Желаещите да подкрепят този блог могат да го направят чрез Paypal:
Ако имате нужда от човек, притежаващ богата литературна култура и имащ дългогодишен опит с публикации, за редакторска и коректорска дейност, както и за PR, можете да се свържете с мен на:
narrator_sf@yahoo.com

вторник, 28 февруари 2012 г.

ТИ ЛИ РАЗКЛАТИ ЗЕМЯТА



Дерек Маринаро и Питър Джоунс бяха на кино, когато им се стори, че образите леко подскачат. Намираха се в единствения салон на кино “Роял”, и гледаха филма “Прометей”.
Дерек подметна:
- Май че ни прецакаха филма.
- Защо?
- Ами кинаджията или там този, който пуска е пиян. Виж, образът на екрана почна да се скапва. Подскача нагоре-надолу.
- Аха. Обаче има и още нещо. Усещаш ли стола под тебе да трепери?
Дерек застина за момент, колкото да усети лекото люшкане под себе си. В киносалона се чуваше мърморене.
- Прав си, мамка му. К’во е това?
- Леко земетресение. – поясни Питър. – Понякога в Холивуд има по няколко такива на ден. Ако си идваш по-често, ще свикнеш.
Дерек Маринаро погледна в тъмното приятеля си. Не се шегуваше.
Подскачането на екрана спря, зрителите се укротиха и спряха да шушукат. Двамата приятели се съсредоточиха и загледаха филма с подновен интерес. До края на прожекцията усетиха още няколко леки труса.
Кино „Роял” беше част от увеселителен комплекс. Вътре в него, на втория етаж се намираше огромен бар, който се казваше “Аутсайд”.
Питър и Дерек решиха да изпият по една бира и се качиха в заведението.
След като седнаха и поръчаха, Дерек отново поде темата за земтресенията.
- Та като казваше за трусовете. – започна Дерек. – Нали знаеш, че за дълго време пребивавах в Токио?
- Да де, нали си представител там на онези батерийки – как се казваха? “Ездач” или нещо подобно?
- „Райдър”. Така се казва марката. Имах предвид друго. Знаеш ли колко земетресения има на ден в Токио? Даже строят нещо като Стъклена Пирамида, която освен всичко друго, ще пази града от цунами.
Питър подметна с явна липса на интерес:
- Не не знам колко точно земетръса има на ден в Токио. Защо, повече ли са оттука?
- Доста повече.
Внезапно от съседната до приятелите маса, се чу писклив звук. Приличаше на аларма. Силата му беше нй-малко 120 децибела.
Двамата мъже подскочиха. После се обърнаха по посока на шума.
Кльощав младеж с огромна дълга и къдрава коса демонстрираше на събеседниците си някаква технологична джаджа. Когато Питър и Дерек се вгледаха, разбраха, че е най-обикновен мобилен телефон. Особеното в него беше, че е снабден с аларма, която да пази собственика от нападатели. Или по-точно, при натискането на бутон да произвежда шум равен по сила на този от самолет.
Двамата приятели изгледаха злобно дългокосия тип. Беше облечен, а и се държеше като хипи от седемдесетте. Впрочем и събеседниците му също.
Дерек процеди:
- Скапаняци!
Дерек и Питър започнаха да си говорят за това колко ще е хубаво да си купят малка къщичка в някое село в Европа, примерно в Испания и да си прекарват там отпуските.
Питър предложи:
- А зашо не и целия живот.
- Ами как ще се изхранваме?
- Ще отглеждаме животни, а също така и ще имаме малко дворче с градина.
- Градина ли?
- Да, разбира се. Задължително къщичката трябва да е скатана и да се намира извън града.
- Ами жени? Ще вземем ли на вилата си жени? Щото моята е страшна досада. – оплака се Питър.
- Не. Един път седмично ще ходим до града на проститутки.
От съседната маса отново се дочу пискливият звук. Този път хипитата явно бяха увеличили нивото, защото алармата оглуши целия бар.
Питър възкликна:
- А бе, това заведение нямаше ли охрана?
- По-точно?
- Ами бодигард, някой който да изхвърля пияници и досадници.
- Точно в момента не виждам такъв.
- Тука трябва да е, но може би се е скрил някъде.
Хипитата умишлено включваха алармата на мобилния телефон. Отново и отново. Явно им беше кеф, че привличаха внимание. Може и да бяха надрусани, и точно сега да не им пукаше. Както и да е, но Дерек се изнерви.
Подметна:
- Айде да си ходим.
- Че защо? Тия тъпанари ли те дразнят?
- Да.
- Виж, не трябва да обръщаш внимание на подобни работи.
- Последно бях на дълга командировка в Токио. Там хорат са учтиви, говорят спокойно, не ръкомахат, и не вдигат врява. Особено с аларма против крадци, прикачена на мобилен телефон.
- Кой бе? Кресливите японци ли не вдигат гюрултия?
- Да. И освен това се покланят.
- И сега няма да изпием бирата, заради това че ти не понасяш шум?
- Добре де, ще си я изпием.
Дерек млъкна и се намръщи. Въпреки всички опити на Питър да поведе разговор, Дерек все се мръщеше и гледаше хипитата. И всеки път нервно подскачаше, щом онези пуснеха сирената.
По някое време Дерек съвсем се намуси. Присви очи и започна да гледа шарения под на бара.
- Кво им гледаш на плочките? – весело подметна Питър. – Най-обикновен гранитогрес.
Внезапно широките панорамни прозорци на заведението започнаха да вибрират. Подът започна да се тресе, а стените да се люлеят.
Питър изкрещя:
- Мамка му, пак земетресение!
Поне половината клиенти на бар “Аутсайд” платиха набързо и се изнесоха. Останалите или гледаха нервно стените, или се правеха на спокойни, опитвайки се да покажат, че не им пука.
Хипитата с алармата останаха.
Земетресението леко се усили и от стените започнаха да падат картини и снимки.
От тавана падна лампа. Само една. Точно върху главата на хипито със “звучния” телефон. Той падна на пода с глава, обляна в кръв.
Настана паника. Барманът започна трескаво да набира 911, а останалия персонал и клиенти побегнаха като изплашени животни навън.
Дерек не помръдна от мястото си, въпреки опитите на приятеля му да го изведе насила от бара.
Земетресението полека отслабна и спря. Едва сега Дерек Маринаро вдигна глава и някак нетърпеливо попита:
- Какво става? Ще пием ли бира?


