Онлайн книжарница
вторник, 30 декември 2014 г.
Кодове на подсъзнанието - II част - Роман Фад
36 нови кода за щастие и успех
* Кодове на подсъзнанието
* Бъдеще по желание
* Изграждане и реализиране на намерението
* Хармония в любовта
* Кодове за бизнес
* Премахване на кармични възли
* Кодове на интуицията
Известният Роман Фад предлага бързо и ефикасно решаване на въпросите, които ви вълнуват, чрез обединяване на съзнанието и подсъзнанието, което се постига с изричане на някои кодирани фрази. Много е лесно: достатъчно е да прочетете тази книга и да опитате. Втората книга “Кодове на подсъзнанието” разкрива 36 нови уникални кода за тези, които вече познават първите 54. Тук ще намерите кодове за пречистване на помещенията и създаване на уют, за предпазване на дома и офиса, кодове на ритуали за създаване и реализиране на намеренията, кодове за бизнеса и офиса, защитни кодове против уроки, магия и проклятие и други не по-малко важни кодове. Ако не сте чели първата книга, няма проблеми: тази е създадена така, че да можете да я ползвате отделно. Макар че след като я прочетете и използвате кодовете на практика, непременно ще поискате да опитате и с първите 54.
събота, 27 декември 2014 г.
Рецензия на "Летният рицар" от Джим Бъчър
Хари Дрезден е най-симпатичният персонаж в жанра "градско фентъзи". Хари е толкова готин, че успешно скрива магьосническите шапки на герои като Антон Городецки и Хари Потър.
Интересното в тази книга е, че Джим Бъчър излиза от границите на градското фентъзи и навлиза в дебрите на класическия жанр "меч и магия".
Хари Дрезден е в депресия. Не се подстригва, бръсне, къпе и почти не излиза от дома си. Не поема поръчки и на клиенти. Прекарва почти цялото си време в лабораторията си за да открие лек за бившата си приятелка Сюзън, която е на път да се превърне във вампир.
Младият върколак Били се среща с Хари и започва да го критикува за негативното му отношение към живота. През това време започват да валят жаби.
Джим Бъчър отново ни запознава с нови, непознати за нас свръхестествени същества. Едно от тях се нарича гул - паранормално създание, което е грозно, силно и може да устои на изстрел от упор с пушка.
Хари отново е на прицела на Белия Съвет заради това, че е причинил конфликт с вампирите. Самите носфератуси настояват за ликвидирането на единствения официален магьосник в Чикаго.
Типично за автора е неговото великолепно чувство за хумор. Дрезден е ерген, напоследък не си е имал сериозна приятелка и мислите му витаят в нормална за млад мъж посока, независимо с кого се среща:
"Може би наистина се бях заседял твърде дълго в лабораторията си, но и Спенсър никъде не споменава, че кралицата на феите има страхотен задник."Бъчър отново черпи с пълни шепи от извора на аглосаксонската митология. Мерлин и кралица Маб са едни от действащите лица в тази книга. Освен това е убит художник, който се казва не как да е, а Роналд Руел (препратка към Толкин).
Приятелката (и понякога единствена работодателка на магьосника) Карин Мърфи е изобразена в нова светлина. Хари я запозна с почти всички лоши стечения на свръхестествените обстоятелства. Мърфи взе присърце неговата кауза. И то до такава степен, че унищожи растителен демон с резачка.
В "Летният рицар" на Хари му се налага все по-често да поглежда към своето психическо състояние и съзнание, което може би е начин да оцелее във всички предстоящи сблъсъци с огрета, тролове, вампири и зли еднорози. И феи, чиято цел е да предизвикат Армагедон. Макар, че като си помисля, май че Рагнарок би било по-подходящото название.
Впрочем, както и в предишните книги, историята е много добре поставена, с доста действие по време на шеметното развитие на сюжета. Шегите и лекомислието са доста приятно балансирани в сравнение с мрачните моменти и бойните сцени.
"- Всички тези феи и дуели, и луди кралици, и така нататък, а никой не цитира добрия стар Били Шекспир. Нито веднъж."Купете "Летният рицар" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/1111/dzhim-bychyr-letniqt-ricar
вторник, 23 декември 2014 г.
Рецензия на "Джон Бон Джоуви - Биографията" от Лора Джаксън
"Джон Бон Джоуви - Биографията" е книга, която обяснява защо цели стадиони се пълнят, когато пее групата на великия изпълнител. Мнозина от тълпата вероятно изпитват завист и недоволство от Бог, че на едни хора дава много, раждат се с късмет, а толкова аматьори с хубави гласове и визия си остават невзрачни и се чувстват недооценени.
Талантът, който получава човек наистина е дар от висша сила. Но какви неимоверни усилия, какъв жар виждаме в младия Бон Джоуви, който десетки години работи денонощно, а в песните си разкрива своята душа и своето сърце. Първата китара е запратена по стълбите в мазето. Все пак талантът, желанието да пее отново се завръщат при музиканта. Как пее Бон Джоуви определя Боби Шрайвър:
"Този човек е крачещ адреналин."Стръмен е пътят на певеца към върха и той го изкачва бавно и упорито. Защото не се примирява да бъде посредствен, а се стреми пубиката да усети сърцето му, да разбере, че той пее за хората, а не за парите.
Бон Джоуви обаче търси по-широко амплоа, за което трудно ще научим ако не прочетем книгата.
Снима се във филми, а това отново му коства много усилия.
Вместо да трупа милиарди, той се занимава изключително много с благотворителна дейност.
Преживява 11-ти септември като лична и обществена трагедия, защото страда за всички загинали.
"Хората най-после осъзнаха колко време са изгубили през последните двайсет години, пропилявайки дните си в едни и същи маловажни занимания."Това е мисъл на Бон Джоуви. Тя разкрива един дълбокомислещ човек, една личност, за която в живота има много дребни, но и широкомащабни проблеми.
След 11 септември певецът не създава песни-жалейки, а една триумфална яростна картина на уязвена нация, която обаче е още по-силно решена да се изправи на крака. И също така е обладана от неистово желание за завръщане към нормалния начин на живот.
Трогателен е Джон Бон Джоуви като баща на четири деца. Интересно чувство за хумор предизвиква забележката при раждането на второто му дете, че бебетата идват без упътване за начин на употреба.
Възхитителна е любовта към жена му, която според него винаги може да го срита по задника. Тоест те имат дълбока обич, която оцелява дори тогава, когато почитателките на певеца са готови да го разкъсат, затрупват го със сутиени и друго бельо, но... Любовта към Доротея е истински силна.
Джон Бон Джоуви се докосва и до политиката. Но не за да трупа дивиденти, а за да покаже, че е съпричастен към съдбата на своята нация и към съдбата на човечеството.
Купете "Джон Бон Джоуви - Биографията" тук:
http://ednorog.com/book_details.php?book=243
неделя, 21 декември 2014 г.
Рецензия на „Епично: Легенди на фентъзито“ от Джон Джоузеф Адамс
Всеки уважаващ себе си читател на фентъзи трябва да има в библиотеката си поне няколко антологии от любимия жанр. Бих отбелязал “30 години фентъзи DAW” и "Антология фентъзи (1980-1989) Най-добрите разкази на десетилетието".
Сега обаче имам удоволствието да представя на читателите на моя блог „Епично: Легенди на фентъзито“ от Джон Джоузеф Адамс. Разказите в този сборник са ювелирни произведения на писателското изкуство. Представените автори са живи класици на преклонна възраст, присъстват и най-популярните в момента имена на любимия жанр, но има и няколко творци, които са напълно непознати на българския читател. Въпреки това, тези "непознати" са лауреати не на кои да е премии, а на „Ауреалис“ - наградите за научна фантастика и фентъзи на Австралия.
Доста силно ме впечатли предговора от Брент Уийкс - създателят на "Черната призма". Уийкс по много синтезиран начин обяснява големия диапазон на епическото фентъзи. Брент ни разкрива неговата гледна точка за произведенията на Омир, Виргилий, Данте, Толкин и Абъркромби. Уводът завършва безкрайно красиво с цитат от Гилбърт Кийт Честъртън.
По-надолу ще ви представя няколко от разказите според моята лична класация.
"Думата за освобождаване" от Урсула Ле Гуин. Вероятно тази история е била класика още преди да бъда роден. В нея се разказва за плененият маг Фестин. Той е заловен чрез измама, от засада. Добрият магьосник опитва различни начини да се освободи, но те са неуспешни. Накрая Фестин решава да се жертва за да спаси своя свят и прави една последна магия... Счита се, че Урсула Ле Гуин е измислила Землемория специално за този разказ.
"Докато боговете се смеят" от Майкъл Муркок. Аз разбира се съм чел творби за Дориан Хоукмуун и Урлик Скарсол. Но тук за първи път се срещнах с Елрик от Мелнибоне. Муркок умее да разказва по един свеобразен за него поетичен начин. Елрик е герой. Той е победител и има магически меч наречен Стормбрингър. Интересното е и, че самия Елрик владее няколко унищожителни заклинания. Те ще му бъдат от полза ако се изправи срещу мъртъвци... Приятно хрумване на автора е, че в средата на разказа главният герой срещна дребничкия си спътник Муунглум, който е добър с меча, но умее също така и да се изразява по хумористичен начин. Аз лично си представих Муунглум като Суботай от Конан Варварина (филма).
За да се уверите в майсторството на представените писатели ви предлагам един кратък цитат:
"Нищо добро не можеше да произлезе от злото - в това бях сигурна. Не и без нещо да бъде принесено в жертва. Не и без кръв и изкупление."В "Пясъчна магия" от Орсън Скот Кард се срещаме с Кер Джемре. Нефирите убиват бащата на главния герой, а на самия Кер отрязват палците на краката. Джемре се зарича да отмъсти. И започва да изучава вълшебства.
"Горящият човек", Тад Уилямс
"- Дървесни магьосници? Значи магията съществува?Уверявам почитателите на жанра фентъзи, че никога не са чели къса фантастична история, в която да има толкова могъщ магьосник.
- Магия, охо - мъжът отново се усмихна. - О да, има магии, много видове магии и моята е свързана с дърветата."
"Пясъчна магия"
Тук бих желал да добавя малко нформация за познавачи. Орсън Скот Кард сам казва, че най-малкя му син Чарли Бен страда от рядка болест. Това дотолкова го е разтърсило, че писателят съумява да пише едни от най-затрогващите и искрени истории в жанра "дарк Фентъзи".
Брандън Сандерсън е представен със своята красива миниатюра "Рисн".
А "Пътят към Левиншър" на Патрик Ротфус е една сериозна история за справедлив бард, умел с меча и отварите.
Купете "Епично: Легенди на фентъзито" тук:
http://www.artline-store.net/product.php?ProductID=132
петък, 19 декември 2014 г.
Рецензия на „Мисията на последния пазител” от Давиде Симон Мадзоли
Чел съм италианска фантастика, но никога досега не бях попадал на италианско фентъзи. Трябва да призная, че съм напълно очарован. Давиде Симон Мадзоли е автор, сътворил необикновен свят изграден върху познанията му над фолклора от всички кътчета на света.
Да си европейски писател и да включиш в свой роман приказни същества от гръцката, римската и келтската митологии говори за добра ерудираност. Но когато изобразиш по прекрасен начин и създания от чилийския, и индийския фолклор, това вече е проява на свръхестествена начетеност.
Леонардо Гебо е на 14 години. Той има странни и чудновати преживявания. Свързани са предимно с неговата склонност да заспива на необичайни места, например в час. И да сънува магически кошмари. Освен това Леонардо рисува фантастични изображения и вижда чудовища, които са незрими за обикновените хора.
Главният герой има постоянни сблъсъци с оставача и гамена в училището - Крипа. Хулиганът Крипа между другото се изразява доста цветисто:
"- Патетичен репресиран микроб! Ще те накарам да си платиш за това! Изчакай и ще видиш! Аз ще ти..."Както виждате авторът е изградил диалозите с добро чувство за хумор.
Много интересни са вижданията на Давиде Симон Мадзоли относно вълшебствата. Принципно магическата система в романа е изградена върху основата на добре познатата ни мана. Но авторът и е измислил друго наименование - Ют.
Леонардо знае, че е осиновен, но има други нови неща, за които научава постепенно. Оказва се, че е вероятно да има друг паралелен свят наречен Мидендхил. И той - Леонардо Гебо да е фигура от изключително значение за този свят.
