, в някакво кътче на Космоса, и се опитвам да бъда най-добрият от курс, наброяващ сто четирийсет и четири богове ученици, които се състезават.
Вдишвам дълбоко. Последните ми преживелици се прескачат в съзнанието ми.
Помня, че моят народ претърпя голямо премеждие, помня, че избягах, че се изкатерих по планината, за да открия какво представлява светлината, проблясваща сред мъглата около върха й.
Все това желание да издигна съзнанието си до измерението, което го надхвърля...
Срещу мен възхитителната жена се взира с кафявите си очи в моите очи и добавя:
– Няма и секунда за губене, Микаел. Трябва да вървим веднага!
Облягам се на възглавниците и най-сетне успявам да произнеса:
– Какво става?
– Става това, че откакто те няма, изминаха седем дни. През тези седем дни божествената игра продължи без теб. Подир един час ще е финалът. В края на играта ще научим кой бог чирак ще бъде обявен за победител и ще има привилегията да мине по Елисейските полета, за да се срещне лично с Твореца. Това става.
Финалът на божествеността е днес? Не, не може да бъде!
Сънят се превръща в кошмар.
– Размърдай се, Микаел! Ако не си готов след няколко минути, всичките ни усилия ще са били напразни. Народът ти ще загине и ти ще изгубиш.
Тръпки полазват по гърба ми. Внезапно осъзнавам напълно откъде съм, кой съм и какво ми остава да свърша.
Страх ме е.

2. ЕНЦИКЛОПЕДИЯ: ТРИ ФАЗИ
Развитието на всички души се разгръща в три фази:
1 – Страх
2 – Въпроси
3 – Любов.
Всички истории просто разказват тези три етапа на пробуждането. Те могат да последват през време на цял един живот, през множество превъплъщения или да се развият за ден, час, минута.

Едмон Уелс, Енциклопедия на относителнотои абсолютното знание, том VІ12

3. ЗАКУСКА
Целувка.
Великолепната жена срещу мен ме целува леко, после по-задълбочено. Това е Мата Хари, бившата френско-холандска танцьорка, уж шпионка, моя приятелка на Еден.
– Бързо! Въпрос на секунди е.
Тя ми подхвърля един анх – божествения инструмент, с който можем да изпращаме мълнии и да наблюдаваме смъртните.
Аз надявам скъпоценната вещ, символ на нашата мощ, на шията си и докато се обличам пъргаво, тя обяснява:
– Тази сутрин кентаврите те положиха в леглото. Тук се развиха много събития през седемдневното ти отсъствие.
Подава ми кожените сандали, които нахлузвам светкавично, грабва и мята на рамото си една раничка и хукваме, без дори да си дадем труд да затворим вратата на моята вила.
Вън духа вятър. Понечвам да се насоча към Източната порта, където са Елисейските полета и палатите на боговете наставници, които са отговаряли досега за нашето обучение, но Мата Хари ме дръпва.
– Курсът приключи. Финалът ще се състои в големия амфитеатър.
Тичаме по широките улици на града Олимпия. Те са пусти. Няма богове чираци, нито химери, нито насекоми, нито птици. Мимоходом чуваме само ромоленето на античните фонтани и шумоленето на листата. За кой ли път величието на това място ми прави силно впечатление – оформените с подрязване градини, алеите с цветя, издяланите като раковини водоеми, възлестите маслини: тук всичко е феерично.
Небето е направо антрацитено, а земята – бяла. Мълния прорязва високо тъмните облаци, но не вали. Изпитвам странно чувство.
Усещане, сякаш иде краят на света.
Сякаш внезапно ще настъпи катастрофа.
Поривите на вятъра се усилват. Става по-студено. Звънят камбани. Мата Хари ме дърпа за ръката, двамата търчим така, че едва успяваме да си поемем дъх.
В паметта ми възкръсват зимните утрини на моя последен живот като смъртен. Така ме мъкнеше майка ми към гимназията за изпитите в края на учебната година. Тя ми казваше: „Бъди амбициозен. Цели се колкото се може по-високо. Така дори да изминеш само половината път, ще си достигнал едно доста внушително равнище“. Какво ли би си помислила за мен сега, ако ме видеше в Олимпия пред финала на божествеността?
Тичаме през Олимпия.
Пред мен въздушното течение завихря тъмните коси на Мата Хари. С мъничкото си мускулесто тяло тя ме води през улички и широки улици.
– Бързо, Микаел, затварят портите!
Стигаме до големия амфитеатър – монументална конструкция от дялан камък. Личат барелефи, на които титани се сражават срещу герои, въоръжени с копия и щитове. Два съвсем живи кентавъра стоят от двете страни на главния вход. Скръстили ръце, те удрят с копита по земята, а от ноздрите им в ледения въздух извира пара.
Едва-що са ни забелязали, грабват роговете и известяват за нашата поява. Тежката дъбова врата проскърцва и се появява брадат бог наставник, висок два метра и половина, с венец от лозови листа на главата.
– Микаел Пенсон! – възкликва Дионис. – Решително си верен на приказката за теб: „Този, когото очакваме“. Някои вече смятаха, че ще изтървеш финала.
Богът на крадците ни въвежда и затваря грамадната врата.
– Започна ли? – пита Мата Хари, разтревожена и задъхана.
Дионис заравя пръсти в брадата си и ни смигва.
– Не, не, щяхме да затваряме портите, но играта още не е започнала. Дори разполагате с цял час, за да закусите спокойно. Вървете с госпожицата.
Изниква една полубогиня, хората Дике. Тя ни повежда през мраморни коридори и дворове, настлани с плочи, към столовата на амфитеатъра. Вдясно от няколко кани се носи миризма на кафе, на чай, на мляко, на горещ шоколад.
Виждам около широка маса по средата другите богове ученици, които участват във финала – те си похапват.
Отначало бяхме 144. Когато избягах, за да изследвам върха на планината, повече от половината бяха вече отстранени, без да споменаваме ликвидираните от богоубиеца. Сега сме само 12.