2.

- Здравейте. Искам да ви предложа от нашите подсилени, тройно алкални батерии.
- Разкарай се от магазина ми. Нали ти казах да не идваш повече.
- Но нашите батерии издържат двойно повече време от всички други.
- Абе, нали ти казах да се махаш. Ти какво, белята ли си търсиш?
Собственикът на малкия магазин в Кито се наежи. Бръкна иззад тезгяха и извади някаква стоманена пръчка.
Дерек Маринаро излезе от магазина. Усещаше, че започва да се поти и да го боли главата. Започна да гледа напрегнато собственика на магазина. Той пък излезе на входа и започна да гледа също така лошо Дерек.
“Да ме пратят в Еквадор”, помисли си Дерек. Трябва да си сменя работата. Да ме пратят в Еквадор за да им продавам скапаните батерийки. И тук никой да не ги иска, а да ми налитат и на бой...
Дерек усети, че се ядосва до такава степен, все едно че е насън. Усещаше, сякаш се наблюдава някъде отдалеч. „Значи на това му казват да си вън от себе си”.
Дерек усети, че земята почва да трепери. Собственикът на магазина го погледа ядно още малко. После вътре в магазина започнаха да падат разни неща. Четки за чистене на пода, пластмасови кофи, стъклени шахове и надуваеми плажни топки взеха да се срутват от рафтовете и да се търкалят из магазина.
Дерек изпита вътрешно задоволство, но това не намали яда му. Усещаше, че това което се случва е твърде малко за да задоволи гнева му.
Земята започна да се тресе още по-силно.
На този ден еквадорската столица Кито бе разтърсена от земетресение с магнитуд 6,3 по скалата на Рихтер. 20 процента от сградите бяха напълно разрушени, а жертвите наброяваха 40 000 души.

