Как Аонгус стана крал

Мъжете яздеха и се шегуваха. Само един от тях някак си странеше и не се включваше в разговора. Той единствен от четиримата не беше брониран и въоръжен. Неговото ездитно животно бе муле, докато останалите бяха възседнали коне.
Най-възрастният мъж, чието име бе Брукетус, попита:
- Бренъс, Бригонос, кой от вас мисли да победи в турнира?
- Аз съм махмурлия от снощи. – отвърна Бригонос. Нека малкия да спечели.
- Не се шегувайте момчета. Татко ви е спечелил по-голямата част от земите си, именно на турнири. А ти, Аонгус, как мислиш – по-големите ти братя ще се сдобият ли с победа или ще ги катурнат през седлата?
- Уважаеми татко – отвърна младежа. – искаше ми се да съм достатъчно голям за да бъда посветен в рицарство. Жадувам за битка – в състезание или на бойно поле.
Черна грамада, поставена встрани от пътя привлече вниманието на мъжете. Беше блок от черен мрамор. В средата му беше забит до дръжката плазмен меч. Отдолу имаше медна табела, на която със златни букви беше написано:
“КОЙТО ИЗВАДИ МЕЧА ОТ ТОЗИ КАМЪК ЩЕ СТАНЕ КРАЛ НА АГАРТА”.
Брукетус замислено засука рижите си мустаци:
- Какво ще кажете момчета? Да пробваме ли?
- Не знаем дали тук се иска сила или ловкост. – каза Бренъс.
- Боли ме главата. Ако се напъна ще ми се завие свят. – оплака се Бригонос.
- Синове мои, винаги измисляте усложнения. Или просто сте мързеливи. Някой от нас може да стане крал на Агарта. Слизайте от конете!
Аонгус остана на мулето си. Той беше едва седемнадесет годишен, не беше посветен в рицарски сан и винаги даваше предимство на по-големите си братя. Или те си го извоюваха чрез насмешки.
Бренъс и Бригонос се препотиха, а жилите им на вратовете и слепоочията искочиха. Но не успяха да извадят меча от камъка.
Сър Брукетус се възмути:
- Синове мои, никой от вас не е достоен да стане крал.
- Уважаеми татко, може би вие ще издърпате острието? – подигравателно попита Бригонос.
Възрастният рицар се намръщи, но за всеки случай отиде и той да опита. Върна се омърлушен.
- Да вървим в Талиезин, момчета, тъкмо насъбрахме яд за турнира!
Аонгус погледна към камъка и се замисли. Той беше най-малък и щом неговите по-големи братя и уважаван отец не успяха да издърпат острието, изобщо не виждаще смисъл да опитва и той.

Наближаваха град Талиезин, когато шегите и закачките им взеха да утихват. Мъжете ставаха все по-сериозни. Предстояха им двубои, в които можеха да се спечелят почести и земи. Възможно бе да ги ранят или дори да ги убият, ако се окажеше че попаднат на могъщи противници.
Сър Брукетус започна да оглежда снаряжението на двамата си сина. Внезапно се плесна по челото и възкликна:
- Бригонос, пияницо такава, къде ти е меча?
Младият рицар се сепна.
- Уважаеми татко, изглежда съм го забравил вкъщи под въздействието на непосилния си махмурлук.
Аонгус предложи:
- Братя мои, и ти скъпи татко, ще се върна да донеса меча, който видяхме да стърчи побит в камък на пътя. Там от него няма никаква полза, а аз не мога да оставя обичния ми роднина да се бие въоръжен само с плазмено копие.
Преди някой да успее да възрази, Аонгус сръчка мулето и то побегна в посоката от която идваха.
Сър Брукетус се обърна към по-големия си син:
- Бригонос, май ще се наложи да ти купувам меч. Ще ти приспадна парите от годишната рента.
По-малкият брат Бренъс се зачуди:
- Как мислите възможно ли е Аонгус да издърпа меча?
- Ами, още е малък и просто иска да се докаже. – рече Бригонос.
Лицето на сър Брукетус внезапно доби замислено изражение. Наложи му се да си сложи шлема, за да го скрие от синовете си.

2.
Множество хора се бяха събрали на едно поле извън стените на град Талиезин. Имаше рицари и селяни, оръженосци, проститутки, благородници за които бяха сковани дървени трибуни и крадци които избягваха градската стража, опитвайки се да се доближат до търговците.
Един напет рицар достолепно се приближи за да се запише за турнира. Кралският писар внимателно топна перото си в мастилницата, съдържаща течност извлечена от сепии. Попита:
- Име?
- Ланкстън.
- Сър Ланкстън от Езерото?
- Да.
- Извинете, уважаеми, не се вгледах в щита ви. Иначе щях да ви позная по герба.
- Няма нищо.
- Сър Ланкстън, този турнир не е обикновен. След смъртта на Орбоген Сиксгрифин, страната ни остана без владетел. В края на турнира старейшините и военни предводители от цялата държава ще изберат крал измежду най-достойните рицари.
- Дойдох да победя на турнира, а не да ставам крал.
- Макар и велик рицар, вие сте все още доста млад и моля да ме извините, но може би не разсъждавате по най-правилния начин. Народът би се радвал ако има крал като вас.
- Все още съм жаден за битки. Иска ми се да срещна достойни рицари и в единоборство да изпитам смелостта и силата им.
- Вие най-добре си знаете, сър Ланкстън. Все пак искам да ви предупредя, че на турнира ще са четиримата синове на лорд Гаетанус. Както знаете те са племенници на покойния Орбоген Сиксгрифин. Отсега разправят на всички че те имат най-близка родствена връзка с покойния владетел и че е редно някой от четиримата братя да бъде провъзгласен за крал. И ако това не стане, те моментално ще извикат всичките си бойци и васали за да обезглавят коронясания.
- Най-много да ги набия, писарю. Ще им наритам задниците и на четиримата.
Сър Ланкстън отмина напето, но не и горделиво.
Писарят го погледна и си каза наум: “Ако някой е способен да нарита едновременно и четиримата омразни синове на лорд Гаетанус, това е този рицар.”
Херолдите засвириха с роговете си. Заплющяха знамена. Задрънкаха брони. Майското слънце хвърляше хиляди отблясъци върху мечовете.
Сър Ланкстън се хвърли в мелето.
Брукетус чакаше брат си да се въоръжи и заедно да излязат на бойното поле. До тях вече долиташе мириса на изпотъпкана трева, на конска пот и човешка кръв.
Внезапно баща им възкликна:
- Аонгус идва! Носи меча от онзи камък!
Малкия им брат бе пришпорил мулето и се носеше като пиян вихър, разблъсквайки тълпата. Беше вдигнал над главата си плазмения меч със златна дръжка, който беше изтеглил от черния камък.
Някои от старейшините вероятно го забелязаха, понеже херолдите изсвириха за почивка. Битките и единоборствата постепенно спряха, а Аонгус беше постепенно заобиколен от хора. Бащата и двамата братя се присъединиха към по-младия си роднина.
Лорд Гаетанус изкрещя:
- КОЙ СИ ТИ? ОТКЪДЕ ИМАШ ТОЗИ МЕЧ?
Четиримата му сина – Галанти, Гатеру, Гелхорн и Грийнлий полека лека започнаха да заобикалят Аонгус.
Младият момък отвърна невинно:
- Изтеглих го от камъка в който беше побит край пътя.
- Лъжец! Всеки от тук присъстващите лордове и благородници се е опитвал да изтегли меча и никой досега не е успявал!
Сър Ланкстън от Езерото застана на две крачки от Аонгус. Небрежно свали магнитния си шлем, извади плазмения си меч, активира го и го заби една педя в земята.
Процеди през зъби:
- Щом човека казва, че е изтеглил меча от камъка, аз съм готов да му повярвам. Ако някой мисли, че думите на Аонгус са лъжа, нека се бие с мен. Правото е на страната на победителя.
Лорд Гаетанус предпазливо огледа Ланкстън. Каза:
- Сър Ланкстън, без съмнение въпреки че сте много млад, вие сте най-напетият рицар, който са виждали очите ми. Нима искате да загинете от ръцете на моите четирима сина, за да докажете правотата на човек, който дори не познавате?
Сър Ланкстън каза безгрижно:
- С голи ръце. Ще победя вашите четирима сина без оръжие. Нека те ме нападнат с плазмени мечове или копия. Аз ще ги натикам в калта. Когато това стане, Аонгус ще бъде провъзгласен за крал. Имам ли думата ви на лорд?
- Имаш думата ми, безумецо. Трупът ти ще бъде погребан в сянката на Големите Камъни. Галанти, Гатеру, Гелхорн, Грийнлий – УБИЙТЕ ГО!
Четиримата синове на лорда активираха плазмените си мечове и започнаха да заобикалят смелия рицар от всички посоки.
Сър Ланкстън пусна магнитния си щит на земята. Той издрънча гръмовно и накара тълпата да се смълчи, а четиримата нападатели се стреснаха и забавиха крачка.
После сър Ланкстън започна да се движи с ненормална за такъв едър човек бързина. Гмурна се под удара на Гелхорн и го хвана с лявата ръка за дясната китка. Подложи рамото си под корема му и рязко изправяйки се, го вдигна и го заби в земята с такава сила, че Гелхорн не само че изтърва меча, но и изгуби дар слово. Започна да хълца и да пъшка опитвайки се да поеме въздух и да се хване за гърба където чувстваше нетърпима болка.
Сър Галанти се опита да намушка Ланкстън. Рицарят от Езерото се отдръпна и нанесе удар подобно на кука с десния си брониран юмрук в шлема на Галанти там където би трябвало да се намира брадата му. Синът на лорда се строполи и не помръдна.
Гатеру и Грийнлий едновременно замахнаха към Ланкстън. Той се шмугна между двамата и за по-кратко от едно мигване успя да ги хване за вратовете и да блъсне главите им една в друга. Двамата паднаха едновременно и се изпружиха като мъртъвци.
Сър Ланкстън се обърна към лорд Гаетанус. Тъмнорусата коса на рицаря от Езерото бе разчорлена, а по изпъкналата му брадичка се стичаше пот.
Ланкстън излая:
- Е, сър Гаетанус? Ще бъде ли Аонгус провъзгласен за крал или трябва да унижа и вашата благородна личност? Впрочем като се замисля, май досега не съм бъхтил лорд.
Гаетанус неуверено се се огледа. В тълпата имаше най-малко още петдесет негови васали, рицари или обикновени войници...
Сър Ланкстън от Езерото пристъпи крачка напред. Лорд Гаетанус неуверено отстъпи, дори залитна в бързината.
В този момент тълпата започна да крещи. Виковете и в началото бяха единични и слаби, но постепенно започнаха да набират мощ, докато като тътен от гръмотевица огласиха цялото бойно поле. Едни и същи гръмовни думи:
- ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС! ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС! ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС!

Ланкстън се събуди. До него в палатката споделяха ложето му три благородни дами. Усещаше топлината и сладката им миризма. Отвън слънцето се мъчеше да си пробие път през пролуките на палатката. Почти недоловимо се носеше аромата на трева и животински изпражнения. Чучулигите и славеите цвъртяха и тяхната песен галеше ухото.
Ланкстън се замисли. Вчера беше последният трети ден на турнира. Беше сразил трийсет рицари. Обявиха го за победител на целия турнир и му дадоха кесия със злато.
Рицарят от Езерото се огледа. До него лежаха три красиви дами преситени от любовните му ласки. Най-малката беше на двайсет години – кестенява, нисичка и добре, може би малко прекалено щедро сложена. Другата бе на двайсет и четири – с черна коса, слаба и висока почти колкото него. Тя бе и най-красивата. Третата бе на двайсет и осем – руса и напомадена с различни белила и мазила. Изглеждаше превзето дори когато спеше.
Ланкстън бе прекарал великолепно по-голямата част от нощта с трите си обожателки.
Тогава защо се бе събудил толкова рано? И защо се чувстваше бесен?
“Аонгус спечели кралството. Аонгус извади Меча.”
Някой вътре в него се опитваше да му говори и този вътрешен Ланкстън го караше да се чувства зле.
“Къде беше ти, когато мало и голямо се опитваха да извадят меча от камъка?
В съседното кралство. Предизвикваше всеки срещнат рицар на двубой. И го побеждаваше. Печелеше битки и слава.”
“Защо се застъпи за Аонгус? Можеше да оставиш синовете на Гаетанус да го убият и след това да заколиш и тях и баща им пред хората. По-голямата част от тълпата щеше да те приветства. Хората се прекланят пред силата.”
“Зашото съм трето поколение благородник. И защото лоялността и рицарската чест са се просмукали в костите и кръвта ми. И защото винаги съм защитавал слабите. А макар и законен крал, Аонгус беше слабият.”
“Тогава какво правиш? Къде отиваш сега?”
“Знам къде отивам.”
Сър Ланкстън от Езерото стана рязко от постелята. Навлече кожените си бричове и натъпка бялата си безформена памучна риза в тях. Обу ботушите си. Отиде до ъгъла. Стоманената му магнитна броня беше там. Ланкстън взе само бронираните ръкавици и внимателно ги постави на ръцете си.
Дрънченето събуди най-малката благородна дама – лейди Джилда. Винаги усмихната, безразсъдно влюбена в него, тя се опитваше да отгатне желанията му и да ги изпълни още преди да ги е изрекъл на глас.
Джилда се вкопчи в него. Промълви изплашено:
- Какво става, Ланкстън? Къде отиваш?
Рицарят от Езерото внимателно я целуна по челото. Тя се впи в него още по-силно и попита на по-висок глас:
- Къде отиваш, Ланкстън? Какво ще правиш?
Най-възрастната благородна дама – лейди Елуин се събуди и мигом прецени обстановката. Именно мигом. Изпедепцана и хитра, с голям опит в живота, тя можеше да купи и да продаде абсолютно всеки.
- Къде отиваш, Ланкстън? – за трети път повтори Джилда.
Лейди Елуин се обади:
- Остави го, Джилда. Рицарите знаят само едно – да се бият и да рушат.

Сър Ланкстън язди, докато наближи черния камък, който стърчеше до пътя.
“Ето го. Тук е бил побит Меча. От тук го е извадил Аонгус. А защо не го направи ти?”
Рицарят от Езерото скочи на земята. Приближи се до черния камък и сви бронирани юмруци.
Удари камъка с дясната си ръка и по него се появиха пукнатини. Удари с лявата и се отрониха дребни камъчета. Сър Ланкстън продължи да удря. Отново и отново.
Докато накрая от мрамора останаха само парченца големи колкото трошици.

Когато по-късно хората видяха поломената на дребни късчета скала, решиха че синовете на лорд Гаетанус са наели дузина каменоделци да начупят черния камък.
От яд че не са спечелили трона.

CONFESSION

My church is small but, in compensation, there is a cemetery close to it. A lot of people, after visiting a relatives' graves, come to the House of God to light a candle and pray for them. It is not a large cemetery and although I am a priest I take care of it, too. I pluck the weeds, straighten a cross overturned or tilted by the wind. From time to time, I water the flowers on the graves and make lanes among them. I don't have much work.

I don't overwork at the church, either.

Especially today. A couple of people made confessions.

Some came to pray.

I read ‘The Raven’ by Poe most of the day and now I am poetically disposed. The day is drawing to an end. The sun is slowly sinking below the horizon. The sky is reddish as if torn flesh merged with the light-blue clouds and created a drawing by Boche.

I gazed at the summer sky for a moment before closing the church gate. Sometimes, I feel heavy with the sins heard during the day.

A man was coming across the churchyard. When he saw that I was about to close the church, he quickened his step. He was with broad shoulders, dressed in a Kardin suit with big wet stains around the armpits.

His round face was red and shiny. Drops of sweat streamed down his face, reached his nose and dropped on his chest.

Breathing heavily, he asked, ‘Father, I would like to make a confession. Would you listen to me?’

I said, ‘I haven't sent back anyone yet, son. Come with me to the confessional.’

I entered my part of the confessional and he sat down in his. I slid the netlike window between us to make him feel at ease.

I saw his face just for a while but I was impressed by it. His hair was sleeked back with hair gel and although he looked young, there was a high rather wrinkled forehead under his hair. His eyes were deep and arrogant. His nose was straight and his lower jaw was more protruding than his upper one.

‘Wait a second, son’, I said. I took the Bible from the shelf next to me, held it tight in my hands and encouraged him: ‘Go on, son.’

‘I would like to know, do you keep the secret of the confession?’

‘Every priest, entering the bosom of the church, takes a vow not only to listen to people's sins but to impress on them penance keeping their secrets in his heart.’ I was still poetically disposed.

‘How can I be sure that you won't go to the police after you listen to what I have to say?’

‘My son, a lot of people have confessed before me. I have heard things which make normal people's hair stand on end. If you are afraid of talking in my presence you can leave. I was about to lock the church.’

‘I am sorry, Father. It's my first confession.’

Then he continued. He spoke for almost fifteen minutes without a break. I don't want to repeat to anyone the things that I heard from him.

The man was a hired assassin. He had started at the age of nineteen. Now he was twenty-seven. I laughed at him in the beginning. A lot of crazy people come to me just to have a chat with someone. But after he told me about some of the murders he had committed and the way he had committed them, my doubts vanished.

No one could make up the things he told me.

Actually, he did not intend to come to church but had difficulties sleeping lately. He couldn't fall asleep nights on end and when, finally, he managed to fall asleep he had nightmares. His numerous victims rose from the dead and haunted him. When he woke up, his sheet were torn and his face wet with sweat and tears.

‘I went to a psychologist, Father.’

‘Obviously he didn't help, son.’

‘He kept asking me what I did for a living, Father. I lied to him but he was clever and didn't believe me. He wanted to know what my real profession was. He made me do different tests. RFM-tests, experimental electric rhythmo-dream and what not. One day he was waiting for me in his office with a court order committing me into a mental hospital and two policemen.

‘Maybe God wanted you to be treated.’

He interrupted me in a firm tone, ‘I am not crazy, Father. I managed to escape and then...’

Something in his voice made me grab the cross hanging on my chest. I held the Bible in the other hand. ‘What happened to the psychologist, son?’

‘One night, I went back for him...’

Both of us kept silent for a moment. I was shocked of what I had heard and was thinking about it and he was probably taking breath after the long talking.

After that he said, ‘I know that my sins can't be expiated, Father.’

‘But I have heard that you make people with more trivial faults to repeat a couple of times a day Ave Maria or Our Father. And if you impose such a punishment on me, Father, I am sure that it will help me.’

‘The confession is over, son,’ said I adamantly.

I slid aside the netlike window and repeated, ‘The confession is over, forever !!!’

I opened the hollow Bible, took the 38-calibre out of it and shot him in the head.

I locked the church hurriedly. There are such cases sometimes. I have to judge some people. I have to be their Prosecutor, Judge and Executioner all at the same time.

The ones like him have no right to use a lawyer.

I will bury him in the nearby cemetery after midnight. I think that the inhabitants of our small town would lynch me, if they found out how many people I have judged and buried late at night.

I pray for their immortal souls.



(c) Radi Radev 1998
all rights reserved

ИЗПОВЕД

Написах този разказ бързо и инстинктивно. По-късно той стана най-популярната ми творба.
"Изповед" беше награден от списание Зона Ф; награден е от Better Karma Writing Contest; също така е публикуван в сборника "Ласката на Мрака".

Моята църква е малка, но затова пък до нея има гробище. Не са малко хората, които след като са посетили гробовете на близките си, идват в Божия дом да запалят свещ и да се помолят за тях. Гробището не е голямо и макар, че съм свещеник се грижа и за него. Оскубвам плевелите и бурените, оправям някой съборен или наклонен от вятъра кръст. От време на време поливам цветята на гробовете и прокарвам пътечки между тях. Няма много работа.

В църквата също не се претоварвам. Особено днес. Имаше един-двама, които се изповядаха. Неколцина дойдоха да се молят.

През по-голямата част от деня четох „Гарванът“ на По и сега съм настроен поетично. Свечерява се. Слънцето бавно се потапя зад хоризонта. Небето има червеникав оттенък, сякаш разкъсана плът се е сляла с бледосите облаци и е нарисувала картина на Бош. Преди да затворя църковната порта, за момент се зазяпах в лятното небе. Понякога се чувствам натежал от чутите през деня прегрешения.

Някакъв мъж идваше през църковния двор. Като видя, че ще затварям, се разбърза. Бе широкоплещест и облечен в костюм на „Карден“ с големи мокри петна около мишниците. Грубоватото му лице бе лъскаво и зачервено. Капки пот се стичаха по челото му, достигаха носа и падаха на гърдите му. Попита задъхано:

— Отче, искам да се изповядам. Ще ме изслушате ли?

Казах:

— Не съм отказал още на никой, сине. Ела с мен до изповедалната.

Влязох в моята ниша и той седна в неговата. Дръпнах мрежестото прозорче помежду ни, за да не се притеснява. Видях лицето му за малко време, но ми направи впечатление. Косата му бе пригладена назад с гел. Под нея имаше високо чело, доста набраздено от бръчки, въпреки че изглеждаше млад. Очите му бяха дълбоки и гледаха арогантно. Носът бе правилен, а долната челюст мъничко издадена над горната.

Аз казах:

— Почакай малко, сине…

Взех Библията от поличката до мен и я стиснах силно с ръцете си, дадох му кураж:

— Продължавай, синко.

— Искам да знам спазвате ли тайната на изповедта?

— Всеки свещеник, встъпвайки в лоното на църквата, дава обет, че не само ще изслушва хорските грехове, но и ще внушава покаяние за тях, пазейки тайната в сърцето си.

Все още имах поетично настроение.

— Откъде да съм сигурен, че няма да отидете в полицията след като ме изслушате?

— Сине, много хора са се изповядвали пред мен. Чувал съм неща, от които косите на нормалните хора настръхват. Ако те е страх да говориш пред мен, можеш да си тръгнеш. Тъкмо щях да заключвам вратата.

— Извинете, отче. За първи път се изповядвам.

След това продължи.

Говори почти петнайсет минути без да спира. Не ми се иска пред никой да повтарям това, което чух от него.

Мъжът бил наемен убиец. Започнал на деветнайсетгодишна възраст. Сега бил на двайсет и седем. В началото му се изсмях. Доста откачени идват при мен, просто за да си побъбрят с някого. Обаче след като човекът ми разказа за няколко убийства, извършени от него и за начина на изпълнението им, съмненията ми се разсеяха.

Никой не може да си измисли нещата, които той ми разказа. Всъщност никога нямало да стъпи в църква. Но напоследък не можел да спи по цели нощи. Щом все пак успеел, сънувал кошмари. Многобройните му жвертви възкръсвали от гробовете и започвали да го преследват. Щом се събудел, чаршафите били разкъсани, а лицето му — мокро от сълзи и пот.

— Отидох и на психолог, отче.

— Явно не ти е помогнал, сине.

— Постоянно ме питаше с какво се занимавам, отче. Лъжех го, но той бе умен и не вярваше. Искаше да знае каква е истинската ми професия. Подлагаше ме на различни изследвания: РЕМ-тестове, експериментален електрически ритмосън и какво ли още не. Един ден ме чакаше в частния си кабинет със съдебно решение за принудително настаняване в психиатрична клиника и двама полицаи…

— Може би Бог е искал да се лекуваш.

Той ме прекъсна с твърд тон:

— Не съм луд, отче! Успях да избягам, а после…

Нещо в тона му ме накара да хвана кръста, окачен на гърдите ми. С другата ръка държах Библията.

— Какво стана с психолога, сине?

— Една нощ се върнах за него…

И двамата помълчахме около минута. Аз размишлявах потресен от чутото, а той сигурно си поемаше дъх след като бе говорил толкова време.

После той каза:

— Знам, че моите грехове не могат да се изкупят, отче. Но съм чувал, че карате хората с по-малко грехове да казват по няколко пъти на ден Аве Мария и Отче наш. Ако ми наложите някакво подобно наказание, отче, почти съм сигурен, че ще ми помогне.

— Изповедта свърши, синко! — казах настоятелно.

Плъзнах настрани мрежестото прозорче. Повторих:

— Изповедта свърши завинаги!!!

Отворих кухата Библия. Извадих 38-калибровия от нея и го застрелях в главата.

Побързах да заключа църквата. Понякога има и такива случаи. Хора, които се налага да съдя. Трябва да им бъда едновременно Прокурор, Съдия и Палач. Такива като него нямат право на Адвокат. След като мине полунощ ще го заровя в близкото гробище. Мисля, че жителите на нашето малко градче ще ме линчуват, ако разберат колко хора съм Осъдил и погребал нощем.

Моля се за безсмъртните им души.

СТАЯТА НА ЛОРДА

Този разказ е сравнително нов и добър по моето скромно мнение. Спомнете си за него следващия път, когато посетите книжарница.

Къщата бе триетажна и имаше два напълно отделни входа, които не бяха свързани с общи коридори. Беше препълнена с наематели. Хазяинът Джонатан Крейн живееше в една стая на първия етаж. Сестра му Катрин пък живееше в партера.

Къщата се намираше в един скромен квартал на Лондон, на улица „Бъгър Плейс“. Триетажният издължен и монументален дом си имаше вътрешен двор. Около първия етаж беше посаден бръшлян. Той бе така оплетен в дървени пръчки, че да затрудни всячески евентуалните крадци да достигнат до прозорците. И наистина — беше се образувала нещо като преграда висока осем фута, която не позволяваше безпрепятственото катерене и проникване от страна на улицата.

Входът откъм улицата беше запречен със солидна и дебела дъбова врата. Тя беше боядисана в лешников цвят и лъщеше, понеже беше лакирана; на вратата можеше да се види желязна табелка, на която бе изписано името на хазяина; имаше също и бронзово чукче с форма на лъвска глава, която блестеше, най-вече около зъбите.

Една от стаите на първия етаж на къщата беше винаги празна. За нея нямаше наематели. Нещо повече — хазяинът — г-н Крейн плащаше на доброволци (ако се намерят), за да прекарат една нощ в Стаята. Защото тя беше обитавана от духове.

Беше 1-ви март 1865 г., когато се яви още един доброволец да преспи в необикновената стая. Казваше се Том Копелсън — нехранимайко, сводник и крадец. Беше брадясал и гологлав, облечен все пак прилично в кафяв редингот и черен панталон. Среден на ръст, но все пак изключително пълен и як мъжага; носът му бе счупен, а очите, присвити в гънки от сланина гледаха необичайно грубо и алчно.

Хазяинът Джонатан Крейн го покани в собствената си стая за да обсъдят престоя му за една нощ в къщата.

Крейн седна на любимото си кресло в лешников цвят, а на госта си предложи обикновен дървен стол. Хазяинът беше много висок мъж — около шест фута и три дюйма, слаб но добре сложен. Имаше много дълга, гъста и къдрава брада, която правеше лицето му да изглежда някак издължено. Очите му кафяви на цвят — гледаха умно и проницателно. Джонатан Крейн беше облечен в широки стари панталони, подобни на шалвари и дебел сив плетен пуловер.

Том Копелсън нетърпеливо попита:

— Колко даваш, ако изкарам една нощ в онази стая? — личеше си, че Копелсън е грубоват и без възпитание човек, с просташки обноски.

— Пет златни гвинеи. — обеща хазяина. — Ако оцелете до сутринта и успеете сам да ни отворите вратата.

Нищо обаче не можеше да уплаши Том Копелсън, освен може би полицай в малките часове на нощта.

— А някой… умирал ли е там — в тази стая?

— Да. — честно съобщи господин Крейн.

— Колко човека?

— Няма значение. — опъна се хазяина. Съгласен ли сте, или не?

— Да. Да знаеш, нося два пистолета в мене.

— Добре. — явно това, че доброволецът бе въоръжен не направи никакво впечатление на хазяина.

— Имам и нож. Донесох и няколко звънеца.

— За какво са ви? — полюбопитства господин Крейн.

— Искам да окача звънците в коридора. Ще ги свържа с въжета, които стигат до един от коридорите на първия етаж. Така, че ако някой или нещо ме заплаши… Първо ще го застрелям, разбира се. Но ако се окаже, че не мога да се справя, или че са повече от мен, ще раздрусам въжетата. Звънците ще вдигнат шум, и така всеки в къщата, който го чуе, ще може да ми дойде на помощ.

— Много добре. — ентусиазирано се съгласи хазяина. На никоя от предишните жерт… — ъ-ъ-ъ доброволци не му беше дошло на ума нищо подобно.

— Защото са били страхливци. И нещастници — уверено обяви Том Копелсън.

Беше около пет следобяд, когато доброволецът и хазяинът влязоха в Обитаваната стая, за да монтират системата от звънци. Вътре беше студено и леко миришеше на лавандула.

Том Копелсън огледа набързо стаята и се учуди колко много мебели имаше в нея. Стената откъм вратата беше почти напълно закрита от огромен петкрилен гардероб. Половината от стаята пък беше заета от широка спалня. Спалнята беше масивна и от едната страна нямаше табли, а две малки ракли за завивките. Вдясно от нея имаше голяма, потъмняла от старост кръгла дървена маса. До нея беше опрян самотен и единствен в стаята, висок стол. До големите и обширни прозорци бяха подредени няколко ниски шкафчета. Едно счупено огледало с височина три фута беше подпряно на прозорците и стоеше върху едно от шкафчетата.

Обитаваната стая беше старателно изметена. По ъглите на тавана обаче се виждаха паяжини, а стъклата на прозорците, както и счупеното огледало, бяха мръсни и отдавна немити.

Том Копелсън предложи:

— Дръпни въжетата, а аз ще отида до твоята стая за да проверя дали се чуват.

— Добре. Ела само да ти покажа къде е.

Хазяинът изведе Копелсън до дъното на коридора и отвори вратата, която се намираше в самия му край. Погледна подозрително Том Копелсън да не би да открадне нещо. После се престраши и каза:

— Затвори вратата, а аз ще отида да дрънча.

Миг по-късно тази част от къщата беше проглушена от оглушителен и нехармоничен звън.

Том Копелсън доволно се запъти към обитаваната стая. Не само че дрънченето се чуваше навсякъде. Беше толкова пронизително, че със сигурност би пропъдило всеки среднощен обирджия или мародер.

2.

Минаваше полунощ, а хазяинът Джонатан Крейн не спеше. Редеше пасианс с един от синовете си — Робърт. Робърт не живееше в обитаваната къща, но Джонатан го бе поканил за всеки случай. Винаги го викаше, когато имаше доброволец да преспи в онази стая. Робърт Крейн бе по-висок дори от баща си, но доста слаб. Беше симпатичен, с овално лице, дебели устни и нагъл поглед. Учеше в Итън на издръжка на баща си. Не беше особено смел, по-скоро нахален и приказлив.

Робърт попита:

— Тате, мислиш ли, че онзи негодяй в Обитаваната стая ще се справи?

— Надявам се, Боби. Ако прекара в стаята цяла нощ и не му се случи нищо… Ще бъде добре за нас. Ще можем да я даваме под наем занапред.

— А ще минава ли някой да го наглежда?

— Опитах се да предложа на уличните полицаи няколко шилинга. Никой не иска обаче да влиза там по сред нощ.

— И ще редим пасианси до сутринта?

— Да, момчето ми. Или докато се случи нещо.

Двамата продължиха да обръщат картите.

Наближаваше един часа, когато звънците бясно започнаха да дрънчат. Откъм Обитаваната стая се чу изстрел. После още един. После се чуха крясъци и шум от борба.

Джонатан и Робърт моментално скочиха на крака. Взеха по една свещ. Хазяинът грабна ръжен в дясната си ръка. Синът му взе едни огромен кухненски нож.

Двамата предпазливо тръгнаха по тесния коридор към стаята. Звънците продължавха да дрънчат.

Шумът спря, точно преди Джонатан да отвори вратата. Хазяинът и сина му влязоха в Обитаваната стая.

Том Копелсън лежеше на пода в средата на стаята. Намираше се между масата и спалнята. Беше мъртъв.

Главата на Том Копелсън беше цялата окървавена. Капки кръв бяха опръскали лицето му, но течноста беше най-много под тила му и бавно се просмукваше в килима.

Спалнята беше някак странно наклонена. Когато Джонатан Крейн се наведе, видя че два от дървените крака на спалнята липсваха. Хазяинът заповяда на сина си:

— Бягай да викаш полиция. Бързо!

Джонатан отново се наведе и заоглежда Том. Лицето на Копелсън беше изкривено от ужас. Смъртта му видимо беше причинена от много удари с тъп предмет. По главата. И то изотзад. Въпреки това Том лежеше по гръб. Странно. Всъщност всичко в тази стая беше странно. Джонатан отново погледна брадясалото и ужасено лице на Копелсън, и изцъклнеите му безжизнени очи. Двата счупени крака на спалнята лежаха до трупа. Бяха червени, а на места черни от съсирена вече кръв.

Внезапно хазяинът осъзна, че се намира сам в Обитаваната стая. И то посред нощ.

Джонатан Крейн светкавично избяга от стаята и затръшна вратата. Прибра се в собствената си стая и залости вратата. Беше изплашен и ужасен.

Надяваше се скоро да дойде полиция.

3.

Беше изминала почти седмица, когато се яви нов доброволец да прекара една нощ в обитаваната стая. Казваше се Тейвис Коернър и беше благородник. По-точно лорд.

Когато видя каретата с черни коне и герб да спира пред дума му, Джонатан Крейн започна да заеква. После излезе и посрещна Достопочения на вратата. Мъжът беше висок почти шест фута и носеше тъмносив костюм от тъмносин плат. Имаше и перука, а лицето му бе гладко избръснато.

— Здравейте. — учтиво каза непознатият благородник.

— Здравейте. — изпелтечи хазяина.

— Аз съм лорд Тейвис Коернър. — представи се непознатият. — Искам да прекарам една нощ във вашата Обитавана стая.

— Невъзможно. — решително заяви Крейн.

— Обръщайте се към мен с милорд!- излая лордът. И не ми отказвайте, за да не ви изритам от вашата съборетина!

— Милорд… — замънка хазяина. .. Сигурно сте чул, че в тази стая имаше няколко смъртни случая. Не мога да позволя милорд да остане тук през нощта.

— Не сте ли чувал за откачения лорд Коернър. За лудия лорд, който се сражава с духове? — изхили се откачено благородникът.

