Онлайн книжарница

четвъртък, 29 януари 2015 г.

Аз съм Ози - Ози Озбърн


По време на социализма хеви метълът не беше популярна музика. Добре си спомням как класната ни ръководителка отряза няколко кичура до корен от косата на един мой съученик, просто понеже реши, че е прекалено дълга. За щастие демокрацията дойде преди да успея да стана комсомолец. По музикалните магазини освен грамофонните плочи на Росица Кирилова се появиха и такива на Рони Джеймс Дио и Уайтснейк. Спомням си, че най-често слушахме Металика и Джудас Прийст. Ужасявахме се от Ози Озбърн, но слушахме и него. В паметта ми се е запечатал незабравимия му дует с Лита Форд.
Автобиографията на Ози Озбърн е най-смешната книга, която съм чел през последните няколко години. Буквално щяха да ми изпаднат бъбреците, получих и мускулна треска на корема.
Ози е гений в света на музиката. Освен това е бунтар, идиот, изрод и луд. Впрочем в книгата си той много пъти се самоопределя като луд. Певецът е толкова гениален, че е поканен на среща с американския президент Джордж Буш (въпреки, че по произход Ози е британец). Освен това има снимка в книгата как се здрависва с английската кралица.
Колко е луд Ози ли? Много луд. Бих желал да ви преразкажа една кратка случка от биографията му.
Тъй като господин Озбърн се друса и пие до откат, съпругата му Шарън си изработва навици, с които да го възпрепятства да прави бели. Певецът е на турне в Сан Антонио. Натрясква се в хотела. Шарън му скрива всички дрехи и го оставя чисто гол в стаята. Убедена е, че Ози не би тръгнал да се скитори гол-голеничък.
Но Шарън забравя в стаята една своя тъмнозелена вечерна рокля с волани. Озбърн я облича, навлича маратонки и тръгва да шета по улиците на Сан Антонио. По някое време му се допикава и той започва да се облекчава. Един старец го нарича "шибан педал" и го посочва на двама полицаи. Те арестуват певеца. Ози е уринирал върху стената на мисията "Аламо". А тя е национален паметник в САЩ.
Интересно за Ози е също така, че е бил слаб ученик. Имал е отличен единствено по "тежко металообработване" (heavy metalworking).
Първата работа в живота на Озбърн е като водопроводчик. Не успява да се задържи и една седмица. Уволняват го, защото краде ябълки по време на обедната почивка.
Следващата му работа е в завод за части на коли. Ози издържа цели седмици. Успява да открие варел с метиленхлорид, използван за почистване на смазка. На това място трябва да се работи с маска заради изпаренията. Ози започва да стои там без маска за да се друса от миризмата.
"Намерили ме припаднал, наведен над казана.
- Повикайте линейка - казал началникът. - И никога вече не пускайте този идиот тук."
След като още няколко пъти сменя работните си места, на Ози му писва и решава да се занимава само с музика. В първите месеци на певческата си кариера може да се каже, че Озбърн гладува.
Интересно е, че "Принцът на мрака" придобива тази си титла, след като е вдъхновен от филм на ужасите. Ози вече е сменил няколко групи и няколко музикални стила. Озбърн обаче е инспириран от хорър филм и решава, че музиката, която прави трябва да е възможно най-страшна.
Днес Ози Озбърн е една от най-големите легенди в света на музиката.
През целия си живот обаче Принцът на мрака е имал невероятни проблеми с алкохола и наркотиците. А поведението му през тежкия му период варира от страховито до ужасяващо смешно:
"Една вечер срещнах един голям сухар в кръчмата - май беше счетоводител - но дойде след това до къщата за джойнт и припадна на канапето. Докато спеше, аз му съблякох дрехите и ги хвърлих в огъня. Горкият се събуди в шест сутринта чисто гол. После го пратих да се прибере при жена си в една от моите ризници. И до ден днешен се смея, като си спомня как дрънчеше по пътя към колата си и се чудеше какво ще обяснява вкъщи."
Купете "Аз съм Ози" тук:
http://www.ednorog.com/book_details.php?book=183

сряда, 28 януари 2015 г.

„Егмонт” издава вълнуващото продължение на бестселър поредицата „Стъкленият трон”


„Огнената наследница” излиза на 31 януари

Издателство „Егмонт” ще представи на българските читатели третата книга от приключенска фентъзи поредица „Стъкленият трон”. „Огнената наследница” от Сара Дж. Маас ще излезе едновременно в хартиен и електронен формат на 31 януари. Приключенията на Селена Сардотиен продължават в новия роман, по-шеметни и опасни от всякога.
Научете повече...
ОГНЕНАТА НАСЛЕДНИЦА
Тя e наследницата на огъня и пепелта и няма да преклони
глава пред никого...

Книгата

Селена Сардотиен оцеля след смъртоносна надпревара и унищожителнa любов, но на нечувана цена. Сега тя трябва да достигне до нова земя и да се изправи пред мрачна истина… тази за потеклото си. А това ще промени живота и бъдещето й завинаги.
Междувременно жестоки, чудовищни войски събират сили, за да поробят света й. За да ги победи, Селена трябва да открие сили да се пребори не само с вътрешните си демони, но и да надвие злото, което заплашва да бъде отприщено. Кралският асасин поема по пътя на великата си съдба в третата част на великолепната поредица „Стъкленият трон”.

Години: 13+
Обем: 560 стр.
Цена: 14,90 лв. (хартиено издание); 12,99 (е-книга)

Отзивите

Бестселър поредица на New York Times, преведена на 18 езика, историята на Селена Сардотиен е пленяваща, емоционална, изпълнена със сенки и магия. „Огнената наследница” e достойно продължение на „Стъкленият трон”, коментират от School Library Journal. „Сюжетът продължава да се движи на бързи обороти, балансирайки между сцени с невероятен екшън и прочувствени моменти, разголващи душите на героите.”

Авторът

Сара Маас живее в Южна Каролина. Обожава приказките и балета, пие прекалено много кафе и е фен на популярните тв програми. Когато не е заета да пише фентъзи романи за тийнейджъри, обикаля калифорнийското крайбрежие. Научете повече на: sarahjmaas.com

* * *

„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
„Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот, Людмила Филипова и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com

Правилото на знанието - Скот Бейкър


Ако можете да се срещнете с хора от миналото – кого бихте избрали?

Шон Стрикленд е шокиран, когато внезапно е повикан в Кеймбридж да изнесе доклад върху времето и пространството – тема, която изучава от години. Но докато двамата с жена му пътуват в студената нощ към летището, колата им удря нещо, което изскача от храстите.

От този момент животът на Шон се променя завинаги. Пред него бавно се разгръща мистерия, а ключът към нея се съдържа в един странен пакет...

Шон разчупва печата и открива вързоп древни документи, написани на староеврейски, гръцки и арамейски. Сред тях обаче има и нещо друго – книга, останала херметично затворена в продължение на хилядолетия, но написана на чист английски. И на която е съдено да промени историята.

„Трилър, наситен с екшън, мистерия, интриги и загадки. Невъзможно е да предвидиш какво ще се случи в следващия момент. Преходите между древния Рим и настоящето са просто невероятни. Предизвиква, омайва и интригува читателя, отнася го към нови светове и преживявания.“

Аустрелиан

вторник, 27 януари 2015 г.

ЕГМОНТ публикува седемте цветни илюстровани издания за Хари Потър


Премиерата на първата книга у нас ще е на 6 октомври

Издателство „Егмонт” ще предложи на българските читатели цветното илюстровано издание на „Хари Потър и Философският камък” от Дж. К. Роулинг. Премиерата на книгата в България ще съвпадне със световната на 6 октомври 2015 г. Преди това, на 21 март, на книжния пазар у нас ще се появят две съпътстващи книги към света на Хари Потър - „Фантастичните зверове и къде да ги отрием” и „Куидичът през вековете”.
Илюстрованото издание на „Хари Потър и Философският камък” е първото от планираните седем нови издания, проследяващи приключенията на Хари Потър. Първите илюстрации, дело на британския художник Джим Кей, вече бяха представени официално. На тях са изобразени четирима от главните герои в поредицата за момчето-магьосник – Рубиъс Хагрид, Хърмаяни Грейнджър, Драко Малфой и Рон Уизли.
„Невероятно развълнуван съм, че ми дадоха шанса да рисувам героите, облеклото, архитектурата и пейзажите на може би най-обширния фантастичен свят в детската литература”, обяснява Кей. „Историята е всичко и ще дам максимално от себе си, за да разкрия дълбочината й”, допълва той.
„Щастливи сме, че ще дадем възможност на българските читатели да се докоснат до света на Хари Потър, пресъздаден в красивите и въздействащи илюстрации на Джим Кей”, коментира Велизара Добрева, изпълнителен директор на издателство „Егмонт”. „Вярваме, че новото илюстровано издание на „Хари Потър и Философският камък” ще бъде едно от най-значимите издателски събития на 2015 година.”
Преведени на повече от 70 езика книгите от поредицата за Хари Потър са реализирали над 450 милионен тираж, което ги превръща в абсолютни бестселъри на всички времена.