Много вълнуваща е сцената, когато главният герой е притиснат за пореден път в училищната тоалетна от своя мъчител Крипа. Хулиганът е много по-едър от жертвата си, а е по-голям и на години. Леонардо обаче посредством вродения си магически талант буквално помита Крипа, и то пред очите на своята приятелка Майя. Едва тогава тя го възприема като нейния герой.
Авторът умело включва етимология в доста от имената. Майя е име на древна богиня. А главният герой пък е кръстен на неговия син Леонардо.
Постепенно нещата ескалират. Черният Владетел Кенат иска да залови Леонардо на всяка цена. Започва страхотна магическа битка.
Бих желал да отбележа, че тази книга не е предназначена само за младите читатели, тъй като в нея има доста страховити сцени. Примерно обезглавяването на Виторио/Дагонис - чичото на главния герой.
Авторът е описал паралелния свят Мидендхил по начин, демонстриращ необятност на въображението. Във вълшебните земи има десетки раси и почти всеки неин представител е изрисуван в детайли от италианския писател. Тук има дракон (само един), но съществуват също така и змейове. Има вещери, дриади, фавни, аликанто (чилийска жар-птица)и агане(алпийска нимфа).
Впрочем Давиде Симон Мадзоли на много места в книгата показва преклонението си пред Клайв Стейпълс Луис и дори е кръстил един от героите си на него.
Но Мадзоли е оригинален автор със свой собствен глас. И звучи по начин, който ни мотивира:
"- Светът не е прекрасното кътче, което ти винаги си се опитвал да ме накараш да видя, чичо. - отговарям. - В него няма място за приказки и вълшебства. Това, което ми разказваш е лишено от всякаква логика.Купете " Мисията на последния пазител" тук:
- Логиката е дом за хора, които са неспособни да сънуват сотворени очи."
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/drugi-romani-119/prikljuchensko-fentazi-131/midendhil-395/1-misijata-na-poslednija-pazitel-2343.html
четвъртък, 18 декември 2014 г.
Фондация „Човешката библиотека“ обяви резултатите от първия Копнеж за човечни книги
http://choveshkata.net/blog/?p=5171
Копнежът бе отворен за художествена проза, издадена на български език през 2013 година; в хартиен или електронен вид, родна или преводна. Номинираните книги трябваше да покриват критериите за включване в поредица „Човешката библиотека“. При оценяването предимство имаха по-малките издателства и независимите издания.
В категория „На косъм“ поощрение получи поредицата от свързани истории „Пет приключения на Витек Диман“ от Димитър Цолов.
Като „Носители на всенародната любов“ бяха излъчени „Жената, която търсеше любовта“ от Ивинела Самуилова и „Голямото приключение на малкото таласъмче“ от Никола Райков.
През следващите седмици на сайта на Човешката библиотека ще бъдат публикувани подробни представяния на отличените издания.
Смисълът на Копнежа е да помогне на:
а) авторите и издателите – с най-слабите звена в пътя на книгата до читателите: разгласата и разпространението;
б) читателите – с пресяване на пре-огромния брой заглавия, които излизат всяка година.
Пълни подробности открийте тук:
http://choveshkata.net/blog/?p=5171
понеделник, 15 декември 2014 г.
Костите от Авалон - Фил Рикман
Отдавна не бях чел книга с толкова великолепни описания, едновременно съчетаващи рисунки и поезия. Авторът Фил Рикман прилича на бижутер, който шлифова думите до съвършенство за да можем да гледаме с кристална яснота, използвайки призмата на нашето читателско въображение.
Джон Дий e един от най-великите учени на Великобритания за всички времена. Също така е изключително популярна фигура в областта на окултното и езотериката.
Доктор Дий заедно с граф Дъдли са изпратени в Гластънбъри за да търсят гробницата на легендарния крал Артур. Ако намерят Единственият и Бъдещ Крал ще осигурят твърди позиции на кралица Елизабет на трона, а също така и обичта на нейните поданици. А това означава дълго и безпроблемно царуване.
"...онзи, който донесе на кралицата си такъв безспорен символ на кралското и наследство... нещо, което да обгърне кралската и власт в мистична аура, този човек... може да очаква наградата си."
Повествованието се води в първо лице от Джон Дий. Интересният стил на автора приковава по безспорен начин вниманието на читателя и го кара да чете ред след ред, задавайки си неизбежният въпрос: "Какво става после?"
По много реалистичен начин са предадени средновековните суеверия и склонност към мистицизъм. Почти всяка брадавица бива разгледана добре за да се види точната и форма и на какво може да е знак. Всяка по-силна буря вероятно е дело на вешици. А внезапният студен повей на вятъра, угасил свещ в църквата се счита за проявление на дявола.
Близо до Гластънбъри се намира хълм, който хората считат за прокълнат. Доктор Дий моли местната лечителка Елинор Мери Бороу да го заведе на възвишението тъй като някои слухове твърдят, че там е била крепостта на Мерлин. В по-нови времена на същия хълм е имало и църква, но тя е разрушена от земетресение...
Постепенно нещата се усложняват. Един от спътниците на граф Дъдли - конярът Мартин Литгоу е намерен убит по ужасяващ начин. В устата му има изгоряла и разтопена свещ. Литгоу е напълно изкормен, а сърцето е поставено в лявата му ръка. Тялото му е положено там където е бил олтарът на разрушената църква. Всички започват да си мислят за ритуално убийство и най-висша проява на черна магия.
По много реалистичен начин е показан характерът на Джон Дий. Той е изграден като пълнокръвен образ с постоянен стремеж към науката, книгите и непознатото. Но също така чувства, мисли и обича, точно както и най-обикновените хора. В "Костите от Авалон" той има само 912 книги, но според историческите данни, по-късно доктор Дий събира най-голямата библиотека в Англия. С невероятните си езотерични познания ученият създава дори свой собствен глиф, който можем да видим и днес.
Книгата е в жанр исторически трилър, но ще се хареса също така и на любителите на криминални романи, и на конспирациите. Впрочем един заговор не може да остане в тайна за дълго време, когато срещу него е насочен забележителен ум.
Намирам за гениално хрумването на автора да противопостави на Джон Дий негов съвременник, считан за най-големият предсказател и астролог на всички времена.
Едно от посланията, които открих за себе си в тази книга и особено в нейния финал е следното:
Когато науката не може да справи, на помощ трябва да и се притече силата.
Купете "Костите от Авалон" тук:
http://www.ednorog.com/book_details.php?book=234
четвъртък, 11 декември 2014 г.
Летният рицар - Джим Бъчър
Откакто приятелката му е напуснала Чикаго, за да се опита да се справи с новопридобитата си страст към кръвта, Хари Дрезден здравата го е закъсал. Не може да си плаща наема. Отчуждил се е от всичките си приятели. Единственият професионален магьосник в телефонния указател се е превърнал в един отчаян човек.
И точно когато изглежда, че нещата няма как да станат по-зле, на сцената се появява Зимната кралица на феите. Тя му прави предложение, което Хари няма как да откаже, ако иска да се освободи от контрола на своята фея кръстница и – с малко повече късмет – да сложи край на гадната поредица от лошо стечение на обстоятелствата. Единственото, което трябва да направи, е да открие кой е убил дясната ръка на Лятната кралица – Летния рицар, и да изчисти името на Зимната кралица.
Задачата изглежда доста проста, докато Хари Дрезден не разбира, че съдбата на целия свят зависи от разрешаването на този случай.
Автор
Джим Бъчър е изключително популярен писател, често заемал първото място в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Известен е с поредиците си съвременно фентъзи „Досиетата на Дрезден“ и класическо фентъзи „Кодексът Алера“. По „Досиетата на Дрезден“ е създаден едноименен тв сериал (с продуцент Никълъс Кейдж).
Джим Бъчър е роден на 26 октомври 1971. Освен с писане се занимава от дълги години с бойни изкуства. Живее в родния си град Индипендънс, Мисури заедно с жена си Шенън, сина си и кучето пазач Ф. Д. М. Бъчър.
Джим Бъчър - „Летният рицар“
В деня, в който Белият съвет пристигна в града, от небето заваляха жаби.
Излязох от Синята костенурка, моят раздрънкан стар фолксваген, и примижах под светлината на яркото юнско слънце. Паркът „Лейк Медоу“ се простираше малко на юг от деловия център на Чикаго, надалече от бреговете наезерото Мичиган. Дори в горещините, каквито имаше напоследък, паркът обикновено беше пълен с хора. Но сега беше пуст, ако не се смяташе една несигурно пристъпваща възрастна дама с пазарска количка и дълга дреха. Още нямаше пладне, а вече се бях сварил в анцуга и тениската си.
Огледах парка още веднъж, после направих две крачки към тревата и веднага получих удар по главата от нещо дребно и влажно.
Потрепнах и се плеснах по косата. Нещо се плъзна по лицето ми и падна на земята в краката ми. Жаба. Не от най-едрите, спокойно можеше да се събере в дланта ми. Остана неподвижна няколко секунди, после извряска и се отдалечи с подскоци, залитайки, сякаш е пияна.
Огледах се и видях още жаби по земята. Много жаби. Колкото по-навътре в парка навлизах, толкова по-гръмогласно ставаше квакането им. Пред очите ми още няколко от земноводните изпопадаха от небето, сякаш всевишният ги изсипваше отгоре през улей за пране. Навсякъде наоколо подскачаха жаби. Още не бяха покрили плътно земята, но нямаше как да не ги настъпвам. Някъде през около секунда се чуваше тупкане от ново приземяване.
Квакането им наподобяваше глъчката в препълнена зала.
– Странно, нали? – попита развълнуван глас. Обърнах се и видях нисък, широкоплещест младеж, който вървеше към мен с уверена походка. Били Върколака носеше клин и черна тениска. Преди една или две години екипът му щеше да скрива петнайсет-двайсет килограма наднормено тегло. А сега скриваше мускулатурата, появила се в замяна. Той ми подаде ръка, усмихвайки се. – Какво ти разправях, Хари?
– Били – отвърнах аз. Той така ми стисна ръката, че чак изпука. Или просто не си знаеше силата. – Как вървят нещата при върколаците?
– Все по-интересно – каза той. – Напоследък, докато патрулираме, попадаме на много странни неща. Като това. – Той махна с ръка към парка. На няколко фута от нас падна още една жаба. – Така че решихме да повикаме магьосник.
Патрулират? Шибани виджиланти, Батмане.
– А някой от обикновените хора идвал ли е тук?
– Не, ако не смятаме няколко метеоролози от университета. Казаха, че имало торнада в Луизиана или там някъде и че бурите сигурно са докарали жабите тук.
Изсумтях.
– А ти смяташ, че магията може да обясни по-добре всичко това?
Били се ухили.
– Не се притеснявай. Сигурен съм, че няма да мине много време, преди да се появи някой, който да го обяви за мошеничество.
– Хм. – Отидох при костенурката и се порових в багажника отпред. Върнах се с найлонова раница, от която извадих два малки платнени чувала. Подхвърлих единия на Били. – Хвани няколко жаби и ги пъхни тук.
Той улови чувала и се намръщи.
– Защо?
– За да се уверя дали са истински.
Били повдигна вежди.
– Мислиш, че не са ли?
Погледнах го накриво.
– Виж какво, Били, просто го направи. Не съм си доспал, не помня кога за последен път съм ял топла храна и имам да свърша куп работа до довечера.
– Но откъде накъде да не са истински? Изглеждат като истински.
Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да потисна раздразнението си. Напоследък това не ми се удаваше лесно.
– Може да изглеждат истински на вид и при допир, но не е изключено да са просто имитации. Направени от материята на Небивалото и съживени чрез магия. Надявам се да е така.
– Защо?
– Защото в такъв случай всичко това ще означава, че на някоя фея й е станало скучно и е решила да извърти някой номер. Правят го понякога.
– Добре. А ако са истински?
– Ако са истински, значи, нещо се е объркало.
– Какво по-точно?
– Нещо сериозно. Дупки в тъканта на реалността.
– А това лошо ли е?
Погледнах го.
– Да, Били. Много лошо. Това ще означава, че наближава нещо голямо.
– Но ако…
Търпението ми се изчерпа.
– Нямам нито време, нито настроение да изнасям лекции днес. Затваряй си плювалника!
Били вдигна ръка в успокоителен жест.
– Добре, човече. Както и да е. – Той закрачи до мен през парка, като от време на време се навеждаше да вдигне някоя жаба. – Та аз... ъъъ... радвам се да те видя, Хари. С останалите се чудехме дали няма да искаш да наминеш през уикенда да се социализираме.
Аз също се наведох да вдигна една жаба и го погледнах с подозрение.
