ПЕТЪК 13-ТИ

"Петък 13-ти" беше един от любимите ми филми на ужасите, когато бях тийнейджър. Разпространяваше се по видеотеките и общо взето успях да намеря и да изгледам седем от сериите на това култово произведение от жанра хорър. Главен герой е възкръсналият и жаден за мъст масов убиец Джейсън Ворхийс, който присъства във всички серии или като убиец, или като мотиватор на убийствата.
Филмът "Фреди срещу Джейсън"/2003/ също не е за пренебренегване, макар и да не е толкова въздействащ, както оригиналните версии изградили двамата забележителни злодеи. http://www.imdb.com/title/tt0329101/
Най-новият римейк на сагата за Джейсън е от тази година. Режисьор е Маркус Ниспел, а ролята на на Ворхийс е изиграна от Дерек Миърс. http://www.imdb.com/title/tt0758746/
Въпреки, че кинокритиците недолюбват филма, той е набрал милиони фенове, които създават произведения в стил "Петък 13-ти", копия на костюмите на Ворхийс и татуировки вдъхновени от филма. Хокейната маска на Джейсън дори се е превърнала в един от най-разпознаваемите образи в популярната култура.

УБИЕЦ НА КОШМАРИ

1.

Стаята беше голяма и пълна само с езотерични вехтории, някои от които сигурно бяха на повече от век. По ъглите и под тавана висяха огромни паяжини, обсипани с гниещи мухи. Стените вероятно някога са били бели, но сега сивееха от мръсотия, а на места бяха обсипани с плесен.
Единствената електрическа крушка бе закачена на къс прояден кабел над разнебитената и напукана дървена врата, и хвърляше мъждива светлина през паяжините около нея.
Стаята бе пълна с най-различни твари. Петима от тях бяха с човешки произход – две вещици и трима уорлока. Имаше още инкуб и сукуб, три вампирки, които твърдяха че са сестри, и върколак – грубоват на вид, космат и ръмжащ. Точно под тавана висяха няколко призрака и полтъргайст. В единия ъгъл се бяха свряли едно зомби и едно банши и нещо си шушукаха. До вратата се бе подпрял дребен зелен леприкон и си подхвърляше испанска златна монета със скучаещо изражение на лицето.
Духът, чието име бе Албис, се похвали на полтъргайста, че е успял да материализира пред един медиум няколко вещи от миналото, е предимно предмети от неговата собствена гробница.
Вратата се отвори със зловещо скърцане, стресна леприкона и той си изтърва дублона. Веднага клекна да го търси, мятайки подозрителни погледи към всички.
В стаята влезе организаторът на сбирката – демонът Адион. Имаше мускулесто човешко тяло, в лицето наподобяваше на плешив тигър с рога, очите му бяха червени, а ирисите им - змийски.
Всички същества се смълчаха и застинаха в напрегнато очакване. Някой срита леприкона да се изправи.
Адион заговори:
- В града се е появил дохжа. Знае ли някой от вас, глупаци, какво означава това?

2.

Алекс Мерфин се обличаше. Един негов приятел го бе поканил да изпият бутилка J&B в клуб “Фолкс” - едно от най-елитните заведения във Фотрес Ууд. Алекс обу черен лъскав панталон от промазан плат. Нагоре сложи черно боди, което му прилепна плътно, подчертавайки огромните му мускули.
Алекс се замисли за приятеля си. Дон Джордж бе контактен и дружелюбен човек, въпреки някои свои странности. Например винаги държеше Мерфин настрана от ученичките, които познаваше, и на които преподаваше - за да не му пострадал авторитета. Или пък примерно няколко години подред се обличаше с официален шлифер, а в същото време караката му бяха обути в маратонки. Тази вечер ненадейно защо бе резервирал маса в клуб “Фолкс” и бе обещал, че ще плати цял литър уиски. Хрумнало му просто ей така.
Алекс бе католик по рождение. Беше слабо религиозен и двуинчовия златен кръст, който закачи на врата си, носеше по-скоро като моден аксесоар, отколкото като религиозен символ.
Мерфин се взря пред огледалото в антрето. Оттам го гледаше висок и мускулест тъмнорус мъжага. Алекс намести кръста, инкрустиран с полускъпоценни камъни. Бодито му бе леко изрязано на врата, така че златото се виждаше добре и проблесна отразявайки светлината на електрическата крушка.


Вампирката Мери чакаше в засада. Беше се притаила в сенките, приела форма на хуманоиден прилеп и дебнеше “дохжата” да излезе. Адион и беше поръчал да следи Мерфин отдалече и да донася информация за навиците му, за това къде ходи, и носи ли със себе си някакви защитни магии или средства. Върколакът Неоулф беше недоволен, че не възложиха тази задача на него и въпреки заплахите на демона беше обещал, че “ще прегризе гърлото на оня смотаняк”. Ликантропът също така помоли Мери да докладва на него, преди да отиде при Адион.
Алекс Мерфин излезе от входа на блока, в който живееше. Няколко бездомни псета, които се въртяха около контейнерите за боклук любопитно тръгнаха към мъжа. Мерфин ги изгледа с безразличие. Кучетата побягнаха скимтейки. Мерфин леко се ухили. После тръгна към колата си – Форд Сиера. Автомобила беше кървавочервен, с изписана руната “Thurissaz” на задния прозорец.
Колата беше паркирана доста близо до една улична лампа. Алекс се наведе за да я отключи. Двуинчовия златен кръст с вградени полускъпоценни камъни се разлюля на врата му и блесна ярко, отразявайки светлината на уличната лампа.

3.

Един върколак и една вампирка седяха в мрака. Бяха се разположили на отдалечен хълм малко извън града.
Ликантропът попита:
- И какво, Мери, подплаши се от кръста и избяга, така ли?
- Моят вид изпитва страх от определени религиозни символи. – сприхаво обясни вампирката. – Радвай се, че дойдох първо при тебе, а не при демона.
- Извинявай, зъбличке, не исках да те обидя. Нали ще ми дадеш неговия адрес? Казваш, че около блока му има тъмни места удобни за засада, така ли?
- Неоулф, чу какво каза Адион. Че не трябва да нападаме Мерфин преди да разберем дали изобщо е “дохжа”. И че е възможно едно самотно нападение срещу него да го накара да стане просто по-силен.
- Мери, познаваме се от векове. Не вярвам да ми откажеш.
Вампирката наведе очи и мрънкайки каза на ликантропа мястото, където живееше Мерфин.
Неоулф леко се протегна, разпервайки космати ръчища. Ноктите му изскочиха – дълги жълти и закривени, проблясвайки като бръсначи на лунната светлина.
Върколакът поиска да се увери за последно:
- Значи кръстът, който носи е златен. Сигурна си, че не от сребро, тъй ли?

4.

Алекс Мерфин бе зарязал колата в центъра и се прибираше пеша. Беше изминал повече от миля и до входа на неговия блок оставаха петнайсетина ярда. Дон внезапно бе променил решението си и вместо литър J&B изпиха по три големи. Джордж бе обяснил, че внезапно са му се обадили за да го поканят към полунощ на домашен купон, и че не било желателно да се напива предварително. Алекс бе достатъчно деликатен за да не го попита на кой точно му се е прищяло да кани трийсет и седем годишен мъж на среднощно парти, и така и не узна подробности. Все пак три големи уискита не бяха малко и го стоплиха добре, накараха го да се отпусне и да му се прище да запее кънтри, което впрочем не направи.
Мерфин обаче бе достатъчно предпазлив за да не кара след като е употребил и тръгна към вкъщи пешком, след като си пожелаха приятна вечер с Дон.
До входа му оставаха десетина ярда, когато Алекс спря и започна да трепери. Отнякъде в носа му се вряза миризма на гнило и разложено. Звездите отгоре сякаш засветиха по-силно и започнаха да бодат очите му.
Мерфин усети, че изтрезнява. Чувстваше опасност наблизо, не знаеше точно откъде, но я предусещаше. Каза си: “Братко или уискито е било фалшиво, или наистина имаш шесто чувство”.
Иззад контейнерите за боклук изскочи нещо грамадно и се затича към Мерфин. Ръмжеше. На светлината на уличните лампи не можеше да се различи какво точно е, но беше космато и високо най-малко шест фута и половина. Когато се изправи в цял ръст и разпери лапи, Мерфин се пресегна, и го хвана с дясната си ръка за шията.
“Така. Сега го стисни. Палецът трябва да се противопостави на останалите пръсти”, каза си Мерфин.
Нещото изрева, но воят му излезе леко писклив и задавен. Беше огромен вълк, с около четири инча по-висок от Мерфин.
Чудовището замахна с двете си лапи да го обезглави, или може би да го хване в прегръдката си. Алекс се гмурна и светкавично го заобиколи. После леко подскочи и пак го хвана за врата, поставяйки дясната си предмишница под гръкляна му. С лявата си длан натискаше огромното рошаво теме. Мерфин се увисна с цялата си тежест.
Върколакът падна. Алекс беше върху него. Не изпусна захвата си.
Мерфин продължи да стиска. С дясната си ръка хвана лявата си китка.
И стискаше.
И натискаше. Върколакът бе затиснал двете лапи под тялото си, докато падна по корем и сега ревеше. И скимтеше. И виеше. И клокочеше.
Алекс Мерфин стискаше отчаяно. Почувства как цялата горна част на тялото го заболя, а вените на ръцете му се издуха, заплашвайки да се пръснат.
Но продължи да стиска. Да натиска и да дърпа.
Докато най-накрая главата на върколака се отдели от тялото.


5.

- Казах ви да не го нападате! – прогърмя гласът на демона.
Този път се бяха събрали в дома на Адион. Жилището на демона бе в същата стара къща, на чийто таван се събираха. Само че сега бяха поканени всички. Абсолютно всички и на тавана нямаше достатъчно място.
Стаята, в която се бяха настанили беше с отворена врата. В коридора също се бяха нагъчкали нощни твари. Едната стена на стаята бе покрита с рисунки на козли, пентаграми, скелети и коси. На друга от стените пък бяха зкачени снимки на Андрей Чикатило, Джефри Дамър, Петер Куртен, Артър Шоукрос и други верни последователи на Принца на Мрака.
Демонът Адион седеше на огромен ръчно издялан трон и нервно подхвърляше човешки череп. Излая:
- Албис, какво казваш е станало с останките на Неоулф?
Един от духовете увисна точно пред трона. Приличаше на прозрачно перде. От вълнение, или за да угоди на демона за няколко секунди прие формата на средновековен рицар. С черна броня покрита с кръв. Държеше отрязаната си глава с две ръце пред гърдите.
- Алекс Мерфин е хвърлил главата на върколака в контейнер за стъклен боклук. Тялото пък е поставил в друг, само че за събиране на метал. Разделно съхраняване на отпадъците, струва ми се.
Адион се възмути:
- Изрично ви наредих само да го следите. Един от най-известните трикове на “дохжите” е никога да не показват, че са такива. И в същото време да трупат сила. Сега искам четирима от вас да ми кажат, че са способни да го следят отдалече. Ако пък решите да убиете онзи Мерфин, само си спомнете какво се случи с върколака. Албис, колко от нас живеят в града и околностите му?
- Четиридесет и девет. – духът не издържа и отново се трансформира в нещо като бяла тюлена завеса. – Извинете, след смъртта на Неоулф вече сме четиридесет и осем.


- Мерфин, мислиш ли да идваш на работа? – гласът бе леко тенекиен от слушалката на клетъчния и въпреки това звучеше грубовато и нагло.
- Бях зает. – оправда се Мерфин. – Имах проблеми.
- Приятелю, не стига че бачкаш само шест часа дневно, ами и те мързи да дойдеш. – Ако не се домъкнеш до петнайсет минути, недей да идваш повече!
Беше собственикът на фитнес залата, в която Алекс работеше като инструктор. Държеше се грубо с Мерфин, с по-голямата част от клиентите, и после се чудеше защо неговата зала е най-малко посещаваната от всички в града.
Алекс побърза да се облече и да излезе от къщи. Отдавна бе решил, че най-изгодно му е да работи на непълен работен ден, за да може през свободното си време напълно да се отдаде на магия.


6.
- Съжалявам, Алекс, но не мога да ти помогна. – каза Кристофър Доусън. – Вещ съм в магията толкова, колкото да правя хороскопи.
Алекс Мерфин и Крис Доусън седяха в заведение “Феърплей” и разговаряха. Крис беше висок пет фута и един инч, пълничък, с очила и младежки перчем. Бе по-голям от Алек с десетина години и беше шеф на най-големия супермаркет в града.
- Нямаше да те моля за помощ, ако не бях сигурен, че са доста твари. Дузина или може би – няколко десетки. – врънкаше го Мерфин.
- Виж, Алекс, аз не разбирам много от магия. От астрология – да, но от нещата, които те интересуват – примерно заклинания за нападение и защита... Тък съм напълно невеж.
- Не разбирам от какво те е страх. Да не разбере някой, че освен че си голям шеф, се занимаваш със звездобройство ли? Та ти си издал две книги на тази тема.
- Не е точно така. Аз съм женен имам и дете. Какво би станало ако някое от тези... същества нападне сина ми – малкия Крис. Със сигурност няма да мога да го защитя. Аз и себе си не мога да опазя. Понеже си ми приятел мога да ти помогна единствено със съвети.
“Лошо, помисли си Мерфин. Трябва сам да се справя с неща, които повечето хора не са виждали, за които малцина изобщо само са чували. Създания на мрака. Твари, за които даже не се знае дали могат да бъдат убити.”
- Не мога да разбера защо аз трябва да се справя с всички тези неща. Аз съм най-обикновен фитнес-инструктор.
Крис се направи че не е чул и предложи:
- На първо време трябва да овладееш реверсивна магическа осмоза.
- Какво значи това?
- Това е да прецакаш някой със заклинанията, с които той иска да те прекара.
- Къде пише за тази... осмоза?
- В “Ръкописа на Войнич”. Също така в “Книга на мъртвите” и в “Ключовете на Соломон.”
- От всички тези имам само копие на Ръкописа. Успях да го преведа до шеста страница.
- Аз ще ти дам другите две. Мисля, че ще мога да ти намеря и “Некрономикон”. Задължително обаче потърси раздела в “Ръкописа на Войнич”, където пише за реверсивната осмоза и се опитай да го преведеш.
Двамата замълчаха за миг. Крис се втренчи през кръглите си очилца някъде зад гърба на Мерфин и се заусмихва.
Алекс попита:
- Кого видя? Някой познат ли?
- Нещо такова. Има една продавачка в парфюмериен магазин, която от доста време ми харесва.
“Ние говорим за сериозни работи, а той за какво си мисли. Явно колко държи на жена си”, мина през ума на Мерфин. На глас обаче каза:
- Крис, според теб има ли родени убийци на кошмари?
Доусън с мъка откъсна поглед от мадамата, облечена в предизвикателно червено потниче и прилепнал лъскав панталон в същия цвят, и продума замислено:
- Имаш предвид нещо като Конници на Сътворението ли? Екзорсисти, които не принадлежат към никоя църква. Мисля, че има.
В този момент двете чаши с кока-кола пред тях започнаха да вибрират. Лъжичката от чашата с дълго кафе и сметана на Алекс се издигна във въздуха, и застана хоризонтално. Сочеше право към лявото око на Мерфин.
Без да се замисля, Алекс каза отчетливо:
- Пер истум, ет исто, ет ин исто.
Чашите спряха да треперят. Лъжичката падна и Алекс с рязко движение я хвана, преди да се удари в масата. Треперейки, той внимателно я постави на плота.
Крис бе не по-малко изплашен. Страхливо запита:
- Какво беше това?
- Мрачно присъствие. Пакостен дух, най-вероятно полтъргайст.
- А думите, които ти изрече?
- Заклинание за пропъждане. Изгоних го, може би завинаги.
Двамата небрежно се огледаха. Никой в полупразното заведение не се кокореше изплашено към тяхната маса. Случайно или не, никой не бе забелязал свръхестествената случка.
Доусън отново извърна поглед към масата вляво и зад Мерфин. Усмихвайки се и без да откъсва поглед от полуобърнатата към тях начервена мацка, промърмори:
- Мисля, че има родени убийци на кошмари, Мерфин. И ти си един от тях.


7.
Огледалата във фитнес залата отразяваха двама мъже и една жена. Единият беше мускулест, висок и сериозен. Другия беше с около инч по-нисък, възпълен и весел.
- Пол, ще ти махна половината тежести от щангата, иначе ще се контузиш.
- Ама защо? Ти как ги вдигаше допреди малко! – весело се възмути дебелакът, но остави Алекс Мерфин да отстрани половината дискове.
- Какво да правя за да сваля шкембето? – попита Шанън.
Алекс остави за малко Пол и се приближи до нея. Беше веселячка като мъжа си, очите и бяха сини като на Пол, но малко по-светли. Отказваше да прави упражнения, които и изглеждаха неприлични, и общо взето най-много и харесваше да седи пред някое от огледалата.
Мерфин реши да и покаже упражнение за корем, при което нямаше да и се налага да променя седящата си поза. Беше се разположила странично върху скрипеца, но за щастие седалката му беше голяма. Алекс седна напряко върху една от лежанките.
- Стейси, хвани се с ръце за ръба на седалката. Точно така зад гърба, гледай от мене.
- Да не падна? – весело изписка пълничката дама.
- Няма. Свий сега краката. Опитвай се да докоснеш гърдите с колене.
През това време Пол успя да смени уреда и се пльосна по корем на машината за задно бедро. Отново се опитваше да повдигне непосилна за него тежест. Алекс стана за да го спре, или поне да му намали плочките. Направи няколко крачки и случайно погледна към едно от огледалата, залепени за стената.
От главата и раменете му се издигаха прозрачни струйки син дим.
Мерфин се обърна към Стейси, после към Пол. Явно никой от двамата не можеше да види какво става с него, въпреки че лицата им бяха обърнати към него.
“Син дим. Признак на магьосничество. Появява се около “тънките” хора, тези които виждат извънсетивното”, каза си наум Мерфин.
- Алекс, кажи Пол не ти ли прилича на тюлен, както е легнал така? – попита жената.
Третото око на Мерфин виждаше някаква опасност вън, точно пред фитнес залата.
- Моля да ме извините за малко. Продължавайте, аз ей сега ще дойда. – каза Мерфин.
Алекс излезе и внимателно затвори вратата. Огледа се. На няколко ярда от входа имаше широко и вито стълбище, което водеше до боксовата зала на втория етаж. Алекс погледна към него със съмнение. После се върна в залата и се напъха в съблекалнята. Поразрови в тъмносиния си сак, докато намери червена пластмасова кутия, запечана плътно с бял капак. Бръкна вътре и извади нещо.
“Така. Сега да го изнеса внимателно без да ме видят съпрузите”, каза си Мерфин. Държейки предмета пред себе си, Алекс отново излезе и тръгна към стълбището. Под него - в сянката се беше спотаил малък зелен леприкон с кафяв жакет. В дясната си ръка държеше къса сабя с извита като подкова дръжка. Щом го видя, леприкона зае ангард и посегна да го намушка.
Алекс хвърли връзка бурени в лицето му. Леприконът изтърва сабята, падна на място и заспа.
Алекс Мерфин се върна в залата.

8.
- Отсега нататък само аз поемам Мерфин! – изкрещя демона. – Първо ще го обладая, после ще го обсебя и накрая ще отворя специална врата към Ада за да го изпратя там! Какво е станало със скапания леприкон Грийди?
- Спи, уважаеми. – плахо твърна духа Албис. – Тримата уорлоци искат вашето разрешение да пробват да го събудят.
- Няма да го будят! Колко време се предполага, че ще спи?
- В зависимост от билките, които е използвал “дохжата”... – духът направи пауза – от една седмица до един месец.
- Нека да спи! Ще лежи тук – в моята къща за да служи за урок на другите. Да не се подиграват с моите заповеди, нито пък с оня Мерфин!

9.
Алекс се прибираше след работа, когато усети нечие злокобно присъствие. Нещо се опитваше да го обсеби. Най-вероятно демон. Алекс даде десен мигач, спря форда и пусна аварийните светлини. Погледна в огледалата. Над задните седалки висеше гъста тъмна мъгла. Алекс се обърна. Нямаше нищо. Отново седна нормално и пак погледна в огледалата. Гъстият черен дим се виеше и образуваше неясен човешки силует. Алекс изкрещя най-силното пропъждащо заклинание, което знаеше.
Черната мъгла изчезна внезапно, тъй както се беше появила. Алекс напрегнато се взря в огледалата. Нямаше нищо. Остана само едно напрегнато усещане, както когато внезапно си се разминал със засилена кола, внезапно кривнала от пъта. И едно чувство за далечна връзка със зло паранормално същество.
Алекс се ухили. Не беше произнесъл последната буква от заклинанието.
Реверсивна магическа осмоза.

10.

- Какво му е на шефа? Да не е болен нещо? – попита вещицата Саманта Феър.
Зомбито Гровул изглеждаше притеснено:
- Бил е нападнат. Подозираме, че е обсебен от нечий добър дух.
- Възможно ли е да се излекува?
- Не знаем все още. Тримата уорлоци отидоха да донесат “Кодекс Гигас”. Ще се опитат да направят обратен екзорсизъм.
- Че защо и тримата? Един уорлок не може ли да донесе “Библията на Дявола”?
- Прекалено е голяма и тежка. Направена е от 160 агнешки кожи.

11.

Демонът Адион лежеше по гръб. Бяха го завързали за всеки случай към огромната му, боядисана в черно спалня. Над таблата и бяха закачили кози череп. На една маса до леглото лежеше разтворена Библията на Дявола. Единият от Уорлоците четеше на латински редове от нея. Другите двама повтаряха след него.
Главният Уорлок – Сампок, бръкна под червеното си расо и извади малък мускал, пълен с кръв на проститутка. Обърна се към помощниците си:
- Сега го дръжте за ръцете и краката. Страх ме е да не се освободи, нищо че е завързан.
Двамата уорлоци го послушаха и налегнаха Адион. Сампок внимателно отпуши стъклената съдинка и понечи да напръска демона.
В този момент Адион изкрещя:
- Сатаната да го духа! Белиал е педал!

12.

Алекс Мерфин направи последни приготовления. Беше време да прогони злите сили от тази улица. А може би и от квартала. Най-вероятно и от целия град.
“Значи това било да си дохжа”, тежко въздъхна Мерфин.

