Онлайн книжарница

четвъртък, 26 декември 2013 г.

Рецензия на "Демонологът" от Андрю Пайпър


Това е книга, която вълнува с вечната борба между добро и зло, между Бог и Сатаната, който явявайки се в различни образи превръща хората в ужасни престъпници.
В същото време откриваме, че бащината обич е много силна. Един баща е готов да влезе в Ада за да види своята дъщеричка.
Интересен е похватът на Андрю Пайпър да се позовава на цитати от Стария и Новия завет за да убеди читателите, че човекът е предопределен от Бог сам да се бори срещу демоните. Сам да избира как да постъпи в даден момент и дали да се превърне в дяволско изчадие, или да си остане божие творение.
Възхищение предизвиква смелостта и чистата обич на малката Тес, която избира смъртта за да предпази своя татко. Илейн О'Брайън също заслужава преклонение, защото тя - болната и умираща от рак жена се впуска да защити, да предпази от зло своя приятел, за когото не е убедена дали не е полудял от мъка по дъщеря си. Или е поставен в такава извънредна ситуация, че се държи като ненормален.
Професорът по митология Дейвид Улман чете лекции на младите студенти и ги убеждава в неща, които сам не вярва. Сам се определя като "атеист, изучаващ Библията. Експерт по демоните, който смята, че злото е чисто човешко изобретение."
Но ето, че съдбата го е определила не само да се чувства отговорен за изчезването на дъщеричката му, но и да направи снимка на човек, който е дошъл от царството на мъртвите. Улман държи тези снимки като залог срещу Сатаната, който чрез различни образи се мъчи да го уплаши, да го накара да ги предаде.
Страшни са преживяванията на този учен, който стои с краката си здраво на земята, но психиката му, чувствата му, преживяванията му са атакувани от сенките на мъртви, които се мъчат да го победят. Той обаче остава верен на своята Тес и на доброто, в което вярва и е готов да умре, но да победи в своята борба с демоните.

Купете Демонологът тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1717

неделя, 22 декември 2013 г.

Рецензия на "Кървави книги", том 3 от Клайв Баркър


"Клайв Баркър е толкова добър, че направо си глътнах езика."
Стивън Кинг
Третият том от поредицата „Кървави книги“ е най-страшният. Баркър е осъзнал, че има картбланш. И е развихрил въображението си. А то е торнадо, помитащо нашите мисли и чувства.
Първият разказ от книгата разказва за дух. Призрак на някой или нещо, за което никога не бихте се досетили. И да - авторът се е опитал да го завърши с хепи енд. Само, че при Клайв щастливият край обикновено означава, че оцелява само един герой. Главният. Все пак е удоволствие, че в края на историята доброто побеждава злото. А най-приятно е, че авторът отдава почит на великия Рей Бредбъри с тези си редове:
"Ето на какво му напомняше примигването на лампите - на примигването на кинолента в прожекционен апарат: образ, илюзия за живот, създадена от прецизна поредица от малки смърти."
Между другото Баркър откровено пише за секс така, както не може да пише и Стивън Кинг. Питър Строб се изказва по следният начин за липсата на откровени интимности в произведенията на Кинг:
"Горкият Стиви все още не е открил секса."
Кървави книги, том 3 обаче е препълнен с изобилие на секс-сцени и по този начин надминава дори и популярната книга "Джулия" на Питър Строб.
Вторият разказ ни показва чудовище. То е заимствано от келтската митология, но е рисувано от геният на автора. В тази история има окултизъм, езически ужаси и много брутални сцени. Определено не е за хора със слаби нерви или стомаси.
Третият разказ ни демонстрира отмъщението. Вендетата е такава сила, която може да попречи на човек да посрещне смъртта:
"Остана затворен в мъртвия си череп, неспособен да намери път към света на живите, но и нежелаещ да умре напълно, за да отиде на небето."
Четвъртата история ни показва едно много голямо и много специално гробище.
Финалният разказ в книгата се нарича "Човешки останки". С тази история Клайв Баркър отдава почит на М. Р. Джеймс. Преди доста години ми се наложи да напиша реферат за творчеството на Монтегю Роудс Джеймс. Не само, че ми платиха добре, но и нарекоха моето произведение "академичен труд".
Както споменах по-горе "Човешки останки" на Баркър е гениална компилация от два разказа на М. Р. Джеймс, а именно - "Изгубени сърца" и "Гравюрата".
Смело мога да заявя, че Клайв Баркър е професор по разказване на свръхестествени истории. Той разказва, но също така и преподава.
Прочетете го.

Купете Кървави книги, том 3 тук:
http://www.colibri.bg/knigi/851/klajv-barkyr-kyrvavi-knigi-tom-3

петък, 20 декември 2013 г.

Рецензия на Истината за случая "Хари Куебърт" от Жоел Дикер


"Хубавата книга, Маркъс, е книгата, за която съжаляваме, че е свършила."
Тези думи отправя Хари към младия писател Маркъс Голдман. Може би е прав, но лично аз с нетърпение очаквах финала на книгата за да разбера кой е виновният за смъртта на едно петнадесетгодишно момиче, на една самотна жена и на един гениален писател, който след побой е превърнат в полуидиот.
Всъщност червената нишка в книгата е любовта, силната чиста любов, която дава криле и на малката Нола и на зрелия Хари.
Авторът Жоел Дикер прави анализ на едно общество, в което успехът се измерва в пари, държавна служба, лично преуспяване. Потресаваща е съдбата на едно дете, което има психични отклонения, но вместо да я лекуват баща и и другите свещеници я подлагат на екзорсизъм, на физични мъчения, довеждащи до засилване на болестта и тя започва да се самомалтретира. Красиво и умно момиче, което търси любов и я намира, но тя е забранена според закона.
Дисекция на преуспялото западно общество прави Маркъс Голдман като доказва, че и полицаите могат да са престъпници. Че фалитът, престъплението спокойно съжителстват с парите, с традициите.
В същото време авторът ни разкрива, че приятелството е нещо силно и безценно. Всички улики доказват, че Хари е убиец, но приятелят му Маркъс го познава и му вярва. Именно с тази вяра и обич го отървава от електрическия стол.
В книгата Жоел Дикер засяга и друга тема освен творческата криза на писателя. Кое кара един творец да пише, да създава? "Две неща дават смисъл на живота - книгите и любовта."
Наистина книгата захранва духовно, а любовта дава криле. Неслучайно малката Нола обожава чайките, неслучайно Хари решава да избяга с момичето, но за да го лекува, да му даде любов и криле в живота.
Много съдби се кръстосват в Истината за случая „Хари Куебърт“ и аз откривам лични, семейни отношения, които не винаги са чисти, защото егоизмът е водещ в едно преуспяващо общество. Грях ли е любовта между непълнолетното момиче и зрелият Хари? Ако обичта те съживява, лекува, не може да бъде грях.
Цели тридесет и три години едно жестоко престъпление не е разкрито и обществото живее спокойно. Но разкриването на трупа на Нола хвърля камък в блатото - общественото. Убийците търсят престъпника и са готови да осъдят един невинен. Но винаги има хора, които са готови да защитят истината, има полицаи, които не се щадят за да открият убиеца.
Трогателна е съдбата на малката Нола, чийто баща вместо на лекар я оставя в ръцете на свещениците.
Вълнуваща е ориста и на Хари, който се оказва псевдописател, но един истински човек, готов да постъпи честно спрямо всички.

Купете Истината за случая „Хари Куебърт“ тук:
http://www.colibri.bg/knigi/848/zhoel-diker-istinata-za-sluchaq-hari-kuebyrt

четвъртък, 19 декември 2013 г.

Вселена с промисъл - Бърнард Хейш


„Ако сте на мнение, че науката няма нищо общо с Бог, или тъкмо напротив, прочетете тази книга и навярно ще промените възгледите си.”

„Всеобхватна, провокативна, понякога учудваща с хрумванията си, но задълбочена и логически издържана. „Вселена с промисъл” е сред редките книги, които подхранват мисълта.”
Проф. Оуен Джинджърич, Смитсонов център по астрофизика, Харвард;
автор на „Вселена на Бог”

В своята впечатляваща най-нова книга д-р Бърнард Хейш защитава мнението, че зад естеството на Вселената стоят промисъл и интелект, съвместими със съвременната наука, и по-конкретно с теорията за Големия взрив и еволюцията. Неговото изследване се основава на откритията в последно време, според които случайността в многобройните съвпадения и дискретните синхронизации в параметрите на природните закони е твърде малко вероятна.

Нуждаем се от по-рационална концепция за Бог. По думите на астрофизика Джеймс Джийнс „Вселената все повече заприличва на велик замисъл, не на велик механизъм”. В разрез с редица конвенциални “бестселъри”, в които злините на религията бяха осъдени, а научните доказателства, които отричат съществуването на Бог - огласени, във „Вселена с промисъл” е показано, че е възможно да вярваме и в Бог, и в науката.

Хари Потър и философският камък - Дж. К. Роулинг


Преди много години, когато "Хари Потър" получи наградата "Хюго" бях леко възмутен и се зарекох да отбягвам тази книга. Неотдавна обаче прочетох "Вакантен пост" и реших, че в крайна сметка лейди Джоан пише добре.
"Хари Потър и философският камък" е книга, която е еднакво разбираема и за деца, и за възрастни, и може би затова е толкова популярна. Диалозите са изпълнени с хумор и доставят удоволствие на читатели на всякаква възраст:
"- В първия учебен ден в "Стоунуол" натикват главите на новите в тоалетната чиния - каза той на Хари. - Искаш ли да се качим горе и да репетираме?
- Не, благодаря - отвърна Хари. - Горката тоалетна чиния никога не е поемала такова отвратително нещо като твоята глава, та може да и се доповръща."
Все пак бих желал да предложа и малко информация за познавачи:
- Около 40 години преди написването на "Хари Потър", Пол Андерсън изобразява магическия университет „Трисмегист“ в своето произведение Операция „Хаос“
- Около 30 години преди написването на "Хари Потър", Урсула Ле Гуин сътворява школата за магьосници Роук в романа "Магьосникът от Землемория"
- Поне 10 години преди написването на "Хари Потър", Тери Пратчет рисува Невидимият университет

И все пак ако попитате някой читател на фентъзи кое е най-известното училище за магия, той почти сигурно ще ви отговори - Хогуортс. Това показва как Холивуд е готов да вложи стотици милиони в определена книга, докато за филмирането на "Магьосникът от Землемория" бяха отделени жълти стотинки, и бяха наети некадърни сценаристи и нескопосани артисти.
В тази връзка - знаете ли какво означава "Хогуортс"?
Хогуортс - от warty hog (англ.), африканска брадавичеста свиня
Лейди Роулинг умело борави с думите. Заклинанията, които използват младите магьосници са изковани като е използван елементарен, благозвучен и запомнящ се латински. По-голямата част от имената на героите (на английски) са комични и почти винаги загатват за характера на собствениците им.
Между другото книгата се различава от филма по някои дребни детайли. Но в никакъв случай не е по-малко смешна и забавна:
"- Преди да започнем да се храним, бих искал да кажа няколко думи. Ето кои са те: Глупак! Медуза! Дреболия! Щипване! Благодаря!"
Бих желал да отбележа, че поне в половината книга Хари и Хърмаяни не си говорят и се отбягват. Но мис Грейнджър е прекалено интелигентна за да не се сприятели с Хари. И също така Хърмаяни има неочаквани и много добри прозрения:
"Доста от най-големите магьосници не владеят нито грам логика."
Тази книга е едно умозрително, приятно и забавно четиво за малки и големи.