3.
- Защо не напуснеш скапаната работа? – попита Питър Джоунс.
- Заради парите. – лаконично отвърна Дерек.
Този път седяха в малко евтино и пусто квартално кафене. Дерек беше настоял, за да не виждал и чувал дразнители. Командировката му в Еквадор беше прекратена и сега отново си почиваше в Калифорния, докато чакаше да го изпратят на някое забутано кътче по света да продава батерии.
Столовете бяха платмасови, а кафето тук беше евтино. Освен това имаше малко клиенти в заведението и бяха разпръснати по десетината маси, та никой не можеше да слуша чужди разговори.
- И колко ти плащат?
- Четири хиляди.
- Годишно ли?
- На месец. – лаконично съобщи Дерек.
- Не е малко. И все пак ми е чудно ми е к’ва е тая фирма дето няма да сключва сделки с големи вериги магазини, ами си праща хората да обикалят света за да врънкат дребните собственици да им купуват батериите.
- И на мене ми е чудно. Трябва да видиш офиса колко е странен. Мен ако питаш всичко с тая фирма е сбъркано. Само парите дето дават са истински. А пък да не ти разправям ако някой се навие да им поръчва скапаните батерии как извършват доставките.
- Добре. Мисля обаче, че искаше да споделиш нещо друго.
- Така е.
- Е, ще кажеш ли по-точно?
- Земетресенията, Питър.
- Какво земетресенията?
- Мисля, че аз ги причинявам.
- Виж, Дерек, аз пък мисля, че си се преуморил от многото пътувания. И мозъкът ти малко се е разбълничкал.
Питър рязко вдигна чашата с минерална вода и отпи. Лицето му изразяваше неодобрение.
Дерек се зачуди:
- Мислиш ли? Най-добрият начин е да проверим сега.
- Кое?
- Земетресенията. Дали аз ги предизвиквам?
- Съвсем си се сбъркал, приятелю! Не мислиш ли, че просто скапаняците случайно те пращат на командировки в рискови зони? И това, че там стават земетръси е съвпадение? Това е все едно да кажеш, че всички рокзвезди ще умрат в самолетни катастрофи!
- Хайде да пробваме, Питър. Нека да опитаме.
- И как?
- Ядосай ме. Мисля, че правя земетръси, само когато се ядосам.
- Добре. – Питър въздъхна. Щом приятелят му настояваше да се прави на откачен, той щеше да му върви по акъла. – Как да те ядосам?
- Не знам. Напсувай ме или пък... Знаеш ли, я ми светни един шамар!
- Да ти загася шамар? Тук – пред хората!
- Да. Както виждаш в кафето няма много клиенти. Пък и едва ли някой ще зяпа точно нас.
- Добре. – съгласи се Питър. – Наведи се мъничко. Надявам се, че след като те цапна ще се освестиш малко и няма да дрънкаш простотии.
Дерек леко се понаведе към Питър, все едно да прошепне нещо. След това Джоунс му удари един хубав плесник с дясната ръка, нищо че му беше малко неудобно както седеше. Маринаро рязко се дръпна назад, за малко да падне от стола. Лявата му буза червенееше.
Питър се поинтересува:
- Е сега по-добре ли си? Ще дрънкаш ли още небивалици?
Дерек не каза нищо, само гледаше гневно.
Внезапно масите и столовете започнаха да се клатят. Хората в кафенето станаха и започнаха да се щурат насам-натам. Някои застанаха под касата на вратата. Други избягаха по-далеч от сградите.
- Какво ще кажеш, Питър? Получи ли се?
- Мамка му, истината казваш.
Джоунс се държеше за розовите пластмасови облегалки на стола, който пък се клатеше като люлка. Ръцете на Питър бяха побелели от силата с която стискаше облегалките.
- Добре. Вярвам ти. А сега можеш ли да го спреш?
- Ще опитам.
Червенината по бузата на Дерек избледняваше. Дерек се опита да придаде спокойно изражение на лицето си като едноявремнно с това се съсредоточаваше, сякаш измисляше нов физичен закон.
Постепенно трусовете спряха и земята се успокои. Няколкото паднали стола, чаши и бутилки единствено показваха, че преди малко е имало нещо нередно.
Питър забърбори:
- Това е нещо откачено, Дерек, направо идиотска работа... Ти или си някакъв изрод, или просто имаш най-скапания късмет на света, или пък просто нямаш късмет. Незнамкакводакажа. – думите му излизаха слети от устните, Питър още малко щеше да загуби дар слово.
Дерек се ухили.
- Видя ли? Казах ли ти, че мога да клатя земята! Това е гадна работа. Виж да можех да докарвам дъжд, или пък да бая за добра реколта...
- И сега какво мислиш да правиш?
- Предстои ми командировка в Чили. След това ще напусна или ще си взема дълга отпуска.