Джим Кей печели наградата „Кейт Грийнуей” през 2012 г. с илюстрациите си за романа „Часът на чудовището” от Патрик Нес. Завършил е Уестминстърския университет и е работил за галерията „Тейт Бритън” и Кралската ботаническа градина в Кю. Негови концептуални творби са използвани в телевизионни продукции и е участвал в изложби в „Музея на Виктория и Алберт”. Живее и твори в Нортхемптъншир.

Дж. К. Роулинг е един от най-четените писатели на всички времена. Понастоящем тя живее в Единбург с втория си съпруг и трите си деца. Може да я посетите онлайн тук: http://www.jkrowling.com/

* * *

„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
„Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот, Людмила Филипова и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com

понеделник, 26 януари 2015 г.

ЛЕДЕНИЯТ ДРАКОН - ДЖОРДЖ Р. Р. МАРТИН


Очаквайте скоро

БЕСТСЕЛЪР

Илюстрирана от ЛУИС РОЙО

ЛЕДЕНИЯТ ДРАКОН е легендарно и страховито създание, което никой човек не е успял да опитоми. Когато прелита в небесата, оставя след себе си опустошена, замръзнала земя.
Но Адара не се бои. Защото тя е дете на зимата, родено в лют мраз, какъвто не помнят дори Старите.
Адара не помни кога е видяла ледения дракон за пръв път. Като че ли той присъства в живота й открай време - зървала го е отдалеч, докато си играе в снега, а другите деца бягат от студа. На четири години тя го докосва, а на пет години се качва на широкия му леден гръб.
Адара е седемгодишна, когато в един летен ден огнени дракони от Севера връхлитат мирния й дом. Тогава само тя, детето на зимата - и леденият дракон, който я обича - могат да спасят нейния свят от пълно унищожение...

Действието в "Леденият дракон" се развива в света на поредицата "Песен за огън и лед", по която е заснет хитовият сериал "Игра на тронове". Тази пленителна, затрогваща приказка за едно момиченце и неговия дракон е пищно илюстрирана от прочутия художник Луис Ройо.

ДЖОРДЖ Р. Р. МАРТИН, носител на шест награди „Хюго“ и две "Небюла", е автор на най-бурно приветстваната и очаквана фентъзи серия през последните години - „Песен за огън и лед“. Живее в Санта Фе, Ню Мексико.

ЛУИС РОЙО е изтъкнат испански художник, известен с пищните си фентъзи илюстрации. Илюстрирал е повече от трийсет книги. Изкуството на Ройо е представяно в „Спектрум 3” и показвано на изложби в Барселона, Мадрид, Милано, Ню Йорк, Сиатъл и Санкт Петербург. www.luisroyo.com

неделя, 25 януари 2015 г.

Рецензия на "Вечерята" от Херман Кох


Стилът на Херман Кох е толкова лек, приятен и хумористичен, че силно напомня на начина на писане на Джеръм Клапка Джеръм. Нямам идея дали тази прилика е умишлено постигната, или се е получила чисто интуитивно.
В тази книга се описва специална вечеря в прекалено изискан и скъп ресторант. Разказът се води в първо лице от Паул Ломан, брат на бъдещия премиер на Холандия - Серж Ломан.
Паул е донякъде натрапчив, когато описва живота на висшето общество. Впрочем тази педантичност е част от един по-дълбок замисъл на автора. Интересна е също така и иронията, обрисуваща живота на много богатите хора.
"Видя ли го как сочеше с кутрето си през цялото време? - вметнах аз, докато разтварях менюто."
Бих желал да отбележа, че по-голямата част от действието на романа се развива по време на една-единствена вечеря. Иключение са многото ретроспекции, които осветяват подобно на циркови светлини най-тъмните кътчета от живота на заможните.
Какво може да направи няколко деца наистина зли? Имам предвид толкова лоши, че да се превърнат в истински чудовища.
Пълното пренасищане от всичко е част от отговора. Ако няколко деца са напълно и изцяло задоволени с много, наистина много материални блага, те започват да се чувстват богоизбрани. Освен това те нямат никакви стимули и предизвикателства, които да запълнят ежедневието им. Достатъчно е да си поискат нещо и вече го имат. Другата част от отговора е пълната защита. Ако децата ви още от малки правят многобройни пакости, вие все някога ще ги смъмрите и ще ги накажете нали? И ако никога не им се скарате, дали тези вече почти пораснали деца няма да почустват абсолютно своеволие, усещайки че вече са тотално недосегаеми за всички закони?

Лично за мен, писателите, които най-добре умеят да навлизат в умовете на лудите и на престъпниците се казват Дейвид Морел и Томас Харис. Сега уверено мога да причисля към тези автори и Херман Кох.
На читателят ще бъдат интересни също така и разликите във финансовите реалности между Холандия и България. Колко могат да си позволят четирима човека за една вечеря? Тази в книгата струва близо петстотин евро заедно с бакшиша.
В самия край на романа ще откриете няколко изключително добре описани многопластови интриги, които могат да бъдат сравнени само с машинациите на кардинал Ришельо в романите на Александър Дюма.

Купете "Вечерята" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/1072/herman-koh-vecherqta

събота, 24 януари 2015 г.

ЕГМОНТ стартира нова издателска линия, вдъхновена от популярни звезди от дигиталния свят


Първата книга с новия импринт е „Нещата, на които не ни учат в училище” на най-успешния български влогър Емил Конрад

В световен мащаб талантливи онлайн звезди все по-често засенчват традиционни любимци на публиката от шоубизнеса. Вече са факт и редица успешни издателски проекти на новото поколение интернет знаменитости. Книгите им бележат рекорди в бестселър класациите, а феновете им чакат с часове за автограф и среща с тях в книжарниците.
„Следим развитието на социалните мрежи и дигиталния свят и сме впечатлени от новаторството, творчеството и успеха на развиващите се там млади звезди. Вярваме, че в партньорство с тях ще вървим по съвсем нов път, ще разказваме истории по различен начин, ще създаваме оригинални и атрактивни издателски продукти, които ще подкрепяме с нетрадиционни маркетингови инициативи”, коментира Велизара Добрева, изпълнителен директор на „Егмонт”.
Всички бъдещи издания на „Егмонт“, вдъхновени от популярни в дигиталното пространство творци, ще излизат под новия импринт „Кубар”. Това е вторият импринт, представен от издателството, след като през март 2014 г. „Егмонт” стартира с романтична линия книги под знака „Уо”. В старата българска митология Кубар е бог на природните стихии и гръмотевиците, а Уо е името на планетата-богиня Венера на езика на старите българи – символ на любовта и женското начало.
ЕГМОНТ стартира новата си издателска линия с книгата „Нещата, на които не ни учат в училище”, която ще се появи едновременно в хартиен и електронен формат на 7 февруари под новия импринт на издателството.
„Нещата, на които не ни учат в училище” е дебютното заглавие на 25-годишния Емил Конрад, нашумял със забавните и откровени видеа, които качва в социалните мрежи. В книгата влогърът споделя лични размишления и преживявания в типичния си шеговит и прям стил. Със своите над 200 хиляди фена във Facebook, 133 хиляди абоната в YouTube и над 18 хиляди във VBox7 Емил се нарежда сред най-харесваните български автори във видео мрежите, а клиповете му са гледани над 10 милиона пъти.
„От известно време обмислях идеята за книга, в която да споделя своята гледна точка по теми, които винаги са ме вълнували, но едва последните 3 месеца се заехме с реализацията й. Не се взимам насериозно с това – забавлението е най-важно. Вярвам обаче, че всеки може да открие част от себе си в текста”, споделя Емил Конрад.

НЕЩАТА, НА КОИТО НЕ НИ УЧАТ В УЧИЛИЩЕ

Едно от най-важните неща е да не правите нещо само защото нямате друг вариант.
Винаги има друг вариант.

