Рецензия на "Знакът на Атина" от Рик Риърдън

Според моите скромни наблюдения комичното, пародийно фентъзи вече се е обособило като поджанр на приказната фантастика. Неговите творби ни забавляват наистина добре по един своеобразен начин. Към този поджанр бих причислил някои творби на К. Буличов (Недостойния богатир), произведенията на Пратчет за Светът на диска, книгите на Р. Зелазни и Р. Шекли за Аззи Елвул, а в последно време и поредицата "Героите на Олимп". Впрочем стилът на Рик Риърдън може да се определи (на жаргон) като един весел и нескончаем пиниз:

"- Човек,извинявай за мълнията. Не съм искал да те тресна.
- Не ми е за първи път. Сестра ти ме цъфна навремето в лагера."

Арго 2 е летящ бронзов кораб. Управлява се с джойстик от нинтендо. Той е транспортно средство на главните герои в книгата, но също така е доста добре въоръжен. По време на преговори обаче е оставен само на контрола на
Лио Валдес, който е обсебен от ейдолон и открива огън по Нов Рим. Героите успяват да избягат, но римляните започват да ги преследват.
В романа има четири сюжетни линии. Отношенията между Пърси Джаксън и Анабет са демонстрирани по един наистина приятен и реалистичен начин. Впрочем в книгата пише доста за Анабет - тя е умна, забавна, умее да крие чувствата си и обича Пърси по един безусловен начин.
Седмината полубогове трябва да обединят усилията си за да победят гигантите и Гея. Въпреки, че на корицата можете да видите Пърси и Джейсън (обладани от ейдолони) да се бият, всеки възседнал своя вълшебен кон, Пайпър намира начин да ги спре преди да си нанесат сериозни наранявания.
Рик Риърдън демонстрира изключително еницклопедични познания в гръцката и римската митологии. Също така усетих влияние на незабравимия Бари Хюгарт не само по отношение на пророчеството в рими, но и в цялостната леко иронична постройка на романа. Авторът е съумял да направи един добър коктейл между древни и съвременни култури, и освен това да изобрази достоверно противоречивото поведение на тийнейджърите.
Направи ми добро впечатление и хубавия превод на Александър Драганов, който умело и на място е употребил разговорни думи като въргал и мутри; също така в бележки под линия обяснява защо е превел едно или друго слово по различен от общоприетия начин.
Най-забавен за мен и същевременно най-безпардонен е образът на тренер Хедж. Хареса ми и кинжала на Пайпър - едновременно оръжие и средство за провиждане.
Впрочем дори второстепенните герои в книгата са колоритни и невероятно забавни за читателя.
Франк е син на Марс, полубог, който може да се превръща в дракон, невестулка, златна рибка или игуана, особено ако трябва да се измъкне от китайски капан.
Нарцис е младеж, който се оглежда в парче небесен бронз на дъното на езеро и е заобиколен от нимфи-фенки. Те го снимат за клипчета в YouTube, искат целувки, а също така и автографи.
Не ми допадна това, че Херкулес е изобразен по-скоро като антигерой.
Арахна е сравнена много хумористично със Спайдърмен.
Между другото авторът може да направи едно най-обикновено описание да звучи забавно.

"Столовете бяха меки, с подвижна облегалка, предлагаха масаж и имаха слушалки за музика и поставки за напитки и мечове - всичко, от което един герой имаше нужда."

Книга 3 от поредицата "Героите на Олимп" е най-хумористичното фентъзи, което съм чел през тази година.

Купете "Знакът на Атина" тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/drugi-romani-119/prikljuchensko-fentazi-131/geroite-na-olimp-259/3-znakat-na-atina-1731.html

Копнеж за илюстрации на сборника „За спасяването на света“

Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и списание „Тера фантастика“ канят всички художници на възраст от 13 до 27 години да участват в Копнежа за илюстрации на „За спасяването на света“:

http://choveshkata.net/blog/?p=4373

„За спасяването на света“ е тринадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“ – антология, която събира близо 50 български фантастични истории от последните 50 години, до една избрани заради силата си да ни размислят, развълнуват, навярно дори... променят?

Срокът за участие е 18.10.2014.

Резултатите ще бъдат обявени в началото на ноември.

Наградите включват:

екземпляр от специалното илюстрирано издание на „За спасяването на света“;
издания на Човешката библиотека – електронни и хартиени;
и покана към отличените художници да пратят други свои творби, които ще станат част от нова антология с младежко творчество, подготвяна за 2015 година.

Пълните условия и най-актуалната информация за Копнежа открийте тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=4373

Вдъхновение!

Жената жерав - Патрик Нес

"Номерът, който прави живота възможен за живеене е обичта."

„Жената жерав“ е именно книга за голямата, за изгарящата любов. Човекът е роден да обича себеподобните си, творбите на изкуството, живите твари, по-точно да обича всичко на света. Главният герой доказва, че е възможно човек да помага винаги и на всички. Премръзнал, той спасява жерава в студената нощ, но не очаква, че отплатата ще бъде една изгаряща любов. Напълно логично е обаче баща, който обича и винаги е готов да се раздава да възпита дъщеря, която също е любвеобилна и голямата заповед в романа е: "Върви си и намери кого да обичаш."
Смайващ, ефирен дори е образът на Кумико, която не само прави уникално красиви плочки от собственото си тяло, а накрая дори си сменя сърцето с това на Аманда. Аманда е обикновена жена, но с невероятна способност да обича. Обичта и прошката - според Кумико тези две чувства са основни за хората. Жената жерав дарява своето златно сърце, но не на всеки, а само на този, който е достоен за него.
На пръв поглед срещаме един герой, който е активен само тогава, когато трябва да помогне на някой. Но дори и хобито му е необикновено, възраждащо, защото събира изхвърлени книги, от които изрязва възхитителни фигурки. Тоест той дава нов живот на бракувани книги, а в същото време доставя естетическа наслада на хората с прекрасните си фигурки.
Вълнуваща и загадъчна е другата сюжетна линия - господарката, която лети във въздуха, която се среща с вулкани, но винаги оцелява. Каца само когато младата земя я повика, а ако не я призове, продължава да лети. За нея най-голяма радост е да опрощава, защото само прошката е крачка към ново прегрешение. А нима има човек, който не греши, та дори убийството на една мравка е грях. Господарката обожава всички вулкани, освен един, който смята, че истинска е само гневната радост, която кара вулкана да пее, тоест да сее разруха чрез лавата и пепелта. Господарката подължава да дава прошка, а от него получава рев от болка и злоба, защото целта му е унищожаването на света. Но дори и вулканите могат да се опитомят, вместо огън и пепел те могат да се превърнат в животворна планина.
Господарката се омъжва за вулкана и двамата започват да създават света отново. Но техните отношения са особени, защото вулканът иска да я изпепели, да я види вкаменена.
Двама герои, два образа, които са напълно противоположни. Той е осъден вечно да сее зло, да гори, тя е призвана да лети, да прави добро, да опрощава.
Жеравът се явява символ на доброто, на любовта, на милосърдието. Светът не би съществувал без обич и опрощаване.

Купете „Жената жерав“ тук:
https://www.artline-store.net/product.php?ProductID=92

Ритуали на съзряването - Октавия Е. Бътлър

Анотация
Акин, синът на Лилит Аяпо, прилича на обикновено човешко дете само на пръв поглед. Той е резултат от сливането на хората с извънземните оанкали – търговци на генетична другост, спасили Земята от гибел. Акин няма да задържи човешкия си облик задълго. Предстои му метаморфоза, която не само ще го промени до неузнаваемост, но и ще разкрие лицето на новите деца на Земята. Но не цялото човечество е готово да приеме това лице. В джунглите на променената планета има бунтовници, които правят всичко по силите си, за да запазят жива надеждата си за нормален човешки свят, чист от оанкали. Възможно ли е едно дете хибрид да намери своето място, или всичко е безвъзвратно изгубено?

