Пролетен базар на книгата в НДК

Честит 24 май, празник на писмеността и културата!

По случай празника се организира ежегодния Пролетен базар на книгата в НДК, който тази година ще се състои между 28 май и 2 юни!

ИК „Колибри“ ще Ви очаква там всеки ден от 10.00 до 20.00 ч. на етаж 3, щанд 18!

Ето и новите ни заглавия за Пролетния базар на книгата:

● За ценители

„Възмущение“ от живия класик на американската белетристика Филип Рот. Вълнуващ разказ за неопитността, глупостта, интелектуалната съпротива, посвещаването в интимността, смелостта и грешката. Тази година най-награждаваният американски автор навърши 80 години.

● За тийнейджърите

„През Вселената” от младото дарование Бет Ревис. Зашеметяващ антиутопичен трилър с научнофантастичен сюжет. Седемнайсетгодишната Ейми е застинала в криогенната камера на необозрим космически кораб. Двеста години по-рано тя е напуснала Земята заедно с родителите си, за да се събуди на друга планета.

● За дамите

„Нaричайте ме Скарлет” от феномена на френската литература Катрин Панкол! Разказ за три девойки от малко френско градче, решили да изпробват късмета си в Париж. Панкол е преведена на 25 езика, а от книгите й са продадени над три милиона екземпляра!Трилогията, която започва с „Жълтите очи на крокодилите“, й носи нечуван успех.

● За почитателите на оригинално съвременно фентъзи

„Безумна луна“ – втора книга от поредицата на Джим Бъчър „Досиетата на Дрезден“, абсолютен бестселър на „Ню Йорк Таймс“. „Буреносен фронт“ вече запозна българските читатели с Хари Дрезден – единствения наемен магьосник и детектив в Чикаго!

● За пристрастените към криминалните интриги

„Игра на криеница“ от повелителя на криминалето Джеймс Патерсън. Тази книга е още едно свидетелство, че Патерсън е „кралят на романите, четящи се на един дъх“.

● За всички, които искат да изглеждат зашеметяващо на плажа!

„Чудото, наречено The Fast Diet или диетата 5:2“ от д-р Майкъл Мозли, Мими Спенсър. Заглавието е красноречиво – това епоследната сензация в областта на диетологията. Книгата излезе в началото на годината във Великобритания и само за първите 8 дни се продадоха над 35 000 екземпляра.

● По случай Международния ден на детето

„Чудният роман на Кум Лисан“ от Димитър Стоевски. Приключенията на вероломния Кум Лисан имат за първоизточник хитроумни народни басни и хумористични разкази за животни, чиято диря отвежда чак в Древността! Изобразена е непримиримата и вечна борба между доброто и злото, между лъжата и истината, честността и безчестието.

Детските ни книжки ще бъдат представени на 1 юни от 11.00 часа на етаж 3, щанд 18. За малчуганите сме предвидили вълнуваща среща с фокусника Мистер Телмо – един истински крал на мистерията! Ще се потопим в невероятния свят на вълшебствата и ще повярваме завинаги в тях!



В рамките на Пролетния базар на книгата всички книги ще се продават с 20 % отстъпка!

Ще ви изненадаме и със специални селекции на цена без конкуренция:

- 2 заглавия за 5 лв.

- 3 заглавия за 10 лв.

Подарете си удоволствие от най-висока класа!

Безумна луна - Джим Бъчър

Книгата

След дебюта на български език с романа „Буреносен фронт“, „Колибри“ представя „Безумна луна“ – втората книга от поредицата на Джим Бъчър „Досиетата на Дрезден“, бестселър на „Ню Йорк Таймс“.
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали е изгубила доверието му или чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче се извършват серийни убийства по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още - хексенволфи, ликантропи, лу-гару, териоморфи...
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук... нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?


Авторът
Джим Бъчър е изключително популярен писател често заемал първото място в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Известен е с поредиците си съвременно фентъзи „Досиетата на Дрезден“ и класическо фентъзи „Кодекс Алера“. По „Досиетата на Дрезден“ е създаден едноименен тв сериал (с продуцент Никълъс Кейдж).
Джим Бъчър е роден на 26 октомври 1971. Освен с писане се занимава от дълги години с бойни изкуства. Живее в родния си град Индипендънс, Мисури заедно с жена си Шенън, сина си и кучето пазач Ф. Д. М. Бъчър.


Джим Бъчър „Безумна луна“

Нямам навика да следя внимателно фазите на луната. Затова не знаех, че от мига, в който една вечер, когато в кръчмата на Маканали на масата срещу мен седна млада жена и ме помоли да й кажа всичко, което знаех за нещо, което можеше да я убие, до пълнолуние оставаше само едно денонощие.
– Не – отвърнах. – Изключено.
Сгънах листчето хартия, на което бяха нарисувани няколко концентрични кръга от подобни на паячета символи, и го плъзнах обратно по полирания дъбов плот на масата. Ким Дилейни се намръщи и отметна от челото кичур от тъмната си лъскава коса. Тя беше едра, закръглена и малко старомодна красавица, с бледа, гладка кожа и бузи, готови да се усмихнат. Само че сега не се усмихваше.
– Моля ви, Хари – каза тя, – вие сте единственият практикуващ магьосник в Чикаго и само вие можете да ми помогнете. – Тя се наведе над масата и ме погледна напрегнато. – Не мога да открия нищо за тези символи. Никой тукашен не ги разпознава. Вие сте единственият истински магьосник, за когото съм чувала и когото, малко или много, познавам. Просто искам да знам какво означават.
– Не – отговорих аз. – Не ви трябва. Най-добре да забравите тези кръгове и да се захванете с нещо друго.
– Но...
Мак привлече вниманието ми, като махна с ръка иззад бара и плъзна по полираната повърхност на стария дъбов плот две чинии с храна, от които се вдигаше пара. Добави и две бутилки от домашно приготвеното тъмно пиво и устата ми се напълни със слюнка.
Стомахът ми изкъркори. Беше толкова празен, колкото и портфейлът ми. Не бих могъл да си позволя вечеря, но Ким бе предложила да ме почерпи, при условие че си поговорим през това време. Порцията пържола струваше по-малко от обичайния ми хонорар, но Ким беше приятна събеседница, а по едно време даже бях давал уроци. Не разполагаше с кой знае колко пари, но аз бях по-зле и от нея.
Въпреки куркането в стомаха, не скочих веднага да взема храната от плота. (В кръчмата на Маканали няма обслужващ персонал. Според него, ако не можеш да станеш и да си вземеш сам храната, значи, не си гладен.) Огледах помещението – досадна смесица от ниски, бавновъртящи се вентилатори, тринайсет резбовани дървени колони и тринайсет прозореца, тринайсет маси, нарочно подредени така, че да отразяват и разсейват остатъчните магически ефекти, които понякога придружават гладните (с други думи – гневни) магьосници. Кръчмата на Маканали, в която се хранеха много хора, беше истински оазис в град, в който никой не вярва в магия.
– Вижте, Хари – каза Ким. – Обещавам да не използвам това за нещо сериозно. Не търся някаква връзка или още по-малко призоваване. Интересът ми е чисто научен. Това е нещо, което от известно време не ми дава мира.
Тя се наведе напред, сложи ръка върху моята и ме погледна в лицето, без да надниква в очите ми – трик, който само малцина, непосветени в Изкуството, владеят. Усмихна се и ми показа дълбоките трапчинки на бузите си.
Стомахът ми изкъркори отново и аз погледнах към храната на бара, която ме очакваше.
– Сигурна ли сте? – попитах я. – Че искате само да си начешете крастата? И че няма да го използвате за нещо друго?
– Кълна се – каза тя и се прекръсти.
– Не знам... – намръщих се аз.
Тя се засмя.
– Хайде, Хари. Не е кой знае какво. Не се притеснявайте, ако не искате да ми кажете. Пак ще ви почерпя. Знам, че сте зле с парите напоследък – след историята от пролетта.
Пламнах, но не заради Ким. Не беше нейна вината, че основният ми работодател, Карин Мърфи, шеф на Специалния отдел към чикагската полиция, не ме беше потърсила за консултации вече цял месец. Основните ми доходи през последните години идваха от нея, но след събитията от миналата пролет, в които един черен магьосник предизвика гангстерска война за контрола върху разпространението на дрога, сътрудничеството ми със Специалния отдел беше секнало, а с него и доходите ми.
Нямах представа защо Мърфи все по-рядко ме търси. Имах известни подозрения, но все още не ми се беше удал случай да ги обсъдя с нея. Може би причината не беше в мен. Възможно е чудовищата да бяха обявили стачка. Кой знае?
Основното беше, че бях закъсал с парите. Вече седмици се изхранвах с фиде и супа. Пържолите, които Мак беше приготвил, ухаеха божествено дори от другия край на залата. Стомахът ми отново запротестира, предизвикан от някакъв пещерен глад за месо на скара.
Но не можех просто да погълна храната, без да дам на Ким информацията, която искаше. Не че не съм нарушавал уговорки, но никога не съм го правил с човешки същества – особено когато ме наблюдават.
Понякога ме е яд, че имам съвест и глупаво чувство за чест.
– Добре, добре – въздъхнах аз. – Нека да се навечеряме и ще ви кажа каквото знам.
Трапчинките се появиха отново на бузите на Ким.
– Благодаря, Хари. Това е важно за мен.
– Да, да – казах и си проправих път към бара, между колони, маси и други препятствия. Тази вечер имаше необичайно много хора и макар Мак рядко да се усмихваше, от целия му вид лъхаше задоволство и очевидно навалицата му харесваше. Грабнах чиниите и бутилките с известно раздразнение. Трудно е да се радваш на преуспелия си приятел, когато собственият ти бизнес се срива.
Занесох храната – пържоли с гарнитура от картофи и зелен грах – до масата, седнах и поставих чинията на Ким пред нея. Започнахме да се храним – аз в навъсено мълчание, а тя със здрав апетит.
– Така – каза Ким накрая. – Какво ще ми кажете за това? – посочи тя с вилицата си към листа хартия.
Преглътнах храната, отпих глътка от гъстoто пиво и взех отново листа.
– Добре. Това е изображение на Висша магия. Всъщност три – едно в друго. Помните ли какво ви казах за магическите символи?
Ким кимна с глава.
– Те или съдържат нещо, или се ограждат от нещо.
Най-често са резултат от магически сили или са творение на същества от Небивалото, но смъртните могат да преминат през тях и да ги разчупят.
– Точно така – казах аз. – За това служи външният кръг от символи. Той е преграда срещу духове и магически сили. А тези символи, тук, тук и тук, са ключови.
И посочих с пръст съответните кръгчета.
Ким потвърди с охота.
– Разбрах за външния. А какво представлява следващият?
– Вторият кръг е по-скоро заклинателна бариера срещу тленна плът. Няма да свърши работа, ако използвате само пръстени от символи. Между рисунките трябва да разположите още нещо – скъпоценни камъни например – казах аз и отхапах още едно късче от пържолата.
Ким погледна към листа, после към мен.
– Какво ще се получи тогава?
– Невидима стена – казах аз. – Като тухли. Духовете и магиите могат да преминат през нея, но не и тленната плът. Нито пък хвърлен камък, куршум или нещо материално.
– Разбирам – каза тя възбудено. – Нещо като силово поле.
Кимнах.
– Нещо такова.
Бузите й се издуха доволно, а очите й блеснаха.
– Знаех си. А какво означава последният?
Погледнах най-вътрешния пръстен от символи и се намръщих.
– Той е сбъркан.
– Какво искате да кажете?
– Искам да кажа, че е безсмислен. Не съдържа нищо полезно. Сигурна ли сте, че сте го копирали точно?
Усмивката на Ким се превърна в гримаса.
– Съвсем сигурна съм! Много внимавах.
Проучих изражението й за момент.
– Ако разчитам правилно символите, това е трета стена, предназначена да задържа създания от плът и от дух. Нито смъртни, нито духовни, а нещо по средата.
Тя се намръщи.
– Какви са тези създания?
Вдигнах рамене.
– Няма такива – рекох, защото такава беше официалната версия, към която бях длъжен да се придържам.
Белият съвет на магьосниците не позволява да се обсъжда съществуването на демони и да се призовават на земята, тъй като те са духовни създания, които самостоятелно могат да придобиват плът. Обикновено пръстенът срещу духове може да спре почти всички демони, освен най-могъщите, Старейшините, които идват от най-дълбоките дебри на Небивалото. Този трети пръстен бе насочен срещу създания, които са способни да преминават всякакви граници. Нещо като клетка за демонични полубожества и архангели.
Ким не прие моя отговор.
– Не виждам защо някой ще създаде кръг, който нищо не означава.
Свих рамене.
– Хората невинаги правят разумни неща. Такива са.
Тя обърна очи към мен.
– Хайде, Хари. Не съм бебе. Не бива да се държите с мен снизходително.
– А пък вие – възразих аз – не бива да се интересувате за какви същества е предназначен третият кръг. Не бива. Повярвайте ми.
Тя дълго ме гледа, след което отпи глътка от тъмната бира и сви рамене.
– Добре. Но кръговете трябва да бъдат захранени, нали? Трябва да знаеш как да ги включваш, като лампите?
– Да, нещо такова.
– По какъв начин някой би могъл да включи това нещо?
Аз я изгледах и направих дълга пауза.
– Хари? – подсети ме тя.
– И това не бива да знаете. Особено пък заради обикновен научен интерес. Не знам какво ви е дошло наум, Ким, но по-добре се откажете. Забравете го. Подобре да се оттеглите, преди да пострадате.
– Хари, аз не съм...
– Достатъчно – прекъснах я аз. – Седите върху клетка за тигър, Ким. – Тупнах с пръст върху листа, за да подчертая това. – А тя едва ли ще ви е нужна, освен ако нямате намерение да пъхнете тигъра вътре.
Очите й блеснаха и тя повдигна глава.
– Смятате, че не съм достатъчно силна, нали?
– Силата ви няма нищо общо с това – казах аз. – Липсва ви обучение. Нямате достатъчно познания. Не мога да очаквам дете в прогимназията да решава задачи по висша математика. Не го очаквам и от вас. – Наведох се напред. – Не знаете достатъчно, за да се заигравате с такива неща, Ким. А дори и да знаехте, дори да успеете да се превърнете в истински магьосник, пак ще ви кажа да не се захващате с това. Ще объркате всичко и ще пострадат много хора.
– Дали ще реша да се захвана, си е моя работа, Хари. – Очите й заблестяха гневно. – Нямате право да ми се месите.
– Не – възразих аз. – Нося отговорността да ви помогна да направите правилен избор. – Смачках листа между пръстите си и го хвърлих на пода. Тя заби рязко и злобно вилицата си в пържолата. – Вижте, Ким – продължих аз, – oставете да мине още време. Когато станете по-възрастна и придобиете повече опит...
– Не сте много по-стар от мен, Хари – каза Ким.
Размърдах се притеснено на стола си.
– Минал съм през дълго обучение. И започнах по-млад от вас. – Не исках да наблягам на моите способности в магията, далече превъзхождащи продължителността на обучението и възрастта ми. Затова се опитах да сменя темата. – Как върви кампанията за набиране на средства тази есен?
– Не върви – каза тя и се отпусна уморено върху стола си. – Уморих се да врънкам хората за пари, предназначени за спасяване на планетата, която те замърсяват, и за животните, които убиват. Писна ми да пиша писма и да организирам кампании за каузи, в които вече никой не вярва. – Тя потърка очите си. – Просто се уморих.
– Вижте, Ким. Починете си малко. И много ви моля, не си играйте с тези кръгове. Обещавате ли?
Тя хвърли салфетката си на масата, остави няколко банкноти и се изправи.
– Насладете се на вечерята, Хари – каза тя. – И благодаря все пак.
Аз също станах.
– Ким, почакайте малко.
Но тя не ми обърна внимание. Запъти се към вратата, развяла коса и дългата си рокля. Имаше внушителна фигура, като статуя. Чувствах, че кипи от гняв. Една от перките на тавана се разклати и изпусна облаче дим, когато мина под нея, след което спря окончателно. Тя изтича по стълбите нагоре и излезе от бара, като хлопна вратата с трясък. Хората я наблюдаваха, докато излиза, след това се обърнаха към мен и на лицата им бе изписано любопитство.
Разочарован, се отпуснах на стола си. По дяволите. Ким беше една от тези, които бях наставлявал през трудния период, след като бяха открили таланта си за магии. Чувствах се като нищожество, задето трябваше да скрия информация от нея, но тя наистина си играеше с огъня. Мое задължение е да я предпазя от подобни неща, докато тя сама не проумее колко са опасни.
Не трябва да се разкрива какво мисли Белият съвет за начинаещите, които се заиграват с кръговете за призоваване. Белият съвет не се шегува с подобни неща. Той действа решително и не е особено загрижен за живота и сигурността на хората, когато го прави.
Постъпих правилно. Да скрия подобна информация от Ким, беше правилно решение. То я предпазваше от опасности, които тя все още не може напълно да разбере.
Бях постъпил добре – въпреки че тя вярваше, че мога да й дам отговорите също както преди, когато я учех как да сдържа и контролира скромните си магически способности. Въпреки увереността й, че ще посоча отговорите, от които се нуждае, и ще й осветя пътя в мрака.
Добре бях направил.
По дяволите!