КНИГАТА
На страниците на „Нещата, на които не ни учат в училище“ са събрани дванадесет смешно-сериозни, комично-трагични истории. Лъжата, страхът, щастието и очакванията – това са само част от темите в книгата. Броят на историите кореспондира на дванадесетте класа в училище и всяка от тях засяга тема, близка не само до тийнейджърите. Тринадесетата глава принадлежи на читателите – всеки сам може да допише книгата и да изпрати своя текст до: neshtata@egmontbulgaria.com. Но не само това прави книгата уникална. Четири от илюстрациите в нея съдържат QR кодове, които при зареждане отвеждат до четири клипа, създадени специално за книгата и достъпни само чрез нея.
Цена: 9,90 лв.; години: 16+

АВТОРЪТ
Емил Конрад качва първите си видеа в интернет през 2006 г., когато е едва на 17 години, първоначално на английски език. Голяма популярност набира няколко години по-късно, когато, вече на български, в своите клипове започва да разказва за нещата, които му се случват в реалния живот, по забавен и атрактивен начин. Снима в дома си и сам обработва видеата си. Създава различни персонажи, най-известният от които е Силвето, която изиграва сам. Най-популярните му поредици от видеа са „Истината или се осмеляваш” и „Войната на половете”. Понастоящем има над 200 хиляди фена във Facebook, над 133 хиляди абоната в YouTube и над 18 хиляди във VBox7.
Вижте историята на Емо, разказана от самия него във влога му: http://goo.gl/cs653R
Присъдинете се към него в социалните мрежи:
YouTube: https://www.youtube.com/user/emilconrad
Facebook https://www.facebook.com/EmilKConrad
Twitter https://twitter.com/EmilConrad
Instagram http://instagram.com/emilconrad
Tumblr http://emilconrad.tumblr.com/

* * *
„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
„Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Дж. К. Роулинг, Елиф Шафак, Джон Грийн, Рик Риърдън, Вероника Рот, Стефани Майър, Людмила Филипова и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com

петък, 23 януари 2015 г.

Кратка рецензия на „Красиво начало” от Кристина Лорен


Любовта сама по себе си е красива, живителна, но когато е между двама искрено обичащи се, тя става велика.
Кристина Лорен успява да ни убеди, че силните чувства са необходимост, защото не само правят хората щастливи, но и ги превъзпитават.
Клоуи Милс е млада, красива, работеща девойка. Тя е готова дори с ритници да отстоява своето мнение, право на избор и на действие. Но срещата и с Бенет я променя, тя разбира, че когато обича един човек трябва да прави отстъпки и да се променя. Горкият Бенет, чиито родители не са го възпитавали, учили, че трябва да си избере дама, заради която да пренебрегва своите капризи и интереси.
"Намери жената, която ще те накара да бъдеш по-добър човек!"
Младият човек наистина открива дамата на своя живот, която му дава всичко, но преди всичко силна, чиста обич.
Той се влюбва безумно. В началото мисли, че ги свързва само секса, но постепенно открива, че Клоуи е всичко за него, че всяка минута без нея е пропиляно време. Тя го кара да бъде по-отзивчив човек.
Те са млади, гладни за плътски страсти, но Бенет започва да откроява лудият секс от любенето. Отдаден на своята работа, младият човек започва да отделя все повече време за Клоуи, тъй като за него тя е всичко на света.
Бенет Райън обаче има своите приятели, които като него обичат красиво и предано - Макс, Сара и брат му Хенри.
Много е забавен разказът за сватбата на Клоуи и Бенет. Дори на ергенското парти двамата откриват, че не могат един без друг. Бенет е изнервен, защото разбира, че една сватбена церемония си има своите грижи и трудности; особено когато трябва да понася познати и непознати, ексцентрични особняци, а в същото време жадува за булката.
Но цялото щастие на света се изсипва в ръцете му, когато вижда как любимата хвърля неудобните обувки и тичайки се озовава в прегръдките му.
"Целувах го затова, че ме караше да се смея, затова че ме караше да пищя. Затова, че беше единственият човек на света, който истински ме разбираше, затова че беше... като мен, затова че въпреки всичко успявахме да постигнем съгласие... понякога. Целувах го, затова че беше Бенет Райън, моят Красив Негодник."
Купете „Красиво начало” тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/img-src-http-staticegmontbulgariacom-uopng-align-center-border-0-romantichni-romani-376/krasivo-nachalo-2383.html

сряда, 21 януари 2015 г.

Рецензия на "З като закови ме" от Алис Клейтън


Заглавието е странно, но също така е и много тъжно, защото разкрива живота в едно проспериращо общество, в което всички човешки чувства и проблеми са поставени на изпитание.
Кое е водещото чувство за младите хора? Естествено Любовта!!!
Но любов чиста, силна, която изисква почтеност и вярност. Дори една невинна целувка за червенокосата красавица София е изневяра. Тя е готова да убие Нийл заради тази целувка. Защото го обича, понеже иска да бъде обичана безкрайно.
"З като закови ме" е продължение на "О като оргазъм" и читателят почти на всяка страница с удоволствие чете любовните преживявания на Саймън и Карълайн, и дори може да допусне, че това е само едно физическо привличане. Единият пътува, другият работи за трима. Техните срещи са вид релакс, почивка от напрегнатото ежедневие. Постепенно обаче разбираме, че тяхната любов не приема фалша, че дори едно премълчано намерение може да предизвика трус или раздяла. Двамата мечатаят непрекъснато да са заедно, но съзнават, че едно семейство трябва да има икономическа стабилност, а и двамата изпитват удовлетворение от своята работа.
Нещата си идват на мястото, когато купуват къща и решават да заживеят заедно, тъй като разделени не биха били щастливи. Още в началото споменах, че обществото е проспериращо. Виждаме как Джилиан, която е шефка на голяма фирма се доверява на своята подчинена, оставя я да ръководи всички. Отношения, които в нашата страна са все още непознати, защото ние живеем на принципа за казана, дяволите и българите.
Трогателна е дружбата и на трите приятелки, които винаги закусват заедно. Помагат си една на друга, но са и готови да се сритат по задника, ако някоя от тях се опитва да налага своите чувства, проблеми и действия.
Колко отговорни могат да бъдат младите хора разбираме от главната героиня. Тя се радва, че шефката и дава възможност да израсте професионално, но и да работи до изтощение за да оправдае доверието.
Насладата от любовта и със Саймън дава малко странна представа за нея като лекомислено момиче. Но тя опровергава това с размислите си за неконвенционалната връзка с любимия. Тя се притеснява дали Саймън няма да загуби от отказа си да пътува. Тревожи се дали тя самата ще издържи на семеен живот и претрупване с работа във фирмата.
Но се оказва, че любовта побеждава всички съмнения и страхове. София също се заравя в леглото с Нийл, защото разбира колко е влюбена в него.
Едно великолепно четиво, което може да те научи да обичаш, да работиш, да вярваш, че животът е такъв, какъвто сам си го направиш.

Купете "З като закови ме" тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1886

вторник, 20 януари 2015 г.

Домът на Червения убиец - Пол Дохърти


Няма ненаказано зло!!!
А убийството, отнемането на човешки живот е най-голямото престъпление.
Пол Дохърти с голямо майсторство въвежда читателя в средновековна Англия, като чрез натурални битови картини и сложни психологически преживявания доказва, че всеки престъпник е застигнат от възмездие.
Странните убийства втрещяват не само населението, но и коронера Джон Кранстън и доминиканеца брат Ателстан.
Изключително умело Дохърти поставя проблемите за приятелството, за любовта, дори за отношението към мъртвите. Предателството е много голям грях и четиримата предатели се надяват, че въпреки, че са предали своя другар ще доживеят богати старини. Особено жестока е постъпката на коменданта на Тауър, който трети път предава Бартоломю, зазиждайки го в подземието.
Уникална е волята на Кранстън и Ателстан, които пътуват на коне, през зимата, по заледени пътища, но решени да открият убиеца на няколкото престъпници, защото никой няма право да раздава възмездие чрез убийства. Накрая се оказва, че един млад мъж е решил да отмъщава за минали грехове, заблуждавайки всички, които го уважават и обичат.
Авторът разкрива и други герои, които дори в своето нещастие успяват да запазат човешкото в себе си.
Тънкият английски хумор периодично разведрява студената битова обстановка.
Кранстън и Ателстан се ръководят от аксиомата на отец Анселм:
"Щом има проблем, трябва да има решение. Въпросът е да намериш пътя. Понякога е нужен само малък проблясък."
Именно тази аксиома, отговорността пред обществото и упоритостта на двамата ги довежда до убиеца. Вярно, че той убива предатели, но това е работа на правосъдието, а не на отделен човек.
Още една аксиома кара брат Ателстан да уважава и уродите и бедните, и да раздава помощите на всеки нуждаещ се.
"Винаги помни, Ателстан, у всеки човек има Божия искра. И пламъкът гори еднакво и в счупено гърне и в най-изящната лампа."
Именно лудият Ред Хенд разкрива тайната за зазидания.
Доминиканецът сам си задава въпроса дали лудият е чак такъв идиот, за какъвто го мислят другите. Или е по-удобно да определяме лудите за излишни, а да приемаме за нормални дори убийците.
Оказва се, че е точно обратното.

Купете “Домът на Червения убиец” тук:
http://ednorog.com/book_details.php?book=242

понеделник, 19 януари 2015 г.