13.
Полтъргайстът Ларки се яви пред тримата уорлоци, точно когато бяха спрели ритуала и си почиваха.
Палавият дух попита:
- Какво става с господаря? Ще се оправи ли?
- Засега не. – нервно излая Сампок.
Полтъргайстът се разшава под тавана. Процеди:
- Вижте... Искам да ви кажа нещо.
- Мислиш ли, че точно сега е времето да ни казваш каквото и да било? – заяде се Сампок.
- Ами да. Напускам града. И не само аз. Доста сме.
- Какво?!
Ларки беше категоричен:
- Слушайте, щом този Мерфин уби Неоулф, приспа Грийди и разболя Адион... Представете си какво може да направи с по-слабите от нас. С който и да е от нас. Стига да го срещне насаме. Страх ме е. И не само мене.
- Добре, колко сте страхливците? Бегълците, така да се каже. – поинтересува се Сампок.
- Ами-и много. Над четиридесет. Всъщност всички напускаме града. Без вас и Адион разбира се. – притеснено каза полтъргайстът.
- Ларки това са само временни неприятности. – опита се да го успокои уорлокът.
В този момент обсебеният демон започна да крещи:
- САРИЕЛ! ЮМИЕЛ! ТИРИЕЛ! ЕВМИЕЛ! ТАУЗАИЛ!
Ларки попита с треперещ глас:
- Какво вика?
Сампок промърмори неуверено:
- Имена на ангели. Май, че напълно е превъртял.
- Е добре. Чао. Довиждане. Или по-скоро – сбогом!
Полтъргайстът изчезна безшумно, така както се бе появил.
Останалите двама уорлоци погледнаха Сампок. Бяха изплашени. Сампок бе висок, слаб, с руса пригладена назад коса и белезникава кожа. В момента изглеждаше още по-блед от обикновено. По слепоочията му се стичаше пот. Уорлокът каза:
- Ей сега продължаваме. Само да си поема още малко въздух.
В мига, в който спряха ритуала, демонът отвори очи. Червените му зеници гледаха хипнотизиращо. Адион нареди:
- Трябва да се махнем от града. Трябва да потърсим някой по-висшестоящ, някой който е способен да изгони чистата сила вселила се в мен.
- Господарю, сигурен ли си в това, което казваш? – неуверено попита Сампок.
- Да. Иначе ще ви избия. Мога да ви подуша и да ви намеря до един. Без значение кой колко добре се е скрил.
Уорлокът се предаде:
- Добре, господарю. Ще предам на всички. До изгрев слънце в града няма да е останал нито един от нас. А после, когато отидем толкова далеч, че да се изплъзнете от влиянието на “дохжата” ще намерим някой, който да ви излекува. Ще можете ли да ходите без подкрепа, господарю?
- Да той ще ми отпусне достатъчно...

14.

... – Сила. – каза Мерфин, а в другия край на града демонът повтаряше думите му.
Всичко беше наред. До изгрев слънце злите сили щяха да са напуснали града. Нямаше да се върнат с месеци, най-вероятно и с години.
Алекс Мерфин взе дистанционното и пусна телевизора. Предаваше програмата VH1, предаването беше “Златни хитове”.
“Сега кажи си, че градът е пуст”, пееше Брус Спринстийн от екрана.
- По-скоро чист. – каза Алекс Мерфин и увеличи звука на телевизора.

КАК АОНГУС СТАНА КРАЛ

Мъжете яздеха и се шегуваха. Само един от тях някак си странеше и не се включваше в разговора. Той единствен от четиримата не беше брониран и въоръжен. Неговото ездитно животно бе муле, докато останалите бяха възседнали коне.
Най-възрастният мъж, чието име бе Брукетус, попита:
- Бренъс, Бригонос, кой от вас мисли да победи в турнира?
- Аз съм махмурлия от снощи. – отвърна Бригонос. Нека малкия да спечели.
- Не се шегувайте момчета. Татко ви е спечелил по-голямата част от земите си, именно на турнири. А ти, Аонгус, как мислиш – по-големите ти братя ще се сдобият ли с победа или ще ги катурнат през седлата?
- Уважаеми татко – отвърна младежа. – искаше ми се да съм достатъчно голям за да бъда посветен в рицарство. Жадувам за битка – в състезание или на бойно поле.
Черна грамада, поставена встрани от пътя привлече вниманието на мъжете. Беше блок от черен мрамор. В средата му беше забит до дръжката плазмен меч. Отдолу имаше медна табела, на която със златни букви беше написано:
“КОЙТО ИЗВАДИ МЕЧА ОТ ТОЗИ КАМЪК ЩЕ СТАНЕ КРАЛ НА АГАРТА”.
Брукетус замислено засука рижите си мустаци:
- Какво ще кажете момчета? Да пробваме ли?
- Не знаем дали тук се иска сила или ловкост. – каза Бренъс.
- Боли ме главата. Ако се напъна ще ми се завие свят. – оплака се Бригонос.
- Синове мои, винаги измисляте усложнения. Или просто сте мързеливи. Някой от нас може да стане крал на Агарта. Слизайте от конете!
Аонгус остана на мулето си. Той беше едва седемнадесет годишен, не беше посветен в рицарски сан и винаги даваше предимство на по-големите си братя. Или те си го извоюваха чрез насмешки.
Бренъс и Бригонос се препотиха, а жилите им на вратовете и слепоочията искочиха. Но не успяха да извадят меча от камъка.
Сър Брукетус се възмути:
- Синове мои, никой от вас не е достоен да стане крал.
- Уважаеми татко, може би вие ще издърпате острието? – подигравателно попита Бригонос.
Възрастният рицар се намръщи, но за всеки случай отиде и той да опита. Върна се омърлушен.
- Да вървим в Талиезин, момчета, тъкмо насъбрахме яд за турнира!
Аонгус погледна към камъка и се замисли. Той беше най-малък и щом неговите по-големи братя и уважаван отец не успяха да издърпат острието, изобщо не виждаще смисъл да опитва и той.

Наближаваха град Талиезин, когато шегите и закачките им взеха да утихват. Мъжете ставаха все по-сериозни. Предстояха им двубои, в които можеха да се спечелят почести и земи. Възможно бе да ги ранят или дори да ги убият, ако се окажеше че попаднат на могъщи противници.
Сър Брукетус започна да оглежда снаряжението на двамата си сина. Внезапно се плесна по челото и възкликна:
- Бригонос, пияницо такава, къде ти е меча?
Младият рицар се сепна.
- Уважаеми татко, изглежда съм го забравил вкъщи под въздействието на непосилния си махмурлук.
Аонгус предложи:
- Братя мои, и ти скъпи татко, ще се върна да донеса меча, който видяхме да стърчи побит в камък на пътя. Там от него няма никаква полза, а аз не мога да оставя обичния ми роднина да се бие въоръжен само с плазмено копие.
Преди някой да успее да възрази, Аонгус сръчка мулето и то побегна в посоката от която идваха.
Сър Брукетус се обърна към по-големия си син:
- Бригонос, май ще се наложи да ти купувам меч. Ще ти приспадна парите от годишната рента.
По-малкият брат Бренъс се зачуди:
- Как мислите възможно ли е Аонгус да издърпа меча?
- Ами, още е малък и просто иска да се докаже. – рече Бригонос.
Лицето на сър Брукетус внезапно доби замислено изражение. Наложи му се да си сложи шлема, за да го скрие от синовете си.

2.
Множество хора се бяха събрали на едно поле извън стените на град Талиезин. Имаше рицари и селяни, оръженосци, проститутки, благородници за които бяха сковани дървени трибуни и крадци които избягваха градската стража, опитвайки се да се доближат до търговците.
Един напет рицар достолепно се приближи за да се запише за турнира. Кралският писар внимателно топна перото си в мастилницата, съдържаща течност извлечена от сепии. Попита:
- Име?
- Ланкстън.
- Сър Ланкстън от Езерото?
- Да.
- Извинете, уважаеми, не се вгледах в щита ви. Иначе щях да ви позная по герба.
- Няма нищо.
- Сър Ланкстън, този турнир не е обикновен. След смъртта на Орбоген Сиксгрифин, страната ни остана без владетел. В края на турнира старейшините и военни предводители от цялата държава ще изберат крал измежду най-достойните рицари.
- Дойдох да победя на турнира, а не да ставам крал.
- Макар и велик рицар, вие сте все още доста млад и моля да ме извините, но може би не разсъждавате по най-правилния начин. Народът би се радвал ако има крал като вас.
- Все още съм жаден за битки. Иска ми се да срещна достойни рицари и в единоборство да изпитам смелостта и силата им.
- Вие най-добре си знаете, сър Ланкстън. Все пак искам да ви предупредя, че на турнира ще са четиримата синове на лорд Гаетанус. Както знаете те са племенници на покойния Орбоген Сиксгрифин. Отсега разправят на всички че те имат най-близка родствена връзка с покойния владетел и че е редно някой от четиримата братя да бъде провъзгласен за крал. И ако това не стане, те моментално ще извикат всичките си бойци и васали за да обезглавят коронясания.
- Най-много да ги набия, писарю. Ще им наритам задниците и на четиримата.
Сър Ланкстън отмина напето, но не и горделиво.
Писарят го погледна и си каза наум: “Ако някой е способен да нарита едновременно и четиримата омразни синове на лорд Гаетанус, това е този рицар.”
Херолдите засвириха с роговете си. Заплющяха знамена. Задрънкаха брони. Майското слънце хвърляше хиляди отблясъци върху мечовете.
Сър Ланкстън се хвърли в мелето.
Брукетус чакаше брат си да се въоръжи и заедно да излязат на бойното поле. До тях вече долиташе мириса на изпотъпкана трева, на конска пот и човешка кръв.
Внезапно баща им възкликна:
- Аонгус идва! Носи меча от онзи камък!
Малкия им брат бе пришпорил мулето и се носеше като пиян вихър, разблъсквайки тълпата. Беше вдигнал над главата си плазмения меч със златна дръжка, който беше изтеглил от черния камък.
Някои от старейшините вероятно го забелязаха, понеже херолдите изсвириха за почивка. Битките и единоборствата постепенно спряха, а Аонгус беше постепенно заобиколен от хора. Бащата и двамата братя се присъединиха към по-младия си роднина.
Лорд Гаетанус изкрещя:
- КОЙ СИ ТИ? ОТКЪДЕ ИМАШ ТОЗИ МЕЧ?
Четиримата му сина – Галанти, Гатеру, Гелхорн и Грийнлий полека лека започнаха да заобикалят Аонгус.
Младият момък отвърна невинно:
- Изтеглих го от камъка в който беше побит край пътя.
- Лъжец! Всеки от тук присъстващите лордове и благородници се е опитвал да изтегли меча и никой досега не е успявал!
Сър Ланкстън от Езерото застана на две крачки от Аонгус. Небрежно свали магнитния си шлем, извади плазмения си меч, активира го и го заби една педя в земята.
Процеди през зъби:
- Щом човека казва, че е изтеглил меча от камъка, аз съм готов да му повярвам. Ако някой мисли, че думите на Аонгус са лъжа, нека се бие с мен. Правото е на страната на победителя.
Лорд Гаетанус предпазливо огледа Ланкстън. Каза:
- Сър Ланкстън, без съмнение въпреки че сте много млад, вие сте най-напетият рицар, който са виждали очите ми. Нима искате да загинете от ръцете на моите четирима сина, за да докажете правотата на човек, който дори не познавате?
Сър Ланкстън каза безгрижно:
- С голи ръце. Ще победя вашите четирима сина без оръжие. Нека те ме нападнат с плазмени мечове или копия. Аз ще ги натикам в калта. Когато това стане, Аонгус ще бъде провъзгласен за крал. Имам ли думата ви на лорд?
- Имаш думата ми, безумецо. Трупът ти ще бъде погребан в сянката на Големите Камъни. Галанти, Гатеру, Гелхорн, Грийнлий – УБИЙТЕ ГО!
Четиримата синове на лорда активираха плазмените си мечове и започнаха да заобикалят смелия рицар от всички посоки.
Сър Ланкстън пусна магнитния си щит на земята. Той издрънча гръмовно и накара тълпата да се смълчи, а четиримата нападатели се стреснаха и забавиха крачка.
После сър Ланкстън започна да се движи с ненормална за такъв едър човек бързина. Гмурна се под удара на Гелхорн и го хвана с лявата ръка за дясната китка. Подложи рамото си под корема му и рязко изправяйки се, го вдигна и го заби в земята с такава сила, че Гелхорн не само че изтърва меча, но и изгуби дар слово. Започна да хълца и да пъшка опитвайки се да поеме въздух и да се хване за гърба където чувстваше нетърпима болка.
Сър Галанти се опита да намушка Ланкстън. Рицарят от Езерото се отдръпна и нанесе удар подобно на кука с десния си брониран юмрук в шлема на Галанти там където би трябвало да се намира брадата му. Синът на лорда се строполи и не помръдна.
Гатеру и Грийнлий едновременно замахнаха към Ланкстън. Той се шмугна между двамата и за по-кратко от едно мигване успя да ги хване за вратовете и да блъсне главите им една в друга. Двамата паднаха едновременно и се изпружиха като мъртъвци.
Сър Ланкстън се обърна към лорд Гаетанус. Тъмнорусата коса на рицаря от Езерото бе разчорлена, а по изпъкналата му брадичка се стичаше пот.
Ланкстън излая:
- Е, сър Гаетанус? Ще бъде ли Аонгус провъзгласен за крал или трябва да унижа и вашата благородна личност? Впрочем като се замисля, май досега не съм бъхтил лорд.
Гаетанус неуверено се се огледа. В тълпата имаше най-малко още петдесет негови васали, рицари или обикновени войници...
Сър Ланкстън от Езерото пристъпи крачка напред. Лорд Гаетанус неуверено отстъпи, дори залитна в бързината.
В този момент тълпата започна да крещи. Виковете и в началото бяха единични и слаби, но постепенно започнаха да набират мощ, докато като тътен от гръмотевица огласиха цялото бойно поле. Едни и същи гръмовни думи:
- ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС! ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС! ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС!

Ланкстън се събуди. До него в палатката споделяха ложето му три благородни дами. Усещаше топлината и сладката им миризма. Отвън слънцето се мъчеше да си пробие път през пролуките на палатката. Почти недоловимо се носеше аромата на трева и животински изпражнения. Чучулигите и славеите цвъртяха и тяхната песен галеше ухото.
Ланкстън се замисли. Вчера беше последният трети ден на турнира. Беше сразил трийсет рицари. Обявиха го за победител на целия турнир и му дадоха кесия със злато.
Рицарят от Езерото се огледа. До него лежаха три красиви дами преситени от любовните му ласки. Най-малката беше на двайсет години – кестенява, нисичка и добре, може би малко прекалено щедро сложена. Другата бе на двайсет и четири – с черна коса, слаба и висока почти колкото него. Тя бе и най-красивата. Третата бе на двайсет и осем – руса и напомадена с различни белила и мазила. Изглеждаше превзето дори когато спеше.
Ланкстън бе прекарал великолепно по-голямата част от нощта с трите си обожателки.
Тогава защо се бе събудил толкова рано? И защо се чувстваше бесен?
“Аонгус спечели кралството. Аонгус извади Меча.”
Някой вътре в него се опитваше да му говори и този вътрешен Ланкстън го караше да се чувства зле.
“Къде беше ти, когато мало и голямо се опитваха да извадят меча от камъка?
В съседното кралство. Предизвикваше всеки срещнат рицар на двубой. И го побеждаваше. Печелеше битки и слава.”
“Защо се застъпи за Аонгус? Можеше да оставиш синовете на Гаетанус да го убият и след това да заколиш и тях и баща им пред хората. По-голямата част от тълпата щеше да те приветства. Хората се прекланят пред силата.”
“Зашото съм трето поколение благородник. И защото лоялността и рицарската чест са се просмукали в костите и кръвта ми. И защото винаги съм защитавал слабите. А макар и законен крал, Аонгус беше слабият.”
“Тогава какво правиш? Къде отиваш сега?”
“Знам къде отивам.”
Сър Ланкстън от Езерото стана рязко от постелята. Навлече кожените си бричове и натъпка бялата си безформена памучна риза в тях. Обу ботушите си. Отиде до ъгъла. Стоманената му магнитна броня беше там. Ланкстън взе само бронираните ръкавици и внимателно ги постави на ръцете си.
Дрънченето събуди най-малката благородна дама – лейди Джилда. Винаги усмихната, безразсъдно влюбена в него, тя се опитваше да отгатне желанията му и да ги изпълни още преди да ги е изрекъл на глас.
Джилда се вкопчи в него. Промълви изплашено:
- Какво става, Ланкстън? Къде отиваш?
Рицарят от Езерото внимателно я целуна по челото. Тя се впи в него още по-силно и попита на по-висок глас:
- Къде отиваш, Ланкстън? Какво ще правиш?
Най-възрастната благородна дама – лейди Елуин се събуди и мигом прецени обстановката. Именно мигом. Изпедепцана и хитра, с голям опит в живота, тя можеше да купи и да продаде абсолютно всеки.
- Къде отиваш, Ланкстън? – за трети път повтори Джилда.
Лейди Елуин се обади:
- Остави го, Джилда. Рицарите знаят само едно – да се бият и да рушат.

Сър Ланкстън язди, докато наближи черния камък, който стърчеше до пътя.
“Ето го. Тук е бил побит Меча. От тук го е извадил Аонгус. А защо не го направи ти?”
Рицарят от Езерото скочи на земята. Приближи се до черния камък и сви бронирани юмруци.
Удари камъка с дясната си ръка и по него се появиха пукнатини. Удари с лявата и се отрониха дребни камъчета. Сър Ланкстън продължи да удря. Отново и отново.
Докато накрая от мрамора останаха само парченца големи колкото трошици.

Когато по-късно хората видяха поломената на дребни късчета скала, решиха че синовете на лорд Гаетанус са наели дузина каменоделци да начупят черния камък.
От яд че не са спечелили трона.

A Caring Daughter

By Radi Radev

On November 14th, 1910, peacefully in his bed, passed away the well-respected graduate of Eton, the Queen's faithful subject, Dr Nicolas Robert Hunter. For all of his long life, Dr Hunter had practiced his vocation in a humane way, skillfully and honorably. The people who had known him for all of his eighty-four years, which he had spent with dignity, could see the real meaning of the phrase, a decent gentleman. When his private safe was opened, beside the envelope containing his will, another envelope was found. It had been duly sealed with red wax that bore the stamp of a London notary, one Silenius Harvey. Dr Hunter's close relatives broke the seal, and several leaves written over in the deceased man's hand fell out of the envelope. Nobody, however, took further interest in them after it was ascertained they had nothing to do with the will itself. Nobody, that is, except the last surviving of Dr Hunter's seven cousins. His name was Richard Emerson. A London magazine obviously overheard something or other about that envelope's contents. One of their executives offered Mr. Emerson a generous fee in exchange for his consent to place it at their disposal to publish. He squarely refused. The lines that follow have not been perused by any but Dr Hunter's closest friends. They are a true transcript of the pages found in the dead man's safe.

"My wish is that the contents of this envelope are handed over, after my demise, to my cousin Richard Emerson or to his heir if he has such. Should Richard die before me, I desire the envelope to be burnt with no disclosure or announcement regarding its contents. "I consider Mr. Emerson the most intelligent of my kin and place my exclusive trust upon him. For this reason I suppose he shall understand why I have never confided to him the thing that happened to me on February 3rd, 1840. If that were let out, I should lose part of my clientele, or perhaps all of it. I really think that if my colleagues chance to learn about the incident, they will take me for a madman. That is why I shall seal the envelope in the presence of a notary and then keep it locked in my safe as long as I live.

"Few are the London physicians who, at 23 years of age, enjoyed a reputation and a prestige like mine, and last but not least, a rich and respectable clientele. I say this proudly because I have never for a moment neglected my professional duties and what is more I am always civil and honest to the people around me.

"It is precisely out of loyalty to the client whose house I was leaving on the third of February, 1840, that I shall not mention his rank or name. As far as I can see, they would be out of place in the writings of a (as your conclusion shall be, cousin Richard) doctor half off his mind.

"I had just come out of the house of the abovementioned client of mine when I fairly collided with that little girl. I made an attempt to beg her pardon, but she cut me short, saying:

'S'cuse me, mister, are you a doctor?'

'Certainly, dear. Why do you ask; does anything hurt you?'

'No, sir. But my mummy's real sick, and you have to come cure her.'

"I looked the child over. She had a sort of gray-checkered coat on, wore a dark blue skirt that was just a bit too large, and round her neck a wine-colored scarf. Hers were a pair of mocking blue eyes and her fair hair was shaggily plaited; all in all, her small face looked both innocent and mischievous. She was, I presumed, in no position to pay me for a visit of the most common kind, let alone a treatment demanding the use of expensive medicines. "Well, I had taken my Hippocratic oath. Moreover, the child struck me as pleasant and bold. I told her:

'Right, dear. Lead me to your mother.'

'It's not here that we live, mister. Our house's a long way from this place.'

"She pronounced the name of a run-down London suburb. It was poor and at a great distance, several miles, from the spot we stood in.

'Why, that's a long way, indeed!' I said in indignation.

"I suddenly had a vision of myself as a frazzled physician, short of sleep and running around all London, treating any odd caller for free.

'Look here, kid, I can't just run a few miles to your place on account of your mummy being sick.'

'Please, mister, do it, or she will die. YOU MUST COME WITH ME!'

Upon uttering these words, the girl looked into my eyes. I sensed myself being hypnotized and knew I lacked the will to refuse her. I gave my consent: 'All right, I'm coming. But we are not going to walk there.'

"I hailed the first cab that caught my eye and we mounted it. My young lady gave the address, but the cabby didn't seem to have heard, asking instead: 'Where shall I drive to, Doc?' I had to repeat the child's words.

"The kid kept swaying her small feet and stared at the streets of London, amazed. I queried her:

'What do they call you, elf?"

'Patricia Mallory. But everybody calls me Patty! And what about you?"

'My name's Nicolas. Call me Nick. How did you know I was a doctor?"

'You've got a fat bag with a little red cross upon if, she indicated my bulging bag. "I went on with the questions:

'And why did you place your choice on me, out of all the doctors of London?"'