През Вселената - Бет Ревис

Книгата
Изминали са двеста години, откакто седемнайсетгодишната Ейми е напуснала Земята заедно с родителите си. Космическият кораб „Благословеният”, който ги отнася все по-навътре в космическото пространство, е с размерите на цяла държава и е един затворен в себе си свят. Ейми е потопена в дълбок сън в криогенна камера и е предвидено да се събуди на нова планета. Но най-неочаквано някой започва да изключва камерите, обричайки замразените пътници на смърт. Ейми оцелява на косъм, но се озовава сама сред враждебно настроени непознати в затвореното пространство на кораба, където всичко ѝ е чуждо. Ще съумее ли Ейми не само да оцелее, но и да поведе кораба и пътниците му към ново бъдеще?

БЕТ РЕВИС УЖАСЯВАЩ И ОЧАРОВАТЕЛНО КЛАУСТРОФОБИЧЕН ШЕДЬОВЪР, НАПОЛОВИНА НАУЧНОФАНТАСТИЧЕН, НАПОЛОВИНА ДИСТОПИЧЕН, НО ИЗЦЯЛО БРИЛЯНТЕН!

В. „НЮ ЙОРК ТАЙМС“

Книгата е бестселър на в. „Ню Йорк Таймс“.


Авторът
Бет Ревис пише първата си книга още като ученичка в класната стая, когато учителите не са успявали да задържат вниманието ѝ и тя запълва времето си със съчиняване на истории в полетата на тетрадките. Оттогава не е спряла да пише научна фантастика, а дебютната ѝ книга „През Вселената” жъне небивал успех и е обявена от „Амазон” за най-добра книга на 2011 г.



Откъс от книгата

Бет Ревис „През Вселената“

Тате каза:
– Нека мама да е първа.
Мама пък искаше аз да съм първа. Май се страхуваше, че след като тях ги замразят, аз няма да се оставя да ме затворят в тази студена, светла камера, а ще се измъкна и ще се върна към живота. Тате обаче не отстъпваше.
– Ейми трябва да види как става. Ти ще си първа, нека тя да гледа. След това може да отиде тя, а аз ще съм до нея. Ще бъда последен.
– Ти върви пръв – настояваше мама. – Аз ще съм последна.
Работата беше там, че трябваше да сме голи, и никой от двамата не искаше да го видя без дрехи (а и аз не умирах да ги видя както ги е майка родила, щеше да е гадно), но при това положение наистина щеше да е най-добре мама да е първа, каквото имаше тя, го имах и аз, нали така.
Изглеждаше толкова мършава, когато се съблече. Ключицата й стърчеше още повече, кожата й беше тънка като хартия, прекалено влажна и отпусната, като при старите хора. Коремът й – нещо, което винаги бе крила под дрехите – висеше сбръчкан и така тя изглеждаше още по-уязвима и крехка.
Мъжете, които работеха в лабораторията, не даваха пет пари, че майка ми е гола, и изобщо не им пукаше, че ние с баща ми сме там. Те й помогнаха да легне в светлата криогенна камера. Можеше да мине за ковчег, само дето ковчегът има възглавници и е далече по-удобен. Това тук приличаше по-скоро на кутия за обувки.
– Студено е – каза мама.
Белезникавата й кожа се сплеска, притисната към дъното на камерата.
– Няма да го усещаш – изсумтя първият работник.
На баджа с името му пишеше Ед.
Извърнах поглед встрани, докато другият работник, Хасан, забиваше иглите на системите във вените на майка ми. Една в лявата ръка, забита в гънката на лакътя, и друга в дясната ръка, която изду голямата вена под ставите на пръстите.
– Отпусни се – каза Ед.
Беше по-скоро заповед, отколкото просто любезно предложение.
Мама прехапа устни.
Онова в банката на системата хич не приличаше на вода. Стичаше се по-скоро като мед. Хасан стисна торбичката, за да може нещото да тече по-бързо. Беше небесносиньо, като метличините, които Джейсън ми даде на бала на гимназията.
Мама изстена от болка. Ед махна една жълта пластмасова скоба от празната система в лакътя й. Яркочервена кръв бликна обратно през тръбичката и се вля в банката. Очите на мама плувнаха в сълзи. Синьото лигаво нещо от другата система светеше с мекия блясък на небето и проблясваше през вените на майка ми, докато се носеше нагоре по ръката й.
– Гле’йте сега кога ще стигне в сърцето – стрелна ни с поглед Ед.
Тате не откъсваше поглед от мама, стиснал ръце в юмруци. Очите й бяха затворени и две сълзи трептяха на миглите й.
Хасан стисна отново банката със слузта. Струйка кръв бавно се процеди през стиснатите й зъби там, където беше прехапала устната си.
– Ей т’ва тука, то прави оная работа със замразяването. – Ед говореше равнодушно като хлебар, който обяснява колко мая слага, за да втаса хлябът. – Без него в клетките се образуват ледени кристалчета и клетките направо се пръсват. Т’ва прави стените им по-здрави, ясно? Да не ги прецака ледът. – Той хвърли поглед надолу към мама. – Ама яко боли, направо да виеш като куче.
Лицето й беше бледо, лежеше в онази камера, без да помръдне, сякаш само едно движение, и щеше да се счупи. Направо си беше като умряла.
– Исках да видиш всичко – прошепна тате.
Каза го, без да ме погледне, впил поглед в мама. Дори не мигаше.
– Защо?
– За да знаеш, преди да го направиш.
Хасан продължаваше да мачка банката със синьото лепкаво нещо. Очите на мама се обърнаха нагоре за момент и аз реших, че наистина е умряла, но не беше.
– Почти е там – каза Ед, загледан в кръвта на майка в банката.
Тя течеше по-бавно.
Чуваха се единствено тежкото дишане на Хасан, който разтриваше пластмасовата банка със слуз, и тихото скимтене, което идваше от мама като от умиращо коте.
В тръбичката на системата, дето беше в лакътя, проблесна бледосиньо сияние.
– Добре, край – каза Ед. – Сега всичкото е в кръвта й.
Хасан издърпа системата. Мама изпъшка леко.
Тате ме дръпна напред. Така както гледахме мама долу пред нас, ми напомни за баба в църквата миналата година. Бяхме отишли всички там, за да се сбогуваме с нея, и мама каза, че тя е на по-добро място, ама просто искаше да каже, че е умряла.
– Как е? – попитах.
– Не е зле – излъга мама.
Поне все още можеше да говори.
– Мога ли да я пипна? – попитах Ед.
Той вдигна рамене и аз се пресегнах, и хванах пръстите на лявата й ръка. Те бяха вече студени като лед. Тя не отвърна на жеста ми.
– Може ли да караме нататък? – попита Ед.
Той разклати с ръка един голям капкомер.
Тате и аз отстъпихме назад, но не много далече, за да не си помисли майка, че сме я оставили сама в онзи леден ковчег. Ед разтвори очите й. Пръстите му бяха едри и мазолести, като грубо одялани трупи, които теглеха тънките като хартия клепачи на мама. Капка жълта течност падна във всяко зелено око. Ед го направи бързо – кап, кап, – после придърпа клепачите и затвори очите й. Тя не ги отвори повече.
Сигурно съм изглеждала ужасена, защото този път, когато Ед ме погледна, той спря за малко и успя да ми хвърли една успокоителна усмивка.
– Правим го, за да не ослепее – обясни той.
– Всичко е наред – обади се мама от кутията за обувки.
Очите й бяха затворени, но аз усетих сълзите в гласа й.
– Тръбите – рече Ед и Хасан му подаде три чисти пластмасови тръбички. – Ето, виж сега. – Ед се наведе към лицето на мама. – Ще напъхам тия неща в гърлото ти. Няма да е приятно. Опитай се да ги поемеш, все едно ги преглъщаш.
Мама кимна и отвори уста. Ед затика тръбите надолу в гърлото й. Тя започна да се дави, силен спазъм тръгна от стомаха и после нагоре до сухите, напукани устни.
Хвърлих поглед към татко. Гледаше твърдо и невъзмутимо.
Мина доста време, преди мама отново да се успокои и утихне. Продължаваше да се опитва да преглъща и мускулите на врата й се мърдаха, за да направят място на тръбите. Ед промуши тръбичките през един отвор горе на ковчега близо до главата на мама. Хасан издърпа едно чекмедже и извади кълбо електрически жици. Взе няколко ярко оцветени и ги пъхна в първата тръба, после дълъг черен кабел с малка кутийка в края във втората тръба и накрая в последната тръба набута малък правоъгълник от черна пластмаса, който приличаше на слънчев панел, прикрепен към фиброоптична нишка. Хасан свърза всички жици към малка бяла кутийка, която Ед закрепи над отвора в горната част на това, което, както разбрах, не беше нищо повече от един сложен сандък за пренасяне на товар.
– Сбогувайте се.
Вдигнах поглед, изненадана от любезния глас. Ед беше с гръб към нас и пишеше нещо на компютъра, значи, Хасан го бе казал. Той ми кимна окуражително.
Тате трябваше да ме дръпне за ръката, за да ме накара да се доближа до мама. Онова там... не ми се искаше точно това да бъде последният ми спомен от нея. Жълти корички по очите, тръбички с жици, натъпкани в гърлото й, меко небесносиньо сияние, което пулсираше нагоре по вените й. Татко я целуна и мама се усмихна леко между тръбичките. Аз я потупах по рамото. То също беше студено. Тя избълбука нещо и аз се приведох към нея. Два звука, само два клокочещи и задавени звука. Аз я стиснах за ръката. Знаех, че думите, които се опитваше да ми каже през тръбите, бяха „обичам те“.
– Мамо – прошепнах, като галех тънката като хартия кожа.
Откакто станах на седем, се обръщах към нея само с „мамо“.
– Е, това е – каза Ед.
Тате ме хвана над лакътя и ме побутна леко. Аз се отдръпнах рязко. Той смени тактиката и ме хвана за рамото, завъртя ме към твърдите си, мускулести гърди в здрава прегръдка и този път не можах да се измъкна. Ед и Хасан вдигнаха нещо, което беше като болничен вариант на пожарен маркуч. Водата, изпъстрена със светлосини искри, започна да изпълва ковчега. Мама изпръхтя, когато тя стигна до носа й.
– Просто я вдишай – извика Ед през шума на нахлуващата вода. – Само се отпусни.
Поток от мехурчета се изстреля нагоре през синята течност и замъгли лицето й. Тя разтърси глава, не се оставяше на водата да я удави, но после се предаде. Течността я покри. Ед изключи маркуча и кръгчетата се заличиха. Водата утихна. Мама също утихна.
Ед и Хасан свалиха капака и затвориха ковчега на мама. После го избутаха към стената и чак когато затвориха вратичката след него, забелязах, че в стената имаше още много такива вратички, като в морга. Натиснаха дръжката надолу.
Струйка пара излезе със свистене през вратичката – процесът по замразяване завърши. Само преди секунда там беше мама, а в следващия момент се бе превърнала в нещо замразено и неподвижно. Щеше да е като умряла през следващите три века, дотогава, докато някой не отвори тази врата и не я събуди.
– Сега момичето ли е наред? – попита Ед.
Аз пристъпих напред, стиснала ръце в юмруци, за да не треперят.
– Не – каза тате.
Преди да дочакат отговора му, Ед и Хасан започнаха да приготвят друга кутия ковчег. Не им пукаше дали щях да съм аз, или той, те просто си вършеха работата.
– Какво? – обърнах се към татко.
– Аз ще съм следващият. Майка ти нямаше да се съгласи с това. мислеше, че може да се измъкнеш и да не дойдеш с нас. Е, аз ти давам тази възможност. Аз ще съм следващият. После, ако решиш да се откажеш, ако решиш, че не искаш да те замразят, няма проблем. Казал съм на леля ти и чичо ти. Те чакат отвън, ще са там до 5 часа. След като ме замразят, ти можеш просто да си тръгнеш. Мама и аз няма да знаем, и то в продължение на векове, ще разберем чак когато се събудим. и ако ти решиш да живееш, вместо да те замразят, няма проблем.
– Ама, тате, аз…
– Не, не е честно да те въвличаме в това. По-лесно ще ти е да вземеш правилното решение, когато не си изправена срещу нас.
– Но аз ви обещах, обещах на мама.
Гласът ми секна. Очите ми пареха болезнено и аз стиснах силно клепачи. Две горещи сълзи се стекоха надолу по лицето ми.
– Няма значение. Не можем да искаме от теб да спазиш едно такова обещание, твърде тежко е. Трябва сама да направиш избора – ако решиш да останеш тук, аз те разбирам. Давам ти шанс да си тръгнеш.
– Ама те нямат нужда от теб! Можеш да останеш тук с мен! Ти дори не си важен за мисията, за бога! Ти си военен, за бога! За какво ще им трябва военен анализатор на друга планета? Можеш да останеш тук, можеш да...
Тате поклати глава.
– ...останеш с мен – довърших с шепот.
Нямаше смисъл да го моля да остане. Той беше взел решение. А онова, за военните, не беше съвсем вярно. Татко беше шести по ранг в командването и макар че това не го правеше точно главнокомандващ, все пак си беше доста важна клечка. Мама също беше важна, никой не беше по-добър от нея в генното инженерство. Щеше да им трябва за разработването на нови култури, които да отглеждат на другата планета.
Аз бях единствената, от която нямаха нужда.
Татко отиде да се съблече зад завесата и когато излезе, Ед и Хасан му подадоха една кърпа за ръце, за да се покрие, докато върви към криогенната камера. Когато легна, те я дръпнаха и аз си наложих да го гледам в лицето – и без това и двамата се чувствахме достатъчно зле. То излъчваше болка, за пръв път виждах подобно изражение на лицето на тате. Стомахът ми се сви от нарастващите страхове и съмнения. Гледах как му поставят системите. После как запечатват очите му. Опитах се да се изключа от това, което ставаше около мен, да сподавя вика от ужас, който кънтеше в съзнанието ми, и да запазя хладнокръвие. Тогава тате стисна ръката ми, веднъж, силно, докато набутваха тръбите надолу в гърлото му, и аз се сринах, отвътре и отвън.
Преди да напълнят кутията с искрящата синя течност, татко вдигна ръка и ми подаде кутрето си. Аз го обгърнах с моето. Знаех, че така той ми обещаваше, че всичко ще бъде наред. И аз почти му повярвах.
Плачех толкова силно, когато пълнеха криогенната камера, че не можах да видя лицето му, докато течността го покриваше. После свалиха капака, тръшнаха вратата на моргата зад него и облаче от бяла пара се промъкна през цепнатините.
– Мога ли да го видя? – попитах.
Ед и Хасан се спогледаха. Хасан вдигна рамене. Ед дръпна отново ръчката на вратата и издърпа обратно прозрачната кутия за обувки.
А там беше тате. Полупрозрачната течност беше замръзнала и аз знаех, че така беше и с татко. Сложих ръка върху стъклото – така ми се искаше да мога да почувствам топлината му през леда, но бързо я дръпнах. Стъклото беше толкова студено, че направо ме опари. Зелени светлинки премигваха по малката електрическа кутийка, която Хасан бе поставил в горния край на татковата криогенна тръба.
Онзи мъж под леда нямаше нищо общо с тате.
– Е – обърна се към мен Хасан, – ще се гмурнеш ли и ти, или ще зарежеш рано купона?
Той пъхна обратно ковчега на татко в малкия отвор на стената.
Когато вдигнах поглед към Ед, очите ми бяха пълни със сълзи, лицето му сякаш се размаза и той заприлича на циклоп.
– Аз…
Плъзнах поглед покрай цялото криогенно оборудване до изхода в другия край на помещението. Зад онази врата бяха леля и чичо, които обичах и щях да съм щастлива да живея с тях. А по-нататък зад тях беше Джейсън. Там бяха и Ребека, и Хедър, Робин и всичките ми приятели. И планините, цветята, небето. Земята. Зад онази врата беше Земята. И животът.