Всичко живо е трева - Клифърд Д. Саймък


Тайнствена, невидима за окото бариера внезапно загражда отвсякъде малко, забутано, забравено от света градче някъде в Америка. Всъщност галактическа форма на интелигентност се опитва да наложи мир и хармония на човечеството. Но страхът от неизвестното кара хората да се държат нелогично и да оказват съпротива срещу всичко, което е в разрез с техния жизнен опит.

Клифърд Д. Саймък
Клифърд Д. Саймък (1904 – 1988) е едно от знаковите имена в световната научнофантастична литература. Тази година почитателите му по цялата планета отбелязаха 110 годишнината от неговото рождение, а догодина се навършват 50 години от издаването на емблематичния му роман „Всичко живо е трева” и 40 години от неговото публикуване на български език. Почитателите му го удостояват приживе с 3 награди „Хуго”, колегите му – с наградата „Небула” (Мъглявина), научнофантастичните писатели на Съединените щати го избират за свой Grand Master (Велик майстор), а Асоциацията на авторите на книги на ужасите го удостояват с наградата „Брад Стоукър” за цялостно творчество.

Клифърд Саймък - „Всичко живо е трева“

Когато завих от малката уличка на нашето градче и излязох на главното шосе, зад мен се появи един камион. Беше от онези грамадни камиони с ремарке и се движеше с пълна скорост. На това място шосето пресичаше единия край на града и затова позволената скорост беше четирийсет и пет мили в час, но едва ли можеше да се очаква толкова рано сутрин някой да обръща внимание на пътните знаци.
Впрочем аз веднага забравих за камиона. На около миля нагоре по пътя, при мотела на Джони, трябваше да взема Алф Питърсън, който щеше да ме чака там с рибарските си такъми. Освен това имах да мисля за ред други неща – най-вече за телефона и за това с кого в края на краищата бях разговарял. Чувах три различни гласа – нещо много странно, – но въпреки всичко ми се стори, че гласът е един, който се променя по най-необикновен начин, за да станат три. И ако можех да доловя основния глас, щях да позная на кого е. Трябваше да мисля и за Джералд Шъруд. Той седи в кабинета си, двете стени на който са изцяло покрити с рафтове книги, и ми разказва за плановете, които съвсем неволно възниквали в съзнанието му.
Също и за Грант Пияндето, който ме молеше да им попреча да хвърлят бомбата. А и за хиляда и петстотинте долара също трябваше да помисля.
Къщата на Шъруд беше досами пътя, кацнала на върха на един хълм, и в сипващата се зора огромните черни сенки на старите дъбове, които растяха около нея, правеха очертанията ѝ неясни. Загледан в хълма, аз забравих и за телефона, и за Джералд Шъруд в неговия кабинет, отрупан с книги, където главата му гъмжеше от планове, и вместо това си представих Нанси и нашата среща толкова години след гимназията. Спомних си дните, когато вървяхме, хванати ръка за ръка, изпълнени с онази гордост и щастие, които идват в живота на човека само веднъж, когато светът е млад и първата томителна любов е нежна и прекрасна.
След двайсетина мили четирите платна на широкото пусто шосе се сливаха в две. На пътя нямаше нищо друго освен моята кола и камиона, който бързо ме настигаше. По отражението на фаровете му в огледалото разбрах, че след малко ще ме задмине.
Аз не карах бързо, за камиона имаше достатъчно място да мине, пътят пред мен се простираше съвсем пуст и… изведнъж се блъснах в нещо.
Като че ли връхлетях върху здрава, еластична преграда. Без удар, без трясък. Колата забави ход, сякаш бях натиснал спирачките. Пред мен пътят беше чист и за момент си помислих, че нещо не е в ред – или моторът е отказал, или спирачките са блокирали. Отпуснах педала за газта и колата спря, след това започна да се плъзга назад, все по-бързо и по-бързо, сякаш наистина се бях врязал в някаква гумена стена, която сега ме изтласкваше обратно. Угасих мотора, защото усетих миризмата на скърцащите по платното гуми, но в същия момент, в който го изключих, колата така рязко излетя назад, че забих нос в кормилото.
Зад мене клаксонът на камиона диво изрева, гумите му изсвириха и шофьорът рязко зави, за да ме избегне. Прелитайки покрай мен, камионът изфуча и през свистенето му се чу как гумите се впиват в асфалта и огромната маса гневно прогърмява, като че се сърди, задето й отварям работа. Задмина ме, а аз спрях до банкета на пътя.
Тогава и камионът връхлетя върху онова, в което се бях блъснал. Чух го как се удари. Звукът напомняше лек плясък. За момент ми се стори, че каквото и да е препятствието, той ще си пробие път през него, защото беше огромен, караше с голяма скорост и в първите една-две секунди не пролича да забавя ход. След това скоростта му намаля и аз видях как колелата му забуксуваха и разтърсиха огромната машина, как упорито се мъчеха да си пробият път напред, но не можеха да преодолеят преградата. Все пак камионът проникна с около сто фута по-навътре от моята кола. Там той спря и започна да се плъзга назад – отначало гладко, гумите скърцаха по платното, след това занесе встрани. Ремаркето се завъртя напряко на пътя и се понесе право към мен.
През цялото време аз най-спокойно си седях в колата и не само че не бях поразен, но дори не се учудих. Всичко се разви с такава бързина, че просто нямах време за това. Вярно, беше се случило нещо необикновено, но ми се струваше, че ей сега ще го проумея и тогава всичко отново ще се оправи.
И тъй, седях си аз в колата, погълнат от това, което ставаше с камиона. Когато обаче той се хлъзна назад и полетя към мен, рязко натиснах дръжката, блъснах с рамо вратата и се изтърколих от седалката. Ударих се в асфалта, скочих на крака и побягнах.
Зад мен гумите изпищяха и се разнесе оглушителен трясък на метал. Щом го чух, аз се проснах в тревата отстрани на пътя и погледнах назад. Ремаркето бе ударило колата ми, беше я избутало в канавката и в този момент бавно, почти величествено се сгромолясваше върху нея.
– Ей, ти! – извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.
Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.
Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи. На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата – шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.
– Какво става тук, дявол да го вземе? – попита той. – На какво налетяхме?
– Не знам – отговорих аз.
– Съжалявам, че стана така с колата ви – продължи той. – Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.
Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.
– Ама че работа, да налетиш на едно нищо! – заяви той. – Та там нищо няма!
Видях как в него бавно започна да се надига гняв.
– По дяволите! – каза шофьорът. – Ей сега ще разбера каква е тази работа.
Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.
Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала – човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.
Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи. Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.
– Но там няма нищо – каза той.
– Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.
Това като че го изтръгна от вцепенението му.
– Знаменца – каза той, качи се в кабината и извади няколко.
Вървях с него, докато ги поставяше. Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.
– Къде има наблизо телефон? – попита той. – Ще трябва да повикаме помощ.
– Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя – казах аз. – Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.
Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.
– Та къде може да има телефон? – повтори той въпроса си.
– Ами навсякъде – отговорих аз. – Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.
Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.
– Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.
– Милвил – отговорих му аз.
– Вие оттук ли сте?
Кимнах утвърдително.
Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.
– Добре. Ще отида да потърся телефон.
Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джони да обясня на Алф защо съм се забавил.
Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.
После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне, си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно – ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.
Огледах пътя – все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.
Върнах се при камиона, намерих две знаменца, излязох от пътя и се заизкачвах по хълма с намерение да направя голям завой и да заобиколя преградата. Но и след този голям завой пак се натъкнах на нея. Отстъпих настрани и отново продължих нагоре, следвайки протежението й. Задачата се оказа едва ли не непосилна. Нямаше да е трудно, ако това бе една обикновена стена, но преградата беше невидима и аз непрекъснато се блъсках в нея. Така проследявах накъде отива – блъсках се, отдръпвах се, продължавах нагоре, сетне пак се блъсках.
Всеки момент очаквах препятствието да свърши или поне да изтънее. На няколко пъти се опитвах да си пробия път през него, но то беше все така плътно и неподатливо. Една ужасна мисъл ми мина през ума и колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-упорито ме преследваше тя. Сигурно тогава именно съм захвърлил и знаменцата.
Долу се чу скърцане на буксуващи гуми и аз се обърнах да видя какво става. Една кола, която идваше от срещуположната страна, се блъсна в преградата и при плъзгането си назад препречи другата половина на пътя. Зад нея идваше друга кола, тя се опита да намали ход, но не можа да спре – или спирачките й не бяха в ред, или скоростта беше прекалено голяма. Докато ги наблюдавах, шофьорът рязко завъртя кормилото, излезе на банкета и профуча покрай препречилата пътя кола. След това се удари в преградата, но тъй като вече беше загубил скорост, не можа да проникне много навътре. Преградата бавно изтласка колата му назад, тя се плъзна, блъсна се в другата кола и спря.
Шофьорът на първата кола слезе, заобиколи я и се запъти към втората. Видях го да вдига глава и разбрах, че ме е забелязал. Размаха ръце и извика нещо, но аз бях далеч и не го чух.
От моята страна шосето беше все още пусто, ако не се смятаха смачканата ми кола и ремаркето на камиона върху нея. „Странно – казах си, – че никой не идва.“
На върха на хълма имаше една къща, но, кой знае защо, не можех да се сетя чия е. А трябваше да са ми известни стопаните й, защото целия си живот, освен годината в колежа, съм прекарал в Милвил и познавам всички. Нещо ставаше с мен и за момент съвсем се обърках. Всичко ми изглеждаше непознато, стоях стъписан и се мъчех да разбера къде съм.
На изток вече се развиделяваше и след около половин час слънцето щеше да се покаже. На запад се чернееше огромен тъмен облак, остри светкавици го прорязваха с копията си и вещаеха буря.
Стоях, вперил поглед към градчето. Постепенно главата ми се проясни и разбрах къде се намирам. Къщата на върха на хълма бе на Бил Донован. Бил беше градският боклукчия.
Тръгнах към къщата и за миг се запитах от коя ли страна на преградата е останала тя. „Нищо чудно – казах си – да е точно по средата.“
Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.
Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.
– Какво има, Брад? – попита той.
– Не знам – казах аз, – нещо става долу на пътя.
– Катастрофа ли?
– Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам.
Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там.
Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.
Я влез – каза той, – едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.
Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.
– Трябва да се източи, та да стане по-студена – обясни той.
Напълни чашата и ми я подаде.
– Искаш ли?
– Не, благодаря – отговорих аз.
Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.
В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък.