Бътлър освобождава въображението, като смесва реалното с възможното.
„Юнайтед Прес Интернешънъл“

Октавия Бътлър е от онзи рядък вид писатели, които обръщат сериозно внимание на начина, по който човешките същества могат да работят заедно и един срещу друг, и прави това с изключителна убедителност.
сп. „Локус“

Автор
Октавия Естел Бътлър, често наричана „голямата дама на научната фантастика“, е родена в Пасадена, Калифорния на 22 юни 1947 г. В края на 60-те учи в Калифорнийския университет и посещава програма за творческо писане, водена от писателя Харлан Елисън. Първият й разказ е публикуван в антологията за научна фантастика „Клариън“ през 1971 г. Първият й роман „Patternmaster“ от поредицата „Patternist“ излиза през 1976 г. След публикацията и успеха на „Родство“ през 1979 г. Бътлър се отдава изцяло на писането. Печели наградата „Хюго“ през 1984 г. за разказа „Звуци“, а през 1985 г. новелата „Блъдчайлд“ печели освен „Хюго“, наградата „Небула“, наградата „Локус“ и наградата за най-добра научна фантастика на „Сайънс Фикшън Кроникъл“. Сред останалите книги на Октавия Бътлър се нареждат трилогията „Ксеногенезис, Притча за Сеяча“, финалист за наградата „Небула“ и сред десетте най-добри книги на „Ню Йорк Таймс“ за 1993 г. Продължението на романа – „Притча за Талантите“, печели „Небула“ през 1998 г. Октавия Бътлър умира в резултат на нелеп инцидент на 24-ти февруари 2006 г. на 58-годишна възраст.

Октавия Е. Бътлър - „Ритуали на съзряването“

Спомняше си много от престоя в утробата.
Докато беше там, започна да улавя звуци и вкусове. Не му говореха нищо, но ги запомни. Когато се появяваха отново, той ги забелязваше.
Когато нещо го докосваше, той знаеше, че е ново – ново преживяване. Докосването беше стряскащо в началото, след това – успокояващо. Проникваше в плътта му без болка и му носеше покой. Когато то се оттегляше, той се чувстваше изоставен, сам за първи път. Когато се връщаше, той бе доволен: още едно ново усещане. След като беше изпитал няколко от тези оттегляния и завръщания, той научи очакването.
Болката не научи, докато не дойде времето да се роди.
Можеше да усети и вкуси промените, случващи се около него – бавното завъртане на тялото му, след това внезапния тласък, натискът първо около главата, после по протежение на цялото му тяло. Изпитваше тъпа, далечна болка.
И все пак не се страхуваше. Промените бяха правилни. Беше им времето. Тялото му беше готово. Носеше се напред, избутвано от равномерен пулс, а от време на време докосването на познатия му спътник го успокояваше.
Имаше светлина!
В началото зрението беше пламък от шок и болка. Той не можеше да избяга от светлината. Тя стана по-ярка и по-болезнена, достигна максимума си, когато натискът изчезна. Нито една част от тялото му не беше свободна от острия суров блясък. По-късно щеше да си спомня за него като за горещина, изгаряне.
Внезапно то изстина.
Нещо заглуши светлината. Той можеше да вижда, но вече гледането не беше болезнено. Разтриваха тялото му нежно, докато той лежеше потопен в нещо меко и успокояващо. Не му хареса търкането. То караше светлината да се отдръпва и изчезва, а след това внезапно да става отново видима. Но това, което го докосваше и държеше, беше познатото присъствие. Беше до него и му помагаше да издържи на разтриването без страх.
Беше увит в нещо, което го докосваше навсякъде, освен по лицето. Не му харесваше това, колко много тежеше, но поне пречеше на светлината и не го нараняваше.
Нещо докосна лицето му от едната страна и той се обърна с отворена уста, за да го поеме. Тялото му знаеше какво да прави. Той всмука и бе награден с храна и с вкуса на плът, позната му като неговата собствена. За известно време мислеше, че е неговата собствена. Беше с него, откакто се помнеше.
Чуваше гласове, можеше дори да отличи отделните звуци, макар че не разбираше нито един от тях. Те улавяха вниманието му, любопитството му. Щеше да си спомня и за тези също, когато станеше по-възрастен и способен да ги разбира. Но меките гласове му харесваха, нищо че не знаеше какво представляват.
– Красив е – каза един глас. – Изглежда напълно човешки.
– Някои от чертите му са чисто козметични, Лилит. Дори и сега сетивата му са много по-разпръснати по тялото му, отколкото твоите. Той е... по-малко човешки от дъщерите ти.
– Предполагах, че ще е. Знам, че твоите хора все още се притесняват от човешко-родени мъжки.
– Те бяха нерешен проблем. Мисля, че вече сме го разрешили.
– Но сетивата му са наред, нали?
– Разбира се.

Елитът - Кийра Кас

Америка трябва да избере

Дългоочакваното продължение на тийн бестселъра „Изборът” – „Елитът”, излиза у нас на 26 април. Романът, който разказва очарователната и изпълнена с неочаквани обрати история на Америка Сингер, ще може да се открие в книжарниците в цялата страна на цена от 12,90 лв. Той ще може да се закупи в EPUB формат от iBooks Store, както и в сайтовете за продажба на електронни книги, базирани у нас като biblio.bg, helikon.bg, mtel.bg/ebook, globulbooks.com, ciela.com, books.bg и mobilis.bg.

Научете повече...

ЕЛИТЪТ

Изборът започна с 35 момичета.
От тях останаха само 6.
И само 1 ще се омъжи за принца.

Книгата

В света на Америка Сингер принцът избира съпругата си с кастинг и оспорвано състезание, излъчвано по телевизията. По стечение на обстоятелствата момичето е принудено да замине за двореца и да се бори за короната и сърцето на принц Максън, без да ги желае. Но нещата бързо се променят и скоро Америка осъзнава, че у нея се зараждат чувства към Максън.
Сега от 35-те предентентки за бъдеща кралица са останали само 6 – Елитът. Колкото повече Америка се доближава до спечелването на короната, толкова колебанията ѝ се засилват. Когато е с Максън, е във вихъра на новата и всепоглъщаща любов. Но всеки път, щом види първата си любов – Аспен, на пост из двореца, спомените ѝ за предишния живот се завръщат. И, докато сърцето ѝ е раздвоено, останалата част от Елита знае точно какво иска. Шансът на Америка да бъде избрана се стопява все повече и повече...

Отзивите

Феновете на антиутопиите и приказните сюжети ще се влюбат в трилогията на Кийра Кас, категорични са медиите отвъд Океана. На страниците на „Изборът” и „Елитът” те ще открият приключения, блясък, политически интриги и пленяваща романтика. Романите вече са преведени на повече от 20 езика, а правата за телевизионна адаптация за закупени отдавна.

Авторът

Кийра Кас израства в Южна Каролина и учи история в университета Радфорд. Днес живее в Блексбърг, Вирджиния, със семейството си. В свободното си време обича да чете и да танцува. Може да я посетите на www.kieracass.com или да я последвате в twitter на @kieracass

***
Егмонт България е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните партньори на издателството са авторитетни световни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros.
„Егмонт България” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот и др.

Рецензия на "Шадоу Стрийт 77" от Дийн Кунц

В тази книга Дийн Кунц е решил да пресъздаде зловещата и вечна история за обитавана от духове къща. Само че при Кунц всичко се случва много по-внушително и мащабно. Освен това авторът съвсем малко е използвал метафизика и почти цялото четиво е издържано в новите течения на жанра научна фантастика.
Впрочем бих желал да поясня какво имам предвид с един леко хумористичен цитат от великолепните диалози, с които е наситена книгата:

"- Бърз, с неясни очетания и загадъчен - това е описанието на първата изява на съпруга ми в спалнята, а не беше ни най-малко свръхестествен."

Сградата "Пендълтън" е голяма и луксозна. За съжаление е построена върху разлом.
Може би си спомняте великолепния роман "Светкавица". Кунц е взел най-доброто от това свое произведение и в "Шадоу Стрийт 77" отново има много мълнии. Както и пътуване във времето.
Авторът е изградил много интересни образи, които ще впечатлят или дори ще изплашат читателя. Например Мики Дайм е психопат, професионален убиец, който понякога убива и безплатно - за удоволствие. Той е напълно ненормален, събира дамско бельо и обича да стои чисто гол в двора по време на лятна буря.
Между другото трябва да отбележа, че в книгата има и доста ужаси, които в самото начало са леко загатнати и едва по-късно се проявяват с пълната си мощ. Примерно телефонните линии се преплитат по необясним начин и започват да препращат към миналото, а от телевизорите се чуват странни гласове, описващи кой се намира наблизо. В "Пендълтън" внезапно се появяват невероятни същества, които изобщо не идват с мир:

"На мястото им не останаха празни дупки, а се появиха нови очи, целите сиви, с черен център като на нещото, което го беше ухапало."