Коернър, трескаво се замисли хазяинът, Коернър. Май че някога беше чувал за някакъв лорд, който имал странни интереси към свръхестественото. Не предполагаше, че е възможно да види подобна странна птица. Крейн погледна отново лорда. Под костюма си носеше сива жилетка на червени карета. Лицето му беше честно, макар и злобно в момента, понеже очичките му се бяха присвили. Носа на благородника бе чип, а челото високо, макар и закрито от нахлупената черна перука. Устата му беше малка, но брадичката волева и издадена напред.

Крейн попита:

— Ще можете ли да осигурите полицейско присъствие, милорд. За нощта, когато смятате да прекарате тук?

— Колко? — попита Коернър.

— Какво колко?

— Колко полицаи ще искаш, човече?

— Най-малко трима, милорд. Не бих желал ако се случи нещо с милорд, да прекарам остатъка от дните си в затвора. Също така, възможно е, ако в къщата има повече лица на закона, те да защитят милорд от евентуално… ъ-ъ-ъ… нападение.

— Престани да увърташ нещастно човече, такова. Довечера в седем ще ти доведа двама полицаи. И един комодор ако това ще те направи щастлив. Довечера в седем. Съгласен ли си? — нещо в тона на лорда подсказваше, че ако не се съгласи Крейн ще си има неприятности с полицаи, после с комодор, след това с него — лорд Коернър, и накрая да не дава Господ, може би и със самата кралица.

— Както нареди, милорд. — нещастно се съгласи Джонатан Крейн.

Така лорд Коернър уговори пребиваването си за една нощ в Обитаваната стая на ул. Бъгър Плейс 413.

Точно в седем, каретата на лорда гръмко спря пред къщата с духовете. Двата черни коня, впренати в нея трополяха нервно на място, цвилеха, и се опитваха да се изправят на задните си крака.

Зад каретата спря полицейски кеб. От него излезе полицай, отвори вратата и оттам се появи снажната осанка на възрастен мъж с огромни мустаци, чиито върхове сочеха нагоре.

Хазяинът Крейн се държеше видимо мазно, раболепно и притеснено. Лорд Коернър пожела да се затвори в Обитаваната стая.

— Милорд… — замънка хазяинът. — Поне носите ли оръжие?

— Да. Ухили се лордът и показа кожен калъф. — Това тук е пушка, марка „Пърдей“, специално изработена по моя поръчка. Едната и цев стреля с обикновени куршуми. Другата цев е специално пригодена да се зарежда отпред.

— С какво стреля другата цев, милорд?

— Със сребърни пенита. Старо и изпитано средство срещу духове.

Снажният комодор и двамата полицаи нахълтаха преди Лорд Коернър в Обитаваната стая. Хазяинът се почувства не на място, като пришълец в собствената си къща.

Комодорът попита:

— За какво са тези звънци?

— Сър… ъ-ъ-ъ

— Казвам се Рукър.

— Мистър Рукър, тези звънци останаха като наследство от един доброволец. Чрез тях може да се извика помощ.

Комодорът се обърна към хазяина:

— Вашето име беше..

— Крейн. Джонатан Крейн.

— Добре, мистър Крейн. Ако имате някакви естествени нужди, трябва да ги облекчите сега. Защото утре до развиделяване няма да излизате от вашата стая.

Хазяинът мигом се оттегли. През това време комодорът започна бясно да дърпа въжетата. Звънците огкушиха коридорите.

Лорд Коернър възкликна:

— Чува се добре, Рукър!

— Да, милорд. Въпреки това ще съм по-спокоен ако моите двама полицаи проверяват през половин час, как се чувства милорд.

— Както кажеш, Рукър. Когато ще влизат обаче, първо да тропат на вратата и да се представят, че да не ги застрелям по погрешка. Малко съм нервен, знаеш.

Лорд Коернър се затвори в обитаваната стая. Преди това обаче помоли полицаите да проверят стаята отново. В едната си ръка лордът държеше няколко книги. Хазяинът, който се беше върнал при групата набързо погледна заглавията им. А те бяха:

„Dogme et rituel la Haute magie“, „Histore de la magie“ и „Les clavicules da Salomon“.

Хазяинът възкликна:

— Милорд се интересува от магии?

— Само повърхностно Крейн, само повърхностно. Аз съм просто един аматьор.

4.

Лорд Коернър се затвори в Обитаваната стая. Комодор Рукър и двамата полицаи се затвориха в стаята на хазяина със самия него. Оглеждаха подозрително всичко. Най-вече Джонатан Крейн.

Хазяинът се притесни още повече:

— Джентълмени, ако нещо се случи с лорд Коернър, нали няма да държите мен отговорен?

— Ако си постоянно пред очите ни, няма да пострадаш. — лаконично отвърна комодорът.

Засега всичко вървеше добре. Наближаваше дванайсет, но лордът се чувстваше бодър. Двамата полицаи ходеха да проверяват има ли нередности. Последният път лордът ги помоли да донесат някаква храна. Хазяинът прати малко студено телешко и халба бира. Комодор Рукър забеляза, че очите на хазяина светеха алчно, докато даваше храната на полицаите.

Комодорът бръкна в джоба си и извади златна гвинея. Подаде я на хазяина.

— Но, моля ви, сър, вие сте мои гости. — заоправдава се Крейн.

— Вземете ги, Крейн. По някое време аз и момчетата ми също ще се възползваме от гостоприемството ви. Някъде около два след полунощ, когато огладнеем съвсем.

Рукър забеляза доволното изражение на Крейн и вътрешно се изхили. Неговата работа беше да познава какво мислят хората.

Часовникът в стаята на хазяина удари един след полунощ. Двамата полицаи отидоха до Стаята с Духовете и се върнаха доволни, че милорд е все така бодър и в добро настроение.

Комодорът се обърна към хазяина:

— Сър, не че изказвам някакви подозрения, но присъствието на полицаи в къщата, като че ли предотвратява появяването на духове?

— Нощта не е свършила. — излая, силно засегнат Крейн.

Бяха изминали едва десетина минути, откак полицаите провериха Коернър. Изведнъж се чу оглушително дрънчене. Лордът бясно друсаше въжетата, свързани със звънците. Всички моментално наскачаха. Полицаите извадиха револвери, както и комодорът.

Чу се изстрел. После още един.

Комодорът и двамата полицаи се втурнаха към Обитаваната стая. Накараха хазяинът да вземе канделабър, ако случайно свещите при Коернър са изгасени.

Четиримата мъже влязоха в Обитаваната стая. Вътре бе запушено и миришеше на изгорял барут. Лорд Коернър бе така бледен, че въпреки оскъдната светлина, лицето му приличаше на мъртвешки череп.

Лордът повтаряше:

— Застрелях го. Каквото и да беше, аз го застрелях.

Мъжете отидоха към ъгъла, който сочеше Коернър, ужасен. Там имаше погребален саван, разкъсан и надупчен от куршум.

Хазяинът изхъхри:

— Никой, никога не е внасял погребален саван в стаята.

Мъжете изскочиха ужасени от Обитаваната стая. Напуснаха къщата и се запътиха към най-близкото полицейско управление.

5.

На сутринта Комодорът, четирима полицаи, хазяинът и лорд Коернър направиха оглед на Стаята. Погребалният саван още си беше там. Надупчен от изстрели и вонящ на разложение и смърт.

Намериха куршумът изстрелян от лорда, заседнал в една от стените. Не успяха да намерят сребърното пени, което Коернър твърдеше, че е изстрелял от другата цев на пушката си „Пърдей“.

— Няма и да го намерите. Казах ви, че застрелях духа с него. Куршумът е преминал свободно през създанието. Но пенито … Среброто е старо и изпитано средство за ликвидиране на духове.

Комодорът попита:

— Мислите ли, милорд, че каквото и да имало в тази стая вие сте го унищожил?

— Да. Уверен съм напълно. И за да го докажа, готов съм да прекарам една седмица в тази стая.

Лорд Коернър удържа на думата си. Прекара следващата седмица в Стаята, Която Вече Не Бе Обитавана. Не се случи нищо необичайно.

Всъщност никога повече не бяха забелязани свръхестествени явления или създания в която и да е стая.

След години къщата бе продадена. Обитаваната стая бе превърната в книжарница от новия собственик.

Лорд Коернър, въпреки че бе вече на възраст, понякога минаваше да си купува книги оттам. И гледаше с удоволствие надписът, който обозначаваше името на дюкяна за книги.

Книжарницата се казваше „Стаята на Лорда“.

Край

ПИАНО

"Пиано" за мен е един изключително оригинален разказ.
Написах го под влиянието на творбите на М.Р. Джеймс. Публикуван е в сборника „40 години клуб за фантастично изкуство Тера Фантазия“

Соня Мартъл се бе надвесила страховито над 12-годишния си син. Каза:

— Джими, този човек ще бъде твой учител по пиано.

Мъжът се представи:

— Здравей, Джими, аз се казвам Самюъл Харт.

— Здравейте, господин Харт.

— Какво трябва да кажеш, Джими. — ледено попита Соня Мартъл.

— Приятно ми е да се запознаем, г-н Харт. — Джими се обърна към майка си. — А сега може ли да си поиграя на компютъра?

— Не. Сега г-н Харт ще те учи да свириш на пиано.

Самюъл Харт запретна ръкави и изгледа хлапето, което стоеше право вдясно от него. Момчето беше с топчеста глава и русолява коса, която вляво на перчема сякаш бе близната от крава. Детето като цяло бе слабичко, с малка уста и някак си нацупено личице. Имаше обло изпъкнало коремче, но иначе телцето му бе слабо.

Учителят по пиано нареди:

— Сега, Джими, аз ще свиря, а ти ще пееш след мен „ла-ла-ла-ла“.

Стаята бе огромна и слънчева. Скъпото пиано, марка „Стенуей“ се намираше в центъра и. По стените висяха картини, а до прозорците бяха подредени умело аранжирани цветя.

Самюъл Харт бе облечен в в евтин строг костюм със сив цвят, който му стоеше като униформа. Беше кльощав и дребен човечец със сбръчкано лице и дълбоки умни очи. Учителят обяви:

— Добре. Започваме.

Харт изсвири до.

Джими изпя:

— Ла-ла-ла-ла…

Последва ре.

Джими пя правилно до нотата си, където сбърка.

Изпя я като сол.

Учителят го предупреди:

— Трябва да пееш малко по-високо.

Джими сбърка отново. Този път я изпя малко по-дебело и от ми. Харт не знаеше дали го прави нарочно, или бърка без да иска.

Отново подкани:

— Внимавай, Джими. Не пееш правилно.

Момчето пак сбърка. То дори не разбираше какво се иска от него. Учителят го предупреди за трети път и дори малко му се скара.

Джими избухна в сълзи и побягна към входната врата.

Когато излезе от къщи, заплака още по-силно.

Соня Мартъл бе висока почти 6 фута, бе чернокоса, черноока и винаги носеше прекалено много грим. Също така бе едра и властна жена, горда със своет положение в обществото.

Соня радостно съобщи на своя съпруг Кристофър Мартъл:

— Крис, вчера са снимали Джими във вестника.

— В кой вестник?

— В официалния градски вестник, разбира се — „Ню Лайф“.

— И по какъв повод?

— Ами снимали го как работи на компютър. Бил най-добър по информатика за възрастта си, в училище.

— Аха. Ами хубаво.

— Крис!

— Добре. Радвам се за Джими.

Соня уточни:

— Една приятелка е запазила вестника. Обеща да ми го донесе.

Крис деликатно подхвърли:

— Мислех, че ще се радваш повече ако го снимат как свири на пиано.

— И дотам ще се стигне. Вчера, след шестият урок, г-н Харт го похвали.

Кристофър Мартъл бе доста висок/ с два инча повече и от Соня/ и запазен за годините си мъж. Притежаваше дял от една бензиностанция, а се занимаваше също и с няколко други вида бизнес. Печелеше наистина добре. Освен това бе купил на Соня един малък магазин за козметика. Жена му се справяше блестящо с управлението на магазина.

Симпатичната трапчинка върху брадичката на Крис Мартъл се сбърчи. Понякога Крис не можеше да разбере болните, дори неистови амбиции на съпругата си спрямо сина им.

Наистина не можеше да ги разбере.

Къщата на семейство Мартъл бе голяма, триетажна и както повечето неща на сем. Мартъл — скъпа.

Ето защо шумът, който се вдигна точно в полунощ не успя да притесни съседите. Свиренето на пиано бе заглушено от дебелите тухли, с които бе построен дом Мартъл.

МЕЛОДИЯТА, която огласи къщата в полунощ бе силна, тържествена и донякъде героична. Човек би казал, че наподобява малко Бетовен или Вагнер, ако музиката не бе някак сама по себе си…

…зла.

Соня Мартъл нахлу бясна в Стаята с Пианото. Бе облечена в лилав халат, набързо наметнат поради внезапното събуждане върху дантелената и нощница.

Всички лампи в стаята бяха включени; нощните също светеха; фенерчета, измъкнати от разни чекмеджета и шкафчета бяха поставени навсякъде и добълнително пламтяха.

Стаята с Пианото бе бляскава.

В центъра и Джими свиреше на пиано. Очите му бяха широко отворени и вперени в една точка. Тялото му почти не се виждаше. Пръстите на ръцете му сякаш се движеха самостоятелно.

— Джими! Престани веднага!

Момчето продължи да свири. Като че ли не обръшташе внимание на виковете.

Соня отиде при Джими. Хвана го за раменете и го разтърси.

— Престани веднага!

Крис Мартъл влезе в стаята, рошав и сънен. Бе облечен в бели измачкани боксерки и потник, от който раменете му изглеждаха заострени и щръкнали.

Джими спря да свири и постепенно се осъзна. Сякаш излизаше от хипноза. После се обърна към майка си, която го засипваше с упреци и заплахи.

Невинно каза:

— Нали искаше да свиря, мамо?

На следващият ден Соня направи забележка на учителя по пиано. Според нея, г-н Харт не би трябвало да учи Джими на мелодии, които не са съвсем подходящи за дете на неговата възраст.

Самюъл Харт отвърна, че Джими може да възпроизведе само определени ноти и все още не е в неговите възможности да изсвири каквато и да е мелодия.

Соня уточни:

— Искате да кажете, че не сте показвал на Джими никакви тържествени маршове или… реквиеми?

— Не, госпожо Мартъл. Освен ако „Малка нощна музика“ или „На Елизе“ могат да се нарекат реквиеми.

Гласът на Соня прозвуча неуверено.

— Все пак мисля, че трябва да поразредим уроците по пиано. Имам чувството, че Джими ги прие твърде насериозно.

Самюъл Харт си тръгна силно поздразнен от капризите на богаташите.

На следващата вечер всичко се повтори. Точно в полунощ Джими пак засвири своята ужасна мелодия.

Родителите му отново нахлуха стреснати в Стаята с Пианото.

Този път Джими бе намерил отнякъде и два сребърни свещника, в които горяха дълги бели свещи. Ведно с всички лампи и фенерчета, които светеха, най-вероятно отвън стаята изглеждаше като Александрийския Фар.

„Какво ще си помислят съседите“, уплаши се Соня. После огледа подозрително белите дантелени пердета, поставени върху прозорците. Едва ли успяваха да прикрият всичката тази светлина, ако някой гледаше отвън.

Ами шума, каза си Соня. Съседите сигурно ще си помислят, че правим оргия.

Соня отиде и разтърси Джими. Не му удари шамар, както би направил някой друг, по-строг родител. Никога не би го ударила.

Джими спря да свири. Отново имаше вид на човек, който излиза от транс.

На следващия ден Соня звънна на г-н Харт да дойде, макар, че по програма Джими нямаше урок. На учителят по пиано му бе платено за двайсет урока. После Соня го уведоми, че е освободен и вече не е необходимо да идва за да преподава на Джими.

Самюъл Харт понечи да върне чат от възнаграждението, но му бе казано да го задържи.

Соня Мартъл проведе сериозен разговор със сина си.

Бе внимателна, но категорична.

— Джими. — заповяда тя. — За срок от един месец не искам да се доближаваш до пианото.

— Добре, мамо.

— Разбра ме правилно, нали? Трийсет дена не искам да се доближаваш до пианото, нито да го пипаш, особено да свириш на него.

— Дадено.

— Ако тази вечер отново ни събудиш, ще накарам тати да заключи някъде монитора на компютъра.

— Нали обещах вече. — гласът на Джими звучеше жално.

— Освен това ще ти забраня да излизаш след училище и ще гледаш телевизия най-много по половин час дневно.

— Разбрах. Повече няма да свиря.

2.

Някъде към полунощ Соня се събуди. Погледна светещите зелени стрелки на скъпия швабски будилник. Имаше няколко минути до дванайсет.

Соня се помъчи да задреме, но не можа. Крис спеше до нея с отворена уста и лекичко похъркваше. Соня го погледна със завист заради здравия сън.

Точно в дванайсет мелодията зазвуча наново. Бе страшна и силна, така кънтеше, че Крис се събуди, подскочи и си удари главата в таблата на семейната спалня. Изруга сънено и изломоти:

— Някой вече ще яде бой.

— Двамата почти едновременно наметнаха халати и тръгнаха към Стаята с Пианото.

В този момент се чу трясък.

/пред очите на Соня изникна затръшващ се капак на ковчег/

Разнесе детски писък, напомнящ животно прегазено на пътя.

Соня и Крис се затичаха.

Крясъците зачестиха и станаха по-силни.

Соня влезе в Стаята с Пианото и видя Джими. Ръцете му бяха облени в кръв до лактите. Капакът на пианото бе затворен и тъмнееше, покрит от лъскавата червена течност, която капеше и по пода.

Пръстите на Джими, с изключение на палците, бяха отрязани.

— А-а-а! Боли, мамо, боли! — крещеше Джими.

Соня се втурна към детето. Сълзи изпълниха очите и. Соня хвана ръцете на Джими и ги огледа. Капакът на пианото бе паднал. И бе откъснал пръстите на детето почти изцяло. Само двата палеца бяха почти незасегнати.

Крис изтича до банята и се върна с аптечка. Беше я изтръгнал от стената, където обикновено си стоеше. Двамата със Соня започнаха да превързват ръцете на Джими, но тя го избута и заповяда:

— Повикай линейка! Аз ще превържа Джими.

Приеха Джими в спешното отделение на най-близката болница — „Стефани Ейнджъл“.

Лекарят дежурен в момента, дръпна Крис настрана. Каза сериозно:

— Господин Мартъл, ние ще се погрижим за Джими. Искам да ви помоля да се приберете вкъщи. И веднага да потърсите отрязаните пръсти на детето. Колкото се може по-бързо!

— Какво?

— Не ме ли чухте? Искам да се приберете вкъщи, да намерите пръстите и да ги донесете. С вас ще дойде сестра Филипс.

За да се погрижи за правилното им съхранение при пренасянето.

На Крис му просветна малко.

— Мислите, че ще можете да ги … зашиете?

Лекарят кимна.

— Да. Има голяма вероятност да направим ръцете на сина ви такива, каквито са били преди иницдента. Да станат едно към едно.

Крис извика такси. С него дойде късо подстригана, червенокоса и луничава медицинска сестра. Тя обясни, че я праща д-р Хардимът.

Соня остана в болницата.

Крис повдигна с парцал кървавият капак на пианото. Белите клавиши бяха станали розови. По тях имаше и полутечни локви от спекла се кръв. Черните клавиши пък изглеждаха още по-тъмни.

Пръстите на Джими ги нямаше. Сестра Филипс започна да се суети и да оглежда навсякъде около пианото. Изглеждаше делова, явно изобщо не се притесняваше.

„Сигурно вече е виждала повече кръв от пенсиониран касапин“, неочаквано и за него си помисли Крис.

Мобилният му иззвъня.

Беше Соня.

— Ало, Крис, намерихте ли…

— Не още. Как е Джими?

— Лекарите спряха кръвта. Казват, че е в шок и сигурно ще му направят няколко операции. Но опасност за живота му…/Соня се запъна/… почти нямало. Крис, трябва да намериш пръстите на Джими.

— Не можем.

— Ела ти в болницата. Аз ще дойда да ги потърся. Лекарите казват, че могат да ги зашият.

— Не мога да ги намеря. Май наистина ще е най-добре да направим както ти казваш.

Гласът на Соня потрепери, после тя каза:
- Още нещо, Крис. Лекарите казват, че раните по ръцете на Джими са като от гладко срязване. Твърдят, че капак на пиано може да смаже или притисне нечии пръсти, но не може да ги отреже.

Соня се разрида и връзката прекъсна.

Следващите няколко часа Крис прекара в болницата. Сегиз-тогиз минаваше някоя сестра, която го информираше за състоянието на Джими.

Соня звънна на няколко пъти. Каза, че е надникнала във всяко кътче на Стаята с Пианото, че почти е разглобила проклетият инструмент, но пръстите на Джими ги нямало. Сякаш били изчезнали безследно.

При последното позвъняване на Соня Крис и предаде, че лечението на Джими върви добре. Тогава Соня се закани, че когато всичко свърши, лично ще насече с брадва проклетото пиано.

Около девет на следващата вечер дойде новият дежурен лекар на отделението. Седна на пейката до Крис и каза настоятелно:

— Господин Мартъл, опасността за живота на Джими вече премина. Сега искам да се приберете вкъщи, да хапнете и да поспите.

— Не и преди да видя сина си, докторе. Може ли?

— Разбира се. В момента Джими спи заради обезболяващите. Обещавате ли след като го видите да се приберете у дома и да си починете? Утре сутринта може да дойдете пак.

— Добре. — обнадеждено обеща Крис.

Джими изглеждаше някакси прозрачен върху болничното легло. Беше бледен, сигурно поради голямата загуба на кръв. На дланите му сякаш бяха намотани футболни топки от бинт. Имаше две системи, свързани към сгъвките на ръцете му. Едната банка бе пълна с кръв, а другата — с някакво лекарство. Стаята бе пропита с неизменната псевдоамонячна болнична воня.

Джими изглеждаше неизменно спокоен и гръдния му кош се повдигаше равномерно.

Всичко като че ли бе наред.

3.

Соня посрещна Крис на входната врата. Той я успокои с думите, че синът им се възстановява.

Крис отиде да претършува още веднъж Стаята с Пианото. Соня бе забърсала цялата кръв от инструмента. Пръстите на Джими ги нямаше.

Двамата съпрузи поръчаха храна по телефона. Вечеряха в почти пълно мълчание.

След това Крис и Соня отидоха да си легнат. Бяха изморени, притеснени и тъжни и веднага успяха да изпаднат в нещо като полусън.

Незнайно след колко време гу събуди звъна на телефона.

Двамата изтичаха до апарата. После се спогледаха. Никой от тях не искаше да вдигне слушалката.

Соня се пресегна и взе телефона.

След малко очите и се напълниха със сълзи. Слушалката падна от ръката и и се удари глухо в пода. Крис я взе и я постави на място.

Соня го прегърна, като се тресеше цялата.

— Крис… те казаха, че Джими е починал. Получил внезапен кръвоизлив.

Крис усети как и неговите сълзи се отприщват. Двамата със Соня се строполиха на един кожен диван в хола. Прегърнати.

Внезапно от Стаята с Пианото се разнесе мелодия.

Крис Мартъл тръгна нагоре по стълбището към стаята, откъдето се чуваше музиката. Бе отчаян. Не можеше да си представи кой или какво свири в Стаята с Пианото.

Мелодията бе същата като тази, с която ги будеше посреднощ синът им.

Но Джими бе мъртъв.

Крис отвори вратата на Стаята с Пианото.

Соня чу мъжа си да крещи. Викът му бе изпълнен с ужас. Соня се затича бързо по стълбището и влезе в стаята, откъдето се чуваше мелодията.

Вътре Крис се бе опрял до стената,

Крещеше

И гледаше

Пианото.

Соня също погледна натам. През прозорците влизаха достатъчно лунни лъчи. Те осветяваха пръстите, свирещи на пианото. Пръстите висяха във въздуха и на лунната светлина изглеждаха бели като мрамор, бели като самите клавиши; палците липсваха и поради това свирещите неща бяха осем на брой.

Осем детски пръста.

Край

ЛЕТЯЩИ ДУШИ

Този разказ е един от първите, които предложих за печат.
"Летящи души" беше публикуван през лятото на 1997г. в официалния вестник на град Кърджали - "Нов Живот".

Малкото радио "Сименс" от няколко дни бе откачило. След като Стивън Уоруик го изключеше, то от време на време се включваше самичко. Но това не бе най – лошото. Радиото предаваше само едно и също на всички станции – някакво ломотене на съвършено неразбираем и странен език. В пристъп на умопомрачение Стив си мислеше, че "Сименс" – ът предава на извън земен език и че няма да е лошо да го счупи.

Разбира се, нямаше да го направи. "Сименс"–ът бе единствения му приятел. Който вдигаше шум в малката му къща. Който докарваше големият свят при него. И си измисляше предисториите на новините за да не му е скучно.

Преди много време бе млад учител по английски. Ожени се за момиче, което го изостави за реди отвратителната си кариера. Не се разведоха. Просто една сутрин тя си тръгна заедно с всичките си вещи и отиде в огромния Ню Йорк да става адвокат.

Сега Стив Уоруик беше старец с едната обувка в гроба и живееше в малка къщичка с три стаи. Той плъзна поглед по стените с олющени тапети. После огледа мръсните пердета, почти закриващи прозорците и старият хладилник. Килимът, някога персийски, сега приличаше на древна изтривалка за обувки. Стив се облещи срещу транзистора. Издаваше все същите необикновени звуци със странна закономерност. Всъщност сигналите наистина бяха извън земни. Съзнанието на едно мъртво същество се опитваше да се свърже със стареца. Ако Уоруик може да разбере неговият език, щеше да чуе следното:

- Аз бях Мтан’ Е Бихнар от Таурус! Аз бях Мтан’ Е Бихнар от Таурус!

Стив седна на кревата. Пресегна се с треперещата си набръчкана ръка и взе "Сименс" – а от нощното шкафче. Превъртя цялата скала, но не постигна нищо освен че звуците взеха да се усилват.

- МЛЪКНИ! МЛЪКНИ ИЛИ ЩЕ ТЕ СЧУПЯ ПРОКЛЕТО СКАПАНО РАДИО!

Изключи го. Постави го на шкафчето до себе си, зави се и с одеалото и заспа.

Събуди се от изгрева. И от странните звуци които издаваше радиото. През нощта се беше включило самичко и отново ломотеше неразбираемо.

Учителят по физика Алън Данър, приятно изненадан, извика:

- Стив! Я кажи от колко години не си ми идвал на гости?

- Идвам по работа, проклето старче. – каза някогашният му колега.

Потънал в един фотьойл, Стив накратко разказа историята с транзистора. Обясни, че него е донесъл, защото спира с писукането си, щом бъде изваден от къщата.

- Ами телевизора не се ли държи странно – попита Алън

- Продадох го преди няколко години. – поясни Стив. – Вече съм доста слепичък за телевизор.

- Я, ти не си изгубил чувството си за хумор! Толкова години живееш като кукумявка, пък още ги пускаш едни...

Радиото ти говори на извън земен език, а?

Остана много изненадан когато Стив си отиде. Всъщност на Уоруик му прилоша още когато си тръгваше от Алън.

Но, докато влизаше вкъщи го заболя глава. Беше все едно някой скача отгоре. С каменни ботуши.

Изведнъж от ноздрите и от дясното му ухо започна да тече кръв. "Сигурно на това му викат инсулт" – бяха последните мисли на Стив. След няколко минути съзнанието му отлетя към звездите.

Ф тил’У Цири, един от многото жители от планетата Таурус , включи своето свръх проводимо информационно устройство. На всички скали – от йонната, та чак до молекулната, устройството излъчваше едно и също. Ломотеше на някакъв неразбираем език. Ф тил’У Цири се зачуди какъв ли е този език. Бе сигурен че на неговата планета няма подобен. Замисли се дали да не счупи устройството.

Ако Ф тил’У Цири разбираше английски, щеше да чуе следното:

- Аз бях Стив Уоруик от Земята! АЗ бях Стив Уоруик от Земята!

ОБАЖДАНЕ ЗА СМЪРТ

Тази новела е малко по-дълга от останалите ми произведения и не ми допада особено много, с изключение на някои отделни глави. Може би е вярна приказката за количеството и качеството.

Квартал ”Рентън” беше беден и отдалечен от центъра на град Лок Хевън. Уличните лампи в по-голямата си част бяха изпочупени и понякога през нощта да се разхождаш тук бе опасно. Само за обикновените хора обаче.

Беше лято, но бе късно през нощта, и по улиците на квартал “Рентън” почти нямаше минувачи. На това разчиташе и един мъж, който дебнеше в мрака. Нощта бе студена. Звездите се виждаха ясно и човекът, който дебнеше, можеше добре да различи Голямата Мечка.

Съвсем близо до жилищният блок имаше тъмно петно, до което светлината на уличните лампи не достигаше. Дебнещият мъж се притаи зад едно от по-дебелите дървета. Чакаше. Не можеше по това време да няма някой окъснял, някой който трябваше да се прибере вкъщи точно сега.

Най-после мъжът, който дебнеше дочу стъпки. Погледна за миг, като продължаваше да се прикрива в мрака. Фигурата, която идваше бе младежка. Някакъв тийнейджър крачеше бързо тъмнината. Ако беше пиян или надрусан щеше да е добре. Щеше да бъде по-лсна плячка. Но не – силуетът крачеше твърде бързо и уверено. Явно добре познваше пътя, дори и в тъмното. Тийнейджърът наближи съвсем до Дебнещият.

Мъжът изскочи и с няколко крачки се озова зад младежа. Хвана го с лявата ръка през врата, а с дясната му запуши устата.

Момчето бе на около осемнайсет години. Ниско, слабичко и мургаво. Имаше черни коси и очи в същия цвят, които лъщяха диво в мрака. Беше облечено в черен анцуг с червени кантове. Нагоре носеше бяла тениска с щампа на “Великолепната Четворка”.

Младежът се опита да ухапе нападателя, да го удари с лакът и дори да ритне назад. Мъжът стегна лявата си ръка около шията му и почти го повдигна. Така прекъсна напиращия вик на младежа, а дясната ръка на атакуващия го задави до безмълвно мучене.

Мъжът започна да придърпва настрани от блока момчето заднешком. Колчем усетеше мускулите му да се напрягат, веднага пристягаше хвата.

Нападателят успя да завлече жертвата си на около петдесетина ярда от блока. Наоколо не се виждаше никой, улицата напомняше пустиня. Мъжът удари тийнейджъра с юмрук в слепоочието. Той се затръшка наново. Мъжът го удари още няколко пъти в главата. Макар и замаян, младежът почти успя да извика.

/писъкът му обаче бе глух и почти нямаше сила/

Мъжът го пусна и започна да бие с двете ръце. Усети топла кръв по кокалчетата на ръцете си. Някак си отдалеч видя как движенията на жертвата му се забавят и стават все по-слаби.

Лицето на мургавото момче заприлича на маска за Хелоуин. Разбитите му устни му сякаш се цупеха.

Нападателят се изправи. Юмруците го боляха. Жертвата обаче бе все още жива и на всичко отгоре хриптеше и пъшкаше немощно. Мъжът започна да рита. Бавно. Силно и тежко. Само в главата. Злият мъж имаше чувството, че шумът от ритниците му се чува на километри.

Момчето притихна. За всеки случай обаче, нападателят скочи върху него няколко пъти. Тялото бе меко и топло; отпуснато и безпомощно като изтърбушена възглавница. Замириса на кръв; онзи специфиченаромт, който напомня ръждиво желязо; но е специфичен по своему; влиза направо в мозъка ти и те кара да освирепееш.

Един глас заговори направо в главата на убиеца:

- Сега искам да извадиш онова острие, което носиш в тебе.

Мъжът извади ножа и го отвори с щракане. Попита:

- Защо, Самаел? Та той е вече мъртъв!

- Искам да нарисуваш нещо на левия му крак...

1. ТЕЛЕФОНИ “ФИНЕРОН”

В редакцията на вестик “Ню Лайф” отново спореха кой ще пише по новината на деня. А тя беше, че някой продава мобилни телефони от шесто поколение / с холограмен видеотрансфер и всякакви други екстри/ на кретенско ниски цени.

Дейвид Робинс отново бе дошъл със закъснение на работа. Той обаче го правеше толкова често, че ако случайно пристигнеше навреме, всички негови колеги журналисти щяха да се смаят. Дори вече не си правеше труда да се извинява.

Телефонът в кабинета на Робинс иззвъня. Беше главния редактор – Джон Лий. Викаше го в неговия кабинет.

Дейвид влезе след кратко служебно почукване и стандартния кратък рев: “Влез!”. Разположи се на широкия кафяв кожен диван срещу бюрото на шефа. В кабинета миришеше на кожа и на хартия.

Очилата на Лий бяха с масивни рамки, дебели стъкла и много диоптри. Правеха му да изглежда едновременно оцъклен, разноглед и строг. Шефа имаше вечно разрошена буйна чуплива коса; носеше и брада, която се сливаше с нея.

Главния редактор отегчено предложи:

- За какво си избираш да пишеш?

- Зависи колко гаднотии има за днес.

Джон Лий замислено почеса черната си гъста и къдрава брада. После обяви:

- Има два слуха, които мисля че трябва да се проучат. Едната е за сериен убиец, който изрязва свастики по телата на жертвите си.

- А другата?

- Дугата е за някакви клетъчни телефони от последно поколение. Нещо, кето не е предлагано досега на пазара.

Дейвид преметна тлъстичката си ръка върху облегалката на дивана. Гнусливо отбеляза:

- Това за серийния убиец звучи гадно. Не искам да виждам трупове. Особено да душа около тях. Мисля да се заема с мобилните телефони. Какво по-точно им е особеното?

- Поддържат холограмен видеотрансфер помежду си. И всички други екстри, за които можеш да се сетиш. Поне това сме научили досега.

- Холограмен видеотрансфер? Искаш да кажеш като в онези филмчета “Фарскейп” и “Вавилон 5”? Можеш да виждаш триизмерно събеседника?

- Предполагам. Досега не сме успяли да се доберем до нито един. Но според слуховете поддържат 3Д връзка. Виждаш този когото говориш умален, но в три измерения. Все едно е пред тебе. Видеотелефони от последно поколение. И като цяло изглеждали необичайно. Искам снимка. А ако успееш да донесеш един – още по-добре.