4.
Пуерто Монт, Чили. Дерек Маринаро се опитваше да убеди един престарял часовникар да поръча батерии “Райдър”.
- Буено, синьор. – съгласи се човечецът. Ще взема няколко комплекта да видя дали ще вървят. Имате ли повечко във вас?
- Ей сега ще отворя куфара да ви покажа още няколко мостри.
Часовникарят беше учудващо сговорчив и добродушен. Беше възрастен и Дерек виждаше само горната част на тялото, понеже разговаряха през стъклото на малкото му дюкянче. Маринаро засега не виждаше никакви причини да се ядосва. Извади няколко комплекта батерии и взе адреса на часовникаря. Размениха си и номерата на мобилните телефони.
Дерек се поразходи в центъра и намери един по-голям магазин. Влезе в него и се запъти към един от щандовете.
- Здравейте. – каза учтиво Дерек на испански.
Продавачката започна да вряка нещо на някакъв местен диалект.
Дерек извади комплект батерии и започна да ги рекламира.
Продавачката беше на около трийсет години, средна на ръст с прилепнала рокля откриваща голяма разголена пазва. Имаше много къдрава коса, оформена в странна прическа стил Аксел Роуз. Продавачката се ожесточи и започна да крещи още по-силно като махаше с ръцете на Дерек да си ходи. Съвсем откровено го пъдеше.
Дерек се опита да продължи да възхвалява батериите, които продаваше.
Продавачката взе един от предметите зад щанда. Беше дълга четка за миене на подове, артикул с наименование МОП. Посегна да цапне Дерек по главата. Той се отдръпна и четката го закачи по рамото.
Маринаро побърза да напусне магазина. Още докато излизаше, стъклата на сградата започнаха да се тресат със звън.
Същият ден Пуерто Монт претърпя земетресение със сила 6,9 по Рихтер.

Дерек Маринаро и Питър Джоунс пиеха кафе в изискано заведение на име “Уошингтън”.
Дерек сподели:
- Напоследък сънувам кофти работи.
- По-точно?
- Ами някакви простотии. Май, че много ме е стегнала шапката. Сънувам, че съм божество.
- Аха.
- И когато ме разсърдят ставам неудържим.
- Предизвикваш земетресения. Това съм сигурен, че го можеш.
- Не само. Когато ме ядосат докарвам бури и наводнения.
- Това е нещо ново. Няма ли да си вземеш отпуска най-после?
- Само за последно ще мръдна до Ню Орлиънс за последна командировка и после ще почивам.
- Поне Ню Орлиънс е наблизо. Имам предвид, че е в Щатите.
- Да. Така е.
- И какво по-точно сънуваш?
- Не си спомням добре. Само знам, че съм бог – велик бог, и че хиляди хора ми се кланят.
- Чий бог? Разбирам, че ще е нещо езическо, но няма ли как да разбереш по-точно?
- Още не знам. Мисля, че принадлежа на Африка.
- Аха. Да се опитам ли да тълкувам съня ти?
- Както решиш.
- Ами добре. Мисля, че ти си велик грандоман. Поставяш собственото ти его в центъра на всичко и затова сънуваш подобни фантасмагории. Имаш паранормална способност да предвиждаш земетресения. Това засилва увереността ти в собственото его и мисля, че ще продължиш да имаш такива сънища.
- Това по Фройд ли е или по Юнг? – захили се Дерек.
- По Ханибал Лектър.
Дерек бавно отпи от кафето си с мляко.
Питър попита:
- Не се ли ядосваш вече? Имам предвид – откакто си тук не е имало нито едно земетресение.
- Мисля, че се очертава нещо по-лошо. Казах ти – мисля, че мога да докарвам бури и наводнения.
Питър възкликна:
- За какъв се мислиш - за Конник на Апокалипсиса ли? Знаеш ли, след като си тук вече близо седмица и не е имало земетръси, мисля че всичко може да е било просто едно проклето съвпадение.
- Аз не смятам така. – заяви Дерек.


5.