"She sucked a thumb, pensive:

'Don't know. You look so kind, both on the outside and the inside, too.'

'Thanks. I wasn't aware of that.'

"For a while we drove in silence. Then Patty said imploringly:

'Nick, are you really goin' to make my mum well again?'

"I felt like sneaking out of it somehow. I muttered:

'I do not know. It depends on what she's sick from.'

'I hope you make her well, Doc!' she had copied the cabby's form of address.

"We reached Patty's home at last. It turned out to be a small old house without any airs, built of stone and mortar. Its wooden roof had a layer of tiles upon it, black with time.

"I paid the cabby. The horses clacked their hoofs on the roadway and disappeared in the rising fog. Patty said:

'Mum's in here.'

"After that she tore the topmost button off her coat and slipped it into my hands.

'This is a gift from me, Nick. Let it bring you luck.'

"Then she turned and walked away and into the fog. I wondered should I catch up with her.

"I entered the miserable little house. I had to climb a flight of hollow wooden stairs that screeched ominously. The front door opened on a shabby hall, its floor laid with a ragged but clean rug. On the left there was a hat and coat rack, its pegs rusty. Down the hall I made out two doors; behind one of those a raspy cough could be heard.

"I knocked and went into Patty's mother's chamber. She was covered up to her chin with a beige blanket. She had an intelligent face, sweating and pale with the disease. Her hazel eyes were moist and her brown tresses lay disordered on the pillow.

"She was too sick to get frightened of me. Her question came sharply:

'Who are you?' Next she noticed my doctor's bag.

'Whoever you might be, I have no money to pay you.'

'My name is Nicolas Hunter. I am a doctor with a degree from Eton. I'll help you not for payment but because I like your daughter.'

'How dare you say such things, mister; my daughter has been dead these three months!'

'You are rather badly sick, Mrs. Mallory. I suppose your illness has dimmed your understanding. Your little girl met me on Thames Street and brought me, past three neighborhoods, here so that I can cure you. She even gave me this button as a token.'

"Mrs. Mallory grew terribly excited and started screaming: 'Quit molesting me, mister, and leave my house! This button is from the little coat we buried my daughter in. You must be some nasty quack that's torturing a sick woman. GET OUT!!!'

"She pointed at me and made the sign of the devil with her left hand. Then she crossed herself with her right hand, waving it at me to shoo me away.

"I saw it fit to put her to sleep, administering laudanum. Having examined her and finding she had acute bronchitis, I gave her an injection. I wouldn't be able, however, to help her if I didn't persuade her to take some pills, so I waited for her to wake up.

"As soon as she came to her senses, Mrs. Mallory started swearing and waving me off. I explained I was going away the moment she took orally the tablets and capsules I had prescribed her.

"I left her side with the firm resolution not to visit this rotten neighborhood ever again.

"Towards dusk on the following day I felt that the pocket I keep my watch in (an "Omega" with a thick silver chain) is starting to give off smoke. I thrust my hand into it, wondering how come a watch should catch fire. Next to the "Omega" I touched little Patty's button. It was hot, I'd say incandescent. It instantly scalded my fingers. Nevertheless I was not able to pull my hand free of my pocket. The stiffened limb did not respond, as if it was not mine but another person's.

"Marveling at this phenomenon, I went out into the street not quite aware of what I was doing. Something made me halt a cab and, to my surprise, I heard my own voice say:

'412 Bugger Place.'

"This was Miss and Mrs. Mallory's address. Nearing their home, I sensed that the button was gradually losing its heat. When I went into the sick woman's room, it had turned cold as ice.

"Today Mrs. Mallory was definitely in a better temper. Her cheeks were flushed while her warm brown eyes had a placid look. Her narrow face shone with contentment.

'Mr. Hunter, I want to apologize for my behavior of yesterday. Patty came to me in my dreams and told me I didn't have to be so rude to you.'

'Look, Mrs. Mallory, Patty told me you were ill, but, well, you act like a madwoman.'

"Her face grew serious and she asserted:

'I can see you think me mental. I assure you my daughter is dead. To satisfy yourself on this account, will you please look at the death certificate on the table? And on the wall to your right you will see an obituary that announces the departure of my beloved Patty.'

"There was really a death certificate on the table, issued in the name of Patricia Johnson Mallory. The obituary on the wall dated three months previous, was in the same name. "I felt my flesh begin to creep. Had I had a mere hallucination of that sweet little child? Was the button in my waistcoat pocket simply the fruit of my morbid fancy?

"Mrs. Mallory smiled sadly.

'My daughter Pat is really dead. Last night she came to my in my sleep and said: "Mum, don't treat this man like that. He is the best-hearted doctor in all of London. And soon he shall become the best-known."'

"I was flattered by Mrs. Mallory's words. But it was not they that made me believe little Pat had been dead and gone. Nor the certificate of death.

"The thing that convinced me was the small hole burnt in my pocket.

"We kept up the treatment for about a month. Aided by injections, inhalations and pills, and also an amount of skills, I should add, her health was restored. Gwinnet Mallory proved to be an intelligent woman, one of the few I could talk to sincerely and straight to the point. Most of the women of renown or the noble ladies I knew did not possess a quarter of her mind and style.

"Upon completion of the treatment, I developed a habit of taking her to dinner once or twice every month. She did not have a husband-he had escaped after hearing the news of her carrying a baby, Patty.

"Nor was Gwinnet searching for one. We did not have an affair in any serious sense. We just sat down somewhere, ordered something and started talking. On various topics. More often than not about little Patricia. Sometimes I dreamt of her. Sometimes she did. One night we both dreamt of her.

"The next day saw the demise of my best friend-William Strawberry.

"While standing at his funeral, I kept squeezing Patty's button in my hand.

"It was hot.

February 18, 1845

Dr. Nicolas Robert Hunter, a Physician by the good grace of God and Her Royal Highness' truthful subject."



(c) Radi Radev 2000 - all rights reserved

STONES

by Radi Radev

The man was sitting on a bench, resting. The people strolling round the park pretended they did not see him. Their heads, however, always turned and their eyes kept goggling, as if they were some of those BEM comics monsters.

The reason for so many eyes to rest on that man was the jewellery. He had jewellery all over him. They were all precious stones, actually. More stones than a jewellery shop window could ever show.

How pleasant it feels here, the man on the bench thought.

There he sat, watching the multitude of people that pottered about the park. Most of the benches were occupied: those located to the centre of the park had elderly people sitting of them. They hardly spoke to each other; they just sat and enjoyed the afternoon sun in silence.



Some benches were occupied by young mothers. They never stopped talking. They gossiped about this or that. It was as if in the meanwhile that they pushed gently to and fro their prams, babies nonchalantly hushed inside.

There were pairs of lovers in the park, too. They'd rather have those obscure places and showed amazing ingenuity to find some.

Such a view was only complemented by youngsters riding bikes, skateboards and roller-skates. The latter were the greatest in number and raised the greatest of din.

A couple of teenagers swaggered towards the man on the bench. Bob-haired, they had training suits and leather jackets that looked almost alike. One of them was of medium height, skinny, sly-faced and his eyes kept moving all about him. The other one was tall and fat, his lower jaw resembled a digger's shuttle.

'Wossup, dude?' the skinny one said.

The jewellery man paid no attention to them. Which seemed to encourage the two.

'You're havin' a nice load o'stones on ya, right?! How 'bout givin' us some,' the skinny one said.

'Well, you come nearer, so I can give you one,' the man with the stones suggested.

He then took a small ring off his right little finger. It was made of gold and had a tiny white stone incrusted.

The two youngsters approached carefully. Bristling as they were, expecting some sort of a trick, they were ready to attack him. The man on the bench flinged the ring to the skinny one. He caught it.

Suddenly, he fell to the ground and started kicking around frantically, throaty sounds coming out of his mouth, foam on his chin and lips.

The stout one screamed with terror:

'What did you do to him, you weird fuck!?'

'You'd like a ring too, wouldn't you?' the jewellery man grinned.

'What did you do to him, you scamp?! Pervert fuck, you!'

The fat guy then darted away. The man got up from the bench and took the ring from the ground. He touched the stone to the writhing teenager's forehead. Gradually he calmed down, stopped kicking and writhing. In a while, he sat up and instinctively wiped the foam off his chin.

'Run,' the man advised him gently.

The youngster got up and ran. Slowly he picked up speed and even amazed himself at how quickly he could actually run.

The man sat on the bench. He gazed at a group of children, scuffing with each other. They were trying to climb onto a small granite statue of a bear. The bear was on its four legs so it wouldn't have been that great a difficulty riding it, had it not been for a rather plump blond-haired kid who had already climbed on the back of the bear and would not let anyone else do so, pushing them down.

A broad back it is, the jewellery man thought. There should be room enough for everyone there.

* * *

A girl in a mini-skirt neared the man on a bench.

'Excuse me, may I sit next to you?' she asked.

'Of course,' the jewellery man replied and turned towards her. Besides the eye-catching mini-skirt, she wore brown shoes with ankle-straps and massive high-heels. She was dressed in a beige blouse with a very low neck, a silver chainlet round her neck and her hair clumsily bleached into blonde locks.

Quite unembarrassed, she unfastened her right shoe ankle-strap, took the shoe off and placed the ankle on top of her left knee. She started massaging it. The man could see her white bikini and the first signs of creases up her thighs.

'My shoes are so tight,' said the girl apologetically.

'Why do you wear them then?'

'They make me look taller.' She said and then noted, 'I live two blocks away. I was having a coffee with a friend of mine and I'd started on my way home when my feet started hurting. That's why I sat here. To have some rest. I hope you don't mind.'

'No, not at all.'

'And you don't seem to talk much, do you? May I ask you why are you sitting here all by yourself?'

'I'm having a rest,' answered the jewellery man.

The young woman sat silent for a moment; then she asked, 'I saw you looking at those children. You ain't one of... them guys who...?'

'I'm definitely not.'

Suddenly, the man got up and headed towards the children who were still trying to climb the stone bear. The girl cast a greedy look at him. He was quite handsome, wearing a pair of shabby blue jeans and his leather jacket was of this strange green-like colour. He was tall, broad-shouldered and had auburn hair. His mouth seemed to be too small and his bite - not quite a regular one. Actually, this was unimportant. What mattered were the precious stones he had on him.

The man approached the plump kid who rode on the back of the bear and would not let anyone else climb on. The kid noticed the stranger with surprise and tried to run away. The man calmed him and handed him ones of his rings.

The child objected, saying, 'Mom said not to take things from strangers.'

The jewellery man whispered something in his ear and the child eventually took the ring.

The man went back to the bench and sat.

'Why did you give it to him?' the girl inquired. 'Are you sure you ain't one of them homo...paedo...them guys who like small kids?'

'I already told you: I'm not.' The jewellery man held out his hand, 'My name is Tawn Givens.'

She pressed his hand, saying back, 'Penelope Rut. Everyone calls me Penny. But why did you give that boy the ring? It looked like an expensive one.'

'Well, you see, that boy was riding the bear and would not let the others climb onto it. So I went to him and told him I'd let him have the ring as long as he lets the other kids ride the bear too.'

'I don't understand you. Do you think he will stop being selfish after you've given him the ring?'

'Well, broadly speaking, yes!' Penny fastened her shoe-strap and suggested, 'Would you like to see my home? You're a bit weird but you don't seem to be dangerous.'

'All right,' Givens answered.

So they both got up from the bench and strolled down an alley. They had walked for some time when someone from behind shouted: 'Hey, mister!'

They turned and saw the plump boy, whom Tawn had given the ring, trying to catch up with them.

The kid came nearer and stuttered: 'Take your ring, mister, I don't need it anymore. I realised it's bad when you want it all for yourself.'

Givens took the ring and ruffled the boy's hair. 'Go play with the others!'

Penny laid a look of amazement on him: 'What was that? Is this boy your kin or you've just plotted it?'

'Why would I do this?'

'Then what was that? You give him the ring, he holds it for a couple of minutes and like...changes?! Are you a shrink or something?'

'No, I'm not. The stone does all there is. It's inside the ring.'

That's all I ever meet, weirdoes and likes, Penny thought. I get to have a new boyfriend every week and never anyone's...like normal. Wouldn't it be nice if I met someone to keep a relationship going for like two, three years maybe? He's definitely not going to be the one. I only hope I get to take him in and make off with a couple of rings., That's it. Then I dump him right away.'

* * *

The two went out of the park. Penny would not speak, afraid she might get some crazy answer of the sort she'd been getting for the time being.

Obviously, Tawn wasn't the talkative type either. He turned his head in every direction and gazed at all the people they met. The people gazed back at him, too.

Penny's brains ached with effort until she could find a safe subject to discuss. Eventually, she plucked up courage and said: 'What's it you do for a living? You a jeweller?'

'Something like that'; the answer came.

'Looking at those jewels you're having, I'd think you're one. "Something like that" ain't an answer, you know. You a jeweller or not?'

Tawn said nothing. Instead, he made a pair of lovers, coming in the way, stop. It was a skinny boy with pockets under the eyes and a beard lock and a girl with neck-long tresses, small bust and thin legs. They were both so lean they resembled a pair of pencils.

Givens stood in front of them and asked, 'Excuse me, could I make a present?'

'Go away,' the boy snapped. 'I'll call the police!'

The girl, evidently of a more worldly mind, asked, 'What is it that you want to give us?'

Tawn took a ring off a finger and gave it to her.

'Is it real?' the beard-lock guy inquired. "Why would you..."

His girlfriend took the ring and dragged him away. They both strode off without even saying a 'Thank you.'

Tawn and Penny went on, too.

'You seem to like making presents, don't you?' she noted.

'Yes, that's me,' Givens humbly replied.

'And those jewels of yours...are they real?'

'Absolutely.'

'So the ring you're just given costs something like a ten grand?

'Forty grand. It was a hyacinth, that stone.'

He was, surely, someone totally nuts. He'd just live roving about with jewels worth a fortune. But that was nothing. He'd like give these away to total strangers. Penny did not know why the man next to her would offer precious stones as gifts just like that. Did he do this to impress her being a rich nutter or did he have some other reason? She knew, however, she'd make it off with some of these rings. Even if she had to sleep with him.

They were now near her block. Penny was already making plans of how get him to her place. Tawn, just as he'd been doing all the time, kept staring at people as he wondered whom to make a gift. Penny started get annoyed with that look of his.

A heap of cardboard nearby moved. Some human-like creature crawled out of it and babbled, 'Hey, mista, give sumtin' to da poor, mista!'

Tawn halted readily, which made Penny furious. She was the first to meet him! What if he gave away all the jewels before she could manage to get him inside her apartment? She was just about to object when she saw that Givens had already squatted and was handing something to the man.

The tramp had several pairs of clothes on him. Because of the dirt, the colors of these seemed to mingle into grey-black and you couldn't see his face because of the thick bushy beard he'd grown.

Why would that muff she was with ever go near such a bum? And why would he give the man a ring with a violet stone? Penny thought. Didn't he know the bum would sell the ring right away and drink the money up?

'Here, take this and stop living like that!' Tawn said.

The tramp snatched the ring and began muttering blessings. He seemed to know these by heart because he never stuttered or repeated once.

Finally, Penny took the jewellery man under the arm and made him go. She had now decided to ask no more questions but fleece him as much as she could.

They went inside her entrance. While waiting for the elevator to come down, Penny prayed that no one came. Otherwise the fool would give away more and more of the jewels and there wouldn't be any left for her to have.

Thanks God there was no one in the elevator. They went up to the fourth floor.

Unlocking the door, Penny announced, 'Look now, I don't what you to think I'm one of those girls. I don't ask home everyone I meet. We are only having a coffee and that's it.'

'Alright.'

She made him sit in an armchair in the living room. She put a Kenny G CD in the stereo and played it then went to the kitchen to boil the coffee.

A great idea came to her. She'd read about hookers who'd put sedatives in a client's coffee, rob him afterwards and disappear. What would there be to prevent her from doing the same thing? Those jewels he had appeared to be quite expensive ones. She'd have to call her 'boyfriend of today' though.

Samuel would come with his pick-up truck. He'd drag this bloke out of her apartment, load him in the truck and throw him away in some remote quarter. After he wakes up, the Tawn Givens guy would no more give jewels away. Because he would have none.

'I'm co-o-ming in a se-e-cond!' Penny cried larkily.

'No su-u-gar in my co-o-fe-e!,' the jewellery man voice came.

'Quite bitter it's going to be,' Penny said to herself.

She kicked the living room door open, holding a copper tray in her hands. There was a coffee-pot, a china sugar-bowl with handles shaped like an elephant's trunk, two cups and a spoon. She unloaded the tray onto the small table that was placed in the middle of the room. She then returned the tray to the kitchen and came back. She sat herself on the plush coach opposite him.

'I made the coffee a bit stronger, because...'

'...you've put sedatives in mine,' Tawn finished the sentence.

This gave Penny the creeps. She was living all by herself. What if he attacked her?

'Fear not. I will not hurt you.' The jewellery man said. 'You had decided to either intoxicate me or fuck me, in order to obtain a stone.'

'How would you know?'

'I knew it through one of my stones.'

'You're crazy, you know?! You live in some strange world of yours. You think your stones are like magic and you're like giving 'em away for free. Let me have one of them!'

'Shut up and hear me!' Tawn ordered. 'I come from another time and from another place. My stones are magic indeed and can magic things happen!'

Penny wanted to say something but he pressed one of his rings to her lips and all of a sudden her voice went numb. All she could do was moo inarticulate sounds. Her lips wouldn't produce a single word.

'You just nod for yes and shake your head for no,' Givens commanded. 'Do you understand me?'

Penny nodded.

'Do you think you'll be able to speak unless I cast the spell off?'

She thought for a moment. Then she shook her head.

'Fine. You will now be able to speak, but I don't want you trying to escape or scream.'

He pressed the same ring to her lips. The moment he did, she started screaming and darted towards the door. The man jumped onto her, twisted her arms and gagged her mouth.

'You know,' Tawn said thoughtfully, 'I think you want to be blind.'

He pressed another ring to her eyes. Instantly, Penny turned her head.

Impossible! She could see nothing.

She stopped resisting and shut up. She wanted to show she'd do anything if he only stopped maltreating her with these stones.

'Ah, finally I see you're behaving yourself! Admit, did you put sedatives in my coffee?'

'Yes, I did.'

'You wanted to rob me, didn't you?'

'Yes, I did.'

Givens took a deep breath. 'I will let you have a ring; then I will tell you a few things.'

'Get the hell away!'

'You will first have to listen to me! I want you to know that the ring I gave the kid in the park was with tourmaline.'

'So what?'

The tourmaline suppresses egotism and makes people generous.'

'Yeah, right!' Penny grumbled.

'So you don't believe in the power of my rings?!'

'No.'

'Why did you go numb, then?'

Penny thought for a moment, then she said, 'I don't know. You must be hypnotising me in some way.'

'How did I know of the sedatives in my coffee, then? And that you wanted to rob me?' he laughed.

'That ain't difficult to guess.'

Tawn pressed a stone to her forehead. He then pressed it to his and declared: 'Find how do I know that since the beginning of this year you've slept with sixteen man?'

Penny lost speech. He must have hired a whole gang of detectives to follow her. How could he know such things?

'You don't pick out the guys you sleep with, do you?' Tawn mocked at her.

'That's none of your business!'

Givens shrugged his shoulders. 'I'd like you to know that my stones help me to see things. I gave that strange-beard boy a hyacinth stone on purpose.

'Did you?' There was not a trace of interest in her words, contempt only.

'My stones told me he was going to be struck by a lightning some time later.'

'And so you give him a hyacinth, right?'

'Yes, this stone prevents one from lightnings.'

Penny made a desperate face: 'Even if I believed your words to be true, you haven't saved the boy.'

'And why?'

'Because his girlfriend must have taken the ring from the boy by now.'

'It's his own choice,' Tawn shook his head.

Penny now took the initiative. He must be totally out of his mind, that guy. However, she realised that it wasn't so difficult to think the way he did.

'So the ring you gave the trump will make him quit drinking?' she asked:

'Yes, a violet amethyst.'

'Even if that stone had the power to do it, the bum must have sold it a thousand times by now.'

Tawn repeated: 'I already told you: I give people magic stones. It's their own choice what they do with them.'

Tawn spent some time examining the rings on his fingers. Obviously, he was looking for one to give to her. Eventually, he picked up a ring with a bluish translucent stone.

'Is this for me?' Penny asked cunningly.

'Yes, this one is a sapphire. You will know yourself what it does.

Tawn Givens stood up and left.

Penny dashed after him to lock the door. She then picked up the phone and dialled her boyfriend's number. She would moan about what she'd gone through and now she had eventually obtained a golden ring with a sapphire. How much would she get for that?

Something made her hang up the moment Samuel answered the phone. What had Tawn Givens said: 'I give people magic stones. It's their own choice what they do with them.'

Should I sell the sapphire? Penny asked herself. What if the stone can really make a difference in my life?

* * *

The librarian handed the encyclopaedia to the girl with the beautiful ring. She then suggested, 'If you are interested in stones, why don't you let me offer something more detailed?'

'No, thank you. A general one is fine.'

Penny leafed through the encyclopaedia. On her way to the library she had dropped by in a jewellery store. There they had examined the stone and said it was genuine. At last, she found the word. Now she would know what the purpose of the stone that strange man had given her was.

This is what the encyclopaedia read:

SAPPHIRE [Greek, of Hebrew origin: SAPHEIROS ] - precious stone coloured blue or green. It is considered to bring loyalty, modesty and virtues; prevents one from anger and fears.

END

(c) Radi Radev 2004 - all rights reserved

ЧОВЕК БЕЗ МАГИЯ

Мелиса сътвори свещ и я закрепи на едно клонче, горе-долу на височината на гърдите си. Свещта бе полупрозрачна, създадена от магия, но пламъчето й бе достатъчно ярко, за да виждат добре лицата си. Маркус се вгледа в очите на Мелиса и се опита да прочете мислите й. Познаваше хора, които наистина владееха този трик, но той никога не успя да го научи.

Мелиса тъжно каза:

- Съжалявам, Маркус, всичко свърши... Моите родители ми забраниха да се виждаме.

- Сега ще отида при тях - отвърна заплашително Маркус. - И ще ги накарам да повторят думите си.

Тя го хвана за ръцете.