Купете Хари Потър и философският камък тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/romani-119/prikljuchensko-fentazi-131/hari-potar-168/1-hari-potar-i-filosofskijat-kamak-tvarda-koritsa-1.html

сряда, 18 декември 2013 г.

Емир Кустурица пристига в България с „Оркестър на непушачите“!


Кустурица пак разлюля страстите
Един артист, който не се побира в определения

За радост на българската публика Емир Кустурица и неговият знаменит „Оркестър на непушачите“ (The No Smoking Orchestra), откриват световното си турне в София на 7 февруари 2014 г. Като едни истински повелители на трансграничната еуфория, музикантите ще изнесат концерт в зала 1 на НДК по покана на DEGRIS EVENTS, преди да покорят феновете си отвъд балканския регион.

Емир Кустурица е личност, която не се побира в безукорни определения. Стихийният талант на родения в Сараево режисьор намира оригинален, сгъстен израз във филми като „Спомняш ли си Доли Бел“, „Ъндърграунд“, „Черна котка, бял котарак“, „Животът е чудо“ и други известни заглавия, отличавани на най-престижните кино форуми в света. Паралелно Емир се вихри на музикалната сцена в сътрудничество с други забележителни музиканти, сред които емблематичният му творчески тандем с Горан Брегович. Не по-малко екстравагантно е уникалното селище Дръвенград, което Емир изгради на около 250 км. от Белград, само от дървен материал и което всяка година става домакин на международния културен форум Кюстендорф (също създаден от Кустурица). Сега светът е в трескаво очакване да излезе филмът „Любов и война“ с участието на иконата на женствеността Моника Белучи, която беше почетен гост на шестия кино - и музикален фестивал, а в лентата ще видим и самия режисьор в централна роля.

Читателите на „Колибри“си спомнят, че в България беше издадена автобиографията на Кустурица - „Смъртта е непотвърден слух“. Една свръхенергийна, обезоръжаваща изповед, напоена с тръпни спомени за най-близките му хора, белязана от паметни срещи с магията на киното, но и от абсурдни перипетии и предизвикателства на оцеляването.

Из „Смъртта е непотвърден слух“:

"Любовта е сън. А може би нищо повече от тайната на физиката, която казва, че две тела в пространството с различни температури, се стремят към сливане."


"Балканците живеят с единия крак на асфалта и още вадят другия от селската кал."

"Защото светът, в това няма никакво съмнение, се променя на улицата. Това показват Прага и Берлин, където падна не само Стената, но и тиранинът, чийто единствен басейн, като доказателство за неговата корумпираност, бе показван 15 дни подред по американската телевизия!"

„Смъртта е непотвърден слух“ може да намерите във всички книжарници в страната


Емир Кустурица и The No Smoking Orchestra
концерт в София 7 февруари 2014, зала1 НДК
Билети на касите на НДК и в мрежата на Евентим
http://www.eventim.bg


Молим, заявете и купете билетите си своевременно ! Невъзможно е осигуряване на допълнителни места в дните преди концерта !
Организаторите - DEGRIS EVENTS

вторник, 17 декември 2013 г.

Бъдете силни - Деми Ловато


БЪДЕТЕ СИЛНИ

Промени мислите си, промени живота си

Книгата

За суперзвездата Деми Ловато животът е едно пътуване през бляскави постижения и тежки загуби.
Тя е популярна певица, телевизионна звезда, актриса. Изправяла се е пред хиляди изпитания, като се започне от пристрастяване и се стигне до депресия. Открила е трудно пътя към щастието. За този път, за себеоткриването и за трудностите, през които е минала, е разказвала много – пред медиите, в песните си, в постовете към своите 20 милиона последователи в социалната мрежа Twitter. Именно тези послания залягат в основата на „Бъдете силни”. Това са нейните думи. Това са нейните изживявания.
„Бъдете силни” е книга за всеки един от нас, навсякъде, по всяко време. Това е книга за пътуването към себе си, за вдъхновението и за причините, които ни дават сила да посрещнем всеки следващ ден с усмивка.

Отзвите

Още с излизането си в края на ноември 2013 г. „Бъдете силни” дебютира в класацията за бестселъри на USA TODAY. В началото на декември книгата на Деми вече оглавява класацията на New York Times в категорията Съвети и наръчници. „За мен да бъдеш силен е много важно”, споделя 21-годишната звезда. „Много хора вярват, надяват се, но после какво? Как да продължиш да си силен, когато се сблъскваш само с препятствия? В действителност ключът се крие в това да си поставяш цел всеки ден и да полагаш усилия и грижи за себе си. В книгата си разказвам на феновете ми какво помогна на мен, за да имат сили и да направят същото за себе си”, допълва Деми.

Авторът
Деметрия (Деми) Ловато е родена на 20 август 1992 г. От малка се изявава на сцена, пее и свири на пиано и китара. Превръща се в любимка на зрителите с филма на „Дисни” Camp Rock, а скоро след това подписва договор с Hollywood Records и издава своя дебютен албум Don't Forget. Следват роли в сериала на „Дисни” „Съни на Алеята на Славата” и още един хитов албум - Here We Go Again. Деми се превръща в суперзвезда, но славата не й носи щастието, към което се стреми. Депресия, проблеми с храненето, самонаранявания са част от причините, които я принуждават да потърси помощ в клиника за рехабилитация. Благодарение на това решение и фактът, че осъзнава, че трябва да си помогне, звездата успява да се пребори с проблемите си. Днес тя отново се снима в успешна телевизионна продукция – „Клуб Веселие”. Междувременно е съдия в американското издание на X Factor, а най-новият й албум – DEMI, е международен хит.

***
„Егмонт България” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група ЕГМОНТ, лидер на пазара за детска и тийн литература.
Сред основните партньори на компанията са авторитетни издатели като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros., Scholastic и Bauer.
„Егмонт България” е издател на утвърдени и нашумели автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън и Джон Грийн.
Сред най-популярните заглавия в портфолиото на издателството се нареждат романите за Хари Потър и Пърси Джаксън, поредиците „Здрач”, „Дивергенти” и „39 ключа”, класическите приказки на Disney, пътеводителите на National Geographic и образователната поредица „Страховитото”.

понеделник, 16 декември 2013 г.

Рецензия на "Джинджифиловата къща" от Карин Герхардсен


Джинджифиловата къща донякъде ми напомни на филма "Седем". Само че в тази книга е отделено доста място на насилието, което са способни да извършат децата. И какви травми може да нанесе на тормозените от тях връстници. Особено ако са вече в зряла възраст и пораженията в психиката им са останали и са се увеличили.
Предполагам, че всеки от нас познава поне един човек, който не си е прекарвал особено весело в забавачката или в училище. Имал е съученик, сериозно притесняван от другарчетата му, докато не е започнал да се занимава усърдно с бокс; с течение на времето той пораства и се превръща в абсолютен гадняр; тормози или бие ежедневно жена си и детето си; никой не желае да разговаря с него и затова му се налага да си купува приятели като им предлага подаръци, почерпки или им дава пари в брой.
Бих желал да ви представя няколко реда от безкомпромисния и прям стил на Карин Герхардсен:
"- Не говори така. Понякога децата са особено жестоки. Моето мнение е, че децата са зли, докато родителите не изтръгнат лошотията в тях. Това се постига с възпитание - отсече Санден убедено."
Някой убива мъже и жени, които са навършили 44 години. Премахва ги по особено жестоки способи. Тук изниква въпроса предизвикан от книгата "Умирай трудно" - какво ли му минава на човек през ума, когато унищожава себеподобните си?
По следите на престъпника е следователят Кони Хьоберг. Постепенно той успява да открие какво е общото между убитите. Но убиецът все още е неуловим. Дори е трудно да се установи дали извергът е мъж или жена.
Тук бих желал да вметна случка от книгата, която ми направи впечатление. Полицайката Петра отива с партньора си в заведение да пият бира след работа. Колегата и си тръгва, а непознат мъж и предлага да изконсумират по няколко чаши вино. След като приключват, непознатият вика такси на Петра и понеже е замаяна и е на високи токово я придружава до колата.
Полицайката се събужда без ясни спомени в четири без петнайсет сутринта. Установява, че се намира в непознат дом и я болят корема и дупето...
Както виждате авторката умее да пише доста реалистично и дръзко.
Интересно е също така, че манталитетът на хората според мястото, което обитават е един и същ. Независимо за коя държава става въпрос:
"...изпитваше благодарност, че най-после е напуснал тесногръдието на дивата провинция, за да се потопи в анонимността на големия град."
Джинджифиловата къща, Карин Герхардсен

Купете книгата тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1712

неделя, 15 декември 2013 г.

Кървави книги, том 3 - Клайв Баркър


Книгата

Чувате ли? Мъртвите отново са тук и дращят с нокти по плътта, за да запишат необикновените си истории. Вземете тези топли, още живи страници и прокарайте внимателно пръст по кървящите рани, за да проследите буквите на страданието. Тези рани ще ви разкажат за силата на киното, ще съживят древен детски кошмар и ще ви срещнат с отмъстителен дух, който ненавижда порнографията, ще ви разкрият тайните на морските течения и ще се опитат да ви удавят, а ако все пак оживеете, ще ви се иска да сте мъртви, защото няма да сте същите.
Иван Атанасов
Сборникът „Кървави книги“ е носител на наградите „Уърлд Фентъзи“ и „Бритиш Фентъзи“.

Авторът

До момента Клайв Баркър е написал над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки (вижте страницата му в английската Уикипедия или посетете официалния му сайт - http://www.clivebarker.info), част от които - в това число "Кървави книги" и издадената у нас фантастична приказка "Абарат" - са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър".

Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество.

Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас.

Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот.

Така че внимавайте къде стъпвате.