На вниманието на издателите - Фриц Лейбър

Фриц Лейбър е един от легендарните майстори в жанра фентъзи. Той е създател на класическите герои Фафърд и Сивия Мишелов. Ф. Л. е носител на осем награди Хюго и четири награди Небюла.
Изключително странен е фактът, че в България е преведена една-единствена книга от този велик писател. Нейното заглавие е "Мечове и черна магия".

Също така новелата на Фриц Лейбър ""Bazaar of the Bizarre" е публикувана в сборника "Магьоснически свят" под заглавие "Базарът на чудесата" и в един от броевете на списание "Фантастични истгории" под заглавие "Битпазарът на ненаситните". Разказът "Среща със злото в Ланхмар е отпечатан в "Злото идва!", книжка № 22 от SF Трилър на "Неохрон".
И толкова. Нима този гений на жанра фентъзи не заслужава по-достойно представяне пред българските читатели?
Магьосникът-писател е включен в на четвърто място в класацията на великите майстори на жанра Меч и Магия. Искам да отбележа, че тази ранглиста не е създадена от Ради Радев, а от доста по-сведущи и компетентни от мен хора в жанра фентъзи.
Ето я:

1. Робърт Хауърд
2. Джон Р.Р. Толкин
3. Урсула Ле Гуин
4. Фриц Лейбър
5. Джак Ванс
6. Майкъл Муркок

За мен е удоволствие да предоставя на ващето внимание един великолепен цитат от творчеството на майстора:

"Без да проговорят, също както и в опожареното гнездо на Мишелов зад „Сребърната змиорка“, но изпитващи някакво усещане за единение на целите си, за споделяне на намеренията си и на другарството си, те тръгнаха с отпуснати рамене и бавни, изморени стъпки, които ускориха, излизайки от магьосническата стая и надолу по плътно застлания коридор, покрай стаята с картата, с все още здраво затворената врата от дъб и желязо, покрай останалите стаи, от които не се дочуваше нито звук (защото беше очевидно, че цялата гилдия бе живяла в ужас от Христомило, неговите магии и помощници), надолу по кънтящите стъпала и все по-бързо по голия под на долния коридор, покрай затворените врати на смълчаните стаи, усещайки как стъпките им отекват, независимо колко тихо се опитваха да пристъпват, под опустялата, почерняла от пламъците ниша над вратата и след това навън — по Евтината улица, завивайки наляво и на север, защото това беше най-краткият път към улицата на Боговете, а вече там, завивайки надясно и на изток, без да срещнат нито една жива душа по празните улици, с изключение на един слаб, прегърбен чирак, който с нещастен вид миеше плочника пред магазин за вино под слабата розова светлина, която си пробиваше път от изток, макар да имаше много тела, които спяха, сумтяха и сънуваха из канавките и по-тъмните места — да, завивайки надясно и на изток, по улицата на Боговете, защото в тази посока бе градската врата, извеждаща на пътя през Голямото солено блато, а тази врата предлагаше най-бързия начин да излязат от този велик и бляскав град, който сега им беше ненавистен и наистина трудно би могъл да бъде издържан дори още само един, пронизващ, оловнотежък удар на сърцето по-дълго, отколкото се налагаше… един град на любими духове, които човек не би могъл да погледне в очите."

Ако някой български издател благоволи да преведе и отпечата поне още една книга на Фриц Лейбър аз лично ще се погрижа тиражът и да бъде продаден за възможно най-кратко време.

ПОЛЕТ

Този мой разказ е публикуван в Азербайджан.
А на български е отпечатан във в. "Нов Живот".





- Юра, връзката с “Платан” се губи.
- Това е заради Дядо Мраз, Володя.
- Какъв Дядо Мраз?
- Погледни вдясно. – гласът на Юрий бе изтънял.
Вдясно от изтребителя летеше сив диск. Беше голям колкото самолета и се виждаше един илюминатор, който светеше.
- Юра, това прилича на летяща чиния.
- Именно, Володя.
- Какво да правим? Да се опитаме да и избягаме? – Серьогин звучеше стреснато.
- Може. Но не знам дали ще успеем.
- Виждал си я и преди? Затова ли я наричаш Дядо Мраз? Това е кодово име?
- Да. Не знам дали е същата… Но нещо подобно следваше “Восток 1” осемнайсет минути. Тогава ръководството реши да ги наричаме Дядо Мраз.
- Увеличавам скоростта, Юра.
- Давай колкото можеш, Володя. Нека изцедим всичко от този МиГ.
- А ако все пак ни настигнат?
- Ще им предложим водка и колбас.
Самолетът полетя с цялата мощ на двигателите си. НЛО-то не изостана. Напротив, настигна ги и се доближи на десетина метра.
Юрий се опита да бъде невъзмутим. За да окуражи Владимир, запя "Летете, гълъби, летете".
От летящата чиния излезе широк лъч синя светлина и обля кокпита на МиГ-а.
- Те се опитват да ни направят нещо. Мислиш ли, че ни нападат? – притесни се Серьогин.
- Трудно е да се каже. Виждам ги за втори път.
Кабината на самолета започна да се отваря. Въздухът шумно започна да изтича. Предпазния колан на Юрий бе откопчан от лъча светлина.
Серьогин се замисли дали да катапултира. Кислородът в кокпита започна да свършва. Владимир изгуби съзнание.
Юрий бе природно по-издръжлив и доста по-трениран. Успя да се пресегне към бутона за катапултиране. В този момент цветът на лъча излизащ от летящия диск се промени. От син стана ярко жълт. Юрий усети, че не може да помръдне. Кабината вече бе широко отворена. НЛО-то се премести и застана точно отгоре над самолета.
Жълтият лъч прихвана Юрий и започна бавно да го притегля към летящата чиния.
Гагарин почувства, че силите му го напускат.
Юрий започна да идва в полусъзнание, когато се озова в трюма на НЛО-то. Май че му предстоеше нов, много дълъг полет. Уверено каза:
- Поехали!


бутон за споделяне

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи - Мери Ан Шафър и Ани Бароуз

Януари 1946 г. Докато Лондон се съвзема мъчително от травмите на Втората световна война, младата писателка Джулиет Аштън трескаво търси сюжет за нов роман, твърдо решила да загърби военните събития и да пише само за слънчевата страна на живота. И тогава получава писмо от непознат – член основател на Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи, който е част от Нормандските острови. Авторът на писмото, попаднал случайно на името на Джулиет, отправя молба към останалите членове на клуба да пишат и те на младата писателка и така епистоларният кръг започва да се разширява, връщайки Джулиет обратно към военните събития, от които тя отчаяно се опитва да избяга. Така се ражда обаче един забележителен разказ за остров Гърнзи по време на германската окупация и за едно общество, забележително като името си. Книга за човешката душа, за човешките избори и междучовешките мостове – това, което нито една война не може да сломи.

Мери Ан Шафър (1934–2008) е американска писателка, издателка, библиотекарка и книжарски работник. Нейният пръв и единствен литературен опит – романът „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“, написан с помощта на племенницата й Ани Бароуз, излиза посмъртно, но вписва създателката си в златните страници на американската литература и жъне още с появата си световен успех.
Мери Ан Шафър (1.01.1934–1.02.2008) е работила като библиотекар, редактор и продавач в книжарници. Мечтата на живота й била някога самата тя да напише книга. Вдъхновена от едно свое пътуване до о. Гърнзи, тя се решава на тази стъпка и след много записки и изследвания създава романа „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“. За съжаление тя се разболява от рак и моли племенницата си детската писателка Ани Бароуз да й помогне да довърши книгата. Смъртта спохожда Мери Ан Шафър месеци преди да бъде публикувана




Мери Ан Шафър, Ан Бароуз - „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“

8 януари 1946 г.

Сидни Старк
Издателство „Стивънс и Старк“
„Сейнт Джеймс“ 21
Лондон
Англия

Скъпи Сидни,

Сюзан Скот е същинско чудо. Продадохме повече от четирийсет екземпляра от книгата, което беше много добре, макар че мен ме зарадва повече храната. Сюзан успя да се сдобие с купони за пудра захар и с истински яйца и направи целувки. Ако всичките й литературни обеди достигат подобни висоти, нямам нищо против да обикалям с нея из страната. Мислиш ли, че една щедра премия ще я стимулира да намери масло? Нека пробваме, може да удържиш сумата от моя хонорар.
Не всички новини обаче са толкова добри. Питаш ме как върви работата по новата ми книга, и отговорът, уви, е „никак“.
„Английските слабости“ изглеждаше така обещаваща в началото. В крайна сметка би трябвало да може да се изпишат томове за Дружеството срещу прославата на английското зайче. Изрових една снимка, на която Клубът за борба с вредителите марширува по „Оксфорд Стрийт“ с плакати „Долу Биатрикс Потър!“. Какво повече би могло да се добави? Абсолютно нищо!
Не ми се занимава повече с тази книга. Просто умът и сърцето ми не са в нея. Изи Бикерстаф ми беше скъпа (и все още е), но повече не искам да пиша под това име. Не желая да ме възприемат като ведър хуморист. Давам си сметка, че по време на война да накараш читателя да се смее или поне да се усмихне, е значително постижение, но повече не искам да го правя. Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.
Много се радвам, че „Стивънс и Старк“ печелят от „Изи Бикерстаф отива на война“. Това облекчава съвестта ми след провала с биографията на Ан Бронте.

С благодарности за всичко и с обич:
Джулиет

П.П. Чета писмата на госпожа Монтегю. Знаеш ли какво е написала на Джейн Карлайл тази некадърница? „Скъпа моя Джейн, всеки е роден с призвание, а твоето е да пишеш очарователни писъмца.“ Дано Джейн да я е заплюла.

Сидни – Джулиет

10 януари 1946 г.

Джулиет Аштън
„Глеб“ 23
Челси
Лондон

Генезис 2 - Бари Удхам

Генезис 2 е първа книга от научно фантастичната поредица "Проект Генезис". "Проект Генезис" представлява програма за разселвана на човечеството по звездите използвайки нано-кораби преди Слънцето да се разшири до червен гигант. Нужни са огромни периоди от време за пътуване с подсветлинна скорост и поради тази причина изкуствените мозъци на корабите се изключват за да пестят енергия. Един кораб се оказва хванат сред комети в орбита около Слънцето и остава в този капан над шест милиона години. Случайната орбита на кораба е нарушена и екипажът е събуден от увеличените нива на енергия, тъй като започват да падат към слънцето.
Старата цивилизация отдавна е минало и на Юпитер се е появил живот. Планетата вече не е газов гигант понеже разширяването на слънцето е отнело голяма част от атмосферата. Масивна планина разделя Юпитер и от едната и страна живеят разумни същества известни като Гнати. Тези създания контролират света си чрез манипулативно генно инженерство на собствените си хора и същества, които считат за полезни. От другата страна на планината живеят пресъздадени хора и интелигентни маймуни и когато те се намесват в делата на Гнатите следва верига от събития, която ще промени завинаги двете общества.

За Автора;
Бари Удхам прекарва по-голямата част от животса си като инженер в проект за термоядрен синтез и е пристрастен читател на научна фантастика повече от петдесет години. Един ден по обяд разбира, че няма какво да чете и започва да пише Генезис 2, сагата за Гнатите.