- Тежко ми е да го кажа, Марк. И аз не искам да те виждам повече.

- Защо?

- Ти не си обикновен, мили. Не ми се сърди, но в селото няма друг като тебе. Всеки владее някакво заклинание, дори най-нищожното, като това. - Мелиса посочи свещта. - Ти си единствен. Човекът, който през целия си живот не е успял да направи и най-простото вълшебство. Ти си човек без магия, Марк.

“Амаг”, помисли си Маркус. Хайде кажи го на глас. Амаг - човек без магия, това съм аз. Наречи ме Амаг и човекът, който те е научил на тази дума, ще трябва да ходи на вещер да му оправя зъбите.”

Лицето на Маркус се вкамени, челюстите му се стегнаха. Каза:

- Чуй ме, Мелиса, обещавам ти, че до една година ще стана по-голям магьосник от самия Септона.

Мелиса докосна с пръсти устните му.

- Не споменавай името на Върховния Каан, за да не получиш проклятие. И не само ти, а и целият ти род до тринайсето коляно.

Маркус леко я побутна:

- Тръгвай си, Мелиса. И аз съжалявам. Щом нещата стоят по този начин, аз също не те желая повече.

Мелиса разтвори леко бялата си свилена рокля. Приближи се плътно до него, така че Маркус усети топлината на тялото й. Невинно го подкани:

- Искаш ли да прекараме заедно една последна нощ, преди да се разделим?

- Искаш ли да се оженим? Напук на всички. - Маркус я придърпа към себе си.

- Казах ти вече, Марк, татко и майка ми казаха да не се виждам с тебе. Заплашиха, че ще ме прокудят от къщи. И ще платят на могъщ магьосник да хвърли проклятие върху нас двамата. Освен това ме е страх да се обвързвам с тебе, ти не си обикновен човек, ти си Амаг...

Най-после го изрече, каза си Маркус. Аз съм Амаг - единственият човек в село Даркай, който не може да направи магия.

Мелиса тръгна в мрака. Бе красива дори разплакана, с бялата си рокля от свила, червеникавата си къдрава коса, чипото носле и симпатичните лунички по бузите.

Прозрачната свещ върху клончето угасна, избледня и постепенно изчезна, сякаш никога не бе съществувала.

Маркус не носеше огниво, нито факла. Нощта бе тъмна, а луната - закрита от облаци и върхове на дървета. Все пак след известно време той успя да намери пътя от гората до селото.

Трудно.

Странноприемницата бе пълна. И на тезгяха, и около чамовите маси имаше хора, които се хранеха, пиеха, разговаряха, пееха или кротко спяха. Точно над подсилената с извити железни орнаменти дъбова врата имаше табела. На нея, прогорен с огън, личеше надпис:

ЗАБРАНЯВА СЕ ПРАВЕНЕТО НА МАГИИ СЛЕД ПОЛУНОЩ!

Маркус също бе там. Говореше с един мъж. Човекът бе облечен в странни кожени дрехи, които имаха цвят на бликаща кръв. Освен това лъщяха под светлината и му придаваха бляскав вид.

Името на човека бе Миртани. Изглежда доста хора го уважаваха. И като влезеха в странноприемницата, щом го видеха, идваха да го поздравят.

Миртани уточни:

- Значи се скарахте с Мелиса?

- Да - неохотно отвърна Маркус.

- Тогава какво те задържа още в това село? Аз мисля, че трябва да се преместиш да живееш някъде другаде. И то по-бързо.

- Лесно ти е да го кажеш - възмути се Маркус. - Ти постоянно пътуваш и си свикнал без постоянен дом.

Миртани вдигна бронзов бокал с инкрустирани по него ловни сцени. Отпи червено вино и рече:

- Знаеш ли, Маркус, съседните кралства не са като нашето. Там малцина успяват да направят каквато и да е магия. По-голямата част от хората не владеят и най-простото заклинание. Въпреки това никой не ги обижда или преследва.

- Дразниш ли ме или направо ме обиждаш?

- За твое добро ти го казвам. Знаеш, че съселяните ни не търпят ъ-ъ-ъ... такива като тебе.

- Дай да говорим за нещо друго - предложи Маркус.

Двамата помълчаха за момент. Странноприемницата бе започнала да се пълни и те заоглеждаха посетителите.

Миртани попита:

- Мислиш ли, че ще има проблеми тази нощ?

- Не знам. Засега почти всички изглеждат кротки.

- Добре. Аз тръгвам. Утре отново съм на път.

Миртани стана от масата и се отправи към вратата.

Човекът с червените дрехи бе разносвач на магически съставки. Той транспортираше вълшебни ингредиенти из няколко града, но понякога излизаше и извън родното си кралство Балх. Хората шушукаха, че се съгласявал да доставя и незаконни неща (любовно биле или пък горчивка за късмет), стига да му се плати достатъчно.

Във всеки случай Миртани бе най-добрият приятел на Маркус и той не го разпитваше много-много за работата му.

Полунощ отмина, а странноприемницата бе все така пълна. Повечето посетители бяха обикновени хора, които се веселяха, но имаше и една пияна компания, която прекаляваше. Крещяха, блъскаха всеки минал по-близо до тяхната маса и се поливаха с вино.

Собственикът на хана - Виятез, седна до Маркус. Това бе необичайно. Виятез знаеше, че когато е на работа, Маркус мрази до него да седи някой. На всичко отгоре съдържателят се протегна и го прегърна пресилено приятелски през раменете. Маркус отстрани хилавата му ръка с два пръста и мрачно измрънка:

- Казвай.

Виятез заобяснява неловко:

- Нали виждаш оная буйната компания. Много те моля, не се карай с тях. Не искам грозни уроки или дори слухове за странноприемницата ми.

- А оня големия, дето току-що строши една кана в главата на конярчето?

Виятез се вгледа в мускулестия мургав мъжага, който крещеше най-много от всички и явно имаше голямо самочувствие. Съдържателят каза умолително:

- Виждаш ли, сега плаща каната на прислужницаата. Точно за това искам да те предупредя. Много те моля, не се забърквай с него.

- Да не се забърквам?

- Да. Каквото и да счупи - ще го плати. Ако пък е прекалено пиян и не иска, не го дразни. Казаха ми, че бил прочут воин. Освен това той и компанията му вече похарчиха сто и двайсет сребърни монети.

- Ако беше прочут воин, мисля, че нямаше да се държи така.

Маркус заоглежда мъжа, с когото му бе казано да не се забърква. Бе наистина едър, много висок и много широкоплещест. Мускулите му бяха гигантски, по-релефни и по-изпъкнали (но не по-масивни) дори от тези на самия Маркус. Лицето на мъжа бе грозно и цялото изпъстрено с белези. Гледаше някак самодоволно и нагло. “Прилича повече на хулиган, отколкото на воин”, реши Маркус. Белязаният гигант го погледна, но въобще не го видя, сякаш бе част от мебелите. Или домашен любимец.

Пълничкото тъмнокосо момиче, което разнасяше поръчките, дойде и постави на масата пред Маркус сребърен поднос. С другата си ръка сервира кристална гарафа. Обясни:

- Виятез черпи. Тези неща са за негова сметка.

В очите на девойката лъщеше завист.

Маркус погледна масата и разбра защо момичето се облизваше. Ястието в сребърния поднос бе печено от кълка на Рух - най-скъпото ядене в хана. Смяташе се, че може да удължи живота, ако се консумира редовно. А също така увеличава и мъжката сила. Кристалната гарафа пък бе пълна със самодивско мляко. За него хората разправяха, че дарява здраве.

За около година работа в странноприемницата Маркус бе видял да поръчват едновременно месо от Рух и самодивско мляко не повече от десетина пъти.

Междувременно полунощ отмина, а ханът оставаше изпълнен с хора. Прислужницата едва смогваше да разнася поръчките. Глъчката ставаше все по-оглушителна.

Изведнъж точно под тавана започнаха да се роят искри. Те приличаха на светулки, само дето припукваха силно и угасваха. Маркус се огледа и видя кой прави тези заклинания. Беше прочутият воин с неговата шумна компания. Явно би направил по-голяма магия, стига да можеше, но засега се задоволяваше с това. Предизвикваше страшен възторг на своята маса.

Маркус повика прислужницата. Девойката дойде, както винаги недоволна и нацупена. Маркус строго каза:

- Иди кажи на онези, че магиите в тази странноприемница са забранени след полунощ. Когато се напият, дори и малките магьосници правят големи поразии.

- Ти им кажи - опълчи се момичето. - Не искам да ми избият зъбите. Или да ми сторят нещо още по-лошо.

Маркус стана и отиде при масата на великана. Двама от неговата компания си бяха свалили ботушите. Бяха си качили краката на масата и ги миеха с черна бира. Стъпалата им и без това бяха в същия като на бирата цвят и воняха на нещо умряло. Останалите ги намираха за много забавни и квичаха от удоволствие, като от време на време се поливаха с червено вино по главите.

Маркус се обърна към мъжагата възможно най-учтиво:

- Извинявайте, но тук не е разрешено да се правят магии след полунощ.

Гигантът го погледна накриво и заплаши:

- Изчезвай, докато не съм те напердашил, дечко.

Маркус понечи да се пресегне през масата и да го пипне за шията, когато усети две ръце да го хващат за колана. Съдържателят Виятез го държеше и му шепнеше:

- Недей. Моля те, сдържай се, от половин час черпят целия хан.

Двамата отидоха до масата на Маркус и седнаха. Маркус предложи:

- Съгласен ли си да си ходя тази вечер? И без това май не съм на работа?

Виятез каза:

- Не си тръгвай поне до четири. Имаш тройна надница за днес, ако само седиш тук и не се намесваш, освен ако някой се сбие. Става ли?

Маркус кимна и погледна ръцете си. Несъзнателно бе почнал да трепери от яд. Ще ми вика дечко, помисли си. Вярно, че съм само на деветнайсет. Но не си спомням последните няколко години сам човек да ме е победил с оръжие или с голи ръце. А имаше доста желаещи.

Внезапно преполовената гарафа със самодивско мляко падна и се разля по масата. Маркус веднага я изправи, обаче подносът с недоядените късчета бут от Рух, издрънча на пода.

Маркус се озърна и видя един човек с препотено лице да прави знаци към него и да ломоти нещо. Беше от компанията на големия и “прочут” воин, който искаше да го напляска. Мъжете около боеца се смееха и сочеха към Маркус. Великанът се смееше най-гръмко.

Маркус се опита да се направи, че не ги забелязва. Това бе грешка. Изведнъж всички от компанията на гиганта започнаха да сипят заклинания срещу него.

Дребни искрици взеха да пукат току под носа на Маркус. Гарафата самодивско мляко отново се прекатури. Точно хвърлена пилешка кълка умело цапна младежа по лицето. На всичко отгоре около него започнаха да се разнасят странни миризми - до една неприятни.

Маркус се мушна под масата. Дори не можеше да им го върне!

Защото не умееше да прави магии. Защото беше Амаг.

Младежът взе меча си, който стоеше скрит под масата. Отново седна на стола си и повика прислужницата.

Погледна огромния хулиган и приятелите му. Те се смееха и викаха, потни от заклинанията, които бяха правили. Сочеха го с пръст и му се подиграваха, почти изпаднали в истерия.

Прислужницата дойде.

Маркус й заповяда:

- Донеси ми запалена свещ.

Момичето кимна безмълвно и след миг се върна с глинен свещник. Маркус взе свещта от него и я одялка с камата си, докато стана дебела, колкото детски нокът. После посочи великана:

- Иди кажи на онзи, че докато тази свещ догори, ще му отсека и двете ръце.

- Няма да стане - опъна се слугинята.

- Отивай, преди да съм ти откъснал ушите - изръмжа Маркус.

Слугинята отново отиде до мъжагата и не смеейки да го приближи, отдалеч му предаде думите на Маркус, като дори го посочи с пръст.

Великанът изрева ядосано и обърна масата пред себе си. Помете я с едно движение и извади меча си. Маркус също извади своя от ножницата и замахна. Оръжията им се срещнаха, полетяха искри. Двамата размениха по няколко силни удара. Остриетата се кръстосваха, парирайки се едно друго без мъжете да успеят да се наранят. Внезапно младежът приклекна рязко и намушка врага си в лявото бедро. Кръвта бликна като от изтърбушен мях. Великанът пусна меча си и се опита да притисне с две ръце раната на крака си, но без успех. Кръвта изтичаше между пръстите му на малки струйки.

Маркус удари с меча си веднъж и после още веднъж. Ръцете на гиганта паднаха на пода, отсечени малко над китките. Приличаха на изсъхнали клони, отчупени при страшна буря.

Воинът се строполи на пода, като крещеше. От чуканчетата на ръцете му избликваше кръв като от два малки червени фонтана.

Неговите сътрапезници станаха и побягнаха. Викаха уплашено:

- Той отсече ръцете на Бинар! Ще убие и нас!

Маркус се обърна и погледна свещта на масата, където бе седял допреди малко. Тя се бе разтопила напълно, но фитилът й все още гореше с мъничко пламъче.

Пресегна се и помете свещта с върха на меча си.



2.

Мъжете нападнаха младежа, докато спеше. Познаваше ги до един - негови съселяни, които съставяха Селската Милития. Осиновителите му сигурно ги бяха пуснали да влязат, без да вдигат шум. Маркус се събуди напълно, чак когато го овързаха като теле.

Един от тях на име Олак се бе надвесил над младежа и се хилеше в лицето му. Лъхаше отвратително на чесън и други гадости. Вързаният младеж го удари рязко с глава.

Олак падна на земята, като ревеше:

- Тоя ми счупи носа! Помогнете бе, тоя ми счупи носа!

Селяните от Милитията понесоха Маркус към Стъгдата - широко утъпкано място в центъра на селото. Там обикновено се събираха при някое по-важно събитие.

Маркус се чудеше на хората, които го бяха вързали. До вчера го тупаха по рамото и се надпреварваха да го черпят в странноприемницата. Сега го нападаха, все едно е най-големият бандит и главорез.

На Стъгдата се виждаха доста хора, които обсъждаха оживено нещо. Кметът на селото - Екенфорд, викаше най-много. На всичко отгоре отдалеч се чуваше как си удебелява гласа, за да звучи по-авторитетно. Беше се качил на някаква маса и усилено ръкомахаше.

Когато мъжете довлякоха Маркус при него, тълпата поутихна. Екенфорд, без да слиза от масата, го посочи:

- Ето го! Вижте Маркус - Убиецът, който снощи закла един доблестен воин в странноприемницата!

- Беше самозащита! - извика младежът.

Кметът Екенфорд продължи:

- Освен че Маркус уби подло видния боец Бинар, всички знаем какъв е той всъщност.

Тълпата зарева:

- Маркус е Амаг! Човек без магия! Да, такъв е!

Екенфорд обяви:

- Всички знаем, че Маркус е осиновен. Благодарение на това, че настойниците му са достойни и почтени хора, досега ние го търпяхме в нашето село Даркай. Търпеливо чакахме цели деветнайсет години Маркус да научи дори най-малкото заклинание. Но той си остана Амаг. А от снощи се превърна и в Убиец. Аз мисля, че достойните му осиновители нямат право да се сърдят, ако най-после точно изпълним заповедта на Върховния Адепт спрямо Амагите!

Тълпата виеше:

- Да се убие всеки Амаг! За хората без магия е обявена награда!

Чу се глас:

- Да го убием и да си поделим наградата!

Кметът рече милостиво:

- Не! Нека не се превръщаме в кръвожадни убийци като него. Освен това, ако поделим наградата между толкова хора, би останала нищожна сума за всеки. Аз предлагам да жигосаме Маркус, за да знаят всички какъв е. И после да го прокудим от нашето село.

От тълпата се чу отново същият глас. Беше женски:

- Да се жигоса! Да се жигоса и пропъди! Дамга и изгнание за Човека Без Магия!

...Маркус бе овързан още по-жестоко, така че се виждаха само главата и стъпалата му. Шест човека едва го удържаха, докато ковачът се приближи с нажеженото желязо. Той видя светещия край да се приближава към челото му, после в главата му избухна слънце.

...Не знаеше колко време е минало. Успя да се поосвести и огледа. Разбра, че е отвързан и лежи на прашен черен път. Спомените му бяха объркани и преплетени. Ту виждаше потното лице на ковача, ту как го връзват за някаква каруца и го влачат извън селото. Също така, май че го замерваха с камъни и изгнили плодове. Спомни си и това, че видя Мелиса, която крещи и устата й се гърчи злобно, докато хвърля нещо по него.

Маркус вървеше по черния път, когато изневиделица край него профуча някакъв конник и почти го събори. Младият воин изруга и се спря за малко, понеже му прилоша. Раната на челото му се бе подула, а освен дълбоката болка го и смъдеше.

Младежът си помисли, че трябва да потърси храна и вода. Също и знахар, който да се погрижи за изгореното.

Маркус чу тропот и видя, че конникът се връща. Бе облечен в ризница на плочки, която стигаше до бедрата му. Над главата си въртеше верижен боздуган “утринна звезда”. Топката с шипове изсвистя във въздуха и се устреми към главата на младежа. Той отскочи ловко встрани и хвана веригата на боздугана. Дръпна рязко надолу и ездачът се строполи в краката му.

Младежът бутна с крак шлема на нападателя и вдигна собствената му “утринна звезда” над него.

Мъжът изломоти:

- Убий ме, ако искаш, но и ти ще дойдеш в Aда не след дълго. Дамгата на челото те издава, че си Амаг, човече, а за хората без магия е обявена награда. Колко време мислиш да живееш?

- По дълго от теб - отвърна Маркус.

И го изрита в главата.



3.

Градът се наричаше Каржал и бе построен на кръстопът. В него можеха да се видят цурти с тюрбани на главите и странни прозрачни тръбички в уста; саджипи, толкова черни, че никой не успяваше да ги различи един от друг; ниски кривокраки и червендалести дистари с уши, щръкнали като крила на прилеп. Чуваха се многобройни различни езици, които неизбежно се смесваха и създаваха нови диалекти и наречия.

Конникът бродеше по улицата на Лечителите в Горната махала на Каржал и тропаше от врата на врата. Младежът бе висок и мускулест. Нагоре от кръста носеше сива риза без ръкави, които и без това биха се пръснали от мощните му ръце. Надолу бе облечен в тъмнокафяви кожени бричове и гети в същия, но малко по-светъл цвят. Чертите на челото му бяха волеви и приятни.

Той спря пред поредната порта. Потропа с чукчето във форма на лъвска глава, захапала бронзова гривна. Не след дълго излезе някакъв горделив слуга. Бе висок и изискано облечен в бяла ленена риза и зелени шалвари от фина вълна. Прислужникът внимателно огледа огнения знак върху челото на Маркус.

После заяви рязко:

- Господарят не лекува проклети Амаги!

С неочаквана бързина прислужникът се шмугна зад дебелата дървена врата и я затръшна. Топката с шипове от верижния боздуган на Маркус се заби в портата точно там, където преди малко беше лицето на слугата.

“Трябва да ги убедя да лекуват Амаг”, помисли си Маркус. Болката от прогорените букви на челото му бе нетърпима.

Младият воин потропа на още една врата. И се слиса. Слугата, който отвори, бе катраненочерен. Бе черен като шамски бандит, натрил лицето си с пепел от слама преди нощно нападение.

Маркус хвана прислужника за шията и заплаши:

- Заведи ме при господаря си, ако не искаш да извадя мизерното ти сърце през някой от отворите на тялото ти.

Слугата дотолкова се изплаши, че само изхъхри и го въведе в къщата.

След като минаха през няколко коридора, стигнаха до стая, която бе широка и завладяна от ярки цветове. Дебелите килими на пода бяха с цвят на съсирена кръв; малките свилени възглавнички, разхвърляни навсякъде - оранжеви и жълти; гоблените по стените пък бяха във всички цветове на дъгата. Навсякъде имаше окачени различни дрънкулки - конски сбруи, украсени с варак, гердани от сини мъниста против уроки, свещници със сребърни листа и най-различни други вещи.

Мъжът, който седеше в центъра на стаята, бе по-черен и от слугата. В безлунните нощи щеше да бъде невидим, ако крадеше.

Прислужникът измънка неуверено:

- Господарю Саафал, имате клиент.

Мастиленият мъж нареди:

- Изчезвай и не се появявай, докато не те извикам.

След това се обърна към младия воин:

- Как се казваш, приятелю?

- Маркус. Искам да се погрижиш за това - той посочи обезобразеното си чело.

Саафал подметна небрежно:

- Казват, че в недалечното село Даркай младеж с твоето описание е заклал прочутия воин Бинар. Отрязал му ръцете, все едно че кълцал чворовете на градинско плашило.

- Защо, да не би оня негодник да ти беше приятел?

- Не. Всъщност го мразех. Една вечер ме преби жестоко в една от тукашните странноприемници, само защото бях по-различен от другите клиенти. А той беше пиян и се чудеше с кого да се заяде.

Саафал отиде до ракла от тъмнокафяво дърво, която се мъдреше в единия от ъглите на стаята. Бръкна вътре и извади махагонова кутийка с големината на заешко сърце. Застана до Маркус и нареди:

- Седни на пода. Много си висок.

Маркус се подчини. Но когато знахарят се опита да намаже челото му с нещо от кутийката, младежът неволно се отдръпна.

- Няма да боли - успокои го Саафал.

После съвсем предпазливо докосна челото на Маркус, който се подготвяше за ужасната болка. За негово учудване, усети само приятен хлад. Все едно знахарят не го мажеше с неизвестно лекарство, а го галеше с перо от райска птица по челото.

Черният мъж прибра махагоновата кутийка. Като че ли бе привършил с лечението.

Маркус попита:

- Няма ли начин да заличиш дамгата? - той посочи огнените букви “АМАГ” на челото си.

- Ако беше отбелязано по какъвто и да е друг начин освен с огън, бих могъл да опитам. Единственият начин да изтриеш дамгата от лицето си е самият ти да станеш магьосник.

Гласът на Маркус стана дрезгав.

- Да не мислиш, че не искам да стана магьосник? В кралство Балх няма живот за хората без магия.

Черният се замисли. След малко каза:

- Доколкото знам, има само един начин Амаг да се превърне в маг. Трябва да посети Храма на Цветовете.