Български легенди и старогръцки митове увличат в романа Wildalone от Краси Зуркова


След впечатляващ дебют в САЩ романът излиза и на български тази пролет под знака на ЕГМОНТ

„Eгмонт” има удоволствието да съобщи, че е българският издател на романа Wildalone от Краси Зуркова, който се появи на книжния пазар в САЩ в началото на янаури тази година под импринта на HarperCollins – William Morrow. За първи път дебютна книга от български автор се публикува от авторитетното издателство. В България Wildalone ще излезе през пролетта.
Български фолклор, старогръцки митове, магия, романтика и мистерия се преплитат в разказа за 18-годишната българка Теодора Славин, първокурсничка в престижния американски университет Принстън. Краси Зуркова умело съчетава съвременни с фантастични елементи, за да създаде една наистина въздействаща и пленителна история. Книгата вече е оценена високо от редица авторитетни издания, сред които Publishers Weekly, Kirkus Reviews и Library Journal.
Научете повече...

САМОДИВА
Под всеки свят се крие друг...

Книгата
Теодора Славин пристига в Принстън за първата си година на обучение. Сама в непозната страна и далеч от семейството си в България, тя всячески се опитва да се адаптира към американските привички и предизвикателствата на колежанския живот, сред които и първата любов. Запленена от енигматичния Джейк и не по-малко привлекателния му и мистериозен брат Рис, Теа неусетно е въвлечена в чувствен и мистичен свят – колкото неустоим, толкова и опасен. В този свят, изтъкан от неуловими сенки, старогръцки митове се преплитат с българските легенди за самодивите – красиви горски духове, които прелъстяват и погубват мъжете. А Теа е на път да разбули семейна тайна, която ще преобърне живота й завинаги... ако съумее да приеме факта, че мъртъв не винаги означава изчезнал и любовта не винаги разграничава двете.

Отзивите
Скоро след появата си на книжния пазар в САЩ, Wildalone получава редица отлични отзиви от престижни американски издания за литература и не само. Книгата влиза в селекцията за препоръчани заглавия през януари на литературния сайт Goodreads и американското издание на списание Cosmopolitan, нарежда се и сред бестселърите на месеца в класацията на Amazon, откъс от Wildalone е публикуван в USA Today.
"Писането на първа книга е трудно, особено когато не вървиш по утъпкани пътеки, а комбинираш жанрове и тематики”, споделя Зуркова в скорошно интервю за „Капитал Light”. „Когато най-накрая реших да се заема сериозно със създаването на роман, мислех, че ще ми трябват само няколко месеца. Вдъхновението не е достатъчно – писането си е занаят. Но самодивите бяха в сърцето на замисъла от самото начало, както и образа на Орфей. Останалото се появи впоследствие, когато започнах да чета повече за митовете около Дионис и да откривам в гръцките легенди паралели с българския самодивски фолклор."

В медиите
„Почитателите на фантастични романтични истории и митологии ще бъдат пленени от дебюта на Зуркова. А щом стигнат до последната страница, със сигурност ще искат приключенията на Теа и братята Естлин да продължат в бъдещи книги.” – Booklist
„Старогръцки митове, културни различия и колежанска романтика се смесват в поетичния и въздействащ дебют на Зуркова.” - Publishers Weekly
„Интелигентно написана, тъмна романтична история. Феновете на фентъзито и романтиката ще бъдат очаровани.” - Library Journal
„В Wildalone Краси Зуркова вдъхва живот на едни от най-прекрасните и тайнствени създания от българския фолклор, а именно самодивите. Свръхестествените елементи са пресъздадени невероятно умело. Самодивите, преданието за Орфей и Евридика, Тракийският орфизъм и Дионисиевите мистерии надграждат достоверността на историята по доста оригинален начин.” – „Аз чета”

За автора
Родена и израснала България, Краси Зуркова заминава за САЩ, за да учи в Принстън, подобно на героинята си от Wildalone. Завършва история на изкуствата, а по-късно и право в Харвард. Работи като адвокат в Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис, където понастоящем живее. Адвокатската й практика не й пречи да следва творческото си вдъхновение. Нейни поеми са публикувани в множество литературни списания, а есето й Колекциониране на книги в отсъствието на книги, което разказва за съставянето на лична библиотека под комунистическа цензура, печели първа награда в конкурса за есета на Принстън и Харвард. Краси е и завършен музикант и именно любовта й към Шопен и интересът към българския фолклор я вдъхновяват за Wildalone. Посетете я онлайн в сайта й на адрес: http://www.zourkova.com или се присъединете към страницата й във Facebook тук: https://www.facebook.com/KrassiZourkovaAuthor


* * *

„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
„Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Дж. К. Роулинг, Елиф Шафак, Джон Грийн, Рик Риърдън, Вероника Рот, Стефани Майър, Людмила Филипова и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com

Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна



На 19 януари излезе осемнадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“: „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

„Промяна“ е задружна история за гражданските протести от 2013 година, окупацията на СУ „Св. Климент Охридски“ от Ранобудните студенти и други зреещи промени: отвън и вътре в нас. В случването, разказването и написването ѝ участват осемнадесет души. Написват я, за да дадат още един поглед върху онези събития – различен от онова, което ни показваха медиите; допълващ онова, което четохме в блоговете. По-личен. По-широк. По-човешки. Написват я и за да (си) отговорят защо участват в промяната – защо са протестирали, окупирали и са се събирали. И защо продължават.

Книгата излиза в електронен вариант и събира поръчки за хартиен. Електронната версия е без дигитални (DRM) защити и се разпространява безплатно. Все пак, ако читателите пожелаят, те могат да подкрепят авторите – с отзиви – и гражданските им каузи – с дарения.

„Промяна“ може да се чете самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Заедно с тях обаче става по-пълна и по-пъстра; читателите зърват повече от хората, градящи доброволческата мрежа на Човешката библиотека... а може би и от самите себе си.

За повече:
http://choveshkata.net/blog/?p=5282

петък, 16 януари 2015 г.