Клайв Баркър „Кървави книги“, том 3

Въпреки че имаше куршум в тялото си, Барберио се чувстваше добре. Да, гърдите го стягаха, когато си поемеше по-дълбоко дъх, а раната в бедрото му изглеждаше ужасно, но го бяха прострелвали и преди и винаги се бе изплъзвал от смъртта с усмивка. Поне беше свободен – това беше най-важното. Никой, кълнеше се той, никой няма да го затвори отново; по-скоро ще се самоубие, отколкото да позволи да го арестуват. Ако късметът му изневери и го сгащят, ще лапне пистолета и ще си пръсне главата. За нищо на света няма да го върнат жив в онази килия.
Когато си затворен и броиш всяка секунда, животът ти се струва безкрайно дълъг. Бяха му нужни няколко месеца, за да научи този урок. Животът в кафеза е дълъг, еднообразен и потискащ и ако не си предпазлив, скоро започваш да си мислиш, че е по-добре да умреш, отколкото да продължиш да съществуваш в лайняната дупка. По-добре да се обесиш нощем с колана, вместо да се обречеш на скука още двадесет и четири часа осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди.
Затова Барберио реши да рискува. Първо си купи пистолет от черния пазар в затвора. Струваше му всичко, което притежаваше, плюс няколко услуги, които трябваше да извърши навън, ако искаше да го оставят да живее. После избяга по най-баналния начин – прескочи стената. И богът на обирджиите на магазини за алкохол явно бдеше над него през онази нощ, защото проклет да е, ако не офейка без пукнато куче по петите.
А ченгетата? От неделя насам се дънеха по всички параграфи: търсеха го там, където никога не би отишъл; бяха задържали брат му и снаха му по подозрение, че го укриват, пък те дори не знаеха, че е избягал; разпространяваха бюлетин с описанието му отпреди да влезе в затвора, когато беше с девет килограма по-тежък. Знаеше всичко това от Джералдин – жена, с която в доброто старо време бе имал любовна връзка. Тя го превърза и му даде бутилката „Садърн Комфорт“, която сега лежеше в джоба му почти празна. Барберио беше приел пиячката и съчувствието на Джералдин, сетне беше продължил по пътя си, уповавайки се на легендарния кретенизъм на полицията и на божеството, което го беше ръководило до момента.
Синг-Синг, така наричаше той този бог. Представяше си го като дебелак с усмивка от ухо до ухо, с първокачествен салам в едната ръка и чаша черно кафе в другата. Във въображението му Синг-Синг миришеше като гозбите в мамината къща от времето, когато майка му още беше с всичкия си, а той – нейна гордост и радост.
За зла участ Синг-Синг беше гледал в друга посока, когато единственото зорко ченге в града беше забелязало Барберио да пикае в една задна уличка и го беше разпознало по старото му описание. Млад полицай на не повече от двадесет и пет, решил да бъде герой. Прекалено тъп, за да си вземе поука от предупредителния изстрел на беглеца. Вместо да се прикрие и да изчака Барберио да го нападне, той се втурна нетърпеливо към него.
И Барберио стреля. Нямаше друг избор. Зоркото око отговори на огъня. Тогава Синг-Синг, изглежда, се намеси, защото насоченият към сърцето на затворника куршум го улучи в крака, а куршумът, който Барберио на свой ред изстреля, попадна право в носа на полицая. Ченгето се просна, сякаш внезапно си беше спомнило, че има среща със земята, а уплашеният Барберио напусна мястото, като ругаеше и кървеше. За пръв път прострелваше човек, при това полицай. Добър начин да влезе в занаята, няма що.
Ала Синг-Синг още бдеше над него. Раната го болеше, но превръзката на Джералдин беше спряла кървенето, а алкохолът беше сторил чудеса с болката. И ето го половин ден по-късно, уморен, но жив, прекосил половин град, така претъпкан с отмъстителни ченгета, че сякаш имаше парад на психопатите по случай Полицейския бал. Сега Барберио искаше от своя покровител само едно – място, на което да отдъхне за кратко. Съвсем за кратко, колкото да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход. Нямаше да е зле и да дремне час-два.
Само че го болеше стомахът – жестока, пронизваща болка, която напоследък се беше засилила. Може би щеше да намери телефон, след като си почине, от който да се обади отново на Джералдин и да я склони да придума някой лекар да го види. Беше решил да напусне града до полунощ, но сега това му се струваше немислимо. Опасно или не, щеше да се наложи да прекара нощта тук, а може би и по-голяма част от следващия ден; щеше да избяга в провинцията, когато събере малко сили и му извадят куршума.
Боже, как само го свиваше проклетият стомах. Барберио предполагаше, че е получил язва от гадната помия, която в затвора наричаха храна. Доста от обитателите му имаха проблеми със стомаха и срането. Но няколко дни тъпчене с пица и бира и щеше да е като нов, изобщо не се съмняваше в това.
Думата рак не присъстваше в речника на Барберио. И през ум не му минаваше, че може да страда от подобно фатално заболяване. Все едно говедо за заколение да се тревожи за растящо навътре копито. Човек със занаят като неговия, в който си заобиколен от смъртоносни инструменти, не очаква да умре от рак на стомаха. Но болката беше точно това.

Ресторантът зад кино „Муви Палас“ беше изгорял преди три години и сега на мястото му имаше руини. Да се застрои наново парцелът, не беше добра инвестиция, така че никой не прояви особен интерес към земята. Преди кварталът беше оживен, но това беше през шестдесетте и началото на седемдесетте. В продължение на десетилетие развлекателните обекти – ресторанти, барове, кина – бяха процъфтявали. После настъпи неизбежният икономически спад. Все по-малко деца идваха тук да си харчат парите – имаше нови атракции, нови места за проучване. Баровете затвориха, ресторантите ги последваха. Само „Муви Палас“ остана – спомен за по-невинни дни в квартал, който западаше и ставаше все по-опасен с всяка година.
Джунглата от грамофончета и изгнили греди, която задушаваше в прегръдката си запустелия парцел, беше идеална за Барберио. Кракът му не го държеше, вече залиташе от изтощение, а болката в стомаха се влошаваше. Трябваше да положи някъде морната си глава, и то възможно по-скоро. Да допие ликьора и да обмисли предстоящия разговор с Джералдин.
В един и половина сутринта парцелът беше любовно средище на котки. Когато Барберио отмести няколко дъски от оградата и се промъкна в сенките, те се разбягаха уплашено сред високите до главата му бурени. Убежището смърдеше на човешка и котешка пикня, на отпадъци и стари огньове, но все пак си беше убежище.
Барберио се подпря с една ръка на задната стена на „Муви Палас“ и повърна „Садърн Комфорт“ и стомашни киселини. До стената край него някакви деца си бяха построили временна бърлога от греди, опушени дъски и вълнообразна ламарина. Идеално, помисли си той. Убежище сред убежището. Синг-Синг му се усмихваше раболепно. Барберио простена (тази нощ стомахът му наистина беше много зле) и тръгна с олюляване към навеса, после влезе приведен през вратата му.
Някой вече беше използвал мястото за спане: докато сядаше на земята, той усети влажно зебло под ръката си, а от лявата му страна издрънча бутилка – удар на стъкло в тухла. Освен това имаше миризма, върху която не искаше особено да се замисля, като от запушен отходен канал. Бърлогата беше противна, но все пак беше по-безопасна от улицата. Барберио облегна гръб на стената на киното и издиша бавно страховете си. Полицейска сирена проплака като бебе в нощта на една пресечка от него, може би дори на половин, и новопридобитото му чувство за безопасност се изпари.
Ченгетата го обкръжаваха, за да го убият, беше сигурен. Играеха си с него, като го караха да си мисли, че се е измъкнал, а всъщност затягаха обръча като акули тихо и коварно, докато не го изтощят до степен да е неспособен да се съпротивлява. Беше убил ченге! Бог знае какво щяха да му сторят, ако го спипат без свидетели. Щяха да го разпънат на кръст.
„Ами сега, Син-Синг? Махни това изненадано изражение от лицето си и ме спаси.“ Отначало нямаше реакция. После божеството в главата му се усмихна и Барберио внезапно усети пантите, които го притискаха в гърба. По дяволите! Врата. Беше облегнат на врата. Като изсумтя от болка, той се обърна и прокара пръсти по спасителния капак зад гърба си. Приличаше на малка вентилационна решетка с площ един квадратен метър. Може би водеше до сервизен сутерен или пък до нечия кухня. И какво от това, по дяволите? На закрито е по-безопасно отколкото на открито – първият урок, който научава всяко новородено.
Сирената проплака отново и Барберио потръпна. Гаден звук. Причиняваше му сърцебиене. Дебелите му пръсти затърсиха ключалка и проклет да беше, ако не напипа катинар, покрит с грапава ръжда като самата метална решетка.
„Хайде, Синг-Синг – примоли се той, – всичко, което искам, е още мъничко късмет; вкарай ме вътре и ще бъда твой завинаги, кълна се.“
Задърпа катинара, но шибанякът не поддаде. Или беше по-здрав, отколкото си мислеше, или самият той беше отслабнал. А може би и двете.
Патрулката се приближаваше с всяка изминала секунда. Воят й заглуши паникьосаното му дишане.
Барберио извади убиеца на ченгета от джоба на якето си и използва цевта му като лост. Не беше кой знае какъв лост, но няколко придружени от ругатни напъна свършиха работа. Катинарът поддаде и по лицето му се посипа дъжд от ръжда. Едва сподави триумфалния си крясък.
А сега да отвори решетката и да избяга от този отвратителен свят в мрака. Мушна пръсти в дупките между металните пръчки и задърпа. През стомаха, вътрешностите и крака му премина болезнен спазъм – толкова силен, че му се зави свят. „Отвори се, проклета да си, отвори се, сезам.“
Вратата отстъпи. Отвори се внезапно и Барберио падна по гръб върху мокрото зебло. Но миг по-късно се изправи отново и се втренчи в тъмната вътрешност на „Муви Палас“.
„Нека патрулката дойде – помисли си весело той, – вече си имам топло скривалище.“ И наистина беше топло – направо горещо. Въздухът, който излизаше от дупката, миришеше на спарено.
Кракът му се беше схванал и го заболя дяволски, когато запълзя през отвора в непроницаемата чернота.
Междувременно колата зави в съседната пресечка и бебешкият плач замря. А това, което се чу после, не бяха ли тихи полицейски стъпки по тротоара?
Барберио се завъртя тромаво в тъмнината – кракът му тежеше ужасно, а стъпалото му се беше подуло като диня – и придърпа решетката на мястото й. Изпита задоволство, сякаш беше вдигнал подвижен мост и беше оставил врага от другата страна на рова, нищо, че полицаите можеха да я преместят също толкова лесно и да го последват. Беше детинско, но беше сигурен, че никой няма да го намери тук. Докато не виждаше преследвачите си, те също нямаше да го видят. Дори ченгетата да се бяха промъкнали в запустелия парцел, за да го търсят, той не ги чу. Може би беше сгрешил, може би преследваха друг престъпник по улицата, не него. Както и да е. Беше намерил хубаво местенце, на което да си отдъхне, и това беше чудесно.
А и в крайна сметка въздухът в скривалището не беше чак толкова лош. Не беше застоялият въздух на сервизен сутерен или таванско помещение, в него имаше живот. Не беше свеж със сигурност, определено беше спарен, но беше пълен със звуци. Все едно пееше в ушите му, караше кожата му да изтръпва като по време на студен душ, изпълваше носа му с топлина и предизвикваше странни мисли в главата му. Сякаш се беше надрусал с нещо, толкова добре се чувстваше. Кракът вече не го болеше или просто не обръщаше внимание на болката заради образите в главата си. Съзнанието му преливаше от картини: танцуващи момичета и целуващи се двойки, сбогувания на гари, стари тъмни къщи, комедианти, каубои, подводни приключения – сцени, които не би преживял и за милион години, но които го вълнуваха, защото изглеждаха натуралистични, истински и неподправени. Сбогуванията предизвикваха в него желание да се разплаче, комедиантите – да се засмее, момичетата – да ги гледа влюбено, а каубоите – да ги приветства с крясъци.
Къде беше попаднал? Барберио се огледа през изобилието от очарователни образи, които не можеше да прогони от очите си. Намираше се в помещение, не по-широко от четири стъпки, но високо и осветено от трептяща светлина, която нахлуваше през пролуки във вътрешната стена. Беше прекалено объркан, за да разпознае източника на светлината, а изпълнените му с шумове уши не можеха да схванат смисъла на диалога, който се чуваше от екрана от другата страна на стената. Беше „Сатирикон“, вторият от двата филма на Фелини, които се прожектираха тази съботна нощ в киното.
Барберио не беше гледал „Сатирикон“, нито беше чувал за Фелини. Подобни филми го отвращаваха (бяха педалски, италианска помия). Той обичаше подводни приключения и военни филми. И танцуващи момичета. Всичко с танцуващи момичета.
Въпреки че беше сам в скривалището, Барберио имаше странното чувство, че го наблюдават. През калейдоскопа от фигури на Бъзби Бъркли, който се въртеше в главата му, той усещаше погледите на хиляди хора. Усещането не беше толкова лошо, че да му се прииска да се напие, само че те не го изпускаха от очи, наблюдаваха го втренчено и понякога се смееха, а друг път плачеха, но през повечето време просто го зяпаха глупаво.
Така или иначе, в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Крайниците му се бяха предали, бяха станали напълно безчувствени. Барберио не знаеше – и навярно по-добре, – че пълзенето е накарало раната му да се отвори и че в момента кърви до смърт.
Около два и петдесет и пет сутринта, когато филмът стигна до двусмисления си финал, Барберио умря в пространството между стените на „Муви Палас“.
Преди да се превърне в кино, сградата била мисионерски дом. Ако беше погледнал нагоре по време на сетния си дъх, Барберио щеше да зърне неуместната за едно кино прашна фреска на ангелско войнство и щеше да реши, че вижда собственото си възнесение. Но той умря с танцуващи момичета пред очите и беше щастлив от този факт.
Фалшивата стена, през която проникваше светлината от задната страна на екрана, беше временна преграда, издигната като параван пред фреската. Човекът, който я бе поръчал, беше решил, че да се боядисат ангелите ще бъде проява на неуважение, пък и не вярваше, че киното ще просъществува дълго. Рано или късно щеше да фалира и тогава той можеше да събори стената и да се върне в бизнеса, като замени поклонниците на Грета Гарбо с богомолци.
Това така и не се случи. Киното не фалира и продължи да прожектира филми. Тома Неверни (истинското му име беше Хари Кливланд) умря и пространството зад фалшивата стена беше забравено. Вече нямаше жив човек, който да знае за съществуването му. И да искаше, Барберио не би могъл да си намери по-скришен гроб в целия град.
Но въздухът в това пространство беше останал жив в продължение на петдесет години. Беше събирал като резервоар напрегнатите погледи на десетки хиляди очи. Половин век кинозрителите бяха изживявали чужди животи върху екрана на „Муви Палас“, прехвърляйки симпатиите и страстите си върху примигващите илюзии и енергията на емоциите им беше отлежавала като забравен коняк в скритото пространство. Рано или късно тя трябваше да бъде освободена. Всичко, от което се нуждаеше, беше катализатор.