– Какво да правим?
Той ми се ухили.
– Да поиграем „Арканос“, човече. Кампанията се развива много яко.
Ролеви игри. Издадох едносричен звук. Възрастната дама с пазарската количка премина покрай нас, колелцата скърцаха и се клатушкаха.
– Сериозно, това е страхотно – не се отказваше той. – Щурмуваме крепостта на лорд Малокио, само че ще ни се наложи да го направим под прикритието на нощта, за да не разбере Съветът на истината кои виджиланти са му видели сметката. Има заклинания, демони, дракони и всичко останало. Проявяваш ли интерес?
– Звучи ми твърде подобно на работата ми.
Били изсумтя.
– Виж, Хари, знам, че цялата тази история с вампирската война те изнервя. И те скапва. Но напоследък твърде много се скатаваш в сутерена си.
– Каква вампирска война?
Били завъртя очи.
– Носят се слухове, Хари. Знам, че Червеният вампирски двор е обявил война на магьосниците, след като ти изгори дома на Бианка миналата есен. Знам, че от тогава насам са се опитали да те убият няколко пъти. Знам даже, че Белият съвет на магьосниците скоро ще се събере в града, за да реши какво да се прави.
Изгледах го навъсено.
– Какъв Бял съвет?
Той въздъхна.
– Моментът не е подходящ да се превръщаш в отшелник, Хари. Имам предвид, виж се само. Кога за последно си се бръснал? Или си вземал душ? Или си се подстригвал? Или си излизал до обществената пералня?
Повдигнах ръка и потърках наболата по лицето ми брада.
– Излизал съм. Излизал съм много пъти.
Били вдигна още една жаба.
– Кога например?
– Например когато ходих на футболен мач с теб и „Алфа“.
Той изсумтя.
– Аха. През януари, Дрезден. А сега е юни. – Били стрелна с поглед лицето ми и се намръщи. – Хората се тревожат за теб. Искам да кажа, знам, че работиш върху някакъв проект или нещо подобно. Но този немит дивак просто не си ти.
Наведох се и вдигнах една жаба.
– Не знаеш какво говориш.
– Знам по-добре, отколкото предполагаш – каза той. – Всичко е заради Сюзан, нали? Нещо се е случило с нея предишната есен. Нещо, с което се опитваш да се справиш. Може би нещо, което са направили вампирите. Ето защо тя е напуснала града.
Затворих очи и положих усилия да не смачкам жабата в ръката си.
– Смени темата.
Били се спря на място и вирна брадичка.
– Не, Хари. По дяволите, ти изчезна от лицето на земята, почти не се появяваш в офиса си, не отговаряш на телефонните обаждания, а когато те потърсят вкъщи, често дори не отваряш вратата. Ние сме твои приятели и се тревожим за теб.
– С мен всичко е наред – казах.
– Ти си отвратителен лъжец. Говори се, че Червените струпват сили в града. И че предлагат на последователите си пълно вампирство, ако някой от тях ти види сметката.
– По дяволите! – промърморих аз.
Започваше да ме боли главата.
– Не е подходящ момент да излизаш навън сам. Дори и през деня.
– Нямам нужда от бавачка, Били.
– Хари, познавам те по-добре от доста други. Знам, че си способен на неща, които останалите хора не умеят – но това не те прави супермен. Всеки понякога има нужда от помощ.
– Не и аз. Не и сега. – Мушнах жабата в чувала и се наведох за друга. – Нямам време за това.
– О, като спомена за време... – Били извади от джоба си сгънат лист хартия и се зачете в него. – Имаш среща с клиент в три часа.
Примигнах.
– Какво?
– Наминах през офиса ти и проверих съобщенията. Някоя си госпожица Съмърсет се опитваше да се свърже с теб, така че й позвъних и ви уговорих среща.
Почувствах, че раздразнението ми отново се надига.
– Какво си направил?
Неговото изражение също показваше раздразнение.
– Проверих и пощата ти. Хазаинът ти е изпратил предупреждение. Ако не си платиш наема до една седмица, ще те изхвърли.
– Кой, по дяволите, ти е дал правото да си пъхаш носа в моя офис, Били? Или да се обаждаш на клиентите ми?
Той пристъпи ядосано към мен. Наложи ми се да се съсредоточа върху върха на носа му, за да избегна риска да го погледна в очите.
– Слез на земята, Хари. Аз съм ти шибан приятел. През цялото време се криеш в апартамента си. Трябва да си доволен, че ти помагам да си спасиш работата.
– Дяволски си прав, че това е моя работа – озъбих се аз. Дамата с пазарската количка се скри извън обсега на периферното ми зрение, колелцата скърцаха зад гърба ми. – Моята. И не ти влиза в работата.
Той издаде напред челюстта си.
– Чудесно. И сега просто ще допълзиш обратно в бърлогата си и ще чакаш да те изхвърлят от там? – Той разпери ръце. – Мили боже, човече. Няма нужда да съм магьосник, за да видя кога някой се движи по наклонената плоскост. Ти си зле. Нуждаеш се от помощ.
Забих пръст в гърдите му.
– Не, Били. Не се нуждая от помощ. Нямам нужда да са ми бавачки шайка хлапета, които си мислят, че само защото са научили някой друг номер, са готови да бъдат Самотния рейнджър със зъби и опашка. Нямам нужда да се притеснявам за хората около мен, които вампирите да атакуват само защото не могат да се доберат до мен. Нямам нужда да се терзая и да се чудя кой друг ще пострада заради това, че съм допуснал грешка. – Наведох се, сграбчих още една жаба и докато се изправях, измъкнах чувала от ръцете на Били. – Нямам нужда и от теб.
Естествено, точно в този момент ме атакуваха.
Като опит за убийство не беше изтънчено. Изрева двигател и един малък черен пикап прескочи бордюра към парка на петдесетина ярда разстояние. Той се друсаше и залиташе на едната си страна, гумите му разравяха бразди по нагрятата от слънцето трева. Двама мъже се бяха вкопчили за ролбара в каросерията на пикапа. Бяха облечени целите в черно, включително и с черни слънчеви очила върху черните скиорски маски на лицата си, а и пищовите им пасваха по цвят – автоматични оръжия, подобни на миниузита.
– Назад! – изкрещях аз.
Сграбчих с дясната си ръка Били и го скрих зад себе си, а с лявата разтърсих гривната на китката си, окичена с редица дребни защити в средновековен стил. Насочих ръката си към приближаващия се пикап и съсредоточих волята си върху гривната. Между мен и пикапа внезапно се разгърна прозрачна блещукаща полусфера.
Пикапът заби спирачки. Двамата стрелци не го изчакаха да спре. С ловкостта на герои от екшъните те насочиха оръжията си горе-долу в моя посока и изпразниха пълнителите им в гръмотевичен откос.
От защитното поле пред мен се разлетяха искри, а куршумите с вой и свистене рикошираха във всички посоки. Гривната ми стана неприятно гореща за една-две секунди, подаването на енергия към щита достигна лимита си. Опитах се да наклоня щита така, че куршумите да отскачат възможно най-високо. Бог знае накъде отлитаха – надявах се само, че няма да се насочат към преминаваща кола или случаен минувач.
Автоматите изщракаха, изпразнени. Двамата стрелци се заеха да ги зареждат с отривисти непрофесионални движения.
– Хари – извика Били.
– Не сега!
– Но…
Свалих щита и вдигнах дясната си ръка – тази, която проектира енергията. Сребърният пръстен на показалеца ми беше омагьосан да трупа кинетична енергия всеки път когато ръката ми се помръдне. Не бях използвал пръстена от месеци – сигурно в него се беше натрупала толкова много енергия, че чак ме беше страх да я използвам срещу стрелците. Тя можеше да убие единия от тях, което би било равносилно на това, да ги оставя да ме напълнят с куршуми. Белият съвет изобщо не се церемонеше с нарушителите на Първия закон на магията: „Не убивай!“.
Технически аз вече го бях нарушавал веднъж, не можех да допусна да се случи отново.
сряда, 10 декември 2014 г.
Рецензия на „Революцията на мравките“ от Бернар Вербер
Въпреки че е автор с твърде силно увлечение към науката Бернар Вербер е написал книга в жанр "мека фантастика". Честно казано, бих определил този роман като прекалено тежък, елитарен и мастит ако не бяха завладяващите приключения на мравките, описани в стила на великия Джералд Даръл.
Жюли е деветнайсет годишно момиче, което развива булимия и анорексия, поради временна неспособност да изявява своя невероятен певчески талант. Тя е главната героиня в романа. Жюли е леко асоциална и страни от хората, особено от мъжете.
Завладяваща е също така и сюжетната линия проследяваща авантюрите на група от тринайсет мравки.
Авторът отново ни предлага диалози пропити от характерната само за неговите творби оригинална философска насоченост:
" - Може и да не ме бива кой знае колко, но поне живея в няколко паралелни свята и бъди сигурна, че никак не е зле да имаш избор. В живота можеш да избегнеш много разочарования, ако се научиш да преминаваш от една реалност в друга и да направиш всичко някак по-поносимо."Отрицателният герой в книгата е комисар Максимилиен Линар. Той е добър психолог и счита себе си за много проницателна личност. Освен това прекарва доста време с компютърната игра "Еволюция". Комисарят смята, че е възможно да приложи тактики от играта и във всекидневието.
Между другото от тази книга научих колко много се различава менюто на българите и французите, когато прочетох, че менюто за вечеря на френско семейство е: "охлюви в масло с магданоз като предястие, а след това жабешки бутчета с ориз."
По мое лично мнение Бернар Вербер е бил силно повлиян от “Градът” на Клифърд Саймък. Но докато американският писател само загатва какво биха могли да направят мравките ако имаха идеални условия за развитие през всички сезони, при Вербер същите насекоми еволюират с неимоверни темпове. Също така открих и доста шеговити закачки с "Фермата на животните" от Джордж Оруел. Впрочем Бернар Вербер има много приятно чувство за хумор.
Жюли намира една интересна книга наречена "Енциклопедия на относителното и абсолютното знание". Освен това героинята преминава през различни перипетии. Много симпатична ще бъде на читателя случката, в която момичето пуска на свобода жабата определена за вивисекция в училище.
Няколко хулигана се опитват да изнасилят Жюли. Тя е спасена от аматьори-музиканти, чиято група се нарича "Седемте джуджета". Девойката е поканена на музикална репетиция. Оказва се, че Жюли може да пее толкова добре, колкото и най-известните музикални звезди на Франция! Момичето става вокалистка на групата и те бързо започват да набират популярност... Постепенно бандата сменя името си и започват да се наричат "Мравките".
Бернар Вербер придава ново абсолютно непознато досега значение на фразата културна революция.
Революцията на мравките.
Купете книгата тук:
http://www.colibri.bg/knigi/1108/bernar-verber-revolyuciqta-na-mravkite
събота, 6 декември 2014 г.
Рецензия на ''Степени на свобода'' от Саймън Мордън
Самуил Петрович е един от шестимата най-умни човеци на планетата. Освен това е и най-добре ругаещият. Петрович с еднаква лекота може да използва както генератор на сингуларност, така и думи твърде неподходящи за изискана аудитория.
Самуил се опитва да извади на бял свят погребан изкуствен интелект на име Майкъл. От Конгрегацията на Доктрината на вярата са загрижени дали Майкъл има душа и изпращат отец Джон да проучи въпроса.
Тук почувствах влияние на Робърт Силвърбърг. Най-награждаваният разказ на Силвърбърг се нарича "Добри вести от Ватикана" и в него се разказва за робот, който е провъзгласен за папа.
При Саймън Мордън обаче нещата са много по-различни, въпреки че и той сериозно използва похвата Deus ex machina и в буквалния, и в преносния смисъл.
Петрович открива мъртъв армагедонист и самоделна бомба, която може би е ядрена. Внезапно група от шестима непознати атакуват Самуил и отвличат бомбата.
Петрович е наистина възхитителен образ - един саможертвен герой, идеалист, който отказва да бъде съблазнен от властта и славата. Самуил разбира колко много степени на свобода трябва да премине, за да постигне целта си да живее свободно или да умре.
Интересно в книгата е, че има много женски образи, обкръжаващи главния герой и всички те го обичат и защитават:
"Досега нито веднъж не го беше попитала какво прави и той осъзна, че това не е от безразличие, а израз на доверие, което не можеше да се купи с пари."Авторът прави много добро съчетание от драма, екшън и комедия в този роман.
Американците и особено техният президент Макензи са лошите в книгата. Те нанасят сериозен удар на Свободната Зона.