Paperback/ Купете като обикновена книга:
http://www.amazon.co.uk/Genesis-2-The-Project/dp/1909020796/ref=tmm_pap_title_0
Kindle Edition/ Купете като електронна книга:
http://www.amazon.co.uk/Genesis-The-Project-ebook/dp/B008WO78EC/ref=tmm_kin_title_0

„Пустинното копие“, книга втора - Питър В. Брет

Книгата

Светлината на човечеството угасва. Нощта принадлежи на ненаситните човекоядни демони, които се надигат от Ядрото, когато слънцето залезе. Малкото оцелели човешки селища се крият зад укрепления и полузабравени защитни руни. Легендите обаче разказват за Избавителя – воин за едни, пророк за други, който преди векове обединил човешкия род и сразил демоните. Но тези времена са само легенда за повечето хора. От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не. Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта. Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си. Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.

„Питър Брет е един от любимите ми нови автори.“
Патрик Рутфъс, „Името на вятъра“



Авторът

Отраснал на твърда диета с фентъзи, комикси и „Подземия и дракони“, Питър В. Брет (за приятелите си Пийт) пише фентъзи разкази, откакто се помни. През 1995 г. става бакалавър по английска литература и история на изкуството в университета „Бъфало“, а следващото десетилетие прекарва в писане на публикации в областта на фармацията, преди да се завърне към истинската си слабост. Живее в Бруклин със своята съпруга Даниел, дъщеря им и двете котки Джинкс и Макс Пауърс.
Посети Питър Брет на www.peterVbrett.com



Питър В. Брет - „Пустинно копие“

Над земята бе надвиснал най-мрачният час на нощта преди новолунието, когато дори онзи крехък сърп светлина липсваше на небосклона. В тъмен кът под дебелите клони на няколко дървета злокобна материя се процеждаше направо от Ядрото.
Черната мъгла бавно оформи два огромни демона с кафява кожа, буцеста и чвореста като кората на дърво. Раменете им бяха по три метра, извитите им нокти риеха в замръзналите борове и храсталаци на горския шубрак, а муцуните им душеха въздуха. В гърлата им се надигаше ниско ръмжене, докато черните им очи изследваха околността.
Удовлетворени, те се раздалечиха един от друг и приклекнаха, готови да скочат във всеки момент. Късчето непрогледен мрак зад тях се сгъсти и гнусота почерни горската шума, когато два безплътни силуета се материализираха.
Тези бяха изящни, едва метър и петдесет високи, с мека тебеширена плът, съвсем различна от чворестата броня на по-едрите им събратя. По краищата на нежните им пръсти личаха крехки нокти – тънки и прави като на жена с маникюр. Острите им зъби бяха къси, само по един ред, а устите им бяха без зурли.
Главите им бяха издути, с огромни очи без клепачи и с високи конусообразни черепи. Кожата по черепите им стоеше грапава и на буци и пулсираше около закърнелите им рогови издънки.
Двамата новодошли останаха втренчени един в друг с туптящи чела, а въздухът помежду им затрептя.
Един от по-големите демони долови движение в гъстака, посегна със зловеща бързина и измъкна плъх от прикритието му. Ядронът приближи гризача до себе си и го огледа с интерес. Същевременно муцуната му доби плъхоподобен вид, с трепкащ нос и мустаци, а от устата му поникнаха чифт дълги резци. Езикът на ядрона се хлъзна навън, за да изпробва остротата им.
Един от по-слабите демони се обърна към чворестия си събрат с пулсиращо чело. С рязко движение на нокътя мимическият демон изкорми плъха и го захвърли настрана. По заповед на ядронските князе двата мимика се преобразиха в грамадни въздушни демони.
Мисловните демони се разсъскаха, щом напуснаха мрачния си кът и попаднаха под звездната светлина. Дъхът им се замъгли от студа, но те въобще не изглеждаха смутени, докато оставяха ноктестите си следи в снега. Мимиците се наведоха до земята, а ядронските князе се качиха по крилете им, настаниха се отгоре им и всички се гмурнаха в небето.
По пътя на север подминаха множество търтеи. Малки и големи, те се свиха, докато преминат ядронските князе, но последваха зова, който остана да трепти след знатните демони.
Мимиците се приземиха на издигнато възвишение, мисловните демони се изхлузиха от тях и се съсредоточиха в гледката под краката си. По равнината се бе разпростряла многобройна войска и бели палатки обсипваха земята, по която снегът бе стъпкан на кал и здраво замръзнал. Грамадни гърбави товарни животни стояха спънати с букаи и наметнати с одеяла заради студа насред мощни кръгове. Защитите около лагера бяха силни и часовои, загърнали лицата си с черно сукно, патрулираха по периметъра му. Дори от това разстояние мисловните демони усещаха силата на защитените им оръжия.
Отвъд защитите на лагера десетки търтеи пъплеха по равнината и изчакваха изгарящия допир на зорницата.
Огнените търтеи първи стигнаха възвишението, където ги чакаха двамата князе. От почтително разстояние те затанцуваха в тяхна чест и запищяха, изразявайки преданост. Последва глухо туптене и търтеите утихнаха. Нощта застина в мъртвешка тишина, макар наоколо да се събираше необятно множество от демони, привлечено от зова на ядронските князе. Дървесни и огнени търтеи стояха рамо до рамо, забравили расови кавги, а въздушни търтеи кръжаха високо в небето.
Без да обръщат внимание на тълпата пред себе си, мисловните демони впериха погледи надолу към равнината, а черепите им запулсираха. Секунда по-късно единият се обърна за миг към своя мимик и му даде заповед. В този момент плътта на съществото се стопи и набъбна, докато то не се преобрази в масивен каменен демон. Насъбралите се търтеи го последваха безшумно надолу по хълма.
От възвишението двамата князе и вторият мимик зачакаха. И наблюдаваха.

Когато приближиха лагера, все още скрити в мрака, мимикът забави крачка и махна на огнените търтеи да потеглят напред.
Огнените търтеи бяха най-малките и най-слабите сред ядроните, а очите и устите ми светеха от пламъците в тях. Часовоите ги забелязаха веднага, но търтеите бяха бързи и още преди караулите да успеят да дадат сигнал за тревога, малките демони вече плюеха огън по защитите.
Огнената плюнка запращя по магическата преграда, но по нареждане на мисловните демони търтеите се съсредоточиха върху снега извън защитите и дъхът им веднага го превърна в гореща пара. Караулите бяха в безопасност зад защитите, но край тях се надигна гъста, гореща мъгла, която започна да им пари на очите и да ги трови, въпреки че лицата им бяха забулени.
Един от часовоите изтича през лагера и силно заби камбаната. Щом го чуха, останалите воини прекрачиха безстрашно защитите и се втурнаха с копия право срещу огнените демони. Магията пламтеше, докато оръжията промушваха острите, припокриващи се люспи на изчадията.
Още търтеи нападнаха воините от двете страни, но караулите действаха в синхрон, предпазвайки се взаимно в боя с магическите си щитове. От лагера се чуха виковете на други воини, които бързаха да се включат в битката.
Обгърната в мрак и мъгла, войската на мимиците напредваше към бойците. В един момент караулите завикаха победоносно, а в следващия – от ужас при вида на демоните, които заприиждаха от тъмата.
Мимикът уби с лекота първия изпречил му се. Помете го с тежката си опашка и още във въздуха го улови за размахания му крак. Вдигна злощастния воин за крайника и изплющя с гръбнака му като камшик. Следващите клетници, които се изправиха пред мимика, бяха повалени с тялото на загиналия им другар.
Останалите търтеи последваха примера му с колеблив успех. Лесно надвиха малкото караули, но повечето търтеи не се възползваха веднага от изгодното положение и загубиха скъпоценновреме, разкъсвайки мъртвите тела, вместо да се готвят за следващата вълна от воини.
Още и още забулени мъже се стекоха от лагера, строиха се и тръгнаха да убиват с плавна, жестока умелост. Защитите по оръжията и щитовете им непрекъснато присветваха в мрака.
Горе на възвишението мисловните демони наблюдаваха безучастно битката, без да показват загриженост за погиналите търтеи. Черепът на единия изтуптя, изпращайки заповед на мимика му на полето.
Мимикът мигновено запрати труп по един от защитените стълбове около лагера, строши го и в мрежата зейна пролука. Ново глухо туптене се разнесе от върха на възвишението и останалите ядрони изоставиха боя с воините и се изсипаха през пролуката във вражеския лагер.
Стъписани, воините се обърнаха и видяха как стрелкащи се насам-натам огнени търтеи обикаляха пламналите палатки, и чуха писъците на жените и децата си, след като по-големите ядрони си бяха пробили пътя през овъглените вътрешни защити.
Воините се развикаха и се втурнаха към своите близки в избухналото безредие. За броени мигове стройните, непобедими отряди се бяха раздробили на хиляди отделни същества – просто някаква си плячка.
По всичко личеше, че лагерът ще бъде опустошен и изгорен до основи, но тогава от главната шатра изникна силует. Беше облечен в черно като воините, ала връхната му роба, чалмата и булото му бяха искрящо бели. На челото му лъщеше златна диадема, а в ръцете си държеше масивно копие от сияен метал. Ядронските князе се разсъскаха при вида му.
Пристигането му предизвика радостни възгласи. Мисловните демони се надсмяха над първобитните грухтежи и скимтежи, които минаваха за общуване сред хората, но разбраха за какво става дума. Воините бяха просто търтеи. Този беше техният ум.
Под влиянието на новодошлия воините си припомниха своите касти и се върнаха към предишната си съгласуваност. Един отряд се отцепи, за да затвори пролуката. Други два подеха борба с пламъците. Четвърти извеждаше беззащитните на сигурно място.
Останалите се почувстваха облекчени, втурнаха се през лагера и не дадоха никакъв шанс на търтеите. За минути лагерът и полето наоколо се осеяха с ядронски трупове. Мимикът, все още преобразен като каменен демон, скоро се оказа единственият жив ядрон. Беше прекалено бърз, за да го стигне копие, но не можеше да премине през стената от щитове, без да разкрие истинската си същност.
Още едно глухо туптене от възвишението и мимикът се разпадна на сянка, просмуквайки се през миниатюрна пролука в защитите на лагера. Врагът все още го търсеше, когато мимикът се върна на мястото си до своя господар.
Двата тънки ядрона поостанаха на върха на възвишението, а между тях течаха безшумни трептения. Тогава ядронските князе едновременно се взряха на север, където трябваше да бъде другият човешки ум.
Единият мисловен демон се обърна към своя мимик, който коленичи назад, този път преобразен като грамаден въздушен демон, и се покатери на протегнатото му крило. Щом изчезна в нощта, другият мисловен демон се обърна назад да огледа тлеещия вражески лагер.

Стената на крепостта Райзън беше истинска подигравка.
Със своите три метра на височина и един на дебелина цялото укрепление на града беше по-слабо и от това на най-скромния от десетината палати на някой дамаджи. Съгледвачите дори не се нуждаеха от обкованите си с желязо стълби – повечето просто скачаха, хващаха се за ръба на стената мъниче, издърпваха се нагоре и прескачаха.
– Такъв слаб и небрежен народ заслужава да бъде завладян – каза Хасик. Джардир изсумтя, но не каза нищо.
Авангардът от елитните воини на Джардир се бе приближил под сенките на мрака и сега хиляди чифтове сандали хрущяха по незасетите снежни полета, ограждащи града. Докато зеленоземците се криеха зад защитите си, красианците бяха дръзнали да се изправят срещу гъмжилото от демони в нощта, за да напреднат. Дори ядроните избягваха сблъсъците с толкова много свещени воини.
Забулените воини се събраха пред града, но не нападнаха веднага. Посред нощ хора не нападаха други хора. На сутринта, когато небето се озари, воините свалиха булата си, за да се срещнат с враговете лице в лице.
Чуха се кратките изпъшквания на стражите в постройката до портата, усмирени от съгледвачите, а после скърцането на самата градска порта, която се отвори широко, за да приеме войската на Джардир. С рев в града се изсипаха шест хиляди дал’шаруми.
Още преди райзънци да осъзнаят какво се случва, красианците вече атакуваха – събаряха врати, вадеха мъжете от леглата им и ги хвърляха голи в снега.
С едва ли не безкрайната си орна земя крепостта Райзън беше по-многолюдна от Красия, но райзънските мъже не бяха воини по душа и падаха пред обучените редици на Джардир като трева пред косата. Тези, които се съпротивляваха, плащаха със скъсани мускули и счупени кости. Тези, които се биеха, загиваха.
Джардир наблюдаваше всичко това с тъга. Никой от осакатените или убитите нямаше да се покрие със слава в Шарак Ка, Великата война, но всичко това бе необходимо зло. Северният народ не би могъл да се превърне в оръжие срещу демонската раса, ако Джардир не ги сломеше както ковашкият чук преломява върха на копието.
Жените пищяха, докато хората на Джардир ги сломяваха по друг начин. Още едно необходимо зло. Шарак Ка наближаваше и следващото поколение воини трябваше да дойде от семето на мъже, не на страхливци.
След малко синът на Джардир, Джаян, падна на коляно в снега пред баща си, а върхът на копието му беше окървавен.
– Градът е наш, татко – каза Джаян.
Джардир кимна.
– Щом сме завладели града, и околността е наша.
Джаян се бе доказал като умел командир при първата си мисия. Ако битката беше срещу демони, Джардир сам щеше да поведе настъплението, но не би опетнил Копието на Каджи с човешка кръв. Джаян беше още млад да носи бялото було на пълководец, но беше първородният син на Джардир, а самият той – Наследник на Избавителя. Беше силен, устойчив на болка и не само воините, но и духовниците пристъпваха към него с почит.
– Много избягаха – допълни Асъм, който се появи зад брат си. – Те ще предупредят селата, които също ще побягнат и ще се изплъзнат от пречистващия евджахски закон.
Джардир го погледна. Асъм беше година по-малък от брат си, по-нисък и по-слаб. Беше облечен в белите роби на дамата, без броня и оръжие, но това не можеше да заблуди Джардир. Вторият му син безспорно бе по-амбициозен и по-опасен от първия, а двамата дори още повече от всеки друг от десетките им братя.
– Сега се изплъзват – каза Джардир, – но ще оставят запасите си и ще побягнат през мекия лед, който покрива зелените земи през зимата. Слабите ще измрат и ще ни спестят усилията сами да ги убиваме, а като му дойде времето, силните ще паднат под властта ми. Добре се справихте, синове мои. Джаян, възложи на хората си да намерят сгради, в които да вкараме пленниците, преди да измрат от студ. Отделете момчетата за Хану Паш. Ако успеем да им избием северната слабост, може би някои от тях ще надминат бащите си. Силните мъже ще използваме за баласт в битката, слабите ще са роби. Всяка жена в детеродна възраст да бъде оплождана.
Джаян удари с юмрук по гърдите си и кимна.
– Асъм, дай знак на останалите дамати да започват – каза Джардир и Асъм се поклони.
Джардир спря погледа си върху своя облечен в бяло син, който тръгна да изпълни заръката. Духовниците щяха да разпръснат словото на Еверам до всички чини, а на тези, отказали да го приемат в сърцата си, щеше да им бъде навряно в гърлата.
Това беше необходимо зло.