Дейвид стана. Стърчеше доста над главния редактор, който продължаваше да седи зад своето бюро отрупано с телефони, компютър, принтер и естествено – факс.

Джон Лий го спря.

- Задръж малко. Къде ти е лаптопа?

- Прецака се.

- До шест дена искам статия от най-малко три хиляди думи относно скапаните видеофони, клетъчни телефони или каквото там представляват. Ако не можеш да дойдеш, по е-поща или факс. Може и като MMS. И трябва да има снимки към материала. Не ми трябват празни приказки без картинка.

- Добре шефе. Ще имаш проклетите телефони. Ама аз не съм фоторепортер. Искам бонус върху заплатата за материала и снимките.

- Дадено.

Дейвид се изправи и с иронично-почтителна усмивка излезе от кабинета на главния редактор.

Потеше се обилно. Журналистът беше симпатичен мъж със средно дълга светлокестенява коса, сресана назад и прилепена с гел.Имаше правилен нос и изрязани бръчки в ъгълчетата на устните. Очите му бяха лешникови на цвят, святкащи и проницателни; на челото имаше две едва забележими бръчици, пълни с пот. По слепоочията на Робинс се стичаха капки от същата течност.

Доколкото на Дейвид му бе известно, в родния му град Лок Хевън имаше седем или осем магазина, в които се продаваха клетъчни телефони. Той реши да навести, този за който със сигурност знаеше, че е най-стар и разположен в самия център на града.

Точно до магазина за телефони бе залепено луксозно заведение на два етажа. Казваше се “Дали”. Вътре имаше окачени репродукции на Дали, изкусно направени от местен художник. На Дейвид му се струваше, че клиентите на кафенето са го зяпнали през широките панорамни стъкла. И че знаят всяка негова мисъл, както и защо е дошъл да разпитва.

Магазинът бе не особено голям, но добре обзаведен. Стените бяха боядисани в светлосиньо, а едната беше превърната във витрина с многобройни полици. През стъклата и се виждаха най-различни модели телефони, а също и калъфчета, стойки и всякакви други джаджи. В магазина миришеше на новичка пластмаса.

Имаше двама едри продавачи, които явно сериозно се занимаваха с бодибилдинг. Дейвид се обърна към единия от магазинерите:

- Извинете, доколкото разбрах, преди известно време сте продавали много евтини мобилни с холограмен видеотрансфер?

По-ниския от двамата поглади почти плешивото си теме. Каза:

- Да продавахме. Имахме клетъчни с холограмна видеовръзка.

- И колко струваха?

- Доста. Около седемстотин долара парчето.

- Пазите ли някакви фактури? Интересува ме точната цена и фирмата, която ви ги е предоставила.

По-едрият продавач се намеси в разговора:

- Кой се интересува? Не ми приличаш на ченге. Данъчен ли си?

Робинс показа журналистическата си карта. Грамадният магазинер я разгледа. Имаше черна лъскава коса и бузесто безизразно лице. Черните му очи гледаха намръщено и като че ли приличаше на сърдит язовец.

Дейвид поясни:

- Правя разследване за официалния градски вестник.

- “Ню Лайф” ли?

- Да. Има подозрения, че има нещо незаконно в тези телефони, които на всичко отгоре предлагат и холограмна видеовръзка.

По-едрият магазинер се замисли за момент. Носеше бяла тениска, която му бе тясна в раменете, гърдите му леко висяха като на жена.

Изломоти:

- Слушай, приятел, не искам да пишат глупости по вестниците за моя магазин. По-добре си тръгвай, ако няма да купуваш нищо.

По-ниския, почти оплешивал продавач се усмихна неловко. Ако Дейвид не знаеше, че е женен, заради честите му усмивки моментално би го обявил за гей.

Дейвид обеща:

- Няма да пиша за твоя магазин. Интересуват ме хората или фирмата, които са ви оставили тези джаджи за продаване.

- Съжалявам, мой човек. Това е фирмена тайна, за която могат да питат само данъчните. А сега би ли си тръгнал, че магазина е тесен, пък взеха да се трупат клиенти. Довиждане и приятен ден.

Дейвид се замисли какво би направило продавача по-сговорчив. Може би една двайсетдоларова банкнота? После Травис се усети, че продавача всъщност сам си каза от кого има страх.

Журналистът илезе от магазина и се отправи към колата си, паркирана наблизо. Един бял, възстаричък, почти древен “Шевролет”. Всъщност ако не го закараше скоро на автомивка, можеше спокойно да го нарича мръснобял.

Дейв отвори жабката и извади от нея своя мобилен. Бе “Нокиа 65 50”, металически сив, а на гърба прозрачен. Потърси в паметта му номера на един много добър негов познат. Работеше в данъчното.

Травис заговори бавно в слушалката:

- Здрасти, Тиъдър. Как си? Искам да те помоля за нещо мног важно.

2.

Тони Блеър се качваше на мотора си – едно “Дукати” в бяло и синьо, когато някой го потърси на мобилния. Тоби приближи тежко слушалката към лявото си ухо. Представяше си как изглежда отстрани на мотора – едновременно страшен и силен, и винаги готов за някоя извънредна свалка.

От клетъчния телефон се чу глас. Беше стържещ и басов. Долавяше се и нещо подигравателно. Тони за пръв път чуваше подобен глас.

- Докато нощта привърши, ти ще бъдеш мъртъв. Не се качвай на такси и не позволявай на такситата да се качват върху теб.

Тони изкрещя, издразнен:

- Да ти го навра, откачен!

След това погледна телефона, да не би случайно да е изписан номера на смахнатия, който му бе звъннал. На дисплея пишеше само:

“КРАЙ НА ОБАЖДАНЕТО”

Мобилни видеофони “Финерон” H 666

Работна честота в MHz

966/1866/1966

размери в мм 86/66/26

тегло 66г

батерия S/lon

време на изчакване 666 часа

режим разговори 6 часа

дисплей цветен холограмен 66 хиляди цвята

памет 6 МВ, 6000 номера

холограмна видеовръзка

полифонични мелодии, 2 холограмна камери с автоматично лазерно насочване, WAP, календар, органайзер, часовник, аларма, HMS, 6 игри и възможност за допълнителни, Bluetooth, Infrared

Дейвид Робинс седеше в колата си и замислено въртеше две листчета. Едно беше снимка с техническите характеристики на телефони “Финерон”. Другото представляваше копие от фактура за продажба на клетъчни телефони. Неговият приятел от данъчни служби – Тиъдър Хауърд, бе направил проверка на магазина. Бе иззел фактурата поради сериозни съмнения за търговия с крадени мобилни телефони.

Документа не изглеждаше съвсем изряден. В него не се посочваше точното количество мобилни, оставени за продажба. Пишеше само, че комисионната на продавачите е 30%. И че продажната цена за бройка е 660$.

Все пак имаше име на фирмата, разпространяваща безумно евтините мобилни с холо трансфер. Казваше се “Финерон”. Адресът и бе на бул. “Дюк” 30 във Лок Хевън. Телефон за контакти не бе отбелязан. И-мейл или уебсайт също.

Значи все пак тая скапана фирма имаше някакъв офис в града. И то в широкия център. Адресът беше на около десетина минути път от мястото, където в момента се намираше Дейвид.

Травис запали колата и потегли. Трафикът отново беше напълно ненормален, както се полагаше за делничен ден. Колите, които Дейвид задминаваше, сякаш имаха шофьори – членове на “Ал-Кайда”.

Градският часовник на Лок Хевън се извисяваше безмълвно в самия център на града. Един черен, стар и мрачен брояч на Време.

3.

На номер 30 на булевард “Дюк”, Дейвид откри дървена врата. Отстрани бяха налепени стикери на фирмите, чиито офиси се намираха на този адрес.

Журналистът огледа рекламите. Най-голямата бе на фирма, продаваща печати по поръчка. Имаше и няколко по-малки – агенция за преводи и емблема с формата на щит на някаква охранителна служба.

Фирмения знак на компания “Финерон” бе тризъбец, увиснал над трепкащо пламъче. Офисът се намираше на третия етаж.

Дейвид натисна за всеки случай дебелата дървена порта. Бе заключена.

Дейв се потеше обилно. Ако не изглеждаше винаги толкова сериозен и намръщен, можеше да бъде считан за красавец. Долната му челюст мъничко се издаваше напред когато стиснеше зъби, както сега. По слепоочията му се стичаха капки пот. Чувстваше се напрегнат. А някъде вътре в себе си усещаше далечни, но осезателни пристъпи на параноя.

Робинс започна да натиска един от звънците, подредени вдясно от вратата. Върху някои от тях имаше табелки с името на офиса, с който можеше да се говори по домофона. Журналистът се приготви да каже, че е клиент.

Чу се жужене и бравата на дървената врата леко изщрака. Дейвид натисна кръглата месингова дръжка и влезе. Не много самоуверено.

Стълбището бе каменно и мрачно, с високи стъпала и масивен парапет от ковано желязо. Имаше и прашасал стар асансьор с плъзгаща се врата/подобен на клетка/, който явно не работеше. Робинс бавно се изкатери до третия етаж като непрекъснато се озърташе.

Офисът на “Финерон” се намираше в средата, почти срещу стълбището.

Входът бе преграден от солидна метална врата. Нямаше шпионка, а само един стикер, доста по-голям от тези долу.

Дейвид натисна дръжката. Изненада се, когато вратата се отвори.

Робинс влезе и придърпа, но не напълно желязната двер. Имаше малък коридор, в чиито два края имаше тапицирани в кафяво врати. Само една от тях бе черна.

Дейвид предпазливо почука.

Никой не си направи труда да отвори. Робинс потропа отново. Никъде не се виждаше звънец. Такъв имаше отвън до желязната врата.

Дейвид излезе и звънна няколко пъти. Силно и продължително. После пак влезе да види резултата.

Не се появи никой. Нито притеснена секретарка, нито разбуден от следобедната си дрямка шеф, нито приказлив и мазен продавач. Травис изгледа злобно черната врата срещу него и натисна бравата. Тя изщрака и вратата се отвори.

Стаята бе празна и гола. Имаше тъмнозелен мокет, почти черен от мръсотия. В единия ъгъл стоеше прашасало бюро, върху което нямаше нито компютър, нито лист хартия, нито дори кламер. За бюрото имаше огромен стол, наподобяващ трон. Облегалките му бяха изваяни във формата на лъвски лапи. В офиса миришеше на старо дърво от мебелите и на мръсно от стария линолеум, с който бе покрит пода.

Дейвид заразглежда усърдно, да не би все пак да изтърве нещо.

Тогава откъм бюрото нещо иззвъня. Дейв се ослуша и се приближи. Тъй като отгоре нямаше нищо явно идваше някъде отвътре и звучеше глухо. Следващия път мелодията бе по къса с един тон.

В главата на Дейвид започнаха да прииждат различни мисли.

“Някой е забравил скапан стар мобилен с монофонична мелодия и сега звъни от чекмеджето. Също като в Матрицата.”

Звъна пак се чу. Бе още по-кратък.

“Да ама аз не съм Нео. И Киану Рийвс не съм. Да вдигна ли телефона?’

Отново същата мелодия. Отново по-къса с един тон.

Мисълта, която дойде в главата на Дейвид беше кратка.

“Обратно броене. Скапания телефон бипка все едно брои нещо. Наобратно. Като бо...”

Журналистът се метна към вратата с плонж.

Последно позвъняване. Само с едно кратко “Бип”.

И тогава бюрото избухна.

4.

Мобилният “Ериксон” на главния редактор Джон Дай изписука. Редакторът погледна камерата си на мобилния за да види с кой говори. Нямаше видеовръзка. Джон долепи слушалката до ухо.

Гласът бе на най-добрият му журналист – Дейв Робинс. Беше дрезгав и надебелял, думите се чуваха някак завалено.

- Да.

- Шефе, искам да си зема неплатен за един месец.

Лий се замисли за момент, после уточни:

- Става. Само, че след като ми донесеш статия за видеотелефоните.

- Не. Аз не мо’а. Метни ги на някой друг.

- Дейвид, ако до три дни не ми донесеш материала за клетъчните, ти обещавам един наистина ДЪЛЪГ, неплатен отпуск.

Отсреща връзката прекъсна внезапно.

- Да ти го начукам! – каза Дейвид в онемялата слушалка.

Робинс и приятелят му Стенли Кост седяха в луксозния бар “Уошингтън” и се наливаха.

Дейвид огледа множеството стъклени маси и хората, насядали около тях. Заприличаха му на добре подредени детски играчки.

Робинс изломоти:

- Докъде бях стигнал?

Дъглас преглътна малко водка от ниската кръгла чаша пред него. Гледаше някак мошенически с пиянски присвитите си очички. Кост беше дребен, слаб, оплешивявящ и хитър. Подвижен тип, който постоянно пътуваше нанякъде. Винаги се обличаше свръх модерно. Даже на родната си майка не казваше какво работи. Един от малцината, на които Дейвид се опитваше да се доверява, въпреки слабите си пристъпи на параноя, когато правеше журналистическо разследване. Стенли носеше светлосива бейзболна шапка. На козирката и бе нарисувано червено драконче.

- Влязъл си в някакъв празен прашасал апартамент. – поднови разговора Стенли.

- Да. Така беше.

- И после?

- После зазвъня телефонът.

- Твоя телефон?

- Не. Там имаше телефон.

- Аха. Стационарен или мобилен?

- Звучеше като мобилен.

Стенли въздъхна.

- Добре. Значи си влязъл в чужд апартамент, в който са ти звъняли на чужд телефон.

- Да. Нещо такова.

- Тогава защо всичките ти дрехи бяха на парцали? Би ли те някой?

- Не. Чакай да ти кажа...

- Да де, слушам те. Да не ти звъннаха по нарочно оставен телефон да ти кажат, че идват да те бият?

- Никой не ме е бил. Телефонът започна да брои.

- Аха. Ама на глас ли, или имаше нещо като таймер.

- Таймер имаше.

- Това е добре. – отбеляза Кост. – И моят телефон има.

- Да де. Ама телефонът писукаше някак особено.

- Супер. Да не ти свиреше все едно си някоя мацка? – развесели се не на място Стенли.

- Не. Броеше наобратно.

- И- и – и, вярно ли, бе? И после?

- Заприлича ми на бомба... И веднага се чупих.

- И след това какво стана?

Дейвид взе своята чаша с водка, разби я в пода с някакво пиянско вдъхновение и мрачно каза:

- Стаята избухна.

5.

Тони Блеър смело яздеше своя мотор. Беше без каска, облечен в черни кожени панталони сиво боди с дълъг ръкав.

Тони знаеше, че не е редно да кара без шлем, но бе изпушил преди малко цигара марихуана; чувстваше се добре и тъпите ченгета можеха да според него само да му направят една свирка. В момента се кефеше от карането на своето 350-кубиково металносиво “Дукати”. Беше му малко студено, понеже бе нощ, макар и лятна; освен това му се налагаше да се кьори в тъмното за да вижда добре пътя.

Таксито, пълзящо пред Тони, го дразнеше. Шофьорът трябва да беше пълен нещастник. Ту се засилваше рязко, ту внезапно намаляше. Караше страшно нервно. За съжаление улицата бе тясна и прекалено натоварена с автомобили за да успее Тони да изпревари.

Блеър изпсува. Доколкото успя да се взре в тъмното, шофьорът бе с дълга и къдрава коса. Май че беше жена.

Изпушената марихуана караше Тони да се чувства лек и весел като подухвано от вятъра перце.

“Защо ми е да имам як мотор, пък да го карам бавно”, каза си Блеър и завъртя газта.

Пред Тони и таксито изскочи някакъв мост, който изглеждаше доста тесен. За щастие, май не се виждаха други коли. Тони усили още повече скоростта и започна да изпреварва таксито.

Жълтата кола сякаш започна да се движи по-бързо.

Тони захапа долната си устна и продължи да изпреварва.

Внезапно видя в насрещното платно огромен камион. Тони реши да се върне в дясната лента. Някъде далеч напред му се мярнаха светещите очи на светофар.

Тони отново успя да застане зад таксито. Само че сега бе на сантиметри от задната му броня.

В този момент на пътя изскочи отнякъде едно хлапе. Може би малчуган, живеещ наблизо и заиграл се топка недалеч от къщи.

Жълтата кола се опита да спре рязко. “Дукати”-то се блъсна в таксито и се плъзна наляво. Навря се със сила под камиона. Внезапно Тони усети как гръдния му кош се разкъсва и нещо топло плисва по корема му. Чу шум от стъргане на желязо. Тони почувства все едно фотоапарата с най-голямата светкавица на света е насочен срещу него и щрака ли щрака.

По някое време всичко угасна.

6.

Питър Ейнджъл дебнеше. Гласът от телефона му говореше. Беше му наредил да убие. Проклет да бъде ако не го стореше. Пит бе пребивал много хора, но никога досега не беше убивал.

Ейнджъл беше среден на ръст, винаги брадясал и много дебел – тежеше 260 фунта. Носът му бе счупен и сплеснат в продължение на двете години, през които бе тренирал бокс. Очите му бяха пъстри – между зелено и кафяво; присвити по свински в торбички от пъпчива мастна тъкан. Косата му бе светло кестенява и подстригана много късо.

Тази вечер Пит дебнеше в крайните квартали на Лок Хевън около еди блок. В засада. Трябваше да убие човек. Така му бе заповядал Гласът, а от известно време Пит го слушаше сляпо. Гласът принадлежеше на някой, който се казваше Самаел и Ейнджъл бе полудял напълно по него.

Бе два след полунощ. Времето бе топло, а небето - тъмно и с много малко звезди. Около блока, до който Пит дебнеше, имаше посадени дръвчета. Самата сграда се намираше в края на града. Единстеното, за което Ейнджъл се молеше бе да мине някой.

За съжаление нямаше минувачи. Пит ядосано извади дълъг автоматичен нож с черна дръжка. Започна да го щрака и после да го прибира нервно.

От мобилния се чу глас:

- Прибери го!

- Защо, Самаел?

- Прибери го ти казаха! Първата жертва трябва да умре от голите ти ръце. По-късно ще ти разреша да убиваш с олово или стомана.

Пит прибра ножа в десния джоб на анцуга си. Бе облечен в тъмночерен “Адидас” със зелени кантове. Нагоре носеше черна тениска с навити ръкави, та бицепсите му да се виждат.

- Значи да душа, Самаел?

-Не. Искам да удряш с юмруци, докато душата напусне с тялото. – заповяда Гласът.

Питър чу стъпки и притихна. Безжизнената светлина на уличните лампи озари , един младеж, койтo вървеше към края на блока. Юношата вървеше точно към един от входовете. Явно живееше тук.

Имаше почти няколко минути, докато Питър Ейнджъл започне да убива.

7.

Кабинетът на главния редактор Джон Дай бе заключен. Вътре освен шефът на вестник “Ню Лайф” се намираха Дейвид Робинс и дебеличък детектив. Чнгето беше облечено в индиговосин панталон с много джобове по крачолите и черна фланела с бели шарки на корема.

Главният редактор седеше зад огромното си бюро и се мъчеше да се оправдава:

- Не мога да ти дам отпуска. Трябва да продължиш да разследваш случая с холограмните видеофони. Дори ФБР има нужда от теб.

- Каква точно? Малка или голяма нужда? – невинно попита

Дейвид.

Детективът се намеси в разговора. Беше едър и топчест. Черната му коса бе къси подстригана, а очите му бяха мънички, но с дълги мигли и странно живи. Говореше бързо и леко пискливо.

- След снимките на престрелката пред “Дама Пика” вие добихте популярност, господин Робинс. Доста хора ви се възхищават. И биха споделили с вас неща, които биха премълчали пред полицията. Лично кметът на Лок Хевън е разрешил вие да помагате на разследването. И моите шефове мислят така.

Журналистът зяпна недоумяващо. Попита:

- Кой сте пък вие? И какво точно искате от мен?

- Аз съм Джералд Стийл. Специален детектив съм от Федералното Бюро. Изпратен съм да разследвам няколкото убийства във вашия град станали напоследък. И искам да ми помогнете.

- ФБР ли казахте? Какво общо има Федералното Бюро с нашия смотан град?

- Ще ви кажа по-късно. Когато заработим заедно.

- Съжалявам, но аз пиша статия за новото поколение холограмни видеофони.

- Оказа се, че има връзка между убийствата и ТЕЗИ телефони.

- Не мога да ви помогна. Дойдох при шефа само за да си взема отпуска.

Главният редактор се навъси зад дебелите си очила:

- Казах ти, че не мога да ти дам отпуск.

- Шефе, не искам да се занимавам с този случай. Всичко почна да става прекалено откачено.

- Моля те, Дейв. Ти си единствения, който трябва да го разследва. Ти си най-кадърния и най-популярния от екипа. Можеш да станеш герой, ако разкриеш нещо. Помисли за славата. Помисли за парите. Помисли за града.

1. ПОМАГАЧИТЕ

Мъжът, който седеше срещу Питър Ейнджъл изглеждаше наистина отнесен. Гледаше някак настрани, прмижавайки от следобедното слънце. Тъмнорусата му коса стърчеше като избухнала, а сините му очи по някакъв начин издаваха склонност към пиромания. Беше облечен в сивозелена фланела поръбена с шев по раменете. Надолу носеше тъмносив анцуг “Найк” и бели маратонки с неопределена марка.

- Къде е пратката? - попита Ейнджъл.

- В десния ми джоб. – отговори мъжът. – Разработен е специално от няколко учени мъже, които почитат Самаел.

- И за какво служи?

- Течността е специална. Прави зъл всеки, на който се инжектира. Все още не е тествана. Самаел нареди да я изпробваме върху онзи тип – журналиста.

Двамата мъже седяха в едно кафене с бели пластамси и тъмносини пластмасови столове. Беше наполовина пълно, но тяхната маса бе най-далечна и никой не можеше да ги чуе.

Ейнджъл се поинтересува:

- Приятел, защо говориш като сектант?А, да исках да те попитамзащо си пропътувал 210 мили за да ми донесеш нещо, което ще накара някакъв скапан журналист да мине на наша страна?

- Виж, има много хора, които почитат Самаел и те говорят като мене. Това, че ти неговият най-приближен не ти дава право да го пребрегваш. Както и да е. Аз съм Куриер. Това ми е работата – да пътувам. Освен това ако разработката е успешна, всеки на който се инжектира, ще почне да се покланя на Самаел. Това нещо ПРОМЕНЯ хората.

- Толкова ли е важен онзи тип?

- Не ми казаха всичко, но от това което разбрах, Дейвид Робинс е човек със особено значение.

- Добре, дай ми течността, а аз ще се погрижа да я инжектирам на онзи боклук.

Питър гледаше безизразното яйцевидното и остро лице на куриера.Очите му шареха и в тях святкаха мини, барут и съзнанието на една откачалка. Куриерът подаде под масата една добре запечатана епруветка. Течността в нея бе зеленикава и фосфоресцираща.

Ейнджъл внимателно я прибра във вътрешния джоб на черното анцугово яке.

Отбеляза:

- Радостно е да знам, че има хора, които ми помагат.

- Не сме много, но вършим работа. – скромно изрече куриерът. – Тук, във вашия град има още един Помагач. По-късно ще му се обадиш за да те снабди с оръжие.

- С удоволствие. – замечтано каза Питър.

2.

Джералд Стийл шофираше внимателно белия си “Крайслер” из натоварения трафик. Автомобилите приличаха на двупосочни пасажи от лъскави мигриращи риби.

Инспекторът се обърна към Дейвид Робинс:

- Не разбрах защо искаш да ходим в участъка?

- Трябва да знам повече за серийния убиец. Искам да съм в час, щом ще разследваме заедно.

- Мога да ти покажа само някои неща. Ако нещо секретно излезе в медиите, ще ме направят регулировчик и дори безплатно ще ми подарят дузина свирки.

Журналистът предложи:

- Сега ще отидем в участъка. Ще ми покажеш снимки от убийствата и местата им. Няма да изнасяме нищо.

- Добре. – омърлушено измънка детективът. – Обаче съм сигурен, че поне няколко човека ще те разпознаят. Познават и мене – преди да отида при Федералните и аз живеех тука. И хората ще се чудят. Освен това ще ме питат – какво прави оня смотан журналист в полицията?

- Шефът ти нали знае истината. – успокои го Дейвид. – Или може би шефката?

Джералд каза троснато:

- ФБР не е МИ5, а Щатите не са Англия. Федералното Бюро никога няма да бъде ръководено от жена!

3.

Питър Ейнджъл седеше и чакаше в тъмното. Нощта отново бе хладна. Пите бе облечен в опърпан червен флай с дупка, колкото юмрук на лявата страна, приличаща на съдран орден. Останалите му дрехи също бяха невъобразимо мизерни. Питър се бе напръскал с уиски, за да допълни образа на скитник. Смяташе, че така не привлича погледи. И беше прав.

Пейката на която Питър седеше бе стара занемарена и ръждясала. Освен това се намираше на двайсетина метра от входа, в който живееше Дейвид Робинс.

Нещо в мозъка на Ейнджъл завибрира. Той извади клетъчния телефон и натисна зелената слушалка. Гласът зазвуча направо в мозъка му.

- Рабът Господен идва. Трябва да влееш в кръвта му елексирът на нашите Помагачи. Тогава ще стане мой.

4.

Минаваше девет, когато Питър видя журналиста да се прибира. Ейнджъл чакаше вече повече от два часа и се бе омърлушил. Той извади хартиена кесия от левия джоб на якето си. В нея имаше бутилка с малко уиски, останало вътре. През това време журналиста стигна до него, изгледа го съжалително и подмина към входа си.

Ейнджъл отпи, прибра бутилката и се заклатушка след Робинс. Дясната му ръка напипа спринцовката, лежаща в другия джоб на якето. Инжекцията бе пълна със специалната течност, дадена му от Помагача. Странно защо, докато стискаше спринцовката, дланта на Питър туптеше.

Робинс се обърна миг преди да влезе входа. Изгледа подозрително пияницата, който се мъкнеше след него.

Ейнджъл залиташе силно. По едно време се заклати, сякаш щеше да падне. Журналистът се поотпусна и влезе във входа.

Убиецът го настигна с няколко бързи крачки. Скочи и го хвана през врата с лявата си ръка. Задушаваше го. Внезапно заби спринцовката в шията на Робинс. Инжектира течността докрай.

Журналистът инстинктивно посегна към гърлото си, изненадан от рязката болка. Ейнджъл нанесе саблен удар отляво по шията. Странно, но Робинс не падна. “Здрав копелдак е тоя”, каза си убиецът. Журналистът леко се наведе и вдигна лакти пред лицето си. Ейнджъл посегна да ритне в слабините, но Дейвид инстинктивно вдигна коляно и парира удара. После се завъртя и съвсем случайно успя да удари с десния си лакът нападателя в лицето. Отнякъде се появиха зяпачи и почнаха да крещят.

Разярен, Ейнджъл се изплю, обърна се и си тръгна.

Едва сега Дейвид се отпусна на стената на входа и започна бавно да се свлича по нея.

5.

Джералд Стийл обикаляше безцелно улиците на Лок Хевън, щат Пенсилвания. Градът бе малък, смотан и с постоянно население от 40 000 души. Общо взето по форма приличаше на наръфана палачинка. Имаше три язовира и четири парка. В околностите му природата бе хубава. На около 30 километра от града имаше и някакво много много древно индианско селище, назовавано Пачакутек. Археологическа забележителност,която привличаше туристи. Джери се насили да мисли не за скапаното градче, а за случая, по който трябваше да работи.

Все пак се бе родил тук и бе живял тук. После успя да почне работа в Бюрото и замина от малкия скапан град. Останаха му обаче няколко приятели, с които поддържаше връзка.

В жабката на белия му “Крайслер” му имаше снимки. Снимки на трупове. До всеки от тях бе намерен мобилен телефон, марка “Финерон”.

Парапсихология. Джери не вярваше в тази псевдонаука. Наскоро Стийл бе гледал едно предаване по Анимал Планет. За една жена и нейната птица. В 38 от 72 случая бе доказано, че жената има телепатична връзка с папагала си.

Джералд не бе повярвал на нито една дума от предаването. И точно на него бяха наредили да разследва случая с мобилните телефони, които се предполагаше, че носят смърт.

Джери караше по улицата и оглеждаше хората. Някои вървяха – забързани, сериозни и делови. Някои стояха по спирките. Голяма част от тях говореха по преносимите хай-фи слушалки, гледайки нямо пред себе си. Или гледайки в слушалките, поне тези, които имаха 3 джителефони с две камери.

Нокиа. Моторола. Сони Ериксон. Самсунг. Саджем.

Различни видове.

И сега се бе появила една нова марка - Финерон.

Носеща смърт.

И никой от полицията, ФБР или Управлението не можеше да каже кой стои зад това.

6.

В редакцията на в. “Ню Лайф” имаше някаква сбирка. В “компютърната” стая. Дузина от колегите на Дейвид Робинс се бяха накачулили върху столове и бюра. Поне петима бяха се настанили близо до климатика заради непоносимата лятна жега. От радиото тихичко се носеше някаква балада на Марая Кери.

Дейвид се намръщи. Не помнеше нищо от снощи. Освен това го боляха вратът и главата.

- Здравейте. – изломоти Робинс. – Ще ми освободите ли едно Пи-Си?

- Здрасти. – отвърнаха няколко от колегите. Останалите кимнаха или помахаха.

Мериън Луксел, по-хубавата от двете пом. редакторки стана. Предложи;

- Седни Дейв. Пиши си спокойно.

Мериън бе подстригана на черта, обилно начервена и винаги носеше прилепнали панталони. Този път бяха сиви.

Дейвид се насади пред освободения компютър. Глъчката му пречеше да се съсредоточи. Той се обърна към Мериън:

- Какво става? Купон ли има, що ли?

- Клюкарим относно холограмните телефони и Убиеца. Вече му измислиха и прякор – Мобилния Убиец.

- А-ха.

- Между другото, онази твоя статия за незаконните кучешки боеве няма да излезе.

- Защо? – в гласът на Дейвид имаше истерична нотка.

- Защото няма нито една снимка към нея.

- Ако се бях опитал да снимам щяха да ме хвърлят на кучетата.

- Телефона ти няма ли камера? Защо не се опита поне?

- Има. Не исках обаче да се опитвам да снимам. Не исках да ставам на кучешка храна.

- Съжалявам. Шефът нареди. Освен това статията е прекалено остра и има опасност да ни осъдят. Ако беше донесъл снимки, щеше да се вижда, че се провеждат незаконни боеве между питбули и бултериери. И нямаше да имат претенции, щото най-вероятно щяха да са закопчани. А така може да ни обвинят в евтини сензации и да мрънкат, че клеветим честните граждани.

Дейвид се възмути:

- Ама аз съм посочил всичко. Места на провеждане на боевете. Дати. Мисля, че ще мога да доведа и един свидетел.

- Не става, Дейви. Спомни си онази твоя скандална статия за наркотиците. Дето ги бяха засадили на покрива на оня “Клуб 69”. Шефа го е страх случаят да не се повтори.

Дейвид стана и изскочи от стаята. Излезе от редакцията.

Запали “Шевролета”-а и започна да обикаля улиците на Лок Хевън.

В същото време палеше една цигара от друга.

7.

Слънцето залязваше. Питър Ейнджъл вървеше бодро по една от улиците на Лок Хевън и носеше тежък сак. Крачеше към центъра на града.

Гласът в главата му изграчи:

- Трябва да оставиш сака на площада.

- Може да си помислят, че е бомба, Самаел.

- Няма. Ще отвориш ципа докрай. И ще разхвърляш няколко телефона наоколо. До сутринта ще ги разграбят.

Питър се замисли. После попита предпазливо:

- Няма ли да ги продаваме както досега?

- Прекалено много хора научиха, че носят смърт. Тези, които още не са дочули обаче, ще ги вземат.

Ейнджъл отново зададе въпрос:

- А защо в началото ги продавахме?

Гласът от телефона не отговори.

Питър сам се сети. Ако подаряваш нещо, което би трябвало да е скъпо, само ще привлечеш внимание.

Ейнджъл се огледа предпазливо, когато стигна до площада. Мегданът представляваше голям правоъгълник с фонтан в центъра. В задната му част се намираше сградата на кметството. Близо до фонтана имаше пилон за знаме.

Ейнджъл застана в центъра на площада. Огледа се. Имаше малко минувачи. Бяха далеч от него.

Пит нагласи сака, точно както му бе заповядано. И си тръгна.

Спортната чанта остана на площада. Черна, отворена и чакаща.

Предлагаща мобилна връзка.

И мобилна смърт.

8.

От няколко дни Дейвид Робинс винаги беше в лошо настроение, но пълен с енергия. Главата го болеше, а очите му бяха кръвясали. Чувстваше, че трябва да направи нещо, но не беше сигурен какво точно.

Спря колата пред една зала за бодибилдинг. Излезе от автомобила и влезе в гима. Вътре имаше десетина човека. Бяха облечени спортно – с къси гащета, тениски и потници. Трима-четирима от тях почти не тренираха, а само се перчеха пред огледалата. Чуваха се откъслечни разговори на висок глас:

- Казах ти, пиел тамоксифен да се прочисти, щот циците му пораснали и виснали кат’ на жена!

- ... Прекалил е с хаповете.

Преди няколко години Дейвид бе написал статия за анаболните стероиди. Тогава бе понаучил някои неща за бодибилдинга. Знаеше, че клякането с щанга зад врат е едно от основните упражнения. Знаеше и горе-долу как се изпълнява.

Журналистът постави 120 либри на щангата. Успя да направи 25 повторения и се задъха. Спря да си почине за около 3 минути и постави двеста. 10 повторения. 3 минути почивка. Този път сложи 240 либри. С тях клекна пет пъти. Изправи се и постави внимателно щангата на стойките за клек.

Дейвид се почувства добре. Това му беше първа тренировка. Започнаха да го изпълват енергия и сила.

9.

Джералд Стийл бързо и пъргаво вървеше към редакцията на вестник “Ню Лайф”. Заради работата под прикритие се бе облякъл наистина кофти. Носеше раздърпан и избелял анцуг с тъмносин цвят и стари, но запазени маратонки “Диадора”. Нагоре бе облечен в сива тениска, под която изпъкваше кръгличкото му шкембенце.