Няколко слуги влязоха безшумно, застлаха пода със златисти сърмени покривки и подредиха върху него богата трапеза. Младият воин грабна едно пиле и го заръфа. Измуча:

- Храма на Цветовете? За първи път чувам за него.

- Малцина го знаят. Известен е още като Храм на Магиите и като Храм на Смъртта. Само там един Амаг може да стане магьосник.

Маркус преглътна шумно и вдигна с три пръста голяма кафява глинена кана с вино. Отпи чудовищна глътка, избърса устни с опакото на ръката и вметна:

- А как да стигна до Храма на Цветовете?

Саафал се замисли отново. Поясни:

- Май че първо трябва да минеш през Града на Базилиска. Той трябва да знае.

- Кой или какво е Базилиска?

- Той е чудовище. Прилича на дракон и вкаменява с погледа си. Изключително мъдро създание, той знае отговорите на много загадки. Почти сигурно е, че може да те упъти къде се намира Храма на Цветовете.

- Почти? Сигурно? Ти какво, легенда ли ми разказваш или приказка?

- Честно казано, нещата, които ти разказах, съм ги узнал чрез слухове или посредством магии.

Посредством магии, бе казал Саафал. Всички в кралство Балх могат да правят големи, малки или поне някакви магии. Всички освен такива като мен, уродите, които се раждат един на хиляда.

- Добре - въздъхна Маркус. - Къде се намира Града на Базилиска?

По лицето на Саафал личеше, че би искал да отговори точно и определено. Но вместо това каза:

- Доколкото разбрах, някъде много далеч на запад.

- Ще го намеря - нетърпеливо каза Маркус.

Саафал вдигна ръка.

- Има две неща, които трябва да знаеш, когато се срещнеш с Базилиска. Първо, не го поглеждай в очите, защото ще се вкамениш.

- А другото?

- Никога не споменавай думата “змия” пред Базилиска.



4.

Младежът бе уморен и от това приятните черти на лицето му, придобиваха леко изкривен и страшен вид. Около челото си имаше омотана чиста бяла превръзка. В лявата си ръка държеше юздите на кон, който потрепваше и пръхтеше, леко раздразнен от пазарлъка, който господарят провеждаше на висок глас. И младежът и добичето изглеждаха прашни и потни, сякаш бяха изминали необикновено дълго разстояние.

Маркус провеждаше пазарлък:

- Виж сега, давам ти тази прекрасна и почти нова “утринна звезда” и 20 сребърни монети за един голям двуостър меч и кинжал с тройно острие.

Продавачът на оръжие изгрухтя презрително:

- Само кинжала с тройно острие струва седемнайсет сребърни монети.

Маркус се помъчи да звучи убедително:

- Добре де, ама аз ти давам боздугана и ти доплащам!

Петдесет и четири сребърни монети бяха всичките пари от кесията на боеца, който го бе нападнал. И почти половината от тях Маркус бе изхарчил по пътя дотук за храна.

- Изглежда вехт и захабен. И често употребяван.

Младият воин се огледа и доста се почуди дали да не прасне продавача по главата с предмета на сделката. Обаче забеляза лъскавите брони на мъжете от Градската Милития (или както там се наричаше - стража), да шетат по пазара и се отказа от това антитърговско намерение.

Продавачът на оръжие също се зачуди. През това време Маркус алчно оглеждаше сергията му. По нея имаше наредени блестящи ятагани и ханджари, лъскави мечове и ками, инкрустирани саби и кинжали. Брадвите и боздуганите бяха изложени на съседна сергия, принадлежаща на същия търговец.

Продавачът накрая се съгласи:

- Добре. Взимам този древен и ръждясал верижен боздуган и ти давам меча и кинжала, които си избрал. Ще доплатиш двайсет и две сребърни монети. И дано нямам повече днес други клиенти като тебе, защото ще се разоря дотам, че да продавам само ножове.

Маркус кимна. Плати, взе двете оръжия и се качи отново на коня си. Бе стигнал до Града на Базилиска. Започна да обикаля. Трябваше да намери убежището, леговището или дупката, където живееше чудовищното създание. Докато се разхождаше по пазара, Маркус се бе заслушал в няколко разговора. Успя да подочуе за Базилиска, че бил нещо като мъдър съветник и любимец на тукашния властник на име Ротнем.

Маркус попита няколко човека къде точно живее Базилиска. Те неизменно побледняваха и даваха един и същ отговор: “Който пита за Базилиска, вече е мъртвец или камък”. След това ускоряваха крачка.

Младият воин попита една куртизанка, която май и без това се канеше да му се обеси на врата. Тя направи същото като гражданите преди нея. Ако не друго, да разпитваш за Базилиска, като че ли бе идеален начин да се отървеш от досадници.

“П-с-с-т.”

Звукът стигна до Маркус.

Младежът се озърна.

- П-с-с-т.

Един мизерен просяк седеше с кръстосани крака недалеч от него и зяпаше втренчено ръждясалата си тенекиена паничка за подаяния. Младият воин се приближи. Понаведе се от седлото и попита:

- Ти ли издаваш тези звуци?

- Разбрах, че търсиш Базилиска - просякът се вглеждаше още по-усилено в паничката си.

- Да. Така е.

- Тогава ме последвай.

Просякът стана и закрачи учудващо бързо. Младежът го последва. Повървяха малко и стигнаха в затънтена уличка.

- Ако те заведа в твърдината на Базилиска, ще ми дадеш пет сребърни монети.

- Добре. А ако се опиташ да ме изиграеш, ще те разполовя заедно с ламаринената ти паничка.

Просякът го поведе. Обикаляха дълго. Изпадналият явно познаваше града като собствената си шепа. След като кръстосваха доста време, Маркус започна да подозира някаква клопка.

Просякът спря. После алчно заяви:

- Парите. Хайде да се разплатим.

- Не виждам никакъв Базилиск - заинати се Маркус.

- Близко сме. Дай парите и ще ти кажа как да стигнеш до Твърдината на Базилиска.

Младежът му даде петте монети. Просякът го упъти:

- Продължаваш по тази улица. Там където се пресича с друга, завиваш надясно.

Маркус последва съвета му. Не след дълго видя Твърдината на Чудовището. Бе ниска и кръгла крепост. Зъберите и бяха сиви като скръб. На решетъчната й порта имаше стражи, въоръжени с копия, по-дълги от нормалните.

Вардияните изгледаха младия воин презрително и го пропуснаха, без да му задават въпроси. Чудейки се кого точно пазят - хората от Звяра или монстера от човеците, Маркус влезе в двора на крепостта.

Навсякъде имаше каменни статуи в естествен ръст. Селяни, пълзящи в нелеп ужас. Бронирани воини, вдигнали мечове за отбрана. Бягащи изцъклени граждани. Бяха изобразени релефно и естествено, все едно са живи. Женските фигури бяха редки.

Внезапно младежът осъзна, че това не са статуи, а хора, вкаменени с ужасна магия. Всички бяха обърнати в една посока. Гледаха към вътрешния вход на цитаделата, който бе просто една голяма дупка в стената. Без врата.

Чу се съскане. Маркус побърза да наведе очи. Припомни си двата съвета на знахаря Саафал. Да не гледа Базилиска в очите. И също така никога, в никакъв случай да не произнася пред него думата “змия”.

Чудовището малко приличаше на дракон. Само че нямаше рога и криле като драконите. Тялото му бе дълго около седем човешки боя, тъмно зелено и люспесто. Туловището му се носеше ниско над земята, подобно на гущер. Около врата му имаше костни израстъци - шипове с дължина около педя. Очите му се намираха неестествено високо в горната част на главата. Бяха изпъкнали и втренчени. Лигавата паст бе пълна с остри зъби. Два от тях, на горната челюст, стърчаха по-напред от другите.

- Защо си дошъл, страннико? - просъска чудовището.

Маркус свали превръзката от челото си. Буквите АМАГ личаха, ясно прогорен върху кожата му.

Младият воин поясни:

- Търся Храма на Цветовете.

Базилискът отбеляза:

- Виждам, че си Амаг. Значи търсиш Храма на Цветовете, понеже искаш да се превърнеш в магьосник.

- Да.

Чудовището издаде рев, който вероятно трябваше да мине за смях.

- А защо мислиш, че ще получиш отговор? Мнозина дойдоха при мен да дирят ответи на глупавите си и незначителни въпроси. Повечето изядох. А някои вкамених и сега красят двора ми.

- Колко мъже са получили отговори и след това си пуснал да си ходят свободно?

- Малцина. Не повече от пръстите на едната ти ръка. За век и половина.

Базилискът се приближи до младежа и след малко зарева:

- ПОГЛЕДНИ МЕ В ОЧИТЕ, АКО ИСКАШ МЪДРОСТ!

Маркус си припомни съветите на черния знахар и наведе още повече лице надолу.

Чудовището протътна:

- ПОГЛЕДНИ МЕ! ПОГЛЕДНИ МЕ ТИ КАЗАХ! ИЛИ ЩЕ ТИ ОТХАПЯ ГЛАВАТА И ЩЕ Я СДЪВЧА.

Маркус вдигна глава и погледна Базилиска в очите.

Дали блясъкът в огромните очи означаваше страх?

Младият воин извади меча си и се приближи към чудовището.

Попита:

- И какво като те погледна в очите? Кажи какво ще стане, като те погледна в очите, ЗМИЙО?

Чудовището отстъпи назад. Просъска разлютено:

- Ти не си обикновен човек.

- Какво от това? Аз не съм обикновен човек. Така е. Аз съм Амаг. Освен това искам да знам къде се намира проклетият Храм на Цветовете!

Острието на меча вече бе само на лакът от мордата на Базилиска. Маркус усещаше зловонния му дъх.

Чудовището сякаш бе онемяло. Гледаше втренчено младия воин. После изръмжа безсилно:

- Защо не се вкаменяваш? Защо не се превръщаш в камък като другите?

- Аз съм Амаг, забрави ли, змийо? След като аз не мога да правя магии, какво могат да направят магиите на мен?

- Вкаменявал съм и други Амаги!

- Значи аз съм различен. Е, ще ми кажеш ли къде е Храма на Цветовете? Или трябва да ти извадя очите с меча си?

Базилискът леко се отдръпна. Все едно искаше да се обърне и да се мушне в леговището си.

Маркус приближи още острието до муцуната му.

И лукаво каза:

- Кажи как би ти харесало да живееш без очи? Ще бъдеш само един сляп гущер, един огромен слепок. Ще бъдеш безсилен да вкамениш когото и да било. Колко хора мислиш ще дойдат да отмъстят за погубените бащи и братя, щом разберат, че всемогъщият и мъдър Базилиск вече е напълно безпомощен?

- Добре, Човече без Магия. Може и да ме победиш. Но преди да изминеш и хиляда крачки от града, воините на моя господар барон Ротнем ще те настигнат. Те ще те накълцат на толкова малки парченца, че никой няма да може да разпознае трупа ти.

- Какво от това? Ти нали ще си сляп? - основателно възрази Маркус.

Базилискът се предаде:

- Ще ти кажа къде е Храмът на Цветовете. Надявам се да умреш там, защото едно от имената му е Храм на Смъртта.



5.

Маркус надигна кожения мях. Забълбука вода. Той загълта шумно, а адамовата му ябълка подскачаше. След като утоли жаждата си, младия мъж сръчка изнурения кон. Бяха изминали много, много път откакто напуснаха Града на Базилиска.

Внезапно младежът видя кулите. Те бяха черни и подредени в кръг. Всяка от тях имаше остър конусовиден връх от злато. “Гледай за десетте кули”, бе казало чудовището. “Те се виждат винаги и заобикалят Храма на Цветовете, който понякога е невидим”.

Пътят до кулите бе застлан с черепи. Лежаха на земята и лъщяха под слънцето. Стотици, може би хиляди. Те гледаха сляпо с дупки вместо очи и се хилеха щърбато със завинали замлъкналите си усти. Около черепите имаше и човешки кости, но те някак не се забелязваха толкова. Освен това, Маркус като че ли бе чувал някъде, че човешките кости се разлагат и превръщат в прах много по бързо от черепа. Главата остава последна.

Базилискът бе казал още: “Ще намериш труповете на много Амаги, които са умрели, без да познаят магията. Затова още наричат Храма на Цветовете - Храм на Смъртта.

Изведнъж конят на Маркус спря. Воинът го пришпори, но животното се изправи на два крака. Започна да се върти на едно място, все едно е болно или раздразнено от нещо. Не искаше да върви напред. Младежът извади меча и плесна добичето с плоското на острието по хълбока. Конят се разигра възмутено и за малко не го изхвърли от седлото.

Маркус слезе от животното и продължи пеша. Черепите хрущяха под краката му, лъщейки на слънцето, подобни на яйца, снесени от чудовищна птица. Маркус свали омразната превръзка от челото си и я захвърли. Надяваше се повече да не му потрябва.

Внезапно от нищото изникнаха десет мъже (или жени), облечени в пурпурнолилави плащове с качулки, в които не се виждаха лица. Заобиколиха Маркус подобно на десетте кули, заграждащи Храма на Цветовете.

Качулатите сякаш не пристъпваха, а се плъзгаха по земята. Плащовете закриваха краката им и не можеше да се разбере. Десетте мрачни фигури започнаха да обикалят младежа, въртейки се в кръг.

Някой от декадата продума с глас, наподобяващ кикот на хиена:

- Какво правиш тук, храбрецо? Магия ли търсиш?

- Да - отвърна Маркус.

Десетте плъзгащи се създания започнаха да хриптят и да мърморят. Младежът не можеше да разбере на него ли говорят, или дрънкат помежду си.

- Още един глупав Амаг.

- Този изглежда много силен.

- Търси магия, а ще намери смърт.

- Така е, колкото и да е як, ще умре подобно на другите нещастници, без магия.

Създанията спряха да се съветват и едно от тях се обърна към Маркус:

- Каква магия искаш да научиш?

- Не знам точно. Просто искам да стана магьосник. Казаха ми, че Храма на Цветовете е единственото място, в което един човек без магия може да се превърне в маг.

- Вярно е - съгласи се една от качулатите фигури. - И все пак какъв цвят магия искаш да научиш?

Те започнаха да бърборят отново, без да изчакват отговорите на Маркус.

- Май че искаш да научиш Черна магия?

- Или ще овладееш Бяла магия?

- Може би предпочиташ Червената магия?

- Или ще станеш майстор на Зелената магия?

- Тук е Храмът на Цветовете, глупако, тук има магии във всички цветове!

Маркус се ядоса.

- Кои сте вие? Май ми се подигравате? Ако е така, ще ви отрежа главите и ще ги побия на всяка една от онези кули отсреща!

Фигурите спряха да се въртят около младежа. Тази срещу него обяви:

- Ние сме Десетте Хилафи, човече без магия. Ние се подчиняваме единствено на върховния Каан Септона - владетеля на кралство Балх и на никой друг.

Друг качулат добави:

- Ние сме тук, за да убиваме глупаците като теб, решили да станат магьосници. Всички тези скелети, които виждаш, са наше дело.

Маркус нанесе удар с меча си срещу Хилафа, нарекъл го глупак. Острието се отклони, точно преди да докосне мага. И безобидно се заби в купчината кости. Младият боец се опита да заколи още един от качулатите. Мечът отново се отплесна и се плъзна настрани.

Те се смееха.

Един от качулатите каза:

- Над всеки от нас е направено защитно заклинание, Амаг. Изрече го лично Върховният Каан.

Хилафът срещу Маркус започна да прави странни движения с ръцете си и да проклина:

- Хиляда вятъра, съберете се. Хиляда вятъра, завъртете се. Хиляда вятъра, вдигнете Човека без Магия и го запратете в една от Черните Кули.

Отнякъде се появи малък ураган. Мъничкият въздушен въртоп достигна Маркус. Не успя да направи кой знае какво, освен че го накара да затвори очи. После безсилното торнадо разроши чупливите му кестеняви коси. И накрая се разсея.

Още един от Хилафите нападна Маркус с магия. Той вдигна ръце над главата си и прошушна нещо. Между дланите му се образува огнена топка, която полетя към младия воин.

Светещото кълбо спря на около лакът от челото на младежа. Избухна безобидно с нищожен пукот. Опърли леко веждите на Маркус, но не го заболя.

Качулатите се развълнуваха. Някой от тях обобщи изплашено:

- Този мъж е неподвластен на всякаква магия.

- Безсилни сме да му навредим - додаде друг от качулатите.

- Само Ечарните са способни да го убият.

- Да ги повикаме тогава - предложи някой от Архимагите.

Десетте качулки леко се наклониха назад. От тях се разнесе хоров вик, който щеше да спука тъпанчетата на Маркус. Започна с тоновете, които издава разярена орлица, защищаваща малките си. Завърши с недоловимото цвъртене на изплашен прилеп, блъскащ се в стените на тясна клетка.

Отнякъде започнаха да се появяват мъже, облечени в зелени дрехи. Само ръкавите на одеждите им бяха тъмносини. Мъжете бяха около стотина и всички тичаха към Маркус с ятагани в ръка. Младият воин прецени, че идват от всички посоки, само не от тази на десетте подредени в кръг кули.

Младежът побягна с все сила към кулите. Десетте Архимага не направиха никакъв опит да му попречат.

А може би и не можеха.



6.

Докато бягаше, Маркус успя за миг да зърне Храма на Цветовете. Беше като мираж в пустиня - виждаш го, но когато затвориш очи и разтърсиш глава - изчезва.

Ечарните бягаха след младежа. За щастие нямаха копия и лъкове, а бяха въоръжени само с ятагани. Големи, широки, блестящи на слънцето остриета. Някои имаха форми на полумесец, други бяха закривени като змии.

Маркус стигна до невидимата сграда. Разбра го, понеже се блъсна в нея.

Един от най-бързите нападатели настигна младия воин. Маркус го удари с меча през кръста. Разхвърча се кръв и вътрешности. Страшния удар разсече нападателя на две половини. Мечът на младежа бе преминал през воина Ечарни с лекотата на бръснач, разрязващ сварено яйце.

Още няколко мъже достигнаха Маркус. Той ги посрещна с ярост, подклаждана от вярата, че е обречен. Бяха толкова много!

Постепенно Ечарните се опомниха и започнаха да се групират. Нападаха поотделно, редувайки се, за да не си пречат. Маркус счупи меча на един от тях с помитащ удар. Следващият му замах разсече воина Ечарни от лявото рамо до десния хълбок, откривайки наяве пулсиращия му черен дроб.

Младежът знаеше, че не може да издържи дълго. Накрая щеше да се умори. Мечовете, които засега почти не го достигаха, щяха да го насекат на парчета.

Маркус започна да пристъпва настрани. Гърбът му все така опираше плътно в една от невидимите стени на Храма. Каза си, че това място все пак трябва да има някакъв вход - видим или не.

Изведнъж нещо изщрака и младежът почувства, че стената зад него поддава. Отчаян, той я подпря силно с гръб. Усети, че се завърта. Някаква част от стената направи пълен оборот и отново се намести на мястото си. А Маркус пропадна в Храма на Цветовете.

Беше странно и изумително. Преди малко младият воин стоеше върху килим от черепи, изправен срещу множество разярени бойци и заслепяващо жежко слънце. Сега се намираше в пълна тъмнина. Имаше не само чувството, че е сляп, но и че на всичко отгоре някой е наложил превръзка върху невиждащите му очи.

Маркус клекна и докосна пода. Бе направен от камък - студен, прашен и сух. Младежът се изправи и закрачи бавно напред. Държеше меча пред себе си, ако случайно се натъкнеше на враг или преграда.

Стъпките му предизвикваха ехо. Маркус си представи, че крачи в огромен мрачен коридор. Който води към Никъде. За момент си спомни Храма на Цветовете такъв, какъвто го зърна в един от редките моменти, когато бе видим. Огромна бяла сграда с купол от чисто злато. Украсена с красиви статуи на мъже, жени и магически създания.

Маркус не знеше колко време е вървял, когато чу зад себе си изщракване. Бе същото като онова, което долови, докато се биеше с Ечарните отвън.

Младежът усети внезапно раздвижване на въздуха. Без да се замисля, скочи с двата крака напред, като щурец. Чу грохот. Нещо огромно се стовари на мястото, където бе стоял преди малко.

Маркус се върна назад и подозрително мушна с меча си. Острието звънна. Пред него се намираше каменна грамада, която щеше да го смаже.

“Когато се намираш в клопка, капанът не те плаши”, ободри се младежът. Предпазливо започна да се движи опипом по стената. Едва бе изминал двайсетина крачки, когато пръстите му напипаха ниша, издълбана в камъка. В нея Маркус напипа нещо меко и ъгловато. Доколкото усещаше, това бе нещо пъхнато в кожен калъф. Той напипа ключалка и нещото се отвори.

Беше книга.

Буквите й светеха. Младежът ги виждаше добре. След миг осъзна, че са на непознат за него език.

Десетте Хилафи безучастно наблюдаваха как бойците Ечарни се мъчат да проникнат в Храма на Цветовете. Воините протягаха ръце напред и се мъчеха да съзрат невидимото. Щом дланите им докосваха стени, Ечарните започваха да псуват и да проклинат, да блъскат с юмруци и да ругаят. Никой от тях обаче не успя да открие входа, през който бе проникнал Амагът.

Един от Хилафите с досада каза:

- Май е по-добре да отзовем тези нещастници. Всички заедно не струват колкото онзи воин без магия, който успя да влезе в Храма.

Друг от качулатите възрази:

- Защо да ги отзоваваме? Нека се помъчат малко. И без това надали ще сторят нещо.

- Обаче и ние не можахме да навредим на проклетия Амаг.

Тези думи предизвикаха размисъл у десетте велики магьосника. След като помълчаха малко, един от тях попита:

- Как мислите, дали това е човекът без магия от Предсказанието?

Останалите кимнаха едновременно.

Някой от качулатите предложи:

- Трябва да повикаме Върховния КаанСептона. Той е единственият в кралството, който може да убие този Амаг и да попречи на Предсказанието да се сбъдне.

И макар, когато казваше името на Върховния Каан, магьосникът да го произнасяше със страхопочитание и ужас, в последните му думи се усещаше неувереност.

Маркус осъзна, че в цялата стена са издълбани ниши, в които имаше книги. И не само книги - имаше палимпсести, обикновени папируси, глинени и восъчни плочки за писане и дори плетеници от лико, които май бяха някакъв вид възлово писмо. Младежът се зае да провери колко е дълга стената.