Разпознавам:
Жорж Мелиес, бог на хората тигри.
Гюстав Ефел, бог на хората термити.
Симон Синьоре, богиня на хората чапли.
Бруно Балар, бог на хората соколи.
Франсоа Рабле, бог на хората прасета.
Тулуз-Лотрек, бог на хората кози.
Жан дьо Лафонтен, бог на хората чайки.
Едит Пиаф, богиня на хората петли.
И един момък, чието име съм забравил, тъй като не е от кръга на моите познати.
Той е пълен и русоляв, Мата Хари май го познава. Тя шепне в ухото ми:
– Това е Ксавие Дюпюи, бог на хората акули. Отначало неговото царство беше средно голямо, после той започна да въоръжава и обособява военна аристокрация. Присъедини всички съседни държави и сега е в индустриален възход. Градовете му растат и се развиват добре. Трябва да внимаваш с него – още повече че неговият народ има силен демографски прираст.
Всички ни поздравяват.
И все пак нашите съперници си остават съсредоточени в предстоящия етап от играта – като спортисти преди Олимпийските игри.
В един ъгъл, леко встрани от останалите играчи, забелязвам Раул Разорбак, бога на хората орли. Острото му издължено лице, мрачният поглед и спокойствието му са ми познати.
Той пие кафето си на малки глътки, но става и идва при мен още щом ме забелязва. Държи чашата си в лявата ръка и ми подава дясната. Аз я поглеждам, без да я стисна.
– Не ми казвай, че още ми се сърдиш, Микаел.
– Как бих могъл да ти простя? Ти открадна посланието за търпимост на моя пророк и го преобрази в расистко послание срещу моя народ!
Той смръщва вежди. Обикновено е тъй флегматичен, а сега усещам, че е доста нервен.
– Пак тази стара история. Не ми казвай, че го приемаш сериозно. Такава е играта, Микаел. Това са просто смъртни! Както показва и определението им, „смъртните“ са обречени да умрат. Ние сме богове. Над всичко това сме. Те са само фигурки в огромна игра на шах. Кой оплаква пионки, които са лапнати от противника?
Махва безгрижно и ми подава пак ръка.
– Ти и аз бяхме приятели. Винаги ще бъдем такива – заявява той.
– Това не са „пионки“. Това са живи същества, те страдат, Раул.
Разорбак се примирява, сваля ръката си и ме изглежда с ирония.
– Прекалено емоционално подхождаш към играта. Винаги си имал наивно отношение към божествените си функции. Все искаш да бъдеш „добрият във филма“, Микаел. Това ще те погуби. Важното е да спечелиш, не да станеш симпатичен.
– Ще ми позволиш да не споделям гледната ти точка.
Той свива рамене и изпива на един дъх кафето си.
– Гробищата са пълни със симпатични герои, а пантеоните са фрашкани с цинични злодеи. В крайна сметка тъкмо вторите накрая подбират историците, които ще се заемат да представят официалната версия за бъдните поколения. И същите тези „цинични злодеи“ тогава благодарение на вълшебството на своите пропагандисти ще бъдат преобразени в бляскави герои. Знаем го отлично, още повече че тук имаме обективен поглед върху събитията.
– Ето в какво се различаваме, Раул. Ти просто отбелязваш несправедливостите, а аз се опитвам да се боря срещу тях. Мрачният поглед на моя съперник в божествеността проблясва по-иначе.
– Микаел, забрави ли, че аз те подбудих да се въздигнеш до континента на мъртвите? Забравил ли си нашия танатонавтски девиз по времето, когато душите ни напускаха нашите тела, за да изследват отвъдното?
– „Заедно срещу глупаците“.
– Да, а също: „Напред към непознатото“. В това е смисълът на мисията на нашите души: да разкрием незнайното. Не да съдим: да наблюдаваме и да разбираме. Не да заемаме страна: да напредваме към непознатото. Нашето търсене е в посока на реалността, скрита отвъд привидното. То не е „добряшко“.
Той произнася пренебрежително последната дума. Останалите ни слушат, без да се намесват.
– Забрави ли другия ни девиз, докато живеехме в Империята на ангелите? „Любовта за меч“. Ние се сражаваме в името на любовта!
– Като цяло девизът гласеше: „Любовта за меч и хуморът за щит“. Хуморът е нашата способност да възприемаме нещата относително. Знаеш, заради любов, заради религия или отечество са извършвани най-страшните изтребления. А тъкмо поради смехотворността си в крайна сметка войните престават, а тираните падат от власт. Какво е станало с чувството ти за хумор, Микаел?
Раул Разорбак отива да седне и си взима парче кейк със захаросани плодове.
– Изчезна, когато видях твоите хора орли да използват символа на мъчителната гибел на моя пророк като опознавателен знак. Моят символ беше рибата, а не набоденият на кол човек!
Той ми отговаря, дъвчейки:
– Избрах този вариант, за да дам продължение на твоето послание... Важно бе умовете да бъдат поразени. Признай – представянето на уред за изтезания е по-впечатляващ от нарисуваната риба.
Гласът ми изтънява.
– Ти уби моя пророк! И превзе и деформира неговото послание!
– Ти си един нещастен глупак, Микаел. Изобщо не ти е ясна великата история на света.