Инспекторът не след дълго намери кабинета на двете помощник-редакторки. Почука на вратата и влезе.

Вътре бе по-младата пом. Редакторка – Мериън Луксел. Симпатична жена с прическа, приличаща на мотоциклетна каска и вирнат чип нос.

- Здравейте. – каза Джералд.

- Здрасти. Дейвид Робинс ли търсите?

- Ъ-ъ-ъ... Случайно да е в редакцията? Мобилният му е изключен.

- Момент.

Мисис Луксел вдигна слушалката на старомодния стационарен телефон, лежащ пред нея. Набра някакъв номер и изчка малко.

- Съжалявам. Телефона в кабинета му не отговаря. Впрочем той рядко пише в кабинета си. Предпочита “компютърната” стая. Ако искате, потърсете го да не е при Шефа.

Мисис Луксел погледна с желание компютъра си. Промърмори:

- Знаете ли... Трябва да работя.

Джералд Стийл срамежливо измъкна една папка иззад гърба си. После запристъпя срамежливо на едно място. Прошепна:

- Ами аз съм ви донесъл нещо.

Мисис Луксел леко се изчерви и с тънък глас попита:

- Значи не сте дошъл само заради Дейвид?

- Не – поясни инспекторът. Всъщност доколкото знам вашият вестник публикува разкази. Един път седмично. В събота.

- Какво?

- Ами донесох ви един разказ. – притесни се Джералд. – Отдавна пиша истории на ужасите. Но досега не съм публикувал нито една.

Питър Ейнджъл влезе в мъжката тоалетна на клуб “69”. Там с изненада видя една красива, леко облечена тийнейджърка. Навеждаше се над мивката.

Това вече беше прекалено.

Нещо като бонус, когато си ударил Голямата Печалба на ротативка. Точно мислиш, че всички монети са се изсипали, когато едноръкият бандит започва да дрънчи, да светка и да пуска железни пари още по-силно.

Пит Ейнджъл леко се приведе към девойката. Злорадо и усмихнато попита:

- Какво правиш тук, миличко? Не видя ли, че влизаш в мъжката тоалетна?

Девойката явно бе пушила марихуана или ганджа. Държеше се на краката си, а големите и черни очи изглеждаха леко разширени. Имаше дълга кестенява коса, вързана на множество малки плитки, красиво лице с малки остри очи и дребничко, но стегнато тяло. Беше облечена в черни прилепнали панталони; нагоре носеше блузка без ръкави в същия цвят с дълбоко изрязано деколте. Миришеше на пот и алкохол. Явно бе прекалила с пиенето и с танците.

Момичето смънка:

- Извинявай, ако съм те притеснила. Влязох да пия вода.

- В женската тоалетна няма ли чешма? – изръмжа възбудено Ейнджъл.

После скочи върху момичето. Тя отвори уста за да вика. Питър затисна устните и с лявата си ръка. Тя се опита да хапе. Ейнджъл събра в шепата си няколко плитки на косата и. После удари главата и странично в една от стените.

Краката и се подкосиха. Въпреки всичко момичето се опитваше все още да се съпротивлява. Питър я оскуба още по-жестоко; усети че я боли ужасно и малко му остана да изкрещи от кеф; беше получил ерекция.

Ейнджъл удари още два пъти главата и в стената. Но не много силно. Не искаше тя да умре веднага. Не искаше и големи издайнически кървави петна по стените.

Питър се огледа. Всичко бе продължило едва няколко минути. Не се знаеше кога ще влезе накой. Той гушна жертвата си и почна да я носи към най-далечната тоалетна кабина.

Желаеше я.

10.

Дейвид Робинс и Джералд Стийл гледаха безформените очертания под черната мушама. Беше труп на момиче; новата жертва на Мобилния убиец, както вече го бе нарекла пресата.

Джералд приклекна и повдигна с писалка долния край на мушамата. Видяха се прасците на жертвата. Бяха дебелички и там където нямаше кръв, тънките вени прозираха през бялата кожа. Върху прасците бяха изрязани някакви знаци. Най-много приличаха на свастики. Загадъчно наподобяваха пиктограми, а може би и стилизирани йероглифи. Едва в моргата щяха да измият съсиреците от краката на жертвата. После щяха да ги снимат. И тогава може би имаше вероятност да разгадаят какво представляват точно знаците.

Внезапно до тях се прилближи едър детектив с прошарена коса и сив костюм.

Детективът задърпа журналиста за ръкава. Обърна се към Джералд:

- Ей, този е от пресата. Кой го е допуснал на местопрестъпление?

Джералд стисна детектива за китката. Обясни:

- Дейвид Робинс има официално разрешение от шериф Джонатан Крейн да подпомага разследването. Желателно е да е тук и освен това има това право.

- Обади се на шефа си приятелю. – обърна се Дейвид към детектива. – И му кажи, че ти се регулира движението.

Детективът промърмори извинение и се отнесе нанякъде.

Джералд погледна журналиста. Изглежда всеки момент беше готов на всичко. Освен това изглеждаше някак различен. Като че ли бе станал по-едър... и освен това бе облечен в нови, абсолютно гъзарски дрехи.

Стийл сръга Робинс в ребрата. Попита;

- Искаш ли да идем някъде и да опънем по едно малко? Мисля, че имаме нужда.

Журналистът не слушаше Джералд.

Попита съдебния лекар, който се мотаеше наблизо:

- Била ли е изнасилена?

Съдебният лекар вдигна лице и погледна Дейвид. Носеше сив и избелял евтин тънък костюм. Сините му очи бяха безизразни, изцъклени и при по-внимателно вглеждане – може би тъжни. Приличаха на стъклени топчета. Лицето му бе сбръчкано, подобно на кожена кесия за пари. Само, че празна.

Съдебният лекар отвърна:

- Да, със сигурност.

11.

Барът бе със странен дървен интериор, напомнящ тъмна гора. Обаче част от мебелите бяха толкова меки, все едно са крадени от султански харем. Една от атракциите на бара бяха две наргилета, за по-изтънчените клиенти. От грамадните черни тонколони по ъглите леко се разнасяше мученето на Джо Кокър.

Дейвид вдигна шишето с текила. Вътре пияно до смърт се клатушкаше червейче. Дейвид напълни неговата чаша и тази на Джералд до ръба. Вече бяха изпили една бутилка от мексиканското пиене. Тази им беше втората.

Джералд се беше ухилил и изговаряше думите по-ясно отколкото като не беше фиркан:

- За какво да пием?

- Ти кажи.

Джералд метна хаотичен поглед към журналиста. Изказа се:

- Да пием за моята самотна жена и дъщеря, които не съм виждал от една година.

След като изпразниха чашите журналистът се усети:

- Разведен ли си?

- Нещо подобно. Беден-разведен – не ми се обяснява. – очите на Джери се насълзиха.

Журналистът наля отново. Реши да смени темата:

- Напоследък нещо ми става. Започнах да тренирам бодибилдинг. Почти всеки ден. Наистина качих килограми. Старите дрехи не ми стават. Купувам си нови. По-големи.

- А стероиди взимаш ли? Боцкаш ли инжекции?

- Не. Даже и витамини не вземам.

- Виж, виждал съм човек, който “взима” анаболи редовно. Държи се горе-долу като тебе.

- Ако искаш да ме обиждаш или псуваш – давай. – засегна се Дейвид.

- Добре. Да не плямпаме повече за тебе. К’во мислиш за знаците по труповете?

- К’ви “Знаци”? Оня филм с Мел Гибсън ли?

- Не бе, тези дет днеска бяха изрязани по краката на жертвата. На к’во ти мязат?

- Не мо’а да се сетя. Май, че гледах преди години такъв филм. “Проектанта Блеър”?

- “Проклятието Блеър” беше филма. Ма тези символи са по-различни. Хем мязат на свастики, хем като че ли и на цифри. Кат че ли убиецът брои нещо.

- К’во ли?

- Жертвите, Дейвид. Брои жертвите. Кат че ли бележи коя е поред, на краката им. Ма на някъв негов си език.

Дейвид Робинс се стегна. Придоби сериозен вид. Явно искаше да каже следващото изречение без да заваля пиянски думите.

Обяви тъжно:

- Знайш ли, Джери... Когат’ бях малък, никога не съм мислел, че възрастните се наливат толкова.

12.

Питър Ейнджъл си беше наел нова квартира и сега си почиваше. Напоследък наистина бе свършил много работа. Сега смяташе да лежи и да проспи цялата вечер. Както сам пресмяташе, бе убил най-малко петнайсет човека. Онзи смахнат журналист бе единствената опасност. Но Питър се беше справил с него. Беше му инжектирал онази течност, ковто щеше да го превърне в послушен роб на Злото.

Ейнджъл се намръщи. Нервно вдигна седалката на фотьойла и бръкна в кухината. Извади два еднакви пистолета “Дизърт Ийгъл”. Единият имаше заглушител, омотан със скоч.

Ейнджъл включи телевизора и намери CNN. Отново бръкна във фотьойла. Извади шишенце оръжейна смазка и цветни стари парцали.

Пит мислеше за съпругата си Жанет и за малкия си син – Ейнджъл. Липсваха му. Жанет се бе омъжила за него, понеже знаеше, че Пит е сравнително заможен и знае много начини да печели пари. Както по-късно Жанет разбра – повечето му методи бяха незаконни. Но тя живееше с Питър, беше му родила син и постоянно казваше, че го обича. Особено когато Пит и купеше ново кожено палто или скъпа сребърна дрънкулка. Тогава полудяваше от любов.

Пит реши да се обади на жена си. Набра я. Тя разбира се не знаеше, че той си е в града, но служи в момента на Самаел. Беше и казал, че заминава малко по работа. Ейнджъл набра Жанет.

Съпругата му вдигна. Понеже на телефона и не се изписваше номера, който я търси малко предпазливо каза:

- Да?

- Как си, Жан?

- Мило, много съм се затъжила! Къде си? Ще си идваш ли скоро вкъщи?

- Имам още някои неща да свърша, Жан. Къде е Ейнджъл? Добре ли е?

- Да ти го дам ли?

- Дай го на тати.

Ейнджъл беше на три години. Наричаше нещата по свой си начин и беше единственото същество на света, което Питър обичаше почти колкото себе си.

В слушалката се чу:

- Тати къде е? Тати кога ще вози Ейнджи на бу-то?

- Кво ста’а Ейнджи? – басовият глас на Питър бе мек, дори нежен.

- Ейнджи иска вози на бу-то. Ейнджи иска пак ходи на риба с тати.... - /пауза и леко подсказване: ”Кажи на тати”/. - Мама ми купи неска златна гливничка.

- Ейнджи, ще те заведа на риба. Ще хванеш пак най-голямата. – обеща Пит. Дай мама Жана.

- Мило,...- чу се отново гласът на съпругата му. Айде да си дойдеш. И двамата сме се затъжили.

- Ще си дойда скоро, Жан. Много скоро. Чао. – внезапно каза Питър.

- Чао, мило.

Едва разговорът прекъсна и мобилният телефон “Финерон” иззвъня. Пит натисна копчето със зелената слушалка. В главата му зазвуча глас.

- Робе, - чу Питър, знаеш ли колко души си погубил.

- Да, Господарю. – отвърна плахо Ейнджъл. – Петнайсет.

- Така. Още няколко стотици получиха по различни начини моите слушалки. И скоро ще намерят смъртта си.

- Да, Самаел. Но кучетата вече знаят. Никой не иска нашите телефони вече.

- Това е без значение. Още шест души Питър. Трябва да убиеш още само шест души. Тогава ще се добия със сила. Със Сила, Питър. И ще Възляза на дневната светлина.

- Както кажете, Господарю. – радостно се съгласи Ейнджъл.

- Добре, робе. А сега излез навън и убий шестима. Искам тяхната кръв. Искам техните души. Искам да Изляза.

Телефонът замлъкна.

Ейнджъл зареди смазаните оръжия. Прибра шишето и смазката, окъдето ги бе извадил. От същото място извади четири пълнителя. И нож. В калъф с каишка. Сложи по два пълнителя в джобовете на анцуковото си горнище. Прикрепи ножа на прасеца си с помощта на каишката. Взе един парфюм “Гучи”, който стоеше на една лавица до телевизора. Напръска се зад ушите, около мишниците и по врата. Може би повечето хора и да не го харесваха, но Питър се къпеше ежедневно. Пръскаше се с парфюм за 300 долара най-малко три пъти дневно. На Ейнджъл му харесваше да е чист и да мирише приятно. Майка му беше научила още като малък на това. Впрочем той отдавна не разговаряше с нея, дори и по телефона.

Питър излезе от кварирата. Внимателно заключи вратата.

И потъна в нощта.

На лов.

13.

Когато се стъмни в град Лок Хевън, улиците оредяват. Все повече хора си намират причини да не излизат по тъмно. Слуховете се разнасят бързо в малкия град. Чува се все по-често за мобилни телефoни, които носят смърт. Чува се и за убиец, който не може да бъде заловен. Слуховете растат и се преплитат вазимно.

Слуховете са лепкави и миризливи. Те носят гаден и натрапчив вкус в устата; сърбеж и кисела миризма под мишниците; болки в главата и рамътване на мозъка.

Тъмно е. Въпреки това по улиците все пак могат да се видят минувачи. Някои просто не вярват в Мобилния Убиец. Други все още не са чули зловещата клюка. Има и такива, които си мислят че точно на тях не може да се случи.

Две момчета седяха на един тротоар. Играеха си с пудел на име Крис. Едното момче бе високо, добре сложено с гъста черна коса и дебели устни. Другият тийнейджър бе среден на ръст, кльощав късо подстриган блондин. Пуделът на момчетата не изглеждаше чистокръвен. Раздърпаната му козина и светлокафевият цвят намекваха за кръстоска с териер.

Дейвид Робинс крачеше по улицата на която бяха двете момчета с пудела. Напоследък Дейвид не се чувстваше добре. Тренираше почти всеки ден и в тялото приличаше на робот. За съжаление главата му постоянно бе размътена.

Вратът на Робинс пулсираше и го болеше. Дейвид смътно си спомняше, че преди време някакъв тип го беше нападнал и го бе убол с нещо по врата. Сега убоденото пулсираше странно.

Напоследък Робинс се чувстваше недооценен и се караше постоянно с почти всички. Не се срещаше и не разговаряше с никой.В момента му се искаше да се бие.

Дейвид бе облечен в черен костюм. Марков. И скъп. Беше му с два номера по-голям от необходимото. Умишлено си бе купил толкова голям костюм. Напоследък от тренировките тялото и крайниците му растяха и се надуваха като балони.

Двамата тийнейджъри с интерес зяпаха едрия мъж в грамаден костюм.

“Виж бе.” – измънка блондинът и сбута приятеля си. – “Тоя мяза на Скалата.”

Дейвид дочу, че го обсъждат и видя, че го зяпат нагло.

Робинс приближи на крачка от момчетата. Пуделът започна да джавка срещу него.

Дейвид попита твърдо:

- К’во ме гледаш бе?

По-едрият чернокос младеж отвърна:

- Не гледаме тебе.

- Кого гледаш, бе? Извини ми се, че ме гледаш!

- Казах ти бе, човек, не гледаме тебе. Не се заяждай. Ходи си по пътя.

Дейвид заповяда:

- Извини ми се веднага, че ме гледаш!

Къдравият чернокос младеж се изправи. Беше висок 6 фута – точно колкото Дейвид. Може би тежеше около 180 фунта.

След постоянните тренировки напоследък, журналистът тежеше поне с 40 фунта повече от младежа. Робинс попита отново:

- Ще се извиниш ли?

- Не. Разкарай се веднага. Не гледахме тебе. И да сме гледали, няма за какво да се извиняваме. Ходи си по пътя, ако не искаш проблеми.

Русият младеж също стана от тротоара. Натърти:

- Да. По-добре бегай оттука. Не си търси белята.

Дейвид дори не погледна русия. Изненадващо хвана по-едрия с две ръце за гушата. Започна да стиска. Младежът посегна да го удари. Робинс изведнъж стисна двойно по-силно. Тийнейджърът омекна и се свлече.

Изграчи:

- Няма да се извиня!

По-слабият младеж мина зад Дейвид и се опита да го събори. Робинс се завъртя рязко и го удари с лакът по лицето. Младежът падна на земята. Лицето му кървеше.

Журналистът продължи да души къдравия чернокоско.

Отново попита:

- Ще се извиниш ли?

Младежът пресипнало изхъхри:

- ...Звинявай... че ... те... гледах.

Дейвид пусна младежа. Онзи падна на земята, кашляйки. Задъхваше се, беше му трудно да диша.

Пуделът спря да джавка. Захапа крака на Робинс. Направо се впи в глезена му. Явно накрая му дойде смелостта.

Дейвид внимателно отскубна кучето от глезена си. Вдигна го за каишката и започна да го върти.

След малко го пусна. Кучето отлетя на десетина фута. Падна и започна да агонизира. Квичейки.

Дейвид пооправи костюма си.

После продължи надолу по улицата. Чувстваше се много добре.

14.

Питър Ейнджъл беше решил да убие полицай. И без това трябваше да убие още шестима. Защо пък единият да не е полицай? Ежнджъл вече си бе набелязал желаната жертва. Следеше го от около половин час. Ченгето имаше някакви фигури по пагоните. Май че бе лейтенант. Или капитан. Полицаят беше висок и дебел, възрастен, с посивяла коса и голям нос. Имаше характерния изцъклен поглед на кука. Очите му май че бяха сини и сякаш втренчени. Ейнджъл реши да ги извади.

Полицаят закрачи в една тъмна уличка. Вървеше безгрижно и не се оглеждаше настрани. Като вървеше се клатушкаше, понеже беше дебел като свиня. Сега бъркаше в джобовете си, май търсеше ключовете за дома си.

Питър забърза след полицая. Бе тъмно, някъде около час преди полунощ. Пит бе облечен в шалварести тъмночервени дънки, бяло-сини маратонки и кървавочервено яке. Беше прекалено топло за да носи яке, но иначе оръжията му можеше ида се видят. В дясната си ръка Ейнджъл държеше туристически нож. Криеше го зад дланта и лакътя си.

Едрият полицай внезапно спря. Питър почти го настигна. Куката се обърна и го погледна безразлично. После продължи да върви.

Питър настигна “куката”. Внезапно вдигна ножа и го заби в тила на полицая. Даже малко подскочи за да е по-плътен удара. “Куката” се свлече като прасе, ударено с брадва по чутурата. Кръвта бликна от врата му. Полицаят отвори уста да извика, но само изхъхри немощно. После погледа му сякаш помътня, а очите му загледаха безжизнено в една точка.

Кръвта започна да образува тъмна, смърдяща на ръждясало желязо локва.

Ейнджъл клекна до полицая. Беше решил да му извади очите. Само се чудеше дали да използва ножа или...

Питър избърса ножа в светлосинята униформена риза на полицая и го прибра. С лявата си ръка повдигна брадичката на трупа. После заби силно десния си показалец в лявото око на ченгето.

Внезапно Ейнджъл дочу далечен шум от автомобил. Може би идваше насам.

“Мобилният убиец” се огледа. Засега нямаше никой в уличката. Но имаше вероятност скоро да се появи. Ейнджъл погледна трупа със съжаление. От празната очна ябълка течеше кръв и някаква течност, подобна на белтък. Питър се отказа да извади и другото око. Избърса показалеца си в ризата на полицая. Май че под нокътя му остана част от ретина. Ейнджъл се изхили гордо.

“Мобилният убиец” се изправи и започна бавно да се отдалечава в тъмнината. Ченгето остана да лежи на улицата.

Един мъртъв едноок пазител на Реда.

15.

Джералд Стийл си беше дал почивен ден. Беше решил да го прекара в ловно-рибарския магазин на приятеля си Дайдо Хардимут. Дайдо бе висок, слаб и синеок млад мъж с ясно изразена плешивост въпреки, че бе само на четвърт век. Твърдеше за себе си, че е най-желаният ерген в родния си град. И обичаше клюките.

Магазинът му бе малък, но уютен, пълен с най-различни ловно-рибарски вещи. И животни. Те шаваха и крещяха, най-вече папагалите. Дайдо умишлено бе напълнил една отворена кутия от шоколадови бонбони със захранка за риби. Захранката бе оформена на кръгли малки и кафяви топчета. Приличаха на шоколадови бонбони. Понякога Дайдо чепреше някои от клиентите с тях. Падаше голям /според него/ майтап.

Хардимут подметна:

- Джери, с тебе не се ли мъкне напоследък един журналист?

- Да. Дейвид Робинс. Голям пичага е.

- Чух, че вчера е вкарал в болница двама тийнейджъри. От моя квартал. Пребил им даже и кучето.

- Сигурно нещо бъркаш. Робинс е пичага. Не може да направи такова нещо. Чувал ли си онази история с престрелката пред “Дама Пика”? Още оттогава знам за него, че е печен.

Дайдо се позамисли. После каза:

- Истина е. Казвам ти. Бил е облечен в черен костюм, който му е бил по-голям отколкото трябва. Видели са го.

Джералд Стийл се позамисли. Вярно, напоследък Робинс обличаше все по-скъпи костюми, които на всичко отгоре му бяха и широки.

Както Робинс беше обяснил: “Непрекъснато вдигам щанги. Качвам мускули и тялото ми расте. Затова нося нови и по-големи костюми.”

Джералд попита с интерес:

- Съгласил ли се някой да свидетелства?

- Не знам. Може да е само клюка. Така поне разправят и квартала.

- И кога е станал побоят?

- Вчера.

Джералд се замисли по-дълбоко. Чудеше се откъде напоследък Робинс има мангизи да поръчва и да сменя непрекъснато скъпи дрехи. Чудеше се също така възможно ли е Дейвид да е пребил някой?

Напоследък журналистът изглеждаше доста нервен.

16.

Залата за бодибилдинг бе голяма. Имаше огромни прозорци, боядисани наполовина в бяло. Вътре се носеше мирис на желязо. Едната стена почти бе закрита от огледала. До нея бе поставена стойка отрупана от дъмбели с различна големина. Имаше и машини и велосипеди “Кетлер”, разпръснати навсякъде. Намираха се и лостове “Елейко” с дискове от същата марка, за тези, които искат да вдигат свободни тежести.

Дейвид Робинс стоеше сам пред стойката за клекове. Навън бе нощ. Дейвид се бе договорил със собственика на залата срещу определена сума, която плащаше в края на седмицата, да му разреши да тренира през нощта.

Робинс се гледаше в огледалото. Бе облечен в тъмносиньо анцугово долнище. Нагоре носеше светлосива тениска, поизрязана на ръкавите и врата. Вените на врата и челото му бяха изпъкнали и издути от сериите, които бе правил допреди малко.

Оставаше последната серия. На лоста бяха поставени дискове с обща тежест седемстотин либри.

Журналистът откачи лоста от стойката с пухтене и се приготви да кляка.

17.

Майкъл Малик вървеше към дома си. Той бе много дебел и висок мъж. Приличаше на затлъстял тюлен. На колана си бе закачил новата си придобивка – мобилен телефон, марка “Финерон’. Преди около половин час го бе купил на една улична разпродажба.

Малик изглеждаше доволен от новата си придобивка. Мазните му топчести бузи леко се бяха набръчкали от усмивката му.

Мобилният звънна. Очичките на Малик се присвиха подозрително. Погледна дисплея. Холограмна видеовръзка - вятър. Нищо не се виждаше. Даже не изписваше кой го търсеше. После Майкъл се сети, че за да има холограмен образ на екрана, другият разговарящ трябва да има телефон от същата марка. Малик натисна бутончето със зелената слушалка. Каза авторитетно:

- Ало?

Гласът бе на непознат, глас напомнящ за за дълбочина, лава и сяра.

- След по-малко от час те очаква смърт, приятелю. Готов ли си? Готов ли си да умреш?

Обаждането прекъсна още преди Майкъл да натисне бутончето с червената слушалка.

Питър Ейнджъл чакаше. Беше се спотаил в нощта на една по-скатана от центъра и движението уличка, която му бе харесала. Този път освен нож носеше и чук. Три килограмов. Питър отново чакаше за да убие. И отново щеше да изреже магически символ в крака на жертвата. Ейнджъл мислеше за Петер Куртен. Искаше да прилича на него.

Питър се притаи и спря да диша. Някой идваше в нощта.

Уличните лампи бяха нарядко в тази част на града. По-точно повечето бяха изпочупени и много малко от тях светеха.

Все пак Ейнджъл горе долу виждаше приближаващия минувач. Беше някакъв грамаден дебелак. Беше облечен в сивозелени дрехи. Сако и панталон, които изглеждаха готови да се пръснат под напиращите му меса. Когато приближи, Питър спотайвайки се в сенките, успя да разгледа лицето му. Мутрата му беше така оформена, че мязаше на тюлен. Ама наистина приличаше. Дори в тъмното се виждаше как горната му устна стърчи пред долната, както на споменатото животно.

Питър изчака човека да премине покрай него. После го нападна в гръб. Удари го по главата с трикилограмовия чук. Мъжът се олюля и започна да се свлича. Бавно. Ръцете му драпаха във въздуха, търесейки нещо за което да се уловят. Ейнджъл удари отново. Пак по главата. И отново. И отново.

Дебелакът падна на земята, агонизирайки. Пухтеше като духало в ковачница. Питър продължи да го удря по главата с чука.Престана, едва когато дебелакът спря да мърда. И да пуфти.

Ейнджъл започна да претърсва топлият труп. Намери голям черен портфейл, марка “Петек”. Питър се отдръпна настрани за да не се изцапа от бликащата кръв. “Странно, като цапна някой по главата, винаги тече много кръв”, каза си Питър.

Ейнджъл намери 300 долара в портмонето. Имаше и лична карта със снимка на дебелака, лежащ пред него. На снимката изглеждаше строг, замечтан и волеви. Питър се вгледа в личната карта. Мъртвия мъж се казваше Майкъл Малик.

“Няма значение кой си”, помисли си Питър. Бръкна в долнището на анцуга си и извади малък остър нож-пеперуда. “Който и да си бил, вече си само още една душа, принадлежаща на Самаел”, обобщи наум Ейнджъл.

После се зае да навива нагоре единия крачол на дебелака.

Питър трябваше да напише своето поредно послание със стомана.

Върху плът и кръв.

Домашният телефон на Дейвид иззвъня. Робинс вдигна слушалката. Беше женски глас:

- Ало, миличък? Какво правиш?

Беше Джина Гомес. Преди около 8 години, Дейвид беше спал с нея двайсетина пъти. Преди около две години пак бе споделила леглото му. Един път. Напоследък обаче бе толкова надебеляла, че приличаше на някакъв неуспешен генетичен експеримент. Показван по Анимал Планет. Обаче Джина не се отказваше да го преследва и да го тормози за секс.

Дейвид излая в телефона:

- Разкарай се!

Отсреща се чу гневен вой:

- Пази си гърба!

После се чу щракване от затварянето на слушалката.

Жени. Последната година му бяха поомръзнали. Когато не искаха да се чукат с някой само заради това, че е сравнително известен; е тогава бяха готови да го направят за едно малко уиски и един ‘Ред Бул”.

Всъщност от две години имаше връзка с едно момиче, което сег работеше като счетоводителка в Ню Йорк. Виждаха се рядко, едва 1-2 пъти в месеца. Родом приятелката му Ан Хардуик беше от Лок Хевън, щат Пенсилвания. Но идваше само за да се видят. Рядко.

Дейвид беше ходил до Голямата ябълка на четири интервюта за работа. Одобриха го само на едно интервю. Но Дейвид не хареса работата. Не беше свързана с писане.

Освен това Дейвид познаваше най-малко петдесет човека, които въпреки не особено големите си доходи, за нищо на света не искаха да напуснат Лок Хевън.

Дейвид смяташе, че за тях(както и за него), градчето съдържаше частица магия.

Джералд Стийл седеше в своя стар “Крайслер” и чакаше. В колат миришеше на евтин освежител и на парафин за кожа.

Джери беше паркирал пред дома на Дейвид Робинс и го дебнеше да се покаже отнякъде. Робинс напоследък явно бе сменил номера на мобилния си. Не се обаждаше на никой. Не се срещаше с никой. Домашният му телефон също беше постоянно изключен. Ако някой заговореше Дейвид на улицата или в заведенеие, Робинс избягваше и да разговаря. Държанието му се бе променило неимоверно.

Беше близо полунощ, когато журналистът се появи. Робинс бе облечен в тъмносиньо анцуково долнище “Найк” с бяла запетая; нагоре носеше тениска в същия цвят, може би с един тон по-тъмна. На дясното си рамо беше преметнал, малък спортен сак с неопределен цвят, също “Найк’.

Джералд подкара колата след Робинс. Дейвид в момента изглеждаше като кандидат за “Мистър Олимпия”. Беше се превърнал в културист за около три седмици. Беше станал също намусен, неразговорлив и избухлив човек. От предишният пълничък, любезен, сладкодумен и културен журналист нямаше и помен.

Нещо повече. Дейвид не звънеше на никой. Отхвърляше всички разговори по телефона, а също и всеки опит да се поговори с него лице в лице.

Джералд следеше Робинс отдалече. По това време на нощта нямаше много коли. Дейвид можеше да го усети.

Една друга кола пък следеше Джералд. Беше червен “Форд Ескорт”. Задните му прозорци бяха затъмнени с фолио.

Във “Форд”-а седеше Питър Ейнджъл. Гласът от телефона му бе наредил да следи Джералд Стийл. Питър се сети за някаква поговорка на латински, която май беше “Опознай враговете си за да ги победиш”. Или пък нещо подобно.

Питър Ейнджъл следеше Джералд Стийл, който пък дебнеше Дейвид Робинс.

Ейнджъл реши че е време беше полицаят да излезе от играта.

18.

Един червен “Форд” застигна “Крайслер”-а на Джералд Стийл. Джери машинално се обърна да види кой го задминава. Внезапно полицаят видя, че срещу него някак си обвиняващо е насочено дулото на пистолет. Джералд залегна на дясната седалка, придържайки волана с лявата си ръка.

Чуха се няколко силно приглушени изстрела. Прозореца се пръсна и покри Джери с късчета стъкло.

Стийл предпазливо надигна глава за миг. Видя един прощален изстрел, който пръсната предната лява гума на късчета малки гумички. Джералд моментално отби встрани от пътя. Видя отдалечаващия с “Форд”. Последните две цифри на номера му бяха 6 и 4.

Джералд изгаси колата. Фитнес зала “Титан”, в която тренираше Дейвид Робинс бе наблизо. Имаше малка вероятност, копелето, което гърмеше по него, да се опита да гръмне и журналиста.

Стийл извади мобилния си и повика подкрепления.

После прибра телефона и измъкна личния си пистолет “Берета 92-СФ”.

Тръгна към фитнес залата предпазливо и без да бърза.

Имаше да си връща.

Дейвид Робинс се бе спрял на една широка улица, намираща се на стотина ярда от фитнес зала “Титан”. Канеше се да пресече пътното платно и въпреки късния час за всеки случай се огледа за коли.

Отдясно на Дейвид идваше автомобил. Черно “Мондео”. Ново и скъпо. Модел от 2004г. Колата наби спирачки. От нея излязоха 5 човека. Вкупом тръгнаха към Дейвид. Извадиха от джобовете си ножове и вериги. Единичт май, че носеше бокс.

На светлината на уличните лампи Дейвид разпозна двама. Бяха тийнейджърите с кучето. Които бе пребил на улицата преди около седмица. Явно си бяха довели дружинка за да си отмъстят. Другите трима изглеждаха с няколко години по-големи от двамата бити. Бяха облечени почти еднакво. С шушлекови анцузи и маратонки “Найк” или “Рийбок” Единият носеше спортна шапка с козирка, обърната наобратно и мляскаше шумно дъвка.

Този, който вървеше най-отпред държеше грамаден лъскав нож. Беше закривен и малко приличаше на ятаган. Отмъстителят имаше дълга къдрава светла коса, бе облечен в сиво анцуково долнище и червена тениска. Закрачи нервно към Дейвид и излая:

- Този ли е, пичове? Да го размажем!

Настървени, нападателите продължиха по-уверено да вървят към Дейвид.

Робинс се приготви. Изнесе левия си крак малко напред и вдигна юмруци. Десният крак постави успоредно встрани и крачка назад от левия.

Не знаеше дали ще може да ги свали всичките. Дори да успееше да ги натръшка, достатъчно беше само един да успее да го наръга.

Къдравият дългокоско с ятагана нападна пръв. Посегна да намушка Дейвид в стомаха. Робинс отскочи вляво и го ритна силно в десния прасец. Лоу кик. Не успя да му счупи крака. Но онзи се сгърчи и малко остана да падне. Накуцвайки се отдръпна назад. Влачеше се от болка и пъшкакше.

Останалите четирима се нахвърлиха върху Дейвид. Робинс успя да избегне няколко удара с нож. Обаче тийнейджърът, въоръжен с бокс, успя да го нацели в ребрата. Робинс подивя. Започна да посяга към лицата им. Опитваше се да ги прасне в омразните муцуни. Ако успееше да удари някой в брадичката щеше да го приспи. Можеше направо да го убие.

Нападателите на Дейвид се опитваха да го наръгат. Един от тях успя да пореже кокалчетата на десния му юмрук; за сметка на това Робинс успя да го удари с ляво кроше в челюстта – онзи падна на асфалта като застрелян гълъб.

Въпреки това, изглеждаше, че тийнейджърите ще надвият Робинс. Бяха все още четирима на един. При това, въоръжени с ножове.

Внезапно се чу двоен пукот – като от отворена бутилка шампанско. Единият от ножарите залитна и падна на асфалта. Другите се поотдръпнаха и почнаха да се озъртат. Падналия започна да кърви обилно от рамото, да се гърчи и да крещи.

Отнякъде се бе появил дебел мъжага, облечен в тъмни спортни дрехи. Имаше гадна и отблъскваща брадясала муцуна. В дясната си ръка държеше пистолет. Със заглушител. Насочен към тийнейджърите.

Уличните лампи светеха студено и бездушно. Сякаш превръщаха улицата в една блестяща изоставена морга.

Младежите хвърлиха ножовете и побягнаха. Кой накъдето свари. Дебелият мъжага продължи да стреля по тях. Успя да свали още един. Другите трима избягаха.