Вървя известно време и после реши, че помещението, в което се намира, трябва да е кръгло. В противен случай липсата на ъгли или пък какъвто и да е знак, че стената свършва, би означавало, че залата (или стаята) е...

...безкрайна.

Маркус загреба с две ръце и нахвърля книги по пода. Седна върху тях и избра една наслуки. Намираше се в Храма на Цветовете. А това бе единственото място, където един Амаг можеше да се превърне в маг.

Явно начинът бе да чете и да се учи.

Маркус се взря в светещите букви на книгата пред него. Не разбираше и дума от написаното. Нещо повече. Струваше му се, че буквите преливат извън книгата и се появяват по пръстите му. И че те също започват да светят. Младежът се напъна да произнесе на глас това, което му се струваше, че пише в един от редовете на книгата.

Маркус не знаеше дали наистина е успял да прочете изречението. Може би това бе измислено словосъчетание, плод на препатилата му и изнурена глава. Въпреки съмненията си, младежът отвори уста и внимателно произнесе:

- Кадаш ме ходини дилайла.

За момент си помисли, че това, което казва, е пълна безмислица. После усети как нещо капна на лявата му буза. Маркус пипна капката и после близна внимателно върха на пръста си.

Вода.

Той бе направил Водно заклинание. Заклинание за Енволтуване. Бе призовал Вода.

Маркус нагласи внимателно уста там, където очакваше да падне следващата капка.

Беше жаден.



7.

Измина месец, откакто Амагът бе проникнал в Храма на Цветовете. Уплашени, десетте Хилафи бяха повикали своя господар и учител - Върховния Каан, владетел на кралство Балх. Неговото име бе Септона.

Върховният пристигна с хиляда бойци Ечарни. Неговата лична гвардия.

Ечарните бяха най-свирепите и могъщи воини в кралството.

Отнемаха ги още невръстни от родителите им. Деца, показали необичайни магически способности.

След това в продължение на петнайсет години се обучаваха на бойни изкуства и Черна магия. И също така да почитат и да се кланят само на един човек - Върховния Каан.

Ечарните се обличаха в светлозелено. Предводителите им се отличаваха от останалите по избръснатите глави с оставени дълги коси (конски опашки) в средата на темето. Думата “Ечарни” внушаваше страх.

Десетте Хилафи бяха коленичили пред своя току-що пристигнал Господар. Търпеливо чакаха неговите въпроси.

Септона бе мъж с орлов нос, а лицето му бе изпито и вглъбено. Бе висок и слаб. Одеждите му преливаха от един цвят в друг и никой не можеше да каже как точно е облечен. Очите му приличаха на онези звезди, които лудите звездобройци наричат НОВИ. Под тях имаше черни торбички и кръгове със същия цвят. Косата му бе дълга, сплъстена и черна като лоното на пещера.

Върховния Адепт строго попита:

- Значи твърдите, че общите усилия на десетима ви са били непосилни да спрат един Амаг?

- Да, господарю. Той бе неподвластен на всяка известна ни магия.

- А Ечарните? Всеки от вас има по десет на разположение.

Един от коленичилите Хилафи съобщи:

- Те също бяха безсилни, господарю. Амагът уби двама Ечарни и проникна в Храма на Цветовете. Щяхме да го последваме, но Храма е поставен под Магическа Възбрана.

- Човек без Магия е успял да убие двама Ечарни? Велики Тонгог, този сигурно е Амагът от Предсказанието.

- Да, господарю, и ние мислихме над тази възможност - съгласиха се десетте магьосници.

Каанът се замисли за момент. После се обнадежди.

- Все пак Храма на Цветовете е известен и като Храм на Смъртта. В него има Черни Заклинания на Самаел, магии-капани и книги за Некромантия, които са способни да подлудят или да убият всеки нормален човек. Възможно е Амагът да намери смъртта си, погубен от самите вълшебства, които се мъчи да изучава.

Десетте велики мага понечиха да се съгласят с господаря си.

Внезапно ги сепна страхотен тътен като от изригнал вулкан.

Каанът Септона ведно с декадата магьосници се обърна към Храма на Цветовете. В този момент изглеждаха изплашени и не толкова велики и достолепни.

Храма на Цветовете бе станал видим завинаги. Освен това се тресеше. Като от земетресение. Сякаш го удряха мълнии. Само че отвътре. От белоснежните му стени се къртеха бели камъчета. А златният му купол ръсеше жълти люспици злато.

Маркус разлистваше поредната книга със светещи букви. Вече бе овладял магиите на пет цвята. А също и заклинания, с които да Енволтува храна и вода.

Името й бе Книга на Предсказанието. На първата страница имаше само две изречения. Останалите листове бяха бели и чисти, като задната страна на надгробна плоча.

Пръстът на Маркус се придвижи по светещите редове. Устните му мърдаха беззвучно:

“Риб рид ве аронани нуно Рюдюлосер.
Бен хекрес ибиг Мюлук декада Муронани.”

Преводът на тези редове гласеше:

“Ще дойде мъж без магия от Изток.
Той ще низвергне Адепта и ще убие десетте Архимаги.”



8.

Статуите от Храма на Цветовете започнаха да се срутват с грохот. В началото падаха малки камъни, после по-големи парчета. Мраморни мъже, жени и приказни създания падаха от огромна височина и се превръщаха в дребни късчета. Златният купол се разтвори, подобно на челюстта на гигантски звяр. И се разцепи на големи късове.

Постепенно целият Храм се срина. Вдигнаха се облаци каменна пушилка и златен прах.

Един мъж излезе от развалините. Невредим. Прах, на места бяла, на места златна го покриваше от главата до петите. На челото му личеше жигосана думата Амаг.

Останките от Храма на Цветовете бяха обградени от над хиляда Ечарни. Строени в три обръча, всеки по-широк от предишния. След тях в една редица стояха наредени десетте Хилафи. Най-отзад в златна колесница с впрегнати четири еднорога седеше самият Върховен Каан.

Маркус се доближи до първия обръч Ечарни. Вдигна ръце пред себе си и направи заклинание. Никой не можа да разбере точно думите или езика.

След това Маркус изкрещя:

- Всички да паднат на колене!

Воините Ечарни се строполиха като подкосени и коленичиха. Всичките хиляда деветдесет и осем. Бяха смаяни. Не можеха да проумеят как телата им правят нещо, което мозъците не желаят. Искаха, но не можеха да се изправят и да съсекат проклетия магьосник, който бе хвърлил заклинание над тях. И който необяснимо защо имаше надпис “АМАГ” на челото.

Само единайсет мъже се удържаха прави. Десетте магьосници, които стояха в аурата на своя господар. Изглежда магията не бе достатъчно силна да го съкруши. Той им предлагаше защита, внушаваше им гордост и сила.

Минавайки през кръговете на безпомощните Ечарни, Маркус стигна до декадата Хилафи. Те моментално започнаха да хвърлят срещу него клетви и магии.

Маркус изпъна дясната си ръка с длан напред. Каза презрително:

- Вече не владеете никакви магии. Превърнете се в Амаги.

Повтори:

- СТАНЕТЕ АМАГИ!

От качулките на десетте архимагьосници заизлиза пушек. Разнесе се миризма на изгоряла плът. Десетте паднаха на земята и взеха да посягат към лицата си, крещейки. Някои припаднаха от болка.

Върховният Каан изгледа с отвращение своите ученици.

После попита учудено:

- Ти си Амагът от Предсказанието, нали?

- Да - съгласи се Маркус. И продължи:

- Само че вече не съм Амаг. Ти обаче ще станеш такъв.

Септона не отговори. Вместо това започна да произнася гърлено някакви странни думи на мъртъв език.

Маркус разпозна заклинание за Енволтуване. С него Върховния Адепт щеше да призове Трите Демона. Самаел, Елохим и Леонард. Те трябваше да убият Маркус, да отнемат душата му и да я завлекат направо в Ада.

Маркус заповяда:

- Превърни се в Амаг като слугите си!

Септона погледна младежа и млъкна за момент, сякаш бе забравил думите на заклинанието. После обаче се опомни. И продължи с творенето на ужасната магия.

Маркус вдигна ръце над главата си и изкрещя:

- ФАЦИНА КОРАМЕ ПЕВО АМАГ!

Върховния Адепт затвори уста и падна на колене. Виждаше се как пули очи и се мъчи да се освободи от магията на Маркус. Вените по слепоочията му се издуха и заплашваха да се пръснат от напрежение.

После едната магия надделя над другата. Върховния Адепт Септона се прекърши. Раменете му се отпуснаха. Той замря, нищожен в своето безсилие.

Маркус докосна с лявата си ръка огнения знак “АМАГ” на челото си. Вдигна високо дясната си ръка. В нея се образува кълбо от бяла светлина. То полетя, докосна лицето на Върховния Адепт и го повали в несвяст.

Когато Маркус свали ръцете си, дамгата на челото му беше изчезнала. Жигата “АМАГ” се бе появила, съвсем прясна и димяща върху лоба на Върховния Каан.

Маркус тръгна към златната колесница с четирите еднорога. Те бяха досущ като огромни бели коне. Само че от челата им стърчеше бял рог, дълъг колкото детска ръка и дебел колкото мъжки палец. Очите на създанията излъчваха разум и приличаха на човешки.

Маркус започна да ги разпряга от каретата. Те запръхтяха и воинът-магьосник взе да им говори успокояващо. Не би си позволил да тормози магически създания, известни с добротата и благостта си, да дърпат колесницата му. До столицата. По-скоро би впрегнал някой убиец.

Ами да. Хиляда Ечарни. На разположение. Тъкмо можеха да се сменят, когато поискат. За да не се изморяват много.

Внезапно чу глас до себе си:

- Господарю...

Маркус се обърна.

Беше предводителят на Ечарните. Мъж на средна възраст, много добре сложен, с обръсната, лъщяща глава и дълги, извити надолу мустаци. Изглежда човекът имаше вродени магически способности, защото бе успял да се дотътри до него пълзешком. Бе превъзмогнал частично заклинанието, но все пак не можеше да се изправи.

Маркус го подкани:

- Кажи.

Генералът попита боязливо:

- Вие сте новият Владетел, нали?

- Да.

- Как да ви наричаме, господарю?

- Маркус. Казвам се Маркус. А как е твоето име?

- Аз съм генерал Пантотен, господарю. Предвождам всички Ечарни. Значи вие ще бъдете новият Върховен Каан, господарю Маркус?

- Да.

Междувременно младежът упя да освободи четирите еднорога от юздите и поводите им. Те изцвилиха в знак на благодарност и се разбягаха.

Генерал Пантотен изглеждаше така, сякаш всичко, в което някога е вярвал, е било разрушено и е изчезнало. Като че ли в момента търсеше да го замени с нещо друго.

Предложи:

- Господарю Маркус, аз и моите войници веднага ще положим клетва за вярност пред вас!

- По-късно. Когато стигнем до столицата. И аз седна на трона на предишния Каан. А сега искам да завържете тези - Маркус посочи Септона и декадата бивши магьосници. - После ще ги вземем с нас в столицата Шамбала и ще ги завържем на Централния площад. Ще трябва, разбира се, да свалите качулките им, генерале, за да могат всички да видят, че имат дамга Амаг на челата си.

- Това е просто начин да ги осъдите на смърт, нали, господарю? Тълпата направо ще ги разкъса. Знаете, че е наредено да се убиват Амагите и освен това за тях има обявена награда.

- Именно. Не аз съм издал тази заповед.

В гласа на генерал Пантотен се появи безпокойство:

- Ами ако окажат съпротива, Господарю?

- Не се страхувай, генерале. Колкото и да са били могъщи, вече не могат да направят никакво вълшебство. Вече са просто едни отчаяни нещастници, генерале. Вече са просто едни Хора без Магия.

CONFESSION

My church is small but, in compensation, there is a cemetery close to it. A lot of people, after visiting a relatives' graves, come to the House of God to light a candle and pray for them. It is not a large cemetery and although I am a priest I take care of it, too. I pluck the weeds, straighten a cross overturned or tilted by the wind. From time to time, I water the flowers on the graves and make lanes among them. I don't have much work.

I don't overwork at the church, either.

Especially today. A couple of people made confessions.

Some came to pray.

I read ‘The Raven’ by Poe most of the day and now I am poetically disposed. The day is drawing to an end. The sun is slowly sinking below the horizon. The sky is reddish as if torn flesh merged with the light-blue clouds and created a drawing by Boche.

I gazed at the summer sky for a moment before closing the church gate. Sometimes, I feel heavy with the sins heard during the day.

A man was coming across the churchyard. When he saw that I was about to close the church, he quickened his step. He was with broad shoulders, dressed in a Kardin suit with big wet stains around the armpits.

His round face was red and shiny. Drops of sweat streamed down his face, reached his nose and dropped on his chest.

Breathing heavily, he asked, ‘Father, I would like to make a confession. Would you listen to me?’

I said, ‘I haven't sent back anyone yet, son. Come with me to the confessional.’

I entered my part of the confessional and he sat down in his. I slid the netlike window between us to make him feel at ease.

I saw his face just for a while but I was impressed by it. His hair was sleeked back with hair gel and although he looked young, there was a high rather wrinkled forehead under his hair. His eyes were deep and arrogant. His nose was straight and his lower jaw was more protruding than his upper one.

‘Wait a second, son’, I said. I took the Bible from the shelf next to me, held it tight in my hands and encouraged him: ‘Go on, son.’

‘I would like to know, do you keep the secret of the confession?’

‘Every priest, entering the bosom of the church, takes a vow not only to listen to people's sins but to impress on them penance keeping their secrets in his heart.’ I was still poetically disposed.

‘How can I be sure that you won't go to the police after you listen to what I have to say?’

‘My son, a lot of people have confessed before me. I have heard things which make normal people's hair stand on end. If you are afraid of talking in my presence you can leave. I was about to lock the church.’

‘I am sorry, Father. It's my first confession.’

Then he continued. He spoke for almost fifteen minutes without a break. I don't want to repeat to anyone the things that I heard from him.

The man was a hired assassin. He had started at the age of nineteen. Now he was twenty-seven. I laughed at him in the beginning. A lot of crazy people come to me just to have a chat with someone. But after he told me about some of the murders he had committed and the way he had committed them, my doubts vanished.

No one could make up the things he told me.

Actually, he did not intend to come to church but had difficulties sleeping lately. He couldn't fall asleep nights on end and when, finally, he managed to fall asleep he had nightmares. His numerous victims rose from the dead and haunted him. When he woke up, his sheet were torn and his face wet with sweat and tears.

‘I went to a psychologist, Father.’

‘Obviously he didn't help, son.’

‘He kept asking me what I did for a living, Father. I lied to him but he was clever and didn't believe me. He wanted to know what my real profession was. He made me do different tests. RFM-tests, experimental electric rhythmo-dream and what not. One day he was waiting for me in his office with a court order committing me into a mental hospital and two policemen.

‘Maybe God wanted you to be treated.’

He interrupted me in a firm tone, ‘I am not crazy, Father. I managed to escape and then...’

Something in his voice made me grab the cross hanging on my chest. I held the Bible in the other hand. ‘What happened to the psychologist, son?’

‘One night, I went back for him...’

Both of us kept silent for a moment. I was shocked of what I had heard and was thinking about it and he was probably taking breath after the long talking.

After that he said, ‘I know that my sins can't be expiated, Father.’

‘But I have heard that you make people with more trivial faults to repeat a couple of times a day Ave Maria or Our Father. And if you impose such a punishment on me, Father, I am sure that it will help me.’

‘The confession is over, son,’ said I adamantly.

I slid aside the netlike window and repeated, ‘The confession is over, forever !!!’

I opened the hollow Bible, took the 38-calibre out of it and shot him in the head.

I locked the church hurriedly. There are such cases sometimes. I have to judge some people. I have to be their Prosecutor, Judge and Executioner all at the same time.

The ones like him have no right to use a lawyer.

I will bury him in the nearby cemetery after midnight. I think that the inhabitants of our small town would lynch me, if they found out how many people I have judged and buried late at night.

I pray for their immortal souls.



(c) Radi Radev 1998
all rights reserved

ИЗПОВЕД

Написах този разказ бързо и инстинктивно. По-късно той стана най-популярната ми творба.
"Изповед" е награден от Better Karma Writing Contest и е публикуван във вестник Капитал. Снимките, които виждате са правени специално за разказа от фотографа Ангел Коцев.

Моята църква е малка, но затова пък до нея има гробище. Не са малко хората, които след като са посетили гробовете на близките си, идват в Божия дом да запалят свещ и да се помолят за тях. Гробището не е голямо и макар, че съм свещеник се грижа и за него. Оскубвам плевелите и бурените, оправям някой съборен или наклонен от вятъра кръст. От време на време поливам цветята на гробовете и прокарвам пътечки между тях. Няма много работа.

В църквата също не се претоварвам. Особено днес. Имаше един-двама, които се изповядаха. Неколцина дойдоха да се молят.

През по-голямата част от деня четох „Гарванът“ на По и сега съм настроен поетично. Свечерява се. Слънцето бавно се потапя зад хоризонта. Небето има червеникав оттенък, сякаш разкъсана плът се е сляла с бледосите облаци и е нарисувала картина на Бош. Преди да затворя църковната порта, за момент се зазяпах в лятното небе. Понякога се чувствам натежал от чутите през деня прегрешения.

Някакъв мъж идваше през църковния двор. Като видя, че ще затварям, се разбърза. Бе широкоплещест и облечен в костюм на „Карден“ с големи мокри петна около мишниците. Грубоватото му лице бе лъскаво и зачервено. Капки пот се стичаха по челото му, достигаха носа и падаха на гърдите му. Попита задъхано:

— Отче, искам да се изповядам. Ще ме изслушате ли?

Казах:

— Не съм отказал още на никой, сине. Ела с мен до изповедалната.

Влязох в моята ниша и той седна в неговата. Дръпнах мрежестото прозорче помежду ни, за да не се притеснява. Видях лицето му за малко време, но ми направи впечатление. Косата му бе пригладена назад с гел. Под нея имаше високо чело, доста набраздено от бръчки, въпреки че изглеждаше млад. Очите му бяха дълбоки и гледаха арогантно. Носът бе правилен, а долната челюст мъничко издадена над горната.

Аз казах:

— Почакай малко, сине…

Взех Библията от поличката до мен и я стиснах силно с ръцете си, дадох му кураж:

— Продължавай, синко.

— Искам да знам спазвате ли тайната на изповедта?

— Всеки свещеник, встъпвайки в лоното на църквата, дава обет, че не само ще изслушва хорските грехове, но и ще внушава покаяние за тях, пазейки тайната в сърцето си.

Все още имах поетично настроение.

— Откъде да съм сигурен, че няма да отидете в полицията след като ме изслушате?

— Сине, много хора са се изповядвали пред мен. Чувал съм неща, от които косите на нормалните хора настръхват. Ако те е страх да говориш пред мен, можеш да си тръгнеш. Тъкмо щях да заключвам вратата.

— Извинете, отче. За първи път се изповядвам.

След това продължи.

Говори почти петнайсет минути без да спира. Не ми се иска пред никой да повтарям това, което чух от него.

Мъжът бил наемен убиец. Започнал на деветнайсетгодишна възраст. Сега бил на двайсет и седем. В началото му се изсмях. Доста откачени идват при мен, просто за да си побъбрят с някого. Обаче след като човекът ми разказа за няколко убийства, извършени от него и за начина на изпълнението им, съмненията ми се разсеяха.

Никой не може да си измисли нещата, които той ми разказа. Всъщност никога нямало да стъпи в църква. Но напоследък не можел да спи по цели нощи. Щом все пак успеел, сънувал кошмари. Многобройните му жвертви възкръсвали от гробовете и започвали да го преследват. Щом се събудел, чаршафите били разкъсани, а лицето му — мокро от сълзи и пот.

— Отидох и на психолог, отче.

— Явно не ти е помогнал, сине.

— Постоянно ме питаше с какво се занимавам, отче. Лъжех го, но той бе умен и не вярваше. Искаше да знае каква е истинската ми професия. Подлагаше ме на различни изследвания: РЕМ-тестове, експериментален електрически ритмосън и какво ли още не. Един ден ме чакаше в частния си кабинет със съдебно решение за принудително настаняване в психиатрична клиника и двама полицаи…

— Може би Бог е искал да се лекуваш.

Той ме прекъсна с твърд тон:

— Не съм луд, отче! Успях да избягам, а после…

Нещо в тона му ме накара да хвана кръста, окачен на гърдите ми. С другата ръка държах Библията.

— Какво стана с психолога, сине?

— Една нощ се върнах за него…

И двамата помълчахме около минута. Аз размишлявах потресен от чутото, а той сигурно си поемаше дъх след като бе говорил толкова време.

После той каза:

— Знам, че моите грехове не могат да се изкупят, отче. Но съм чувал, че карате хората с по-малко грехове да казват по няколко пъти на ден Аве Мария и Отче наш. Ако ми наложите някакво подобно наказание, отче, почти съм сигурен, че ще ми помогне.

— Изповедта свърши, синко! — казах настоятелно.

Плъзнах настрани мрежестото прозорче. Повторих:

— Изповедта свърши завинаги!!!

Отворих кухата Библия. Извадих 38-калибровия от нея и го застрелях в главата.

Побързах да заключа църквата. Понякога има и такива случаи. Хора, които се налага да съдя. Трябва да им бъда едновременно Прокурор, Съдия и Палач. Такива като него нямат право на Адвокат. След като мине полунощ ще го заровя в близкото гробище. Мисля, че жителите на нашето малко градче ще ме линчуват, ако разберат колко хора съм Осъдил и погребал нощем.

Моля се за безсмъртните им души.

СТАЯТА НА ЛОРДА

Този разказ е сравнително нов и добър по моето скромно мнение. Спомнете си за него следващия път, когато посетите книжарница.

Къщата бе триетажна и имаше два напълно отделни входа, които не бяха свързани с общи коридори. Беше препълнена с наематели. Хазяинът Джонатан Крейн живееше в една стая на първия етаж. Сестра му Катрин пък живееше в партера.