Филдинг Уел е друг герой от книгата, който е изобразен по колоритен начин. Той е наследник на 300 милиона долара; абсолютно се е вживял във всички теории на конспирацията, за които някога е чувал и когато всички метални предмети в стаята му започват да летят, той е убеден, че е намерил потвърждение на параноята си.
Дийн Кунц е измислил напълно нови фантастични същества, включил е една от най-обсъжданите напоследък теми в науката и фантастиката - тази за наноботиката, ето защо има части от книгата, които могат да се определят като мрачен киберпънк.
И все пак всичко е добре, когато завършва добре. Авторът вярва в хубавите неща, а според него най-красивите неща на света са самите хора.

Купете "Шадоу Стрийт 77" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/893/dijn-kunc-shadou-strijt-77

Рецензия на "Училището свърши - завинаги" от Джеймс Патерсън

Фактът, че много фантастични предсказания се превръщат в реалност ни кара сериозно да се замислим върху събитията в тази книга. Шест деца-мутанти превърнати в птици след като са отвлечени се изправят срещу Заличителите, които са хора-вълци. Децата-птици не знаят как са ги превърнали в мутанти, но са убедени, че трябва да се обичат, да си помагат и да не правят зло на никой. Те търсят истината за себе си, за своите родители и за целта на тези, които са ги направили различни. Случайно научават, че една противоречива личност в сферата на генетичните изследвания - Тер Борщ, който е смятан за гений, си е направил с децата този зловещ експеримент.
И тук възниква проблема за престъпността сред белите престилки. Добронамерени ли са всички талантливи учени или понякога правят античовешки опити и открития?
Джеб съжалява, че Макс все още не е съвършеният експеримент и и обяснява, че трябва да премине в следваща фаза. Звучи страшно, че за тези учени децата са просто опитни зайчета, че тяхното развитие трябва да се програмира от един зъл гений. Но децата-птици все пак са си хора със сърца, те мечтаят да открият своите родители; освен това са и бойци, които умеят да се защитават от враговете си. Още по-страшно става, когато в тези престъпни научни опити участват и жени, умеещи да се преструват на благодетели.
Но децата трудно се лъжат, и се досещат, че Ан участва в тяхното преследване. Трогателна е мечтата на тези отвлечени ангели да открият своите семейства и да си върнат радостта на майките и бащите. За съжаление отново се разочароват, защото Иги открива родителите си, но те решават да изкарват пари от слепия си син, който може да лети. Чистата детска душа усеща користолюбието и се връща при своето летящо семейство. Заличителите са много повече, те са големи, но децата-птици успяват да побеждават и да се измъкват от всяка схватка с хората вълци.
Макс слуша своя вътрешен глас, който и диктува:

"Избери си цел и я преследвай докрай. Когато си тръгнала да спасяваш света, нямаш право на рекламна пауза."

Отговорна задача се поставя пред тези деца, те трябва да спасят света, но и те самите не знаят как. Те трябва да са единни и силни за да се противопоставят на злото. Малките ангели откриват, че център на страшните експерименти с хора е компанията "Айтекс", която притежава половината свят. Този огромен мултинационален конгломерат има пръст във всички сфери на обществото. Възхитителна е Макс, когато заявява, че няма да убие фалшивата Макс, защото е човешко същество, а това е връх на човеколюбието.
Като знаем, че някои болести са се появили по изкуствен начин, можем да се попитаме дали тази фантастична книга не третира съвсем реалистични проблеми.

Купете Училището свърши - завинаги тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/drugi-romani-119/kriminalni-i-misterii-132/maksimum-rayd-363/2-uchilishteto-svarshi-zavinagi-2136.html

Рецензия на ''Стокхолмската октава'' от Карън Енгелман

Cherchez la femme! Търсете жената. От векове съществува тази максима, защото жените винаги са играли огромна или главна роля дори в най-големите исторически събития.
Карън Енгелман виртуозно разкрива тази теза в своята книга чрез образите на мадам Врабц и Баронесата. Едната умее чрез гледане на карти и чрез своите видения да предсказва бъдещето, а другата чрез интриги и политически игри се стреми към завидно място в кралския двор.
Епохата е динамична и още повече усложнява събитията. Кралят на Франция е свален и съседните монархии търсят начин да спасят Луи 16 от смърт и да унищожат френската революция. В същото време в Стокхолм Густав 3 не иска да приеме, че брат му е готов да се докопа до короната по всякакъв начин - дори и чрез кралската смърт.
Стокхолмската октава се явява метафора и предсказание както на отделната личност, така и на общественото развитие. Баронесата е вдовицата, която не само не жали за своя съпруг, но чрез най-различни долни игри се стреми да навреди на краля, чрез подмолни козни тя успява да "раздава картите", т.е. да търси приятели, предатели, но да се докопа до властта. "Горко на тези, които не и се подчинят." За нея всичко е оръжие, дори ветрилото. Върви към кралския двор през трупове, покварява, покорява, но неотстъпно следва целта си.
Странно е откритието на тази жена - ветрилата за жените са това, което са сабите за мъжете, дори по-страшни, защото от сабя се умира в открит двубой, а от ветрилото смъртта е ненадейна, долна.
Херцог Карл е готов да ползва услугите на тази зла жена, защото обича властта повече от брат си краля. Враговете на монарха са много и търсят начин за неговото унищожаване, от които най-лесна ще бъде смъртта чрез издуханата отрова от ветрилото.
Баронесата опорочава всичко и всички около себе си - красивите ветрила стават инструменти на убийство, а невинната Йохана - убиец. Злите кроежи на властолюбката включват и младите невинни момичета, които чрез ветрилата също трябва да бъдат включени в убийството на краля. Тя е толкова убедена в своята сила и воля, че дори не подозира, че и едно бедно селско момиче може да се отврати от нея и да и се протиповопостави.
Срещу Баронесата е Стокхолмската октава - тоест преплетената човешка съдба, която за едни е определила победа, за други безславна и позорна смърт. В събитията описани в книгата участват и мъже, чиято роля сякаш е второстепенна, а волята им - направлявана от жени. Но се оказва, че решителната дума имат мъжете, защото убийството на крал Густав 3 се извършва от мъжка ръка. Докато богатите се катерят по обществената кула търсейки повече власт и богатство, в Стокхолм времената са тежки за обикновените хора - животът им е непоносимо труден, те живеят под сламени покриви, шарката и охтиката застилат улицата с трупове.
В същото време аристократи, барони, херцози правят своите балове, живеят в разкош и убиват користно и безсмислено.

Купете "Стокхолмската октава" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/885/karyn-engelman-stokholmskata-oktava

Представяне на английското издание на „Антихтонът на Данте" в Столична библиотека

Столична библиотека и издателство "Егмонт" имат удоволствието да ви поканят на представяне на английското издание на „Антихтонът на Данте” и разговор за интригуващите исторически факти в творчеството на Людмила Филипова. В ролята на водещ на събитието ще влезе актьорът Стефан Щерев. То ще се проведе този четвъртък, 17 април, от 18.30 ч. в Мраморно фоайе, Столична библиотека (пл. Славейков №4).

Рецензия на "Ангелският експеримент" от Джеймс Патерсън

Джеймс Патерсън умее да пише без излишни думи. Искам да поясня, че неговия изказ не наподобява сухия, журналистически стил на Гришам, а по-скоро хапливия, жизнерадостен и понякога леко ироничен език на Мики Спилейн. Впрочем ето един кратък пример:

"Ако обкръжите Ню Йорк с ограда, ще получите най-големия постоянен цирк в света."