бутон за споделяне

Кървави книги, том 1 – Клайв Баркър

Клайв Баркър е аналог на Йеронимус Бош в литературата. Подобно на великия художник, Клайв е извън всякакви клишета и рамки, изгражда собствени светове, описва тайни секти и общества, дори и самият Ад.
Баркър ни доближава до точката на абсолютния ужас.
Навремето гледах „Хелрейзър” на видео касета. Бях страхотно впечатлен и започнах да търся и други филми на Клайв Баркър. Намерих „Магьосникът” и „Кендимен”. В „Нощни хора” за първи път изпитах съжаление и състрадание към отрицателните герои във филм на ужасите. Нощните хора не бяха зли. Те просто бяха родени такива.
Интересно за Баркър е, че може там където трябва да постави определена доза хумор. Без да спира да ни плаши:

„Същата незаинтересованост прояви и в случая, когато по-малката му дъщеря Аманда му призна, че е лесбийка. Отговорът му се състоеше във въздишка и озадачено изражение.
- Само да не забременееш, скъпа - каза и той и отиде да се поразходи в градината, безгрижен както винаги.”
Кървави книги, том 1

Клайв Баркър умее да описва и героите си по същия кратък и комичен начин:

„… Кльощав младеж на около деветнадесет. С поглед, който можеше да вкисне мляко от двадесет крачки.”

Баркър казва, че най-много се вдъхновява от творчеството на Едгар Алан По. Аз считам, че той също така е повлиян и от творбите на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Почти по същия начин, както и двамата велики майстори Клайв умело успява да съчетае поезия и ужас:

“Уплашени от този поглед, мъртвите извърнаха глави. Лицата им се изопнаха, сякаш някой опъваше кожата върху костта, плътта им потъмня като синина, гласовете им се нажалиха в очакване на поражението. Тя посегна да го докосне, вече не и се налагаше да се бори с пълчищата мъртъвци – те се отдръпваха от жертвата си на всички страни, като мъртви мухи, падащи от стъклото на прозорец.”

Клайв Баркър е достоен съперник на Стивън Кинг, Дийн Кунц и Кристофър Фаулър в жанра хорър.

Купете Кървави книги, том 1 тук:
http://colibri.bg/knigi/658/


За автора:
Клайв Баркър е британски писател, режисьор и художник. Той става известен в средата на 80-те с цикъл от сборници с разкази, които го налагат на пазара като един от водещите писатели в жанра на ужасите.
Официален сайт:
http://www.clivebarker.info

Отминали времена - Кейт Мортън

Вълнуващ разказ за прокобни тайни, трудна любов и трогателна преданост. Началото поставя неочакваното пристигане на писмо, изгубено половин век по-рано. Изпратено от замъка Милдърхърст в Кент до майката на младата лондонска редакторка Еди Бърчил, загадъчното писмо разтърсва иначе сдържаната си получателка. И миналото нахлува в настоящето.
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна, е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка – светът на книгите, на полета на въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедия на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена.




Австралийската писателка Кейт Мортън завършва английска филология в университета в Куинсланд, където насочва интереса си към викторианската трагедия. В момента работи над докторат върху съвременните романи, съчетаващи елементи на готика и мистерия. Нейните „романи с атмосфера“, както ги нарича критиката, са издадени в 38 държави в тираж общо над 3 милиона и се радват на феноменален успех. Първата ѝ книга, „Къщата на Ривъртън“ (на български език със заглавие „Изплъзване от времето“), става бестселър на в. Сънди Таймс във Великобритания през 2007 г. и на в. Ню Йорк Таймс през 2008 г. Вторият ѝ роман „Забравената градина“ покорява първо Испания и става бестселър номер 1 във Великобритания за 2008 г. според класацията на в. Сънди Таймс. През 2009 г. романът печели и наградата за най-добра книга, присъждана от Австралийската асоциация на книгата. Кейт живее в Брисбън със съпруга и синовете си и продължава да пише.


Откъс от книгата:


Кейт Мортън - „Отминали времена“

Всичко започна с едно писмо. Отдавна изгубено писмо, чакало половин век в забравен пощенски чувал в тъмния таван на една невзрачна къща в Бърмондзи. Понякога си мисля за този пощенски чувал: за стотиците любовни писма, сметки от бакалницата, поздравителни картички за рождени дни, бележки от деца до техните родители, които са били там, вътре, надували са се и са въздишали, докато възпрените послания в тях са си шепнели в тъмното. И са чакали, чакали някой да разбере, че са там. Защото нали знаете какво казват: че писмото винаги търси някой да го прочете, че рано или късно, независимо дали ви харесва, думите излизат на бял свят и разкриват тайните си.
Извинете, романтичка съм – добих този навик през годините, прекарани в четене на романи от деветнайсети век на светлината на фенерче, докато родителите ми мислеха, че спя. Ама помислете си само колко е странно: ако Артър Тайре е бил малко по-отговорен, ако не е изпил толкова много пунш с ром онази Коледа през 1941 година, а после не се е прибрал у дома и не е потънал в пиянски сън, вместо да довърши разнасянето на пощата, ако торбата не е била захвърлена някъде на тавана му и не е останала скрита до деня на смъртта му петдесетина години по-късно, когато една от дъщерите му я намерила и позвънила в „Дейли Мейл“, всичко щеше да се развие по-различно. За майка ми, за мен и най-вече за Джунипър Блайд.
Навремето сигурно сте чели за случилото се – беше по вестниците и по новините. Канал 4 всеки ден излъчваше специално предаване, където канеше някои от получателите да разкажат за своето писмо, за гласа от своето минало, който изненадващо се беше обадил. Имаше една жена, чийто приятел служел в Кралските военновъздушни сили, и мъж, на когото евакуираният му син – момченце, убито от парче шрапнел около седмица по-късно, – изпратил картичка за рождения ден. Според мен предаването беше много хубаво: на моменти беше вълнуващо, с радостни и тъжни истории, накъсани от архивни кадри от войната. На няколко пъти се разплаквах, но не си правете изводи от това – аз съм си плачлива.
Майка ми обаче не участва в предаването. Продуцентите й се обадиха и я попитаха дали в нейното писмо е имало нещо специално, което би искала да сподели с хората в страната, но тя отговори, че не, била най-обикновена поръчка за стари дрехи от магазин, който отдавна вече не съществувал. Обаче не беше вярно. Знам го, понеже бях там, когато писмото пристигна. Видях как реагира мама на това изгубено писмо и знам, че то беше всичко друго, но не и обикновено.
Беше една сутрин в края на февруари, зимата още ни стискаше за гърлото, цветните лехи бяха заледени, а аз бях дошла да й помогна с неделното печено. Правя го понякога, понеже на родителите ми им харесва, нищо че съм вегетарианка и знам, че в един момент по време на обяда майка ми ще започне да се тревожи, после направо ще се изтормози и накрая вече няма да издържи и ще започне да ме обстрелва със статистики относно протеини и анемия.
Белех картофи в мивката, когато пуснаха писмото през процепа на вратата. Обикновено в неделя не пристига поща, което трябваше да ни подскаже нещо, ама не. Аз се чудех как да съобщя на родителите ми, че с Джейми сме се разделили. Бяха минали вече два месеца и съзнавах, че в крайна сметка ще трябва да кажа нещо, но колкото повече отлагах да изрека думите, толкова по-секретни ставаха те. Имах си причини да мълча: родителите ми се отнасяха подозрително към Джейми още от самото начало, не понасяха добре сътресенията и майка ми щеше да се притесни още повече, ако разбереше, че живея в апартамента сама. Най-много обаче се боях от неизбежния и неловък разговор, който щеше да последва, след като направех съобщението си. Първо смайването, после тревогата, после примирението, които щяха да пробягат по лицето на мама, докато осъзнава, че дългът й на майка повелява да ми предложи някаква утеха... Но да се върнем към пощата. Към шума, когато пускат нещо през процепа на вратата.
– Еди, ще го вземеш ли?
Това беше майка ми. (Еди съм аз, извинете, трябваше да се представя по-рано.) Тя кимна към коридора и ми даде знак с ръката, която не беше пъхната в пилето.
Аз оставих картофа, избърсах се с кърпата и отидох да взема пощата. На изтривалката имаше само едно писмо в официален пощенски плик, на който пишеше, че е „препратена поща“. Прочетох това на мама и занесох писмото в кухнята.
Тя беше приключила с пълненето на пилето и също бършеше ръцете си. Понамръщена, по-скоро по навик, отколкото заради някакво конкретно очакване, тя взе писмото от мен и дръпна очилата си за четене от ананаса във фруктиерата. Бегло прегледа съобщението от пощата и се зае с пламъче в очите да отваря външния плик.
Аз отново се бях заловила с картофите – занимание, което надали беше по-интригуващо, отколкото да гледам как майка ми отваря пощата, затова съжалявам, че не видях изражението й, когато е измъкнала отвътре по-малкия плик, когато е забелязала тънката икономична хартия и старата марка, когато е обръщала писмото и е четяла написаното на гърба име. Оттогава съм си го представяла много пъти: как кръвта тутакси се смъква от страните й, как пръстите й се разтреперват и трябва да минат няколко минути, преди да отвори плика.
Не се налага да си представям звука. Ужасното, гърлено възклицание, последвано от поредица дрезгави стенания, които се разлетяха във въздуха и станаха причина белачката да се плъзне в ръката ми и да си порежа пръста.
– Мамо?
Приближих се до нея и обгърнах раменете й с ръка, като гледах да не накапя с кръв блузата й. Тя обаче не каза нищо. Не била в състояние – обясни ми впоследствие, не веднага. Стоеше скована, докато сълзите се търкаляха по бузите й, и стискаше странния малък плик от толкова тънка хартия, че виждах ъгълчето на сгънатото писмо вътре, силно притиснато към гърдите й. След това тя се качи горе в спалнята си и ми даде разпокъсани наставления за птицата, фурната и картофите.
В нейно отсъствие в кухнята се настани болезнена тишина и аз се постарах да бъда съвсем тиха и да се движа съвсем бавно, за да не обърквам нещата повече. Майка ми рядко плачеше, но онзи момент – на неочаквано вълнение и смайване – ми се стори някак странно познат, сякаш и преди го бяхме преживявали. След петнайсет минути, през които ту белех картофи, ту прехвърлях мислено вероятности от кого може да е писмото и се чудех как да постъпя, най-сетне потропах на вратата на спалнята й и я попитах иска ли чаша чай. Тя вече се беше овладяла и двете седнахме една срещу друга на малката покрита с мушама маса в кухнята. Преструвах се, че не забелязвам следите от сълзи по лицето й, а тя заразказва за съдържанието на плика.
– Писмо от човек, когото познавах много отдавна. Когато бях момиче на дванайсет-тринайсет години.
В съзнанието ми изникна една картина, смътен спомен за снимката върху нощното шкафче на баба ми, когато вече беше стара и на смъртно легло. Три деца, най-малкото от които майка ми – момиче с къса тъмна коса, стъпило на нещо най-отпред. Странно беше, седяла съм при баба стотици пъти, но в онзи момент не можах да извикам ясно чертите на момиченцето в съзнанието ми. Може би децата просто не се интересуват какви са били родителите им, преди те да се родят, не и докато не се случи нещо конкретно, което да осветли миналото. Пиех си чая и чаках мама да продължи.
– Разказвала ли съм ти за онези дни? По време на войната, на Втората световна война. Беше ужасно. Такава неразбория, толкова много неща бяха разрушени. Сякаш... – въздъхна тя, – ...ами струваше ми се, че положението в света никога няма да се нормализира. Че земята е клюмнала на оста си и вече нищо не би могло да я изправи. – Тя обхвана с ръце ръба на чашата си, от която се издигаше пара, и забоде поглед в нея. – Семейството ми – мама, татко, Рита, Ед и аз – живеехме всички заедно в малка къща на „Барлоу Стрийт“, близо до Елефант и Касъл, и в деня след избухването на войната ни събраха в училището, отведоха ни под строй до гарата и ни натъпкаха във вагони. Никога няма да го забравя – всички деца с табелки, маски и раници и майките, които бяха размислили и тичаха по улицата към влака, крещейки на пазачите да пуснат децата им, а после се провикваха към по-големите братя и сестри да се грижат за по-малките и да не ги изпускат от поглед.
Тя поседя мълчаливо, хапейки долната си устна, докато сцената се разиграваше в паметта й.
– Сигурно си била изплашена – обадих се тихичко.
В нашето семейство не бяхме особено сантиментални, иначе щях да се пресегна и да взема ръцете й в своите.
– Отначало да. – Мама свали очилата и потърка очите си. Лицето й беше уязвимо, някак недовършено без очилата, приличаше на дребна нощна животинка, заблудена на дневна светлина. Добре, че отново си ги сложи и продължи: – Дотогава никога не ме бяха отвеждали далече от дома, никога не бях прекарвала и една нощ без майка ми. Обаче с мен бяха по-големият ми брат и сестра ми, а по време на пътуването една от учителките ни раздаде шоколад и всички се поразведрихме и започнахме да възприемаме случващото се по-скоро като приключение. Представяш ли си? Бяха ни обявили война, а ние пеехме, ядяхме грах от консерви и си играехме на „През прозореца виждам нещо, което започва с...“. Понякога децата са много издръжливи, много корави.
Накрая пристигнахме в едно градче, което се казваше Кранбрук, но там ни разделиха на групи и ни натовариха в различни вагони. Вагонът, в който бях с Ед и с Рита, ни отведе в село Милдърхърст, където ни подредиха в колони и ни въведоха в някаква зала. Там ни чакаха група местни жени с дежурни усмивки и списъци в ръка, които ни накараха да се подредим в редици, докато хората се тълпяха край нас и избираха. Най-напред избираха малките – особено хубавките. Сигурно всички смятаха, че те ще им създават по-малко грижи, че не са чак толкова облъхнати от Лондон – усмихна се тя накриво. – Но скоро си взеха поука. Брат ми беше избран бързо – беше силно момче, висок за възрастта си, а фермерите отчаяно се нуждаеха от помощ. Рита замина малко след него с приятелката си от училище.
Е, стига толкова – пресегнах се и положих ръка върху нейните:
– О, мамо!
– Няма нищо. – Тя издърпа ръката си и ме потупа по пръстите. – Не останах последна. Имаше още няколко деца, включително момченце с ужасно кожно заболяване. Не знам какво стана с него, но когато аз тръгнах от онази зала, то още си стоеше там. Знаеш ли, много дълго след това, години наред нарочно купувах натъртените плодове, ако първо тях съм докоснала при зарзаватчията. Никакво оглеждане и връщане в щайгата, ако не са идеални.
– Но нали накрая са избрали и теб?
– Накрая избраха и мен. – Мама снижи глас, заигра се с нещо в скута си и се наложи да се приведа по-близо до нея. – Тя влезе в залата по-късно. Вече почти никой не беше останал, повечето деца бяха тръгнали, а жените от Доброволческата женска организация раздигаха приборите за чая. Поплаках си, макар и скришом. И не щеш ли, тя влетя в залата и сякаш дори въздухът се промени.
– Как така се промени? – сбърчих нос аз и си спомних онази сцена от „Кери“, когато избухва светлината.
– Трудно ми е да ти обясня. Познаваш ли човек, който сякаш налага своя атмосфера, когато се появява някъде?
Може би. Свих несигурно рамене. Всички обръщат глава след приятелката ми Сара, когато влезе някъде – не е точно атмосферно явление, но все пак...
– Не, разбира се, че не си. Звучи толкова глупаво, като го кажеш така. Имам предвид, че тя беше различна от другите хора, беше по-... О, не знам. Просто „по-“. Притежаваше необикновена хубост, дълга коса, големи очи, доста диви, но не само това я отличаваше. Тогава, през септември 1939 година, беше само на седемнайсет години, но другите жени сякаш се свиваха в нейно присъствие.
– Държали са се почтително, така ли?
– Да, това е думата, почтително. Учудиха се, че тя е дошла, и не бяха сигурни как да се държат. Накрая една от тях обаче се престраши и попита дали може да й помогне, но момичето само махна с дългите си пръсти и оповести, че е дошла за своето евакуирано дете. Така каза: не за някое евакуирано дете, а за своето. И се запъти право мен, където седях на пода. „Как се казваш?“, попита, а когато й отговорих, се усмихна и отбеляза, че сигурно съм изморена след дългото пътуване. „Искаш ли да дойдеш с мен?“ Кимнах, би трябвало да съм кимнала, понеже тя се извърна към най-властната жена, онази със списъка, и заяви, че ще ме вземе у дома си.
– Как се казваше?
– Блайд – отговори майка ми и овладя едва забележим трепет. – Джунипър Блайд.
– Тя ли ти изпрати писмото?
Мама кимна.
– Тя ме отведе до най-красивата кола, която бях виждала, и ме откара в къщата, където живееше заедно с по-големите си сестри близначки – зад желязна врата, после по лъкатушна алея до голяма каменна постройка насред гъста гора. Замъкът Милдърхърст.
Името беше като от готически роман и леко ме жилна, когато си спомних риданията на мама, щом прочете името и адреса на жената на гърба на плика. Бях чувала истории за евакуирани деца, за разни неща, които са се случвали, затова попитах тихо, стаила дъх:
– Зловещо ли беше?
– О, не, нищо подобно. Изобщо не беше зловещо. Тъкмо обратното.
– Но писмото... Ти се...
– Писмото ме изненада, това е. Отдавнашен спомен.
Тя се смълча и аз се замислих за огромния мащаб на евакуацията, за това, колко ли плашещо и странно е било за нея, съвсем мъничка, да попадне на непознато място, където всеки и всичко са съвсем различни. Аз все още можех да докосна преживяванията от своето детство, ужаса, че ще бъда тласната към нови и тревожни ситуации, неистовите връзки, създавани по необходимост – със сгради, с благоразположени възрастни, със специални приятели, – за да оцелея. Докато си припомнях тези спешни привързвания, ми хрумна нещо.
– Ходила ли си там отново след войната, мамо? В Милдърхърст?
Тя рязко вдигна поглед.
– Не, разбира се. Защо да го правя?
– Не знам. За да се видите, да си поговорите. Да се срещнеш с приятелката си.
– Не – отсече тя. – Имах си семейство в Лондон, майка ми не можеше да се лишава от мен, а и имаше работа за вършене, да се разчиства след войната. Истинският живот продължаваше.
След тези думи помежду ни се спусна познатата завеса и аз знаех, че разговорът е приключил. В крайна сметка не ядохме печено. Мама заяви, че нямала апетит, и попита дали ще се разсърдя много, ако тази седмица пропуснем. Стори ми се неучтиво да й напомням, че аз и бездруго изобщо не ям месо и че присъствието ми се дължи повече на синовен дълг, затова я уверих, че нямам нищо против, и й предложих да полегне. Тя се съгласи и докато аз си събирах нещата в чантата, тя глътна два парацетамола и ми напомни да си скрия ушите от вятъра.
Оказа се, че татко е проспал цялата случка. Той е по-възрастен от мама и се беше пенсионирал няколко месеца преди това. Оттеглянето от работа не му се отрази добре: през седмицата се мотаеше из къщи и търсеше какво да поправи или да почисти, подлудяваше мама, а в неделя си почиваше в креслото. Даденото от Бога право на мъжа в къщата – така обясняваше на всеки, проявил готовност да го изслуша.
Целунах го по бузата и излязох от къщи, храбро посрещнах мразовития въздух, докато вървях към метрото изморена, разстроена и донякъде потисната, че се връщам сама в дяволски скъпия апартамент, в който до неотдавна живях заедно с Джейми. Едва между главната улица на Кенсингтън и Нотинг Хил Гейт осъзнах, че всъщност мама не ми е казала какво пише в писмото.