Дейвид Робинс не помръдваше. Гледаше зашеметен. Брадясалият дебел тип прибра пистолета и се доближи до журналиста. Дейвид зяпаше втрещено.

Дебелакът попита:

- Какво си зяпнал? Май ти спасих задника?

- Защо стреля по тях?

- Защото щяха да те направят на бифтек.

- Благодаря. Обаче можеше и да се оправя сам.

Дебелият нищо не каза. Извади малък сгъваем нож. Беше със стоманена дръжка и леко закривено острие. Дебелият тръгна към двамата ранени младежи, въргалящи се и стенещи на асфалта.

Дейвид отиде при него и попита:

- Какво ще правиш с този нож?

Дебелият се захили:

- Мисля да им изрежа нещо на крачетата. Пък след като се помъчат, може и да се смиля над тях. И да ги заколя.

Дейвид заповяда:

- Остави ги на мира. Махай се оттука. Аз ще повикам линейка.

- Ей, знаеш ли с кого говориш? Аз съм Мобилният Убиец. Ти се разкарай, за да не легнеш до тях.

Двамата ранени младежи лежаха на шосето и гледаха как двамата мъже се карат.

Дейвид каза твърдо:

- Няма да ти разреша да ги убиеш.

- Сигурен ли си?

Питър Ейнджъл бръкна в долнището си и отново извади пистолета. Нареди:

- Ако не изчезнеш до една минута, ще те застрелям като куче. После гръмвам и тях. Накрая и тримата ще получите рисунки от нож по крачетата.

Дейвид нерешително погледна пистолета. Проклетите копеленца го бяха нападнали, но не заслужаваха да пукнат. Не си заслужаваше обаче Дейвид да пукне заради тях.

19.

Внезапно недалеч Робинс и Ейнджъл се чу вик:

- ЗАМРЪЗНИ! Робинс, вдигни си ръцете над главата! Ти, дебелако, остави БАВНО ножа и пищова на земята. После също вдигай лапите!

Дейвид побягна още преди да чуе последните думи. Беше разпознал гласа. Принадлежеше на Джералд Стийл. Какво ли щеше да си помисли?

Питър Ейнджъл се наведе и моментално почна да стреля. Бягаше и стреляше, търсейки да се скрие зад някоя паркирана кола.

Джералд Стийл също откри огън.

Когато успя да се поотдалечи от мястото на престрелката, Дейвид забави ход. Започна да ходи, вместо да бяга. Дишаше тежко. Един нормален минувач в една обикновена вечер. Малко хладна за лятото. Светлината на уличните лампи го подтискаше и му навяваше мисли за самота и параноя.

Какво ще си помисли Джери, каза си Дейвид. Детективът с когото водя разследването, ме видя да си говоря с Мобилния Убиец. А до нас лежаха двама ранени младежи. Трябва да му обясня, помисли си Робинс.

Ще му обясня. Но трябва да мине малко време.

Дейвид реши да се скрие. Имаше един много близък приятел, с когото рядко се виждаха по обикновени поводи. Да пият по кафе или по едно малко уиски. Най-често когато си звъняха, единият трябваше да помага на другия.

Имаха и уговорка за такива случаи. Определени думи. А те бяха: “Трябва да се видим. Спешно е!”

Никълъс Антъни. Това беше човекът, на който Дейвид винаги можеше да разчита. Сега Робинс щеше да се скрие при него.

20.

Кабинетът на главния редактор на вестник “Ню Лайф” като че ли бе побрал целия редакционен екип. Шефът – Джон Дай бе свил гнездо зад огромно бюро с кацнал на него компютър и обкичен с периферни устройства. Двете пом. Редакторки се гушеха в огромни кожени фотьойли. Около една дузина репортери, завеждаши отдели и фоторепортери бяха насядали в кабиента навсякъде като прегладнели врабчета кой където свари; повечето се бяха побрали върху големият кожен диван срещу бюрото, а някои седяха на модерни и изгъзарчени столове с колелца.

Главния редактор обяви:

- Колеги, събрах ви понеже човек от нашия вестник е

нарочен за съучастник на “Мобилния Убиец” и исках да се посъветваме дали можем да пуснем това като новина.

Започна шушукане. Възгласите “Не е възможно”, “Това е някаква нова партенка”, се чуха от различни ъгли на обширната слънчева стая.

Джон Дай повтори:

- За съжаление имаме официално потвърждение от полицейския департамент. Нашият най-добър служител Дейвид Робинс е обявен за национално издирване. Заподозарян е като съучастник в едно или няколко убийства.

Майк Пинтър, един от фоторепортерите се възмути:

- Ченгетата са се сбъркали. Всички добре познаваме Дейвид. Той не би направил нищо незаконно. Особено да стане съучастник на убиец. Шефе, ти сам каза, че той е най-добрият във вестника.

- Нищо не мога да направя, Майки. Фактите говорят против Робинс. Ако ние не пуснем новината, ще излезе в други вестници. И на мене навремето не ми се вярваше за Били и Моника, обаче накрая излезе истина. Аз смятам, че трябва да отразим вярно нещата. И публично да се дистанцираме от Дейвид.

Из кабинета запрескачаха реплики:

- Ами да. Напоследък наистина се държеше странно!

- И колко наедря само за няколко седмици...

- Все пак. СЪУЧАСТНИК НА МОБИЛНИЯ...

- Тъпите куки са се сбъркали.

- Щом е пуснат за национално, значи е виновен!

Джон Дай изсумтя:

- Какво решихте колеги?

Думата взе Ивон Ламб – помощник главна редакторка. Беше мършава и суха, с лице и тяло, сякаш взети назаем от мумия. Гласът и беше звучен и писклив едновременно:

- Мисля, че трябва да пуснем новината, шефе. Ако някой е направил нещо извън закона, трябва да си понесе последствията. Независимо къде е работил, колко е добър в работата си и колко години се е преструвал на примерен гражданин.

21.

Никълъс Антъни паркира сребристия си Понтиак Solstice недалече от църквата. Изключи уредбата, от която врещеше Доли Партън.

Дейвид Робинс лежеше на задните седалки. Ник излезе от колата и се заоглежда за хора. Намираха се почти извън града и не би трябвало да има навалица.

Никълъс Антъни беше много нисък весел здравеняк с чип нос и кръгло лице с някак си ококорени очи. Обичаше да казва за себе си, че е “скучаещ милионер”. Ник винаги се обличаше много леко, независимо дали времето е студено или топло. В момента носеше кожени чехли, хавайска риза с бели и оранжеви шарки и бежови бермуди.

Църквата беше малка, но затова пък до нея имаше гробище. Свечеряваше се. Слънцето бавно се потапяше зад хоризонта. Небето имаше червеникав оттенък, сякаш разкъсана плът се бе сляла с бледосините облаци и бе нарисувала картина на Бош.

Ник махна на приятеля си да излезе от колата. Попита:

- Какво очакваш от Божия Дом? Какво мислиш да правиш в църквата?

- Не знам. Да се изповядам може би, да запаля свещ, или да се помоля. Прекалено много Зло събрах тези дни, Ник. Усещам, че трябва да се обърна към Доброто. И към Бог.

Дейвид се запъти към църковната порта. Беше облечен в костюм на “Карден”. Около мишниците му имаше големи мокри петна. Лицето му беше зачервено и лъскаво.По челото му се стичаха капки пот, достигаха носа и падаха на гърдите му. Беше едновременно притеснен и развълнуван. По някакъв начин го бе страх от Църквата, а от друга страна усещаше, че тя може да му донесе Пречистване и Сила.

Дейвид влезе в изповедалнята направо и без да се замисля. В отрещната ниша имаше свещеник и той дръпна мрежестото прозорче за да не притеснява изповядващия се.

Днес журналистът бе пригладил косата си назад с гел. Под нея имаше високо чело, напоследък набраздено от бръчки, въпреки възрастта му. Очите му бяха дълбоки и гледаха арогантно.

Дейвид каза:

- Благослови ме, Отче, защото съгреших. Причиних зло. Гледах и бездействах, когато друг вършеше злини. Скарах се с много люде, и съм мразен и преследван от още повече. Но ако Дяволът е свободен да твори ужас на земята, за какво тогава си ти, Господи? Моля за твоята помощ и твоята сила, понеже са ми останали съвсем мъничко вяра, надежда и любов преди да загубя и тях, и да се прегърна Мрака.

Дейвид замълча около минута. Бе развълнуван от думите, които произнесе. Поемаше си тежко дъх.

Откъм мрежестото прозорче се чу:

- Господ ще ти помгне, чадо. И Църквата също.

Дейв излезе от църквата.

Свещеникът напусна изповедалнята. Беше висок млад мъж с интелигентно лице. Свещеникът процеди замислено:

- Значи всичко, което подозирахме за Дейвид Робинс, се оказа вярно.

После бръкна под расото си и извади мобилен телефон.

Набра номера за спешно свързване с Ватикана.

22.

Питър Ейнджъл се намираше в техно клуб. Бе малко след полунощ и той се чувстваше неудобно сред толкова много млади хора. Клубът бе леко изчанчен – от тавана висяха белезници и вериги, а едно от сепаретата бе оформено като килия на затвор. Пит си търсеше жертва. Беше решил да се заяде с някой по-палав младеж и да го накара да излязат навън, уж да се разберат.

Музиката кънтеше, карайки клиентите да подскачат като изтървани. Светлинните ефекти караха лицата им да застиват в нелепи маски.

Ейнджъл се приближи до един тъмнокос релефен младеж облечен в дънки и черно боди. Беше прегърнал гаджето - си високо слабо момиче с необичайно големи, плътно начервени устни.

Питър се блъсна в младежа. Бе по-тежък от него с трийсетина килограма и го завъртя. Ейнджъл изрева дрезгаво:

- Полека бе, боклук! Ше те шибам!

- Извинявайте. – измънка момчето.

Питър беше изпил три уискита и се чувстваше необичайно окрилен и силен от обстановката. Хвана младежа за ръката и го задърпа навън.

- Я излез бе, смотаняк! Излез отвънка! Сега ше видим ти кого ше блъскаш!

- Остави ме на мира бе, човек. Не виждаш ли, че съм с момиче. Не искам да си имам проблеми с никой тая вечер.

Ейнджъл задърпа момчето още по-силно. То се огледа за да види дали няма някой от охраната на клуба наблизо. После сякаш размисли. Каза:

- Добре, бе дебелак, излизай отвън да ти направя главата мека!

Момичето тръгна след тях.

Излязоха от техно клуба. Питър набеляза към кои сгради е най-тъмно и избърза натам. Подкани:

- Идваш ли, педал?

Момчето съвсем се разяри, защото прошепна нещо на гаджето си и тя остана назад. Младежа тръгна към Питър. Ейнджъл бръкна с дясната си ръка отзад на кръста. Бе запасал пистолет, отзад в долнището на анцуга си.

Питър каза:

- Чувал ли си за Мобилния Убиец, боклук? Сега вече го и виждаш! Кажи нещо за довиждане!

Ейнджъл посегна да извади пистолета. Бе пийнал и го правеше бавно. Младежа се затича към него неочаквано бързо и светкавично го удари в главата. Първо с лявата, после и с дясната ръка. Замаян, Питър все пак успя да извади пистолета, но краката му се подкосиха. Едва сега младежа видя, че Ейнджъл има пистолет и побягна към гаджето си.

На Пит му беше толкова зле от ударите, че не успяваше да се прицели. “Мамка му, този сигурно е боксьор”, каза си и стреля два пъти напосоки.

Младежът и приятелката му побягнаха в мрака с все сила.

(1). КОПИЕТО

Статия във в. “Ню Лайф”:

“ВАТИКАНА ИЗПРАЩА ПОСЛАНИК?”

"Според неофициален източник кардинал от Ватикана е посетил град Лок Хевън. Духовното лице е пътувало с още няколко мъже с неустановена самоличност. Известно е още, че автомобилът, с който са пристигнали е бил черен, марка “Алфа-Ромео” с еднакви цифри на рег. номер. За съжаление въпреки специалното проучване, вестник “Ню Лайф” не можа да научи нищо повече за визитата от Ватикана."

Ник Антъни намери Дейвид Робинс да лежи на пода. На Антъни му изглеждаше някак необичайно такъв голям и силен човек да лежи в несвяст. Напръска го с малко вода от чешмата. Когато това не подейства, лекичко удари два шамара по лицето на Дейвид.

Журналистът отвори очи и загледа неразбиращо.

Дейвид се изправи със залитане и веднага се лепна пред огледалото. На врата му имаше раничка със струпей. Под нея се виждаше някаква черна засъхнала течност. И малко съсирена кръв.

- Да имаш кислородна вода или спирт? Ще ми трябва и малко памук.

Ник се усмихна:

- Май почна да се осъзнаваш. Помниш ли как се казваш?

- Горе-долу. А сега ще ми дадеш ли нещата, за които те помолих.

- Добре. Ще ти дам и лепенка да си залепиш порязаната шия.

Антъни отиде до банята и донесе шишенце спирт и малко памук.

Дейвид леко започна да промива малката дупчица на врата си. Антъни попита:

- Какво стана? Да не се поряза, докато се бръснеш?

- Не. Щях да се прибирам у дома. Обаче на улицата ме пресрещнаха някакви хора с черна “Алфа-Ромео”. Попитаха ме къде съм тръгнал и не знам ли, че полицията ме търси. Казах им, че ако наистина ме търсят куките няма да е лошо да ме закарат на безопасно място. И им казах да карат към твоята къща.

Антъни се зачуди:

- Вярно ли? С черна “Алфа-Ромео”? Да не бяха Мъжете в Черно?

- Не. Няма да повярваш ако ти кажа.

- Че защо?

Дейвид въздъхна:

- Единият от тия пичове беше кардинал. С червена шапчица и пурпурен пояс. И нещо като черна рокля.

- Кардинал Ришельо? – Антъни се засмя. – Из града се чува, че напоследък си превъртял, ама това вече е прекалено. После какво стана?

- Докараха ме до твоята къща. – Дейвид се намръщи. – И казаха, че ми оставят нещо, с което да се защитя.

- Виж, Дейви, наистина си изкукуригал. Само ти си способен да срещнеш кардинал на улиците във Лок Хевън. Добре, а защо те намерих припаднал в моята къща?

- Ами нали знам къде държиш ключа. Отворих и ги поканих да влязат.

- И?

- И после ме убодоха с нещо. И аз припаднах. Оттам вече нищо не помня.

Никълъс Антъни започна да се разхожда нервно из къщата. Стигна до хола. Робинс продължаваше да се търка с памучето по шията пред голямото огледало в антрето. Дочу бърборенето на Никълъс от хола:

- Дейвид, щях да ти платя една почивка на Хаваите. Ама май, че е най-добре да ти викам психиатър. И да платя на него.

Робинс си премълча. След малко чу вика на Антъни:

- ДЕЙВИД! ЕЛА ВЕДНАГА ТУКА!

Робинс се затича към хола. Завари Никълъс да сочи към масата в хола.

Антъни попита:

- Какво е това, Дейв? Ти ли го донесе?

Никълъс сочеше малко черно и обковано със злато сандъче. Стоеше в центъра на масата в хола.

- Не съм го донесъл аз. – отрече Робинс. – Отвори го да видим какво има вътре.

Антъни отвори ковчежето. Вътре лежеше острие на копие. Изглеждаше древно. Имаше сребърна обковка и бе напъхано в златна ножница. Тя обгръщаше острието частично. Златото блестеше и ги заслепяваше, отразявайки светлината на следобедното слънце.

Дейвид каза тържествуващо:

- Видя ли? Ей с това ме убоде кардиналът по врата!

2.

Мобилният телефон на Питър Ейнджъл иззвъня. Можеше да го търси само едно същество. Самаел. Всъщност Пит никога не бе отварял клетъчния, но нямаше да се учуди ако вместо СИМ-карта вътре намереше част от човешки мозък.

- Питър...

- Да, Самаел.

- Онзи журналистът. ДЕЙВИД Робинс.

- Какво за него, Самаел?

- Той премина на Другата страна, Питър. Той е опасен за теб и най-вече за мене.

- Да го убия ли, Самаел?

- Да, Питър. НАМЕРИ ГО И ГО УБИЙ.

Телефонът замлъкна. Питър се замисли. Още в самото начало трябваше да пречука тъпото копеле. Бил с особени способности. Бил един на на милион. Трябвало да му се даде време и можел да стане голяма работа. На всичко отгоре си направи труда насила да му инжектира от модифицирания в биохимична лаборатория еликсир на Самаел, вместо да го запази за себе си.

Кой знае защо, макар че мразеше Робинс, на Ейнджъл не му се тръгваше срещу него. Той го следеше. Виждаше го как се развива физически. Проклетото копеле можеше да дава съвети по културизъм дори и на Мр. Олимпия. Освен това ако е преминал на страната на Онзи... Сигурно е получил още нещо в замяна. Някакви специални умения. Може би дори да лети. Или пък запазено място в Рая.

На Питър никак не му се изправяше срещу Робинс. Все едно да се опитва да убие част от себе си

А може би наистина беше така.

Ник Антъни за първи път правеше описание пред фоторобот. Намираше се в полицейския участък на Лок Хевън. В стаята с фоторобота бяха още и специален детектив Джералд Стийл,

Както и шерифът на Лок Хевън – Джонатан Крейн.

Джонатан беше, слаб, висок, с прошарена коса, весел, приказлив и подозрителен. Ехидно попита:

- Та какъв казваш трябва да е носа, Антъни?

- Сплескан и масивен. Носа му е чупен, преди години трябва да е тренирал бокс.

- А брадичката?

- Също голяма. Освен това е дебел и има двойна гуша.

Антъни повтаряше доколкото можеше всичко, което му бе казал Дейвид. Самият той не можеше да дойде, понеже веднага щяха да го закопчеят. Все още беше обявен за национално издирване. Смятаха го за съучастник.

Шерифът се поинтересува:

- Ти самият откъде знаеш, че това описание, което ни даваш е на Мобилния Убиец? Антъни, май се опитваш да подведеш следствие по фалшива следа. Май искаш да отклониш подозренията от твоето приятелче Дейвид Робинс?

Никълъс Антъни въздъхна:

- Шерифе Крейн, аз мога да дам показания и пред ФБР. Или пред друг полицай. Но ако по моите показания заловят Мобилния Убиец, няма да можеш да си намериш работа във Лок Хевън и като чистач на общинския кенеф.

- Защо трябва да ти вярваме, Антъни?

- Защото съм уважан и богат гражданин, шерифе. Един от най-богатите. Мога да си наема повече адвокати, отколкото ти имаш подчинени. И още нещо. Ще използвам всичките си връзки и влияние за да сваля подозренията от Дейвид Робинс. Сега ще се заяждаш ли, шерифе Крейн, или да продължа с описанието?

- Много ми е чудно откъде един богат и уважаван гражданин знае каквото и да било за Мобилния Убиец. Давай, интересно ми е да те чуя. Между другото не искам да те плаша, но – шерифът махна с ръка към Джери Стийл. – господинът тука е от ФБР.

- Ако искаш – продължи Крейн, може да го попиташ защо приятелчето ти е обявено за национално издирване. Защото – задъха се шерифа – г-н Стийл го е видял надвесен с още един заподозрян над двама ранени младежи. Бяха простреляни. А и още нещо – ако тяхното описание на Мобилния Убиец се разминава с твоето... Веднага отиваш зад решетките.

- Станала е грешка – уверено заяви Ник. – Когато Дейвид се реабилитира, ти шерифе, отново ще започнеш да му лижеш дупенцето. За да не те излага, както в престрелката пред “Дама Пика”. А относно тези младежи, които са ранени. Защо не ги попитате дали Дейвид не се е опитал да ги спаси?

- Двамата свидетели казват, че си вървели по улицата, когато Дейвид Робинс ги е нападнал. По-късно отнякъде е дошъл негов съучастник, който е започнал да стреля, и ги е ранил в краката.

- Лъжат. – убедено каза Антъни. – Но това ще се разбере по-късно. Ако искате ще ви разкажа още малко за Мобилния.

- Давай.

- Висок е около пет фута и шест-седем инча. Късо подстриган, брадясал. Има брутална муцуна.

- Случайно да му знаеш и цвета на очите?

- Не. Ушите му са леко клепнали. Предполагам, че ходи винаги спортно облечен – с анцуг и маратонки.

- А бе ти откъде ги знаеш тези работи? Да не си му майка?

Ник Антъни стана да си ходи.

- Казах ти каквото можах. Аз съм си свършил работата. Утре заминавам за Хаваите. Ако не можете да хванете навреме Мобилния, най-накрая ще стигне и до вас.

Шерифът заехидничи:

- Щом си на почивка ще взема да ти проверя къщата. Нали нямаш нищо против? Имам чувството, че твоето другарче е свило гнездо в дома ти и вечер си търкате чорапките.

- Ако дойдеш без заповед за обиск, отсега си купи вестник.От онези – дето са пълни с обяви за работа.

Ник Антъни си тръгна от полицията с гаден вкус в устата. Имаше чувството, че е дъвкал нечии лайна. Или по-скоро се е разправял с такива.

3.

Тази вечер Дейвид Робинс пропусна тренировка. Беше опасно да остава повече в къщата на Никълъс Антъни. Нямаше да се учуди ако в момента шерифа въпреки страхливостта си и лицемерието си пред силните на деня, правеше обиск в къщата на Антъни.

Дейвид Робинс бе излязъл да търси Мобилния Убиец. Знаеше как изглежда. Имаше известна представа и как се облича. Беше дебел. Следователно обичаше да се тъпче. Със сигурност излизаше предимно нощем.

Дейвид реши да провери всички заведения за бързо хранене, които работеха до късно. Бе взел назаем една от колите на приятеля си Ник. Един бежов “Кадилак”, който бе поне на 15 години. Колата бе толкова невзрачна, стара и счупена, че никой не би я загледал. Освен това бе мръсна, особено прозорците. Антъни я ползваше, само когато ходеше да контролира работниците си по обектите, притежавани от него. Или пък когато ходеше на кучешки изложби.

Дейвид бе навлякъл евтино черно долнище на анцуг и смачкани “Рийбоци”. За да не бие на очи. Нагоре носеше мизерен анорак, също черен, който имаше някакви остатъци от червени кантове по ръкавите. Бе и съвсем леко брадясал. Изглеждаше като човек, който едвам се препитава. Никой не би го погледнал два пъти. Ни жена. Ни кука.

Журналистът обикаляше из града бавно с “Кадилак”-а. Нарочно завъртя през двата парка и през Градската Градина. Бе тъмно, около два без нещо; ако имаше една-две живи душици в парка, шяха да са или наркомани или влюбени.

Дейвид се опита да се постави на мястото на онзи тип. Трябваше от една страна да може да набелязва жертви. От друга трябваше самият той да остава невидим.

Дискотека може би. Или нощен клуб. Чуваха се слухове, че някой се е опитал да нападне двама влюбени пред нощен клуб “Текила”. Бил се представил за Мобилния Убиец.

Жалко, че вече не работеше с полицията. Всъщност ченгетата сега работеха срещу него. Дейв си напомни, че трябва да се пази и от тях.

Робинс подмина една от централните бензиностанции във Лок Хевън. И след 50 метра наби спирачки. Там на дървените маси с пейки поставени в комплекса, който преставляваше бензиностанцията на “Тексако” седеше един мъж. Далече от другите, седеше самичък на една крайна маса. И се тъпчеше.

Заприлича му на човека, когото търсеше. На Мобилния.

Дейвид спря колата вдясно, така че да не пречи на движението.

Какво щеше да направи ако онзи беше човека, който бе разтреперал и ужасил Лок Хевън.

Щеше да го убие?

Не.

Да го арестува.

Щеше, ако беше ченге.

Най-многото, което можеше да направи, беше да го задържи, докато дойдат куките. А самият той да издуха, докато в крайна сметка се изясни, че не е виновен.

Вътрешено обаче се чувсташе виновен. Да седи и да бездейства. Докато онзи стреля по момчетата.

В крайна сметка май, че се пооправяше. Чувстваше се предишния Дейвид Робинс. Журналистът. Добрият човечец, който се разбираше с всички. И имаше много приятели.

Е, сега поне не се карам с никой.

“Защото не се срещаш с никой.”, прошепна му някакъв коварен вътрешен гласец. “Защото се криеш от хората и от полицията.”, продължиха предателските мисли. “Защото преди беше известен. И сега отново си, но само понеже те търси градската полиция. Интересно дали вече са го обявили за национално издирване?

Дейвид рязко излезе от колата и тръгна към човека, който плюскаше като животно.

Ако беше сбъркал, щеше да се извини.

Ако онзи беше Мобилния, щеше да направи всичко възможно да го залови и предаде на полицията.

Дори да го вкарат в затвора и самият него.

Брадясалият тип прехвърли огромния полуизяден “Биг Мак” в лявата си ръка. Продължи да дъвче. Дясната му ръка се спусна някъде под пластмасовата маса. По черната гъста брада на мъжа имаше остатъци от зеле и кетчуп.

Дейвид продължи да върви към него. Междувременно извади клетъчния “Самсунг”, който му беше заел Антъни. И набра полицията.

Скоро всичко трябваше да свърши.

Дейвид несъзнателно бе приближил прекалено много до Мобилния Убиец. И онзи го видя.

Питър Ейнджъл извади пистолет изпод масата и започна да стреля по проклетия журналист. Малкото персонал и клиенти, които се намираха по това време на бензиностанцията, взеха да бягат. И да крещят.

Дейвид се гмурна под една от пластмасовите светлобежови пейки. Надигна глава само за миг да надзърне. Ейнджъл вървеше към него и стреляше. Беше на петнайсетина ярда. Скоро щеше да приближи съвсем. И да му пръсне черепа.

Чу се изстрел от пушка.

Един от мъжете, работещи тук, бе измъкнал от някъде пушка “Рюгер”. Стреляше във въздуха. Питър се обърна към него и стреля няколко пъти. Той пропусна, тъй като слабия, мургав работник с пушката се намираше далече от него. Направи на сол обаче витрините на магазина към бензиностанцията. Мъжа с пушката се прикри някъде навътре. Но все пак стреля отново в посока на Ейнджъл.

Отнякъде се чуха приближаващи се полицейски сирени. Ейнджъл спря за момент да помисли какво да прави. После видя камерите на бензиностанцията, работещи и издайнически записващи всичко.

Питър Ейнджъл побягна. За първи път се бе изплашил дотолкова.

4.

Дейвид Робинс и Ник Антъни седяха в една от стаите на партера на къщата на Антъни. И спореха.

Стаята бе луксозна и уютна. В нея имаше последен модел уредба за домашно кино, плазмен телевизор колкото къща, DVD с безброй тонколони и всякави други глезотии, огромна спалня и два стола. Антъни се беше изпънал на спалнята и нервно щракаше с дистанционното на огромния, плазмен Panasonic. Търсеше новините. Нови подробности около Мобилния Убиец.

Дейвид продължаваше да настоява:

- Трябват ми оръжия, Ник. Твоят добър приятел Артър има оръжеен магазин. Най-големият в града.

- Защо са ти железа, братле? Нали най-после свалиха подозренията от тебе. Камерите на бензиностанцията изясниха кой е лошия. Сега те викат като свидетел. Иди при гадните куки и им кажи всичко. Че си бил на грешното място в неподходящо време.

- Мислиш ли, че куките могат да пипнат Мобилния? Те не могат да се изпикаят сами, щото козирките на шапките им са толкова големи, че не могат да си видят малките пишки. Нищо, че вече имат запис на лицето му. Какво му пречи да смени града? Или да си направи пластична? Нещата са лични. Ник. Аз трябва да го гръмна, преди той да очисти мене. Това е предопределено. Трябват ми оръжия. Обади се на Артър.

- Съжалявам. Оръжията от магазина на Артър са само за законна продажба. Освен това какви са тия месиански истории? Един път отиде на църква и взе да се мислиш за Архангел Михаил. А лошия кой е? Луцифер?

- Мисля, че се казва Самаел. Той е нещо като демон. Използва мобилни телефони като проводник на злото.

- А ти? Ти си сигурно си обсебен от някой ангел или херувим? Как се казваш? Може би Рафаил? Или нещо от сорта?

- При мене случая е друг. Аз съм един от онези хора, един на милион, които могат станат или прекалено добри или прекалено зли. В момента и аз самият не знам какво става с мене. Знам само, че процесът вече е необратим. Аз единствен мога да убия Самаел. И той го знае. Затова ще гледа да ме очисти пръв. За него това е въпрос на оцеляване.

- И сега ти трябва арсенал? Мисля, че си полудял от суплементите, които вземаш. Впрочем откъде ги знаеш тия всички имена и превъплъщения, и тем подобни религиозни главоблъсканици? Не вярвам да ги пише в Библията.

- Поразрових тук там. В градската библиотека. В интернет. Е, ще ми намериш ли оръжия или не?

- Ако отидеш в полицията. Ако разкажеш всичко както си е, без религиозните ти увлечения или глупости, за които могат да те бутнат в лудницата. Не искам върху моя близък и известен приятел да тегнат подозрения.

Дейвид се съгласи:

- Добре ще отида. А после? Аз познавам човек, който продава незаконни оръжия. Онзи Джордж Джеферсън. Престъпникът. Той няма да иска да говори с мене. Ако отидем и двамата обаче... За тебе всички знаят какви пари имаш. Само за да е добре с тебе, ще се навие. Ще ми помогнеш ли да си намеря пушкала?

- Не . Мисля, че ако толкова много държиш да спреш Мобилния Убиец, ти ще намериш някакъв начин. Без да се правиш на Рамбо.

5.

Питър Ейнджъл натисна три пъти бутон “6” на мобилния си телефон ”Финерон”. Нокога досега не беше търсил Самаел, но това му се струваше единствения логичен начин.

- Кажи, Питър...- прохриптя слушалката.

- Самаел ... Страх ме е.

- Защо?

- Онзи Дейвид Робинс, Господарю. Не мисля, че вече е човек. Мисля, че беше грешка да вливаме в кръвта му онова нещо. Сега изглежда по-силен и по-мускулест от всеки мъж, който някога съм познавал или виждал.

- Онова нещо отдавна не е в кръвта му. Той е пречистен с Копието на Съдбата. Едни мои врагове го прободоха леко в шията с копието на Свети Мавриций и нашия серум изтече през раната. Сега вече Робинс не може да бъде друг, освен слуга на Светлината.

- А защо изглежда толкова силен и бърз?

- Защото вече е обсебен от Доброто. Защото тренира пет пъти в седмицата. Докато ти всяка нощ пиеш различен алкохол.

- Няма да живея вечно, Самаел ...

- Обещавам ти го. А Робинс може и да живее. Освен ако ти не погубиш жалкия му животец!

- Затова те потърсих, Самаел. Не съм сигурен, че съм достатъчно силен да го надвия. Искам твоята помощ и твоята сила.. Нещо, което ще ме направи по-могъщ от останалите.

- Имаш я, Питър. Излез и стой гол цяла нощ под пълната луна. Имаш думата ми, че всяка вечер ще ставаш все по-силен от залеза до самия изгрев. На сутринта ще разполагаш с нормалната сила на обикновен човек.

- Благодаря, Самаел. – трогнато каза Ейнджъл.

- Има още нещо, Питър. Ще бъдеш още по-силен в гробище, на място където е извършено убийство, или там където някой е умрял насилствено. На всички такива места.

- А църквите? До някои църкви има и гробища.

- Църквите са техни, Питър. Избягвай ги ако можеш. Избягвай ги отдалече.

Беше трета нощ след пълнолуние. Луната светеше все така силно, причинявайки безсъние и какви ли не други поразии. Вече втора вечер Дейвид Робинс излизаше със собствената су кола да търси Мобилния Убиец. Предната нощ онзи бе удушил единайсет-годишно момиченце и в града вече се развиваше масова психоза. Джералд Стийл бе настоял/по телефона/ заедно да излязат да търсят, но Дейвид категорично бе отказал. Нещата вече не бяха дори лични. Враждата се бе превърнала в битка.

И Дейвид трябваше да го намери и да го спре сам.

Поне полицията бе спряла да преследва журналиста. Охранителните камери на бензиностанцията, където стана престрелката, донякъде го бяха реабилитирали. Шерифът Крейн все още го подозираше. И му бе забранено да излиза от града до изясняване на случая.

Дейвид и не мислеше да бяга. Трябваше да стои тук и да търси Мобилния.

Притеснен за най-близките си приятели си, ги бе посетил лично и ги бе помолил да заминат някъде за известно време. Стенли Кост го послуша и замина за Маями. Ник Антъни замина за Хаваите. И без друго беше решил. Неговите точни думи бяха: “Време ми е да си пека дупенцето поне месец. Стига толкова бачкане”.

Макар, че с Джералд се познаваха отскоро, Дейв предупреди и него. Напразно. На няколко пъти засече колата на Стийл из града. Детективът естествено отрече да го е следил. Заяви просто, че и той търси Мобилния.

6.

Питър Ейнджъл се срещна с Робърт Мафей в мазето на последния. Там бе тъмно и студено, имаше паяжини и капани за мишки: изглежда на Мафей му харесваше миризмата, защото не остраняваше вече уловените животинки от капаните.

Робърт бе висок над шест фута, със свръхтесни рамене и несъразмерно изкривено тяло на кроманьонец. Много рядко се бръснеше и още по-рядко се подстригваше. Ето защо лицето му представляваше една топка от преплетени косми, които се разреждаха само там където имаше две черни бляскащи очи.

Двамата мъже седяха на две плетени тръстикови столчета. Помежду им имаше също такава масичка. Върху нея лежаха шест мобилни телефона, марка “Финерон”.

Робърт възкликна:

- Знаеш ли тези телефони са същия като този, дето си го купих наскоро. Същата марка.

- Да. Знам.

- Един глас ми се обади по мобилния и ми заповяда да се срещна с Питър Ейнджъл, и да правя каквото той ми нареди.

- Ами какво да ти кажа, аз съм Мобилния.

- Ти си Мобилния Убиец?!

- Да. Аз съм.

Робърт се протегна:

- Човече, дай да ти стисна ръката. Аз съм голям твой почитател.

- Убил ли си някой досега?

- Само животни. Обаче го правя редовно. Страх ме е да започна с хора.

- Добре. – Питър посочи телефоните. – Ще можеш ли да ги заредиш?

- Искаш да напълня слушалките с взрив? Разбира се.