Когато зачетох книгата моментално се сетих за "Ариел" на великия А. Беляев. По-късно направих аналогия с "Живата факла" на С. Кинг. След като навлязох в съдържанието си припомних и Х-Мен: Последният сблъсък.
Има нещо много романтично в деца, които живеят напълно сами, без опеката на възрастни. Те не ходят на училище, но са интелигентни. По-силни са от повечето възрастни. Освен това имат криле и могат да летят.
Те са плод на генетичен експеримент. Знаят на колко години са, но не могат със сигурност да кажат датата, на която са се родили. Ето защо всеки е избрал ден от годината, когато да празнува своето рождество. Те са шестима - три момчета и три момичета. Прякорите/имената им са Зъба, Иги, Газопровода, Ръч и Ейнджъл. Водач на групата, или по-скоро ятото е 14-годишната Максимум Райд:

"Иги, това не е демокрация - казах аз. - А максокрация."

Интересното в тази книга, е че сюжетът се развива по-скоро като филмов сценарий, отколкото като стандартен роман. Действието е много напрегнато, има внезапни и неочаквани обрати, читателят е изненадан в почти всяка глава.
Другото, което ми направи впечатление е, че децата постепенно развиват и други способности освен умението да летят с огромните си криле (тези на Макс са с размах 4 метра). Примерно още в самото начало на книгата научаваме, че най-малката - Ейнджъл умее да чете мисли. По някое време обаче бегълците се озовават в магазин за играчки. Ейнджъл иска мече, което струва 49 долара. И телепатично успява да убеди непозната жена да и го купи.
Ятото на Макс постоянно е преследвано от други генно модифицирани мутанти, известни като Заличителите. Те са нещо като изкуствено създадени Върколаци, тъй като имат дарбата (или проклятието?) да се превръщат в хора-вълци.
Една от най-романтичните и предизвикваща ярка визуална представа е сцената, в която групата на Макс временно е принудена да живее в пещера с ято Кралски мишелови - едни от най-големите грабливи птици в САЩ. Те се учат от птиците как е най-практично да се лети, как да управляват перата си и дори успяват временно да направят мишеловите свои съюзници в битка.
Тази книга ще се хареса не само на юношите с влечение към паранормалното, но и на възрастните, които искат да научат как биха изглеждали научните открития в далечното бъдеще.

Купете „Ангелският експеримент” тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/drugi-romani-119/kriminalni-i-misterii-132/maksimum-rayd-363/1-angelskijat-eksperiment-2082.html

Рецензия на „Ковачница на мрак” от Стивън Ериксън

Мисля, че отделни редове от тази книга спокойно могат да съперничат на „Илиада” на Омир. Малцина са авторите, които могат да изобразят свой измислен свят релистично, поетично и едновременно с това да ни кажат нещо мъдро.
Ериксън е писател с много характерен, интелигентен и приятен стил, на места напомнящ бял стих:

„И дори бляновете за бъдеще държат в ръцете си места на мрак.”

Магията в романа е описана по много красив и изискан начин. Авторът знае, че голяма част от читателите на жанра фентъзи се вълнуват и от най-напредничавите научни хипотези и открития, дори да звучат невероятно. Ериксън описва земна магия, в която Висшият зидар кара огромен каменен блок да се рее, докато стигне до предназначението си – домашното огнище. За мен това е елегантен намек за начина на построяването на египетските пирамиди, тъй като една от хипотезите е, че строителите са ползвали непознати за нас методи на левитация.
Насилието. В отделни моменти това фентъзи преминава в жанр хорър (лично аз не одобрявам описването на насилие върху деца). Под влиянието на черна магия Спайт удушава сестричката си Малис. След това със сестра си Енви започват да избиват и възрастни хора. Предимно ги колят с ножове, но си помагат и с магия. Скоро Малис възкръсва, но за голямо възмущение на нейните сестри плътта и започва да гние и да мирише неприятно, особено когато се храни. Спайт разбива тежка глинена делва в главата на Малис. Докато още стене, я натикват в бумтяща пещ и я изгарят.
Също така има и една много брутална сцена с художникът Кадаспала, който след като вижда непоносима за него гледка на насилие, собственоръчно си изтръгва очите с пръсти.
Сексът в книгата е предостатъчен за да я постави в категория „за възрастни”. Мъже и жени воюват заедно. Когато заловят врагове - мъже, незабавно ги посичат. На две места в книгата е описано как постъпват с жени. Дамите-бойци стимулират с ръка колегите си военни и се наслаждават, докато гледат изнасилването на пленничките, като окуражават колегите си да продължат до самата смърт на жертвите.
Интересна е иронията в притчата за девицата, на която не са и необходими дълги увещания за да си легне с лорд.
Между другото, аз съм чел някои статистики, в които пише, че жанрът приказна фантастика заема около 20 процента от общите продажби на фантастични книги. Явно конкуренцията за читателското внимание е много голяма и дори автор като Ериксън е принуден да пише натуралистично.
Смятам, че в романа има излишни около 50 страници с ненужни разсъждения, примерно за това дали конете си имат имена, как се наричат помежду си и дали всъщност могат да разговарят, но едва ли има редактор, който ще се осмели да съкрати творба на толкова популярен автор.
„Ковачница на мрак” е една много добра книга и огромен епос разкриващ непознати светове и религии. В този роман има по нещо за всички – от феновете на боя, другото и келтската музика, до ерудираните познавачи:

„Беше невероятно, според капитана, какви неща се оказват възможни, щом хората, които могат да направят нещо, го правят.”

Купете "Ковачница на мрак" тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1755

Млада кръв - Саймън Скароу

Роденият да пълзи не може да лети, но родения да лети стига висините, дори да е роден в най-големите низини. Чрез описанието на преживяванията на двамата главни герои Саймън Скароу доказва, че съдбата предопределя, но човекът определя своя възход и падение. Наполеоне Буона Парте се ражда в Корсика, в бедно семейство. Артър Уесли е роден в Ирландия, но е "погален от съдбата", защото дори когато фамилията му обеднява, живее най-малко с двама слуги.
Авторът прави страхотен паралел още при раждането на двамата герои - богатият се ражда флегматично, едва оживява, докато бедният Наполеоне сякаш бърза да поеме своя път по белия свят, да учи, да се бори, да побеждава, да се издига. Той е дребен, не много красив, принуден да живее и да се обучава всред мамини синчета, на всичко отгоре дори не е французин и през цялото време трябва да избира какъв да бъде. Обича Корсика, но е достатъчно умен да разбере, че неговата родина трудно може да е самостоятелна.
Наполеон учи във френски колеж, чел е много, но дори начинът по който говори френски е повод за подигравки от французойчетата, които са наистина заможни, имат сериозна подкрепа от богатите си родители и от техните високопоставени приятели. Бонапарт проявява изключителен характер, от малък е готов с бой да отстоява своите права, измисля си собствена стратегия дори в битките със снежни топки.
Артър Уесли е друга крайност, той чака подкрепа от семейството си, сякаш живее по инерция. Интерес и у двамата предизвиква революционната промяна, която настъпва във Франция. Народът се вдига, събаря Бастилията, превзема Тюйлери и настават промени, които дори не са мечтани.
Наполеон се готви за военна кариера, но по душа остава човек. Въпреки че два пъти участва в смазването на народните бунтове, той вижда до какъв ужас е докаран живота на обикновените французи. В сърцето му е Корсика, но се кълне под френско знаме и за него войниците са хора, които трябва да се разбират и уважават.
Артър става военен не по вътрешно убеждение, а защото принципът "Carpe diem" е водещ през целия му живот.
Корсиканецът усеща настроението на на народа в Париж и му става ясно, че "селяни, градски работници, търговци и останалите буржоа" просто не могат повече да търпят монархията, която ги държи в унизително положение. Франция екзекутира своя крал, но всички други държави се плашат от нейния заразителен пример и тръгват срещу френския народ.
Наполеон и Артър се оказват един срещу друг на военните действия. Корсиканецът се проявява като военен стратег, докато ирландецът просто върви след събитията.
Наполеон става бригаден генерал, но не по протекции, а благодарение на своите способности.
Вълнуваща е историята на двамата герои, защото живеят в интересни времена, които зависят и от техните действия.

Купете Млада кръв тук:
http://www.artline-store.net/product.php?ProductID=1

Снимки от премиерата на английското издание на „Антихтонът на Данте” от Людмила Филипова

Снимки от премиерата на английското издание на „Антихтонът на Данте” от Людмила Филипова, издадено от „Егмонт България”. Събитието се състоя в рамките на Лондонския панаир на книгата във вторник, 08 април 2014 г. „Антихтонът на Данте” е първият български роман, представен на престижното международно изложение.