понеделник, 10 ноември 2014 г.

Рецензия на "Сблъсък" под редакцията на Дейвид Балдачи


За мен е голямо удоволствие да прочета сборник, съставен от произведенията на най-добрите автори на трилъри.
Предговорът на тази книга е много интересен. От десетки години насам съществуват Асоциация на писателите на детективска литература и Асоциация на писателите на ужаси. Тъй като искали да си имат своя собствена гилдия, през 2004 Дейвид Морел (известен като автор на "Рамбо" и на много хорър романи) и Гейл Линдс учредили Международна асоциация на писателите на трилъри.
Накратко, нейните участници решили да правят всичко по нови и нетрадиционни начини. Примерно:
- Да не събират членски внос
- Да създават собствени книги, да ги продават на издателствата и по този начин да финансират своята Асоциация
- Да издадат първата аудиокнига, предназначена само за слушане със заглавие "Ръкописът на Шопен"
- Да обединят знакови автори със знакови герои и да ги изправят едни срещу други
Историите в "Сблъсък" са изключително добри.
По мое лично мнение най-превъзходният разказ в книгата е "Преформатиране" от Р.Л. Стайн, Дъглас Престън и Линкълн Чайлд. Историята е на границата между психологическия трилър и научната фантастика. Доктор Уилям Грундман открива начин да програмира спомени. Или казано по псевдонаучен начин открива ген Npas4, който контролира невроните на паметта. Специален агент Алойзиъс Пендъргаст разследва действията и клиниката на д-р Грундман, но внезапно се събужда по пижама и увързан с кожени каиши. Кой ще надделее? Този разказ наподобява силно произведенията на Филип К. Дик и сериозно се доближава до тях по литературни достойнства.
Следващата история в моята лична класация е "Пъклена нощ" от Ф. Пол Уилсън и Хедър Греъм. В нея става въпрос за гривна, наречена Цидсев Нелесо, с помощта на която могат да се четат мислите на всички хора. Наемниците Майкъл Куин и Джак успяват да доставят безценния артефакт. Но дали получателят на гривната е напълно готов да я носи? И каква цена ще плати за това?
Третият разказ, който ми направи впечатление е "Костите на дявола" от Стив Бери и Джеймс Ролинс. В него става въпрос за отровна орхидея, сто пъти по-смъртоносна от бойния газ зарин. Кой би искал да притежава такова биологично оръжие? И с каква цел? Тази история малко прилича на книгите на Петър Бобев в жанр биологична фантастика. Но без присъщия за българския автор хуманизъм.
Не ми допадна "Кръвясали очи" от Денис Лихейн и Майкъл Конъли. Очаквах малко по-сложен сюжет от автор като Конъли, а и можеше така наречения "съспенс" да не отнема мястото на толкова очаквания от читателя екшън.
Бих желал да ви предложа един кратък цитат от разказа "Праймтайм с Райм":
"Особеното на лешникотрошачките е, че понякога трошат всички лешници по пътя си, а не само онези, които си набелязал."
А Дейвид Балдачи - редакторът на антологията казва следното: "Тези разкази определено не са за деца."

Купете "Сблъсък" тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1839