Дерек успя да се върне от Ню Орлиънс навреме. Щатът беше ударен от урагана Катрин и там започнаха наводнения.
Дерек покани Питър с него по време на отпуската, която си беше взел.
- И къде мислиш да ходиш? –попита Питър.
- Може би Пакистан, после Индонезия, а нататък – още не съм решил.
- И искаш аз да дойда?
- Да. На мои разноски. Искам също така да снимаш с твоята камера “Сони” всичко, което реша, че си заслужава.
- Мислиш, че ще има още необичайни ... прояви?
- По-точно природни катастрофи.
- Още ли смяташ, че си преродено божество?
- Да. И сънувам още по-кофти работи.
- Какви?
- Че понякога се превръщам в гигантска змия.
- Чкай, да не си мислиш, че си Сет или нещо подобно?
- Не съм Сет. Знаеш ли, Питър, мисля че ако успея да си спомня как се казвам... – Дерек млъкна и се загледа някъде отвъд хоризонта.
- Да? – окуражи го Питър.
- Мисля, че ако успея да си спомня как се казвам ще се превърна в истински бог.

6.
Дерек Маринаро и Питър Джоунс посетиха Пакистан. Страната беше ударена от земетресение, коеот взе 200 000 жертви. Двамата се измъкнаха невредими, тъй като бяха далеч от епицентъра. Питър не успя да заснеме нищо съществено със своята дигитална инфрачервена камера.
- А сега, Дерек?
- Сега ще ходим до Индонезия.

Цунами връхлетяха Индонезия, а Дерек не искаше да напуска страната.
- Дошъл съм тука на почивка. – твърдеше Маринаро – и ще си я изкарам докрай.
- Не знам дали си божество, но със сигурност имаш дарбата да предвиждаш катастрофи. – отаяно рече Питър.
Джоунс засне огромният поток от бежанци – оцелели жертви от цунамито. Двамата изкараха две седмици в Индонезия необезпокоявани, без да имат тревоги за нищо. Огромната вълна беше ударила далече от тях.
Питър се обезпокои от това, че приятелят му не проявява и най-малко съчувствие или разбиране към трагедията причинена от цунамито.
След като прекараха три седмици в Индонезия, Дерек внезапно обяви:
- Тръгваме за Бенин.
- Какво ще правим в Бенин? И какво мислиш да предизвикаш там - буря, наводнение или земетръс?
- Нищо подобно, Питър, нищо подобно. Усещам, че Бенин е повратна точка. Обещавам, че няма да правя нищо лошо в Бенин. Просто трябва да отидем там.
- И как така го реши?
- Подсказаха ми го моите сънища.
- Пак те ли ти подсказаха, че трябва да пътуваме до Пакистан или Индонезия?
- Да.
- Ами добре, хайде да ходим в Бенин. - гласът на Питър трепереше.
Питър Джоунс направи физиономия на гаргойл с треперещ глас каза:
- Дерек, ако наистина си прероден бог и можеш да причиняваш катастрофи на всяко място по планетата, където отидеш, знаеш ли колко хора си убил?
- Не знам. Колко? – хладнокръвно попита Дерек.
- Най-малко колкото Хитлер.

7.