Но Петрович има на своя страна толкова развит ИИ, че Ватиканът се кани да го обяви за жив. Освен това притежава и специална компютърна програма с наистина нихилистично име. Самуил определено знае как да действа:
"- Ами какво да ви кажа. От една страна, може да засичате стотици ракети и хиляди бойни глави, които са се насочили право към вас. От друга страна, може да виждате онова, което искаме да видите."Героят на Мордън до известна степен е антигерой и точно това прави характера му неустоимо привлекателен за читателите:
" - Не ти вярвам. Ти може да произведеш гняв по същия начин, както произвеждаш електричество - от нищо."Купете "Степени на свобода" тук:
http://www.colibri.bg/knigi/1100/sajmyn-mordyn-stepeni-na-svoboda
петък, 5 декември 2014 г.
Ново илюстрирано издание на антологията „За спасяването на света“
На 4 декември 2014 г., точно осем години след началото на поредица „Човешката библиотека“, излезе новото електронно издание на антологията „За спасяването на света“.
„За спасяването на света“ събира 48 разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия. Тези близо 400 хиляди думи я правят най-мащабната антология в българската литература.
Мащабни са и темите на самите текстове – всеки от тях е подбран заради силата си да ни размисли, развълнува, навярно даже промени. „Спасяване“ и „свят“ се появяват буквално и метафорично, сериозно и с намигване.
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света. През 2014 г. цялата антология зае шесто място в класацията „Книгата, която ме вдъхновява“, организирана от JobTiger.
Тази година се проведе и специален Копнеж за илюстрации, вдъхновени от текстовете в книгата. Новото електронно издание включва отличените творби.
„За спасяването на света“ е съвместно издание на фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и списание „Тера фантастика“. Електронната версия се разпространява без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, съставители, редактори, коректори, художници и оформители.
През 2015 г. Човешката библиотека ще покани всички млади творци да се включат в Копнеж за текстове, вдъхновени от картини на тема „как спасяваме света“. Отличените участници ще влязат в нова антология – по-малка сестра на „За спасяването на света“.
За повече:
http://choveshkata.net/blog/?p=5070
четвъртък, 4 декември 2014 г.
„Егмонт” на Коледния панаир на книгата
Издателство „Егмонт” има удоволствието да ви покани на 42 Софийски международен панаир на книгата от 9 до 14 декември в НДК. Заповядайте на щанд №210 в НДК (в централната част на сградата, на втория етаж), за да се срещнете с творбите на утвърдени автори в уюта на нашия кът – дом на приказни, весели, мъдри, приключенски, фантастични и романтични истории. Ще ви посрещнем както винаги – с усмивка и добро настроение, за да поговорим за хубавите книги и да се подготвим заедно за магията на празниците. Ще се радваме да открием заедно предколедните дни на книгата на щанда ни от 17.30 ч. във вторник, 9 декември, на по чаша хубаво вино.
През шестте дни на Панаира при нас ще откриете...
• приказки и образователни поредици с героите на „Дисни”, сред които Принцесите, Колите и Самолетите, Мечо Пух, София Първа, Мики и Мини Маус, Анна и Елза от „Замръзналото кралство” и много, много други
• занимателни книги с Барби и Монстър Хай и приключенията на Маша и Мечока
• докосващи душата и вълнуващи въображението романи на Рик Риърдън („Героите на Олимп”), Джон Грийн („Вината в нашите звезди”), Вероника Рот („Дивергенти”), Дж. К. Роулинг („Хари Потър”), Стефъни Майър („Здрач”), Елиф Шафак („Майстора на куполи”), Костас Монтис („Господарят Батистас и останалото”) и Людмила Филипова („Войната на буквите”)
• популярни и обичани поредици като „Магистериум” на Холи Блек и Касандра Клеър, „Изборът” на Кийра Кас, „Последната игра” на Джеймс Фрей, както и официалните наръчници за гейминг сензацията Minecraft и книгата „Магията на плетенето” (Loom magic), вдъхновена от новата световна мания – плетенето с цветни ластици
• завладяващи #КнигиЗаЛюбов от автори като Анна Тод („След”), Кристина Лорен („Красив негодник”), Джей Лин („Ще те чакам”), Ема Чейс („Заплетени”) и Карън Мари Монинг („Тайната на забранената книга”)
• богати на информация и красиво илюстровани издания на „Нешънъл джиографик” – пътеводители и енциклопедии
В духа на сезона и наближаващите празници гостите, закупили книга от щанда на „Егмонт”, ще получат подарък. При покупка до 10 лв. читателите ще получат коледна шапка за празнично настроение; от 10 до 20 лв. подаръкът е книгата с идеи за домашна украса „Развихрена Коледа”, а за покупка на книга или книги на стойност над 20 лв. – официалното продължение на приключенията на Мечо Пух „Завръщане в Голямата гора” от Дейвид Бенедиктъс. Тези, които нямат възможност да посетят Панаира, ще могат да се възползват от същите подаръци при поръчки на книги онлайн от сайта egmontbulgaria.com
И още - всеки посетител, който се снима с любима книга на „Егмонт” на щанда, после качи снимката в социална мрежа по избор с #VDomaNaEgmont и # със заглавието на книгата, с която се е снимал, ще получи подарък – е-книга от каталога на издателството.
Още приятни изненади очакват гостите на щанда на „Егмонт”. За тях ще научите, като се присъедините към събитието в социалната мрежа Facebook тук: https://www.facebook.com/events/356841084498054/ и като ни посетите от 9 до 14 декември в НДК. Ще ви очакваме!
* * *
За „Егмонт”
„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Hasbro, Animaccord, Warner Bros и др.
В България „Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот, Людмила Филипова и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com
През шестте дни на Панаира при нас ще откриете...
• приказки и образователни поредици с героите на „Дисни”, сред които Принцесите, Колите и Самолетите, Мечо Пух, София Първа, Мики и Мини Маус, Анна и Елза от „Замръзналото кралство” и много, много други
• занимателни книги с Барби и Монстър Хай и приключенията на Маша и Мечока
• докосващи душата и вълнуващи въображението романи на Рик Риърдън („Героите на Олимп”), Джон Грийн („Вината в нашите звезди”), Вероника Рот („Дивергенти”), Дж. К. Роулинг („Хари Потър”), Стефъни Майър („Здрач”), Елиф Шафак („Майстора на куполи”), Костас Монтис („Господарят Батистас и останалото”) и Людмила Филипова („Войната на буквите”)
• популярни и обичани поредици като „Магистериум” на Холи Блек и Касандра Клеър, „Изборът” на Кийра Кас, „Последната игра” на Джеймс Фрей, както и официалните наръчници за гейминг сензацията Minecraft и книгата „Магията на плетенето” (Loom magic), вдъхновена от новата световна мания – плетенето с цветни ластици
• завладяващи #КнигиЗаЛюбов от автори като Анна Тод („След”), Кристина Лорен („Красив негодник”), Джей Лин („Ще те чакам”), Ема Чейс („Заплетени”) и Карън Мари Монинг („Тайната на забранената книга”)
• богати на информация и красиво илюстровани издания на „Нешънъл джиографик” – пътеводители и енциклопедии
В духа на сезона и наближаващите празници гостите, закупили книга от щанда на „Егмонт”, ще получат подарък. При покупка до 10 лв. читателите ще получат коледна шапка за празнично настроение; от 10 до 20 лв. подаръкът е книгата с идеи за домашна украса „Развихрена Коледа”, а за покупка на книга или книги на стойност над 20 лв. – официалното продължение на приключенията на Мечо Пух „Завръщане в Голямата гора” от Дейвид Бенедиктъс. Тези, които нямат възможност да посетят Панаира, ще могат да се възползват от същите подаръци при поръчки на книги онлайн от сайта egmontbulgaria.com
И още - всеки посетител, който се снима с любима книга на „Егмонт” на щанда, после качи снимката в социална мрежа по избор с #VDomaNaEgmont и # със заглавието на книгата, с която се е снимал, ще получи подарък – е-книга от каталога на издателството.
Още приятни изненади очакват гостите на щанда на „Егмонт”. За тях ще научите, като се присъедините към събитието в социалната мрежа Facebook тук: https://www.facebook.com/events/356841084498054/ и като ни посетите от 9 до 14 декември в НДК. Ще ви очакваме!
* * *
За „Егмонт”
„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Hasbro, Animaccord, Warner Bros и др.
В България „Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот, Людмила Филипова и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com
сряда, 3 декември 2014 г.
Дарът на разказа - Клариса Пинкола Естес
"Истории, които напътстват, възраждат и лекуват, като предоставят жизнено необходими съставки съставки на душата, които не могат да бъдат набавени по друг начин. Историите разкриват отново и отново онова ценно и особено умение да надвиваме трудностите, което хората притежават. Те дават всички ключови напътствия, които са ни необходими за един пълноценен, вещ и свободен живот - живот, изпълнен със смисъл, който си заслужава да бъде помнен."
Клариса Пинкола Естес, доктор по философия
Притча за онова, което е достатъчно...
Често биваме ръководени от желанието да открием съвършения начин, с който да изразим любовта си един към друг. „Дарът на разказа” мъдро задава въпроса: „Какво е достатъчно?“, след което ни кара да осъзнаем, че от всички дарове, които можем да си поднесем, най-стойностни, най-дълговечни са любовта и... дарът на разказа.
„Дарът на разказа” съдържа няколко кратки истории, скрити една в друга, подобно на матрьошки. Взети заедно, те ни поднасят вълнуващо свидетелство за непреходната стойност на мъдрите притчи и триумфа на любовта над загубата. Клариса Пинкола Естес умело съчетава горчивина и сладост, мрак и светлина, отчаяние и надежда в приказен дар, който озарява и радва всеки, който го получи.
За авторката
Клариса Пинкола Естес е поетеса и cantadora (разказвачка на истории) в испаноезичната традиция, психоаналитик с двайсет и пет годишна практика и бивш директор на Центъра за изследване и образование „К. Г. Юнг” в Съединените щати. Авторка е на „Бягащата с вълци” и на поредица от единайсет аудиокниги, превърнали се до една в бестселъри.
вторник, 2 декември 2014 г.
ЕГМОНТ издава "Minecraft: Наръчник за работа с червен камък”
Наелектризиращо добра новина: „Minecraft: Наръчник за работа с червен камък” пристига в книжарниците у нас седмица по-рано – той ще може да се открие от 6 декември на цена от 14,90 лв. Книгата ще помогне на феновете да усвоят един от най-комплексните елементи в играта – червения камък и свързаните с него вериги, ретранслатори и механизми.
„Minecraft: Наръчник за работа с червен камък” е вторият официален наръчник за ориентиране в света на гейминг сензацията, който „Егмонт” представя на българската публика. Първият – „Minecraft: Наръчник за начинаещи”, излезе на 15 ноември тази година, като само след 2 дни на книжния пазар дебютира под номер 2 в седмичната класация за най-продавани тийн книги на вериги книжарници „Хеликон”. Тази седмица той отново заема второто място (първото е отстъпено на друго популярно заглавие на издателството – „Сняг вали” от Джон Грийн, Морийн Джонсън и Лорън Миракъл).
През 2015 г. „Егмонт” ще предложи още две заглавия на българските фенове на Minecraftл Това са „Minecraft: наръчник за водене на битки” и „Minecraft: наръчник за строителство”.
Феноменът Minecraft е и носител на множество награди, сред които престижната BAFTA (отличие на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство), Indie of the Year за 2010 г. и Игра на годината за 2012 г. според National Academy of Video Game Testers and Reviewers Corp. Официалната фейсбук страница на играта има над 10,5 милиона фена, последователите в Twitter са 500 хиляди. Междувременно през септември тази година стана ясно, че Microsoft са придобили собственост върху Minecraft срещу 2,5 милиарда щатски долара.
* * *
За Minecraft
Създадена през 2009 г. в Швеция Minecraft е независима видеоигра от типа sandbox (вид игра с минимални ограничения за играчите – те се движат свободно и имат възможност да променят виртуалния свят). Към момента продажбите на Minecraft версията за компютри достигат 16,5 милиона. Общо за всички платформи към края на юни тази година са продадени почти 54 милиона игри, което затвърждава мястото й на най-продаваната игра на всички времена.
Minecraft е фокусирана върху създаването и изграждането на конструкции от различни по вид блокчета в 3D свят. В публичната си версия тя има два основни режима на игра. В Творческия режим (Creative) играчът разполага с неограничени ресурси за създаване и проучване. В режим Оцеляване (Survival) играчът трябва да набавя ресурсите си сам и да се грижи за своето здраве и живот, като се защитава от неприятели. Съществуват и други режими – Hardcore, Adventure, Spectator.
