Джон Хауърд с отвращение метна черната найлонова торба в контейнера. По принцип любимото му развлечение не беше да хвърля боклука. А фактът, че днес бе 31 октомври – Денят на Вси Светии, го вбесяваше допълнително. Всъщност Хелоуин винаги го нервираше. Почти всички почваха да се правят на клоуни, да си слагат разни маски и да се навличат с парцали. Съпругата му Сюзън бе направо непоносима, щом дойде Хелоуин. На миналия 31-ви например почти не излезе от гардероба през целия ден. “Подбирам си подходящ костюм, скъпи” – каза тя тогава. Накрая към полунощ се преоблече като вампирка, излезе навън и не се прибра до сутринта.
Хлапетата в квартала пък направо пощуряваха. Ето отсреща един малък Франкенщайн с един още по-малък Дракула се мъчеха да счупят уличната лампа. До тях един немаскиран дангалак крещеше нещо от сорта на: “Давайте, копелета, ще счупим всички лампи в квартала и довечера ще се намажа с фосфор!”
Джон се запъти към шестетажния блок, в който живееше. Пред асансьора го чакаше нова изненада. Вечно мрачният дългокос тийнейджър от първи етаж Майкъл бе написал на вратата с графит следните три думи – ГРЯХ, СМЪРТ и АД. Сега бе прекратил писането. Явно мъдреше нещо също толкова драматично. Докато се качваше в асансьора Джон забеляза, че Майки е писал с червен графит та да прилича на кръв. Хауърд се зачуди защо Майкъл не търси като всички най-добрия си приятел Джошуа. Джош от шестия етаж изчезна безследно преди няколко дена. В началото разбра целият вход, после целият блок, най-накрая и полицията. Всеобщото мнение бе че се запилял нанякъде с разни сектанти или рокери.
Асансьорът спря на четвъртия. Джон излезе. Погледна вратата да не би Майкъл и тук да е драскал глупости. Слава богу, бе чиста. Джон влезе в апартамента си и го лъхна някаква миризма. Бе сладникава и повдигаща стомаха с няколко пръста нагоре. Джон си спомни как ходеше като малък да събира стръв за риба. Първо намираше поразложени трупове на животни. После започваше да ровичка в тях с пръчка. Търсеше едни мънички червейчета, които се въдеха в труповете. Събираше ги в бурканче и ги наричаше с грубоватото, но откровено название леш.
Тук мирише на леш, помисли си Джон и знам кой е виновен. Затръшна шумно вратата и изкрещя:
- Сюзън!!!
- Да, скъпи. – гласът и се чуваше откъм кухнята.
- Каква е тая приятна, възбуждаща апетита и въображението воня, която се носи из къщи?!
- Поизгорих малко вечерята, Джони. Ще се реванширам. Обещавам ти празнична вечеря около полунощ – като че ли Сюзън се подмазваше.
- Към полунощ. По-добре да си поръчам пица. – гръмогласно обяви Джон.
- Както искаш, скъпи.
Джон влезе в хола и пусна телевизора. Намери канал, по който даваха някаква комедия. Помъчи се да я гледа, но хаосът в хола не му даваше мира. На фотьойла срещу неговия се кипреше оранжевочервена перука. Върху една от табуретките имаше черни дрипи. Сред тях успя да различи дълга пола и престилка. До друга табуретка имаше обувки. Джон виждаше такива за пръв път – нещо средно между сабо и каубойски ботуши. На дивана имаше подпряна /о Сюзън вече прекалява/, метла с почти двуметрова дръжка.
Съпругата му нахълта в хола.
- Джони, тая вечер ще се маскирам като Салемската вещица.
Бе неестествено бледна, може би напудрена, русите и коси бяха разчорлени. Гледаше го невинно със сините си очи, сякаш не тя бе вмирисала къщата като кучкарник.
Джон раздразнено каза:
- Сюзън, докога ще се правиш на малко дете. Вещици, върколаци и вампири, такива неща не съществуват. Мисля, че си търсиш повод да изченеш нанякъде като миналия Хелоуин.
- Но, скъпи...
Той я прекъсна:
- Събуди ме за празничната вечеря.
Джон отиде в спалнята. Не искаше да се кара с жена си, не искаше да му куркат червата до полунощ. Тази вечер щеше да излезе със Сюзън. Нямаше да я остави да изчезне след полунощ, както миналия Хелоуин. Точно преди да задреме, си помисли: “Защо по дяволите е сложила блуза с висока яка в такава топла вечер?”
Сюзън го събуди няколко минути преди полунощ. Накара го да влезе в банята и да си измие лицето. Не искала да го гледа сънен на празничната вечеря.
Когато влезе в хола, Джон видя големичка чиния, плътно захлупена с друга отгоре да лежат на масата. Позачуди се какво ли ще яде Сюзън. Освен вилица и лъжица бе сервиран и нож, така че едва ли имаше манджа за вечеря. Хлябът бе тънко нарязан върху красиво инкрустиран меден поднос. Джон нетърпеливо се тръшна във фотьойла. Сюзън се хилеше самодоволно отсреща.
Джон отмести горната чиния. Лъхна го отблизо гадната воня, разнесла се из целия апартамент. В долната чиния имаше човешка ръка. Бе сякаш откъсната от китката надолу. Плуваше в кръв. Като че ли вън от себе си джон си помисли, че под ноктите има мънички бели петна – признак на авитаминоза.
- Съжалявам, Джони, само това остана от Джошуа.
Тонът на Сюзън бе животински – все едно вълк се опитва да говори с женски фалцет. Изведнъж в главата на Джон започна да се подрежда разпръснатият пъзел на фактите – изчезването на Джошуа, миримата в апартамента им, блузата с висока яка, която Тя бе сложила. Стенният часовник удари полунощ. Горните и пожълтели кучешки зъби се удължиха почти до два инча. Сякаш отразяваха цялата светлина на трите двеставатови лампи в хола.
Точно преди да го захапе за врата, Тя изломоти нещо. Започна със скимтене, след това изръмжа и накрая гласът и премина във вой:
- ЧЕСТИТ ХЕЛОУИН, СКЪПИ!