Къщата се намираше в един скромен квартал на Лондон, на улица „Бъгър Плейс“. Триетажният издължен и монументален дом си имаше вътрешен двор. Около първия етаж беше посаден бръшлян. Той бе така оплетен в дървени пръчки, че да затрудни всячески евентуалните крадци да достигнат до прозорците. И наистина — беше се образувала нещо като преграда висока осем фута, която не позволяваше безпрепятственото катерене и проникване от страна на улицата.

Входът откъм улицата беше запречен със солидна и дебела дъбова врата. Тя беше боядисана в лешников цвят и лъщеше, понеже беше лакирана; на вратата можеше да се види желязна табелка, на която бе изписано името на хазяина; имаше също и бронзово чукче с форма на лъвска глава, която блестеше, най-вече около зъбите.

Една от стаите на първия етаж на къщата беше винаги празна. За нея нямаше наематели. Нещо повече — хазяинът — г-н Крейн плащаше на доброволци (ако се намерят), за да прекарат една нощ в Стаята. Защото тя беше обитавана от духове.

Беше 1-ви март 1865 г., когато се яви още един доброволец да преспи в необикновената стая. Казваше се Том Копелсън — нехранимайко, сводник и крадец. Беше брадясал и гологлав, облечен все пак прилично в кафяв редингот и черен панталон. Среден на ръст, но все пак изключително пълен и як мъжага; носът му бе счупен, а очите, присвити в гънки от сланина гледаха необичайно грубо и алчно.

Хазяинът Джонатан Крейн го покани в собствената си стая за да обсъдят престоя му за една нощ в къщата.

Крейн седна на любимото си кресло в лешников цвят, а на госта си предложи обикновен дървен стол. Хазяинът беше много висок мъж — около шест фута и три дюйма, слаб но добре сложен. Имаше много дълга, гъста и къдрава брада, която правеше лицето му да изглежда някак издължено. Очите му кафяви на цвят — гледаха умно и проницателно. Джонатан Крейн беше облечен в широки стари панталони, подобни на шалвари и дебел сив плетен пуловер.

Том Копелсън нетърпеливо попита:

— Колко даваш, ако изкарам една нощ в онази стая? — личеше си, че Копелсън е грубоват и без възпитание човек, с просташки обноски.

— Пет златни гвинеи. — обеща хазяина. — Ако оцелете до сутринта и успеете сам да ни отворите вратата.

Нищо обаче не можеше да уплаши Том Копелсън, освен може би полицай в малките часове на нощта.

— А някой… умирал ли е там — в тази стая?

— Да. — честно съобщи господин Крейн.

— Колко човека?

— Няма значение. — опъна се хазяина. Съгласен ли сте, или не?

— Да. Да знаеш, нося два пистолета в мене.

— Добре. — явно това, че доброволецът бе въоръжен не направи никакво впечатление на хазяина.

— Имам и нож. Донесох и няколко звънеца.

— За какво са ви? — полюбопитства господин Крейн.

— Искам да окача звънците в коридора. Ще ги свържа с въжета, които стигат до един от коридорите на първия етаж. Така, че ако някой или нещо ме заплаши… Първо ще го застрелям, разбира се. Но ако се окаже, че не мога да се справя, или че са повече от мен, ще раздрусам въжетата. Звънците ще вдигнат шум, и така всеки в къщата, който го чуе, ще може да ми дойде на помощ.

— Много добре. — ентусиазирано се съгласи хазяина. На никоя от предишните жерт… — ъ-ъ-ъ доброволци не му беше дошло на ума нищо подобно.

— Защото са били страхливци. И нещастници — уверено обяви Том Копелсън.

Беше около пет следобяд, когато доброволецът и хазяинът влязоха в Обитаваната стая, за да монтират системата от звънци. Вътре беше студено и леко миришеше на лавандула.

Том Копелсън огледа набързо стаята и се учуди колко много мебели имаше в нея. Стената откъм вратата беше почти напълно закрита от огромен петкрилен гардероб. Половината от стаята пък беше заета от широка спалня. Спалнята беше масивна и от едната страна нямаше табли, а две малки ракли за завивките. Вдясно от нея имаше голяма, потъмняла от старост кръгла дървена маса. До нея беше опрян самотен и единствен в стаята, висок стол. До големите и обширни прозорци бяха подредени няколко ниски шкафчета. Едно счупено огледало с височина три фута беше подпряно на прозорците и стоеше върху едно от шкафчетата.

Обитаваната стая беше старателно изметена. По ъглите на тавана обаче се виждаха паяжини, а стъклата на прозорците, както и счупеното огледало, бяха мръсни и отдавна немити.

Том Копелсън предложи:

— Дръпни въжетата, а аз ще отида до твоята стая за да проверя дали се чуват.

— Добре. Ела само да ти покажа къде е.

Хазяинът изведе Копелсън до дъното на коридора и отвори вратата, която се намираше в самия му край. Погледна подозрително Том Копелсън да не би да открадне нещо. После се престраши и каза:

— Затвори вратата, а аз ще отида да дрънча.

Миг по-късно тази част от къщата беше проглушена от оглушителен и нехармоничен звън.

Том Копелсън доволно се запъти към обитаваната стая. Не само че дрънченето се чуваше навсякъде. Беше толкова пронизително, че със сигурност би пропъдило всеки среднощен обирджия или мародер.

2.

Минаваше полунощ, а хазяинът Джонатан Крейн не спеше. Редеше пасианс с един от синовете си — Робърт. Робърт не живееше в обитаваната къща, но Джонатан го бе поканил за всеки случай. Винаги го викаше, когато имаше доброволец да преспи в онази стая. Робърт Крейн бе по-висок дори от баща си, но доста слаб. Беше симпатичен, с овално лице, дебели устни и нагъл поглед. Учеше в Итън на издръжка на баща си. Не беше особено смел, по-скоро нахален и приказлив.

Робърт попита:

— Тате, мислиш ли, че онзи негодяй в Обитаваната стая ще се справи?

— Надявам се, Боби. Ако прекара в стаята цяла нощ и не му се случи нищо… Ще бъде добре за нас. Ще можем да я даваме под наем занапред.

— А ще минава ли някой да го наглежда?

— Опитах се да предложа на уличните полицаи няколко шилинга. Никой не иска обаче да влиза там по сред нощ.

— И ще редим пасианси до сутринта?

— Да, момчето ми. Или докато се случи нещо.

Двамата продължиха да обръщат картите.

Наближаваше един часа, когато звънците бясно започнаха да дрънчат. Откъм Обитаваната стая се чу изстрел. После още един. После се чуха крясъци и шум от борба.

Джонатан и Робърт моментално скочиха на крака. Взеха по една свещ. Хазяинът грабна ръжен в дясната си ръка. Синът му взе едни огромен кухненски нож.

Двамата предпазливо тръгнаха по тесния коридор към стаята. Звънците продължавха да дрънчат.

Шумът спря, точно преди Джонатан да отвори вратата. Хазяинът и сина му влязоха в Обитаваната стая.

Том Копелсън лежеше на пода в средата на стаята. Намираше се между масата и спалнята. Беше мъртъв.

Главата на Том Копелсън беше цялата окървавена. Капки кръв бяха опръскали лицето му, но течноста беше най-много под тила му и бавно се просмукваше в килима.

Спалнята беше някак странно наклонена. Когато Джонатан Крейн се наведе, видя че два от дървените крака на спалнята липсваха. Хазяинът заповяда на сина си:

— Бягай да викаш полиция. Бързо!

Джонатан отново се наведе и заоглежда Том. Лицето на Копелсън беше изкривено от ужас. Смъртта му видимо беше причинена от много удари с тъп предмет. По главата. И то изотзад. Въпреки това Том лежеше по гръб. Странно. Всъщност всичко в тази стая беше странно. Джонатан отново погледна брадясалото и ужасено лице на Копелсън, и изцъклнеите му безжизнени очи. Двата счупени крака на спалнята лежаха до трупа. Бяха червени, а на места черни от съсирена вече кръв.

Внезапно хазяинът осъзна, че се намира сам в Обитаваната стая. И то посред нощ.

Джонатан Крейн светкавично избяга от стаята и затръшна вратата. Прибра се в собствената си стая и залости вратата. Беше изплашен и ужасен.

Надяваше се скоро да дойде полиция.

3.

Беше изминала почти седмица, когато се яви нов доброволец да прекара една нощ в обитаваната стая. Казваше се Тейвис Коернър и беше благородник. По-точно лорд.

Когато видя каретата с черни коне и герб да спира пред дума му, Джонатан Крейн започна да заеква. После излезе и посрещна Достопочения на вратата. Мъжът беше висок почти шест фута и носеше тъмносив костюм от тъмносин плат. Имаше и перука, а лицето му бе гладко избръснато.

— Здравейте. — учтиво каза непознатият благородник.

— Здравейте. — изпелтечи хазяина.

— Аз съм лорд Тейвис Коернър. — представи се непознатият. — Искам да прекарам една нощ във вашата Обитавана стая.

— Невъзможно. — решително заяви Крейн.

— Обръщайте се към мен с милорд!- излая лордът. И не ми отказвайте, за да не ви изритам от вашата съборетина!

— Милорд… — замънка хазяина. .. Сигурно сте чул, че в тази стая имаше няколко смъртни случая. Не мога да позволя милорд да остане тук през нощта.

— Не сте ли чувал за откачения лорд Коернър. За лудия лорд, който се сражава с духове? — изхили се откачено благородникът.

Коернър, трескаво се замисли хазяинът, Коернър. Май че някога беше чувал за някакъв лорд, който имал странни интереси към свръхестественото. Не предполагаше, че е възможно да види подобна странна птица. Крейн погледна отново лорда. Под костюма си носеше сива жилетка на червени карета. Лицето му беше честно, макар и злобно в момента, понеже очичките му се бяха присвили. Носа на благородника бе чип, а челото високо, макар и закрито от нахлупената черна перука. Устата му беше малка, но брадичката волева и издадена напред.

Крейн попита:

— Ще можете ли да осигурите полицейско присъствие, милорд. За нощта, когато смятате да прекарате тук?

— Колко? — попита Коернър.

— Какво колко?

— Колко полицаи ще искаш, човече?

— Най-малко трима, милорд. Не бих желал ако се случи нещо с милорд, да прекарам остатъка от дните си в затвора. Също така, възможно е, ако в къщата има повече лица на закона, те да защитят милорд от евентуално… ъ-ъ-ъ… нападение.

— Престани да увърташ нещастно човече, такова. Довечера в седем ще ти доведа двама полицаи. И един комодор ако това ще те направи щастлив. Довечера в седем. Съгласен ли си? — нещо в тона на лорда подсказваше, че ако не се съгласи Крейн ще си има неприятности с полицаи, после с комодор, след това с него — лорд Коернър, и накрая да не дава Господ, може би и със самата кралица.

— Както нареди, милорд. — нещастно се съгласи Джонатан Крейн.

Така лорд Коернър уговори пребиваването си за една нощ в Обитаваната стая на ул. Бъгър Плейс 413.

Точно в седем, каретата на лорда гръмко спря пред къщата с духовете. Двата черни коня, впренати в нея трополяха нервно на място, цвилеха, и се опитваха да се изправят на задните си крака.

Зад каретата спря полицейски кеб. От него излезе полицай, отвори вратата и оттам се появи снажната осанка на възрастен мъж с огромни мустаци, чиито върхове сочеха нагоре.

Хазяинът Крейн се държеше видимо мазно, раболепно и притеснено. Лорд Коернър пожела да се затвори в Обитаваната стая.

— Милорд… — замънка хазяинът. — Поне носите ли оръжие?

— Да. Ухили се лордът и показа кожен калъф. — Това тук е пушка, марка „Пърдей“, специално изработена по моя поръчка. Едната и цев стреля с обикновени куршуми. Другата цев е специално пригодена да се зарежда отпред.

— С какво стреля другата цев, милорд?

— Със сребърни пенита. Старо и изпитано средство срещу духове.

Снажният комодор и двамата полицаи нахълтаха преди Лорд Коернър в Обитаваната стая. Хазяинът се почувства не на място, като пришълец в собствената си къща.

Комодорът попита:

— За какво са тези звънци?

— Сър… ъ-ъ-ъ

— Казвам се Рукър.

— Мистър Рукър, тези звънци останаха като наследство от един доброволец. Чрез тях може да се извика помощ.

Комодорът се обърна към хазяина:

— Вашето име беше..

— Крейн. Джонатан Крейн.

— Добре, мистър Крейн. Ако имате някакви естествени нужди, трябва да ги облекчите сега. Защото утре до развиделяване няма да излизате от вашата стая.

Хазяинът мигом се оттегли. През това време комодорът започна бясно да дърпа въжетата. Звънците огкушиха коридорите.

Лорд Коернър възкликна:

— Чува се добре, Рукър!

— Да, милорд. Въпреки това ще съм по-спокоен ако моите двама полицаи проверяват през половин час, как се чувства милорд.

— Както кажеш, Рукър. Когато ще влизат обаче, първо да тропат на вратата и да се представят, че да не ги застрелям по погрешка. Малко съм нервен, знаеш.

Лорд Коернър се затвори в обитаваната стая. Преди това обаче помоли полицаите да проверят стаята отново. В едната си ръка лордът държеше няколко книги. Хазяинът, който се беше върнал при групата набързо погледна заглавията им. А те бяха:

„Dogme et rituel la Haute magie“, „Histore de la magie“ и „Les clavicules da Salomon“.

Хазяинът възкликна:

— Милорд се интересува от магии?

— Само повърхностно Крейн, само повърхностно. Аз съм просто един аматьор.

4.

Лорд Коернър се затвори в Обитаваната стая. Комодор Рукър и двамата полицаи се затвориха в стаята на хазяина със самия него. Оглеждаха подозрително всичко. Най-вече Джонатан Крейн.

Хазяинът се притесни още повече:

— Джентълмени, ако нещо се случи с лорд Коернър, нали няма да държите мен отговорен?

— Ако си постоянно пред очите ни, няма да пострадаш. — лаконично отвърна комодорът.

Засега всичко вървеше добре. Наближаваше дванайсет, но лордът се чувстваше бодър. Двамата полицаи ходеха да проверяват има ли нередности. Последният път лордът ги помоли да донесат някаква храна. Хазяинът прати малко студено телешко и халба бира. Комодор Рукър забеляза, че очите на хазяина светеха алчно, докато даваше храната на полицаите.

Комодорът бръкна в джоба си и извади златна гвинея. Подаде я на хазяина.

— Но, моля ви, сър, вие сте мои гости. — заоправдава се Крейн.

— Вземете ги, Крейн. По някое време аз и момчетата ми също ще се възползваме от гостоприемството ви. Някъде около два след полунощ, когато огладнеем съвсем.

Рукър забеляза доволното изражение на Крейн и вътрешно се изхили. Неговата работа беше да познава какво мислят хората.

Часовникът в стаята на хазяина удари един след полунощ. Двамата полицаи отидоха до Стаята с Духовете и се върнаха доволни, че милорд е все така бодър и в добро настроение.

Комодорът се обърна към хазяина:

— Сър, не че изказвам някакви подозрения, но присъствието на полицаи в къщата, като че ли предотвратява появяването на духове?

— Нощта не е свършила. — излая, силно засегнат Крейн.

Бяха изминали едва десетина минути, откак полицаите провериха Коернър. Изведнъж се чу оглушително дрънчене. Лордът бясно друсаше въжетата, свързани със звънците. Всички моментално наскачаха. Полицаите извадиха револвери, както и комодорът.

Чу се изстрел. После още един.

Комодорът и двамата полицаи се втурнаха към Обитаваната стая. Накараха хазяинът да вземе канделабър, ако случайно свещите при Коернър са изгасени.

Четиримата мъже влязоха в Обитаваната стая. Вътре бе запушено и миришеше на изгорял барут. Лорд Коернър бе така бледен, че въпреки оскъдната светлина, лицето му приличаше на мъртвешки череп.

Лордът повтаряше:

— Застрелях го. Каквото и да беше, аз го застрелях.

Мъжете отидоха към ъгъла, който сочеше Коернър, ужасен. Там имаше погребален саван, разкъсан и надупчен от куршум.

Хазяинът изхъхри:

— Никой, никога не е внасял погребален саван в стаята.

Мъжете изскочиха ужасени от Обитаваната стая. Напуснаха къщата и се запътиха към най-близкото полицейско управление.

5.

На сутринта Комодорът, четирима полицаи, хазяинът и лорд Коернър направиха оглед на Стаята. Погребалният саван още си беше там. Надупчен от изстрели и вонящ на разложение и смърт.

Намериха куршумът изстрелян от лорда, заседнал в една от стените. Не успяха да намерят сребърното пени, което Коернър твърдеше, че е изстрелял от другата цев на пушката си „Пърдей“.

— Няма и да го намерите. Казах ви, че застрелях духа с него. Куршумът е преминал свободно през създанието. Но пенито … Среброто е старо и изпитано средство за ликвидиране на духове.

Комодорът попита:

— Мислите ли, милорд, че каквото и да имало в тази стая вие сте го унищожил?

— Да. Уверен съм напълно. И за да го докажа, готов съм да прекарам една седмица в тази стая.

Лорд Коернър удържа на думата си. Прекара следващата седмица в Стаята, Която Вече Не Бе Обитавана. Не се случи нищо необичайно.

Всъщност никога повече не бяха забелязани свръхестествени явления или създания в която и да е стая.

След години къщата бе продадена. Обитаваната стая бе превърната в книжарница от новия собственик.

Лорд Коернър, въпреки че бе вече на възраст, понякога минаваше да си купува книги оттам. И гледаше с удоволствие надписът, който обозначаваше името на дюкяна за книги.

Книжарницата се казваше „Стаята на Лорда“.

Край

ПИАНО

"Пиано" за мен е един изключително оригинален разказ.
Написах го под влиянието на творбите на М.Р. Джеймс. Публикуван е в сборника „40 години клуб за фантастично изкуство Тера Фантазия“

Соня Мартъл се бе надвесила страховито над 12-годишния си син. Каза:

— Джими, този човек ще бъде твой учител по пиано.

Мъжът се представи:

— Здравей, Джими, аз се казвам Самюъл Харт.

— Здравейте, господин Харт.

— Какво трябва да кажеш, Джими. — ледено попита Соня Мартъл.

— Приятно ми е да се запознаем, г-н Харт. — Джими се обърна към майка си. — А сега може ли да си поиграя на компютъра?

— Не. Сега г-н Харт ще те учи да свириш на пиано.

Самюъл Харт запретна ръкави и изгледа хлапето, което стоеше право вдясно от него. Момчето беше с топчеста глава и русолява коса, която вляво на перчема сякаш бе близната от крава. Детето като цяло бе слабичко, с малка уста и някак си нацупено личице. Имаше обло изпъкнало коремче, но иначе телцето му бе слабо.

Учителят по пиано нареди:

— Сега, Джими, аз ще свиря, а ти ще пееш след мен „ла-ла-ла-ла“.

Стаята бе огромна и слънчева. Скъпото пиано, марка „Стенуей“ се намираше в центъра и. По стените висяха картини, а до прозорците бяха подредени умело аранжирани цветя.

Самюъл Харт бе облечен в в евтин строг костюм със сив цвят, който му стоеше като униформа. Беше кльощав и дребен човечец със сбръчкано лице и дълбоки умни очи. Учителят обяви:

— Добре. Започваме.

Харт изсвири до.

Джими изпя:

— Ла-ла-ла-ла…

Последва ре.

Джими пя правилно до нотата си, където сбърка.

Изпя я като сол.

Учителят го предупреди:

— Трябва да пееш малко по-високо.

Джими сбърка отново. Този път я изпя малко по-дебело и от ми. Харт не знаеше дали го прави нарочно, или бърка без да иска.

Отново подкани:

— Внимавай, Джими. Не пееш правилно.

Момчето пак сбърка. То дори не разбираше какво се иска от него. Учителят го предупреди за трети път и дори малко му се скара.

Джими избухна в сълзи и побягна към входната врата.

Когато излезе от къщи, заплака още по-силно.

Соня Мартъл бе висока почти 6 фута, бе чернокоса, черноока и винаги носеше прекалено много грим. Също така бе едра и властна жена, горда със своет положение в обществото.

Соня радостно съобщи на своя съпруг Кристофър Мартъл:

— Крис, вчера са снимали Джими във вестника.

— В кой вестник?

— В официалния градски вестник, разбира се — „Ню Лайф“.

— И по какъв повод?

— Ами снимали го как работи на компютър. Бил най-добър по информатика за възрастта си, в училище.

— Аха. Ами хубаво.

— Крис!

— Добре. Радвам се за Джими.

Соня уточни:

— Една приятелка е запазила вестника. Обеща да ми го донесе.

Крис деликатно подхвърли:

— Мислех, че ще се радваш повече ако го снимат как свири на пиано.

— И дотам ще се стигне. Вчера, след шестият урок, г-н Харт го похвали.

Кристофър Мартъл бе доста висок/ с два инча повече и от Соня/ и запазен за годините си мъж. Притежаваше дял от една бензиностанция, а се занимаваше също и с няколко други вида бизнес. Печелеше наистина добре. Освен това бе купил на Соня един малък магазин за козметика. Жена му се справяше блестящо с управлението на магазина.

Симпатичната трапчинка върху брадичката на Крис Мартъл се сбърчи. Понякога Крис не можеше да разбере болните, дори неистови амбиции на съпругата си спрямо сина им.

Наистина не можеше да ги разбере.

Къщата на семейство Мартъл бе голяма, триетажна и както повечето неща на сем. Мартъл — скъпа.

Ето защо шумът, който се вдигна точно в полунощ не успя да притесни съседите. Свиренето на пиано бе заглушено от дебелите тухли, с които бе построен дом Мартъл.

МЕЛОДИЯТА, която огласи къщата в полунощ бе силна, тържествена и донякъде героична. Човек би казал, че наподобява малко Бетовен или Вагнер, ако музиката не бе някак сама по себе си…

…зла.

Соня Мартъл нахлу бясна в Стаята с Пианото. Бе облечена в лилав халат, набързо наметнат поради внезапното събуждане върху дантелената и нощница.

Всички лампи в стаята бяха включени; нощните също светеха; фенерчета, измъкнати от разни чекмеджета и шкафчета бяха поставени навсякъде и добълнително пламтяха.

Стаята с Пианото бе бляскава.