- Не само това. Трябва да могат да гръмнат, когато им позвъня.

- Всичките шест ли?

- Аха.

- Малко ще е трудно, но ще се справя. Нали знаеш, че с това се занимавам?

- Честно казано, не знам с какво се занимаваш. И на мене Самаел ми звънна, каза ми твоя адрес и да дойда при тебе. Ако искам някой да ми помага.

- Човече, наистина имаш нужда от помощ. Мамка му, всички са срещу тебе. Полицията, федералните, даже и обикновените хора. Даже и пресата е срещу тебе. Вчера гледах по телевизията оня, известния вестникар – Джон Дай да дрънка някакви простотии срещу Мобилния...

Питър го прекъсна:

- Ще заредиш ли телефоните или не? Така че шестте да гръмнат, когато им звънна?

- Разбира се, Мобилен. Какво ще взривяваш?

- Църква.

7.

Дейвид Робинс седеше вкъщи и гледаше Копието на Съдбата. Бяха му го оставили да се защити. Дейвид се чудеше какво ще му помогне едно острие, ако Пит Ейнджъл му дойдеше на гости въоръжен с автомат “Калашников 74”.

Дейвид взе острието на Копието и го вдигна срешу слънчевата светлина, която влизаше през прозорците. Златната кания блестеше. Среброто отдолу не толкова, понеже беше потъмняло. Дейвид извади Копието от ножницата.

В този момент някой позвъни на входната врата. Без да пуска копието, Дейвид отиде да отвори.

На входната врата нямаше никой. Обаче на изтривалката лежеше черен мобилен телефон. Марка “Финерон”.

Питър Ейнджъл подреди шест телефона на различни места в католическата църква “Св. Марк” извън града. Жалко, че се намираше толкова далече, но той се надяваше по време на неделната служба да има хора. Единият клетъчен, марка “Финерон’ естествено постави под олтара.

Мобилните бяха пълни с взрив и той можеше да ги задейства съвсем просто. Като набере определен номер. Като натисне три шестици. Любимото число на Самаел.

Беше сравнително топла съботна нощ. Питър бе облечен в едно от любимите си тъмносини долнища “Найки” и черна прилепнала по шкембето му тениска. Носеше два сака. В единия имаше лост “кози крак” и клещи за желязо. С тях лесно разби вратите на църквата. Добре, че не видя пазач. Иначе трябваше да го заколи и погребе в близкото гробище. Все пак не искаше църквата да е затворена до неделя.

Никой не би дошъл на неделна служба, ако църквата е затворена като място на извършено престъпление.

Питър имаше и трето нещо, късо и увито в брезент. То му напомняше за журналиста. Неговият най-сериозен и опасен враг.

Беше време да го убие. По-късно щеше да се погрижи в останките на църквата да се отслужи Черна Литургия.

8.

Беше малко преди полунощ, когато мобилния, който Робинс намери пред вратата, иззвъня. Той по навик първо го погледна да види кой се обажда. На екранът не се виждаше нищо.

Дейвид сложи слушалката до ухото си. И чу глас:

- Знаеш кой съм, нали?

- Да. – отвърна Робинс. – Къде си?

- Ще те чакам на гробището“Ласт Рест”. Ако видя куки, някой ще пострада. Най-вече ти. И други хора. Много ще ги боли.

- Добре, идвам. – обеща Дейвид.

Разговорът прекъсна.

Дейвид запали Кадилак-а и потегли. Пусна радиото - старо и черно, но мощно, марка “Блаупункт”, за да се успокои малко преди последната битка.

Радиото улови “Виж Светлината” на Снап и Дейвид мрачно се усмихна.

Когато излезе извън града, Дейвид видя светлини на фарове. Май че това беше гробището “Ласт Рест”, онова до което беше католическата църква “Сейнт Джордж.”. Не бе много сигурен, но когато наближи видя нещо да стърчи точно пред колата. Беше дървен кръст с разпъната на него котка; забит в пръстта. Животното беше приковано с пирони към дървото и от него течеше кръв.

Дейвид излезе от Кадилак-а и вдигна мобилния си за да набере полицията. Тук някъде наблизо трябваше да е Питър Ейнджъл – Мобилния Убиец.

Телефонът бе мъртъв. Не светеше, екранът бе напълно тъмен. Дейв натисна няколко пъти копчето за включване. Не се показва никаква светлинка на дисплея. Нито дори надпис дали е паднала батерията, или има някакъв друг проблем.

Дейвид не можа да разбере какво точно е убило телефона. Дали е просто изтощена батерия, или тук бе намесено и нещо друго. Нещото, което толкова време помагаше на Мобилния Убиец.

Робинс провери дали острието на Копието му е добре прихванато в колана на панталона.

Тогава усети, нещо хладно и твърдо да се опира злобно във врата му.

- Здрасти, Дейвид. – гласът на убиеца бе басов и дрезгав.

- Здравей Питър.

- Извади бавно желязото, което носиш и го пусни бавно на земята. Не си честен, Дейвид. Не мислиш ли, че трябва да стане според правилата?

- Какви са правилата? Ти да имаш пищов, а аз да нямам?

- Не може да си толкова глупав, Робинс. Ти носиш една от Светите вещи на християнския свят. Да не мислиш че ще те оставя да ме наръгаш с нея?

- Добре, хвърлям Копието. И после?

- После ще те гръмна в главата. Ще ти изрежа един знак на прасеца и ще те оставя на червеите. – Ейнджъл изглеждаше доволен.

Робинс извади бавно Копието на Св. Мавриций и го пусна на земята. Намираха се на една алея в гробището. Около тях смътно в тъмното се белееха надгробни кръстове и статуи на ангели.

Ейнджъл се хилеше злобно. Явно искаше да позлорадства малко. Щастливо избоботи:

- Знаеш ли, Робинс? Заредил съм църквата с взрив. Мисля на неделната служба да помогна на вярващите да се възнесат по-бързо на небето. А техните души... Всичките тези погубени души ще помогнат на Самаел да възлезе тук при нас.

- До неделя ще си мъртъв. – закани се Робинс. – До неделя ще си мъртъв, а аз ще вървя из града и ще търся всички онези прокълнати телефони, които си продал. Между другото защо не почнахте ти и твоят Самаел да го разнасяте някъде другаде, например в Ню Йорк?

- По-лесно е да се завладее един малък град. По-лесно е да се унищожи и подчини едно смотано градче, почти село. И да се направи свърталище на злото. Освен това ти сам усещаш, че във Лок Хевън има нещо особено. Частица магия. - Ейнджъл си пое въздух. А сега Робинс, помоли се една минута на твоят Бог, защото след това ще те убия и ще се срещнеш с моя Бог.

Внезапно се чу шум от двигател на кола. Преди двамата да успеят да си поемат дъх, светлините на непознати фарове ги заслепиха и един бял Крайслер шумно спря на десетина метра от тях.

Дейвид чу познат глас:

- Хвърли оръжието на земята и бавно вдигни ръце!

Беше гласът на Джералд Стийл. Самият той изглеждаше като мрачна сянка, криеща се зад лявата врата на Крайслера и държащ нещо лъскаво, насочено към тях.

Питър Ейнджъл изкрещя:

- Журналиста ли искаш? Може и да си го получиш жив, ако хвърлиш пищова и легнеш пред фаровете!

Ейнджъл бе минал зад гърба на Дейвид. С лявата си ръка бе обгърнал шията му, а с дясната опираше дулото на пистолет в главата му. Дейвид бе значително по-едър и Ейнджъл някак си смешно надничаше малко иззад рамото му.

Джералд Стийл извика:

- Ако му направиш нещо, по-добре почвай да си копаеш гроб! Тъкмо сме в гробище!

Ейнджъл се опита да придърпа Дейвид встрани от светлината на фаровете. Но Дейвид не помръдна.

Джералд Стийл извика:

- Можеш ли да издържиш един изстрел, Дейв?

Ейнджъл промърмори:

- Какво иска да каже тоя? Какво значи да издържиш на изстрел? Кой може да издържи на изстрел?

Дейвид Робинс внезапно се просна на земята и изкрещя:

- Изстрел!

Стийл моментално почна да стреля. Дейвид се хвърли на земята, знаейки, че убиецът не може да го удържи прав. Всичко това свари Ейнджъл неподготвен. Той откри огън напосоки в тъмното. После тръгна да бяга из гробището за да се прикрие зад нещо. В последния момент се обърна и простреля Дейвид Робинс . Журналистът успя плонжира и куршумът, който трябваше да го уцели в главата, попадна в десния му прасец.

Робинс пропълзя зад собствената си кола. Стремеше се да се скрие така, че да е по-далече от изстрелите; да ги чува приглушено. Раната на бедрото му кървеше.

Престрелката между Ейнджъл и Стийл продължи десетина минути. После изстрелите се разредиха. Явно и двамата се сетиха, че трябва да пестят патроните. Ейнджъл изпсува от яд, че беше взел само един пистолет. Този със заглушителя.

Дейвид реши, че е време да се намеси. Не можеше просто да лежи зад колата, докато Ейнджъл дойде да му разпилее мозъка. Трябваше да помогне на Джери. Робинс се поизправи и тръгна куцукайки към престрелката.

Луната беше малка и като изядена от чудовище – една мрачна свидетелка на смърта, понякога криеща единственото си око с облаци.

Джералд Стийл стреляше в посока на огънчетата от пистолета на Робинс. Досега не бе успял да го уцели. Но и Ейнджъл не успяваше. Стийл забеляза, че Ейнджъл избягва да се крие зад кръстове и залягаше главно зад надгробни камъни или плочи. Явно убиецът мразеше кръстове.

Джералд се учуди. Явно все пак имаше нещо мистично и религиозно в цялата тая работа. Опита се да насочи огъня си така, че да изтласка убиеца към близката католическа църква, на чиято бе гробището.

Джералд се надигаше все повече и повече за да се прицели по-добре. Доколкото виждаше в тъмното, разбира се. Без да се усети се откриваше все повече и повече.

Внезапно един куршум удари Джералд в лявото рамо завъртя го наполовина и го просна на земята. Стийл чу тържествуващия вик на Ейнджъл. Онзи изкрещя:

- С последния патрон, свиньо! С последния! Изхабих три пълнителя, докато ти го набутам. Идвам!

Джери чуваше радостните крясъци на Мобилния Убиец:

- Идвам, копеле! Мога да те подуша в тъмното. Идвам за свинската ти душица!

Стийл провери пистолета си. Той също бе изхабил три пълнителя. И не му бе останал нито един патрон.

Джери се огледа за да потърси някакво оръжие. Камък или може би нещо като пръчка. Рамото го болеше. От него бликаше кръв и се стичаше по ръката, пълнейки носа му с миризмата на ръжда и смърт.

Внезапно Ейнджъл се появи на няколко ярда от Джери. Явно чудесно виждаше в тъмното. Стийл смътно различи, че онзи държеше нещо остро в ръката си. Убиецът се закани:

- Сега ще те изкормя, свиньо. Ще те изкормя с нещо, с което никой не е бил убиван досега. Ще те довърша с Рога на Самаел.

Питър Ейнджъл започна да се приближава. Едва сега Джери видя, че острото нещо в дясната му ръка наистина беше рог.

В мрака се чу гласът на Дейвид Робинс:

- Искаш ли да се биеш, Ейнджъл? Ела!

Убиецът се обърна. Робинс бе точно на три крачки от него.

- Добре. – съгласи се Ейнджъл. – Първо ще наръгам тебе. – А после – приятелчето ти. Така да е.

Робинс държеше пред себе си острието на Копието на Съдбата. Беше го хванал там, където то би трябвало да се съединява с дървената дръжка. Сребърното острие блестеше. Пиронът вграден в центъра му, като че ли светеше. Гвоздеят, с който вероятно бе прикован Синът на Бога преди две хиляди години.

Кракът на Робинс кървеше там, където бе прострелян. Ейнджъл почувства, че има предимство. Започна да злорадства:

- Боли ли, Робинс? Да не е засегната бедрената артерия? Колко жалко. Кръвта ти може да изтече, преди да съм те намушкал.

Дейвид не каза нищо. Приближи се още до убиеца и замахна с Копието. Онзи леко се отдръпна. После посегна с кривия, закривен и остър като игла рог; дъжеше го в дясната ръка. Беше ред на Дейвид да се отдръпне. Ейнджъл продължи атаката си като направи крачка напред и посегна с левия си юмрук. Копието го посрещна във въздуха и го поряза. Убиецът моментално отскочи назад и изохка:

- Мамка му! Това беше бързо! Откога си се научил да се движиш така журналисте?

Дейвид не каза нищо. Отново замахна, но с лявата ръка. Ейнджъл се отдръпна. После изненадващо скочи върху Робинс. Дейвид някак си успя да хване въоръжената ръка на противника; обаче и Ейнджъл успя да докопа дясната ръка на Робинс. Убиецът реши да ритне с коляно журналистът в слабините. Ритна и усети как кракът му се удря в коляното на Робинс. Мамка му! Журналистът или беше предвидил това; или и той искаше в същия момент да го ритне по топките. Копелето знаеше как да се бие мръсно.

Облаци закриха луната. Убиецът някак се смали, и от разбеснял се демон, изненадващо се превърна в отпуснато дебело човече с вяли и бавни движения. Хватката на Ейнджъл върху ръката му отслабна. Робинс реши, че сега е време да действа решително.

Внезапно Дейвид удари силно с глава носа на Ейнджъл. Моментално шурна кръв. Убиецът се разкрещя силно от болка. Посегна инстиктивно от болката към носа си лявата ръка. И пусна ръката на Дейвид за момент.

Робинс заби Копието на Съдбата в гърдите на Ейнджъл. После отскочи назад. Бе успял да измъкне копието след като нанесе удара. Знаеше колко жизнен е Ейнджъл. Ако тръгнеше към него, пак щеше да го наръга. За всеки случай.

Питър Ейнджъл се свлече на колене. С последни сили успя да промълви:

- Още не си ни победил, Робинс. Има и други, които служат на Самаел. По-силни от мене.

После убиецът падна по корем. Рогът, който държеше остана под него.

Дейвид очакваше нещо да се случи. За всеки случай седна предпазливо върху Ейнджъл, притискайки го с цялата си тежест. После внимателно изви дясната му ръка. Взе сивозеления остър рог. Беше намазан със зеленикава течност, която прогори дланта му. Отрова. Дейвид силно захвърли рога настрани. След това Робинс пипна врата на Ейнджъл. Мобилният Убиец беше мъртъв. Дейвид не можеше да повярва.

Облаците откриха луната и окото и сега осветяваше гробището някак по-тържествено, по-чисто.

Дейвид си каза: “Джери, трябва да помогна Джери”.

Журналистът изтича до Джералд Стийл. Клекна до него и попита:

- Джери, жив ли си?

Дететивът се изсмя безпомощно, но бодро отвърна:

- Жив съм. Мърдам. Извикай помощ.

- В тебе ли е мобилният ти? Моят е в колата, но като идвах насам, отказа да работи.

- В джоба ми е. И моят телефон се държеше странно. Пробвай. Дано да бачка.

Дейвид извади мобилният от десния джоб на спортния панталон на Стийл. Слава богу, “Ериксон”-ът светна след като отключи клавиатурата.

1. ПРОЧИСТВАНЕ

Дейвид Робинс беше напълно оневинен. От преследван се превърна в герой. Постоянно получаваше предложения за интервюта. Един два големи вестника от Ню Йорк му предложиха да постъпи при тях на работа. Случката в град Лок Хевън се бе разчула наистина надалече. Дейвид бе получил предложение за работа дори и от един вестник от Торонто, Канада!

Робинс и Стийл седяха в едно от най-забутаните квартални кафенета във Лок Хевън. Умишлено бяха избрали мястото – не искаха никой да им досажда. Освен тях нямаше други клиенти в кафето.

Джералд бе облечен в един от любимите си бежови спортни панталони; нагоре носеше сива и много широка тениска; под нея рамото му беше превързано. Робинс носеше зеленикавосив панталон, с два номера по-голям отколкото трябва. Под панталона му имаше превръзка. Куршумът бе влязъл през мускула и излязъл, за щастие без да закачи, артерия или кост. Нагоре Робинс бе облечен в лъскаво черно боди, опънато по огромните му мускули.

Есента сякаш искаше тази година да дойде по-рано. Хладът във въздуха леко подтискаше настроението. Джералд Стийл попита:

- Какво ще правиш сега, Дейвид?

- Искаш да кажеш – Какво ще правиме сега, Дейвид?

- Защо включваш и мене? – весело се възмути Стийл. Аз ще си взема болничен и ще го прекарам на Маями. Така като гледам и ти си ранен. Защо не дойдеш с мене?

- Защото двамата с тебе, Джери, имаме още работа.

- Работа ли ? Каква работа?

- Млъкни и помисли малко. Ще се сетиш.

Джералд замълча за момент – нещо което не обичаше да прави. Двамата сериозно и с предварително уговорено сърбане и мляскане отпиха от кафетата си. Замислиха се.

Аутопсията на Питър Ейнджъл бе показала, че е имал имплантиран в мозъка си чип за директна връзка с мобилен телефон.

Технологията бе напълно непозната. Тепърва щеше да се разучава. Експертите дълго щяха да умуват дали Ейнджъл си е бил луд, или чипът в мозъка му е имал някакво психотронно влияние.

Рогът, с който Мобилният Убиец бе въоръжен, също бе подложен на непрекъснати изследвания. Учените успяха да разберат само, че е органичен. И че е кост. От неизестен досега животински вид.

Телефоните марка “Финерон” пък съдържаха абсолютно непознати технологии. Експертите постоянно бърничкаха двата екземпляра, които Робинс им бе дал и се опитваха да разберат нещо от устройството им.

Но имаше поне още няколко стотици телефона “Финерон”. Които продължваха да работят. И предупреждаваха всеки техен нов собственик за престоящата му смърт.

Джери възкликна:

- Телефоните! Искаш да издирим телефоните, нали?

- Позна, Джери. Между другото, предполагам дори ти си зацепил, че думата “Финерон” е анаграма на “Инферно”. Ще трябва да ги унищожим един по един. Ще трябва да прочистим града от мобилната смърт.

- Добре. – съгласи се Джери. – Ама как да го направим?

- Не знам. Освен това има още едно нещо, което трябва да направя.

- Какво?

- Трябва да върна Копието на Съдбата на Ватикана. На мен няма да ми трябва повече.

Стийл се замисли. После каза:

- Не мислиш ли, че трябва да дойдат да си го вземат. Така както ти го донесоха?

- Не знам. Нямам представа. Между другото аз го нося в мене.

- Ти полудял ли си? И не стърчи ли?

- Това е само острието. – обясни Робинс. Ти какво, дървена дръжка ли мислиш, че съм му сложил?

- Не. Ама пак трябва да е дълго поне един фут. Къде си го сложил. – Джери се захили мръснишката. – Да позная ли?

- В панталона е. Нарочно съм пуснал бодито отгоре. Да го закрива.

- Поне някаква ножница измисли ли му? Да не се порежеш.

- Не. Не съм му слагал ножница. Нали си има златен обков.

Един едър пълничък плешив мъж с кристално сини очи седна на съседната маса. Разгърна вестниците, които носеше на масата. Огледа се за сервитьор, но кафенето бе на самообслужване. С достолепна походка и леко разперени ръце, мъжът отиде до бара, взе си една бутилка “Будвайзер” и седна да пие. Взе единият от вестниците и се зачете. Излъчваше пълно спокойствие.

Робинс се размърда неспокойно на стола.

- Джери, Копието на Съдбата се затопля. Света краво, почна да пари!

Стийл изгледа неразбиращо.

- Това друг начин да кажеш, че ти пари на задника ли е?

- Не, бе. Наистина. Хвани го, че ще ми изгори кълката. Някой гледа ли насам?

И двамата се огледаха. Почти не се забелязваха хора. Беше неделя и явно заради гадното време, на никой не му се излизаше.

Дейвид подаде на Джералд, Копието на Съдбата под масичката. Джери замалко не го изпусна. Възмути се:

- Вярно, наистина пари. Ще го изтърва. Пускам го на земята.

Джери официално беше презвитерианец, но по принцип не почиташе, която и да е религия.

- Леко. – посъветва го Дейвид. – Да не се чуе дрънчене.

- Добре. Сега ще го настъпя с обувката да не стърчи.

- Недей. Това е свещен предмет.

- Какво всички да го гледат ли? И да ни помислят за индианци?

- Забранявам ти да го настъпваш. Остави го да си лежи на земята.

Дейвид се замисли. После каза:

- Откъде-накъде ще се нагорещява? Мислиш ли, че иска да ни покаже нещо?

- Дейви, съвсем си се чалнал. Ти мислиш, че Копието на Съдбата иска да ни покаже нещо!

- Да. Мисля, че се нагорещява, понеже онзи тип на съседната маса има нещо в него.

- И какво?

- Сега ще видиш.

Робинс стана и отиде до мъжа на съседната маса. Човекът вдигна глава от вестника и загледа запитващо Робинс.

Дейвид попита с най-учтивия си тон:

- Извинете, каква марка мобилен телефон имате?

Мъжът отвърна:

- Всъшност аз ползвам два. – В сините му очи се виждаше недоумение.

- Извинете ме за любопитството. Какви марки са?

Мъжът посочи мобилния с алуминиев корпус, който висеше на врата му. Поясни:

- Този е “Алкател”. Другия телефон, който ползвам е някаква неизвестна марка – “Финерон”. Купих го наскоро от един магазин за телефони, понеже имаше промоция. Все пак защо питате?

Дейвид бръкна и извади портфейла си. Каза:

- Искам да купя вашия “Финерон”. Предлагам ви осемстотин долара за него.

- Осемстотин? Аз го купих за шест стотачки и малко отгоре. Каква е уловката?

- Няма уловка. Добре предлагам ви хиляда. С тези пари можете да си купите новия модел на “Самсунг” – Т 1003.

Плешивият мъж помисли и каза:

- Дадено. Да видя парите.

Дейвид му преброи хиляда долара, с което окончателно изпразни портфейла си. Взе телефона и се върна при Джералд Стийл.

През това време пълничкият мъж си изпи бирата почти на екс и после бързо си тръгна. Явно се бе изплашил Дейвид да не поразмисли относно сделката.

Робинс се върна и седна на масичката срещу Джералд. Въздъхна тежко:

- Ще трябва да издействаш специално разрешение от ФБР за конфискация на телефони марка “Финерон”. Иначе ще се разоря.

- Добре. – съгласи се Джери. – Ще издействам. А ти няма ли да унищожиш проклетото нещо?

- След малко, като си изпием кафетата.

Дейвид се сети:

- Къде е Копието?

- Вдигнах го и го държа под масата. Нали е свещен предмет и не трябва да лежи на земята. Освен това вече поизстина. Ще си го прибереш ли?

- Дай го. Сигурен ли си, че не пари?

- Да. Можеш да си го вземеш.

Дейвид без излишни движения и като се оглеждаше, внимателно прибра Копието на Съдбата. Затъкна го странично на кръста си, до лявото бедро. Както се носи меч.

Джералд се разбърза:

- Хайде да тръгваме.

- Къде?

- Да намерим останалите шестотин телефона.

- Не мислиш ли, че първо трябва да помолим някой да ни помогне.

- Не. Има неща, които човек трябва да свърши сам.

Дейвид се замисли. После попита:

- А Копието? Ако успее да ни помогне да намерим останалите дяволски джаджи, как ще го върнем?

- Ватикана има 175 мисии из света. Все ще открием някоя.

Дейвид и Джери станаха едновременно.

Дейвид възкликна:

- 175 мисии из целия свят. Освен това помисли си колко католици считат за нормално да се изповядват редовно. Ето откъде Ватикана знае толкова много. Виж ти, Бог бил навсякъде.

- Дяволът също е навсякъде Дейвид. Най-вече в нас самите.

Двамата тръгнаха към белия “Крайслер” на Джери, който беше паркиран наблизо. Внезапно от джоба на Дейвид Робинс се дочу звън.

Беше мобилният от прокълнатата марка.

Дейвид извади телефона и внимателно го постави пред задната дясна гума на “Крайслера”.

Джери попита:

- Защо там? Защо не го сложи пред предната?

- Защото така не можем да поднесем или да завием накриво като потегляме. – обясни Дейвид.

Джери се ухили мръснишки. След това запали двигателя.

Миг преди “Крайслера” да потегли и гумите му да размажат слушалката, телефона започна да звъни. Все по-силно и по-силно.

Сякаш крещеше в агония.

КРАЙ

ЗАГАДКАТА НА ЦАР СОЛОМОН

Този разказ е писан въз основа на древна арабска легенда, разказана ми от един ходжа.

Бяха изминали близо сто лета от смъртта на Сюлейман ибн Дауд. В областта Шам, а и навсякъде около нея изведнъж гръмнаха слуховете за неговия велик пръстен. Говореше се, че можел да преобърне планини, да пресуши морета; можел да унищожи цели армии; хората разправяха над множество от джинове и перита, шейтани и иблиси. Много мъже искаха да го притежават, защото който обсебеше пръстена на Сюлейман ибн Дауд, щеше да владее света.

Четиримата най–свирепи бандити на Шам решиха да търсят пръстена на Великият Цар. Имената им бяха Фетхуллах ибн Рауф, Ариф-ел-Шехаби, Сейуд Ахмед Бедеви и Молла Хасан юл Бахри. Дни и нощи обикаляха те из Шам, хвърляха много пари само за да узнаят повече за вълшебното колелце. Много дирхами раздадоха те на просяци, врачки, аскети, проститутки, страници, и търговци с кервани.

Накрая една циганка магьосница им каза следното:

"Сюлейман ибн Дауд е погребан със славният си пръстен, защото не са могли да го свалят от ръката му след като е починал". Даде им циганката вехта карта, на която пишеше как да стигнат до гроба му.

Фетхуллах, Ариф, Сейуд и Молла взеха камили, провизии и вода, и тръгнаха да търсят известния гроб. Търсиха го много дни и изминаха много път. Когато една от камилите умря от изтощение, те изядоха месото и изпиха кръвта и за да не хабят останалите провизии.

И ето стигнаха те на мястото, посочено от картата. Видяха че пред тях има гроб на евлия /светец/. Не беше хлътнал той, както подобава на стогодишен гроб. Това показваше, че дъските които се слагат странично във всеки арабски гроб не са изгнили, а са все така свежи и поддържат пръстта издута нагоре. Само мъничко трева бе поникнала върху последното убежище на царя.

Макар, че бяха изтощени, четиримата като един се хвърлиха върху гроба и започнаха да копаят. Кой с ръце, кой с кирка или лопата, те го разкопаха с невероятна бързина. От гроба към тях лъхна невероятно силна и приятна миризма.

Тогава те разкриха тялото и видяха великия Сюлейман ибн Дауд. А той изглеждаше все така силен и здрав както, приживе. Бе облечен в разкошни одежди. Само косата и брадата му бяха пораснали и побелели. Скръстени бяха ръцете на мощите му гърди – дясната върху лявата. На безименния пръст на горната видяха те пръстен с огромен топаз, който сякаш светеше.

Ариф изрече:

- Нас ни познават в цял Шам. Не едно или две гърла сме прерязали само за няколко дирхама. Но виждам, че всички вие сте изплашени като мене и надали ще се осмели някой да вземе пръстена.

Сейуд каза:

- Макар че съм с цял лакът по – висок от вас и по – едър от повечето простосмъртни, копието на страха пробожда сърцето ми. Няма да докосна Великият Владетел.

Накрая Фетхуллах се престраши и се опита да разтвори ръцете на царя. Но някаква чутовна сила ги държеше залепнали и колкото да се мъчи сина Рауфов, не можа да ги отлепи една от друга. Наложи се и Молла да опита и той не успя. Ариф реши да дръпне пръстена без да разтваря славните ръце Сюлейманови. Този път нещо го вдигна във въздуха, блъсна се той в задната стена на гроба и падна на пода. Сейуд също тръгна към прочутия пръстен. Литна и той във въздуха, блъсна се в стената и падна върху Ариф.

Изведнъж Сюлейман ибн Дауд се надигна та седна. Отвори очи и почувстваха те великото презрение, с което ги изгледа. После царят склопи клепачите си, легна и отново заспа вечния си сън.

Страшно се изплашиха четиримата осквернители. Побягнаха те в сляп ужас. Метнаха се на камилите си и ги пришпориха. Бягаха животните дълго време, докато стигнат до най – близкия аул.

И слязоха разбойниците от камилите и се огледаха един друг. Та видяха какво е сторил могъщият Сюлейман с тях. Косата на Ариф от гарваново черна бе станала бяла като облак. Сейуд започна да заеква и така си остана през целият си живот. На Молла лицето му се изпи и хлътна навътре, очите изскочиха напред завинаги в панически страх. Фетхуллах се опита да помръдне дясната си ръка и видя, че е парализирана.

Разказаха те на хората в аула какво са преживели. Но малцина им повярваха – останалите им се подиграваха. Бандитите предложиха да ги заведат до гроба, за да се уверят с очите си. Десетина човека се съгласиха.

Когато се върнаха на мястото, което картата сочеше, там нямаше никакъв гроб. Великият цар бе изчезнал заедно с пръстена си. Опитаха се да разкопават, но като видяха, че няма нищо, десетимата мъже нарекоха бандитите лъжци и се върнаха в аула си.

Фетхуллах ибн Рауф, Ариф-ел-Шехаби, Сейуд Ахмед Бадеви и Молла Хасан-юл-Бахри се отчаяха и запрашиха накъдето им видят очите. Освен тях до ден – днешен никой не е намирал гроба на прочутият Владетел.

Много легенди и досега твърдят, че Сюлейман ибн Дауд от света на духовете се намесва в повечето дела на простосмъртните с помощта на своя Велик пръстен.

МАГАЗИН ЗА ЗЛОБА

Мисля, че в повечето хора има прекалено много злоба, злъч и завист.

"Магазин за злоба" получи 2-ра награда от национален студентски конкурс "Шумен 2004".

Странният магазин беше отворен в една неделя през лятото. Помещаваше с в тъмна, почерняла от старост триетажна къща, която до този момент бе стояла заключена и изоставена. Това обаче не и пречеше да се намира в самия център на малкото градче Финерон, на търговска улица; новият магазин се падаше точно между магазин за телевизори /отдясно/ и магазин за авточасти /отляво/.

В слънчевата неделя, когато отвори, продавницата не беше посетена от никой. Клиентите започнаха да влизат през понеделник. В началото само питаха. После почнаха да купуват. Стоката беше най-странната и най-скъпата, за която някой бе чувал. Работното време също бе необичайно; магазинчето затваряше всяка вечер точно в един и десет след полунощ, и отваряше сутрин в седем.

Надписът „МАГАЗИН ЗА ЗЛОБА“ беше изписан с букви, които само напомняха готически. Когато човек се вгледаше добре, забелязваше, че приличат на древно писмо, на много стари букви, може би руни. За американците, табелата бе надписана на английски.

Китайци твърдяха, че са изписани техни родни йероглифи. Според руснаци табелата бе изографисана на най-чист руски, а според индийци буквите бяха на затрогващо книжовен хинди. За всеки минаващ покрай магазина, надписа сякаш моментално се променяше така че да бъде на неговия роден език, та минувача да разбере какво се предлага вътре.

Когато човек влезеше вътре, продавницата не изглеждаше особено голяма. Затова пък бе мрачна, тъмнината сякаш я бе обзела и бе пълна с най-различни странности. Навсякъде имаше паяжини: по всички ъгли и кътчета. Ненужни, древни и не толкова остарели вещи изпълваха цялото пространство. За съжаление в магазина никога нямаше достатъчно светлина и предметите трудно се виждаха, камо ли да се различат.

Като че ли погледа попадаше на вехти, но все още здрави конски сбруи, обкичени със сини мъниста против уроки. На друго място се виждаше старомоден дървен сандък с железен обков, полуотворен. В него като че ли лъщяха древни златни монети, надничащи от смачкани, зеленикавокафяви, протъркани от употреба, полуотворени кожени кесии. На един пирон, стърчащ от стената като че ли понякога се съзираше прилеп с дяволити лъщящи очички. Когато човек обаче се запиташе как е възможно в един магазин да има подобен противен летящ гризач и се взреше… Хвърчащата мишка вече бе изчезнала и на нейно място сякаш бе останала само противната и сянка.

В магазина имаше също много и все различни лампи и часовници. Лампите обаче не светеха, а часовниците никога не работеха. Като че собственика на магазина ги бе събирал с векове. Но нарочно ги държеше негодни, за да покаже, че Светлината и Времето нямат абсолютно никакво значение за него. Виждаха се маслени лампи, газени лампи, кандила пълни с олио, или пък лоени свещи. Ако човек се опитваше да проследи колко са или пък да разбере на каква възраст са, само докато ги гледа, го заболяваше главата и му се приспиваше.

С часовниците работата бе същата. Имаше пясъчни часовници, клепсидри, слънчеви часовници и механични също. В пясъчните и водни часовници обаче нищо не течеше, ни пясък, ни вода: не че нямаше вътре, просто бяха в покой. За слънчевите часовници липсваше светлина, камо ли слънце. От механичните часовници никой не тиктакаше, никой не цъкаше, ничия стрелка не се придвижваше, даже и на микрометър.

В малката и затъмнена територия на магазина се виждаха още и някои съвсем дребни предмети и украшения, направо захвърлени в мраморни кутийки /полуотворени/, на земята. Виждаха се кръстове, но имаше и езически символи, изработени от сребро или злато. Имаше гривни, както и накити за врат. Често се виждаха различни и шарени полускъпоценни камъни, на които хората отдават мистично значение, поместени в железен или меден обков и привързани към верижка.

Всички ненужни вещи и предмети, обаче се намериха в задната и по-мрачна половина на магазина.

В предната и по-светла част се мъдреше тезгяхът.

2.

Едно мургаво и височко хлапе влезе в Магазина за Злоба. Беше с къдрава коса и големи устни, облечено в тъмносини джинси, черни сандали и виолетова тениска.

Момчето огледа учудено странностите около себе си и попита:

— Какво продавате тука?

Собственикът отвърна:

— Злоба. Искаш ли?

— Лъжеш. — каза хлапето. — Казаха ми, че тука се продават чаркове за компютри.

Магазинерът млъкна за момент. Не му се искаше да спори с първият си клиент.