Предстоят представяния на романа и в България на следните дати:

· 14 април, 19,30 часа в Американския университет в Благоевград (в библиотека „Паница”);

· 17 април, 18,30 часа в Столична библиотека (пл. „Славейков” №4).

Ще се радваме, ако имате възможност да присъствате.

Хрониките на Звеното - Андрей Велков

Книгата

„Хрониките на Звеното“ е продължение на „Български психар“ и доразвива някои персонажи в първия роман. Отново място на действието е България, а сюжетът прелива от батални случки, екшън сцени и схеми. Книгата е адресирана към почитателите на стила „Велков“ и отговаря на много въпроси, повдигнати в „Български психар“.
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
Козлодуй Екзаминър
„Историите от миналото на Звеното са откровение. Нравственото развитие и катарзисите, които преживяват сподвижниците на главния герой, са разтърсващи!“
Хаджи Димитър Дейли
„Чисто удоволствие! Без никакви претенции или пози получаваме още една порция от същото, плюс отговорите на някои отворени въпроси от първата книга. Екшънът не престава от първата до последната страница. Брутални сцени и брутални схеми – любима комбинация!“
Враждебна Рийдър Ривю
„Още три финала, още три възможни развития за Петър и Звеното. Петият край! О, боже, петият край! Велков е изрод!“
Злокучене Бук Нюс
„Авторът дължеше на читателите си тези истории за останалите момчета от Звеното. Сега картината е завършена.“
Мордорско утро

Авторът
Андрей Велков е роден през 1977 г. в град София. Бакалавър по политология от СУ, магистър по маркетинг от УНСС, доктор по улично право от Големия университет на живота.
Професионален хедонист с интереси в областите на екстремното купонясване, бойните изкуства, квантовата физика, литературата, тежкото пиене, леките жени, акробатичната орнитология и дзен будизма.
Последно е бил забелязан в лятната си резиденция в град Мордор.

Училището свърши - завинаги от Джеймс Патерсън

„Егмонт България” издава „Училището свърши - завинаги”, втората книга в паранормалната тийн поредица от американския автор на бестселъри Джеймс Патерсън. Романът може да се открие в книжарниците от събота, 5 април.
„Училището свърши - завинаги” ще може да се закупи в EPUB формат от iBookstore, както и в сайтовете за продажба на електронни книги, базирани у нас: biblio.bg, helikon.bg, mtel.bg/ebook, globulbooks.com, myebook.bg, ciela.com, books.bg и mobilis.bg.
Научете повече...

УЧИЛИЩЕТО СВЪРШИ - ЗАВИНАГИ

книга втора
Завърнете се в света на Макс, Зъба, Иги, Ръч, Газа и Ейнджъл,
шест незабравими деца, които имат един малък проблем.
Преследвани са от професионални убийци...

Книгата
Максимум Райд и приятелите ѝ са под опеката на агент на ФБР и се опитват да живеят „нормален” живот, като ходят на училище, намират приятели и продължават с търсенето на своите родители. Но Заличителите се завръщат, принуждавайки децата да бягат отново. Гласът в главата на Макс продължава да ѝ напомня, че спасяването на света е в нейните ръце. Но да повярва в това е трудно, особено когато се сблъсква с подобието си – по-нова и по-добра нейна версия, Максимум Райд II.
Отзивите

„Училището свърши – завинаги” е достойно продължение на „Ангелският експеримент”. „Неспирен екшън, приключения, битки и зараждаща се любов” , коментират от VOYA. Романът е преведен на над 20 езика, спечелил верни почитател в цял свят. Следващата част, проследяваща историята на Макс и приятелите й, очаквайте на 14 юни.

Авторът

Джеймс Патерсън е сред най-популярните автори в света. Неговите книги са продадени в 16 милиона екземпляра само в Северна Америка. Той е първият писател, оглавил едновременно класацията на New York Times за книги за възрастни и за деца. Носител на редица престижни международни награди, сред които „Едгар”, „Трилър на годината” и „Автор на годината”. Още за Джеймс Патерсън ще откриете на jamespatterson.com.

***

„Егмонт България” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група ЕГМОНТ, лидер на пазара за детска и тийн литература.
Сред основните партньори на компанията са авторитетни издатели като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros.
„Егмонт България” е издател на утвърдени и нашумели автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън и Джон Грийн.

Антихтонът на Данте - Людмила Филипова

Людмила Филипова и „Егмонт България” с премиера
на Лондонския панаир на книгата

Английското издание на „Антихтонът на Данте” е първият български роман,
който ще бъде представен на престижното международно изложение


„Егмонт България” издава на английски език, в хартиен и електронен формат, бестселъра „Антихтонът на Данте” от популярната българска писателка Людмила Филипова. Преводът е на водещия преводач на съвременна българска литература Анджела Родел и е частично финансиран по програма „Преводи” на Национален фонд „Култура” към Министерството на културата.
Премиерата ще се състои в рамките на Лондонския панаир на книгата във вторник, 08 април 2014 г. Събитието ще се проведе в зала Piccadilly в изложбен център Earl’s Court от 11,00 часа. Книгата ще има свои представяния и в България:
• 14 април, 19,30 часа в Американския университет в Благоевград (в библиотека „Паница”);
• 17 април, 18,30 часа в Столична библиотека (пл. „Славейков” №4).
„Издаването на романа на английски език е мисия за популяризиране на водещи български автор отвъд границите на България”, коментира Велизара Добрева, изпълнителен директор на „Егмонт България”. „Страната ни има много добри и стойностни писатели и техните книги заслужават да стигнат до англоговорящите читатели по света”, допълни тя.
„За мен издателство „Егмонт България” извършва революция с премиерата на български роман на английски език на престижния Лондонски панаир на книгата. Това е нов етап за литературата ни”, споделя Людмила Филипова. „Изключително съм горда, че това се случва именно с мой роман, но по-важното е, че българската литература се открива все по-широко за света. Няма по-добър имидж за една страна от литературата и културата й. Именно това споделих преди години в Министерство на културата и радостта ми е огромна, че са ме чули. „Антихтонът на Данте” става възможен и благодарение на безценната подкрепа на Национален фонд „Култура”.

###

Людмила Филипова е автор на осем романа - „Анатомия на илюзиите” (2006), „Червено злато” (2007), „Стъклени съдби” (2008), „Мастиленият лабиринт” (2009), „Антихтонът на Данте” (2010), „Аномалия” (2011), „Печатна Грешка” (2012) и „Където се раждат ангелите” (2013). Книгите й са превеждани и издавани на английски, руски, сръбски, гръцки и турски, като се превръщат в бестселъри в България и чужбина. По три от романите й се подготвят международни филмови продукции.
За повече информация посетете сайта на авторката на адрес www.ludmilafilipova.com.

Антихтонът на Данте е петият роман на Людмила Филипова и безспорен бестселър в България. Издържан в най-добрите традиции на историческия трилър, романът преплита фикция и наука, факти и мистика, философия и религия. „Антихтонът на Данте” припомня древни легенди и забравени тайни – надниква в Долния свят и огледалните образи на Данте и Орфей, вглежда се в цивилизацията от Лепенски вир и философията на Обърнатите полюси, търси „тайната на Десетия знак”. Главните герои, българската археоложка Вера и загадъчният Ариман, тръгват по следите на загадките в търсене на отговори – защо ангелите присъстват във всички епохи и религии; каква е връзката между първата протописменост, открита на Балканите, и Свещената плоча на д-р Дий; защо казанлъшките гробници са строени от или за хора високи около 2,30-2,50 м., също както и строителите на египетските пирамиди и древен Вавилон. „Антихтонът на Данте” е своеобразно продължение на „Мастиленият лабиринт” (www.parchmentmaze.com), първата българска съвременна книга, предизвикала интереса на телевизионния канал „Нешънъл Джиографик”, който създава документален филм с участието на Людмила Филипова.
Анджела Родел е американка, професионален преводач на английски езки на съвременна българска литература. Тя е бакалавър по славянски езици от Йелския университет и магистър по езикознание от Калифорнийския университет (UCLA). През 1996 г. печели стипендия Фулбрайт и специализира български език и култура в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. От 2004 г. живее и работи в България. Носител е на множество награди. В неин превод излизат творби на популярни съвременни български автори.

