сряда, 3 февруари 2010 г.

ВЕЛИКАНИТЕ



Илюстрацията е рисувана специално за разказа от художника Калин Николов


Палатката, която му бе отпусната за турнира бе прибрана от сенешала, и сър Ланкстън тръгна да търси странноприемница. Яздеше из улиците на град Талиезин, когато внезапно се видя обкръжен от карети, в които се возеха благородни дами. Оглеждаха красния рицар обладаващ тъмноруса коса, велелепно лице и лешникови очи. Започнаха да му отправят предложения през прозорчетата на каретите:
- Сър Ланкстън, вероятно сте уморен от турнира. Искате ли да си починете тази вечер в моя замък? – усмихваше му се нисичка руса красавица.
- Рицарю от Езерото, фамилната ми къща е само на петстотин крачки от тук. Искате ли да ми дойдете на гости? – Дамата, която му говореше така се беше навела, че щеше да падне от каляската.
- Извинете ме скъпа лейди, но прекарах уморителна нощ. Искам да намеря уютна странноприемница, където да отседна. – скромно отвърна Ланкстън.
Дамите се спогледаха. “Явно някоя ме е изпреварила”, мина една и съща мисъл през главите им.
По пътя се зададе рицар. Сър Ланкстън се наежи. Не си беше сложил шлема, но все още беше в доспехи. Ако рицарят го предизвикаше на двубой – добре. Но ако го нападнеше внезапно... Трябваше да го гътне от коня без да му даде възможност онзи да го уцели с копието в главата.
Рицарят сведе оръжието си. Ведро каза:
- Здравейте, сър Ланкстън.
- Нека конят ви никога да не се уморява! – отвърна на поздрава рицарят от Езерото.
Ланкстън се почувства леко разочарован. След като победи в турнира, май че доспехите и герба му бяха станали известни на всички. Изглежда в град Талиезин нямаше кой да го предизвика на двубой.
Накачулилите го дами започнаха да се разотиват. Ланкстън почти не им обърна внимание. И без това след снощи някои телесни части му се бяха зачервили и поожулили.
“Ако си сложа доспехи, в които не могат да ме разпознаят, всички рицари, които предизвикам ще приемат двубоя”, сети се рицарят от Езерото.
Спря се пред една ковачница и влезе. Вътре беше светло и миришеше на пушек. Имаше магически пещи и други вълшебни машини. Сър Ланкстън пренебрегна двамата калфи и отиде при майстора. Ковачът бе млад и чернокос, с мощни гърди и издути вени по ръцете.
- Какво желаете, почтени сър? – попита майсторът.
- Искам да ми изковете черни магнитни доспехи по моята снага. Искам също черен шлем и щит със същия цвят без изписан герб върху него.
Ковачът отново го измери с поглед. Рече:
- Разбирам вашето желание. Вие сте онзи, когото назовават Рицарят от Езерото, нали?

2.