Нощ на ножове - Иън К. Есълмонт


В предговора на книгата Стивън Ериксън разкрива как заедно с Иън К. Есълмонт са сътворили света на Малаз.
Романът започва с плаването на шхуната "Сънят на Рени". Екипажът и постепенно замръзва. Но наистина странното е, че срещат същества смятани за морски демони и наричани Ездачи на Бури.
Главните герои са двама. Темпър е уморен, състрадателен и лоялен ветеран. След дежурството си той е предизвикан от друг стар войник на име Ларкин. Темпър поставя на място Ларкин ранявайки го със собствения му кортик.
Наближава странна вечер. Магическа нощ. Лунната сянка; Празникът на всички души; Нощта на Сенките.
Киска е млада амбициозна дама с големи мечти и таланти. Тя следи определен мъж и неговите телохранители. Внезапно открива старец промушен в гърба. Докато го пребърква, трупът отваря очи и стиска силно китката и. Киска го наръгва в гърдите. Старецът обаче се муси неодобрително и и съобщава, че Лунната сянка е изгряла.
Романът може да се разглежда едновременно като допълнение, а също и като въведение в историите за Малазанската империя. Есълмонт пише добре, завладяващо и с усет за ритъма на сюжета.
По мое лично мнение магическата система на Лабиринтите е вдъхновена от "Хрониките на Амбър" на Роджър Зелазни. В "Амбър" Лабиринтът е препятствие и тест, който помага на истинските принцове и принцеси да овладеят пълните си способности. В " Нощ на ножове" обаче съществуват различни лабиринти и те представляват други светове, от които маговете черпят енергия. Самата призрачна вечер, която е веднъж на около 50 години и тогава се проявяват непознати сили, също е инспирирана от друго произведение на Зелазни - "Една нощ през самотния октомври".
Фабулата е мъничко неподредена за моя вкус.
Но това, което прави едно епическо фентъзи добро е присъствието на чутовни, свръхестествени същества, предизвикващи страхопочитание у читателя:
"Железни пръстени издрънкваха всеки път, когато създанието пристъпваше напред. Несъмнено това бе един от ужасите, за които се разказваше в легендите за Лунната сянка. Демон или свиреп джагътски тиранин, събуден от сън и обзет от желанието да отмъсти за древни несправедливости."
А това, което прави "Нощ на ножове" повече от добра книга са мъдрите размисли относно мотивацията на героите:
"Според Темпър повечето хора, като Сърли например, смятаха контрола за своя най-висша цел, независимо дали беше политически или личен. Но тези като Келанвед и Дансър ламтяха за Власт - самото неизразимо качество."
Действието в книгата се развива в продължение на една нощ и е пълно с мистерии и мистицизъм, битки и бягства. Романът е един чудесен представител на жанра "меч и магия", и ще бъде интересен не само на всички фенове-ветерани на Малазанската сага, но и на читателите, които тепърва искат да се запознаят с нея.

Купете "Нощ на ножове" тук:
http://artline-store.net/product.php?ProductID=23

понеделник, 12 януари 2015 г.

Атлантида: Откровението - Маркъс Блейк


В този напрегнат трилър Маркъс Блейк ни повежда в търсене на легендарен изгубен град...

През 1945 г. немска подводница прави изумително откритие. След броени часове всички от екипажа са мъртви, а последният запис в дневника на капитана е единственото доказателство за откритието им. Изглежда те са се натъкнали на забележителна древна тайна.

През 2012 г. е открит млад мъж, изхвърлен на брега на Куба. Той няма представа кой е и откъде е. Но скоро ще се окаже в центъра на смъртоносна игра между две цивилизации.

Междувременно тайна правителствена агенция започва свръхсекретно преследване. Неговата цел - младият мъж. Така започва един сблъсък на светове.

„Високоскоростно приключение, което препуска оригинално и забавно!“
Дейвид Стоунхауз



петък, 9 януари 2015 г.

Рецензия на „Щурмът на съзнанието” от Игор Прокопенко


Ако човек прочете "Спомнете си кои сте" от Дейвид Айк се убеждава в псевдодемокрацията на САЩ. А Игор Прокопенко сякаш продължава Айк и допълва, че от 1945 г. се води война между суперсилите. Но тази война е за тотален контрол върху съзнанието и подсъзнанието на противниковите войници, на населението на цели страни.
Моралът на американските управляващи е показан още в картината на окървавения Кадафи, когото тълпата убива, а Хилари Клинтън се превива от смях пред целия свят. Двете суперсили - Америка и Русия водят необявена война, в която няма танкове и самолети, но има "слипъри", киборги, тайни оръжия, които въздействат върху съзнанието на хората. В книгата не се спестява истината. Както в САЩ, така и в Русия много учени разработват открития, за да могат да зомбират човека. Има специалисти, които от далечни разстояния могат да направляват човешката дейност, да убиват, да обработват съзнанието по свой модел и съзнание.
Ханс Андерсен казва: "Измислиците ни са изтъкани от действителността."
А хората живеят в една страшна действителност, в която богатият посяга дори на залъка на бедния, а човешкият живот е разменна монета, т.е. валута, с която се купуват цели държави.
Психотронното оръжие действа, но все още не толкова силно, колкото им се иска на суперсилите. Прокопенко откровено признава, че и в Русия учените разработват оръжия за масово поразяване, за масово отравяне, но всичко е дълбоко засекретено.
Може би сте чели "Славеят на Майкъл" от Орсън Скот Кард. Оказва се, че програмирането на хора вече е реалност. И точно както в повестта на Кард са обрисувани случаи на хора, които трябва да извършат нещо заложено в паметта им, дори и атентат, след като блоковете в ума им биват отключени чрез определени думи.
Неслучайно авторът вмъква образите на Хитлер, Химлер и Рудолф Хес, за да докаже, че изчадията адови не свършват, че войната не е спирала и дали се води прикрито или с явни заплахи, тя върви към един страшен край. Авторът не твърди конкретно, че Тунгуският метеорит е дело на човека, но според него пораженията са подобни от тези на бомбите над Хирошима и Нагазаки. Велики учени като Никола Тесла са впрегнати в яките прегръдки на лицемерните човеколюбци от Америка. Прокопенко не скрива, че и в Русия още в началото на 20 век учените се се стараят да открият необходимото им оръжие.
"Днес успяхме да надникнем в черната кутия на Пандора през ключалката. Но ключовете вече са налице. И някой ги притежава."
„Щурмът на съзнанието”
Най-страшното, което авторът казва е, че държави, които имат ядрени чадъри не признават никакви правила. Те винаги са прави, а дребните държавици трябва да правят каквото им кажат суперсилите.
Светът е във война, която се определя не от обикновените хора, а от тези, които просто си играят с тяхната съдба.
Вълнуваща, но и отрезвяваща е книгата на Игор Прокопенко, и непременно трябва да се прочете.

Купете „Щурмът на съзнанието” тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1881

сряда, 7 януари 2015 г.

„Егмонт” издава съпътстващи новели към бестселър поредицата „Красив негодник”


Издателство „Егмонт” ще предложи на българските (по)читатели на поредицата „Красив негодник” нова среща с незабравимите двойки Макс и Сара, Уил и Хана и, естествено, Бенет и Клоуи, в три щури, луди, горещи и много романтични новели. Те са обединени в книгата „Красиво начало”, част от романтичната серия „Уо” на „Егмонт”, която ще излезе на книжния пазар у нас на 17 януари, едновременно в хартиен и електронен формат. Е-книгата ще може да се закупи в EPUB формат от iBooks Store и Amazon, както и в сайтовете за продажба на електронни книги, базирани у нас като biblio.bg, helikon.bg, mtel.bg/ebook, ciela.com и mobilis.bg.
Бестселър поредицата на New York Times и USA Today, а у нас – на верига книжарници „Хеликон”, се издава в 22 държави, като предстои екранизация от Constantin Film.

Научете повече...
КРАСИВО НАЧАЛО
Три горещи романтични истории

Красива кучка
Точно когато кариерата на Клоуи започва да процъфтява, на Бенет му се иска нещата да се поуспокоят, така че да може да прекара поне една нощ със своята приятелка. В един момент Бенет спира да приема „не” за отговор и двамата се оказват с два самолетни билета и една френска вила на разположение. А там провеждат изненадващ разговор, който довежда до очаквания горещ край на вечерта.

Красива сексбомба
Когато приятелите на Бенет го отмъкват от Клоуи за уикенд, изпълнен с пиянство и стриптийзьорки във Вегас, нищо не протича точно, както са очаквали. Планираният мъжки уикенд се проваля напълно, когато Бенет и Макс използват всяка възможност да се измъкнат, за да прекарат време с жените, които обичат.

Красиво начало
Сватбените камбани скоро ще забият за Клоуи Милс и Бенет Раян. Докато лудите им семейства пристигат за големия ден – като само малка част от тях се опитват да помогнат с нещо – влюбените са на път да проверят дали могат да издържат заедно достатъчно дълго, за да разменят халки вместо разгорещени думи.

ЗА АВТОРИТЕ

Кристина Лорeн е псевдоним, под който пишат дългогодишните приятелки Кристина Хобс и Лорeн Билингс. Първата им творба е публикувана през 2009 г. и оттогава те имат зад гърба си няколко бестселъра на New York Times и USA Today, а вече и в България. Може да ги откриете онлайн на http://ChristinaLaurenBooks.com

Книгата излиза под това лого, запазена марка на издателство „Егмонт”. Уо е името на планетата-богиня Венера на езика на старите българи – символ на любовта и женското начало.
Посетете фейсбук страницата на #КнигиЗаЛюбов на адрес: facebook.com/romance.egmont

* * *

„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
„Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com

понеделник, 5 януари 2015 г.

Синята брада - Амели Нотомб


Сатюрнин Пюисан, млада университетска преподавателка, търси изгодно жилище под наем и се нанася в дома на испанския аристократ със зловеща репутация дон Елемирио. Злите езици говорят, че по подобие на Синята брада, богатия благородник, избивал любопитните си жени, дон Елемирио убива наемателките, които се опитват да влязат в изрично забранената от него стая. Но ето че донът се влюбва в Сатюрнин, двамата водят дълги разговори и пият искрящо шампанско. Любопитна, но многозначителна подробност: дон Елемирио е обсебен от цветовете.