събота, 14 декември 2013 г.

Когато мъртвите се пробудят - Йон Айвиде Линдквист


"Когато мъртвите се пробудят" е не само шедьовър, а книга, която се чете на един дъх, защото до голяма степен дава отговор на четири въпроса, които са вълнували хората от древни времена.
Имат ли хората души или не?
За живият човек е ясно - "душата ме боли" - израз за много голяма мъка, скръб. А къде е душата в човешкото тяло - дори медицината мълчи.
Къде отива душата на човека след неговата смърт? Всички религии правят помен за душите на умрелите. Християнската определя точно дните, в които душата на починалия трябва да бъде посетена - на третия, на деветия ден, на 3 месеца, на 9 месеца и т.н. Кой е успял да види тези души, защо векове наред традицията се спазва?
По-силен е вторият въпрос - какво ще стане ако мъртвите се пробудят?
Йон Айвиде Линдквист успява да отговори и на този въпрос.
Авторът ни среща със загубата на най-близки хора. Мъж който губи безкрайно обичаната си жена. Дядо, който преди два месеца е погребал своето внуче, и жена, която е изживяла живота си с обичан съпруг.
Странен е денят, в който се пробуждат мъртвите, защото е адски горещ, електрическите уреди не могат да бъдат изключени и всички живи в Стокхолм ги болят главите.
Именно пробуждането на мъртвите поставя големият въпрос - как живите ще посрещнат своите най-обичани мъртъвци? Скръбта по починалия е огромна, но ако срещу живия застане обезобразената му жена с почти половин тяло? Дори малкият Магнус не иска да приеме своята обезобразена майка.
Дядото толкова много скърби за своето внуче и с голи ръце изравя трупчето му, но не може да приеме подутото и позеленяло момче. Той го занася на дъщеря си - майката на Елиас, но дори за нея е невъзможно да приеме мъртвото за совето дете. Огромната обич на дядото и майката е причина да правят отчаяни опити да го съживят, но дори трупчето дава знаци, че не иска да се върне в света на живите.
Най-странното е, че в присъствието на мъртвите живите почват да четат мислите на другите живи и именно това предизвиква бой между медицинския персонал на болница "Дъндерид". Излиза, че мислите на ближния не са много доброжелателни.
Тук бих искал да вметна един цитат от книгата:
"Смъртта има много различни лица - Косач, Лодкар, ухилен скелет или стара негърка. За Флора тя бе нещо като сестра близначка."
Авторът също доказва, че мъртвите могат да причинят болка при самозащита, но инак са просто мъртви. Нека ги оставим да почиват и да почитаме тяхната памет, която дори четиримата пияни не могат да унищожат.
Най-важният въпрос за автора е отношението към децата и Йон Айвиде Линдквист ни убеждава, че те трябва да се обичат и щадят.

Купете "Когато мъртвите се пробудят" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/706/-kogato-myrtvite-se-probudqt

петък, 13 декември 2013 г.

Рецензия на "Тенарон" от Лена Крун


За първи път в живота си чета сборник с финландски фантастични разкази. "Тенарон" от Лена Крун ми напомни на Алиса в страната на чудесата на Луис Карол (Чарлз Латуидж Доджсън).
Книгата е изпъстрена с чудни алегории, а авторката пише по прекрасен поетичен начин:
"Нощ е, и ден, а аз виждам и царството на мъртвите, и небето, от един и същ прозорец."
Тенарон е град-събитие и град-същество. Никой не иска да му направи карта, защото Тенарон постоянно се променя. Жителите му са насекоми и писателката живее сред тях откривайки всеки ден различни чудеса.
В книгата има трийсет писма. Всяко от тях е една къса история - понякога красива рисунка, а друг път - великолепна притча. От "Тенарон" читателят ще научи за:
- Княз, на който са му останали много малко привилегии, но той всеки ден се радва на това, което има.
- Кралица, която никога не излиза от дома си, защото постоянно ражда.
- Умиращи, носещи шапка назована Вечерната порта. Тя им показва правилната посока.
- Пиршество със спомени
- Гражданинът Провесник. Той всеки ден виси с главата надолу, защото така мисли и се чувства по-добре.
За мен винаги е удоволствие да научавам нови слова. От тази книга научих значението на думите пестик, дение и моаре.
Тенарон е многопластова книга за интелигентни читатели. Хора, които обичат да обмислят и да осъзнават много нови неща, казани по завоалиран начин.
Поезията на Лена Крун е добра колкото нейната проза. Бих желал като завършек на статията да ви предложа едно велелепно нейно четиристишие:
"Тоз сън ще спя, във поражение и във погром,
как би било добре да съм скала, грамада,
за да не виждам, да не чувам, ах, награда.
Не ме буди, недей! - и говори ми шепнешком."

четвъртък, 12 декември 2013 г.

Дъхът на боговете - Бернар Вербер


Книгата

„Дъхът на боговете“ е вторият том от знаменитата трилогия на Бернар Вербер „Цикълът на боговете“, в която отново се срещаме с Микаел Пенсон и неговите приятели, преминали в „отвъдното“. На планетата Еден става все по-напечено: курсистите, обучавани за богове от древногръцки богове и герои, все така се съревновават, мнозина отпадат. Богоубиецът продължава да действа. Микаел Пенсон е разкъсван от чувствата, които изпитва към Афродита и Мата Хари... Няма съмнение, че читателите отново ще се насладят на енциклопедичните познания на Вербер и на умението му да гради напрегнато повествование.

Авторът

Бернар Вербер (1961) следва криминология, след което завършва журналистика и става редовен сътрудник на сп. „Нувел Обсерватьор“. През 1991 г. издава романа „Мравките“, с който придобива световна известност. Следват „Денят на мравките“ и „Революцията на мравките“. Вербер е автор и на трилогията „Танатонавтите“, „Империята на ангелите“ и „Ние, боговете“, както и на т.нар. експериментални книги, сред които изключително популярната „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“.
Според най-авторитетната френска класация Бернар Вербер е най-четеният писател във Франция. Книгите му са преведени на 30 езика и са издадени в 15 милиона екземпляра. А в Русия той е най-издаваният и популярен френски писател.