Егмонт България е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните партньори на издателството са авторитетни световни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros.
„Егмонт България” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот и др.

Рецензия на "Героите умират" от Матю Удринг Стоувър

Тази книга е по-близо до жанра сайънс фентъзи, отколкото до въведения от Фриц Лейбър през 60-те години, и считан за класически днес термин меч и магия. Действието на романа се развива в недалечното бъдеще на Земята. Развлеченията са надхвърлили много днешните 4 и 5Д кина и представляват толкова реалистични симулации, че зрителите могат да усещат почти всичко, което изпитват Актьорите. Интересно е, че авторът е предвидил едно сравнително неприятно бъдеще, в което всички хора са разделени на различни касти - Работници, Занаятчии, Професионалисти, Незаети, Инвеститори, Актьори, Бизнесмени и Администратори.
Но все пак забавленията са на много по-високо ниво. Съществува един свят паралелен на Земята, който се нарича Отвъдие. Там магията е нещо напълно реално и човеците живеят заедно с различни вълшебни създания. Най-популярният герой на Отвъдие се нарича Каин. Той е абсолютен бунтар, не признава никакви правила и се присмива на всички, които проявяват овча психология:

"- Хей, на този свят има хора, които само чакат някой да им каже какво да правят и изобщо не ги интересува кой ще е той."

Каин всъщност е земен Актьор на име Хари Майкълсън и общо взето е човекът, който най-често взима участие във всички заговори, сблъсъци и битки на света Отвъдие. Хари не е в много добри отношения с любимата си Шана/Палас Рил, която се е изгубила в Отвъдие. За да я спаси Хари/Каин трябва да убие крал Ма'елкот. Той е готов на това. Всъщност Каин е решен да избие всички застанали между него и любимата му.
Книгата е преведена от Васил Велчев - елитен ерудит в областта на фантастичния жанр.
В този роман авторът описва много и най-различни заклинания и магии, които са едновременно зрелищни и брутални. Хареса ми оригиналното хрумване за грифонов камък, който може да се намери във вълшебна птица; той е извънредно рядък и търсен, понеже неимоверно може да усили мощта на който и да е магьосник, но за определнено време.
Тази книга със сигурност ще привлече и феновете на творчеството на Джо Абъркромби. Също така искам да отбележа, че "Героите умират" малко прилича и на "Трудно е да бъдеш бог" на А. и Б. Стругацки. С въвеждането на Смешника Саймън авторът прави и лека препратка към творчеството на Р. Хайнлайн.
Каин всъщност не е описан като добрия рицар на бял кон. Въпреки неголемия си ръст и тегло, той по-скоро е антигерой, повече приличащ на Конан на Робърт Хауърд с цялата негова аморална сила и невероятна жизненост.
Наистина зъл обаче е Бърн: един от главните противници на Каин и човек, на когото убийствата му доставят удоволствие и дори го възбуждат.
В романа има изобилие от насилие, двубои и грандиозни кървави битки - както с оръжия така и със заклинания. Едно от посланията на автора е, че в близкото, но жестоко бъдеще хората ще се забавляват, както с човешките страдания, така и със смъртта.

Купете "Героите умират" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/888/matyu-udring-stouvyr-geroite-umirat

Пясък през пръстите - Майкъл Крайтън

Хората са готови да убиват за съкровищата на последната гробница!

Под пясъците на египетската пустиня е скрито невиждано съкровище. Професор по археология открива в древен папирус сведения за местоположението на изгубена фараонска гробница и решава да я намери и ограби.

Ще могат ли петима мошеници и крадци да открият това, което вековете са скрили?

И ако успеят, ще могат ли да се измъкнат с него... живи?

„Талантът на Майкъл е по-голям дори от собствените му динозаври в „Джурасик Парк“. Той беше най-добрият в съчетаването на науката с драматичното... Никой не би могъл да заеме мястото му.“

Стивън Спилбърг

Страницата на блога във Фейсбук:
https://www.facebook.com/pages/Science-Fiction-Fantasy-and-Horror/431280520309649?ref=hl

Рецензия на "Възходът на Вечерницата" от Брандън Мъл

"Възходът на Вечерницата" е книга не само за приказна фантастика, но и за много обич, уважение, грижа за ближния, саможертва и героизъм. Героите са брат и сестра, които се борят срещу всички твари вредящи на обществото.
Кендра, целунатото от феите момиче, проявява истинска загриженост за своите съученички, защото вижда, че Кейси Ханкок е зъл коболд, който желае да прави зло на всички. Тя е готова да се жертва, но да спаси своите родители и всеки друг невинен човек от Големите, таласъмите и другите врагове на хората.
И Кендра и братчето и Сет са достойни за своите баба и дядо, защото не бягат от злите сили, а се противопоставят, приемат да пият съмнителни отвари, да търпят всякакви физически страдания, но да се преборят с онези, които търсят реликвите за да унищожат човечеството.
Магическите същества убиват, обезобразяват, но срещу тях се опълчват не само Кендра, но и малкият Сет. Кендра е толкова смела, че дори когато е в много голяма опасност не съзнава своята сила.
"Престорената скромност е по-обидна от неприкритата гордост" - обвинява феята момичето, а то е искрено в своето убеждение. Магията в Кендра е изумителна, но тя не я съзнава, защото през цялото време действа по човешки, движена е от най-добри чувства към хората. Именно Кендра принуждава наркобликсата Ванеса от време на време да постъпва добросърдечно.
Чудоземия е всъщност една странна земя, която се владее от фантоми. Но реликвите са водещото, най-важното нещо, което трябва да бъде открито за да се спаси човечеството.
Прекалено много са "експертите", които се преструват на добри за да се докопат до вълшебните реликви. Но срещу тях виждаме Кендра и Сет, а също и дядо и баба Сьоренсон. Сестрата и братчето са изложени на много изпитания, но понякога предизвикват дори лошите да им помагат, както Сфинкса. Появата на фантома смразява Сет, но момчето предодолява страха и наново оцелява. За малкия герой по-важни са хората, които са му помагали и заради тях е готов да изтърпи още много беди и страдания.
Възхищение буди Кендра дори с това, че е готова да се размине с любовта, защото спасението на хората е най-важно.
Странна, занимателна, възхитителна е историята в тази книга. Защото виждаме как борбата между доброто и злото е вечна и нестихваща. В тази борба побеждават тези, които се движат от чисти помисли и благородни чувства. Смелостта на Кендра ни учудва и ни кара да разберем колко е искрена в своите действия.

Купете "Възходът на Вечерницата" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/887/brandyn-myl-chudozemiq-vyzhodyt-na-vechernicata

Шадоу Стрийт 77 - Дийн Кунц

Очаквайте на 7 април „Шадоу Стрийт 77“ от най-зашеметяващия автор на трилъри и съспенс в Америка – Дийн Кунц!

Анотация
Добре дошли на Шадоу Стрийт 77.
Някога тук се издигала огромна къща в ренесансов стил, построена през далечната 1889 г. от милионера Андрю Пендълтън. През 1897 г. жена му и двете му деца изчезнали безследно, а Андрю изгубил разсъдъка си и се застрелял.
Домът бил купен от богат собственик на въглищни мини, който живял в него до 1935 г. Тогава икономът му внезапно полудял, избил цялото семейство заедно с прислугата и се самоубил. Осем от 16-те трупа така и не били открити.
През 1938 г. къщата се сдобила с трети собственик – петролен магнат, който бил ерген и умрял в съня си през 1972 г. След смъртта му домът бил преименуван на „Пендълтън" и превърнат в жилищна кооперация с 23 луксозни апартамента, като по време на ремонта част от строителните работници изчезнали загадъчно.
Днес къщата има разнородни обитатели, сред които бивш сенатор, бивш морски пехотинец и виден учен, като никой от тях и не подозира за мрачното минало на постройката, белязано от лудост, загадки и смърт.
Единствено застаряващият Сайлъс Кинсли, който живее на последния етаж, е запознат с историята, защото е обсебен от нея. И пак само той е забелязал, че зловещите инциденти се случват на всеки 38 години, винаги през декември.
А сега е декември и от последния инцидент са изминали точно 38 години...