— Искам мишка 4 Ди. И да е оптична. — не се отказваше хлапето.

— Каква мишка искаш? — поинтересува се магазинерът.

— 4-ди. Оптична. И по-бързо.

Собственикът бръкна някъде изпод тезгяха и извади мишка. Жива. Беше малка, с леко рошава светлосива козина и леко църкаше; с няколко октави по-ниско от щурец. На челото и имаше закрепени малки розови очилца, сякаш от детска кукличка.

Магазинерът я подаде на хлапето.

— Ето. С четири крачета е, както искаше. И не знам дали е оптична, ама има очила.

Хлапето погледна мишката и запищя. Викайки, избяга от магазина, като заплашваше, че ще доведе баща си.

Крясъците му огласиха цялата улица.

Собственикът на магазина въздъхна тежко. Вдигна рамене и започна да наглася станцията на радиото. Търсеше една точно определена, една която по много неща се различаваше от другите.

Мъжът, който държеше Магазина за Злоба бе облечен в черни дрехи. Те обаче бяха също толкова странни и по един определен начин се разпростираха около него. Нико й не можеше да каже със сигурност дали човекът е облечен в черен старомоден костюм, и дали върху него носи някакъв вид наметало, което от време на време се вееше зад него. Защото пелерината по някакъв начин се сливаше с дрехите под нея.

Радиото бе някаква неизвестна марка и кротко си стоеше на тезгяха. Бе очукано, дръжката му бе залепена с тиксо и някак си не можеше да бъде обхванато от погледа, но вършеше работа. От радиото се чу следното:

— „…… След като запалите свещта пред огледалото, вземете колода карти. Отделете внимателно настрана Дама Пика. Останалите карти ги скъсайте точно наполовина. Вземете лепило от кости и започнете лепите картите с лицата напред върху огледалото.

Оставете свободен центъра му. Той е запазен за Дама Пика…“

Собственикът се усмихна доволен. Най-после бе намерил станцията, която му вършеше работа.

Вратата се отвори и в магазина плахо влезе клиент.

Беше нисичък и слаб, плешив с гъста брада на лицето, под която се виждаха следи от изгаряния. Бе облечен в евтини бежови панталони и бяла риза, която изглеждаше като извадена от музей.

— Здравейте. — поздрави нервно човечецът. По лицето му се забелязаха леки тикове. — Вие нали продавате злоба?

— Здрасти. — отвърна собственикът. — Обаче е скъпа и освен това трябва да кажете причини, поради които я купувате.

— Дано не е много скъпа. — каза човечецът и измъкна смачкан плик от джоба си. — Тук е цялата ми заплата.

— Мисля, че ще се спазарим. — усмихна се обнадеждаващо продавачът. — Искам да знам защо купувате злоба?

Дребният мъж застана току пред тезгяха и започна да разказва:

— Ами искам да си купя злоба, защото всички ме тормозят. Аз съм учител по химия. Прякорът ми е Тиъдър Елемента. Всички ученици ме наричат така, даже някои от колегите. Просто съм малко по-плах от нормалните хора и те някак си го усещат. Всеки ден ме тормозят и подиграват. Замерват ме с разни неща, мажат ми стола или бюрото с лепило, закачат ми разни бележки или ваденки с неприлични надписи. Не ми дават да говоря в час, понеже целия клас се надпреварва да ме обижда.

— Винаги ли е било така? Имам предвид още като станахте учител ли почнаха да ви тормозят или по-късно? И винаги ли сте бил… страхлив?

— Не. Когато започнах за първи път да преподавам не беше така. По-късно стана един инцидент в час. Неуспешен химически опит. — мъжът тъжно посочи белезите от изгаряния полуприкрити от гъстата му брада.

— Ако правилно съм разбрал… инцидента е бил организиран от ученици нали? Неуспешният химически опит. Мръсните хлапета са ви скроили номер, така ли е?

— Ами, може да се каже. Да, ученици ми направиха това.

— Добре. Цената на милиграм злоба е 100 000 долара.

Малкият наплашен човек сякаш щеше да заплаче.

Промълви:

— Ама аз нямам толкова…

Продавачът ведро го успокои:

— Добре. Понеже сте първият ми клиент, ще получите една доза безплатно. И искам да ви помоля да посочите „Магазинът за Злоба“ на всичките си приятели и познати.

Продавачът загърби за момент клиента си. Приклекна и от голяма метална каса, поставена на около два метра зад тезгяха, извади мъничко шишенце. После затръшна мощно вратата на сейфа и разбърничка разните заключващи джаджи по нея.

Продавачът постави шишенцето на тезгяха. Мускалчето бе кафяво, с алуминиева капачка отгоре.

Собственикът на магазина поясни:

— Тази доза ще ви стигне за около месец. И ако мислите, че ви е свършила работа, моля елате да ми разкажете към какво ви е подтикнала. Напълно безплатна е.

Брадатият учител се пресегна и сграбчи отчаяно шишенцето. Понечи да си тръгне.

Продавачът отново го подсети:

— И не забравяйте. След един месец ви чакам тук за да ми разкажете какво се е случило.

Вторият клиент, който влезе в Магазина за злоба, беше облечен във виснали избелели дънки и широка безформена тъмносиня блуза. Беше младеж, не повече от двайсет и четири — годишен, с дълга черна и чуплива коса, която му стигаше почти до раменете. Лицето му също беше обрасло — бакенбардите бяха огромни, като на руски поет от 19 век. Те се сливаха с рядката му индигово черна брада. Веждите му също се допираха — образуваха един гъст космат черен корниз в горната част на лицето на младежа.

Въпреки невероятната му косматост, младежът изглеждаше плах. Сякаш всеки момент щеше да излезе и да си тръгне от Магазина.

Продавачът го подкани:

— Заповядайте… Какво ще желаете?

Младежът се притесни:

— Ами тука пише, че продавате злоба…

— Да. Така е. Само, че трябва да имате 100 000 долара в брой за да си купите един милиграм, а същото и да ми кажете причините, които са ви довели в Магазина.

— А купената от вас злоба как може да ми помогне?

— Тя ще ви помогне да постигнете нещата, за които мечтаете. Ако желаете да постигнете нещо за кратки срокове, един милиграм ще ви е достатъчен. Ако пък самото естество е такова, че се налага да чакате дълго, ще трябва от време на време да посещавате Магазина.

И как по-точно ще ми помогне?

— От време на време ще получавате пристъпи на сила и злост. Не чак дотам, че да нараните някой, но в точно подбрани моменти ще бъдете агресивен и целенасочен.

Младежът се замисли. След това явно се реши и каза:

— Добре. Съгласен съм. Какво казахте, че трябва да направя?

— Да поставите 100 000 в брой на тезгяха пред вас.

След това да ми обясните причините, поради които купувате злоба.

Младежът тупна платнена торбичка на тезгяха. В нея явно имаше пари, бе дошъл подготвен.

След това промърмори:

— Ами знаете ли, искам да си купя Злоба понеже съм девствен.

Продавачът не показа нищо с израза на лицето си. Не спомена нищо от сорта на: „Наистина ли?“ или пък „Как може? Та ти си към двайсет и пет годишен“.

Просто се наведе и започна да ровичка някъде назад и вдясно от тезгяха. Чу се скърцане от плъзгането на тежка метална врата и после шум от зтварянето и.

Магазинерът се изправи постави едно мъничко шишенце на тезгяха. Поясни:

— Можете да го отворите и изпиете по всяко време. Действието му започва да се проявява след няколко минути.

Младият мъж посочи мъничкото шишенце:

— И това ще ми помогне да не ме е срам и да е се ужасявам всеки път, когато гожоря с жена?

— Да. А също така ще станете по-настойчив и твърд спрямо отношенията си с всички.

Младежът прибра грижливо шишенцето и напусна магазина.

3.

Постепенно Магазинът стана известен и започнаха да идват клиенти от различни щати. Някои дори бяха от други държави.

Един ден влезе клиент, много странно облечен и със също толкова откачено държане. Почти не погледна Продавача, а взе да зяпа обстановката. Небрежно отбеляза:

— Т'ва място гъмжи от магии.

Продавача вежливо попита:

— Ще купувате ли, мистър?

Едва сега мъжът, който бе навлечен с шлифер и голяма мека старовремска шапка погледна към магазинера и каза:

— Да. Купувам всичко.

— Всичко?

— Аха.

— Не продавам цялата злоба наведнъж, мистър. Няма да има за другите клиенти.

— А, ще продадеш, ще продадеш. И ще се радваш, че си останал жив. Ама преди т'ва искам да те питам, откъде я взимаш цялата тая Злоба.

Магазинерът се изправи иззад тезгяха. Видимо сърдит.

Гневно рече:

— Бих желал да напуснете магазина ми. Ако няма да купувате, а ще се заяждате, по-добре си тръгвайте.

Мъжът със светлокафевия шлифер отново се заоглежда и нареди:

— Давай тука цялата злоба и казвай цена, докато съм още на кеф.

И започна да вади от шлиферите пачки със стодолорави банкноти. По някое време се спря, колкото да плесна една платинена кредитна карта „Виза“ на тезгяха. После продължи да трупа пачките.

Магазинерът смени тона.

— Виж к'во бе, приятел, знаеш ли по колко откачени пъдя оттука всеки ден?

Човекът със шлифера се засегна:

— Според тебе мангизите да не са фалшиви? Ако искаш ги вземи и отиди ги провери в банката. Аз ще чакам пред магазина. И без това не мисля, че можеш да ме прецакаш.

— Съжалявам, готин. В магазина има злоба точно за десет милиона долара. Дори да успееш да ги извадиш, редовните ми клиенти ще са недоволни, щото трябва да чакат поне година докато успея да им доставя техните дози.

— Значи я извличаш от себе си? — учуди се странникът.

— Това не те засяга. Освен това е фирмена политика да не продавам всичката злоба само на един човек. Ще вземе да полудее. Или да умре.

Мъжът с шлифера се надвеси над тезгяха. Колкото и малка част от лицето му да се виждаше, заради голямата шапка, все пак изглеждаше ужасно заплашителен.

— Значи отказваш да продадеш цялата злоба. На мене?!

— Да. Разкарай се. — започна да се отегчава магазинерът.

— Добре. — каза клиентът. — Магазинът ти ще изчезне.

И си тръгна.

Шест дни изминаха нормално. Клиентите идваха и си отиваха. Всеки разказваше защо е дошъл да си купи злоба и получаваше точно толкова, колкото е платил.

Някои купуваха повече, други по-малко. Никой обаче не искаше всичката.

Едно утро, обаче до магазина избухна бомба. Според очевидци била кола-бомба с шофьор-камикадзе. Странно обаче, полицията така и не успя да открие трупа на шофьора.

Бяха изпочупени прозорците на сградите по цялата улица. Единствения прозорец на Магазина също. За щастие, в последния момент, преди да избухне, колата се беше отклонила и не се бе взривила точно пред магазина. Той обаче бе опушен и навсякъде около него миришеше на изгоряло.

* * *

Човекът, който искаше да купи всичката злоба в магазина, отново се появи. Влезе забързано, спря се пред тезгяха и попита:

— Още ли не искаш да продаваш цялата стока?

Магазинерът му овърна:

— Не. Мисля, че когато злобата се продава равномерно, тя е от полза за повече хора.

— Взривът пред магазина не беше случаен.

— Заплашвате ли ме, господине?

— Да. Ако не ми продадеш всичко, ще ти се случат още нещастия.

— Ако още нещо гадно сполети магазина ми, ти ще умреш.

Мъжът с шлифера и високата старовремска шапка замислено отбеляза:

— Боя се, че това е невъзможно.

И си тръгна.

След няколко дена, отнякъде в Магазина се появиха хлебарки. Бяха милиарди, пълзяха неистово по пода и стените, издавайки църкащи звуци. Катереха се дори и по тавана — бързи и подвижни, черни, прилични на огромни лъскави подвижни копчета.

Магазинерът звънна в една фирма за обезпаразитяване.

Оттам изпратиха техен служител, който се справи с по-голямата част от буболечките. Останалите Продавачът унищожи по свой собствен начин.

Междувременно голяма част от клиентите, които си бяха купили злоба, се бяха справили с проблемите си и идваха да благодарят. Също така подпитваха дали им са нужни още дози. Магазинерът не им препоръчваше повече.

Както са казали древните лекари — в малки дози е лекарство в големи — отрова.

Странният мъж с шлифера и голямата шапка отново дойде да пита дали може да купи всичката стока. Продавачът го изгони още от вратата. Мъжът си тръгна мърморейки нещо неразбрано. Все пак на собственика на Магазина му се счу някаквко странно словосъчетание от сорта на:

„Пълзящи Мишки, Летящи Мишки“.

За всеки случай той пак се обади на фирмата за обезпаразитяване да ги попита дали винаги са на разположение. Отговориха му утвърдително.

Магазинерът се замисли за злобата. Преди, когато още не можеше да я отделя от себе си, се чувстваше неконтролируем и потенциално опасен. Сега я продаваше в малки количества и помагаше на хората. Чувстваше се полезен и добър. А онзи тип с шлифера и шапката искаше да му отнеме тази малка радост.

Не можеше да го позволи.

В магазина влезе клиент. Беше може би най-ниският и най-дребен човечец, който някога бе посещавал дюкяна.

Дойде до тезгяха и гледайки надолу плахо измънка:

— Може ли да ми помогнете?

— Какво по-точно желаете?

Човечецът вдигна поглед и набързо пак наведе глава.

Инаше малко овално лице, чип нос и брада-катинарче, която не му отиваше. Личеше си, че я е пуснал за да не изглежда толкова невзрачен. Беше облечен в широки топчести панталони с много джобове по тях и сливащо се с фона почти незабележимо сиво яке.

Дребничкият клиент понасъбра смелост и каза:

— Не обичам да излизам от вкъщи. Честно казано дори ме е срам. Не обичам да говоря нито с познати, нито с непознати. Нямам нито един приятел. Можете ли да ми помогнете?

— Разбира се. — магазинерът бръкна под тезгяха и извади една доза Злоба.

Започна да се чуди дали мъжът има пари да я плати.

Всъщност само на първия клиент досега беше подарявал злоба. Беше чувал, че в другите магазини от време на време правят подаръци /или промоции/ и май че сега беше момента.

В този момент дребничкият клиент започна да вади пачки стодолорави банкноти от джобовете си и да ги трупа на тезгяха. Спря за малко, колкото да попита: „Колко струва?“ и продължи да добавя пари.

Магазинерът поясни:

— Цената е сто хиляди за една доза.

— Тук са двеста. Ако не ми помогне доза ще се върна за още. Става ли? — попита обнадеждено човечецът.

— Ако не ви помогне една, имате още шест безплатно.

Човечецът скъта шишенцето внимателно във вътрешния джоб на якето си излезе. На вратата се спря за момент, колкото да смотолеви едно едва чуто: „Довиждане“ и изчезна толкова невзрачно, колкото бе дошъл.

4.

Собственикът реши да продаде Магазина за Злоба едва когато в него се появиха прилепи и мишки. Бяха като пощурели атоми — блъскаха се един в друг, а понякога и в стените и тавана. Той чувстваше допира на дребните им мъхнати телца и ципестите им /подобни на дребна шкурка/ криле.

Звънна на фирмата за борба с паразити. Когато чуха за какво става въпрос му се извиниха и му казаха, че в момента нямат свободни хора. Посъветваха го също така да си провери канализацията щом толкова често има проблеми с най-различни гадини.

Магазинерът отвори вратата и успя да прогони повечето твари с една метла. От другите се отърва по начин, известен на малцина посветени.

Същата нощ сънува кошмари. Събуждаше се едновременно ужасен и възбуден, когато усещаше да се докосват до него отново в кошмарите му.

На следващия ден, малко след като слънцето залезе в магазина влезе мъжът, който искаше да купи всичко.

Беше облечен в черен шлифер до коленете, черни панталони и черна шапка с огромна периферия, която на всичко отгоре беше и висока, и представляваше необикновена смесица между бомбе и цилиндър. Поздрави:

— Здравей? Как си днес?

— Здрасти. — омърлушено каза собственикът.

— Реши ли нещо по въпрсоа за стоката?

— Да. Продавам я. Всичката, ако успееш да извадиш десет милиона зелени.

— Имам ги. Отвън чака бял микробус, марка „Мерцедес“.

Вратите са отключени. На дясната седалка има две куфарчета „Самсонайт“. И те са отключени. Вземи ги и ги донеси.

Магазинерът излезе. Всичко беше както казваше мъжът с шлифера. Внесе куфарчетата в Магазина, заключи внимателно входната врата и изсипа парите на тезгяха.

Изглеждаха истински. За всеки случай провери наслуки няколко пачки с една ултравиолетова лампа, която измъкна от едно от чекмеджетата на тезгяха.

После прибра парите в куфарчетата и ги занесе до тъмнозелената издраскана каса, която се намираше в десния заден ъгъл на магазина. Сложи куфарчетата в нея и започна да вади мъничките шишенца със злоба.

Странният клиент го спря:

— Не. Първо да подпишем. Искам всичко да е законно.

От вътрешния ляв джоб на шлифера извади два листа.

Бяха договори. За имената бяха оставени празни места.

Иначе пишеше, че /……празно място/ продава всичката злоба на /…отново празно място/ за 10 милиона $. Договорите изглеждаха напълно редовни.

— Как се казваш, приятелю?

— Джузепе Балсамо. — отвърна собственикът.

— А не си ли известен също и като граф Калиостро?

— Да.

— Е, аз също съм благородник. — с насмешка каза клиентът.

Извади златна химикалка „Паркер“ и подписа и я подаде на Магазинера. Той също подписа, без почти да погледне.

Чувстваше се съкрушен. Преди години използваше хората и дори понякога ги мамеше с евтини магии. А сега веднъж да реши да помогне и виж какво стана. Взеха му всичко, дори и малкото радост, която можеше да достави.

Клиентът прибра Договора, излезе до буса и влезе след малко с черна тумбеста кутия с ключалки. Беше тъмносиня и малко приличаше на медицинска чанта.

Прибра всичките шишенца със Злоба, поставени на тезгяха и каза:

— Чао, друже. Мисля, че някой ден пак ще се видим с тебе.

И излезе.

Джузепе Балсамо се строполи на стола зад тезгяха, сломен. Щеше да му трябва поне година за да извлече от себе си достатъчно Злоба за да може да я продава отново. В друг град. Не, най-добре в друга държава. И да помага на безхарактерните и слаби психически люде.

От друга страна се чувстваше много добре настроен спрямо всички живи същества. Ако в този момент видеше мишка или хлебарка в Магазина /бившия магазин/, щеше да я изнесе най-внимателно и да я пусне в някоя канавка.

„Сигурно така се чувстват ангелите“, каза си Джузепе.

Реши все пак да погледне Договора, за да разбере името на човека изкупил цялата злоба. Невъзможно. На мястото за името и подписа на купувача не пишеше нищо.

„Мамка му. Измамиха ме.“ Джузепе стана и отиде до касата. Отвори я. Куфарчетата кротко си лежаха вътре.

Бясно ги разтвори. Парите бяха вътре — зелени и истински. Джузепе ги пипна. После взе една пачка и я подуши. Всичко беше наред. „Който и да е взел злобата, ми остави десет милиона. Значи поне от една страна всичко е наред.“

Внезапно някакво блещукане, което идваше от Договора, привлече вниманието му. Джузепе отиде до тезгяха.

Буквите за името и подписа на клиента се бяха появили.

И светеха с цвят на полирано злато.

Там пишеше: „БЕЛЗЕБУБ/САТАН/ЛУЦИФЕР“.

В този момент Джузепе се сети как странно чаткаха обувките на клиента по пода. И в главата му проблясна една мисъл, която отекна в черепа му силна и ясна като удар на гонг:

„Колко проклети са станали хората, щом и Дяволът идва да купува Злоба от тях.“

ЧОВЕК БЕЗ МАГИЯ

Считам "Човек без магия" за най-доброто си фентъзи произведение /впрочем и най-обемисто също/. Наскоро написах негово продължение, но не ми хареса достатъчно за да го предложа за публикация.
"Човек без магия" получи поощрителна награда от конкурса на издателство "Квазар" за фантастично произведение през 2003г.

1.

Мелиса сътвори свещ и я закрепи на едно клонче, горе-долу на височината на гърдите си. Свещта бе полупрозрачна, създадена от магия, но пламъчето й бе достатъчно светло за да виждат добре лицата си. Маркус се вгледа в очите на Мелиса и се опита да прочете мислите й. Познаваше хора, които наистина владееха този трик, но Маркус никога не успя да го научи.

Мелиса тъжно рече:

— Съжалявам, Маркус, всичко свърши… Моите родители ми забраниха да се виждаме.

— Сега ще отида при тях. — заплаши Маркус. — И ще ги накарам да повторят думите си.

Тя го хвана за ръцете.

— Тежко ми е да го кажа, Марк. И аз не искам да те виждам повече.

— Защо?

— Ти не си обикновен, мили. Не ми се сърди, но няма друг като теб в селото. Всеки владее някакво заклинание, дори най-нищожното като това. — Мелиса посочи свещта. — Само ти си единственият. Човекът, който през целия си живот не е успял да направи и най-простото вълшебство. Ти си човек без магия, Марк.

«Амаг», помисли си Маркус. Хайде кажи го на глас. Амаг — човек без магия, това съм аз. Наречи ме Амаг и човекът, който те е научил на тази дума, ще трябва да ходи на вещер да му оправя зъбите. Лицето на Маркус се вкамени, челюстите му се стегнаха. Каза:

— Чуй ме, Мелиса, обещавам ти че до една година ще стана по-голям магьосник от самия Септона.

Мелиса докосна с пръсти устните му.

— Не споменавай името на Върховния Каан, за да не получиш проклятие. И не само ти, а и целия ти род до тринайсто коляно.

Маркус леко я побутна. Предложи:

— Тръгвай си, Мелиса. И аз съжалявам. Щом нещата стоят по този начин, аз също не те желая повече.

Мелиса разтвори леко бялата си свилена рокля. Приближи се плътно до него, така че Маркус усети топлинатана тялото й. Невинно го подкани:

— Искаш ли да прекараме заедно една последна нощ, преди да се разделим?

— Искаш ли да се оженим? Напук на всички. — Маркус я придърпа към себе си.

— Казах ти вече, Марк, татко и майка ми казаха да не се виждам с тебе. Заплашиха, че ще ме прокудят от къщи. И ще платят на могъщ магьосник да хвърли проклятие върху нас двамата. Освен това ме е страх да се обвързвам с тебе, ти не си обикновен човек, ти си Амаг…

Най-после го изрече, каза си Маркус. Аз съм Амаг — единствения човек в село Даркай, който не може да направи магия.

Мелиса тръгна в мрака. Бе красива дори разплакана, с бялата си рокля от свила, червеникавата си къдрава коса, чипото носле и симпатичните лунички по бузките.

Прозрачната свещ върху клончето угасна, избледня и постепенно изчезна, сякаш никога не я е имало.

Маркус не носеше огниво, нито факла. Нощта бе тъмна и луната — закрита от облаци и върхове на дървета. Все пак след известно време той успя да намери пътя от гората до селото. Трудно.

Странноприемницата бе пълна. И на тезгяха и около чамовите маси имаше хора, които се хранеха, пиеха, разговаряха, пееха или кротко спяха. Точно над подсилената със извити железни орнаменти дъбова врата имаше табела. На нея прогорен с огън личеше надпис: ТУК СЕ ЗАБРАНЯВА ПРАВЕНЕТО НА МАГИИ СЛЕД ПОЛУНОЩ!

Маркус също бе в странноприемницата. Говореше с един мъж. Човекът бе облечен в странни кожени дрехи, които имаха цвят на бликаща кръв. Освен това лъщяха под светлината и придаваха на мъжа бляскав вид.

Името на човека бе Миртани. Изглежда доста хора го уважаваха. И като влезеха в странноприемницата, щом го видеха, идваха да го поздравят.

Миртани уточни:

— Значи се скарахте с Мелиса?

— Да. — неохотно отвърна Маркус.

— Тогава какво те задържа още в това село? Аз мисля, че трябва да се преместиш да живееш някъде другаде. И по-бързо.

— Лесно ти е да го кажеш. — възмути се Маркус. — Ти постоянно пътуваш и си свикнал без постоянен дом.

Миртани вдигна бронзов бокал с инкрустирани по него ловни сцени. Отпи червено вино и рече:

— Знаеш ли, Маркус, съседните нам кралства не са като нашето. Там малцина успяват да направят каквато и да е магия. По-голямата част от хората не владеят и най-простото заклинание. Въпреки това никой не ги обижда или преследва.

— Дразниш ли ме или направо ме обиждаш?

— За твое добро ти го казвам. — Знаеш, че съселяните ни не търпят ъ-ъ-ъ… такива като тебе.

— Дай да говорим за нещо друго. — предложи Маркус.

Двамата помълчаха за момент. Странноприемницата бе започнала да се пълни и те заоглеждаха посетителите.

Миртани попита:

— Мислиш ли, че ще има проблеми тази нощ?

— Не знам. Засега почти всички изглеждат кротки.

— Добре. Аз тръгвам. Утре отново съм на път.

Миртани стана от масата и се отправи към вратата. Човекът с червените дрехи бе разносвач на магически съставки. Той транспортираше вълшебни ингредиенти из няколко града, но понякога излизаше и извън родното си кралство Балх. Хората шушукаха, че приемал да доставя и неща, които са незаконни (любовно биле или пък горчивка за късмет), стига да му се плати достатъчно. Във всеки случай Миртани бе най-добрия приятел на Маркус и той не го разпитваше много-много за работата му.

Полунощ отмина, а странноприемницата бе все така пълна. Повечето бяха обикновени хора, които се веселяха, но имаше и една пияна компания, която прекаляваше. Крещяха, блъскаха всеки минал по близо до тяхната маса и се поливаха с вино.

Собственикът на хана — Виятез, седна до Маркус. Това бе необичайно. Виятез знаеше, че когато е на работа, Маркус мрази до него да седи някой. На всичко отгоре съдържателят се протегна и го прегърна фалшиво приятелски през раменете. Маркус отстрани хилавата му ръка с два пръста и мрачно измърманиса:

— Казвай.

Виятез заобяснява неловко:

— Нали виждаш оная буйната компания. Много те моля, не се карай с тях. Не искам грозни уроки или дори слухове за странноприемницата ми.

— А оня — големия, дето току що строши една кана в главата на конярчето?

Виятез се вгледа в мускулестия мургав мъжага, който крещеше най-много от всички и явно бе с голямо самочувствие. Съдържателят каза умолително:

— Виждаш ли, сега плаща каната на прислужницата. Точно за него искам да те предупредя. Много те моля, не се забърквай с него.

— Да не се забърквам?

— Да. Каквото и да счупи — ще го плати. Ако пък е прекалено пиян и не иска, не се дразни с него. Казаха ми, че бил прочут воин. Освен това той и компанията му вече похарчиха сто и двайсет сребърни монети.

— Ако беше прочут воин, мисля че нямаше да се държи така.

Маркус заоглежда мъжа, с когото му бе казано да не се забърква. Бе наистина едър, много висок и много широк. Мускулите му бяха гигантски, по-релефни и по-изпъкнали (но не по-масивни), дори от тези на самия Маркус. Лицето на мъжа бе грозно и изпъстрено цялото с белези. Гледаше някак самодоволно и нагло. «Прилича повече на хулиган, отколкото на воин», реши Маркус. Белязания гигант го погледна, но въобще не го видя, сякаш бе част от мебелите. Или домашен любимец.

Пълничкото тъмнокосо момиче, което разнасяше поръчките, дойде и постави на масата пред Маркус сребърен поднос. С другата си ръка сервира кристална гарафа. Обясни:

— Виятез черпи. Тези неща са за негова сметка. — В очите на девойката лъщеше завист.

Маркус погледна масата и разбра защо момичето се облизваше. Ястието в сребърния поднос бе печено от кълка на Рух — най скъпото ядене в хана. Смяташе се, че може да удължи живота, ако се консумира редовно. А също така увеличава и мъжката сила. Кристалната гарафа пък бе пълна със самодивско мляко. За него хората разправяха, че дарява здраве.

За около година работа в странноприемницата Маркус бе видял да поръчват едновременно месо от Рух и самодивско мляко не повече от десетина пъти.

Междувременно полунощ отмина, а ханът все още бе пълен докрай. Прислужницата едва смогваше да разнася поръчките. Глъчката ставаше все по-голяма.

Изведнъж точно под тавана започнаха да се роят искри. Те приличаха на светулки, само дето припукваха силно и угасваха. Маркус се огледа и видя кой прави тези заклинания. Беше прочутия воин с неговата шумна компания. Явно би направил по-голяма магия, стига да можеше, но засега се задоволяваше с това. Предизвикваше страшен възторг на неговата маса.

Маркус повика прислужницата. Девойката дойде както винаги недоволна и нацупена. Маркус строго каза:

— Иди кажи на онези, че магиите в тази странноприемница са забранени след полунощ. Когато се напият, дори и малките магьосници правят големи поразии.

— Ти им кажи — опълчи се момичето. — Не искам да ми избият зъбите. Или да ми сторят нещо още по-лошо.

Маркус стана и отиде при масата на великана. Двама от неговата компания си бяха свалили ботушите. Бяха си качили краката на масата и ги миеха с черна бира. Стъпалата им и без това бяха в същия като на бирата цвят и воняха на нещо умряло. Останалите ги намираха за много забавни и квичаха от удоволствие, като от време на време се поливаха с червено вино по главите.

Маркус се обърна към мъжагата възможно най-учтиво:

— Извинявайте, обаче тук не е разрешено да се правят магии след полунощ.

Гигантът го погледна накриво и заплаши:

— Изчезвай, дечко, докато не съм те напердашил.

Маркус понечи да се пресегне през масата и да го пипне за шията, когато усети две ръце да го хващат за колана. Съдържателят Виятез го държеше и му шепнеше:

— Недей. Моля те, сдържай се, от половин час черпят целия хан.

Двамата отидоха до масата на Маркус и седнаха. Маркус предложи:

— Съгласен ли си да си ходя тази вечер? И без това май не съм на работа?

Виятез каза:

— Не си тръгвай поне до четири. Имаш тройна надница за днес, ако само седиш тук и не се намесваш, освен ако някой се сбие. Става ли?

Маркус кимна и погледна ръцете си. Несъзнателно бе почнал да трепери от яд. Ще ми вика дечко, помисли си. Вярно, че съм само на деветнайсет. Но не си спомням последните няколко години сам човек да ме е победил с оръжие или голи ръце. А имаше доста желаещи.

Внезапно преполовената гарафа със самодивско мляко падна и се разля по масата. Маркус веднага я изправи, обаче подносът с недоядените късчета бут от Рух, издрънча на пода.

Маркус се озърна и видя един човек с препотено лице да прави знаци към него и да ломоти нещо. Беше от компанията на големия и «прочут» воин, който искаше да го напляска. Мъжете около боеца се смееха и сочеха към Маркус. Великанът се смееше най-гръмко.

Маркус се помъчи да се прави, че не ги забелязва. Това бе грешка. Изведнъж всички от компанията на гиганта почнаха да сипят заклинания срещу него.

Дребни искрици взеха да пукат току под носа на Маркус.

Гарафата самодивско мляко отново се прекатури. Точно хвърлена пилешка кълка умело цапна младежа по лицето. На всичко отгоре около него започнаха да се разнасят странни миризми — до една неприятни.

Маркус се мушна под масата. Дори не можеше да им го върне!

Защото не умееше да прави магии. Защото беше Амаг. Младежът взе меча си, който стоеше скрит под масата. Отново седна на стола си и повика прислужницата. Маркус погледна огромния хулиган и приятелите му. Те се смееха и викаха, потни от заклинанията, които бяха правили. Сочеха го с пръст и му се подиграваха, почти изпаднали в истерия.

Прислужницата дойде. Маркус й заповяда:

— Донеси ми запалена свещ.

Момичето кимна безмълвно и след миг се върна с глинен свещник. Маркус взе свещта от него и я скъси с камата си, докато стана дебела, колкото детски нокът. После посочи великана:

— Иди кажи на онзи, че докато тази свещ догори, ще му отсека и двете ръце.

— Няма да стане. — опъна се слугинята.

— Отивай преди да съм ти откъснал ушите. — изръмжа Маркус.

Слугинята отново отиде до мъжагата и не смеейки да го приближи, отдалеч му предаде думите на Маркус, като дори го посочи с пръст.

Великанът изрева от яд и обърна масата пред себе си.

Помете я с едно движение и извади меча си. Маркус също извади своя от ножницата и замахна. Оръжията им се срещнаха и извадиха искри. Двамата размениха по няколко силни удара. Остриетата се срещаха, парирайки се едно друго без мъжете да успеят да се наранят.

Внезапно младежът приклекна рязко и намушка врага си в лявото бедро. Кръвта бликна като от изтърбушен мях. Великанът пусна меча си и се опита да притисне с две ръце раната на крака си. Без успех. Кръвта изтичаше между пръстите му на малки ручейчета.

Маркус удари с меча си веднъж и после още веднъж. Ръцете на гиганта паднаха на пода, отсечени малко над китките. Приличаха на изсъхнали клони, отчупени при страшна буря.

Воинът се строполи на пода, като крещеше. От чуканчетата на ръцете му пръскаше кръв като от два малки червени фонтана.

Неговите сътрапезници станаха и побягнаха. Викаха уплашено:

— Той отсече ръцете на Бинар! Ще убие и нас!

Маркус се обърна и погледна свещта на масата, на която бе седял допреди малко. Тя се бе разтопила напълно, но фитилът й все още гореше с мъничко пламъче.

Маркус се пресегна и помете свещта с върха на меча си.

2.

Мъжете нападнаха младежа, докато спеше. Познаваше ги до един — негови съселяни, които съставяха Селската Милития. Осиновителите му сигурно ги бяха пуснали да влязат тихо и безшумно. Маркус се събуди напълно, чак когато го овързаха като теле.

Един от тях на име Олак се бе надвесил над младежа и се хилеше в лицето му. Лъхаше отвратително на чесън и други гадости. Вързания младеж удари рязко с глава.

Олак падна на земята, като ревеше:

— Тоя ми счупи носа! Помогнете бе, тоя ми счупи носа!