Питър Джоунс и Дерек Маринаро пристигнаха в Порто Ново, Бенин, със самолет. Дерек се нареди пръв на митницата и митничарят започна да му задава въпроси. Служителят беше черен като овъргалян в огнище зулус, а устните му сякаш заемаха половината лице.
Митничарят попита:
- С каква цел посещавате Бенин? По работа или на почивка?
- Етнически туризъм така да се каже. - самодоволно отвърна Дерек.
- Владеете ли френски?
- Не.
- Имате ли нужда от преводач?
- Не.
- Трябва да ви предупредя, че много малко хора и то предимно в столицата, разбират английски. Ще имате нужда от преводач.
- Не мисля така. Владея Фон, Аджа, Юруба и Бараба.
- Сигурен ли сте? – попита митничарят на Фон.
- Напълно. – потвърди Дерек на същия език с перфектно произношение и без следа от акцент.
- Имате ли посрещачи? – попита служителят на същия език.
- Мисля, че да. – Дерек посочи неопределено към голяма група приближаващи хора.
Междувременно десетина бенинци, с намотани платове около телата си и с увити кърпи около главите бяха наобиколили Дерек. Паднаха на колене и започнаха да се кланят докосвайки с главите си пода. Бръщолевеха нещо на диалект, който се струваше на Питър Джоунс като глас на повредено радио.
Митничарят се учуди:
- Мистър Маринаро, не знаех, че сте известна и .... м-м ... популярна личност. Май че трябваше да минете през ВИП коридора.
- Всичко е наред. – успокои го Дерек. – Можем ли вече да тръгваме – аз и моят приятел?
- Разбира се, мистър Маринаро. – мазно каза митничарят. – Приятна почивка мистър Маринаро.
Двама бенинци взеха багажа и после всички се наредиха около Дерек и Питър. Само един остана по-напред за да води. После тръгнаха към изхода на летището. Един от тях се приближи до Дерек и заговори на някакъв диалект, който се стори на Питър като пусната наобратно грамофонна плоча. Дерек му отвърна на същия език.
На почетно място ги чакаха паркирани два Мерцедеса – лимузини.
Питър се зачуди:
- Разбираш ли какво казва?
- Да – говори на Аджа.
- Ще бъдеш ли така добър да ми преведеш?
- Казва, че много се радва, че най-после съм се завърнал.
- Дерек, мисля че вече почвам да вярвам в твойте месиански и разрушителни истории. – убедено заяви Питър. – Може да си смахнат, но покрай тебе и аз вече полудях напълно.
Питър се блещеше като въртоглава овца и току надничаше през прозореца на лимузината.
Дерек говореше нещо с посрещачите, които излъчваха възможно най-голяма почит към неговата особа.
Питър за момент се обърна и попита:
- Какво ти говорят? Радват се, че те виждат прероден ли?
- Да. И ме питат спомням ли си...
- Какво да си спомняш?
- Как се казвам.
Дерек сякаш вкамени лицето си и Питър реши да не го пита нищо повече. След като пътуваха десетина минути Дерек промърмори:
- Не мога.
- Какво не можеш? – на Питър всичко му се струваше ново и интересно и изглеждаше леко замаян.
- Не мога да си спомня моето истинско име.
Тук един от негрите в колата подметна:
- Когато стигнем в Храма на .... , Господарят ще си спомни!
- Кой Храм? – учуди се Питър.
Негърът произнесе нещо на езика Фон. Което Питър не можа да асимилира.
Дерек обясни:
- Те казват, че този Храм е посветен на мен. Наричат го по техен си начин, понеже никой не трябва да споменава истинското име на Бог. Поне докато той самия не си го спомни.
- Ако бяхме още в Щатите щях да ти втълпя нещо. Че имаш мания за величие.
- Не сме в Щатите.
Лимузините спряха на черен път, обсипан с дупки и стърчащи камънаци. Отстрани ги чакаха две носилки. До всяка от тях стоеше полугол черен мъж, препасан с пояс от щраусови пера.
Едната носилка беше по-пищна, обсипана със злато и с покривало от червен балдахин. Другата бе по-малка – със сребърен обков и светлосин покрив от лен.