Автор
Още като студент Дийн Кунц (роден 1945 г.) печели конкурс за разказ на списание „Атлантик Мънтли“ и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Четиринайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати – този на „Ню Йорк Таймс“, при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение, а шестнайсет от романите му са оглавили същата класация в категория „меки корици“. Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият „Ню Йорк Таймс“ нарича творбите му „психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин“, а не по-малко престижното списание „Ролинг Стоун“ го определя като „най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка“.

Дийн Кунц - „Шадоу Стрийт номер 77“

Ърл Бландън, бивш американски сенатор, се прибра у дома си кисел и пиян в два и петнайсет през нощта с прясна татуировка: нецензурна фраза от две думи, изписани със сини печатни букви между кокалчетата на средния пръст на дясната му ръка. По-рано същата вечер в един бар бе протегнал същия този пръст към друг посетител, който не говореше английски и беше от някакво затънтено кътче на Третия свят. Явно жестът беше непознат там въпреки безбройните холивудски филми, в които той бе демонстриран от не един и двама идоли на големия екран. Нещо повече, невежият чужденец погрешно прие вдигнатия пръст за приятелски поздрав и отвърна с многократно кимане и усмивка. Вбесен и сконфузен, Ърл мигом напусна бара и влезе в близкото студио за татуиране, където пренебрегна съветите на художника и на петдесет и осем годишна възраст се сдоби с първата си телесна декорация.
Когато Ърл влезе през главния вход на представителната сграда „Пендълтън“ и се озова във фоайето, нощният портиер Норман Фиксър го поздрави по име. Норман седеше на висок стол зад гишето на рецепцията вляво с отворена пред себе си книга и приличаше на кукла на вентрилоквист: с оцъклени сини очи, вдълбани бръчки като белези по лицето му, които засилваха приликата с марионетка, и килната под странен ъгъл глава. С ушития си по поръчка черен костюм, колосана бяла риза, черна папийонка и педантично сгънатата снежнобяла кърпичка в малкото джобче Норман беше прекалено официален в сравнение с другите двама портиери от предишните смени.
Ърл Бландън не харесваше Норман. Изпитваше недоверие към него. Портиерът твърде много се престараваше в любезността си. Ърл нямаше вяра на хора, които се престарават. Винаги се оказваше, че крият нещо. Например биха могли да крият обстоятелството, че са агенти от ФБР, а да се правят на лобисти, носещи куфарчета с подкуп и хранещи дълбока почит към поста сенатор. Ърл нямаше подозрения, че Норман Фиксър е агент от ФБР, но бе убеден, че е нещо повече от това, за което се представя.
Ърл отвърна с намръщена гримаса на поздрава на Норман. Щеше му се да вдигне новоукрасения си среден пръст, но се въздържа. Да обиждаш портиер не бе разумна постъпка. Току-виж пощата ти започнала да се губи. Или пък костюма, който очакваш от химическото чистене в сряда вечер, може да бъде доставен в апартамента ти седмица по-късно. С петна от храна. Вярно, да размаха среден пръст срещу Норман би му донесло удовлетворение, но пък за извинение след това щеше да е принуден да удвои бакшиша му за Коледа.
Така че Ърл отнесе намръщената си физиономия през настланото с мрамор фоайе, плътно скрил в юмрук палавия пръст. Мина през междинната врата, която Норман му отвори с натискане на електрически бутон, и влезе в общото преддверие, където зави наляво, облиза устни в предвкусване на питието преди лягане и пое към северния асансьор.
Апартаментът му беше на третия, последен етаж в сградата. Не разполагаше с гледка към града, прозорците му бяха ориентирани към вътрешния двор и останалите осем апартамента на същото ниво, но разположението му беше достатъчно добро, че да го нарича свой пентхаус най-вече защото се намираше в престижната сграда „Пендълтън“. Навремето Ърл притежаваше имот на площ от двайсет декара и къща със седемнайсет стаи. Загуби и нея, и останалите си активи, за да може да се разплати с онези кръвопийци, с онези лъжливи влечуги, чумата да ги тръшне дано и тях, и всички от съсловието им, гадни съдебни защитници.
Щом вратите на асансьора се затвориха и кабината пое нагоре, Ърл се загледа в ръчно изработения стенопис над бялата ламперия, който преминаваше към тавана: весело издигащи се пойни птици сред позлатени от слънцето облаци. Понякога, както в този случай, красотата на изображението и жизнерадостта на птиците изглеждаха пресилени, толкова дразнещи, че на Ърл му се приискваше да вземе цветен спрей и да унищожи панорамната творба.
Може би щеше да го е сторил, ако в асансьора и коридорите нямаше охранителни камери. Управителният съвет на собствениците щеше да поправи щетите и да го накара да плати за ремонта. Вече не получаваше купища пари в куфарчета, чанти, дебели хартиени пликове, пазарски торби, кутии за понички или залепени със скоч към телата на скъпи проститутки, които пристигаха голи под кожените си манта. Напоследък бившият сенатор тъй често изпитваше потребност да унищожава и вреди, та трябваше да впрегне целия си самоконтрол, за да не се озове в приют за бедни заради вандалщини.
Той затвори очи, за да да се отърси от сладникавата сантименталност на окъпаните в слънце сини птици. Когато температурата падна рязко, поне с двайсет градуса, при преминаването на кабината през втория етаж, Ърл отвори очи стреснато и с недоумение забеляза, че вече не е заобиколен от стенописи. Охранителната камера липсваше. Бялата ламперия също беше изчезнала. Нямаше я и мраморната настилка. През непрозрачни кръгове в тавана от неръждаема стомана струеше синя светлина. Стените, вратите и подът също бяха покрити с неръждаема стомана.
Преди подгизналият от мартини мозък на Ърл Бландън да е успял да осъзнае трансформацията на асансьора, кабината спря да се издига нагоре и рязко потъна обратно. Стомахът му сякаш подскочи и се върна надолу. Той се препъна встрани, стисна ръкохватката и успя да се задържи на крака.
Кабината не вибрираше, нито се поклащаше. Не се долавяше шум от захранващите кабели. Не се чуваше тракането на противотежестите. Нямаше го триенето на ролки по смазаните водещи релси. Със скоростта на експресен асансьор стоманената кабина се носеше безпрепятствено и тихо надолу.
Преди таблото с бутони – 0, 1, 2, 3 – се намираше вдясно от вратите. И сега беше там, но числата започваха от 3, намаляваха към 2, 1 и 0 и следваха други от 1 до 30. Щеше да се притесни, дори и да беше трезвен. Докато индикаторната светлина се местеше от 7 към 8, а после към 9, кабината слизаше. Нямаше начин да греши. Подът сякаш пропадаше под него. Освен това „Пендълтън“ беше само на четири етажа, три от тях над земята. Етажите на това табло трябва да бяха подземни, под нивото на сутерена.
В това нямаше логика. „Пендълтън“ разполагаше само с един подземен етаж, не с трийсет или трийсет и един.
Значи това вече не беше „Пендълтън“. Което беше още по-нелогично. Абсолютно нелогично.
Може би беше припаднал. Кошмар, причинен от водката.
Никой сън не може да е така ярък, толкова наситено осезаем. Сърцето му заби лудо. Пулсът блъскаше в слепоочията. В гърлото му се върнаха киселини и щом се опита да преглътне, за да премахне горчилката, от усилието очите му се напълниха със сълзи и зрението му се замъгли.
Той избърса сълзите с ръкава на сакото си. Примигна към индикатора на таблото: 13, 14, 15... Обзет от паника при ненадейното интуитивно убеждение, че е отнасян към загадъчно и ужасяващо място, Ърл пусна ръкохватката. Прекоси кабината и потърси на осветеното табло бутон за аварийно спиране.
Нямаше такъв.
Когато кабината подмина 23, Ърл заудря с палец 26, но асансьорът не спря, дори не намали скоростта, докато не стигна до 29. Тогава бързо, но в същото време плавно, загуби инерция. С тихо свистене, като от избутване на хидравлична течност в цилиндър, асансьорът съвсем спря, очевидно на трийсет етажа под града.
Изтрезнял от свръхестествен страх – страх от какво, не можеше да каже, – Ърл Бландън се отдръпна от вратата. Облегна се тежко върху задната стена на кабината.
В миналото си като член на сенатската Комисия за въоръжените сили беше присъствал на среща в бункер дълбоко под Белия дом, предвиден за спасяването на президента от евентуален ядрен холокост. Това дълбоко укрепление, макар чисто и добре осветено, му се стори по-зловещо от гробище през нощта. Имаше спомени, свързани с гробищата, от ранните си години като щатски законодател, когато си мислеше, че няма кой да види вземането на подкуп на такова усамотено място. Този тих асансьор беше далеч по-зловещ дори от президентския бункер.
Той чакаше вратите да се отворят. И чакаше.
Никога през живота си не се беше проявявал като страхливец. Напротив, той самият всяваше страх у околните. Изненада се, че може да бъде подложен на такъв внезапен и тотален тормоз. Даваше си сметка обаче кое го поставя в такова жалко положение: усещането за нещо неземно.
Непоклатим материалист, Ърл вярваше само в онова, което можеше да види, пипне, вкуси, помирише и чуе. Доверяваше се единствено на себе си и нямаше нужда от никого. Вярваше в силата на съзнанието си, в способността си хитро да извлича облага от всяка ситуация.
Сега беше беззащитен пред свръхестественото.
Побиха го тръпки, толкова мощни, та имаше чувството, че ще чуе тракането на костите си. Опита да стисне юмруци, но се оказа, че от ужаса ръцете му са твърде слаби за такова усилие. Вдигна ги, огледа ги и си пожела да се превърнат в метални боксове.
Вече беше достатъчно трезвен, за да си даде сметка, че обидното послание на двете думи, татуирани на средния пръст на дясната му ръка, едва ли щяха да са по-ясни в този си вид на невежия посетител на бара. След като не говореше английски, надали го четеше.
По-склонен да се подложи на самокритика отвсякога в живота си, Ърл Бландън измърмори:
– Кретен.
Щом вратите на кабината се отвориха, уголемената му простата стори онова, което юмруците му не пожелаха да изпълнят – сви се. Той бе опасно близо до напикаване в панталоните.
Зад отворените врати на асансьора се простираше абсолютна тъмнина, подобна на бездна – огромна и навярно бездънна, – в която синята светлина от кабината не можеше да проникне. В смразяващата гробна тишина Ърл Бландън стоеше неподвижно, оглушал дори за ударите в гърдите си, сякаш кръвта изведнъж бе пресъхнала в сърцето му. Това беше тишината на края на света, където нямаше въздух за вдишване, а времето свършваше. Не бе чувал по-ужасяващ звук... докато не долетя друг, още по-обезпокоителен: нещо се приближаваше откъм тъмата зад отворените врати.
Тиктакане, стържене, приглушено шумолене. Беше или слепият, но неотклонен устрем на нещо голямо и странно, извън пределите на въображението на сенатора... или прииждането на нетърпелива орда от по-малки, но също толкова загадъчни създания. Остър писък, почти като електронен звук, но все пак без съмнение глас, проехтя от мрака и не бе ясно дали изразява глад, копнеж или жажда за смърт, но със сигурност бе предизвикан от неудържима потребност.
Паниката у Ърл надделя над парализата от ужаса и той се извъртя към командното табло, за да потърси бутон за затваряне на вратата. Във всички асансьори имаше такъв. Не и в този. Нямаше нито бутон за затваряне, нито за отваряне на вратата, нямаше и такъв за аварийно спиране, нито аларма, телефон или интерком, само цифрите, сякаш този асансьор никога не се разваляше и не изискваше поддръжка.
Мерна нещо с периферното си зрение през отворената врата. Обърна се да го погледне директно с мисълта, че сърцето му може да спре от гледката, но съдбата не му беше отредила толкова лесен край.