Бернар Вербер „Дъхът на боговете“

Събуждам се трудно. Тази нощ сънувах, че съм на многолюдна нюйоркска улица, блъскат ме хора, които вървят и тичат във всички посоки. Аз питам минувачите: „Някой знае ли? Някой да има информация за мен? Да знае кой съм и защо съм тук?“. Накрая се покатервам върху една кола и извиквам: „Кой знае кой съм и защо съществувам, вместо да бъда нищо?“. Някой спира и ми крещи: „Аз за теб не знам, може ти да знаеш за мен“. Други се питат помежду си: „Ти не знаеш кой съм аз, ти също, нали? Не знаеш ли защо сме тук? А ти да знаеш защо ме има? Кой държи информацията?“. Тогава се появява Едмон Уелс и казва: „Отговорът е в дървото“. Показва ми голямото ябълково дърво в Олимпия. Приближавам се до него, докосвам кората му и то сякаш ме всмуква. Тогава се превръщам в... бяла мъзга. Тека към корените и там се насищам с олигоелементи, после се изкачвам в дървото през ствола по кората, стигам до клоните, добирам се до листата, разливам се по зелените жилки, поемам светлина, после се свличам надолу, за да се пръсна из цялото дърво все в тази течна форма. Разстилам се от корените, та до най-високите и най-тънките клони.
Свързани образи. Сокът се преобразява в съсиреци, в клетки, в човечество. Обзирам, че корените на дървото са неговото минало, а тънките клонки – бъдещето. Движа се през клоните като през различни възможни бъднини за човечеството.
Напред-назад, от ствола до клоните, всяко бъдеще е различно при всяко разклонение. Виждам последствията от всеки избор. Плодовете се превръщат в кълба, които са възможни светове – подобно на всички мънички светове, които бях видял у Атлас.
Събуждам се, разтърквам очите си. Странен сън. Изтощен съм. Не ми се ходи на училище тази сутрин. Този курс не подхожда на възрастта ми. В главата ми се връща споменът за снощното преживяване с Афродита. Разбирам как толкова мъже са били омагьосани, превърнати в роби от едно толкова сложно устроено същество. Трябва да мисля за друго. Решавам да си остана в леглото и пак да сънувам.
Едва-що затворил очи – и се озовавам пак в дървото, преобразуван в мъзга, готова за нови дървесни приключения.
Ала остър звук ме откъсва от кората. Камбаните бият утрина. Кой ден сме днес? Събота. Утре е неделя, ден за излежаване. Решавам да стана и се довличам до огледалото. Този тип със смачкана физиономия и брадясали бузи съм аз. Наплисквам лицето си със студена вода, за да се събудя, извършвам всекидневните дейности: вземам душ, бръсна се, намятам тогата... После отивам да закуся в Мегарона. Кафе, чай, мляко, конфитюри, кроасани, банички, тостове... Мълчаливият Фреди сякаш очаква нещо.
– Какво ще стане с народа на жените оси без Мерилин Монро? – пита Мата Хари.
– Какво ще стане с всички нас? – добавя Сара Бернар. – Без Мерилин няма сила, която да спре смахнатия Прудон. Неговата армия е многобройна и мощна. Може да ни завладее един подир друг.
Гюстав Ефел и Сара Бернар отново споменават идеята за съюз, който да ни отърве от войските на анархиста. Раул изглежда притеснен.
– Ако моите хора орли се изкатерят в планините, все някак ще успея да се справя. Хвърлени камъни, затлачени проходи. Обаче не бих се спуснал в равнините, за да застана срещу неговите орди, особено откакто е възприел стратегията да поставя при настъпление отпред роби, за да се изхабят стрелите на противника.
– Откъде се е сетил Прудон за тази тактика?

сряда, 11 декември 2013 г.

Рецензия на „Кралят на тръните“ от Марк Лорънс


Във всеки мъж, дори и най-възрастния, живее едно момче.
Сергей Лукяненко
В Хонорий Йорг Анкрат живеят хиляда момчета. И всички те са лоши. Затова Кралят на тръните е гениално зъл и необикновено чаровен.
Във втората книга от поредицата "Разделената империя" Йорг Анкрат започва да проявява наченки на съвест. Дори понякога е загрижен за свои поданици, които не познава. Но най-мили са му неговите бандити, извинете - кралската свита. Ако някой успее да ограби, нарани или убие приближен на Йорг, почти сигурно е, че ще си навлече гневът и яростта на краля.
А когато Анкрат е ядосан, той се ядосва много.
Впрочем приятелите на Йорг са мили и добри хорица:
"- Обичаш ли кучета, Маикал? - попитах го.
- Телешко е по-добре. - рече той. - Или овнешко."

Марк Лорънс е добавил още една сюжетна линия във втората книга. В нея светлина върху повествованието хвърля дневника на Катерин Ап Скорон. В „Кралят на тръните“ срещаме и познатата ни ретроспекция от първата част. Чрез нея разбираме кое изгражда доброто и злото във всеки един от нас. Авторът отново се изразява поетично, на висота и неговите думи ни удрят право в сърцето:
"Всички ние сме хартиена мозайка, нескопосани колажи от случки и страдания, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина отпуска и удря на свой ред."
Трябва да отбележа, че ретроспекцията заедно с дневника на Катерин и една специална кутийка на Йорг добавяща внезапно нови редове, на няколко места успяха да объркат дори опитен читател като мен.
Донякъде не ми допадна и случката с рубина-зестра на лейди Миана. Подобно събитие е прекалено есктраполирано дори за човек прочел хиляди фантастични книги.
От друга страна не мога да не изразя възхищението си от това, че след като му гадаят, Анкрат успява да открадне руната Thurisaz. Освен, че означава "трън", тя също така носи защита и късмет. За познавачите ще добавя, че ако искате домът ви да бъде добре защитен е достатъчно да сложите изображение на тази руна близо до вратите и прозорците.
Хонорий Йорг Анкрат е свиреп и убийствен герой. Неговият замък е нападнат от армия, която го превъзхожда в съотношение двайсет към едно. Йорг е принуден да измисля много и различни начини за да намали числеността на враговете.
В тази книга има учени. В нея има и магьосници.
Но само Йорг е в състояние да употребява в своя полза и науката и магията. И да мисли по особен, нестандартен и неконвенционален начин присъщ само за него:
"От друга страна всички умираме, но не всички сме живели. А катерачът, дори да умре млад, със сигурност е живял."
Докато четем книгата, разбираме, че е най-добре човек да не застава на пътя на Йорг. А ако случайно го направи, хубаво е да слуша и бързо да изпълнява каквото му каже Кралят на тръните.
Защото след неговите думи остават само трупове.

Купете Кралят на тръните тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1705

вторник, 10 декември 2013 г.

Зовът на кукувицата - РОБЪРТ ГАЛБРЕЙТ


Зовът на кукувицата
от РОБЪРТ ГАЛБРЕЙТ
„Зовът на кукувицата“е увлекателен, майсторски написан съвременен криминален роман, в който Робърт Галбрейт демонстрира забележителното си умение да вае пълнокръвни персонажи, които лесно печелят симпатиите или антипатиите на публиката. Авторът изгражда силни, убедителни диалози и не пропуска да изтъкне дефицитите и недостатъците на обществото, в което живеем.

Резюме
Привлекателна жена с професия на супермодел намира смъртта си, падайки от заснежен балкон в Мейфеър. Всички подозират, че е извършила самоубийство, вследствие на някаква лична криза. Единствено брат й се съмнява в тази версия и се обръща за помощ към частен детектив Страйк - ветеран от войната в Афганистан, белязан от физически и душевни травми.
В живота на Страйк цари тотален безпорядък и благодарение на този случай той успява да закърпи доходите си. Но и това си има цена. Разнищвайки обстоятелствата около мистериозната смърт на момичето, той попада в един болезнено интригуващ свят, в който мракът постепенно се сгъстява и скрива очертанията на надвиснала опасност...

Обща информация
Робърт Галбрейт предизвика възторжени реакции със своя дебютен роман, който е на път да го превърне в уважавано име на сцената на криминалната литература! „Зовът на кукувицата“ е блестящ трилър, ориентиран към зрялата публика - истински сюрприз за поклонниците на жанра.

Отзиви в пресата

„Забавен сюжет, ситуиран в свят на модели, рапъри, модни дизайнери, наркомани и незаконни връзки.“ - „Таймс“

„Рядко се случва частен детектив да изплува от нищото и светкавично да обсеби читателското въображение. Но ето че тук си имаме работа с такъв.... Галбрейт не само пресъздава Лондонската атмосфера с възхитителен маниер, но и ни провокира с чара на един различен герой.“ - „Дейли Мейл“

„Сюжетът е поднесен стегнато и монолитно.“ – „Гардиан“

„Изключително свежо и забавно четиво.“ – „Дейли Телеграф“

„Увлекателна, майсторски изкована мистерия.“ – „Мирър“

„Робърт Галбрейт е написал книга, която поглъща и забавлява... Създал е привлекателен протагонист в лицето на Страйк – той със сигурност ще изгрее и в следващи книги от тази поредица. Наративът препуска стремглаво напред и, което е по-важно, Страйк и неговият асистент Робин се превръщат в такъв отбор, че читателят няма търпение да узнае що за приключения им предстоят. “ - „Ню Йорк Таймс“

„Приковаваща вниманието детективска история.“ - „Блумбърг“

„Духовито четиво с изненадващи обрати... „Зовът на кукувицата“ е майсторски изпипан криминален роман.“ - „Кливлънд Плейн Дилър“


Признанието на авторите на трилъри и криминалета

„Зовът на кукувицата“ преди всичко ми припомни защо се влюбих в криминалния жанр някога.“ - Вал Макдермит, международно известен автор на криминални бестселъри

„Зовът на кукувицата“ притегля здраво и повлича читателя в неумолимия си ход, в синхрон с галопиращите чувства на детектив Страйк. Дебютният роман на Робърт Галбрейт се фокусира върху „лъскавите“ прослойки на обществото, дори когато изследва най-мрачните дълбини на човешкото сърце. Четиво, което поглъща. От автор, когото трябва да следите.“ - Майк Купър, носител на наградата Shamus

„Корморън Страйк е изумително творение и нямам търпение да видя новите му изяви. Образът му те владее с такова постоянство, че е трудно да повярваш, че четеш дебютен роман. Надявам се, че предстоят още много приключения с него в качеството му на централен персонаж. Красиво написана книга, която представя най-симпатичния детектив, на когото съм попадал от години.“ - Марк Билингам, автор на криминални романи и на бестселър поредицата „Том Торн“

„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Гълбрайт е голям талант.“ - Питър Джеймс, един от най-продаваните автори на криминалета във Великобритания


Уникална поредица от трилъри?

Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг, знаменитата авторка на поредицата за Хари Потър, както и на сензационния роман за възрастни „Вакантен пост“.
„Зовът на кукувицата“ е елегантен, завладяващ разказ, който потапя читателите в специфичната Лондонска атмосфера. От притихналите улици на Мейфеър през ехтящите кръчми на Ийст Енд до оживлението в Сохо - „Зовът на кукувицата“ е забележителна книга, създадена в традициите на П. Д. Джеймс и Рут Рендъл. Книга, която бележи началото на уникална поредица трилъри.

Синът на Собек - Рик Риърдън


Пърси Джаксън среща Картър Кейн в „Синът на Собек”

Историята, която младите фенове на приключенията чакат отдавна, вече е факт. Героите на две от бестселър поредиците на Рик Риърдън – Пърси Джаксън („Пърси Джаксън и боговете на Олимп”) и Картър Кейн („Хрониките на Кейн”) се изправят един срещу друг в „Синът на Собек”. Разказът за тяхната среща ще се предлага като е-книга на български език от 10 декември на цена от 1,99 лв. Той ще може да се закупи от iBookstore, biblio.bg, helikon.bg, mtel.bg/ebook, globulbooks.com, myebook.bg, ciela.com, books.bg и mobilis.bg.
На 10 декември, в рамките на панаира на книгата в НДК, „Синът на Собек” ще бъде представен от преводача Александър Драганов, който ще прочете откъс от него. Заповядайте на щанд №210 на „Егмонт България” в 11 часа (в централната част на сградата, на втория етаж), за да сте от първите, които ще се докоснат до новия разказ на Риърдън. А ако нямате възможност да присъствате, включете се във виртуалния панаир, който „Егмонт България” организира. И прочетете откъса от „Синът на Собек” онлайн на адрес egmontbulgaria.com/sonofsobek

КНИГАТА

Картър Кейн разследва слуховете за чудовище на Лонг Айлънд, когато се натъква на Пърси Джаксън. Тяхната първа среща не минава никак приятелски, въпреки че героите си приличат много повече, отколкото си дават сметка. „Разказът е комплимент към моите читатели, които отдавна ме молят да срещна Пърси и Картър”, разказва Рик Риърдън в интервюта. Авторът разкрива още, че тъй като Собек е египетски бог на водата, изобразяван като крокодил, синът ще да е един от по-стръвните му последователи. И без да издаваме нищо повече – очаквайте много крокодилски екшън от историята.

АВТОРЪТ

Рик Риърдън печели любовта на младите читатели с романите от поредиците ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП, ХРОНИКИТЕ НА КЕЙН и ГЕРОИТЕ НА ОЛИМП. Носител на наградата Children’s Choice Book Award Author за 2011 година, книгите му са продадени в над 33 милиона копия, преведени на 37 езика и издадени в 36 страни. Още информация за Риърдън ще откриете и в интернет на адрес egmontbulgaria.com Посетете автора онлайн на rickriordan.com

* * *
„Егмонт България” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група ЕГМОНТ, лидер на пазара за детска и тийн литература.
Сред основните партньори на компанията са авторитетни издатели като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros., Scholastic и Bauer.
ЕГМОНТ България е издател на утвърдени и нашумели автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън и Джон Грийн.

Сред най-популярните заглавия в портфолиото на издателството се нареждат романите за Хари Потър и Пърси Джаксън, поредиците „Здрач”, „Дивергенти” и „39 ключа”, класическите приказки на Disney, пътеводителите на National Geographic и образователната поредица „Страховитото”.

понеделник, 9 декември 2013 г.

Рецензия на Предани от Вероника Рот


Тази книга ми прилича на оригинална компилация от "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли и филма Еон Флукс. Забележително в "Предани" е, че повествованието се води в първо лице, но от двама души - съответно Беатрис Прайър и Тобиас Джонсън, известен също и като Фор, защото го е страх само от четири неща.
Романът впечатлява с драматизма и лириката си:
"Опитвам се да напъхам спомена в някое от чекмеджетата на съзнанието си, но всяко едно от тях е прекалено малко да го побере."
В "Предани" се разказва за Чикаго (Четвъртия град) и неговите жители. Жанрът е антиутопия и макар убийствата да не са част от ежедневието никак не са необичайни.
Хората са обособени според различни касти. Писателката Вероника Рот изгражда героите си и техните мисли все едно самата тя е от кастата на Прямите:
"Той е от онези малки презрени хора, които са прекалено жалки, за да осъзнаят колко са малки и презрени. Дори и да го засипя с обиди, това нищо няма да промени, никой и нищо не може да въздейства на такива хора."
В този антиутопичен свят са изобретени различни серуми. На мен ми беше най-интересен серума на паметта - той въздейства само на спомените, но не и на уменията. Освен това е използван за манипулация и превъзпитание.
Диалозите са остроумни и са белязани от специфичната за Рот любов към мъдростта, своеобразна и за кастата на Ерудитите:
"- Човек не приема истината и не избира дали да вярва в определени неща, защото това би направило живота му по-добър, а защото са верни. Истината си е истина - отбелязва Кристина.
Едно от нещата, което най-много ме впечатли в "Предани" е как авторката майсторски е демонстрирала гледната точка и на жена (Трис) и на мъж (Тобиас) към любовта и секса.
Освен това писателката е изрисувала един свят, който много наподобява част от нашия. Изобразила е манипулация, която сериозно напомня на престъпленията по време на Втората световна война:
"Тогава, още тогава трябваше да се досетя, че този човек е в състояние да жертва хиляди спомени на генетично увредени хора, хиляди животи само и само да запази контрола си над експериментите."
Назрява сериозен конфликт, който ще премине в катарзис. Сблъсъкът може да бъде предовратен. Но на неустоимо висока цена. Възможно ли е едно обикновено момиче изведнъж да се превърне в героиня и символ?
Всичко това ще научите ако прочетете Предани от Вероника Рот.

Купете книгата тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/romani-119/antiutopii-278/divergenti-283/3-predani-2000.html

Първа среща с антологията „За спасяването на света“ (13 декември)


На 13 декември 2013 г. от 19 часа в Novel Book Bar (София, ул. „Цар Самуил“ 33) ви каним на първа среща с тринадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“ – антологията „За спасяването на света“, и нейните автори, редактори, съставители и художници.

Входът е свободен.

„За спасяването на света“ събира 48 разказа, новели и повести от 41 български писатели и пет десетилетия. Тези близо 400 хиляди думи я правят най-мащабната антология в българската литература.

Мащабни са и темите на самите текстове – всеки от тях е подбран заради силата си да ни размисли, развълнува, навярно даже промени. „Спасяване“ и „свят“ се появяват буквално и метафорично, сериозно и с намигване.

В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.

„За спасяването на света“ е съвместно издание на фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и списание „Тера фантастика“. Антологията излиза в електронен вариант; в момента се подготвя и хартиен. Електронният вариант се разпространява свободно на принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, съставители, редактори, коректори, художници и оформители.

За повече:
http://choveshkata.net/blog/?p=4232
poslednorog -в- gmail-точка-com

неделя, 8 декември 2013 г.

Рецензия на "Отминали времена" от Кейт Мортън


Кейт Мортън е авторка, която не само ни въвежда в отминалите времена, но в същото време успява да ни внуши, че не само общочовешките ценности са вечно живи, но че и пороците са присъщи на всички генерации.
Изключително е умението на писателката да разкрие съдбата на няколко поколения по преплетен и загадъчен начин. Като лъч светлина проблясват откритията на героините от сорта на:
"Но любовта не е толкова мъдра, не и според опита на Пърси: любовта не зачита обществените ограничения, не се съобразява с класовите различия, нито с благоприличието в добрия стар смисъл на думата."
Трогателни са преживяванията на героите от Втората световна война, особено на най-невинните - децата.
Усеща се английският характер, обучение, традиции, които от една страна заслужават уважение. Но също така и отблъскват, защото ограничават роднинските, дори семейните взаимоотношения.
Старата британска школа на навици и възпитание пречат на онази откровеност, която е присъща между майка и дъщеря.
Отминалите времена са не само тайна за някои от героите, но създават догадки, размишления, терзания, дори страдания. В същото време призрака на "Човекът от калта" витае ту чрез книгата за него, ту във фантазиите на героите. Трудни са отношенията между тях, всеки се стреми да разкрие мистериите на другия, а своите да завоалира.
Интригуваща е съдбата на най-малката сестра. Тя има не само своите странности, но в същото време се стреми да скрие не само душевните си терзания, но и най-силните си чувства.
Всяка от героините е със своя странна съдба и стига до различни индивидуални истини в живота си. Пърси се убеждава, че мъртвите тежат повече от приятелите, които са изоставили.
А човекът от калта се оказва един млад мъж завърнал се от фронта и намерил нелепо своята смърт от едно уплашено момиче. Странно съвпадение - израстват с книгата "Човекът от калта", но превратностите на съдбата довеждат сестрите пред труп в калта, за чиято смърт са виновни те.
"А бремето на истината и нейното незачитане Пърси щеше да понесе сама."
Не можеш да прекъснеш четенето на "Отминали времена", защото съдбата на три жени, събития случили се преди години разпалват жаждата на читателя да проследи човешкия живот, изпълнен с препятствия, мечти и стремеж към щастие, но ограничаван от световните събития, семейните трусове и личната драма.

събота, 7 декември 2013 г.

Кратко ревю на "Тел" от Хю Хауи


Светът е отровен и почти необитаем. Цялата цивилизация е в руини. Сред останките и отровите на унищожената планета съществува силоз. 144 етажен свят със собствено общество. То живее по своите закони и обичаи, внушаващи сигурност и бъдеще, и възникнали в продължение на поколения.
Но липсата на шериф Холстън се чувства. Той е изпълнявал съвестно задълженията си години наред. Желанието на Холстън да излезе навън отключва събития, водещи до невероятни интриги, чиято единствена цел е да скрият тайна на няколко стотин години.
Събитията създават герои:
"Той се завъртя, оглеждайки хоризонта и главата му се замая от гледката на толкова зелено."
Но също така сътворяват и злодеи:
"През живота си беше наблюдавал повече от десетина почиствания и неизменно се наслаждаваше на този първи пирует."
Всичко това е изобразено така, че читателят от първите страници до самия край е съпричастен към героите и всички техни премеждия.
Най-въздействащо написаният постапокалиптичен роман, на който съм попадал в последно време.
Невъзможно е да не си зададеш въпроса:
Какво ли би могъл да създаде авторът ако неговия свят бе не бункер от 144 етажа, а цяла една планета?