Буреносен фронт – Джим Бъчър

Още през 2003 г. на няколко страници от популярното научно-фантастично американско списание „Локус” се рекламираха книгите от поредицата за Хари Дрезден. По-късно сериалът „Досиетата на Дрезден” се излъчи едновременно по две български телевизии и ми направи страхотно впечатление. Веднага посетих личната страница на Джим Бъчър и бях още по-заинтригуван.
Най-после първата книга от поредицата за магьосника на свободна практика е преведена и издадена в България. За мен е удоволствие да ви запозная с Хари:
„Разплаках вампир. Страхотно. Почувствах се истински супергерой. Хари Дрезден – разбивач на сърцата на чудовищата.”
“Буреносен фронт”

С помощта на необикновеното си майсторство Джим Бъчър рисува остроумни и колоритни герои, които поставя на правилните места в своя литературен калейдоскоп. Независимо дали са хора или духове. Един от тях е съквартирант на Хари и е на възраст няколко века:
„- Хари - напомни ми Боб, - аз прелъстявах пастирки, когато ти не си бил нищо повече от трепване на клепача на прапрадядо ти. Знам какво правя.”

Известният актьор (и племенник на Франсис Форд Копола) Никълъс Кейдж е толкова впечатлен от творбите за магьосника-детектив, че лично продуцира сериала. Ролята на Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден е великолепно изпълнена от Пол Блекторн.
В “Буреносен фронт” има свежи и умозрителни закачки с творчеството на Джон Р. Р. Толкин, а към края на книгата е възможно да се объркате и да помислите, че е едно от вълшебните постижения на Роджър Зелазни. С някои свои редове Бъчър отдава почит и на великия Реймънд Чандлър:
„- За съпруга ми – каза тя с леко дрезгав глас като на мажоретка, изявявала се в продължение на дълъг турнир, но с достатъчно биография в гласа и, за да разбера, че не беше непълнолетна.”

Най-малките притеснения на Хари са свързани с това как да си плати наема. Най-сериозните му проблеми са свързани с мафията, убийствени проклятия и разбеснели се демони.

Мисля, че ако Джоан Роулинг бе прекарала детството си в САЩ и беше съученичка с Джим Бъчър щеше да преписва от него в час.


Купете "Буреносен фронт" тук:
http://colibri.bg/knigi/675/dzhim-bychyr-burenosen-front



За автора:
Джим Бъчър е автор на „Досиетата на Дрезден”, “Кодекс Алера” и една нова поредица в жанр „стиймпънк”. Той е запален геймър, играе на различни видеоигри за компютри и конзоли, а също така свири и доста зле на китара. Джим живее предимно в главата си, която може да бъде намерена в Индипендънс, щат Мисури.
Официален сайт:
http://www.jim-butcher.com/
Неотдавна по „Досиетата на Дрезден” бяха създадени комикси. Можете да ги видите на този адрес:
http://www.comixology.com/Jim-Butchers-Dresden-Files-Ghoul-Goblin-3/digital-comic/JAN131090

бутон за споделяне

Тежката мъжка работа - Радий Радутний

Сред "черните археолози" в Украйна тръгва слух, че в устието на Днепър има скрито съкровище. Множество групи от авантюристи започват да го търсят. Главният герой е журналист, който трябва да посредничи между лидера на една от групите и инвеститор, който желае да финансира експедицията.
Преговорите започват в лагера на "черните археолози" във връзка с разкопани до момента гробници; наситени са със специфичен археологичен хумор, разказва се и мистична история за починал иманяр, който сега помага на останалите.
След преговорите копачите модифицират малък кораб и заедно с журналиста тръгват да плават по Днепър. По пътя журналистът е изправен пред странни прояви на мистицизъм, най-вече от украински легенди.
Докато пътуват към екипажа се присъединява красиво и скромно момиче и журналистът постепенно се влюбва.
От глъбините на реката с помощта на кран е изваден танк без купол от Втората световна война и е качен на кораба на главните герои.
Край Кременчук екипът влиза в морска битка с конкуренти. Иманярите започват престрелка с автомати и минохвъргачки. По време на особено горещата битка журналистът забелязва, че няма екипаж в извадения от реката танк, въпреки че оръдието му стреля. Изглежда, че водачът на тяхната група е възкресил мъртви немски танкисти.
Решаващият сблъсък се провежда на един от островите, където по време на Втората световна война е имало масов гроб на съветски и германски войници, а много преди това е било казашко гробище. Иманярите се сражават възкресявайки на своя страна мъртъвци, но също така използват и магии. В крайна сметка, на острова избухва истинска война между скелети, илюзии и хора.
След победата главните герои се изправят срещу по-малки съперници - лодка и мини подводница, но успяват да продължат по пътя си.
Заинтригуван от мистичните събития, на които е бил свидетел, журналистът започва да разпитва археолозите и постепенно се оказва, че лидерът на тяхната група е извънредно стар. Преди време е бил казашки магьосник - характерник. Помощникът на водача е малко над 100 години и преди е бил агент на НКВД, а по-късно на Гестапо. Красивото и скромно момиче пък е дъщеря на лидера и е възкресено от баща си с помощта на магия (но не за дълго). А тайнственото съкровище - артефакт, който дава възможност да се възкреси човек за по-продължително. Журналистът е влюбен в момиче, на което е останал съвсем малко живот и започва с още по-голяма страст да търси съкровището. Репортерът е решен на всяка цена да намери артефакта с цел да удължи живота на любимата си. Ако не успее, тогава в рамките на няколко години възлюблената му ще се превърне във вампир.
За всеки случай, журналистът моли техния водач да го посвети в основните знания за магията.
Търсенето на съкровището претърпява фиаско. Всички от екипа умират с изключение на репортера. В отчаянието си, журналистът се опитва да съживи момичето си, но възкресената му любима го убива.

"Убиец на кошмари" е отпечатан като книга с твърди корици

Можете да го прочетете тук:
http://radiradev.blogspot.com/2009/08/blog-post_7128.html

Преследване - Ника Ракитина

Книгата е представена от Вячеслав Настецкий.

Век живей - век се учи, гласи руската пословица. Ето че и аз на 48 години открих къс самородно злато, или по-скоро цял вагон - Ника Ракитина, писателка от Беларус.
Когато прочетох романа "Преследване" на оригиналната писателка Ника Ракитина, изведнъж се влюбих в жанра фентъзи, към който по-рано се отнасях с предразсъдъци. Аз съм човек на възраст, и с течение на годините моите главни предпочитания бяха към "твърдата" научна фантастика.
Но в Ника привлича хубавия поетичен език, нетривиалния сюжет и интересните запомнящи се герои. Светът, подобен на Източна Европа от средата на ХIХ век е пресъздаден ярко и образно. И докато авторите обикновено разказват за далечни екзотични страни, Ника е описала "глухите блатисти местности на родния край" (В. Короткевич). Изглежда, че авторката просто рисува с думи.
Пред нас е историята на Лейтавы (Лиетувы, Литвы, която тогава е включвала и Беларус). Германските окупатори, местните борци за свобода, легендата за Преследването(Гонитбата). Човек чувства, че авторката е вдъхновена от "Дикая охота короля Стаха", класическото белоруско мистично произведение на Короткевич (с него сме близки по астрологическа връзка - нашите рождени дни съвпадат), легендата за вечерята на краля... Заедно с реални исторически персонажи се появяват Навяци, слепи вълци, Морены, Симарглы и други напълно измислени създания на фантазията. Екзотиката на Великото Литовско Княжество е привлекателна сама по себе си. Но по-важното е, че романът има значимост. Авторката има какво да каже на читателите.
Препоръчва се особено за феновете на алтернативната история и фантъзи, които са леко уморени от вездесъщите елфи и супергерои с един замах на меча съкрушаващи ордите на орките.


За авторката:
Ни́ка Дми́триевна Раки́тина (псевдоним, настоящее имя Людмила Богданова; 15 января 1963) — рускоезична писателка на фантастика от Беларус.
Живее и работи в Гомел. Носителка на наградата Еврокон 2008 за Най-добра млада писателка от Беларус. Сега Ника ръководи кръжока НЛО (Необикновено Литературно Общество) в Гомелския Регионалeн дворец на децата и младежта. Тя казва, че когато работи върху романите си активно ползва енциклопедичния речник "Белоруска митология", както и исторически документи - за по-голяма точност в детайлите. По същата причина Ника се е научил да язди коне - за да знае за какво пише. А по-рано, през 1994 г., тя е създала рицарски клуб в Гомел.

Fhito Sapiens - Мариян Петров

В малък американски град от Средния запад всички мъже работели в завода извън града. До там и обратно ги извозвали с автобуси. По традиция, останала още от времето на робството, белите се возели отпред, а негрите – отзад. Поради факта, че автобусите били доста стари, на задните седалки друсало доста. Което от своя страна било пагубно за бъбреците на негрите. Един ден те се разбунтували и предизвикали общо профсъюзно събрание, на което с мнозинството си наложили решението в града да не се делят вече на черни и бели, а всички да бъдат зелени.
На следващия ден шофьорът на първия дошъл да ги вземе за работа автобус, който – както и всички останали шофьори бил бял – отваряйки вратите на автобуса, казал:
– И да се разберем! Тъмнозелените отзад.