Дерек и Питър слязоха от колите, заедно с придружителите им. Вътре останаха само двамата шофьори, които обясниха, че ще върнат колите в Порто Ново.
- И к’во сега, ще ни носят ли? – Питър нещо не го свърташе.
- Да.
- Досега никой не ме е носил. Освен като съм бил в болница. Я виж, твоята носилка е по-гъзарска, нали вече си местно величие.
- Бог, Питър. Аз съм прероден бог.
Питър се обърна към приятеля си да го скастри да не се дуе толкова и забрави да си затвори устата.
Очите на Дерек се бяха изменили. Нещо в зениците. Като че ли малко приличха на златни, но и ирисът им сякаш се бе издължил надолу. Като на котка. Или по-скоро като на влечуго, Питър бе дотолкова объркан, че не можеше да реши.
Извика:
- Дерек, престани веднага! Плашиш ме!
- Съжалявам, Питър. Никой не може да избяга от това, което е.
Питър изгледа със съжаление прахта, зад която вече се бяха скрили лимузините.
Настоя:
- Искам да се върна в Щатите! Веднага!
- Ще се върнеш, Питър. След като посетим Храма на ...
- А дотогава ще се очовечиш ли малко?
- Не знам. Възможно е да стане обратното.
- Обратното? Как така обратното?
Дерек махна на носачите и петима от тях натикаха Питър в по-малката носилка.
- Сбърка ли се? Какво ти става? Затова ли ме доведе в тая смахната държава, да ме тормозиш ли?
Дерек се обърна миг преди да влезе в носилката покрита със злато:
- Никой няма да те обиди или закачи, Питър. Обещавам ти. Моля те само да ме придружиш до Храма. Имам нужда от твоята подкрепа.
Питър мърмореше някакви проклятия от носилката, но после се кротна и каза:
- Добре, ще дойда да видя проклетия Храм, но след това ми плащаш билета до Щатите и се изпарявам.
- Дадено. – Новият Дерек с изцъкления златен поглед влезе в носилката.
Носилките се движеха наистина бързо и отгоре на всичко може би заради скоростта друсаха.
Питър врясна:
- Ей, черньов... ъ-ъ-ъ ... господа, защо не минете на по-ниска предавка?
Изобщо не му обърнаха внимание.
Храмът пред, който спряха носилките беше изрязан в скали. Беше огромен, може би десетина човешки ръста висок и поне наполовина широк. Входът на храма и двете колони бяха в червеникавожълт цвят. Каменните стълбове бяха набраздени по дължина и приличаха на огромни полуобработени дървесни стволове.
Пред входа от двете страни имаше посрещачи. Най-малко шестотин души – мъже и жени. Бяха с намотани шарении около телата си, но имаше и немалко от тях голи до кръста, а надолу с панталони, подвити до коленете.
Техните придружители оформиха почетен ескорт около Дерек. За Питър не остана нищо друго освен да следва групата. Дерек се спря точно преди да влезе в Храма.
В този момент всички коленичиха. Само двамата бели мъже останаха прави. Някой сръчка Питър и му измърмори нещо на Фон. Питър не рабра какво му казва, но се досети, че искат и той да падне на колене.
Нарочно остана прав.
Двама от бенинците се изправиха за миг и го ритнаха отзад – по сгъвките на краката. Питър падна на колене като останалите.
Дерек Маринаро стърчеше над всички и започна да маха с ръце, все едно ги благославя.
Слънцето точно в този момент започна да залязва и входът на храма от жълточервен внезапно започна да изглежда кървав.
Питър с изненада забеляза, че нещо лъщи по ръцете на приятеля му. Виждаха се някакви златисти отблясъци по китките му, които червенееха на светлината на залязващото слънце.
Люспи. По ръцете на Дерек бяха израснали люспи като на влечуго.
Питър почуства, че откача; че му се иска да не е тук, а да си лежи вкъщи пред телевизора; че иска целият този побъркан кошмар най-после да свърши.
В този момент всички се изправиха. Побутнаха Питър да върви няколко крачки след приятеля си а мъжете, които ги бяха довели, отново оформиха ескорт около Дерек и ги поведоха навътре към Храма.