Версията за самостоятелна игра често е описвана като „виртуално лего със зомбита”. Успехът на Minecraft в световен план е толкова голям, че създателите на играта от Mojang предлагат на датската компания да създаде лего, вдъхновено от нея, като за 3 дни фенове на играта събират нужните за разглеждане на проекта 10 000 подписа. 1% от продажбите на Lego Minecraft се дарява по желание на създателите на играта за благотворителни цели.
Вдъхновено от играта е и иновативното партньорство между специалната програма на ООН за населените места (UN-Habitat), промотираща развитието на устойчива градска среда, и създателите на Minecraft – Mojang. Съвместният им проект – „Блокче по блокче”, ангажира млади хора в процеса на планиране на обществени градски пространства. Повече за него: www.blockbyblock.org
Повече за Minecraft: minecraft.net
Повече за наръчниците Minecraft: http://egmontbulgaria.com/minecraft
Повече за Mojang: mojang.com
За „Егмонт”
„Егмонт” е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група „Егмонт”. Мисията на компанията е да създава и разказва истории.
Сред основните й партньори са авторитетни компании като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros и др.
В България „Егмонт” е издател на силни и утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън, Джон Грийн, Вероника Рот и др.
Повече за „Егмонт” в България: egmontbulgaria.com, facebook.com/egmont.bg
Официална страница на „Егмонт”: egmont.com
понеделник, 1 декември 2014 г.
Рецензия на „Загадката на боговете“ от Бернар Вербер
Бернар Вербер е писател, който умее да транспортира читателското въображение. Авторът използва таланта си като генератор на светове.
В тази част от поредицата главният герой Микаел Пенсон е по-смел, по-безразсъден и по-кръвожаден от всякога. Неговата приятелка Мата Хари е намерена мъртва, но Пенсон разкрива богоубиеца. Героят поема правосъдието в свои ръце и отмъщава незабавно.
Бернар Вербер отново ни демонстрира как боговете направляват различните народи. Под формата на алегория подобна на компютърната игра "Цивилизация", само че чрез използването на живи хора са показани алтернативните пътища на човешката история. Авторът донякъде ни разкрива неговото отношение към различните нации. Освен това твърди, че както и да бъде преиграна, историята в крайна сметка винаги се повтаря.
Хората увлечени от положителното мислене ще намерят за вдъхновяващи някои редове от „Загадката на боговете“:
"Победата зависи от много фактори, нямащи нищо общо с нашия талант. Трябва да ценим не победата, а самия факт, че сме поели риска."Националното ми самочувствие бе погъделичкано от факта, че в тази книга е спомената България. Цели две страници са посветени на певеца Орфей и освен това изрично е посочено, че е син на тракийския цар Еагър, и че Тракия се намира на територията на днешната България.Навлизайки в повествованието узнах, че фамилното име на главния герой Пенсон на френски означава "сипка".
Освен това авторът твърди, че Йоханес Кеплер е написал първата научно-фантастична книга на Запад, в която става въпрос за извънземни.
Вербер сериозно е задълбал във философията и търси отговори на различни въпроси, примерно: "Кой е над Вселената?"
Но освен философия и социология, в тази книга има и доста интелектуален хумор за тези, които са способни да го разберат:
"- Всички души, които се намират тук, пребивават по свое собствено усмотрение и могат да си отидат, когато пожелаят - напомня Хадес."Купете „Загадката на боговете“ тук:
http://www.colibri.bg/knigi/1099/bernar-verber-zagadkata-na-bogovete
събота, 29 ноември 2014 г.
ТРИ РАННИ РАЗКАЗА - Дж. Д. Селинджър
Един млад и амбициозен писател на име Джером Дейвид Селинджър си поставя много високи цели още в самото начало на своята кариера. Той почти отчаяно копнее да публикува първите си разкази в списание The New Yorker – според него върха на литературния свят на Америка. Но това няма да се сбъдне в течение на няколко дълги години и една световна война. The New Yorker, чиито вкусове в областта на литературата са били и си остават пословично строги и капризни, не е съвсем готово за този дързък и твърде самоуверен новак с циничен мироглед и увлечение по жаргонния диалог. Но други списания бързо признават изгряващия талант – свеж глас в един момент, когато светът се люлее на ръба на безумието. Списание Story, уважавано и влиятелно издание с малък тираж, посветено изцяло на изкуството на късия разказ и все още действащо и уважавано днес, е първото, което през 1940 г. отпечатва името Дж. Д. Селинджър и разказа „Младежи” – впечатляващ поглед към света на нюйоркските безделници и двама млади хора, водещи един почти напълно безсмислен и празен разговор. Следващият му разказ, „Иди да видиш Еди”, е публикуван в списание University of Kansas City Review и е за тихата заплаха, с която антипатичният главен герой постепенно притиска една млада дама, за да се срещне с човек на име Еди. Публикувана също през 1940 г., творбата е забележителна с усещането за неразказана история на втори план – похват, който Хемингуей използва много ефектно. Четири години по-късно, към края на военните преживявания на Селинджър, разказът „От веднъж седмично не се умира” излиза отново в списание Story. На пръв поглед в него се описва как един мобилизиран войник се опитва да каже на престарялата си леля, че отива на война, но някои читатели биха възприели историята като метафора за подготовката на едно семейство да приеме възможността за гибел на фронта. „Три ранни разказа” (илюстрирана) е първата законно публикувана книга на Дж. Д. Селинджър от над 50 години насам. Devault-Graves Digital Editions – издателство, специализирано в повторното отпечатване на най-добрата американската литература, с гордост ви представя тази антология на един от най-новаторските и вдъхновяващи автори на Америка.
петък, 28 ноември 2014 г.
„Егмонт” с нови заглавия в романтичната си линия, сред които интернет сензацията „След”
Нови предложения в романтичната линия на „Егмонт” ще могат да се открият в хартиен и електронен формат от 29 ноември 2014 г. Издателството ще предложи на читателите продължението на вълнуващите истории, излезли досега, както и съвсем нови заглавия в най-търсените жанрове на романтичната литература. Това са „След” (съвременна романтика), „Усукани” (романтика и еротика), и „Разкритието на древния ръкопис” (паранормална романтика).
Нови предложения в романтичната линия на „Егмонт” ще могат да се открият в хартиен и електронен формат от 29 ноември 2014 г. Издателството ще предложи на читателите продължението на вълнуващите истории, излезли досега, както и съвсем нови заглавия в най-търсените жанрове на романтичната литература. Това са „След” (съвременна романтика), „Усукани” (романтика и еротика), и „Разкритието на древния ръкопис” (паранормална романтика).
Книгите излизат под това лого, запазена марка на издателство „Егмонт”. Уо е името на планетата-богиня Венера на езика на старите българи – символ на любовта и женското начало.
Повече информация за романите ще откриете на следващите страници. Посетете и фейсбук страницата на книгите на адрес facebook.com/romance.egmont
СЛЕД
• Най-обсъжданата книга в мрежата с близо 1 милиард сваляния
• Преведена на над 20 езика
• Правата за екранизацията за закупени от Paramount Pictures
• Видеотрейлър: https://www.youtube.com/watch?v=uRXXjJFVQmg
СЛЕД първата им среща бяха обречени…
Теса е добро момиче, което има мил и верен приятел. Има амбиции, посока в живота и майка, която стриктно следи да не се отклони от пътя си. Но едва нанесла се в общежитието си в колежа, Теса попада на Хардин. Той е много по-различен от момчетата, с които е свикнала – има очарователен британски акцент, татуировки по цялото тяло, пиърсинг на устната си и непокорна кестенява коса. Невероятно привлекателен, но също така и много груб, понякога дори жесток. Но нещо дълбоко и тъмно в него неустоимо я привлича. А целувката му събужда в нея страст, която не е подозирала, че съществува.
Анна Тод
Анна Тод живее в Остин, Тексас със съпруга си. „След” е първият й роман, с която постига феноменален успех и световна известност. 17-годишна публикува разказа за Теса и Хардин в платформата Wattpad и останалото е история. Посетете я онлайн на AnnaToddBooks.com, присъединете се към последователите й в Twitter на @Imaginator1Dx или в Instagram наt @Imaginator1D
УСУКАНИ
Книга втора от поредицата „Заплетени”
• Продължението на бестселъра на New York Times
• Поредицата се издава в 15 държави
• „Скандално смешна и неустоимо прелестна” - Romance Addiction
Когато спонтанен и безгрижен срещне внимателна и отговорна, влюбването може малко да се усложни...
Има два вида хора – тези, които първо обмислят, и други, които направо скачат презглава. Кейт винаги е била от първите... докато не среща Дрю Евънс. Той е толкова уверен и сигурен в себе си, че я подтиква да вярва, че ще е лесно да скочи с него.
Но не всички истории завършват с щастлив край. Животът се върти около взимането на решения и Дрю прави своя избор. Всъщност той се опитва да реши и за двамата, но Кейт не остава никак доволна. Тя заминава за Грийнвил, за да прекарам малко време сама... или поне така си мисли. Защото старите навици умират трудно и понякога трябва да се върнеш там, където всичко е започнало, за да продължиш напред.
Ема Чейс
Ема Чейс е страстен читател и отдаден разказвач на романтични истории. С публикуването на „Заплетени” тя осъществява отдавнашна своя мечта да се занимава професионално с писане. Омъжена с две деца, Ема живее в Ню Джърси. Посетете я онлайн на http://www.emmachase.net/
РАЗКРИТИЕТО НА ДРЕВНИЯ РЪКОПИС
Книга пета от поредицата „Тайната на забранената книга”
• Бестселър автор на New York Times
• Филмовите права са закупени от Dreamworks
• Носител на награда Romantic Times Reviewers' Choice
„Непрестанен екшън и секси напрежение поддържат огъня на битката между доброто и злото в бестселър поредицата на Монинг.” – Library Journal
Злото е съвсем различно същество, Мак. Злото е лошо, което вярва, че е добро.
МакКайла Лейн продължава да търси Шинсар Дъб – книга, създадена от черна магия, способна да създава и унищожава светове.
В епична битка между хора и фае ловецът се превръща в плячка, когато Шинсар Дъб се обръща срещу Мак и започва да прокарва смъртоносна пътека към хората, които тя обича. Към кого да се обърне? На кого да се довери? Коя е жената, която навестява сънищата й? По-важното – коя е самата Мак и каква е съдбата й?
Въпросите й ще я отведат до истината и до избор – който или ще спаси света... или ще го унищожи.
Карън Мари Монинг
Карън Мари Монинг е бестселър автор на New York Times и носител на наградата RITA. Преди да се отдаде на писателската кариера, работи като барман, компютърен консултант и специалист по застраховане. Тя е автор на 15 романа, а книгите й са публикувани на близо 40 езика. Посетете я онлайн на http://www.karenmoning.com/
четвъртък, 27 ноември 2014 г.
Ще те чакам - Джей Лин
Тази книга разказва не само за изцеляващата сила на любовта, и за родителите, които могат да възпитават с много обич, но и за такива семейства, поставящи фалшивото реноме и многото пари над своето дете.
Неопровержима истина е, че всяко дете е tabula rasa и какво ще се напише в неговата душа зависи най-напред от семейството, и след това от обществото, в което живее.
Малката Ейвъри е само на 14 години, когато едно зло, богато момче раздира не само тялото, а и душата и. Родителите на малкия изверг са доста заможно приятелско семейство и купуват мълчанието на Ейвъри с много пари.
Майката и бащата на жертвата буквално продават и предават дъщеря си. Те затварят душата и устата и. Но не могат да спрат нейните съученици, познати, приятели да я наричат "кучка" и да я обвиняват, че е съблазнила насилника. Момичето в първия момент не усеща предателството на най-близките си хора. Постепенно обаче разбира, че е предадена дори от тях. Че за майка и е по-важно общественото мнение, а не истината за престъплението. Ейвъри открива, че не може да се бори с този продажен свят и решава да се самоубие.
С прерязването на вените си тя вбесява още повече своята майка, която нахлува в болницата с упреци, че я излага пред обществото. Но не проявява болка от това, че дъщеря и е могла да умре.
Ейвъри се затваря в себе си. Само младежкия жар за живот я кара да избяга далеч от родителите си и да продължи образованието си с парите, взети от семейството на изнасилвача.