Американски виц



– И Вие ли? – изпъшка съседът от горния етаж, когато ме срещна сутринта на стълбището.
– И аз – потвърдих.
– Ами сега? – попита той.
– Сега… нищо – отвърнах раздразнено и понечих да продължа нагоре към квартирата си.
Съседът уж случайно ми препречи пътя.
– А не е ли заразно? – попита той.
Раздразних се още повече, но ме и досмеша, виждайки раздвоеността му между страхът, че – поради близостта си с мен – може да прихване и той “зеленицата”, както по простонародному наричаха феноменът, и издигането в собствените си очи, че – ето на – е готов да се пожертва в името на живущите в кооперацията. Освен това единственото ми желание в момента – след четири безсънни денонощия в лабораторията – твърде много се различаваше по смисъл от това, да стоя на стълбището и да празнодумствам със съсед, с който обикновено само си кимвахме при разминаване.
– Вижте, ужасно съм уморен – казах, успявайки да се промуша покрай него.
Може би трябваше да се опитам да го убедя, че “зеленицата” не се предава от човек на човек. Но плачещият ми за сън разум, тогава, не осъзна необходимостта от успокояване на кооперационното мнение. Което, от своя страна, се постара много бързо да му посочи тази негова грешка, изтръгвайки ме от обятията на Морфий – както ми се стори – минути след като бях затворил очи.
Вратата се тресеше от ударите. Имах чувството, че всеки момент ще изскочи от пантите си. Настойчив мъжки глас зад нея повтаряше името ми.
– Идвам – подвикнах аз, докато навличах халата си.
Произнесената от мен думичка имаше моментално магическо въздействие. Виковете и ударите по вратата спряха. Отворих и се озовах лице в лице с половината от живущите в кооперацията. Тук бе съседът, с който бях разговарял на стълбището; пенсионерката от първия етаж, която бях нарекъл за лична консумация – информбюро, поради пространната й информираност по всички събития в квартала; студентката-медичка от таванското помещение; бизнесменът със съпругата си и двете си деца от втория етаж и още няколко персони, които нямах честта да познавам или не си спомнях за това.
– Да? – произнесох учудено.
Сред разнородната тълпа пред вратата ми се бе възцарило мълчание. И те изглеждаха някак учудени от факта, че в рамката на вратата се е появила моята персона. Което, от друга страна, не би трябвало да ги учуди, защото съвсем ясно си спомнях, че настойчивото тропане по вратата ми бе свързано с произнасяне на името ми.
– Кажете? – подканих ги аз.
– Вижте какво, господине,… – обади се пищна, леко пълна дама на неопределена възраст, загърната в розов пеньоар и с фуркети на главата, и смутено замлъкна.
Изгледах я очаквателно, но тя не продължи. Несъзнателно реших, че е безсмислено да ги подканям отново да изложат причината, изтърсила ги тъй неочаквано пред вратата ми. Каквото имаха да ми казват, щяха да ми го кажат. А и погледът ми, отправен към пищната дама, си бе намерил твърде занимателна гледка в разтворилото се деколте на пеньоара й. Осъзнала обекта на интереса ми, тя се изчерви, но реши, че, продължавайки да говори, ще замаже по-естествено конфузната ситуация, отколкото просто да прикрие прелестите си.
– Ние сме делегация – изстреля нервно тя.
– О-о?!? – изразих учудването си, без да отмествам погледа си. – И на какво дължа честта?
– Ами… – запъна се дамата и, отказвайки се от първоначалното решение за словесно отвличане на вниманието ми, придърпа един върху друг пешовете на розовия си пеньоар.
– Кажи му ма, Анче! – обади се пенсионерката.
– Кажи му ти! – сопна й се Анчето.
Улових се, че се опитвам да си спомня дали съм виждал и по-рано въпросното Анче в кооперацията. Налагаше се изводът, че не съм, понеже не си спомнях този факт, а тя определено не бе незабележителна.
– Ами щом вас ви е страх, ще му кажа. Що да не му кажа… – почна да се самонавива бабата. – Виж какво, баби,…
Изгледах я окуражително – първо, за да продължи недовършената си мисъл и второ, понеже при Анчето вече нямаше какво толкова да се гледа, поради намесата на пеньоара.
– Дошли сме да ти кажем да си ходиш – изрецитира на един дъх бабата.
– Как така да си ходя? – не схванах аз. – Че аз живея тук.
“Което не мога да твърдя със сигурност за някои от присъстващите” – довърших наум.
– Ами виж, баби, – продължи по-смело пенсионерката, – ти си хванал “зеленицата”…
– Ама вие за това ли…? – прихнах. – Че то е повсеместно явление в момента. Освен това не е заразно и не е опасно за живота.
– А Вие, извинете, откъде знаете? – намеси се отново в разговора Анчето.
Въздъхнах.
– Ами влезте и ще ви обясня.
Отдръпнах се от вратата, за да им сторя път, но посетителите ми не рачиха – или може би по-точният глагол бе “не посмяха” – да влязат в апартамента на “прокажения”.
– А не можете ли… да ни го обясните тук, на стълбището? – попита комшията от горния етаж.
– Обяснението ще бъде дълго – поясних. – Така че може би е по-добре да го изслушате седнали.
– Не, не. Можем и да постоим – увери ме бизнесменът, за което получи сръгване в ребрата от доста по-едрата му половинка.
Отново въздъхнах. И започнах лекцията, която често изнасях напоследък в здравни учреждения, училища, висши учебни заведения, църкви и къде ли още не. Само дето презентацията ми я извърших този път сам, понеже нямах под ръка представящ.
– И така, уважаеми съседи, първо съм длъжен да ви кажа няколко думи за себе си. Много моля да не го приемате като нескромност. Просто е наложително. Името и адресната ми регистрация са ви известни, но надали някой от присъстващите знае, че работя като старши научен сътрудник в Института по заразни и паразитни болести. И по-точно съм завеждащ лабораторията по екзотични болести към института. Когато преди няколко месеца станаха известни първите случаи на “зеленицата”, както я наричате – латинското й наименование няма да споменавам поради няколко причини: поради сложността му; поради факта, че освен кандидат-колежката – тук отправих усмивка по посока на студентката – друг от присъстващите надали би го разбрал; и основното, че то няма никакво значение в случая… Та, когато бяха официално регистрирани първите случаи на този феномен – не можем да го наречем “болест”, понеже не е такава – правителството натовари нашия институт с изследването му. И, естествено,…
– След като не е болест, защо правителството е предоставило изследването му на Института по заразни и паразитни болести? – прекъсна ме студентката, окуражена от професионалния комплимент, който й бях отправил преди малко.
По принцип не обичам студентите ми да прекъсват лекциите ми. И те го знаеха – затова запазваха въпросите си за накрая. Но комшийката ми в края на краищата не бе моя студентка, а напоследък при нетрадиционните ми изяви ме бяха прекъсвали поголовно.
– Въпросът е логичен – казах студено. – Но има и логичен отговор. Защото по онова време се смяташе, че това е някакъв нов или мутирал вид на известна ни досега болест. Оттам дойде и станалото популярно име “зеленица” – по асоциация с “жълтеница”. Но се оказа, че не е така. Оказа се също – след задълбочени проучвания, инициирани от почти всички правителства на Земята под обединяващата роля на Организацията на обединените нации – че феноменът е започнал да се проявява почти две години преди първия официално зарегистриран случай. Обяснението за този пропуск също е просто. Първите случаи на феномена са се появили в така наречените страни от третия свят, където здравната и информационната системи не са толкова добре развити. Почти във всяка напреднала страна бяха създадени екипи от специалисти или бе възложено на съществуващи вече такива – какъвто е нашият случай – за изясняване на феномена. Бяха проведени безброй лабораторни изследвания, организираха се десетки симпозиуми за обмяна на опит и информация, изписаха се томове хипотези и антиподите им, докато не се стигна до едно общо и засега единствено приемливо обяснение на феномена. Вярно, има няколко имена в научния свят, които се противопоставят на общоприетото мнение по въпроса, но възраженията им не могат да бъдат взети под внимание, защото техните теории не са потвърдени с никакви факти.
Поех дълбоко въздух и продължих:
– За какво става въпрос? Предполагам, че за никого от вас не е тайна това, че дърветата, тревите и въобще растенията са така наречените “бели дробове на планетата”, т. е. те преработват слънчевата енергия и поетите с водата от почвата минерали в кислород. С други думи казано, благодарение на хлорофила, съдържащ се в зелените клетки на листата им, а при тревите – на стъблата им, те произвеждат кислород. Един от основните фактори за съществуването на живот на протоплазмена основа на тази планета. Основен, но не и единствен. Друг такъв фактор е наличността на свързването на две молекули водород – най-разпространения газ във вселената – с една молекула кислород. Точно така – става дума за водата. Да не говорим за протеините, ензимите, ДНК, РНК и т. н., и т. н. Следващият основен фактор е слънчевата светлина. Но не слънчевата светлина изобщо. И Меркурий, и Марс, и Венера, и другите планети от Слънчевата система получават в една или друга степен слънчева светлина. Но на тях – както знаете – няма живот. Затова става въпрос за слънчева светлина при определени параметри. Например: определено разстояние между светилото и планетата, определено подреждане на атмосферните пластове около планетата, тяхната дебелина и други такива. Известно ви е – предполагам – също така, че природата – този уникален творец на живота – освен че го създава, се стреми и да го запази, независимо под каква форма и по какъв начин. Един от тези начини е мутацията. Другият е смяната на доминиращия вид. Една от революционните теории в науката напоследък е ¬– например – предположението, че масовото измиране на доминантния – преди повече от двеста и петдесет милиона години вид, а именно динозаврите, е измрял не само, поради сблъсъка на огромен метеорит със Земята. Учените предполагат, че факторите, предизвикали тази масова смърт са много и са най-разнообразни. Съществуват някои доказателства, че грамадните гущери не са успели да се приспособят към възстановяването на обичайните им условия на живот, след катаклизмите – например временните застудявания на климата – които временно са променили тези условия. Определени мутации са ги приспособили към по-неблагоприятните за тях условия на живот, но, когато отново климатът е възстановил обичайните за тях параметри, мутациите не са успели да изчезнат своевременно и са спомогнали за отмирането на вида. Интерес представлява и хипотезата, че изчезването на динозаврите от лицето на Земята се дължи на промяна на поведенческия им стереотип.
– Хм, динозаври… – промърмори висок старец със златно пенсне и одежди от края на миналия век, когото познавах като най-необщителната личност в кооперацията. – Какво общо имат те със “зеленицата”, по дяволите?
Оставих въпроса му без отговор и продължих:
– След това кратко експозе на историята на възникването и запазването на живота стигаме и до феноменът, наречен “зеленица”. Както предполагам знаете – а сега, гледайки ме, може и да се убедите с очите си – той представлява следното: появяване на зеленикави петна върху кожата на човека. Странното е, защо от всички известни твари на планетата, феноменът се наблюдава единствено при Homo Sapiens. Но на този въпрос ще се спрем малко по-късно. Тези зеленикави петна са само първоначалната фаза на явлението. След кратък период, продължаващ от две седмици до един месец при различните индивиди, кожата на засегнатия получава цялостен зелен оттенък. И отново – в зависимост от някакви лични качества на индивида – при различните хора той е различен – къде по-светъл, къде по-тъмен. Ще направя малко отклонение и ще ви съобщя нещо, което може би някои от присъстващите вече са чували. Зачестили са ражданията на бебета със зелен цвят на кожата и то не само от майки, засегнати от феномена. Но зелената кожа – ако мога така да се изразя – е само горната част на айсберга. След многобройни изследвания в нашата лаборатория, потвърдени от стотици подобни, намиращи се в различни части на света, установихме, че новите зелени клетки на кожата съдържат вещество, твърде сходно по химически състав с хлорофила на растенията, за който говорихме в началото на импровизираната ни лекция. Само дето този така наречен “хомофил” не възпроизвежда кислород, а… – направих продължителна пауза, за да подчертая важността на това, което щях да кажа – озон. Защо точно озон? Този въпрос си зададоха хиляди учени по света. И стигнаха до следните изводи. Както е известно намесата на човечеството в еволюционния процес не е – меко казано – благоприятна за окръжаващата ни околна среда. Напротив – в повечето случаи дори е вредна. Спомнете си изтребването на някои животински видове, замърсяванета на околната среда, бързото изчерпване на енергийните ресурси на Земята. Една от основните неблагоприятни намеси, за която вина има всеки един от нас – да, дори тук присъстващите не правим изключение, защото всички до един употребяваме дезодоранти или други удобства на съвременния живот, съдържащи фреони – е постепенното унищожаване на озоновия слой в атмосферата. А той – ако ми позволите едно художествено сравнение – е щитът на древногръцкия герой срещу парализиращия поглед на Горгона Медуза . В смисъл че озоновият слой на атмосферата защитава земните твари от вредните слънчеви лъчения. Да, по погледите ви разбирам, че вече ви е ясно за какво става въпрос. Природата, вярна на принципа си, за който вече говорихме, а именно да защитава живота на Земята, е намерила решение и на проблема с озоновия слой. Но защо точно човекът – ще попита някой. Има толкова много други бозайници на Земята. Така е. Но винаги практичната природа изглежда е изчислила с математическа точност, че решаващ фактор в решаването на този проблем е огромната човешка маса. Макар че – ако ми позволите едно отклонение – на мен повече ми харесва остроумното изказване на един мой колега, който твърди, че щом човекът е виновен за изтъняването на озоновия слой, то природата е решила да го накаже с възстановяването на същия. Това, разбира се, в кръга на майтапа.
– Искате да кажете, че зелените петна по кожата Ви произвеждат озон, необходим за запушването на озоновата дупка? – попита бизнесменът, без този път да бъде подложен на физически тормоз от страна на превъзхождащата го по-размери негова по-нежна половинка.
– Колкото и фантастично да звучи, точно това казах – отвърнах му раздразнен от опростенческия поглед, който демонстрираше по въпроса. – И накрая – отговорът на конкретния въпрос, събрал ви тук. “Зеленицата” не е заразна – в смисъл, че не се предава от човек на човек, което, изхождайки от всичко казано дотук, не означава, че рано или късно всички няма да бъдем подложени на тази мутация.
– Но къде са доказателствата, че наистина не е заразна – попита нервно студентката.
– Доказателствата се изразяват в няколко хиляди страници лабораторни изследвания, част от които по една случайност в момента се намират в апартамента зад гърба ми. Така че, който желае да се запознае с тях, е добре дошъл – отвърнах аз, отваряйки широко вратата на апартамента си.
– Аз бих им хвърлила едно око – съобщи Анчето и пристъпи напред.
– Други желаещи? – попитах след няколкоминутно мълчание от страна на тълпата.
– Не, не. Ние Ви вярваме – обади се високо бизнесменшата и сръга мъжа си с лакът в ребрата, което според нея – може би – бе културен начин за предложение да си ходят.
Останалите комшии също се размърдаха, когато съседът от горния етаж, все още верен на решението си от предишната ни среща – а именно да се пожертва в името на съкооператорите си – малко несигурно прогъгна:
– То и аз бих погледнал тези резултати.
За което бе възнаграден с възмутен поглед от страна на пищното Анче, което – ако се съди по сърдитите искри в очите му – въобще не бе имало намерение да се занимава с някакви бумащини. Изглежда по-голям интерес за тази рубенсова дама представляваше индивидът от мъжки пол със зеленикави петна по кожата и по-точно някои креватни упражнения с него. Не ставаше ясно обаче дали я привличаше самецът сам по себе си или екзотичната му и необичайна окраска. Последната дилема, естествено, бе в сферата на хипотетичността, понеже присъствието на съседа от горния етаж, възпрепятстваше получаването на по-конкретен отговор. Което – малко по-късно, когато той си тръгна, неразбрал нищо от сложните диаграми, схеми и формули, които му предоставих – се оказа, че не е точно така.
Така – не бих казал съвсем щастливо, поради неизчерпаемата енергия на пищната Ана, съчетана с натрупаната от последните дни умора в мен – завърши моят първи персонален сблъсък с човешкия страх от непознатото и неразбираемото. Което – за съжаление – не може да се каже за същия сблъсък в глобален мащаб.