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Рецензия на "Ханибал" от Томас Харис


За мен "Ханибал" определено е роман на ужасите. Докато "Червения дракон" и „Мълчанието на агнетата“ са определени като психотрилъри, последната книга от поредицата за д-р Лектър за мен със сигурност си е чист ужас.
Веднага ви предлагам цитат описващ второто най-зловещо убийство в "Ханибал":
"- Трябваше да вземеш шоколада - каза Марго и натъпка муцуната на змиорката в устата му.
Острите като бръснач зъби се впиха в езика му, както ловяха рибите, и челюстта не пускаше, упорито не пускаше, а тялото и се огъваше и се виеше, омотано около плитката му."
Нарочно не ви демонстрирах най-демоничното убийство в култовата книга "Ханибал" за да запазя елемента на изненада за предстоящите и читатели. Но бих желал да загатна, че на тези, които докторът-канибал счита за врагове им се налага да си отварят ума и да си опичат акъла.
В този роман Кларис Старлинг е изпреварила повечето си колеги и е натрупала умения и опит. Всъщност агентката на ФБР вече е толкова способна и тренирана, че по-голямата част от обеществото я счита за опасна:
"АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ - крещеше заглавието от седемдесет и два пункта."
Доктор Лектър е на свобода и също дава воля на интелекта и първичните си инстинкти. В същност по мое лично мнение Ханибал Лектър е изобразен от Томас Харис по-скоро като вампир, отколкото като отблъскващия сериен убиец. Докторът е изключително интелигентен, и благодарение на това (плюс две торби цимент на правилното място) е назначен на висок пост във Флоренция. Мисълта ми беше, че от около 70 години насам вмпирите се обрисуват като жадни за кръв, но чаровни създания. Когато не убива хора, доктор Лектър свири Моцарт на клавесин, и показва енциклопедични познания във всяка област на културата.
Между другото всеки, който по една или друга причина е бил продължително време близо до Лектър обикновено или се побърква, или не е сред живите. Или се е научил да оцелява:
"Барни бе виждал доста изражения през живота си и бе останал жив благодарение на способността си да ги разчита правилно."
И отново думите на писателя Томас Харис попадат в целта. Въпреки, че са вплетени в диалози, те ще прозвучат на читателите като притчи:
"- Човек не може да компенсира липсата на второразредна интелигентост с това, че играе мръсно."
Финалът на романа е съвършено неочакван.
Няма да ви го разкривам. Само ще ви кажа, че Кларис е забравила агнетата. И изобщо вече не ги чува.


Купете "Ханибал" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/838/tomas-haris-hanibal

сряда, 4 декември 2013 г.

Излиза антологията „За спасяването на света“


На 4 декември 2013 г., точно седем години след появата на „Последният еднорог“ на български език, излиза тринадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“: антологията „За спасяването на света".

„За спасяването на света“ събира 48 разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия. Тези близо 400 хиляди думи я правят най-мащабната антология в българската литература.

Мащабни са и темите на самите текстове – всеки от тях е подбран заради силата си да ни размисли, развълнува, навярно даже промени. „Спасяване“ и „свят“ се появяват буквално и метафорично, сериозно и с намигване.

В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.

„За спасяването на света“ е съвместно издание на фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и списание „Тера фантастика“. Антологията излиза в електронен и хартиен вариант. Електронният вариант се разпространява свободно на принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, съставители, редактори, коректори, художници и оформители.

За повече:
http://choveshkata.net/blog/?page_id=4075
poslednorog -в- gmail-точка-com

вторник, 3 декември 2013 г.

Истината за случая Хари Куебърт - Жоел Дикер


Книгата

Пролетта на 2008 г., Ню Йорк. Младият писател Маркъс Голдман, издал един първи успешен роман, е изпаднал в творческа криза – неспособен е да напише своя втори роман, който трябва да предаде на издателя си след няколко месеца. Крайният срок наближава, когато се случва нещо съвършено неочаквано – неговият приятел и бивш университетски преподавател Хари Куебърт, един от най-уважаваните писатели в страната, е обвинен, че през 1975 г. е убил петнайсетгодишната Нола Келерган, с която е имал връзка. Убеден в невинността на Хари, Маркъс зарязва всичко, за да отиде в Ню Хампшър и да проведе собствено разследване. За да оневини Хари и спаси кариерата си на писател, той трябва да отговори на три въпроса: Кой е убил Нола Келерган? Какво се е случило в Ню Хампшър през 1975 г.? И как се пише бестселър?

Авторът

Жоел Дикер е роден в Женева през 1985 г. Завършил е право. Пише от дете. На 11 години основава списанието „Вестник на животните“. Първата му новела „Тигърът“ печели награда за млад автор. За първия си роман „Последните дни на нашите бащи“ получава Наградата на женевските писатели. „Истината за случая Хари Куебърт“ е вторият му роман. Номиниран е за наградите „Гонкур“ и „Ентералие“. Удостоен е с Голямата награда за роман на Френската академия, с
Награда „Гонкур“ на гимназистите и с Наградата за призвание „Блюстейн-Бланше“. Правата за издаването му са закупени от повече от 30 страни, продажбите надвишават 1 500 000 екземпляра.