В далечния щат, в новия град, тя се чувства като в пустиня, но страхът от докосването на мъж живее с нея и в нея.
И тук, в университета тя среща очарователния Камерън, който се грижи за една костенурка. Той е красив и умен, но голямата му обич е малкото животинче, което може да се защити само в своята черупка. А тя може да бъде счупена дори с крак.
Кам харесва Ейвъри, но открива, че тя е като неговата костенурка. Търси начин да се скрие в своя черупка. Той я запознава със семейството си. Ейвъри остава очарована от майката, бащата, сестрата, но я е страх от Камерън, да не я излъже. А и допирът с мъж все още предизвиква отвращение и повръщане.
Кам е чудесен, той чувства, че това момиче крие нещо, страхува се от нещо, но проявява изключително внимание и търпение. И успява да я накара не само да разкрие душата си, а и сама да го пожелае физически.
Любовта помага на Ейвъри да оцелее. Тя не се сърди на своите родители, които не и честитят нито Коледа, нито рождения ден. За нея Кам се превръща в един цял свят, който заслужава да се обича.
Купете "Ще те чакам" от Джей Лин тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/img-src-http-staticegmontbulgariacom-uopng-align-center-border-0-romantichni-romani-376/1-shte-te-chakam-2218.html
сряда, 26 ноември 2014 г.
Рецензия на "Море на призраците" от Алън Камбъл
Въпреки, че пише в жанр фентъзи, Алън Камбъл е автор силно ориентиран към науката. В „Море на призраците” той е успял да вплете няколко страници от негови много напредничави разсъждения относно космологията на различните светове.
Книгата започва много увлекателно. Запознаваме се с една своеобразна вселена – в нея съществуват момичета, неуязвими за куршуми и сачми, дракони берсеркери и магия, много магия. Там морската вода изгаря, а ако е в по-голямо количество променя човеците в нещо неузнаваемо.
Една от сюжетните линии ни запознава с патилата на полковник Томас Грейнджър. Той е човек с вкус към приключенията, но с променлив късмет.
Авторът умее да пише многопластово, леко да критикува, а също и да ни покаже, че някои неща не се променят, независимо за колко фантастичен свят става въпрос:
„Независимо дали ти харесва, или не, мистър Грейнджър, обществото ни е построено така, че правата на по-богатите и властимащи граждани стоят над тези на останалите.”Алън Камбъл определено е повлиян от Франк Хърбърт и по-специално от неговото произведение „Месията на Дюна 2”. Янти е лишена от зрение, но има способностите на Пол Атреидес, героят на Хърбърт. Тоест момичето може да вижда от много и най-различни чужди гледни точки. Все пак с течение на времето Янти успява да си намери доста специални очила…
„Море на призраците” е четиво в жанр „сайънс фентъзи” с леки препратки към стиймпънк.
Това, което не ми допадна в книгата е, че авторът екстраполира физичните закони по особен начин спрямо различните герои. Сержант Уилям Патрик Крийди е уцелен в окото от вакуумна стрела, която излиза през задната част на черепа му. Сержантът остава жив и дори се шегува дали ще може да си държи граната в дупката на мястото на окото. Докато доктор Шау бе унищожен след като Маскелин го прободе с алхимична карфица в бедрото…
Алън Камбъл е автор със силно, неудържимо и живо въображение:
„Имаше саби от синьо и жълто отровно стъкло о от горящо стъкло – със зловещи кехлибарени остриета, зрящи ножове от вида, използван от слепите телохранители на император Хю, карабини и пистолети за изстрелване на омагьосани или прокълнати куршуми; устройства, които пиеха кръв, нашепваха или крещяха заклинания и унмерски военни песни…”Тази книга ще се хареса не само на най-върлите фенове на фентъзи като „Конан” и „Властелинът на пръстените”. Тя също така ще допадне и на почитателите на науката, и най-авангардните теории за различните Вселени, написани в стил Стивън Хокинг.
Купете „Море на призраците” тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1862
вторник, 25 ноември 2014 г.
Революцията на мравките - Бернар Вербер
След небивалия успех на „Мравките“ и „Денят на мравките“, световни бестселъри, преведени на десетки езици, Бернар Вербер ни поднася третия роман от своята сага за „вътреземните“, като ни увлича все по-далеч и по-далеч в един колкото невероятен, толкова и ужасяващ свят, гъмжащ от насекоми с непредвидимо, понякога кръвожадно поведение. Нещо повече от обикновен трилър, „Революцията на мравките“ е една вълнуваща модерна одисея за две паралелно съществуващи на Земята цивилизации.
За какво можем да завиждаме на мравките? За хармонията с природата, смелостта и пълноценното общуване. А за какво могат те да ни завиждат? За хумора, изкуството, любовта. Ще успеят ли двете най-напреднали цивилизации да се спогодят след хилядолетия на невежество? Ако „Мравките” беше книга за срещата, а „Денят на мравките” - за конфронтацията, то „Революцията на мравките” е роман за новата среща. И за разбирателството.
Бернар Вербер
Бернар Вербер (1961) следва криминология, след което завършва журналистика и става редовен сътрудник на сп. „Нувел Обсерватьор“. През 1991 г. издава романа „Мравките“, с който придобива световна известност. Следват „Денят на мравките“ и „Революцията на мравките“. Вербер е автор и на трилогията „Танатонавтите“, „Империята на ангелите“ и „Ние, боговете“, както и на т.нар. експериментални книги, сред които изключително популярната „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“.
Според най-авторитетната френска класация Бернар Вербер е най-четеният писател във Франция. Книгите му са преведени на 30 езика и са издадени в 15 милиона екземпляра. А в Русия той е най-издаваният и популярен френски писател.
Бернар Вербер - „Революцията на мравките“
Палецът и показалецът на дясната ръка докоснаха ъгълчето на страницата, хванаха го и се приготвиха да отгърнат листа, когато откъм кухнята се дочу глас:
– Хайде на масата! – извика майка й.
Нямаше време за четене.
За своите деветнайсет години Жюли беше слабичко момиче.
Нейните черни, лъскави, прави и меки като коприна коси се спускаха на вълни чак до кръста. Под бялата, почти прозрачна кожа на ръцете и слепоочията понякога се забелязваха синкави вени. При това светлите й очи бяха живи и топли. Бадемовидни, подвижни, побрали сякаш в себе си цял един изпълнен с гневни изблици живот, те й придаваха вид на малко, неспокойно зверче. Понякога се съсредоточаваха в определена посока и като че ли от тях всеки момент щеше да избликне лъч пронизваща светлина, за да порази онова, което не й харесва.
Жюли смяташе, че е невзрачна на вид. Поради това и никога не се гледаше в огледалото.
Никога не използваше парфюм, грим или лак за нокти. Впрочем за какво й беше лак, след като непрекъснато си гризеше ноктите.
Не полагаше никакви усилия и по отношение на облеклото. Прикриваше тялото си с широки тъмни дрехи.
Учението й не премина равно. До последния клас вървеше една година напред и учителите се радваха на нейното ниво на интелигентност и на зрелия й ум. Ала от три години насам нещата не вървяха. На седемнайсет години я скъсаха на зрелостния изпит. Същото стана и на осемнайсет години. На деветнайсет се готвеше да се яви за трети път, а оценките й бяха по-ниски от всякога.
Началото на този провал съвпадаше с едно събитие – смъртта на нейния учител по пеене, стар, глух и тираничен човек, който й преподаваше вокално изкуство чрез особени методи. Казваше се Янкелевич и беше убеден, че Жюли притежава талант, който трябва да развива.
Научи я да владее мускулите на корема, на белите дробове, на диафрагмата и дори как правилно да избира позицията на шията и раменете. Всичко това оказваше влияние върху качеството на пеенето.
Понякога тя имаше чувството, че е просто гайда в ръцете на учителя по музика, която той се стреми да направи съвършена. Сега вече знаеше как да съгласува биенето на сърцето си с вдишването на белите дробове.
Янкелевич не бе пропуснал и работата върху мимиката. Беше я научил как да променя формата на лицето и на устните, за да превърне своето тяло в идеален инструмент.
Ученичката и учителят се допълваха чудесно. Макар да беше глух, само като наблюдаваше движението на устните и поставяше ръка върху корема й, беловласият преподавател можеше да определи качеството на звуците, които издава девойката. С костите си той долавяше вибрациите на нейния глас.
– Бил съм глух? Че какво от това! Бетховен също е бил глух, но това не му е попречило да твори – често повтаряше той.
От него Жюли научи, че пеенето притежава сила, която минава далеч отвъд раждането на красиви звуци. Той я научи да владее своите емоции, да преодолява тревогите си, да забравя страховете си единствено с помощта на своя глас. Научи я да се вслушва в песента на птиците, за да взема пример от тях.
Когато Жюли пееше, от тялото й, подобно на дърво, израстваше стълб от енергия, а тя изпадаше в състояние, близко до екстаз.
Преподавателят не се примиряваше със своята глухота. Беше в течение на най-новите методи за лечение. Веднъж един млад, изключително способен хирург успя да имплантира в черепа му електронна протеза, с помощта на която бе напълно преодолян неговият недъг.
От този момент нататък преподавателят по пеене започна да чува звуците на света такива, каквито са. Истинските звуци. Истинската музика. Янкелевич чу гласовете на хората и хит парадите по радиото. Чу клаксоните на колите и лая на кучетата, шума на дъжда и ромоленето на водата в канавките, стъпките на минувачите и скърцането на вратите. Чу кихавиците и смеховете, въздишките и риданията. Чу непрекъснато включените из целия град телевизори.
Денят на неговото оздравяване би трябвало да бъде ден на щастие, но се превърна в ден на отчаяние. Старият учител установи, че истинските звуци изобщо не приличат на онези, които си бе представял. Край него се носеха глъч и какофония, светът се оказа агресивен, креслив, нетърпим. Беше изпълнен не с музика, а с нехармоничен шум. Старецът не можа да понесе подобно разочарование. Затова прибягна до самоубийство, съответстващо на неговия идеал. Изкачи се на камбанарията на „Парижката Света Богородица“ и подложи главата си под езика на най-голямата камбана. Точно на обяд той умря, пометен от ужасната мощ на дванайсетте удара, величествени и съвършени в музикално отношение.
С неговата смърт Жюли изгуби не само приятел, но и наставник, който й помагаше да развие своя талант.
Тя, естествено, си намери друг учител по пеене, един от онези, които ограничават ученика до работа върху гамите. Той принуди Жюли да изпълнява прекалено непосилни за нейния ларинкс регистри. В резултат тя започна да изпитва силни болки.
Не след дълго ото-рино-ларингологът откри възли по гласните струни на Жюли и нареди прекратяване на уроците. Наложи се да я оперират и в продължение на няколкото седмици възстановяване тя бе длъжна да пази пълно мълчание. След това с труд възвърна отново гласа си.
Оттогава напразно започна да търси истински учител по пеене, способен да работи с нея по метода на Янкелевич. И тъй като така и не успя да открие такъв, постепенно се затвори за света.
Янкелевич твърдеше, че човек, който притежава талант и не го използва, прилича на зайците, които не гризат твърда храна: постепенно резците им се издължават, извиват се и продължават да растат, пробиват небцето и пронизват мозъка от долу нагоре. За да онагледи подобна опасност, учителят пазеше в дома си череп на заек, чиито резци стърчаха нагоре, подобно на рога. При случай обичаше да показва този зловещ предмет на небрежните ученици, за да ги насърчи да се стараят. Дори беше написал с червено мастило върху челото на черепа:
Да не развиваш природната си дарба, е най-големият грях.
Лишена от възможността да развива своята дарба, Жюли мина през начален период на агресивност, след това на анорексия. Последва булимия, по време на която поглъщаше цели килограми сладкиши, вторачила в пространството мътен поглед, стиснала в ръка слабителните и хапчетата за повръщане.
Престана да готви домашните си, задремваше в час.
Здравето й се разклати. Започна да се задъхва, а на всичко отгоре напоследък имаше и астматични пристъпи. Всичко добро, което бе придобила чрез пеенето, се превръщаше в зло.
Майката на Жюли първа седна на масата в трапезарията.
– Къде бяхте днес следобед? – запита тя.
– Разхождахме се в гората – отвърна бащата.
– Там ли се е издраскала така?
– Падна в една яма – обясни бащата. – Не се нарани много, но си натърти петата. Откри в ямата една странна книга…
Майката обаче вече се интересуваше единствено от ястието в чинията, от което се вдигаше пара.