Сър Ланкстън седеше сам на една маса в странноприемница “Кахун” и пиеше някакво питие направено от ананасон. Беше облечен в бяла памуленова риза и кожен брич с цвят на пръст. Тежките доспехи бе захвърлил в наетата от него стая. Ханът беше почти празен, имаше само една компания от трима мъже и също толкова на брой жени, които пиеха кротко и говореха приглушено. С неестествено острия си слух, Рицарят от Езерото успя да долови няколко думи явно насочени към неговата скромна особа: ...”Много е як...Виж го само какви мускули има... Всъщност той възкачи Аонгус на трона...”
Стана му неудобно и се опита да не ги слуша.
В странноприемницата влезе някакъв мъж, висок не повече от пет стъпки. Джуджето се огледа достолепно, съзря сър Ланкстън и с превзета крачка се доближи до него. Гледаше нагло, беше облечен в черно, а на врата си носеше златна верига. Въпреки хилавите мускули, лицето му имаше свирепо изражение, показващо на всеки, че може да стане опасен ако го раздразнят. Дребничкият мъж се приближи до масата на Рицаря от Езерото и попита:
- Сър Ланкстън, може ли да поговоря с вас?
- Заповядайте, уважаеми сър.
Джуджето седна, от кесията на кръста си извади малка луличка, натъпка я и я запали. Прилягаше му, понеже имаше обратна захапка и лулата се наместваше идеално.
Подхвана:
- Аз съм сър Беван от град Желдеб. Искам да ви предложа да спечелите слава, сър Ланкстън.
- Как?
- В нашето градче дойдоха да живеят двама великани. Зверове. Грабят каквото им скимне, понякога изнасилват. При идването си убиха двама души за да покажат силата си, и сега никой не им се противи.
- Ако плащате дан, в града ви трябва да има кралски гарнизон. Нямате ли Нощна Стража? Или Дневна?
Сър Беван въздъхна:
- Имаме Градска Стража, състояща се от десетмина мъже. Те се правят, че не виждат великаните и онези им отвръщат със същото. Изобщо не се закачат едни други. Когато великаните почнат с безобразията си, стражите внезапно си намират работа на другия край на града.
- Страхливци. – небрежно процеди Ланкстън.
- Рицарю от Езерото, тук в Талиезин няма да спечелите слава. Никой няма да се съгласи да се бие с вас.
- Ще видим. – рицарят се сети за черните доспехи, които вече се правеха.
- И все пак ваш дълг е да браните слабите и беззащитните.
- Вярно е. А вие защо не се съберете и да изгоните великаните?
- Никой не иска. Нашите хора не са бойци. Страх ги е.
- Къде се намира град Желдеб?
- Няма да ви лъжа, доста далеч е. Почти на границата с кралство Дилия. Ако искате ще ви заведа. – с готовност предложи дребосъка.
- Сега е невъзможно да замина. Трябва да оставя малко злато във фамилния си замък Карт и после ще дойда.
- Обещавате ли? – примоли се Беван.
- Ще се бия с великаните. – отсече Ланкстън.

3.

Сър Ланкстън се намираше на не повече от хиляда крачки от Желдеб, когато съгледа двама селяни с коси стърчащи във всички посоки. Те вървяха в неговата посока – към града и дърдореха нещо. Носеха дълги тояги, подострени от едната страна. “Виж ти колко са ги наплашили великаните”, каза си рицарят.
Селяните се обърнаха и го видяха. Разпериха ръце по странен начин. Сбърчиха вежди и почнаха да гледат свирепо. После се посъветваха на език, който в първия момент сър Ланкстън не можа да определи. После се сети – говореха на дилийски. Странна работа, защото живееха в Агарта, въпреки че границата с кралство Дилия беше наблизо.
- Харля бурля барля. – изломоти единият рошав селянин.
- Харля бурля бу. – отвърна другият, чиято коса бе не по-малко чорлава.
Двамата се разделиха, вдигнаха тоягите и заеха позиция за атака. После го нападнаха от двете страни.
Сър Ланкстън не си направи труда да активира плазмения връх на копието си. Светкавично удари с дръжката единия селяк в гърдите. Тоягата на другия се засили към шлема му.
Рицарят се наведе, допирайки гривата и селянина не можа да улучи. Ланкстън пришпори коня към него. С един удар на копието си изби тоягата от ръцете му и онзи побягна.
Поваленият селянин остана да лежи на земята. Държеше се за гърдите, пъшкаше и ругаеше на дилийски.


Град Желдеб беше съвсем обикновен на вид. Имаше три широки улици, на които можеха да се разминат каруци. Останалите бяха по-малки, достатъчни двама конника да яздят рамо до рамо. Имаше и няколко съвсем тесни улички, колкото по тях да мине пешеходец.
Хората обаче се държаха странно. Жените сякаш изобщо не виждаха красния рицар. Подминаваха го без да го погледнат. Ланкстън се учуди. Свали шлема и го закачи на седлото. Следващия път когато се размина с група селянки, умишлено проследи очите им. Не го видяха. Отминаха го като крайпътен храст, дори зениците им не се помръднаха. Говореха на дилийски.
Мъжете използваха същия език. Само че те го гледаха. И то злобно. Вървяха така, че да подплашат коня му, опитваха се, докато се разминават с него уж случайно да закачат с рамо стремената му.
Ланкстън се ядоса. Слезе от коня и го поведе за юздата. Срещу него вървяха двама селяни. Гледаха го нагло в очите и обсъждаха нещо на дилийски. Когато се разминаха, двамата си казаха нещо на висок глас и започнаха нагло да се смеят. Не се държаха с нужното уважение.
Рицарят от Езерото пусна юздата на коня и бързо се завъртя. Ритна отзад единия селяк, така че онзи подскочи. После Ланкстън се изплю в лицето на другия. Двамата видимо се изплашиха и побягнаха.
“Тук всички говорят на чужд език и се държат странно”, каза си сър Ланкстън.