Какво е цветът? Усещане, предизвикано от светлината. Може да се живее и без цветовете. Далтонистите виждат само в черно и бяло, но не са по-малко информирани от останалите. За сметка на това са лишени от една основна наслада. Цветът не е символ на удоволствието, той е самото удоволствие. Това е дотолкова вярно, че в японския език „цвят” може да бъде синоним на „любов”.

В крайна сметка Елемирио сам завежда Сатюрнин в тайнствената стая. И идва ред на голямата изненада, на която Нотомб е такава майсторка. Още по-смайваща е развръзката.

Амели Нотомб

Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“ -- казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.
Родена през 1967 г. в белгийско аристократично семейство, тя прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“, а през 1999 г. й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Вече седемнайсет години успехът не я напуска и романите й неизменно са в първите места на най-добрите продажби.
Деветнайсетият ѝ роман „Форма на живот“ (дванайсет са издадени от ИК „Колибри“) е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).

Амели Нотомб - „Синята брада“

Когато пристигна на мястото, Сатюрнин се учуди, че там има толкова много хора. Ясно й беше, че няма как да е единствената кандидатка, но чак да попадне в пълна чакалня, където вече бяха пристигнали петнайсетина души, не очакваше.
„Беше прекалено хубаво, за да е вярно, помисли тя. Никога няма да получа квартирата.“
Понеже вече бе предупредила, че ще отсъства от работа до обяд, реши да почака. Още повече, че обстановката беше прекрасна. За първи път влизаше в истинска богаташка къща в Седми район на Париж и не можеше да се опомни от великолепието, високите тавани и спокойната прелест на помещението, което всъщност бе само едно преддверие.
В обявата беше уточнено: „Стая с площ 40 квадратни метра, баня и ползване на напълно екипирана кухня“, наем 500 евро. Сигурно имаше някаква грешка. Откакто Сатюрнин търсеше жилище в Париж, беше посетила отвратителни дупки по 25 квадратни метра без мокро помещение за 1000 евро на месец, които бързо намираха наематели. Каква ли измама се криеше зад това невероятно предложение?
Огледа кандидатите и забеляза, че те всъщност са кандидатки. Попита се дали пък живеенето под наем не е женско явление. Всички тези жени до една изглеждаха много притеснени и Сатюрнин ги разбираше – всяка искаше да получи стаята. Но защо да предпочетат нея пред тази госпожа с почтен вид или пред бизнесдамата със смела прическа?
Седящата до нея, която я наблюдаваше, отговори на въпроса й:
– На вас ще я дадат.
– Моля?
– Вие сте най-младата и най-хубавата. Вие ще получите стаята.
Сатюрнин се намръщи.
– Това изражение не ви отива – забеляза непознатата. – Като влезете вътре, трябва да сте по-приветлива.
– Оставете ме на мира.
– Не се сърдете. Не сте ли запозната със славата на собственика?
– Не.
Жената замълча загадъчно, като се надяваше Сатюрнин да започне да я разпитва. Сатюрнин реши да изчака, знаеше, че събеседничката й сама ще заговори. Така и стана.
– Не сме първите, които идват за стаята. Осем жени вече са я ползвали. Всичките са изчезнали.
– Не са били доволни от жилището може би.
– Не ме разбрахте. Не са имали възможност да си кажат мнението по въпроса – повече никой не ги е видял.
– Мъртви?
– Не. Смъртта не е изчезване.
Жената изглеждаше доволна от произведения ефект.
– Тогава защо сте тук? – попита Сатюрнин. – Искате да изчезнете като тях ли?
– Собственикът няма да ме избере. Но поне ще се срещна с него.
Сатюрнин пропусна да зададе очаквания въпрос на бъбривката, която продължи:
– Дон Елемирио никога не излиза от дома си. Никой не е виждал негова снимка или портрет. Искам да знам как изглежда. Толкова много жени са се побърквали по него.
На Сатюрнин й се прииска да си тръгне. Ужасяваше се от покорители на женски сърца. Но й беше омръзнало да търси квартира. Само при мисълта да се прибере и тази вечер в Марн-ла-Вале при приятелката си Корин й прилошаваше.
Корин работеше в Евро Дисниленд и беше много щастлива да споделя двустайния си апартамент с младата белгийка, без въобще да подозира, че последната едва не се задушаваше, когато спеше на вмирисаното на цигари канапе.
– В обявата уточнява ли се от кой пол трябва да са наемателите? – попита Сатюрнин. – Тук има само жени.
– Нищо не се уточнява. Всички, освен вас, са наясно. Чужденка ли сте?
Младата жена не искаше да каже истината.
Беше й омръзнало от редовната реакция („О, имам един приятел белгиец, който...“) – тя не беше „една приятелка белгийка“, беше белгийка и не искаше да бъде приятелка на тази особа. Отговори:
– Казахка съм.
– Моля?
– От Казахстан. Не сте ли чували за казахите, най-свирепите воини на света. Щом ни прихване, започваме да убиваме.
Жената не каза нищо повече.
Сатюрнин се замисли. Има ли от какво да се страхува? Не беше от тези, които се влюбват лесно, особено пък в някой Казанова. Тази история с изчезналите жени й се видя доста мъглява.
Така или иначе, по-добре да изчезне, отколкото да се върне в Марн-ла-Вале.
Огледа петнайсетте кандидатки. Виждаше се, че нито една от тях няма нужда от квартира. Всички изглеждаха като обитателки на хубавите квартали и бяха тук единствено от любопитство към благородника с испанско име. Последният детайл я вбеси – не можеше да търпи влечението на французите към аристокрацията.
„Успокой се, каза си. Какво те интересуват тези измишльотини? Тук си за апартамента и точка”.
Два часа по-късно някакъв секретар я поведе към грамаден кабинет, окичен с прекрасни сушени цветя.
У мъжа, който й протегна ръка, младата жена не видя нищо друго освен дълбока депресия, угаснал поглед и изтощен глас.
– Добър ден, госпожице. Аз съм дон Елемирио Нибал-и-Милсар, на четирийсет и четири години.
– Казвам се Сатюрнин Пюисан, на двайсет и пет години. Работя по заместване в „Екол дю Лувр“.
В гласа й прозвуча гордост. За белгийка на нейната възраст беше невероятно да заема такъв пост, дори и временно.
– Получавате стаята – заяви мъжът.
Смутена, Сатюрнин попита:
– Отхвърлихте предходните кандидатки, а мене ме избирате ей така? „Екол дю Лувр“ ли ви убеди?
– Да речем – отговори той с безразличие. – Елате да ви покажа стаята.
Тя го последва през впечатляващ брой будоари до стаята, която й се видя огромна. Стилът й беше толкова луксозен, колкото и неопределим.
Прилежащата баня беше прясно реновирана.
Сатюрнин не бе се осмелила дори да мечтае за такова великолепно жилище.
След това дон Елемирио я поведе към гиганска модерна кухня. Обясни й, че за нея има отделен хладилник.
– Не обичам да знам какво ядат другите – каза той.
– Сам ли си готвите? – учуди се младата жена.
– Разбира се. Кулинарията е изкуство и власт – изключено да се подчинявам на чиято и
да е власт. Ако искате да споделите някой път трапезата ми, за мен ще е удоволствие. Обратното няма да е вярно.
Накрая я заведе до врата, боядисана в черно.
– Оттук се влиза в тъмната стая, където проявявам моите фотографии. Не я заключвам, въпрос на доверие. От само себе си се разбира, че достъпът е забранен. Ако влезете в тъмната стая, ще го разбера и ще си изпатите.
Сатюрнин не каза нищо.
– Иначе можете да ходите навсякъде. Имате ли въпроси?
– Трябва ли да подпиша договор?
– Вижте това с моя секретар, чудесния Хиларион Гривелан.
– Кога мога да се настаня?
– Веднага.
– Ще трябва да си взема нещата от една приятелка в Марн-ла-Вале.
– Искате ли моят шофьор да ви закара?
Сатюрнин, която смяташе да хване влака, прие, без да се колебае.