– После ще ми разкажеш. Яжте по-бързо, защото печените пъдпъдъци не могат да чакат. Като изстинат, стават безвкусни.
Майката на Жюли сама с възторг се нахвърли на печените пъдпъдъци, поръсени със стафиди.
С точен удар на вилицата тя изпусна въздуха от пъдпъдъка, сякаш беше надута с пара топка за ръгби. Хвана печената птица, изсмука сока от разтворения клюн, после откъсна с пръсти крилете, налапа ги и шумно схруска дребните непокорни кости.
– Защо не ядеш? Не ти ли харесва? – обърна се тя към Жюли.
Девойката гледаше стегнатата с конец печена птица, грижливо поставена в чинията й. Върху главичката, подобно на шапка, имаше зърно стафида. Празните очни орбити и човката я накараха да си представи, че някакво страшно бедствие е откъснало птицата от заниманията й, нещо, което по отношение на размерите й е било равно на неочаквано изригване на вулкана в Помпей.
– Не обичам месо… – промълви Жюли.
– Това не е месо, а птица – възрази майка й.
После добави по-меко:
– Виж какво, да не те хване пак анорексията. Трябва да бъдеш здрава, за да си вземеш зрелостния изпит и да се запишеш в Юридическия факултет. Не забравяй, че баща ти е завършил право и че само защото в момента ръководи Юридическия отдел на Горското и водното стопанство, успя да ти уреди трето явяване. Сега е твой ред да следваш право.
– Пука ми за правото – заяви Жюли.
– Трябва да завършиш образованието си и да станеш част от обществото.
– Пука ми за обществото.
– А за какво ти пука тогава?
– За нищо.
– И какво правиш през свободното си време? Да няма някаква любовна история?
Жюли се облегна на стола.
– Пука ми за любовта.
– Пука ми, пука ми… Само това знаеш. Все нещо трябва да те интересува – настоя майка й. – Каквато си хубавичка, момчетата сигурно се надпреварват около тебе.
Жюли се нацупи. Погледът на светлосивите й очи стана упорит.
– Нямам приятел и трябва да знаеш, че все още съм девствена.
Лицето на майката придоби презрително изражение. Сетне избухна в смях.
– Девствени момичета на деветнайсет години има само в научнофантастичните романи.
– Нямам намерение да си търся любовник, нито да се омъжвам, нито пък да имам деца – продължи Жюли. – И знаеш ли защо? Защото се боя да не заприличам на теб.
Майката си бе възвърнала самочувствието.
– Горкото ми момиче, ти цялата си един голям проблем. Добре, че съм ти взела час при психотерапевт! В четвъртък.
Подобни престрелки между майката и дъщерята бяха нещо обичайно. Тази продължи още час и по време на вечерята Жюли изяде единствено черешата на муса от бял шоколад, гарниран с ликьор „Гран Марние“.
През това време бащата, въпреки че дъщеря му няколко пъти го бутва с крак под масата, съхрани, както обикновено, безстрастно изражение на лицето и не се намеси.
– Хайде, Гастон, кажи нещо – подкани го жена му.
– Жюли, слушай майка си – лаконично се обади той, докато сгъваше салфетката.
На ставане от масата съобщи, че иска да си легне по-рано, защото на другия ден имал намерение да излезе на дълга разходка с кучето.
– Може ли да дойда с теб? – запита девойката.
Бащата поклати глава.
– Този път не. Бих искал да огледам по-внимателно урвата, в която те открих, и ми се ще да остана поне за малко сам. А и майка ти има право. Вместо да се шляеш из гората, по-добре седни да учиш.
Когато се наведе да я целуне за лека нощ, Жюли му прошепна:
– Татко, не ме оставяй.
Той обаче се направи, че не я е чул, и добави само:
– Хубави сънища!
После излезе и отведе със себе си кучето на повода. Възбуденият Ахил искаше да се втурне като стрела, но успя само да се плъзне по излъскания паркет на дългите си нокти, които не можеха да се прибират.
На Жюли никак не й се искаше да остава насаме със своята родителка. Под предлог че отива по нужда, тя се втурна към тоалетната.
След като заключи вратата с резето и седна върху капака на тоалетната чиния, чернокосата девойка със светлосиви очи сякаш потъна в пропаст, по-дълбока от тази в гората. Този път никой не можеше да я извади от там.
Изгаси светлината, за да остане съвсем сама със себе си. В опит да се ободри, отново затананика: „Едно мишле напето бяга сред полето…“, ала вътре в нея беше празно. Чувстваше се изгубена в този необятен и непонятен за нея свят. Чувстваше се дребна, незначителна като мравка.
събота, 22 ноември 2014 г.
Бъдещето на ума - Мичио Каку
Авторът на бестселърите „Физика на невъзможното”, „Физика на бъдещето” и „Паралелни светове” се заема с най-завладяващия и сложен обект в познатата ни вселена – човешкия мозък.
През последните няколко десетилетия онова, което преди беше приоритет единствено на научната фантастика, се превръща в стряскаща реалност. Смятани за невъзможни, технологии като записване на спомени, телепатично общуване, видеозапис на сънища и телекинеза вече се демонстрират в лабораторни условия.
„Бъдещето на ума” е авторитетен и убедителен поглед към изумителните изследвания по целия свят, основаващи се на последните постижения на неврологията и физиката. Може би един ден ще имаме „умно хапче”, способно да подобри познавателните ни способности, ще можем неврон по неврон да качваме мозъците си в компютър, ще изпращаме мисли и емоции в „брейннет”, ще контролираме компютри и роботи с умовете си, ще се доближим до безсмъртието и дори ще пращаме съзнанието си да броди из вселената.
петък, 21 ноември 2014 г.
АЗ СЪМ ПИЛИГРИМ - Тери Хейс
По следите на съвършеното престъпление...
„Пилигрим“ е кодовото име на човек, който не съществува. Той се заема с необикновено трудно разследване, което превръща в кошмарна надпревара с времето, за да предотврати мащабно унищожение. Пилигрим ще измине пътя от едно публично обезглавяване в Джеда до изоставени развалини на турското крайбрежие, през нацистки лагер на смъртта и голите пущинаци на Хиндукуш в търсене на мъж без лице, който е готов да извърши ужасяващо масово убийство в името на своя бог.
Тери Хейз е сценарист на „Лудия Макс“-2 и „Мъртвешко спокойствие“. „Аз съм Пилигрим“ е определен от критиката като „единственият трилър, който трябва да прочетете тази година“.
Критиците наричат „Аз съм Пилигрим“:
„Поглъщаща“ – Booklist
„Най-добрата книга на 2014“ – Suspense Magazine
„Фреди Форсайт има достоен наследник“ – The New York Post
Излезе романът „Песента на ханджията“ на Питър Бийгъл
Шестнадесетото издание в поредица „Човешката библиотека“ е романът „Песента на ханджията“ (The Innkeeper's Song) на Питър С. Бийгъл, автор на „Последният еднорог“:
http://choveshkata.net/blog/?p=4917
„Песента на ханджията“ е най-мащабният роман на Бийгъл, вплитащ в една обща мелодия дузина съдби и десет разказвачески гласа. Преводът и редакцията му траят седем години.
Три мистични жени, три опасни магьосници, три вълшебни самодиви изплуват от мрака и не вървят пряко към обичайните пътеки от светлина, а се крият в сенките, водени от закони и обещания, които отдавна са престъпили… и все пак горят, горят отвътре да спазят.
Шепи от улики към несъществуващи престъпления, нишки на загадки, които не търсят решение, капки идеи, които попиват и покълват седмици след последните думи.
Една магична история, изпълзяла изпод кълба непрогледна мъгла, водена от мелодия отвъд живота, водеща към дълбините на смъртта, и отвъд…
Засега романът излиза само в електронен вариант. Както останалите електронни издания на Човешката библиотека, той се разпространява без дигитални защити. Решението има пълната подкрепа на Питър Бийгъл и неговия литературен агент.
През декември очакваме следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“: дебютния хумористичен роман „Ех, магесническа му работа“ от Калоян Захариев.
За повече:
http://choveshkata.net/blog/?p=4917
http://kal.zavinagi.org/?p=569
четвъртък, 20 ноември 2014 г.
Степени на свобода - Саймън Мордън
Шестте степени на Петрович:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…
Саймън Мордън
Доктор Саймън Мордън е съвсем истински учен с дипломи и научни титли в области като геологията и планетарната геофизика. За жалост подобно образование не подготвя човека за големия широк свят на истинската работа. Затова той се пробва като училищен портиер и личен секретар на финансов съветник, а в момента се труди като помощник-учител на половин работен ден в начално училище, което съчетава, доколкото му е възможно, със задълженията на съпруг къщовник, полагащ усилия да предпази от пълна разруха старата си къща, да отгледа двете си деца и да осигури топъл дом за семейните котки. Когато обаче успява да продаде един разказ за някаква антология, бива връхлетян от възторжения прием на критиката, последван от какви ли не награди, договори, агенти, срокове, отговорности и подобни страхотии. Автор е на прехваления роман „Изгубеното изкуство“ и на други не по-малко добре приети литературни опити.
Саймън Мордън - „Степени на свобода“
Беше студено. Докато Петрович изкачваше огромната купчина отломки, се бяха изредили жега, дъжд и вятър и сега времето отново се променяше. Дъхът му излизаше на впечатляващи облаци, разбиваше се в шинела му и се превръщаше в проблясващи капчици роса, които залепваха и потрепваха върху дебелия зелен плат.
Маршрутът му беше избран предварително: той знаеше точно коя паднала метална греда ще издържи тежестта му и коя ще поддаде, запращайки го в море от натрошени стъкла; онази бетонна плоча беше нестабилна, но тази привидно незначителна колона се опираше върху твърда земя. Програмата беше качена в съзнанието му и показваше поредицата от маркери, дръжки и стъпала, но само на него. Притежаването на това познание беше доста опасно.
Опасно до такава степен, че той се изненада, когато видя друг човек да се приближава откъм срещуположната страна към мястото на срещата. Досега никой не го беше правил, макар и той да не беше сигурен, че е нямало опити. Останките на кулата „Ошикора“ не му принадлежаха по никакви законови или морални норми.
Това, че имаше компания, сигурно означаваше нещо, но той трябваше да изчака, за да разбере какво.
Нямаше да позволи на този новак да попречи по някакъв начин на ритуала, който бе изпълнявал всеки ден по едно и също време през последните триста четирийсет и осем дни. Продължи да се изкачва, без дори да се замисля за мускулите си, позволявайки на тялото си да извършва поредицата от познати, заучени движения.
Вместо това използваше времето, за да си мисли за други неща: за това, как бе протекъл животът му, как се развиваше в момента и как щеше да се промени в онова бъдеще, което той се опитваше да построи. Лицето му потрепна, едното ъгълче на устата му се изкриви леко – призрачно подобие на усмивка, нищо повече. Той беше обсебен от едно видение, което съдържаше в себе си почти неограничени обещания, но въпреки това упорито отказваше да се осъществи.
Почти беше стигнал до края – и в буквалния, и в преносния смисъл. Пред погледа му се появи върхът на купчината отломки от кулата „Ошикора“, превърнат от честите му посещения във вдлъбната корона от извита, изкривена стомана. Той скочи в нея и се огледа за нещо символично, което да хвърли надолу.
Разрови с крак натрупаните боклуци, праха и натрошеното стъкло, начупените плочки и парчетата накъсани килими, счупените плоскости и оголените жици – всичко, което беше част от кулата, преди тя да бъде срутена от крилатите ракети. Ето едно парче от пластмасов стол. Той се пресегна и го вдигна, измъквайки го изпод останалите боклуци. Седалката беше розова на цвят и се беше откъртила от стойката си с колелца. Беше се спукала почти до средата, но не съвсем. Щеше да свърши работа.
Отнесе го до ръба на пропастта и го вдигна над главата си. Беше се превърнал в уличен циркаджия за събралата се тълпа, но не това беше целта му. Когато преди година бе започнал да го прави, валеше силно и той беше подгизнал до костите. Тогава го гледаха само Люси, Маса и Валентина. Дори не ги беше предупредил какво смята да направи – предпочиташе да е съвсем сам в онзи първи ден, но те не му бяха позволили. Постепенно постъпката му заживя свой собствен живот, хиляди започнаха да се събират около огромната купчина отломки и да го гледат как церемониално и безполезно се опитва да изкопае погребания отдолу ИИ.
Те идваха, той се изкачваше, вземаше нещо от върха и го хвърляше на земята. После слизаше, а те се разотиваха. Общо взето, това беше.