4.

Рицарят от Езерото се установи в странноприемница “Люгобелинос”. Остави старите и новите доспехи, и снаряжението си в стая на втория етаж, заключи я, и слезе долу в хана да пийне нещо освежително.
На най-хубавата маса в средата на залата седеше сър Беван. Пиеше вино и пушеше лула. Ведро рече:
- Хербама...- ъ-ъ... Здравейте, сър Ланкстън.
- Здравейте, сър Беван.
- Почитаеми рицарю, тази странноприемница е моя. Докато сте отседнал тук, можете да хапвате и пийвате на воля. Няма да плащате за нищо.
- Благодаря ви уважаеми сър. Може ли да ви попитам нещо?
- Питайте.
- Защо всички тук се държат като дилийци? Обличат се като тях и говорят на дилийски език. Впрочем и друго нещо ми се стори странно. Жените изобщо не ме виждат, а мъжете - напротив търсят повод да се заядат и да се сбият с мен. Но не в честен рицарски двубой, а само когато имат числено превъзходство. Нима тук мразят агартинците? Все пак живеем в кралство Агарта.
Сър Беван въздъхна, изпускайки кълба пушек.
- Не забравяйте, че град Желдеб се намира на границата. Само допреди сто и двайсет години е бил провинция на Дилия. А само преди двайсет е бил село, а не град. Точно четирима души тук имат чист агартински корен. Останалите твърдят че са дилийци.
- И вие ли се смятате за дилиец?
- И аз. – каза сър Беван.
Ланкстън замълча. Всички в хана му изглеждаха дребни. Имаха деформирани лица и сплескани отзад глави. Май имаше нещо вярно в това, че са дилийци.
Рицарят от Езерото беше с половин стъпка по-висок от средния човешки бой, но застанал до който и да е желдебец(или желдебчанин?) би изглеждал направо гигант. Възможно е исполините, които ги тормозеха, да са просто много едри хора.
- А великаните? – попита Ланкстън.- По едри ли са от мен?
- Много по-големи. – увери го Беван.
“Може и да преувеличава”, каза си Ланкстън. Запита:
- Ще ги видя ли скоро?
- Да. Всяка вечер слизат от близкия хълм.
Прислужницата донесе още една кана вино и чаша, избягвайки да поглежда към сър Ланкстън. Сър Беван наля и вдигнаха наздравица. Слугинята се върна и донесе огромна чиния с нарязано приятно ухаещо филе от зуброелен. Все така гледаше или към масата или към Беван.
Рицарят от Езерото не издържа:
- А защо жените сякаш не ме виждат или ако очите им случайно попаднат върху мене, гледат с празни зеници? В столицата Талиезин или пък в моя роден град Карт ми се нахвърлят като драконови мухи.
Беван въздъхна:
- Тук мразят агартинците. Женят се само помежду си или пък за пришълци от съседното кралство.
- И вие ли ме мразите?
- Аз не ви мразя. Освен това макар, че притежавам тази странноприемница, аз съм търговец. Пътувам много. Свикнал съм с всякакви хора. Макар, че да ви кажа честно и аз съм женен за дилийка.
Сър Ланкстън отпи от чашата, после си взе няколко парченца зуброеленско и почна да дъвче с наслаждение.
Някъде отвън се чуха викове, пиянски ругатни и звук от чупене на нещо.
Сър Беван се притесни:
- Великаните дойдоха.
- Така ли?
- Да. Обикновено ако има човек пред хана го бият, докато не може да помръдне. Или, както е сега чупят и блъскат всичко, което им попадне пред очите.
- Знаете ли, бях поръчал да ми направят черни доспехи, понеже ми омръзна да ме разпознават и да не искат да се бият с мен. Обаче реших да ги продам на вашия ковач или на вас. Отсега винаги смятам да се бия с моите доспехи, моят герб и моето име. Вашият град е странен. Не можеш да мразиш някой, който виждаш за първи път, или просто е различен от тебе.
Шумотевицата отвън се усили. Сър Беван взе поугасналата си лула и започна все по-бързо и по-бързо да дърпа от нея. Отстрани изглеждаше смешно.
Беван попита:
- Ще се биете ли с великаните, сър Ланкстън?
- Да. Отивам в стаята да си взема старите доспехи и меча.
- Добре. Аз ще изпратя няколко слуги с ведра вино. Дано успеят да ги задържат отвън, докато вие излезете.