8.

Вътре по стените имаше окачени факли. Дерек и Питър започнаха да вървят по някакъв централен коридор. Отзад тълпата ги следваше на почетно разстояние. Повървяха по коридора и по-навътре видяха, че започва да се стеснява. В края му се виждаше светлина като от множество огньове.
Стигнаха до огромно помещение – една амфитеатрална зала, издълбана дълбоко в скалите. Залата беше кръгла. Подобна на конус, разширяващ се на височина. Почти нацяло в него бяха издълбани нещо като пейки, издълбани направо в камъка.
От едната и страна имаше подиум, намиращ се на най-високата точка в залата. Подиумът постепенно се стесняваше за да образува на върха си нещо като олтар.
Негрите поведоха Питър в самото подножие за да гледа най-отблизо. Дерек започна бавно да се качва към олтара. Тълпата зад тях изчака Дерек да стигне до средата на тесните стълби, водещи към подиума; едва тогава започнаха да заемат места по каменните пейки.
Всичките шестотин души вече бяха седнали, когато Дерек се качи на олтара. Внезапно светлината на факлите наредени около подиума се засили. Дерек изглеждаше сякаш се намира в средата на мъничко слънце. Той се обърна с лице към поклонниците си.
Всички в светилището закрещяха. Питър усети че различава следните думи:
- ФАЦИНА КОРА ТЕ?
Отстрани няколко лакътя го посбутаха. Може би това означаваше, че трябва да крещи тези думи заедно с тях.
Тълпата отново извика:
- ФАЦИНА КОРА ТЕ?
От висотата на олтара Дерек се обърна към приятеля си:
- Питат ме за името ми, Питър. Ако успея да си спомня как се казвам, ще се превърна в това, което бях.
Питър успя да промълви с устни, пресъхнали от страх и объркване:
- Спомняш ли си името си, Дерек?
- Не се казвам Дерек. Моето истинско име е....
Тук Дерек Маринаро се замисли.
През това време тълпата за трети път извика:
- ФАЦИНА КОРА ТЕ?
Дори Питър успя навреме да изкрещи тези думи заедно с поклонниците.
Дерек Маринаро още мислеше. Ръцете му някак бяха станали по-къси, по прибрани към тялото. Лицето му сякаш се издължи и заприлича на мордата на рептилия. Чертите му бяха напрегнати и озадачени; веждите му се бяха сбърчили замислено.
Сред тълпата се разнесе тих ропот. Очевидно искаха да попитат Бог за името му четвърти път, но ритуалът не го позволяваше. На Питър Джоунс му се струваше, че се намира в нечий сън. Чужд кошмар, сънуван от някой наистина луд.
Дерек още мислеше. Бавно отваряше и затваряше устни без да издава звук. Очевидно се опитваше да си спомни истинското си име и да го произнесе на глас.
Внезапно лицето на Дерек се проясни. Очите му заприличаха на мънички свръхнови; сякаш излъчваха и блестяха със своя собствена светлина.
Дерек тихо произнесе нещо. После го каза малко по-високо, но все още Питър не успя да рабере отделните думи. Накрая Дерек изкрещя високо, така че ехото огласи и най-затънтеното кътче на светилището:
- ФАЦИНА КОРА МЕ... АЙДО-ХВЕДО!
Тълпята полудя от щастие. Негрите започнаха да подскачат по каменните пейки, да коленичат, да вдигат ръце от радост и да крещят:
- ФАЦИНА КОРА ТЕ АЙДО-ХВЕДО!
Дрехите на Дерек се разпраха и скъсаха. Тялото му започна да расте и да се издължава. Ръцете и краката му започнаха да се скъсяват и намаляват. Лицето му се издължи и все повече започна да прилича на муцуната на влечуго.
В този момент единствения бял мъж в тълпата от черни тела припадна. Негрите набързо поляха с вода Питър Джоунс и го освестиха.
Двама мъже го хванаха под ръце.
Въпреки омекналите си колена, Питър Джоунс реши, че трябва да пропусне ритуала по завръщането на змията Айдо Хведо - древния и прероден бог на Бенин.
Стегна тялото си и се изправи, колкото да покаже, че няма смисъл да го подкрепят. Черните мъже отляво и отдясно пуснаха ръцете му.
Питър изчака още няколко минути за да престанат да обръщат внимание на неговата слабост и да се съсредоточат върху ритуала.
После внезапно започна да бяга.

9.
Питър Джоунс се прибра в Холивуд и заживя горе-долу нормален живот. Ходеше на работа; излизаше с приятели; канеше момичета на срещи – понеже беше остоумен и приказлив, повечето от тях бяха съгласни да излизат с него. Когато обаче Питър се сетеше за случката в Бенин, и за събитията преди това се прибираше вкъщи, пускаше някоя кънтри телевизия и се напиваше като звяр.
Питър се усети, че започна да проявява интерес към сеизмологията. И нямаше начин – от няколко седмици Холивуд ежедневно бе разтърсван от земетресения. Не много силни – между 3 и 4 по Рихтер.
Питър Джоунс се чудеше дали това е просто съвпадение или бившият му приятел Дерек Маринаро се опитваше отдалеч да му намекне нещо.
За всеки случай Пит реши да избягва мъже от афро-американски произход. Странеше от негрите, даже с риск околните да го мислят за расист.
Един ден обаче в метрото беше голяма блъсканица и Питър се оказа заобиколен от афро-американци. Почувства се все едно отново е в Бенин. Едва изчака влакът да наближи до дома му, слезе от него и побягна като изтърван.
Питър стигна до входната си врата и бръкна в джоба на тъмносиньото си шушлеково яке за да си извади ключовете.
В джоба си намери бележка, която незнайна ръка беше подхвърлила. Ето какво пишеше на нея:
“Скъпи приятелю,
Отдавна не сме се виждали. Напоследък ми е трудно да владея силата си и имам нужда от твоята помощ. Моля те ела в Бенин по най-бързия начин. Надявам се да пристигнеш най-късно до 20.12.2012 понеже имам чувството, че на следващият ден ще се случи нещо лошо.
Искрено твой,
А.Х.”

2 коментара:

Г.Ф.Стоилов каза...

Г-н Радев, много хубав, оригинален и "земетръсен" разказ! Едно от любимите ми ваши произведения!

Radi Radev каза...

Г-н Стоилов, имам един чисто нов нефантастичен разказ. Ще го кача в блога си към края на май.
Дали би представлявал интерес за вашата импозантна персона?

Популярни публикации