Протегна ръце. Розовата седалка полетя в студения неподвижен въздух, оставяйки след себе си следа от прах. На няколко пъти се удряше в отломките, превърташе се и продължаваше да пада надолу. Профуча край тълпата, която се наведе, за да я избегне. Изчезна някъде зад масата от тела и той изгуби интерес към нея. Шест седмици по-рано случайно беше ударил някого с ръба на един пулт, но на следващия ден човекът отново се появи с бинтована глава и блясък в очите.
Не беше сигурен какво да прави с тази… преданост.
Петрович се накани да се обърне и да тръгне надолу, когато се сети, че някой идва, за да се срещне с него. Тъй като това се случваше за пръв път, той не беше сигурен как да реагира. Не беше длъжен абсолютно на никого. Можеше просто да си тръгне, а можеше и да остане.
Огледа тълпата. Обикновено досега да се бяха разпръснали – той беше хвърлил предмета, образът му беше запечатан от безброй фотоапарати и беше излъчен в мрежата за глобалната аудитория. Трябваше да си тръгват. Чакаше ги работа, защото точно затова бяха дошли в Свободната зона.
Ала те стояха и наблюдаваха фигурата, която се опитваше да додрапа до него, но непрекъснато се плъзгаше назад. Петрович не беше сигурен дали тълпата иска да остане, или се опитва да го издърпа надолу с мислите си.
Той седна, провесил крака през ръба на една отломка. Опасно беше. Част от него го осъзна и се наслади на усещането. Останките от кулата изобщо не бяха обезопасени. Все някога щяха да започнат да се разместват.
Мъжът, който се опитваше да се изкатери до него, се придвижваше ёбаное бавно. Часовникът в ъгъла на зрителното поле на Петрович отброяваше секундите и минутите, а една бърза консултация с бележника му подсказа, че след час трябва да бъде някъде в другия край на Свободната зона.
– Ще продължаваш ли, или да се връщам утре? – извика той.
Мъжът вдигна лице нагоре и пулсът на Петрович лекичко се ускори.
– Би могъл да слезеш и да ми помогнеш – каза човекът.
– Защо да ти улеснявам живота? Ти никога не си го правил.
– Можеше да помолиш някой друг да ти бъде кум.
Мъжът се спря и се изправи, разкривайки пред Петрович бялата свещеническа якичка на черната си риза.
– Маделин не би приела никой друг. И все още не съм разгадал дали се опитваше да накаже мен, или теб.
– И двамата, сигурно. – Свещеникът забърса лицето си с длан. Потеше се въпреки студа. – Трябва да поговорим.
– И без това не съм тръгнал да се крия.
– Трябва да поговорим сега.
– Нямам намерение да викам през останалата част от разговора.
– Тогава ми помогни.
Петрович обмисли ситуацията. Струваше му се напълно приемливо да покаже среден пръст и да остави свещеника на нестабилната купчина отпадъци, изправен пред също толкова трудното слизане на земята.
– Би трябвало да ти кажа отвали.
– Но няма да го направиш. Ти си изморен, Петрович. Нещата, които най-силно искаш от живота, са все така далеч, както са били винаги.
Може и да беше така. Може и да се беше изморил от непрекъснатите сблъсъци. Може би все пак, въпреки всичко, се беше променил.
– Все тая. – Той скочи и се плъзна надолу, изминавайки десетте метра между двамата за някакви си секунди.
После подгъна пешовете на шинела и седна на мястото, където се беше спрял. – Така е добре. Казвай каквото имаш да ми казваш. Даже по-добре ми обясни защо не можеш да ми го кажеш на някое друго място. Освен ако нямаш нужда от публика. – Петрович се намръщи и изпрати виртуалните си агенти из възловите точки на местната мрежа. – Нямаш подслушвателни устройства, нали?
– Свещениците повече от всички трябва да могат да пазят тайни.
Отец Джон се огледа, търсейки подходящо място за сядане, и Петрович завъртя очи; зажужаха сервомотори и миниатюрни помпички впръскаха повече течност, за да смажат твърдата повърхност на имплантите.
– На мен не ми е удобно и не ми пука как ще се чувстваш ти. Скоро трябва да бъда на друго място, така че не разполагаш с много време.
Свещеникът приклекна и се опита да седне. Започна да се плъзга назад; ръката на Петрович се стрелна напред, сграбчи го грубо за гърдите и го натисна върху задните му части.
– Стъпи си по-здраво на краката, мудак. Бъди по-уверен. – След като се убеди, че свещеникът няма да започне да се плъзга надолу, той отпусна ръката си в скута. – Всичко е въпрос на увереност, независимо дали е уместна, или не.
– Метафората на живота ти?
Отец Джон леко се заклати на място, опитвайки се да се намести по-удобно, но не успя.
– Пойди к чёрту. Досега вършеше добра работа.
– Досега – каза отец Джон, – но вече не. Закъсал си, нали?
– Ебать мой лысый череп.
– А ако спреш да ругаеш и ме изслушаш, току-виж съм успял да ти помогна. – Той махна с ръка към събралите се хора, рискувайки да падне от мястото си. – Както може би и те.
– Аз… – започна Петрович. После погледна към тълпата. Увеличи образите им и огледа лицата. Стига да поискаше, можеше да получи името на всеки един от тях от базата данни на Свободната зона. – Те идват тук всеки ден и не казват нищо. Никой от тях никога не е казвал какво иска.
– Не може да нямаш някаква представа.
– Нямам ёбаная идея. – Петрович сви рамене. – Никога не ме е бивало в човешките отношения.
– Това поне е истина. Някога хрумвало ли ти е да поговориш с тях? А ако точно това очакват от теб?
Устните на Петрович отново потръпнаха и той вдигна пръст към носа си, за да намести несъществуващите очила.
– Какво?
– За бога, човече. – Беше ред на свещеника да се вбеси. – Всеки политик западно от Урал може да те ненавижда, но те – той отново посочи надолу, – те те обичат. Ти ги спаси. Два пъти. А хората, които наистина са обмисляли случилото се, знаят, че ти дължат живота си. Дори онези, които не те мислят за жив светец, са ти задължени до такава степен, че всеки водач, религиозен или светски, е готов да направи всичко заради теб.
– Не съм го искал и не се нуждая от това.
– Напротив. Ти идваш тук всеки ден, за да правиш това. Знаеш, че е безполезно, дори безсмислено. Би могъл да използваш времето си, за да лобираш пред ЕС, пред ООН, но доколкото ми е известно, не си разговарял с никого за онова, което е скрито под тази купчина.
– Не което. Който. Той си има име.
Петрович почувства как старият гняв се надига отново, но той знаеше много добре как да се справи с него. Да диша бавно, да контролира ритъма на сърцето си, да пусне схемата мозъчни вълни, създадена, за да имитира спокойствие.
– Майкъл – каза отецът. – Онова момиче каза…
– Тя също си има име. Люси.
За момент свещеникът изглеждаше притеснен.
– Сега не говорим за Люси. Няма и да говорим. Давай по същество, защото времето тече.
– Колко време ще ти е нужно, за да изкопаеш Майкъл от тая купчина отломки, използвайки само голите си ръце?
Петрович се наведе напред, облягайки лакти на коленете си.
– Когато казваш вълшебните си думички над хляба и виното, ти ли ги превръщаш в тяло и кръв?
Той знаеше, че навлиза в спорна територия, но оставайки тук да изслуша свещеника, си беше платил за правото да говори.
– Не. Това е силата на Светия Дух – но аз не очаквам да повярваш в това.
– Защо тогава изобщо изричаш думите?
– Защото са важни.
– Ето ти и отговора на твоя въпрос. – Петрович докосна носа си. – Това е символ.
– Но не е ефикасен.
– Какво?
– Това. Хвърлянето на разни неща от тази планина.
Ще си мъртъв, преди да приключиш, а И… а Майкъл ще остане в капана. Тайнствата имат силата да спасяват. Това е просто един безсмислен жест.
Отец Джон махна с ръка във въздуха, за да покаже колко велико е небитието.
– Безсмисленият жест за един е смислен ритуал за друг. – Петрович сви устни. – Не ти трябва да поемаш по този път. Не и с мен.
Лицето на свещеника се изопна.
– Виж какво, изпратиха ме тук. Изпратиха ме да ти задам един въпрос, а това е единственото място, където си сам.
– Едва ли отговорът ми ще се промени, ако съм в компания. – Думите на свещеника обаче бяха възбудили любопитството му. – Кой те изпрати?
– Конгрегацията на Доктрината на вярата.
Петрович повдигна вежди.
– Инквизицията? Колко неочаквано.
– Престани с това. Повече от петдесет години не ги наричат Инквизиция.
– И какво искат?
– Искат да знаят дали Майкъл може да се счита за жив. И ако да, дали има душа?
– Наистина ли? Почти година лежи заровен под тази планина от отломки и едва сега те решават да го забележат. Къде са били досега? – Петрович изсумтя. – Били са заети да си крият главите в жопу?
– Не очаквам от теб да разбереш – каза свещеникът. – След Дългата нощ те непрекъснато дискутират. Ами ако ИИ покаже признаци на независимост, творческо мислене? Ами ако може да показва съпричастие? Ами ако е способен на щедрост, алтруизъм, състрадание?
– Можех да им дам отговор още преди единайсет месеца.
– Нямам предвид това. Те трябва да намерят теоретично решение на тези „ами ако“. Ако е способно, как трябва да постъпим ние? Те имат един – свещеникът се поколеба – протокол. Нещо като теста на Тюринг, само че не измерва разума, а душата.
– Значи, Ватиканът иска да знае дали Майкъл е одухотворено същество, или просто парче месо. – Петрович примигна. – Ёбаный стос. Те искат да знаят дали може да бъде спасен.
– Нещо такова. Снощи светият отец подписа протокола. Конгрегацията веднага ме призова. Не са седели със скръстени ръце; за Църквата това дори се смята за неприлично бързо.
Петрович се замисли, след което взе решение.
– Не – каза той.
– Не? Та аз дори не съм ти казал още какво иска Конгрегацията.
– Няма значение. – Петрович се изправи, отупвайки полите на шинела си. – Отговорът ще е същият. Отказвам да участвам.
– Ако Църквата обяви, че Майкъл има душа, всеки католик ще бъде длъжен да помогне за спасяването й. – Отец Джон също се опита да се изправи, но Петрович беше успял да се отмести. Краката на свещеника отново започнаха да се плъзгат. – Смятах, че точно това искаш. Ти имаш нужда от нас.
– Да. Ти така твърдиш.
Петрович протегна ръка и се хвана за една стърчаща метална греда. Знаеше, че тя ще издържи на тежестта му, затова скочи върху нея. Оттук можеше да се прехвърли обратно на върха.
– Петрович! Мислех, че ще бъдеш доволен.
Това го накара да спре. Той погледна назад през рамо и бавно поклати глава.
– Кой хуй те накара да си го помислиш? Слушай ме внимателно, защото нямам намерение да си хабя дъха да повтарям. Не ми пука какво казват група дъртаци – те всичките са мъже, нали? – не ми пука какво казват за Майкъл, дали смятат, че има душа, или не, дали си заслужава да бъде спасен, или да бъде оставен тук да гние, докато не му се изхабят батериите, полудявайки бавно в тъмното. Той ми е приятел и няма да го оставя да умре. Врубаться?
Той се обърна, но тогава се сети, че има да каже още нещо.
– Какво? – попита свещеникът.
– Стой далеч от Люси. Ако разбера, че дори си я поглеждал, ще те разпоря от пъпа до шията с ръждясала лъжичка. Това можеш да го кажеш и на кардинал Хименес.
– Това не е… – Отец Джон се отказа. – Не можеш да ги спреш. Съдействието ти не е необходимо.
Този път вече Петрович показа среден пръст на свещеника.
– На път си да разбереш колко много бъркаш.
Той се изкатери горе и изчезна от погледите. Тълпата се размърда нервно. Бяха пропуснали нещо, а не можеха да разберат какво. Повечето започнаха да се разотиват. Други, по-упоритите зрители, решиха, че ще изчакат някой да им обясни какво се беше случило току-що.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
-
Лично за мен Джим Бътчър е най-добрият майстор на жанра "градско фентъзи". По-велик е даже от Сергей Лукяненко. Учуди ме фактът,...
-
"Апокалиптика" е игра - производство на компания "Конами" и е в жанра "third-person action". В играта се биете...
-
Написах този разказ бързо и инстинктивно. По-късно той стана най-популярната ми творба. "Изповед" е награден от сп. "Зона Ф...