Не ти ли беше добре тук, с мен? – попита Корин.
– Разбира се, че ми беше добре. Никога няма да мога да ти се отблагодаря. Но не бива
безкрайно да злоупотребявам с гостоприемството ти.
– Страхувам се за теб. Нещо не ми харесва планът ти.
– Корин, познаваш ме. Не се давам лесно. Идвай, когато пожелаеш. Спирката на метрото е „Ла Тур-Мобур“. Прочетох договора, имам право да каня гости.
– А ако влезеш в тъмната стая по невнимание?
– Няма да стане. А и фотографията въобще не ме интересува.
Бентлито я чакаше на входа. Шофьорът не произнесе и дума нито на отиване, нито на връщане и остави колата във вътрешния двор на къщата. С настъпването на нощта обстановката се видя на Сатюрнин още по-феерична.
Тя подреди вещите си в почти невидими вградени шкафове, които й се сториха прекалено големи. Към 20 часа един мъж почука на вратата й.
– Добър вечер, госпожице. Казвам се Мелен, аз съм прислужникът. В колко часа да почистя стаята и банята?
– Те са чисти.
– Така е, но мое задължение е да почиствам всеки ден. Господинът ви предлага да споделите вечерята му – ако приемете, ще мога да почистя сега.
– Както искате – каза тя и се отправи към кухнята.
Дон Елемирио съзерцаваше купчина яйца, които бе подредил във формата на пирамида, и я попита дали обича омлет. Тя отговори утвърдително.
С върховно старание той приготви впечатляващо перфектен омлет.
– Ако желаете, можем да вечеряме тук.
Кухненската маса представляваше плексигласов блок, еднакво приятен и за гледане, и на пипане. Дон Елемирио се настани на висока табуретка и я прикани да си сервира, без да чака повече.
Докато той се хранеше мълчешком, тя си позволи да го разгледа. На какво ли се дължеше репутацията му на съблазнителен мъж? Физически беше просто приемлив. Носеше най-обикновени дрехи, нищо във вида му не задържаше погледа. Като събеседник никакъв го нямаше. Ако трябваше да му намери някакво качество, щеше да е доста затруднена.
– С какво се занимавате? – попита тя.
– С нищо.
– Освен с фотография, разбира се.
Той се поколеба за миг.
– Разбира се. Но не се занимавам често с фотография. Чакам да ми дойде вдъхновение, което се случва рядко.
– Как си прекарвате времето тогава?
Тя очакваше любопитството й да го шокира, но нищо такова не се случи.
– Аз съм испанец.
– Друго ви питах.
– Това е основната ми дейност.
– И в какво се състои тя?
– Няма по-достоен сан от този на испанеца. Аз съм достоен целодневно.
– Тази вечер например как ще проявите достойнството си?
– Ще прочета отново архива на Инквизицията. Прекрасно е. Как е възможно да се говори лошо за тази институция?
– Може би защото е убивала и изтезавала.
– Имало е много повече убийства и изтезания преди Инквизицията. Тя е преди всичко трибунал. Всеки човек е имал право на процес, преди да бъде екзекутиран.
– Било е пародия на справедливост.
– Напротив. Препрочитам оригиналните документи – върховна метафизика. Какъв напредък по отношение на предхождащата диващина! Преди това всяко обвинение в магьосничество водело направо на кладата. Благодарение на трибунала на Светата инквизиция магьосницата била изправяна пред Божия съд, който единствен можел да я оневини.
– И колко вещици са били оневинени от Божия съд?
– Нито една.
Сатюрнин избухна в смях.
– Прав сте, това е голям напредък.
– Не разбирате. Божият съд доказвал, че те заслужават смъртта.
– Случвало ли ви се е да стъпвате бос върху жарава?
– Виждам, че лесно се впечатлявате. Не сте виновна, просто сте французойка.
– Не, белгийка съм.
Той повдигна глава и я изгледа с интерес.
– Значи сте отчасти испанка, благодарение на Карл Пети.
– Далечна история.
– Не, ние никога не сме напускали 16-и век. Затова още търгуваме с индулгенции.
До този момент Сатюрнин смяташе, че разговаря с човек, който обича да провокира, но сега разбра, че си има работа с луд.
– Предполагам, че няма да прекарате цялата вечер в четене на архивите на Инквизицията – каза тя. – Какво ще четете след това?
– Ще препрочета Грасиан и Лулий.
– Испанският отдел в Лувъра е точно за вас, сигурно често ходите там.
– Никога не съм стъпвал.
– Шегувате ли се?
– Не. Никога не излизам. Не съм напускал дома си от двайсет години насам.
– Дори и за разходка с кола?
– Дори.
– Защо тогава притежавате шофьор и бентли?
Сатюрнин се канеше да се извини за израза „притежавате шофьор“, но стопанинът не изглеждаше скандализиран и отговори:
– Секретарят ми и прислужникът често ползват шофьора и колата. Аз обаче предпочитам да си стоя тук. Външният свят ме шокира с вулгарността и скуката си.
– А затворен тук никога ли не скучаете?
– Понякога ми е малко пусто, но не толкова, колкото на светско събитие или на вечеря с приятели. Вече нямам приятели. Прекалено досадни са.
– Може би не сте срещнали подходящите за вас хора?
– До около вашата възраст имах това, което наричат социален живот. Кълна ви се, че вложих много от себе си в него. Но като тегли човек чертата, установява, че всички връзки си приличат.
Стократно предпочитам да общувам с Грасиан, Лулий и Торквемада. Още повече, че те нищо не очакват в замяна.
– Мога да разбера, че хората са ви омръзнали. Но Париж, гората, разходките?
Дон Елемирио отегчено махна с ръка.
– Познавам ги. Когато хората се завръщат от пътуване, казват: „Видяхме Ниагарския водопад“. За такива екскурзии се изисква наивност, каквато не притежавам. Тези туристи наистина вярват, че Ниагарският водопад е създаден, за да го видят.
– А защо не се самоубиете? Аз, ако разсъждавах като вас, щях да се обеся.
– Грешите. Животът ми не е лишен от интерес.
– Достатъчни ли са ви вашите стари книги, за да съществувате?
– Не са само книгите. А Господ, Христос, Светият дух? Аз съм католик, какъвто само един испанец може да бъде. Това отнема много време.
– А защо не ходите на църква?
– Църквата идва при мен. Ако искате, ще ви покажа параклиса, в който всяка сутрин един испански свещеник отслужва молебен само за мен. Тук, до кухнята.
– Вашият живот ми се струва все по-малко привлекателен.
– В него има и жени.
– Къде ги криете, не виждам нито една?
– Имате ли чувството, че сте скрита?
– Аз не съм жена от вашия живот.
– Напротив. От тази сутрин сте.

петък, 2 януари 2015 г.

Какво може да накара един писател да спре да пише?


Да кажем, че вие сте писател. Имате си добре платена работа, и няколко свободни дни в седмицата, през които можете да си творите спокойно. Да си измисляте различни светове, реални или странни герои и необикновени истории.
Внезапно в съседен на вашия апартамент се настаняват тумба цигани. Те започват безкрайни купони от мрак до зори.
При всяка чалга-атака и диво изстъпление от страна на мангалите вие звъните на полицията.
За няколко години униформените отчитат над 100 нарушения на обществения ред от бандата роми.
Групата цигани обаче вече е събрала богатство посредством продажбата на наркотици. И има голямо влияние в град Кърджали. Техният предводител Ангел Милев многократно се хвали, че плаща на висш полицай, и че никой не можел да го арестува.
Циганите са долно и злобно племе. Вие сте прекратили ненормалните им купони, или поне сте ги разредили. При всяко гърмене на музика във вашия вход, вие или останалите съседи звъните на полицията. Патрулната кола идва. Дори и да не отворят вратата за да им напишат акт, ромите трябва да намалят музиката.
Вие вече сте враг на долните мангали. Те решават да ви отмъстят.
Буквално унищожават колата ви. Полицията в Кърджали казва, че нарязването на всичките ви гуми е дело на неизвестен извършител.
После циганите решават, че щом не могат да дивеят, така че да пречат на целия блок, ще направят така, че поне вие да не можете да спите. Все пак живеете в съседни апартаменти.
И блъскат. Всяка вечер. По малките часове. Тропат гнусните цигани. Полицаите твърдят, че не могат да влязат без прокурорско разрешение.
Мангалите продължават да блъскат. От много време.
А писателят отдавна е спрял да пише.

четвъртък, 1 януари 2015 г.

Ех, магесническа му работа – Калоян Захариев


На 22 декември в поредица „Човешката библиотека“ излезе „Ех, магесническа му работа“, дебютен роман на Калоян Захариев, грабнал сърцата и умовете на журито в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012 г.

„Ех, магесническа му работа“ ще ви срещне с некроманта Лазар и верния му слуга Григор. За тях сиво ежедневие представлява викането на демони от Пъклото, съживяването на селскостопански добитък и обществените поръчки за няколко дузини немъртви. Спасяването на невинно създание не влиза в непосредствените им планове. А когато Лазар и Григор се оказват замесени в заговор от най-висше ниво, ще трябва да се справят с непреклонни нови и стари врагове, за да разберат истината. Като същевременно поддържат запаса си от бананови кашички и чисти пеленки. Второто като че ли е по-трудно.

Пътят на двамата герои към центъра на конспирацията минава през реки от закачливи откровения (без да броим Столичната вада) и океани смях.

Романът излиза в електронен вариант и събира поръчки за хартиен. Като останалите издания на Човешката библиотека, електронната версия се разпространява без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автор, редактори, коректори, художник и оформители.

За повече:

http://choveshkata.net/blog/?p=5201