5.

Сър Ланкстън излезе пред хана. Беше облечен в старата си броня, на която лъщеше неговия герб. Включи меча си. Снопа светлина блесна в мрака събрал светлината на хиляди факли.
На няколко крачки от него имаше двама грамадни мъжаги, също облечени в доспехи. Единият бе отметнал забралото на шлема си и се опитваше да изпие ведро вино на един дъх. На безопасно разстояние се беше събрала тълпа зрители. Гледаха сър Ланкстън почти със същата омраза, с която зяпаха и към гигантите. Великанът изпи ведрото и го запрати с все сила. Съдът полетя далече, някъде над покривите на близките къщи.
Рицарят от Езерото огледа враговете си. Единият беше с една длан по-висок от него и също толкова по-широк в раменете. Изглеждаше добре сложен.
Другият беше с една глава по-висок от Ланкстън. Беше и неимоверно дебел. Бронята му приличаше на безформен железен чувал, изглежда бе специално правена за него.
Двамата започнаха да крещят нещо към Ланкстън. Говореха на дилийски. Рицарят от Езерото не разбираше този език. Великаните размахаха огромните си боздугани от волфтитан, от чиито кълба стърчаха множество лъчи сфазирана плазма, дълги един пръст.
Този език сър Ланкстън разбираше. Започна да се движи, така че нито за миг да не остава с гръб към единия от враговете.
Боздуганите засвистяха. Рицарят от Езерото ги отбиваше като подлагаше щита или меча си. Зрителите отстрани започнаха да крещят на дилийски.
Сър Ланкстън реши да удари първо дебелия гигант, онзи който пиеше вино, когато излезе. Дебелакът се усети, дръпна се крачка назад и спусна забралото на шлема си, гледайки го с омраза през процепа. Рицарят бързешката подскочи към него и заби плазменото острие на меча си в пролуката за виждане.
Великанът падна покосен.
Смаян, другия гигант се съвзе и замахна с боздугана. Рицарят бързо се отдръпна встрани. Боздуганът се удари в земята. Сър Ланкстън хвърли щита си, хвана меча с две ръце и нанесе мощен удар.
Чу се отчаян рев. Дясната ръка на великана падна на земята, отсечена малко под лакътя.
Гигантът изрева и побягна. Така наранен едва ли щеше да оцелее.
Сър Ланкстън беше останал без дъх, но по него нямаше и драскотина. Усещаше познат огън да минава през всички жили на тялото му. Както при всяка битка. Сърцето му туптеше силно, очите му виждаха само бягащия враг, в главата му минаваше само една мисъл: “Бий! Убий! Натъпчи го в земята.”
Рицарят от Езерото постепенно се успокои. Около него почнаха да се разнасят одобрителни възгласи. Няколко от зрителите на битката май все пак знаеха агартински, понеже дочу: “Видя ли как още като излезе докосна шлема с ръка! Сигурно му носи късмет..”
Сър Ланкстън се обърна и влезе в хана. Беван кръжеше около него, надигаше се на пръсти и се опитваше да го потупа по гърба.
Ланкстън пое дъх и каза:
- Един храбър рицар може да има по-голямо сърце и от най-грамадния великан.

споделяне на връзка
Публикуване на коментар

Представена публикация

Буреносен фронт – Джим Бъчър

Още през 2003 г. на няколко страници от популярното научно-фантастично американско списание „Локус” се рекламираха книгите от поредицата з...