Мисля, че тази книга на Мартин е много по-добра от "Игра на тронове". В "Рицарят на седемте кралства" авторът уверено продължава традицията на средновековния рицарски роман започната от Кретиен дьо Троа, Галфрид Монмутски и сър Томас Малори. Бих сравнил стила на Мартин и с този на по-съвременни писатели - Роджър Ланслин Грийн и Терънс Уайт( автор на класиката в жанра фентъзи "Единственият и бъдещ крал", която по неизвестни за мен причини все още не е преведена и отпечатана на български език).
Бих желал да отбележа, че Джордж е безцеремонен спрямо думите, които подбира и въпреки това успява да ги употреби точно на място:
"А и бездруго не беше сигурен дали иска курва. Като не можеше да има благородна девица като истински рицар, искаше му се поне да има някоя, която да го харесва повече от среброто му."
Характерни за Мартин са абсолютно изненадващите и неочаквани обрати. Дънк може да изглежда смотаняк и понякога да му казват че е "тъп като стена на замък". Но за много кратко време той може да се превърне в сир Дънкан Високия и да накара този, който обижда и наранява беззащитни хора да яде пръст и трева.
Впрочем забелязах, че Мартин винаги държи да спомене йерархията, титлите и богатството на различните герои. Докато при Томас Малори в неговия епос "Смъртта на Артур" най-важни са смелостта, силата и честа. Неслучайно в "Смъртта на Артур" при едно от приключенията си на сър Ланселот му се налага да се вози в каруца и оттогава му излиза прозвището Рицарят на Каруцата. Което пък кара Ланселот да се предрешава в чужди доспехи и по този начин често да предизвиква и срази в двубой всички, които са се опитвали да му се подиграват и да пускат лъжливи слухове за него.
Но нека се върна на "Рицарят на седемте кралства". Никога не съм чел по-достоверно описание на рицарски турнир. Също така много ми хареса начина, по който Дънк открива истината за произхода на своя скуайър.
Допадна ми и как се изразява сир Арлън от Пенитрий, рицарят на който Дънк е бил оръженосец преди на свой ред да бъде посветен:
"- Другите рицари служат на лордове, които ги държат или които им дават земи, но ние служим където пожелаем, на хора, в чиито каузи вярваме."
Между другото, по непочтителност сир Дънкан Високия успява да доближи дори Конан Варварина, както можем да видим в следния диалог:
"Дънк избута подноса настрани и стана.
- Приключих. Вече ритнах един принц в устата, не искам да карам друг да ме чака."
Лично за мен в една книга освен напрегнатия сюжет е много важен и хумора. В тази книга го има в
изобилие:
"Не мога да се меря с братята си, стане ли дума за бой, танци, мислене и четене на книги, но никой от тях не може да стъпи на малкия ми пръст в лежането в калта в несвяст".
"Рицарят на седемте кралства" е едно от най-добрите произведения, вдъхновени от епоса за крал Артур и Рицарите на кръглата маса. Звучи толкова достоверно, че на човек му се приисква да живее в Средновековието.
От друга страна като поразмисля да се живее в подобен фентъзи свят може би не е толкова добра идея:
"Когато слънцето се спусна зад хоризонта, Дънк подкара малката чета в мазето и накара всички да се изкъпят, дори и тези, които вече се бяха къпали веднъж миналата зима."
Обожавам късите произведения на Джордж Р. Р. Мартин, понеже успява с малко думи да ни каже много неща. Тази книга съдържа повестите "Странстващият рицар", "Заклетият меч" и "Тайнственият рицар".
Купете Рицарят на седемте кралства тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1700
Няма коментари:
Публикуване на коментар