Селяните от Милитията понесоха Маркус към Стъгдата. Тя беше широко утъпкано място в центъра на селото. Там обикновено се събираха при някое по-важно събитие.

Маркус се чудеше на хората, които го бяха вързали. До вчера го тупаха по рамото и се надпреварваха да го черпят в странноприемницата. Сега го нападаха, все едно е най-големият бандит и главорез.

На Стъгдата се виждаха доста хора, които обсъждаха оживено нещо. Кметът на селото — Екенфорд викаше най-много. На всичко отгоре отдалеч се чуваше как си надебелява гласа за да звучи по-авторитетно. Бе се качил на някаква маса и усилено ръкомахаше.

Когато мъжете довлачиха Маркус до кмета, тълпата поутихна. Екенфорд, без да слиза от масата го посочи:

— Ето го! Вижте Маркус — Убиецът, който снощи закла един доблестен воин в странноприемницата!

— Беше самозащита! — извика младежът.

Кметът Екенфорд продължи:

— Освен че Маркус е убил подло видния боец Бинар, всички знаем какъв е той всъщност.

Тълпата зарева:

— Маркус е Амаг! Човек без магия! Такъв е!

Екенфорд обяви:

— Всички знаем, че Маркус е осиновен. Благодарение на това, че настойниците му са достойни и почтени хора, ние досега го търпяхме в нашето село Даркай. Търпеливо чакахме цели деветнайсет години Маркус да научи най-малкото заклинание. Но той си остана Амаг. А от снощи се превърна и в Убиец. Аз мисля, че достойните му осиновители нямат право да се сърдят, ако най-после точно изпълним заповедта на Върховния Каан спрямо Амагите!

Тълпата виеше:

— Да се убие всеки Амаг! За хората без магия е обявена награда!

Чу се глас:

— Да го убием и да си поделим наградата!

Кметът рече милостиво:

— Нека не се превръщаме в кръвожадни убийци като него. Освен това ако си поделим наградата между толкова хора, за всеки поотделно би останала нищожна сума. Аз предлагам да жигосаме Маркус, за да знаят всички какъв е. И после да го прокудим от нашето село.

Отново се чу същия глас от тълпата. Беше женски:

— Да се жигоса! Да се жигоса и пропъди! Дамга и изгнание за Човека Без Магия!

…Маркус бе овързан още по-жестоко, така че се виждаха само главата и стъпалата му. Шест човека едва го удържаха, докато ковачът се приближи с нажеженото желязо. Маркус видя светещия край да се приближава към челото му, после в главата му избухна слънце.

…Младежът не знаеше колко време е минало. Успя да се поосвести и огледа. Разбра, че е отвързан и лежи на прашен черен път. Спомените му бяха объркани и преплетени. Ту виждаше потното лице на ковача, ту как го връзват за някаква каруца и го влачат извън селото. Също така, май че го замерваха с камъни и изгнили плодове. Спомни си и това, че видя Мелиса, която крещи и устата й се гърчи злобно, докато хвърля нещо по него.

Маркус вървеше по черния път, когато изневиделица профуча някакъв конник. Без малко да го събори.

Младият воин изруга и се спря за малко, понеже му прилоша. Раната на челото му се бе подула, а освен дълбоката болка го и смъдеше.

Младежът си помисли, че трябва да потърси храна и вода. Също и знахар, който да се погрижи за изгореното.

Маркус чу тропот и видя, че конникът се връща. Бе облечен в ризница на плочки, която му стигаше до бедрата. Над главата си въртеше верижен боздуган «утринна звезда». Топката с шипове изсвистя във въздуха и се устреми към главата на младежа. Той отскочи ловко встрани и хвана веригата на боздугана. Дръпна рязко надолу и ездача се строполи в краката му.

Младежът бутна с крак шлема на нападателя и вдигна собствената му «утринна звезда» над него. Мъжът изломоти:

— Убий ме ако искаш, но и ти ще дойдеш в Aда не след дълго. Дамгата на челото те издава, че си Амаг, човече, а за хората без магия е обявена награда. Колко време мислиш да живееш?

— По дълго от тебе. — отвърна Маркус.

И го изрита в главата.

3.

Градът се наричаше Каржал и бе построен на кръстопът. В него можеха да се видят цурти с тюрбани на главите и странни прозрачни тръбички в уста; саджипи толокова въглено черни, че никой не успяваше да ги различи един от друг; ниски кривокраки и червендалести дистари с уши щръкнали като крила на прилеп. Говореше се на различни езици, които неизбежно се смесваха и се получаваха нови диалекти и наречия.

Конникът бродеше по улицата на Лечителите в Горната Махала на Каржал и тропаше от врата на врата. Младежът бе висок и мускулест. Нагоре от кръста носеше сива риза без ръкави, които и без това биха се пръснали от мощните му ръце. Надолу бе облечен в тъмнокафяви кожени бричове и гети в същия, но малко по-светъл цвят. Чертите на челото бяха волеви и приятни.

Той спря пред поредната порта. Потропа с чукчето във форма на лъвска глава, захапала бронзова гривна. Не след дълго излезе някакъв горделив слуга. Бе висок и изискано облечен в бяла ленена риза и зелени шалвари от фина вълна. Прислужникът внимателно огледа огнения знак върху челото на Маркус.

Слугата заяви рязко:

— Господарят не лекува проклети Амаги!

С неочаквана бързина, прислужникът се шмугна зад дебелата дървена врата и я затръшна. Топката с шипове от верижния боздуган на Маркус се заби в портата точно там, където преди малко беше лицето на слугата

«Трябва да ги убедя да лекуват Амаг», помисли си Маркус. Болката от прогорените букви на челото му бе нетърпима.

Младият воин потропа на още една врата. И се слиса.

Слугата, който отвори бе катраненочерен. Бе черен като шамски бандит, натрил лицето си с пепел от слама преди нощно нападение.

Маркус хвана прислужника за шията и заплаши:

— Заведи ме при господаря си, ако не искаш да извадя мизерното ти сърце през някой от отворите на тялото ти.

Слугата дотолкова се изплаши, че само изхъхри и го въведе в къщата.

След като минаха през няколко коридора, стигнаха до стая, която бе широка и обсебена от ярки цветове.

Дебелите килими на пода бяха с цвят на съсирена кръв; малките свилени възглавнички разхвърляни навсякъде — оранжеви и жълти; гоблените по стените пък бяха във всички цветове на дъгата. Освен това навсякъде висяха различни дрънкулки — конски сбруи, украсени с варак, гердани от сини мъниста против уроки, свещници със сребърни листа и най-различни други вещи.

Мъжът, който седеше в центъра на стаята бе по-черен и от слугата. В безлунните нощи щеше да бъде невидим, ако крадеше.

Прислужникът измънка неуверено:

— Господарю Саафал, имате клиент.

Мастиления мъж нареди:

— Изчезвай и не се появявай, докато не те извикам.

След това се обърна към младия воин:

— Как се казваш, приятелю?

— Маркус. И искам да се погрижиш за това. — той посочи обезобразеното си чело.

Саафал подметна небрежно:

— Казват, че в недалечното село Даркай, младеж с твоето описание е заклал прочутия воин Бинар. Отрязал му ръцете, все едно че кълцал чворовете на градинско плашило.

— Защо, да не би оня негодник да ти беше приятел?

— Не. Всъщност го мразех. Една вечер ме преби жестоко в една от тукашните странноприемници, само защото бях по-различен от другите клиенти. А той беше пиян и се чудеше с кой да се заяде.

Саафал отиде до ракла от тъмнокафяво дърво, която се мъдреше в единия от ъглите на стаята. Бръкна вътре и извади махагонова кутийка с големината на заешко сърце. Застана до Маркус и нареди:

— Седни на пода. Много си висок.

Маркус се подчини. Когато обаче знахарят се опита да маже челото му с нещо от кутийката, младежът неволно се отдръпна.

— Няма да боли. — успокои го Саафал.

После съвсем предпазливо докосна челото на Маркус, който всеки момент бе готов за ужасна болка. Учудващо обаче, усещането бе на приятен хлад. Все едно знахарят не го клепаше с неизвестно лекарство, а го галеше с перо от райска птица по челото.

Черният мъж прибра махагоновата кутийка. Като че ли бе привършил с лечението.

Маркус попита:

— Няма ли начин да заличиш дамгата? — той посочи огнените букви «АМАГ» на челото си.

— Ако беше отбелязано по какъвто и да е друг начин, освен с огън, бих могъл да опитам. Единствения начин да изтриеш дамгата от лицето си е самият ти да станеш магьосник.

Гласът на Маркус стана дрезгав.

— Да не мислиш, че не искам да стана магьосник? В кралство Балх няма живот за хората без магия.

Черният се замисли. След малко каза:

— Доколкото знам има само един начин Амаг да се превърне в маг. Трябва да посети Храма на Цветовете.

Няколко слуги безшумно влязоха, застлаха пода със златисти сърмени покривки и подредиха върху него богата трапеза. Младият воин грабна едно пиле и го заръфа. Измуча:

— Храма на Цветовете? За първи път чувам за него.

— Малцина го знаят. Известен е още като Храм на Магиите и като Храм на Смъртта. Само там един Амаг може да стане магьосник.

Маркус преглътна шумно и вдигна с три пръста голяма кафява глинена кана с вино. Отпи чудовищна глътка, избърса устни с опакото на ръката и вметна:

— А как да стигна до Храма на Цветовете?

Саафал се замисли отново. Поясни:

— Май че първо трябва да минеш през Града на Базилиска. Той трябва да знае.

— Кой или какво е Базилиска?

— Той е прилично на Дракон чудовище, което вкаменява с погледа си. Изключително мъдро създание е и знае отговорите на много загадки. Почти сигурно е, че може да те упъти къде се намира Храма на Цветовете.

— Почти? Сигурно? Ти какво, легенда ли ми разказваш или приказка?

— Честно казано, нещата, които ти разказах, съм ги узнал чрез слухове или посредством магии.

Посредством магия, бе казал Саафал. Всички в кралство Балх могат да правят големи, малки или поне някакви магии. Всички освен такива като мен, уродите, които се раждат един на хиляда.

— Добре. — въздъхна Маркус. — Къде се намира Града на Базилиска?

По лицето на Саафал личеше, че би искал да отговори точно и определено. Вместо това рече:

— Доколкото разбрах, някъде много далеч на запад.

— Ще го намеря. — нетърпеливо каза Маркус.

Саафал вдигна ръка.

— Има две неща, които трябва да знаеш, когато се срещнеш с Базилиска. Първо, не го поглеждай в очите, защото ще се вкамениш.

— А другото?

— Никога не споменавай думата «змия» пред Базилиска.

4.

Младежът бе уморен и от това приятните черти на лицето му придобиваха леко изкривен и страшен вид.

Около челото си имаше омотана чиста бяла превръзка. В лявата си ръка държеше юздите на кон, който потрепваше и сумтеше, леко раздразнен от пазарлъка, който господарят провеждаше на висок глас. И младежът, и добичето изглеждаха прашни и потни, сякаш бяха изминали необикновено дълго разстояние.

Маркус провеждаше пазарлък:

— Виж сега, давам ти този прекрасна и почти нова «утринна звезда» и 20 сребърни монети за един голям двуостър меч и кинжал с тройно острие.

Продавачът на оръжие изгрухтя презрително:

— Само кинжала с тройно острие струва седемнайсет сребърни монети.

Маркус се помъчи да звучи убедително:

— Добре де, ама аз ти давам боздугана и ти доплащам!

Петдесет и четири сребърни монети бяха общо всичките пари от кесията на боеца, който го бе нападнал. И почти половината от тях Маркус бе изхарчил по пътя дотук за храна.

— Изглежда вехт и захабен. И употребяван често.

Младият воин се огледа и доста се почуди дали да прасне продавача по главата с предмета на сделката. Обаче забеляза лъскавите брони на мъжете от Градската Милития (или както там се наричаше — Стража?), да шетат по пазара и се отказа от това антитърговско намерение.

Продавачът на оръжие също видимо се зачуди. През това време Маркус алчно оглеждаше сергията му. По нея имаше наредени блестящи ятагани и ханджари, лъскави мечове и ками, инкрустирани саби и кинжали. Брадвите и боздуганите бяха изложени на съседна сергия, принадлежаща на същия търговец.

Продавачът накрая се съгласи:

— Добре. Взимам този древен и ръждясал верижен боздуган и ти давам меча и кинжала, които си избрал. Ще доплатиш двайсет и две сребърни монети. И дано нямам повече днес други клиенти като тебе, защото ще се разоря дотам, че да продавам само ножове.

Маркус кимна. Плати, взе двете оръжия и се качи отново на коня си. Бе стигнал до Града на Базилиска. Започна да обикаля. Трябваше да намери убежището, леговището или дупката, където живееше чудовищното създание.

Докато се разхождаше по пазара, Маркус се бе заслушал в няколко разговора. Успя да подочуе за Базилиска, че бил нещо като мъдър съветник и любимец на тукашния властник, чието име било Ротнем.

Маркус попита няколко човека къде точно живее Базилиска. Те неизменно побледняваха и даваха един и същ отговор: «Който пита за Базилиска, вече е мъртвец или камък». След това забързваха крачка.

Младият воин попита една куртизанка, която май и без това се канеше да му се обеси на врата. Тя направи същото като гражданите, които бе попитал преди нея. Ако не друго, да разпитваш за Базилиска като че ли бе идеален начин да се отървеш от досадници.

«П-с-с-т.» — Чу отнякъде Маркус.

Младежът се озърна.

— П-с-с-т.

Един мизерен просяк седеше с кръстосани крака недалеч от Маркус и зяпаше втренчено ръждясалата си тенекиена паничка за подаяния. Младият воин се приближи до него.

Понаведе се от седлото и уточни:

— Ти ли издаваш тези звуци?

— Разбрах, че търсиш Базилиска. — просякът се вглеждаше още по-усилено в паничката си.

— Да. Така е.

— Тогава ме последвай.

Просякът стана и закрачи учудващо бързо. Младежът го последва. Те повървяха малко и стигнаха в затънтена уличка.

— Ако те заведа в твърдината на Базилиска, ще ми дадеш пет сребърни монети.

— Добре. А ако се опиташ да ме изиграеш, ще те разполовя заедно с ламаринената ти паничка.

Просякът поведе. Обикаляха дълго. Изпадналият явно познаваше града като собствената си шепа. След като кръстосваха доста време, Маркус започна да подозира някаква клопка.

Просякът спря. Подкани алчно:

— Парите. Хайде да се разплатим.

— Не виждам никакъв Базилиск. — заинати се Маркус.

— Близко сме. Дай парите и ще ти кажа как да стигнеш до Твърдината на Базилиска.

Младежът му даде петте монети. Просякът го упъти:

— Продължаваш по тази улица. Там където се пресича с друга, завиваш надясно.

Маркус последва съвета му. Не след дълго видя Твърдината на Чудовището. Бе ниска и кръгла крепост. Зъберите й бяха сиви като скръб. На решетъчната й порта имаше стражи, въоръжени с копия, по-дълги от нормалните.

Вардияните изгледаха младият воин презрително и го пропуснаха без да му задават въпроси. Чудейки се кого точно пазят — хората от Звяра или монстера от човеците, Маркус влезе в двора на крепостта.

Навсякъде имаше каменни статуи в естествен ръст.

Селяни, пълзящи в нелеп ужас. Бронирани воини, вдигнали мечове за отбрана. Бягащи изцъклени граждани. Бяха изобразени релефно и естествено, все едно са живи. Женските фигури бяха редки.

Внезапно младежът осъзна, че това не са статуи, а хора, вкаменени чрез ужасна магия. Всички бяха обърнати в една посока. Гледаха към вътрешния вход на цитаделата, който бе просто една голяма дупка в стената. Без врата.

Чу се съскане. Маркус побърза да наведе очи. Припомни си двата съвета на знахаря Саафал. Да не гледа Базилиска в очите. И също така никога, ама в никакъв случай да не произнася пред него думата «змия».

Чудовището малко приличаше на Дракон. Само че нямаше рога и криле като драконите. Тялото му бе дълго около седем човешки боя, бе тъмно зелено и люспесто. Туловището му бе разположено близо до земята, подобно на гущер. Около врата му имаше костни израстъци — шипове с дължина около педя. Очите му се намираха неестествено високо в горната част на главата. Бяха изпъкнали и втренчени. Лигавата паст бе пълна с остри зъби. Два от тях, на горната челюст, стърчаха по-напред от другите.

— Защо си дошъл, страннико? — просъска чудовището.

Маркус свали превръзката от челото си. Буквите АМАГ личаха ясно на прогорения му лоб.

Младият воин поясни:

— Търся Храма на Цветовете.

Базилискът отбеляза:

— Виждам, че си Амаг. Значи търсиш Храма на Цветовете, понеже искаш да се превърнеш в магьосник.

— Да.

Чудовището издаде рев, който сигурно трябваше да е смях.

— А защо мислиш, че ще получиш отговор? Мнозина дойдоха при мен да дирят ответи на глупавите си и незначителни въпроси. Повечето изядох. А някои вкамених и сега красят двора ми.

— Колко мъже са получили отговори и след това си ги пуснал да си ходят свободно?

— Малцина. Не повече от пръстите на едната ти ръка. За век и половина.

Базилискът се приближи до младежа и след малко зарева:

— ПОГЛЕДНИ МЕ В ОЧИТЕ АКО ИСКАШ МЪДРОСТ!

Маркус си припомни съветите на черния знахар и наведе още повече лице надолу.

Чудовището изтътна:

— ПОГЛЕДНИ МЕ! ПОГЛЕДНИ МЕ, ТИ КАЗАХ! ИЛИ ЩЕ ТИ ОТХАПЯ ГЛАВАТА И ЩЕ Я СДЪВЧА ТАКА, КАКТО ДЕТЕ ХРУСКА КОРИЧКА ХЛЯБ.

Маркус вдигна глава и погледна Базилиска в очите. Дали блясъкът в огромните очи означаваше страх?

Младият воин извади меча си и се приближи към чудовището.

Попита:

— И какво като те погледна в очите? Кажи какво ще стане, като те погледна в очите, ЗМИЙО?

Чудовището отстъпи назад. Просъска разлютено:

— Ти не си обикновен човек.

— Какво от това? Аз не съм обикновен човек. Така е. Аз съм Амаг. Освен това искам да знам къде се намира проклетия Храм на Цветовете!

Острието на меча вече бе само на лакът от мордата на Базилиска. Маркус усещаше зловонния му дъх.

Чудовището сякаш бе онемяло. Само гледаше втренчено младия воин. После изръмжа безсилно:

— Защо не се вкаменяваш? Защо не се превръщаш в камък като другите?

— Аз съм Амаг, забрави ли, змийо? След като аз не мога да правя магии, какво могат да ми направят магиите на мен?

— Вкаменявал съм и други Амаги!

— Значи аз съм различен. Е, ще ми кажеш ли къде е Храма на Цветовете? Или трябва да ти извадя очите с меча си?

Базилискът леко се отдръпна. Все едно искаше да се обърне и да се мушне в леговището си.

Маркус приближи още острието до муцуната му. Лукаво рече:

— Кажи, как би ти харесало да живееш без очи? Ще бъдеш само един сляп гущер, един огромен слепок. Ще бъдеш безсилен да вкамениш когото и да било. Колко хора, мислиш, ще дойдат да отмъстят за погубените бащи и братя, щом разберат, че всемогъщия и мъдър Базилиск вече е напълно безпомощен?

— Добре, Човече без Магия. Може и да ме победиш. Обаче преди да изминеш и хиляда крачки извън града воините на моя господар барон Ротнем ще те настигнат. Те ще те накълцат на толкова малки парченца, че никой няма да може да разпознае трупа ти.

— Какво от това? Ти нали ще си сляп? — основателно възрази Маркус.

Базилискът се предаде:

— Ще ти кажа къде е Храмът на Цветовете. Надявам се да умреш там, защото едно от имената му е Храм на Смъртта.

5.

Маркус надигна кожения мях. Забълбука вода. Той загълта шумно, а адамовата му ябълка подскачаше. След като утоли жаждата си, младия мъж сръчка изнурения си кон. Бяха изминали много, много път откакто напуснаха Града на Базилиска.

Внезапно младежът видя кулите. Те бяха черни и подредени в кръг. Всяка от тях имаше остър конусовиден връх от злато. «Гледай за десетте кули», бе казало чудовището. «Те се виждат винаги и заобикалят Храма на Цветовете, който понякога е невидим».

Пътят до кулите бе застлан с черепи. Лежаха на земята и лъщяха под слънцето. Стотици, може би хиляди. Те гледаха сляпо с дупките си наместо очи и се хилеха щърбато с вовеки немите си усти. Около черепите имаше и човешки кости, но те някак не се забелязваха толкова. Освен това Маркус като че ли бе чувал някъде, че човешките кости се разлагат и превръщат в прах много по бързо от черепа. Главата остава последна.

Базилискът бе казал още: «Ще намериш труповете на много Амаги, които са умрели без да познаят магията. Затова още наричат Храма на Цветовете — Храм на Смъртта.

Изведнъж конят на Маркус спря. Воинът го пришпори, но животното се изправи на два крака. Освен това започна да се върти на едно място, все едно е болно или раздразнено от нещо. Не искаше да върви напред.

Младежът извади меча и плесна добичето с плоското на острието по хълбока. Конят се разигра възмутено като за малко не го изхвърли от седлото.

Маркус слезе от животното и продължи пеш. Черепите хрущяха под краката му, лъщейки на слънцето, подобни на яйца снесени от чудовищна птица. Маркус свали омразната превръзка от челото си и я захвърли.

Надяваше се повече да не му потрябва.

Внезапно от нищото изникнаха десет мъже (или жени), облечени в пурпурнолилави плащове с качулки, в които не се виждаха лица. Заобиколиха Маркус подобно на десетте кули, заграждащи Храма на Цветовете.

Качулатите сякаш не пристъпваха, а се плъзгаха по земята. Във всеки случай плащовете закриваха краката им и не можеше да се разбере. Десетте мрачни фигури започнаха да обикалят младежа, въртейки се в кръг.

Някой от декадата продума с глас, наподобяващ кикота на хиена:

— Какво правиш тук, храбрецо? Магия ли търсиш?

— Да. — отвърна Маркус.

Десетте плъзгащи се създания започнаха да хриптят и да мърморят. Младежът не можеше да разбере на него ли говорят или дрънкат помежду си.

— Още един глупав Амаг.

— Този изглежда много силен.

— Търси магия, а ще намери смърт.

— Така е, колкото и да е як, ще умре подобно на другите нещастници без магия.

Създанията спряха да се съветват и едно от тях се обърна към Маркус.

— Каква магия искаш да научиш?

— Не знам точно. Просто искам да стана магьосник. Казаха ми, че Храма на Цветовете е единственото място, в което един човек без магия може да се превърне в маг.

— Вярно е. — съгласи се една от качулатите фигури. — И все пак какъв цвят магия искаш да научиш?

Те започнаха да бърборят отново без да изчакват отговорите на Маркус.

— Май че искаш да научиш Черна магия?

— Или ще овладееш Бяла магия?

— Може би предпочиташ Червената магия?

— Или ще станеш майстор на Зелената магия?

— Тук е Храмът на Цветовете, глупако, тук има магии във всички цветове!

Маркус се ядоса.

— Кои сте вие? Май се мъчите да се подигравате? Ако е така, ще ви отрежа главите и ще ги побия на всяка една от онези кули отсреща!

Фигурите спряха да се въртят около младежа. Тази срещу него обяви:

— Ние сме Десетте Хилафи, човече без магия. Ние се подчиняваме единствено на върховния Каан Септона — владетеля на кралство Балх и на никой друг.

Друг качулат добави:

— Ние сме тук за да убиваме глупаците като теб, решили да станат магьосници. Всички тези скелети, които виждаш, са наше дело.

Маркус нанесе удар с меча си срещу Хилафа, нарекъл го глупак. Острието се отклони, точно преди да докосне мага. И безобидно се заби в купчината кости. Младият боец се опита да заколи още един от качулатите. Мечът отново се отплесна и се плъзна настрани.

Те се смееха. Един от качулатите каза:

— Над всеки от нас е направено защитно заклинание, Амаг. Изрече го лично Върховният Каан.

Хилафът срещу Маркус започна да прави странни движения с ръцете си и да проклина:

— Хиляда вятъра съберете се. Хиляда вятъра завъртете се. Хиляда вятъра вдигнете Човека без Магия и го запратете в една от Черните Кули.

Малък ураган се появи отнякъде. Мъничкия въздушен въртоп достигна Маркус. Не успя да направи кой знае какво, освен че го накара да затвори очи за малко. После безсилното торнадо разроши чупливите му кестеняви коси. И накрая се разсея безсилно.

Още един от Хилафите нападна Маркус с магия. Той вдигна ръце над главата си и прошушна нещо. Между дланите му се образува огнена топка, която полетя към младия воин.

Светещото кълбо спря на около лакът от челото на младежа. Избухна безобидно с нищожен пукот. Опърли леко веждите на Маркус, но не го заболя.

Качулатите се развълнуваха. Някой от тях обобщи изплашено:

— Този мъж е неподвластен на всякаква магия.

— Безсилни сме да му навредим. — додаде друг от качулатите.

— Само Ечарните са способни да го убият.

— Да ги повикаме тогава. — предложи някой от Архимагите.

Десетте качулки леко се наклониха назад. От тях се разнесе хоров крясък, който щеше да спука тъпанчетата на Маркус. Започваше с тоновете, които издава разярена орлица, защищаваща малките си. Завърши с недоловимото цвъртене на изплашен прилеп, блъскащ се в стените на тясна клетка.

Отнякъде започнаха да се появяват мъже, облечени в зелени дрехи. Само ръкавите на одеждите им бяха тъмносини. Мъжете бяха около стотина и всички тичаха към Маркус с ятагани в ръка. Младият воин прецени, че идват от всички посоки, само не от тази на десетте подредени в кръг кули.

Младежът побягна с всички сили към кулите. Десетте Архимага не направиха никакъв опит да му попречат.

Може би и не можеха.

6.

Докато бягаше, Маркус успя за миг да зърне Храма на Цветовете. Беше като мираж в пустиня — виждаш го, но когато затвориш очи и разтърсиш глава — изчезва. Ечарните бягаха след младежа. За щастие нямаха копия и лъкове, а бяха въоръжени само с ятагани. Големи широки, блестящи на слънцето остриета. Някои имаха форми на полумесец, други бяха закривени като змии. Маркус стигна до невидимата сграда. Разбра го, понеже се блъсна в нея.

Един от най-бързите нападатели настигна младия воин. Маркус го удари с меча през кръста. Разхвърчаха се кръв и вътрешности. Страшния удар разсече нападателя на две половини. Мечът на младежа бе преминал през воина Ечарни с лекотата на бръснач, разрязващ сварено яйце. Още няколко мъже досттигнаха Маркус. Той ги посрещна с ярост, подклаждана от вярата, че е обречен. Бяха толкова много!

Постепенно Ечарните се осъзнаха и започнаха да се групират. Нападаха поотделно, редувайки се за да не си пречат. Маркус счупи меча на един от тях с помитащ удар. Със следващия замах разсече воина Ечарни от лявото рамо до десния хълбок, откривайки наяве пулсиращия му черен дроб.

Младежът знаеше, че не може да издържи дълго. Накрая щеше да се умори. Мечовете, които засега почти не го достигаха, щяха да го насекат на парчета.

Маркус започна да пристъпва настрани. Гърбът му все така опираше плътно в една от невидимите стени на Храма. Каза си, че това място все пак трябва да има някакъв вход. Бил той видим или не. Изведнъж нещо изщрака и младежът почувства, че стената зад него поддава. Отчаян, той я подпря силно с гръб. Усети, че се завърта. Някаква част от стената направи пълен оборот и отново се намести на мястото си. А Маркус пропадна в Храма на Цветовете.

Беше странно и изумително. Преди малко младият воин бе стъпил върху килим от черепи, изправен срещу множество разярени бойци и заслепяващо жежко слънце. Сега се намираше в пълна тъмнина. Имаше чувстото не само, че е сляп. А и че на всичко отгоре някой е наложил превръзка върху невиждащите му очи.

Маркус клекна и докосна пода. Бе направен от камък — студен, прашен и сух. Младежът се изправи и закрачи бавно напред. Държеше меча пред себе си ако случайно се натъкнеше на враг или преграда.

Стъпките му предизвикваха ехо. Маркус си представи, че крачи в огромен мрачен коридор. Който води към Никъде. За момент си спомни Храма на Цветовете, такъв какъвто го видя в един от редките моменти, когато бе видим. Огромна бяла сграда с купол от чисто злато.

Украсена с красиви статуи на мъже, жени и магически създания. Маркус не знеше колко време е вървял, когато чу зад себе си изщракване. Бе същото като онова, което долови, докато се биеше с Ечарните отвън. Младежът усети внезапно раздвижване на въздуха. Без да се замисля, скочи с двата крака напред, подобно на щурец. Чу грохот. Нещо огромно се стовари на мястото, където бе стоял преди малко. Маркус се върна назад и подозрително мушна с меча си. Острието звънна. Пред него се намираше каменна грамада, която щеше да го смаже при падането си. «Когато се намираш в клопка, капанът не те плаши», ободри се младежа. Предпазливо започна да се движи опипом по стената. Едва бе изминал двайсетина крачки, когато пръстите му напипаха ниша, издълбана в камъка.

В нея Маркус напипа нещо меко и ъгловато. Доколкото усещаше, това бе нещо пъхнато в кожен калъф. Той напипа ключалка и нещото се отвори.

Беше книга.

Буквите й светеха. Младежът ги виждаше добре. След миг осъзна, че са на непознат за него език.

Десетте Хилафи безучастно наблюдаваха как бойците Ечарни се мъчат да проникнат в Храма на Цветовете. Воините протягаха ръце напред и се мъчеха да съзрат невидимото. Щом дланите им докосваха невидимите стени, Ечарните почваха да псуват и да проклинат, да блъскат с юмруци и да ругаят. Никой от тях обаче не успя да открие входа, през който бе проникнал Амагът.

Един от Хилафите с досада каза:

— Май е по-добре да отзовем тези нещастници. Всички заедно не струват колкото онзи воин без магия, който успя да влезе в Храма.

Друг от качулатите възрази:

— Защо да ги отзоваваме? Нека се помъчат малко. И без това надали ще сторят нещо.

— Обаче и ние не можахме да навредим на проклетия Амаг.

Тези думи предизвикаха размисъл у десетте велики магьосника. След като помълчаха малко, един от тях попита:

— Как мислите, дали това е човекът без магия от Предсказанието?

Останалите кимнаха едновременно.

Някой от качулатите предложи:

— Трябва да повикаме Върховния Каан Септона. Той е единствения в кралството, който може да убие този Амаг и да попречи на Предсказанието да се сбъдне.

И макар, когато казваше името на Върховния Каан, магьосника да го произнасяше със страхопочитание и ужас, последните му думи се усещаше неувереност.

Маркус осъзна, че в цялата стена са издълбани ниши, пълни с книги. И не само книги — имаше палимпсести, обикновени папируси, глинени и восъчни плочки за писане, и дори плетеници от лико, които май бяха някакъв вид възлово писмо. Младежът се зае да провери колко е дълга стената.

Вървя известно време и после реши, че помещението, в което се намира трябва да е кръгло. В противен случай липсата на ъгли или пък какъвто и да е знак, че стената свършва, би означавало, че залата (или стаята) е… безкрайна.

Маркус загреба с две ръце и нахвърля книги по пода. Седна върху тях и избра една наслуки. Намираше се в Храма на Цветовете. А това бе единственото място, където един Амаг можеше да се превърне в маг. Явно начинът бе да чете и да се учи. Маркус се взря в светещите букви на книгата пред него. Не разбираше и дума от написаното. Нещо повече. Струваше му се, че буквите преливат извън книгата и се появяват по пръстите му. И че те също започват да светят. Младежът се напъна да произнесе на глас това, което му се струваше, че пише в един от редовете на книгата.

Маркус не знаеше дали наистина е успял да прочете изречението. Може би това бе измислено словосъчетание, плод на препатилата му и изнурена глава. Въпреки съмненията си, младежът отвори уста и внимателно произнесе:

— Кадаш ме ходини дилайла.

За момент си помисли, че това, което каза, е пълна безмислица. После усети как нещо капна на лявата му буза. Маркус пипна капката и после близна внимателно върха на пръста си.

Вода.

Той бе направил Водно заклинание. Заклинание за Енволтуване. Бе призовал Вода. Маркус нагласи внимателно уста там, където очакваше да падне следващата капка.

Беше жаден.

7.

Измина месец, откакто Амагът бе проникнал в Храма на Цветовете. Уплашени, десетте Хилафи бяха повикали своя господар и учител — Върховния Каан, владетел на кралство Балх. Неговото име бе Септона.

Върховния пристигна с хиляда бойци Ечарни. Неговата лична гвардия.

Ечарните бяха най-свирепите и могъщи воини в кралството.

Те биваха отнемани още невръстни от родителите им. Деца, показали необичайни магически способности. След това в продължение на петнасйсет години се обучаваха на бойни изкуства и Черна магия. И също така да почитат и да се кланят само на един човек — Върховния Каан.

Ечарните се обличаха в светло зелено. Предводителите им се отличаваха от останалите по избръснатите глави с оставени дълги коси (конски опашки) в средата на темето. Думата «Ечарни» внушаваше страх.

Десетте Хилафи бяха коленичили пред своя току-що пристигнал Господар. Търпеливо чакаха неговите въпроси.

Септона бе мъж с орлов нос, а лицето му бе изпито и вглъбено. Бе висок и слаб. Одеждите му преливаха от един цвят в друг и никой не можеше да каже как точно е облечен. Очите му приличаха на онези звезди, които лудите звездобройци наричат НОВИ. Под тях имаше черни торбички и кръгове със същия цвят. Косата му бе дълга, сплъстена и черна като лоното на пещера. Върховния Адепт строго попита:

— Значи твърдите, че общите усилия на десетима ви са били непосилни да спрат един Амаг?

— Да, господарю. Той бе неподвластен на всяка известна нам магия.

— А Ечарните? Всеки от вас има по десет на разположение.

Един от коленичилите Хилафи съобщи:

— Те също бяха безсилни, господарю. Амагът уби