Жоел Дикер „Истината за случая Хари Куебърт“

В началото на 2008-а, година и половина след като благодарение на първия си роман бях станал новият любимец на американските читатели, изпаднах в ужасна криза, позната като страх от белия лист, която, изглежда, нерядко сполита писателите, пожънали незабавен и гръмък успех. Болестта не дойде внезапно – настани се в мен бавно и полека. Сякаш поразеният ми мозък постепенно се сковаваше. Не бях обърнал внимание на първите симптоми – казвах си, че вдъхновението ще дойде на следващия ден или може би най-много след още някой и друг ден. Но минаха дни, седмици и месеци, а вдъхновението така и не се завърна.
Слизането ми в ада беше преминало през три фази. Първата, задължителна за всяко добро шеметно падане, беше светкавичното ми издигане – от първия ми роман се бяха продали два милиона екземпляра и така на двайсет и осем години бях изстрелян до висините на успял писател. Беше есента на 2006-а и за няколко седмици се превърнах в човек с име – появявах се навсякъде: по телевизията, във вестниците, на кориците на списанията. Виждах лицето си върху огромните рекламни плакати в метрото. И най-строгите критици от авторитетните ежедневници на Източния бряг бяха единодушни: младият Маркъс Голдман ще стане много голям писател.
Една книга, една-единствена, и пред мен се разтвориха вратите на нов живот – живота на млада звезда милионер. Напуснах дома на родителите ми в Монтклеър, Ню Джърси, за да се настаня в скъп апартамент във Вилидж, смених купения на старо форд с чисто нов черен рейндж роувър с тъмни стъкла, започнах да посещавам луксозни ресторанти, наех литературен агент, който да следи за графика ми и да гледа с мен бейзбол на гигантския екран в новия ми дом. В офиса ми на две крачки от Сентръл Парк моята секретарка Дениз, която беше леко влюбена в мен, разпределяше пощата, правеше ми кафе и подреждаше важните документи.
През първите шест месеца след излизането на книгата просто се бях оставил на насладата от новото ми съществуване. Сутрин минавах през офиса, за да прочета евентуалните статии за мен и да прегледам десетките писма от почитатели, които получавах всеки ден и които Дениз слагаше след това в големи класьори. После, доволен от себе си, решавах, че съм се наработил, и отивах да се пошляя по улиците на Манхатън, където минувачите се обръщаха след мен. През останалата част от деня се възползвах от новите права, които ми даваше известността: правото да си купувам всичко, каквото ми се прииска, правото на ВИП ложа в „Медисън Скуеър Гардън“, за да гледам мачовете на „Рейнджърс“, правото да стъпвам по червени килими редом със звездите на музиката, чиито дискове бях купувал като по-млад, правото да излизам с много търсената от всички Лидия Глор, главната актриса в сериала, който течеше в момента по телевизията. Имах чувството, че упражнявам най-прекрасния занаят на света. И уверен, че успехът ми ще трае вечно, пренебрегнах първите предупреждения на агента и на издателя ми, които настояваха да се заловя за работа и да започна да пиша втория си роман.
През следващите шест месеца усетих, че вятърът е на път да се обърне – писмата от почитатели се разредиха, на улицата ме заговаряха по-рядко. Скоро минувачите, които все още ме разпознаваха, взеха да ме питат: „Господин Голдман, какъв е сюжетът на новата ви книга? Кога ще излезе?“. Разбрах, че трябва да се захвана за работа, и започнах да си записвам различни хрумвания на хвърчащи листчета, нахвърлих и нещо като синопсис на компютъра си. Но нищо свястно не излизаше. Продължих да си записвам хрумвания и да нахвърлям синопсиси. Пак без успех. Накрая си купих нов компютър с надеждата, че го продават заедно с добри хрумвания и отлични синопсиси. Напразно. След това се опитах да сменя метода – държах Дениз до късно през нощта, за да й диктувам, както си въобразявах, велики фрази, забележителни остроумия и изключителни въвеждащи изречения. Но на другия ден остроумията ми изглеждаха блудкави, фразите накуцваха, а въвеждащите изречения бяха пълен провал. Навлизах във втората фаза на болестта.
През есента на 2007-а, година след излизането на първата ми книга, не бях написал нито ред от следващата. Когато вече нямаше писма за класиране, на публичните места не ме разпознаваха и афишите с образа ми изчезнаха от големите книжарници на „Бродуей“, разбрах, че всяка слава е мимолетна. Че славата е вечно гладна Горгона и ако не я храниш, бързо биваш сменен – актуалните политици, старлетката от последното телевизионно риалити шоу, току-що пробилата рок банда си присвоиха полагащото ми се внимание. А бяха изтекли само някакви си дванайсет месеца от появата на книгата ми – за мен смешно кратко време, но в мащаба на човечеството съответстващо на цяла вечност. Известно бе, че през същата тази година само в Америка са се родили един милион деца и починали един милион души, че десетки хиляди са били застреляни, половин милион са се пристрастили към дрогата, един милион са станали милионери, седемнайсет милиона са сменили мобилния си телефон, петдесет хиляди са загинали в автомобилни катастрофи и при същите обстоятелства два милиона са били леко или тежко ранени. Колкото до мен, аз бях написал само една книга.
„Шмид и Хансън“, могъщото нюйоркско издателство, което ми бе предложило симпатична сумичка, за да издаде първия ми роман, и възлагаше много надежди на мен, тормозеше агента ми Дъглас Кларън, който на свой ред ме преследваше. Казваше ми, че няма време, че трябва на всяка цена да представя нов ръкопис, а аз се опитвах да го успокоя, за да успокоя себе си, като твърдях, че работата ми по втория роман напредва и че няма за какво да се притеснява. Но въпреки че прекарвах часове затворен в кабинета, страниците ми оставаха бели – вдъхновението ме бе напуснало без предупреждение и не успявах да си го върна. Сън не ме хващаше вечер в леглото и си мислех, че скоро, още преди да навърши трийсет години, великия Маркъс Голдман вече няма да го има. Тази мисъл толкова ме ужаси, че реших да замина на почивка, за да се поразведря. Настаних се за един месец в луксозен хотел в Маями, един вид за да се заредя, дълбоко убеден, че отмората под палмите ще ми помогне да възстановя изцяло творческия си капацитет. Но Флорида очевидно беше само добре организиран опит за бягство – две хиляди години преди мен философът Сенека вече бе изпадал в тази мъчителна ситуация: където и да отидете, проблемите ви се самопоканват, настаняват се в багажа ви и ви следват навсякъде.
Сякаш при пристигането ми в Маями някой любезен кубински носач ме беше догонил на изхода на летището, за да ме попита:
– Вие ли сте господин Голдман?
– Да.
– Тогава това е ваше.
И ми е подал плик, съдържащ купчина листове.
– Това моите бели листове ли са?
– Да, господин Голдман. Нали няма да напуснете Ню Йорк, без да ги вземете със себе си?
Така че прекарах този месец във Флорида сам, затворен в хотелския апартамент заедно с демоните ми, нещастен и обиден. Във включения денонощно компютър документът, който бях озаглавил нов роман.doc, оставаше отчайващо девствен. Разбрах, че съм прихванал много разпространена в творческите среди болест, вечерта, когато предложих една маргарита на пианиста в хотелския бар. Облегнат на плота, той ми разказа, че през целия си живот е написал само една песен, но че тази песен била страхотен хит. Имала такъв успех, че вече никога не успял да напише нещо друго, и сега, разорен и злочест, преживявал, като свирел на пиано чуждите хитове за клиентите на хотелите. „Навремето правех зашеметителни турнета в най-големите зали в страната – каза ми той, вкопчен в яката на ризата ми. – Десет хиляди души крещяха името ми, някои мацки обръщаха очи, други ми хвърляха гащичките си. Страхотно беше.“ И след като облиза като кученце солта от ръба на чашата си, додаде: „Уверявам те, че това е чистата истина“. Точно това беше най-лошото – знаех, че е истина.
Третата фаза на бедите ми започна след завръщането ми в Ню Йорк. В самолета от Маями прочетох статия за млад автор, току-що издал роман, възхваляван от критиката, а като пристигнах на летище „Лагуардия“, видях лицето му на големи афиши в багажната зала. Животът ме предизвикваше – не само че ме забравяха, но което е още по-лошо, заместваха ме. Дъглас, който дойде да ме посрещне, не беше на себе си – в „Шмид и Хансън“ бяха изгубили търпение и искаха доказателство, че работя и че скоро ще им занеса завършен ръкопис.
– На зле вървят нещата – каза ми той в колата на път за Манхатън. – Кажи ми, че във Флорида си възвърнал силите си и че книгата ти е напреднала! Има един тип, за когото всички говорят... Книгата му ще е големият успех за Коледа. Ами ти, Маркъс? Ти какво имаш за Коледа?
– Веднага започвам! – възкликнах в паника. – Ще успея! Ще организираме шумна рекламна кампания и нещата ще потръгнат! Хората харесаха първата ми книга, ще харесат и следващата!
– Марк, ти май не разбираш. Преди няколко месеца все още можехме да направим това. Такава беше стратегията – да сърфираме върху успеха ти, да захраним публиката, да й дадем каквото иска. Публиката искаше Маркъс Голдман, но тъй като Маркъс Голдман отиде да си живее живота във Флорида, читателите отидоха да си купят книгата на друг автор. Нали си учил малко икономика, Марк? Книгите са станали взаимозаменяеми продукти – хората искат книга, която им харесва, която ги отпуска, която ги развлича. И ако ти не им я дадеш, ще го направи съседът, а ти отиваш на боклука.
Ужасèн от прокобите на Дъглас, захванах се за работа по-усърдно от всякога – започвах да пиша в шест сутринта и не спирах, преди да стане девет или десет вечерта. Цели дни прекарвах в кабинета си в непрекъснато писане, в отчаяно изстъпление нахвърлях думи, редях фрази и скалъпвах идеи. Но за голямо съжаление, не произвеждах нищо прилично. Дениз пък през цялото време се безпокоеше за мен. Тъй като нямаше какво друго да прави, нямаше диктовки, нито писма за класиране, нито кафе за сервиране, тя се разхождаше нагоре-надолу по коридора, а когато вече не издържаше, чукаше на вратата ми.
– Умолявам ви, Маркъс, отворете ми! – стенеше. – Излезте от този кабинет, идете да се поразходите в парка. Днес нищо не сте яли!
Изкрещявах в отговор:
– Не съм гладен! Не съм гладен! Няма книга, няма ядене!
Тя почти се разплакваше.
– Не говорете такива ужасии, Маркъс. Отивам до деликатесния на ъгъла да ви взема сандвичи с ростбиф, любимите ви. Ей сега! Ей сега!
Чувах я как грабва чантата си и тича до външната врата, за да се втурне надолу по стълбите, сякаш ако побърза, ще промени нещо в положението ми. Защото най-сетне бях схванал точно какво зло ме сполиташе: да напиша книга, като тръгна от нищо, ми се бе сторило много лесно, но сега, когато бях на върха, сега, когато трябваше да впрегна таланта си и да повторя изтощителното пътуване към успеха, каквото е написването на добър роман, вече не се чувствах способен на това. Поразен бях от болестта на писателите и нямаше кой да ми помогне – тези, с които споделях проблема, ми казваха, че това е бял кахър, че сигурно се случва на всички и че ако не напиша книгата си днес, ще го направя утре. В продължение на два дни се опитвах да работя в старата си стая, у родителите ми в Монтклеър, там, където ме бе споходило вдъхновението за първия роман. Но този опит завърши с жалък провал, в който майка ми имаше пръст, доколкото и двата дни седя до мен, вторачена в екрана на компютъра, и ми повтаря: „Това е много добро, Марки“.
– Мамо, не съм написал нито ред – казвах накрая.
– Да, ама аз чувствам, че ще бъде много добро.
– Мамо, ако ме оставиш сам...
– Защо сам? Да не те боли корем? Да не ти се пръцка? Можеш да си пръцнеш пред мен, скъпи. Аз съм ти майка.
– Не, не ми се пърди, мамо.
– Да не би да си гладен тогава? Да ти направя ли палачинки? Или вафли? Нещо соленко? Може би яйца?
– Не, не съм гладен.
– Тогава защо да те оставя сам? Да не искаш да кажеш, че присъствието на жената, която те е родила, ти пречи?
– Не, не че ми пречиш, но...
– Но какво?
– Нищо, мамо.
– Трябва ти приятелка, Марки. Мислиш, че не знам ли, че си скъсал с онази телевизуална актриса? Как й беше името?
– Лидия Глор. Във всеки случай не ходехме истински. Излизахме просто така.
– Просто така, излизахме просто така! Ето какво правят младите сега – излизат просто така и на петдесет години вече са плешиви и още нямат семейство!
– Плешиви ли? Каква е връзката, мамо?
– Няма връзка. Но за нормално ли смяташ да науча, че си с това момиче, от страниците на едно списание? Кой син прави това на майка си, а? Представи си, точно преди да заминеш за Флорида, отивам у Шейнгец, коафьора, не месаря, и там всички ме гледат много странно. Питам какво става и ето че госпожа Бърг с каска за сушене на главата ми показва списанието, което чете. И в него има снимка, на която сте заедно с тази Лидия Глор на улицата, и в заглавието на статията пише, че сте се разделили. Всички във фризьорския салон знаеха, че сте скъсали, а аз дори не знаех, че излизате! Разбира се, не исках да мина за глупачка, казах, че тя е очарователна и че често е идвала на вечеря вкъщи.
– Мамо, не ти казах, защото нямаше нищо сериозно. Тя не беше за мен, разбираш ли?
– Но те никога не са за теб! Никога не срещаш нищо свястно, Марки! Това ти е проблемът. Мислиш ли, че телевизуалните актриси могат да въртят къща? Представи си, вчера срещнах госпожа Емерсън в супера, и нейната дъщеря е неомъжена. Би била идеална за теб. Освен това има много хубави зъби. Да й кажа ли да намине насам?
– Не, мамо. Опитвам се да работя.
В този момент се звънна на вратата.
– Мисля, че са те – рече майка ми.
– Кои те?
– Госпожа Емерсън и дъщеря й. Поканих ги на чай в четири часа. Сега е точно четири. Добрата жена е точната жена. Не си ли готов да я обикнеш?
– Поканила си ги на чай? Разкарай ги, мамо! Не искам да ги виждам! Имам книга да пиша, за бога! Не съм тук, за да си играя на гости, трябва да си пиша романа!
– О, Марки, наистина ти е нужна приятелка. Приятелка, с която да се сгодиш и за която да се ожениш. Прекалено много мислиш за книги и прекалено малко за женене...
Никой не схващаше залога на ситуацията – задължително ми бе необходима нова книга, ако не за друго, то за да спазя договора с издателя. През януари 2008-а Рой Барнаски, могъщият директор на „Шмид и Хансън“, ме привика в кабинета си на 51-вия етаж на една кула на Лексингтън Авеню, за да ме прикани сериозно към ред. „Е, Голдман, кога ще получа новия ви ръкопис? – излая той. – Имате договор за пет книги. Залавяйте се за работа, и то бързо! Трябва ми резултат, трябва ми печалба! Изпуснали сте срока! Изпуснали сте всичко! Видяхте ли го онзи тип, дето издаде книга преди Коледа? Той зае мястото ви сред публиката! Агентът му казва, че следващият му роман е почти завършен. А вие? Заради вас губим пари! Така че стегнете се и обърнете ситуацията. Направете голям удар, напишете ми хубава книга, за да спасите кожата си. Давам ви шест месеца, до юни.“ Шест месеца, за да напиша книга, след като бях блокирал от почти година и половина. Невъзможно. На всичкото отгоре, като ми налагаше този срок, Барнаски не ме информираше за последствията от неспазването му. Дъглас се нагърби с тази задача две седмици по-късно, по време на поредния ни разговор в апартамента ми. Каза ми: „Ще трябва да пишеш, приятелю, не можеш повече да манкираш. Подписал си за пет книги! Пет книги! Барнаски е бесен и не иска да чака... Каза ми, че ти дава срок до юни. И знаеш ли какво ще стане, ако не го спазиш? Ще анулират договора ти, ще те дадат под съд и ще те докарат до просешка тояга. Ще ти вземат и последния петак и ще ти се наложи да зачертаеш хубавия си живот, хубавия си апартамент, италианските си патъци, голямата си лимузина – нищо няма да ти остане. Ще ти изпият кръвчицата“. Така аз, който година по-рано бях смятан за новата литературна звезда на тази страна, се превръщах в голямото отчаяние, в тежката гемия на северноамериканското книгоиздаване. Урок номер две: освен че е мимолетна, славата не остава и без последствия.