През следващите няколко месеца със “зеленица” се "обзаведоха" все повече и повече хора. Или, както находчиво се бе изразил един учен със световна слава, се раждаше нова раса – тази на Phito Sapiens. Това революционно развитие на човечеството обаче не минаваше безболезнено. Голяма част от обществото, все още незасегнато от феномена, почна да избягва “зеленясалите” – както ни наричаха – както едно време са избягвали прокажените. Надигаха се гласове за изолирането ни в отделни резервати. А и самите “зеленясалите” също участваха в нагнетяването на напрежението, често посягайки върху живота си, с което се установи бум на самоубийствата. Дори се появи секта, която предприе масови самоубийства в един и същи ден и час на няколко различни места на планетата. Но това бе малката беда. Сякаш от нищото се пръкнаха стотици фанатизирани проповедници, които неистово крещяха, че “зеленясалите” са белязани от Сатаната за греховете на човечеството като цяло и за личните им грехове в частност. С всеки изминат ден те набираха измежду нискоинтелигентните и невежите все повече и повече последователи. Официалните религии пък пазеха загадъчно мълчание. И тогава почнаха погромите. Нещата донякъде приличаха на издевателствата на щурмовите фашистки отряди над евреите по времето на Хитлер. Само дето мащабите този път бяха къде-къде по-големи. Правителствата се опитаха да защитят позеленелите си граждани, противопоставяйки на озверелите тълпи всичките си полицейски сили, а в някои държави дори и армиите си. Но в повечето случаи въоръжените части бяха безпомощни срещу фанатизма и численото превъзходство, изправили се срещу тях. И от двете страни се даваха много безсмислени жертви. В някои страни избухнаха граждански войни, в други “антизелените” свалиха законно избраните правителства и установиха диктатури, насочени срещу “белязаните” – другото название, с което ни наричаха. Много от жителите на тези страни се наложи да търсят политическо убежище при съседите си, чиито правителства бяха толерантни към проблемите им и все още успяваха да удържат положението. Което от своя страна създаде още по-големи главоболия на тези правителства.

Масовата истерия не подмина и мен. Един следобед, в който тъкмо се бях върнал от лабораторията, при мен влетя съседът от горния етаж.
– Идват насам! – изкрещя възбудено той. – В началото на пряката са… Трябва бързо да изчезваш.
– ?!? – изгледах го недоумяващо.
– Щурмоваците на пророк Йоан – поясни той. – Влизат във всяка кооперация и измъкват “зелените”.
Пророк Йоан бе местният – в държавен аспект – лидер на “антизелените”. Забелязах, че съседът употреби по-неутралното “зелените”, отколкото откровено обидното “зеленясалите”.
– Но къде да изчезна? – попитах и усетих как паниката ме хваща за гърлото.
– Не знам, но… Сетих се! – извика радостно и ме помъкна към вратата.
Изкачихме няколко етажа и спряхме пред вратата на Ана. Съседът почука и вратата почти веднага се отвори. Нахълтахме вътре пред учудения поглед на домакинята.
– Къде е спалнята? – попита съседът.
Ана му посочи вратата вляво. Не че и аз не можех да го осведомя, защото след импровизираната лекция на стълбището и запознаването й по-отблизо и в детайли с документите от изследванията – а и не само с тях – аз бях придобил подробна представа за вътрешния интериор на апартамента й – а и не само за него. Комшията ме помъкна към огромното двойно легло и, посочвайки го, ми нареди:
– Скривай се вътре!
– Къде? – не разбрах аз в първия момент.
– Под завивките, разбира се – отвърна ми той, а после се обърна към Ана. – Облечи някаква по-изкусителна нощница и се мушкай при него.
– Ама… – понечи да възрази Ана, но той я прекъсна.
– Да не искаш да го предадем на онези изверги? Ще играеш ролята на болна от шарка, а него ще го завием през глава. Отивам да доведа доктора от горния етаж. Присъствието му ще придаде още по-голяма правдоподобност на легендата ни.
И той се завтече да изпълнява плана си. Дори не успях да му благодаря, но реших, че това мога да направя и по-късно – при положение, че оцелея.
– Обърни се, ако обичаш! – заповяда ми свенливо Ана.
Не че не бях виждал много пъти досега предстоящото представление. Но не това ме накара да не изпълня нареждането й. Стоях, обърнат към нея, защото студеният страх от възможността след минути да попадна в ръцете на “антизелените” вледеняваше душата ми и сковаваше мускулатурата ми. Сякаш незабелязала неподчинението ми, Ана избра една от ефирните си нощници – розова с вплетени цветя – и се подготви да я облече. Което от своя страна изискваше първо да се освободи от дрехите си. Познатата великолепна гледка поотпусна малко нервите ми и аз попитах:
– Мислиш ли, че е безопасно?
– Щом Иван така твърди… – отвърна убедено тя и продължи заниманието си.
В този момент на вратата си почука.
– Отвори, ако обичаш! – каза Ана, почти привършваща спалния си тоалет.
Отворих и се озовах лице в лице с Иван и необщителния висок старец със златното пенсне и одеждите от края на миналия век.
– Предполагам, че познаваш доктор Петров – заяви съседът от горния етаж и безцеремонно ме отстрани от вратата, за да минат покрай мен, а после внезапно се сепна и ми се сопна. – А ти защо още не си в леглото? И, въобще, какво се мотаете вие тук?
Грабна ме за ръката и почти насила ме набута под пухените завивки. Миг по-късно край мен се плъзна приятно ухаещото на зряла женска плът бедро на Ана.
– Така… Значи Вие сте болна от варицела – доста заразна болест, между другото – чух приглушеният от килограмите плат върху ми глас на доктора.
В този момент от първия етаж се чу възмутеният глас на бабата-информбюро.
– Какви “белязани” са ви патили бе, изедници такива? Това е почтен дом – крещеше тя. – Нямате ли срам бе, та тормозите обикновените хора? Божке, божке, коя майка ви е раждала такива? Чумата да ви тръшне дано!
– Трай, бабо, да не те тръшнем и теб – изръмжа й заплашителен мъжки глас.
– Бабо Маро, остави момчетата да си вършат работата! – намеси се и гласът на съседа Иван. – Те само ще поразгледат и ще си отидат, нали така?
– Получихме сведение, че в тази кооперация се крие един “зеленясал” – изръмжа отново непознатият мъжки глас.
– А имаше един, но чак пък да се криеше – разпознах гласа на бизнесмена. – Но той изчезна. Не се е появявал от няколко дни.
Макар че не бях пряк визуален свидетел на събитията, пред очите ми изникна трудно сдържаното – поради опасната обстановка – желание на нежната му половинка да го дари с лакетната си ласка в бъбреците.
– Хм. Ние все пак ще разгледаме – прозвуча отново непознатият глас.
И настъпи тишина, прекъсвана само от хлопането на врати, разместването на мебели и издрънчаването на дребни предмети по подовете.
– Ей, я по-внимателно! Това е венецианска ваза от ХVІІ век – процепи като йерихонска тръба тишината гласът на бизнесменшата.
– Чу ли какво ти каза госпожата?! – подкрепи я в басов дует непознатият мъжки глас.
– Какво става тук? – пробуча същият след малко от непосредствена близост, от което заключих, че са влезли в апартамента на Ана.
– Особено опасна вирусна инфекция – обясни спокойно гласът на доктора. – Варицела и по-точно…
И той произнесе някакво сложно наименование на латински, с което е безсмислено да запознавам уважаемия читател.
– А, ако само поогледаме? – прозвуча нерешително боботещият глас.
– На ваша отговорност – отвърна все така безстрастно гласът на доктора.
– Е, момчета, изглежда наистина нашият човек се е разкарал – извика към стълбището непознатият. – И да оздравяваш бързо, красавице! Лично ще проверя как си се оправила.
Това последното – предположих – бе отправено към Ана. Малко по-късно гласът избоботи от по-далеч:
– И нали ще ни уведомите, ако “зеленясалият” се появи…
И се чу хлопването на външната врата.
– Уф, отидоха си! – въздъхна с облекчение Ана. – Хайде излизай оттам! Или ти хареса, а?
Отметнах завивките, все още треперещ, и се изправих до леглото.
– Благодаря Ви, докторе! – казах и му протегнах ръка.
– А-а, за нищо – отвърна ми той, поемайки внимателно ръката ми, след което напусна апартамента.
– А на мен няма ли да благодариш, неблагодарник такъв? – нацупи глезено устни Ана.
Хвърлих недвусмислен поглед към вълнуващата се под прозрачната материя на нощницата надарена млечна плът и отвърнах:
– Веднага, ако го желаеш.
Но не успях да изпълня заканата си, защото вратата на апартамента се отвори и вътре влетя съседът Иван.
– Ура-а! Преметнахме ги! – извика той. – Това заслужава да се полее.
Имах чувството, че и той е готов да се преметне през глава. И въобще държанието му бе някак си – как да кажа – тийнейджърско.
– У нас или у вас?… – попита Иван и, забелязал недоумяващия ми поглед, продължи. – … ще го полеем.
– У нас, естествено – отвърнах. – Та оцелелият съм аз и то благодарение преди всичко на те… Вас. Не знам как ще Ви се отблагодаря. А и на всички останали.
– Зарежи! – махна с ръка Иван. – Само ми говори на “ти”!
– Ей, момчета! – проточи Ана. – А какво ще кажете да го направим на мястото на основното действие, т. е. тук. Все пак, доколкото съм запозната, и двамата сте ергени. А за едно парти си е друго, като пипне женска ръка.
– Предложението е прието и не подлежи на обжалване – прие ентусиазирано Иван от името и на двама ни, макар че не бях сигурен дали съм съгласен с казаното от Ана.
– А сега, ако обичате, излезте, за да се преоблека и да подготвя купона – делово се зае с реализирането на идеята си Ана. – Вашата задача ще бъде да осигурите всички съседи след около час тук. А баба Мара ми я пратете веднага! Да ми помогне.
Иван се затърча ентусиазирано да изпълни поръчките й, а аз влязох в апартамента си, за да… Вътре все едно бе минал ураган. Само при вида на потрошения ми компютър ме заболя сърцето, да не говоря за влиянието на останалите поражения върху психичното ми състояние…

Тук бяха всички, на които бях изнесъл лекцията си преди известно време. Пищната Ана, любопитната баба Мара, бизнесменът със семейството си, Иван от горния етаж, архивният доктор Петров, студентката-медичка…
– … А я беше изпуснал, а му издирах очите – разказваше въодушевено бизнесменшата, оставяйки впечатление у присъстващите, че повече съжалява, че мародерът не е изпуснал венецианската ваза от ХVІІ век, отколкото да се радва на запазването на ценната антика.
– Искаме тост! Искаме тост! – завика Иван, който вече бе направил главата.
Към скандиранията му се присъедини почти веднага Ана, след това бизнесменът. Учуден открих, че дори и баба Мара и доктор Петров отваряха уста в синхрон с останалите. Още по-учуден бях обаче от другото си откритие. Те искаха да държа реч?!? А аз не можех да се сетя за никаква по-важна причина, която да ми отрежда централно място на тържеството. Но, принуден от обстоятелствата, все пак се изправих. Като по-даден знак всички млъкнаха.
– Скъпи приятели, бих искал да… – започнах развълнувано и за свой ужас открих, че аз, който се славех като един от най-добрите лектори на местно ниво, не мога да намеря думи, с които да изразя благодарността си.
– Даже не знам как да… ¬– започнах отново и в този момент ми просветна.
Състоянието ми, естествено, бе естествено. Още не бяха измислени думите, които биха могли да опишат огромната ми благодарност към хората, спасили живота ми. Което им и казах, и което предизвика бурни аплаузи и повишен интерес към наличните алкохолни питиета от страна на присъстващите.

А по света навън напрежението ескалираше. Вартоломееви нощи следваха Вартоломееви дни. Падаха правителства, заменяха ги нови и те падаха. Загиваха полицаи, изпречили се на пътя на фанатичните тълпи от “антизелени”. Загиваха “антизелени”, устремили се срещу полицейските куршуми. Но най-много загиваха “белязани”. По-късно бяха разгласени много случаи като моя, в който обикновените хора бяха предпазили своите “зеленясали” съседи. Но обратните истории бяха неколкократно повече. Естествено, голяма част от извършилите предателство или дори убийство на “зеленясали” впоследствие, когато самите те се присъединиха към новата раса на Phito Sapiens, се срамуваха от постъпките си през тези страшни дни и нощи, когато самите устои на човешката цивилизация бяха застрашени. Обществото, раздирано от непрестанните междуособици, бе на ръба на хаоса. Докато…

Една хубава пролетна сутрин светът осъмна усмирен. Същата сутрин всички оцелели се бяха събудили “зеленясали”. Дори – колкото и невероятно да им изглеждаше на самите тях – и пророците-водачи на “антизелените”. Макар че за последните да не бе сигурно дали не бяха позеленели от яд, че са загубили влиянието си над фанатизираните тълпи. Опитаха се да удължат още малко властта си с идеята за масови ритуални самоубийства, но номерът им не мина. Междуособиците спряха, като да се бяха изпарили във въздуха. Просто защото всички вече бяхме зелени. Някои по-светло, други по-тъмно, но все пак зелени. Което по същество бе нищо в сравнение с предишното деление на бели, жълти, червени и черни. Заехме се всички здраво да възстановим разрушеното в материален и в морален аспект през страшните месеци, впоследствие наречени от историците Контраеволюцията. Лека-полека животът започна да навлиза в обичайното си русло. Само дето стотици фантастични произведения, представящи извънземните като малки зелени човечета, излязоха от употреба и потънаха бързо в забвение, поради безнадеждно остарелите идеи, заложени в тях. А човечеството отново зачака кога ще го посетят малките бели, червени, жълти или черни човечета – представители на чужди цивилизации.

София, 20.07.2001 г.



За Автора:
Мариян Петров е писател, преводач и фен на фантастичната литература. Поместеният тук разказ е спечелил трета награда на конкурса „Фантастика през 100 очи” на издателство „Аргус” през 2002 година и е включен в Антологията „Дивни хоризонти”. Подвизава се и като М. С. Стоун, с който псевдоним са публикувани три романа от поредицата му за Меф Ист О’Фел. Зад гърба си има повече от 70 превода, като за негово съжаление, доста малко от тях са на фантастични книги.