След като беше прострелян с пет куршума, когато се отзова на сигнал за домашно насилие, едва не умря в линейката, едва не умря на операционната маса, впоследствие се зарази от тежка вирусна пневмония и едва не умря по време на болничното лечение, Девън Мърфи бе напуснал полицията преди две години. Въпреки че беше работил като патрулиращ полицай, ни най-малко не се срамуваше да продължи кариерата си като пазач или, както някои от бившите му униформени колеги биха се изразили, като ченге под наем. Девън не страдаше от комплекса на мачото. Нямаше потребност да доказва колко е печен. Беше само на двайсет и девет и искаше да живее, а шансовете му за това бяха значително по-големи като охрана в „Пендълтън“, отколкото като мишена за кой ли не бандит и наркоман по улиците.
Охранителният център се помещаваше в западния край на сутерена, в стая между апартамента на началника по поддръжката и инсталационната станция. Лишеното от прозорци помещение с размери пет и половина на единайсет метра беше уютно, без да предизвиква клаустрофобия.
Микровълнова печка, кафе машина, хладилник и умивалник допринасяха за почти домашния комфорт. Униформата в цвят каки беше малко глупава и единственото, което спасяваше Девън от приликата с портиер, беше коланът за пистолет, на който бяха закачени калъфче с флакон лютив спрей, калъф за мобилен телефон, връзка ключове, фенерче и въртящ се кобур с полуавтоматичен пистолет „Спрингфийлд Армъри“ 45-и калибър.
В луксозна жилищна сграда като „Пендълтън“ вероятността пистолетът да му потрябва беше колкото тази да бъде отвлечен от извънземни на път към къщи.
Основното му задължение беше да следи двайсет и четирите охранителни камери в сградата. Два пъти по време на дежурство отиваше да глътне свеж въздух, като обикаляше сутерена, партера и вътрешния двор, което му отнемаше петнайсет минути. На стената бяха монтирани шест плазмени монитора, като всеки беше разделен на четири и показваше сигнала от четири охранителни камери. Девън можеше да увеличи изображението на всяка от камерите на пълен екран с помощ та на контролно тъчскрийн устройство „Крестрон“, ако забележеше нещо подозрително, което не му се беше налагало досега. Шадоу Стрийт номер 77 беше най-спокойният адрес в града.
В „Пендълтън“ живееха и приятни хора, и гадняри, но управителният съвет на собствениците се отнасяше добре със служителите. Девън разполагаше с удобен работен стол „Херман Милър“. Хладилникът беше зареден с минерална вода, сметана, кафе с различни аромати, всякакви допълнения за всевъзможни напитки, предпочитани от дежурния охранител.
Той отпиваше ямайско-колумбийска смес с щипка канела в момента, в който звуков сигнал го информира, че някой е отворил вратата към фоайето и влиза от улицата. Погледна съответния плазмен монитор, настрои образа на пълен екран и видя сенатор Ърл Бландън да идва от декемврийската нощ вън.
Бландън беше от гаднярите. Трябваше да е в затвора, но беше откупил свободата си с огромни суми, платени на адвокати в костюми за по пет хиляди долара. Без съмнение беше заплашил, че ще повлече надолу със себе си половината си политическа партия, ако не обработят своите прокурори и съдии на конци, така че кукленото шоу, наречено
правосъдие, да следва предпочитания от него сценарий.
Работата в полицията беше направила Девън някак циничен.
С гъстата си бяла коса и римски профил Бландън още имаше вид на сенатор и явно си мислеше, че това е достатъчно да продължи да предизвиква същия респект, както преди позорната загуба на поста си. Той се държеше рязко, пренебрежително, арогантно и трябваше да подстриже космите в ушите си, подробност, заинтригувала Девън, който беше изключително стриктен по отношение на външността си.
Бландън беше поел толкова алкохол през годините, че признаците на пиянство вече не му личаха: дори и силно наквасен, не заваляше говора и походката му оставаше стабилна. Вместо да залита, когато бе почерпен, той изглеждаше по-висок, държеше раменете си още по-изправени и вдигаше брадичка още по-властно, отколкото когато беше трезвен. Опиянението му беше загатнато тъкмо от безупречната стойка и дръзкото самообладание.
Норман Фиксър, нощният портиер, отключи вътрешната врата на фоайето. От монитора в охранителния център, показващ вратата, прозвуча сигнал.
Независимо че мястото на Бландън беше в затвора, а не в такава луксозна жилищна сграда, той беше собственик на апартамент. Като всеки от обитателите очакваше да има своето уединение дори и в общите части на „Пендълтън“. Девън Мърфи никога не проследяваше живущите с помощта на камерите по коридорите или асансьорите, правеше изключение само за бившия сенатор, който можеше да бъде невероятно забавен.