В центъра и Джими свиреше на пиано. Очите му бяха широко отворени и вперени в една точка. Тялото му почти не се виждаше. Пръстите на ръцете му сякаш се движеха самостоятелно.

— Джими! Престани веднага!

Момчето продължи да свири. Като че ли не обръшташе внимание на виковете.

Соня отиде при Джими. Хвана го за раменете и го разтърси.

— Престани веднага!

Крис Мартъл влезе в стаята, рошав и сънен. Бе облечен в бели измачкани боксерки и потник, от който раменете му изглеждаха заострени и щръкнали.

Джими спря да свири и постепенно се осъзна. Сякаш излизаше от хипноза. После се обърна към майка си, която го засипваше с упреци и заплахи.

Невинно каза:

— Нали искаше да свиря, мамо?

На следващият ден Соня направи забележка на учителя по пиано. Според нея, г-н Харт не би трябвало да учи Джими на мелодии, които не са съвсем подходящи за дете на неговата възраст.

Самюъл Харт отвърна, че Джими може да възпроизведе само определени ноти и все още не е в неговите възможности да изсвири каквато и да е мелодия.

Соня уточни:

— Искате да кажете, че не сте показвал на Джими никакви тържествени маршове или… реквиеми?

— Не, госпожо Мартъл. Освен ако „Малка нощна музика“ или „На Елизе“ могат да се нарекат реквиеми.

Гласът на Соня прозвуча неуверено.

— Все пак мисля, че трябва да поразредим уроците по пиано. Имам чувството, че Джими ги прие твърде насериозно.

Самюъл Харт си тръгна силно поздразнен от капризите на богаташите.

На следващата вечер всичко се повтори. Точно в полунощ Джими пак засвири своята ужасна мелодия.

Родителите му отново нахлуха стреснати в Стаята с Пианото.

Този път Джими бе намерил отнякъде и два сребърни свещника, в които горяха дълги бели свещи. Ведно с всички лампи и фенерчета, които светеха, най-вероятно отвън стаята изглеждаше като Александрийския Фар.

„Какво ще си помислят съседите“, уплаши се Соня. После огледа подозрително белите дантелени пердета, поставени върху прозорците. Едва ли успяваха да прикрият всичката тази светлина, ако някой гледаше отвън.

Ами шума, каза си Соня. Съседите сигурно ще си помислят, че правим оргия.

Соня отиде и разтърси Джими. Не му удари шамар, както би направил някой друг, по-строг родител. Никога не би го ударила.

Джими спря да свири. Отново имаше вид на човек, който излиза от транс.

На следващия ден Соня звънна на г-н Харт да дойде, макар, че по програма Джими нямаше урок. На учителят по пиано му бе платено за двайсет урока. После Соня го уведоми, че е освободен и вече не е необходимо да идва за да преподава на Джими.

Самюъл Харт понечи да върне чат от възнаграждението, но му бе казано да го задържи.

Соня Мартъл проведе сериозен разговор със сина си.

Бе внимателна, но категорична.

— Джими. — заповяда тя. — За срок от един месец не искам да се доближаваш до пианото.

— Добре, мамо.

— Разбра ме правилно, нали? Трийсет дена не искам да се доближаваш до пианото, нито да го пипаш, особено да свириш на него.

— Дадено.

— Ако тази вечер отново ни събудиш, ще накарам тати да заключи някъде монитора на компютъра.

— Нали обещах вече. — гласът на Джими звучеше жално.

— Освен това ще ти забраня да излизаш след училище и ще гледаш телевизия най-много по половин час дневно.

— Разбрах. Повече няма да свиря.

2.

Някъде към полунощ Соня се събуди. Погледна светещите зелени стрелки на скъпия швабски будилник. Имаше няколко минути до дванайсет.

Соня се помъчи да задреме, но не можа. Крис спеше до нея с отворена уста и лекичко похъркваше. Соня го погледна със завист заради здравия сън.

Точно в дванайсет мелодията зазвуча наново. Бе страшна и силна, така кънтеше, че Крис се събуди, подскочи и си удари главата в таблата на семейната спалня. Изруга сънено и изломоти:

— Някой вече ще яде бой.

— Двамата почти едновременно наметнаха халати и тръгнаха към Стаята с Пианото.

В този момент се чу трясък.

/пред очите на Соня изникна затръшващ се капак на ковчег/

Разнесе детски писък, напомнящ животно прегазено на пътя.

Соня и Крис се затичаха.

Крясъците зачестиха и станаха по-силни.

Соня влезе в Стаята с Пианото и видя Джими. Ръцете му бяха облени в кръв до лактите. Капакът на пианото бе затворен и тъмнееше, покрит от лъскавата червена течност, която капеше и по пода.

Пръстите на Джими, с изключение на палците, бяха отрязани.

— А-а-а! Боли, мамо, боли! — крещеше Джими.

Соня се втурна към детето. Сълзи изпълниха очите и. Соня хвана ръцете на Джими и ги огледа. Капакът на пианото бе паднал. И бе откъснал пръстите на детето почти изцяло. Само двата палеца бяха почти незасегнати.

Крис изтича до банята и се върна с аптечка. Беше я изтръгнал от стената, където обикновено си стоеше. Двамата със Соня започнаха да превързват ръцете на Джими, но тя го избута и заповяда:

— Повикай линейка! Аз ще превържа Джими.

Приеха Джими в спешното отделение на най-близката болница — „Стефани Ейнджъл“.

Лекарят дежурен в момента, дръпна Крис настрана. Каза сериозно:

— Господин Мартъл, ние ще се погрижим за Джими. Искам да ви помоля да се приберете вкъщи. И веднага да потърсите отрязаните пръсти на детето. Колкото се може по-бързо!

— Какво?

— Не ме ли чухте? Искам да се приберете вкъщи, да намерите пръстите и да ги донесете. С вас ще дойде сестра Филипс.

За да се погрижи за правилното им съхранение при пренасянето.

На Крис му просветна малко.

— Мислите, че ще можете да ги … зашиете?

Лекарят кимна.

— Да. Има голяма вероятност да направим ръцете на сина ви такива, каквито са били преди иницдента. Да станат едно към едно.

Крис извика такси. С него дойде късо подстригана, червенокоса и луничава медицинска сестра. Тя обясни, че я праща д-р Хардимът.

Соня остана в болницата.

Крис повдигна с парцал кървавият капак на пианото. Белите клавиши бяха станали розови. По тях имаше и полутечни локви от спекла се кръв. Черните клавиши пък изглеждаха още по-тъмни.

Пръстите на Джими ги нямаше. Сестра Филипс започна да се суети и да оглежда навсякъде около пианото. Изглеждаше делова, явно изобщо не се притесняваше.

„Сигурно вече е виждала повече кръв от пенсиониран касапин“, неочаквано и за него си помисли Крис.

Мобилният му иззвъня.

Беше Соня.

— Ало, Крис, намерихте ли…

— Не още. Как е Джими?

— Лекарите спряха кръвта. Казват, че е в шок и сигурно ще му направят няколко операции. Но опасност за живота му…/Соня се запъна/… почти нямало. Крис, трябва да намериш пръстите на Джими.

— Не можем.

— Ела ти в болницата. Аз ще дойда да ги потърся. Лекарите казват, че могат да ги зашият.

— Не мога да ги намеря. Май наистина ще е най-добре да направим както ти казваш.

Гласът на Соня потрепери, после тя каза:
- Още нещо, Крис. Лекарите казват, че раните по ръцете на Джими са като от гладко срязване. Твърдят, че капак на пиано може да смаже или притисне нечии пръсти, но не може да ги отреже.

Соня се разрида и връзката прекъсна.

Следващите няколко часа Крис прекара в болницата. Сегиз-тогиз минаваше някоя сестра, която го информираше за състоянието на Джими.

Соня звънна на няколко пъти. Каза, че е надникнала във всяко кътче на Стаята с Пианото, че почти е разглобила проклетият инструмент, но пръстите на Джими ги нямало. Сякаш били изчезнали безследно.

При последното позвъняване на Соня Крис и предаде, че лечението на Джими върви добре. Тогава Соня се закани, че когато всичко свърши, лично ще насече с брадва проклетото пиано.

Около девет на следващата вечер дойде новият дежурен лекар на отделението. Седна на пейката до Крис и каза настоятелно:

— Господин Мартъл, опасността за живота на Джими вече премина. Сега искам да се приберете вкъщи, да хапнете и да поспите.

— Не и преди да видя сина си, докторе. Може ли?

— Разбира се. В момента Джими спи заради обезболяващите. Обещавате ли след като го видите да се приберете у дома и да си починете? Утре сутринта може да дойдете пак.

— Добре. — обнадеждено обеща Крис.

Джими изглеждаше някакси прозрачен върху болничното легло. Беше бледен, сигурно поради голямата загуба на кръв. На дланите му сякаш бяха намотани футболни топки от бинт. Имаше две системи, свързани към сгъвките на ръцете му. Едната банка бе пълна с кръв, а другата — с някакво лекарство. Стаята бе пропита с неизменната псевдоамонячна болнична воня.

Джими изглеждаше неизменно спокоен и гръдния му кош се повдигаше равномерно.

Всичко като че ли бе наред.

3.

Соня посрещна Крис на входната врата. Той я успокои с думите, че синът им се възстановява.

Крис отиде да претършува още веднъж Стаята с Пианото. Соня бе забърсала цялата кръв от инструмента. Пръстите на Джими ги нямаше.

Двамата съпрузи поръчаха храна по телефона. Вечеряха в почти пълно мълчание.

След това Крис и Соня отидоха да си легнат. Бяха изморени, притеснени и тъжни и веднага успяха да изпаднат в нещо като полусън.

Незнайно след колко време гу събуди звъна на телефона.

Двамата изтичаха до апарата. После се спогледаха. Никой от тях не искаше да вдигне слушалката.

Соня се пресегна и взе телефона.

След малко очите и се напълниха със сълзи. Слушалката падна от ръката и и се удари глухо в пода. Крис я взе и я постави на място.

Соня го прегърна, като се тресеше цялата.

— Крис… те казаха, че Джими е починал. Получил внезапен кръвоизлив.

Крис усети как и неговите сълзи се отприщват. Двамата със Соня се строполиха на един кожен диван в хола. Прегърнати.

Внезапно от Стаята с Пианото се разнесе мелодия.

Крис Мартъл тръгна нагоре по стълбището към стаята, откъдето се чуваше музиката. Бе отчаян. Не можеше да си представи кой или какво свири в Стаята с Пианото.

Мелодията бе същата като тази, с която ги будеше посреднощ синът им.

Но Джими бе мъртъв.

Крис отвори вратата на Стаята с Пианото.

Соня чу мъжа си да крещи. Викът му бе изпълнен с ужас. Соня се затича бързо по стълбището и влезе в стаята, откъдето се чуваше мелодията.

Вътре Крис се бе опрял до стената,

Крещеше

И гледаше

Пианото.

Соня също погледна натам. През прозорците влизаха достатъчно лунни лъчи. Те осветяваха пръстите, свирещи на пианото. Пръстите висяха във въздуха и на лунната светлина изглеждаха бели като мрамор, бели като самите клавиши; палците липсваха и поради това свирещите неща бяха осем на брой.

Осем детски пръста.

Край

ЛЕТЯЩИ ДУШИ

Този разказ е един от първите, които предложих за печат.
"Летящи души" беше публикуван през лятото на 1997г. в официалния вестник на град Кърджали - "Нов Живот".

Малкото радио "Сименс" от няколко дни бе откачило. След като Стивън Уоруик го изключеше, то от време на време се включваше самичко. Но това не бе най – лошото. Радиото предаваше само едно и също на всички станции – някакво ломотене на съвършено неразбираем и странен език. В пристъп на умопомрачение Стив си мислеше, че "Сименс" – ът предава на извън земен език и че няма да е лошо да го счупи.

Разбира се, нямаше да го направи. "Сименс"–ът бе единствения му приятел. Който вдигаше шум в малката му къща. Който докарваше големият свят при него. И си измисляше предисториите на новините за да не му е скучно.

Преди много време бе млад учител по английски. Ожени се за момиче, което го изостави за реди отвратителната си кариера. Не се разведоха. Просто една сутрин тя си тръгна заедно с всичките си вещи и отиде в огромния Ню Йорк да става адвокат.

Сега Стив Уоруик беше старец с едната обувка в гроба и живееше в малка къщичка с три стаи. Той плъзна поглед по стените с олющени тапети. После огледа мръсните пердета, почти закриващи прозорците и старият хладилник. Килимът, някога персийски, сега приличаше на древна изтривалка за обувки. Стив се облещи срещу транзистора. Издаваше все същите необикновени звуци със странна закономерност. Всъщност сигналите наистина бяха извън земни. Съзнанието на едно мъртво същество се опитваше да се свърже със стареца. Ако Уоруик може да разбере неговият език, щеше да чуе следното:

- Аз бях Мтан’ Е Бихнар от Таурус! Аз бях Мтан’ Е Бихнар от Таурус!

Стив седна на кревата. Пресегна се с треперещата си набръчкана ръка и взе "Сименс" – а от нощното шкафче. Превъртя цялата скала, но не постигна нищо освен че звуците взеха да се усилват.

- МЛЪКНИ! МЛЪКНИ ИЛИ ЩЕ ТЕ СЧУПЯ ПРОКЛЕТО СКАПАНО РАДИО!

Изключи го. Постави го на шкафчето до себе си, зави се и с одеалото и заспа.

Събуди се от изгрева. И от странните звуци които издаваше радиото. През нощта се беше включило самичко и отново ломотеше неразбираемо.

Учителят по физика Алън Данър, приятно изненадан, извика:

- Стив! Я кажи от колко години не си ми идвал на гости?

- Идвам по работа, проклето старче. – каза някогашният му колега.

Потънал в един фотьойл, Стив накратко разказа историята с транзистора. Обясни, че него е донесъл, защото спира с писукането си, щом бъде изваден от къщата.

- Ами телевизора не се ли държи странно – попита Алън

- Продадох го преди няколко години. – поясни Стив. – Вече съм доста слепичък за телевизор.

- Я, ти не си изгубил чувството си за хумор! Толкова години живееш като кукумявка, пък още ги пускаш едни...

Радиото ти говори на извън земен език, а?

Остана много изненадан когато Стив си отиде. Всъщност на Уоруик му прилоша още когато си тръгваше от Алън.

Но, докато влизаше вкъщи го заболя глава. Беше все едно някой скача отгоре. С каменни ботуши.

Изведнъж от ноздрите и от дясното му ухо започна да тече кръв. "Сигурно на това му викат инсулт" – бяха последните мисли на Стив. След няколко минути съзнанието му отлетя към звездите.

Ф тил’У Цири, един от многото жители от планетата Таурус , включи своето свръх проводимо информационно устройство. На всички скали – от йонната, та чак до молекулната, устройството излъчваше едно и също. Ломотеше на някакъв неразбираем език. Ф тил’У Цири се зачуди какъв ли е този език. Бе сигурен че на неговата планета няма подобен. Замисли се дали да не счупи устройството.

Ако Ф тил’У Цири разбираше английски, щеше да чуе следното:

- Аз бях Стив Уоруик от Земята! АЗ бях Стив Уоруик от Земята!

ОБАЖДАНЕ ЗА СМЪРТ

Тази новела е малко по-дълга от останалите ми произведения и не ми допада особено много, с изключение на някои отделни глави. Може би е вярна приказката за количеството и качеството.

Квартал ”Рентън” беше беден и отдалечен от центъра на град Лок Хевън. Уличните лампи в по-голямата си част бяха изпочупени и понякога през нощта да се разхождаш тук бе опасно. Само за обикновените хора обаче.

Беше лято, но бе късно през нощта, и по улиците на квартал “Рентън” почти нямаше минувачи. На това разчиташе и един мъж, който дебнеше в мрака. Нощта бе студена. Звездите се виждаха ясно и човекът, който дебнеше, можеше добре да различи Голямата Мечка.

Съвсем близо до жилищният блок имаше тъмно петно, до което светлината на уличните лампи не достигаше. Дебнещият мъж се притаи зад едно от по-дебелите дървета. Чакаше. Не можеше по това време да няма някой окъснял, някой който трябваше да се прибере вкъщи точно сега.

Най-после мъжът, който дебнеше дочу стъпки. Погледна за миг, като продължаваше да се прикрива в мрака. Фигурата, която идваше бе младежка. Някакъв тийнейджър крачеше бързо тъмнината. Ако беше пиян или надрусан щеше да е добре. Щеше да бъде по-лсна плячка. Но не – силуетът крачеше твърде бързо и уверено. Явно добре познваше пътя, дори и в тъмното. Тийнейджърът наближи съвсем до Дебнещият.

Мъжът изскочи и с няколко крачки се озова зад младежа. Хвана го с лявата ръка през врата, а с дясната му запуши устата.

Момчето бе на около осемнайсет години. Ниско, слабичко и мургаво. Имаше черни коси и очи в същия цвят, които лъщяха диво в мрака. Беше облечено в черен анцуг с червени кантове. Нагоре носеше бяла тениска с щампа на “Великолепната Четворка”.

Младежът се опита да ухапе нападателя, да го удари с лакът и дори да ритне назад. Мъжът стегна лявата си ръка около шията му и почти го повдигна. Така прекъсна напиращия вик на младежа, а дясната ръка на атакуващия го задави до безмълвно мучене.

Мъжът започна да придърпва настрани от блока момчето заднешком. Колчем усетеше мускулите му да се напрягат, веднага пристягаше хвата.

Нападателят успя да завлече жертвата си на около петдесетина ярда от блока. Наоколо не се виждаше никой, улицата напомняше пустиня. Мъжът удари тийнейджъра с юмрук в слепоочието. Той се затръшка наново. Мъжът го удари още няколко пъти в главата. Макар и замаян, младежът почти успя да извика.

/писъкът му обаче бе глух и почти нямаше сила/

Мъжът го пусна и започна да бие с двете ръце. Усети топла кръв по кокалчетата на ръцете си. Някак си отдалеч видя как движенията на жертвата му се забавят и стават все по-слаби.

Лицето на мургавото момче заприлича на маска за Хелоуин. Разбитите му устни му сякаш се цупеха.

Нападателят се изправи. Юмруците го боляха. Жертвата обаче бе все още жива и на всичко отгоре хриптеше и пъшкаше немощно. Мъжът започна да рита. Бавно. Силно и тежко. Само в главата. Злият мъж имаше чувството, че шумът от ритниците му се чува на километри.

Момчето притихна. За всеки случай обаче, нападателят скочи върху него няколко пъти. Тялото бе меко и топло; отпуснато и безпомощно като изтърбушена възглавница. Замириса на кръв; онзи специфиченаромт, който напомня ръждиво желязо; но е специфичен по своему; влиза направо в мозъка ти и те кара да освирепееш.

Един глас заговори направо в главата на убиеца:

- Сега искам да извадиш онова острие, което носиш в тебе.

Мъжът извади ножа и го отвори с щракане. Попита:

- Защо, Самаел? Та той е вече мъртъв!

- Искам да нарисуваш нещо на левия му крак...

1. ТЕЛЕФОНИ “ФИНЕРОН”

В редакцията на вестик “Ню Лайф” отново спореха кой ще пише по новината на деня. А тя беше, че някой продава мобилни телефони от шесто поколение / с холограмен видеотрансфер и всякакви други екстри/ на кретенско ниски цени.

Дейвид Робинс отново бе дошъл със закъснение на работа. Той обаче го правеше толкова често, че ако случайно пристигнеше навреме, всички негови колеги журналисти щяха да се смаят. Дори вече не си правеше труда да се извинява.

Телефонът в кабинета на Робинс иззвъня. Беше главния редактор – Джон Лий. Викаше го в неговия кабинет.

Дейвид влезе след кратко служебно почукване и стандартния кратък рев: “Влез!”. Разположи се на широкия кафяв кожен диван срещу бюрото на шефа. В кабинета миришеше на кожа и на хартия.

Очилата на Лий бяха с масивни рамки, дебели стъкла и много диоптри. Правеха му да изглежда едновременно оцъклен, разноглед и строг. Шефа имаше вечно разрошена буйна чуплива коса; носеше и брада, която се сливаше с нея.

Главния редактор отегчено предложи:

- За какво си избираш да пишеш?

- Зависи колко гаднотии има за днес.

Джон Лий замислено почеса черната си гъста и къдрава брада. После обяви:

- Има два слуха, които мисля че трябва да се проучат. Едната е за сериен убиец, който изрязва свастики по телата на жертвите си.

- А другата?

- Дугата е за някакви клетъчни телефони от последно поколение. Нещо, кето не е предлагано досега на пазара.

Дейвид преметна тлъстичката си ръка върху облегалката на дивана. Гнусливо отбеляза:

- Това за серийния убиец звучи гадно. Не искам да виждам трупове. Особено да душа около тях. Мисля да се заема с мобилните телефони. Какво по-точно им е особеното?

- Поддържат холограмен видеотрансфер помежду си. И всички други екстри, за които можеш да се сетиш. Поне това сме научили досега.

- Холограмен видеотрансфер? Искаш да кажеш като в онези филмчета “Фарскейп” и “Вавилон 5”? Можеш да виждаш триизмерно събеседника?

- Предполагам. Досега не сме успяли да се доберем до нито един. Но според слуховете поддържат 3Д връзка. Виждаш този когото говориш умален, но в три измерения. Все едно е пред тебе. Видеотелефони от последно поколение. И като цяло изглеждали необичайно. Искам снимка. А ако успееш да донесеш един – още по-добре.

Дейвид стана. Стърчеше доста над главния редактор, който продължаваше да седи зад своето бюро отрупано с телефони, компютър, принтер и естествено – факс.

Джон Лий го спря.

- Задръж малко. Къде ти е лаптопа?

- Прецака се.

- До шест дена искам статия от най-малко три хиляди думи относно скапаните видеофони, клетъчни телефони или каквото там представляват. Ако не можеш да дойдеш, по е-поща или факс. Може и като MMS. И трябва да има снимки към материала. Не ми трябват празни приказки без картинка.

- Добре шефе. Ще имаш проклетите телефони. Ама аз не съм фоторепортер. Искам бонус върху заплатата за материала и снимките.

- Дадено.

Дейвид се изправи и с иронично-почтителна усмивка излезе от кабинета на главния редактор.

Потеше се обилно. Журналистът беше симпатичен мъж със средно дълга светлокестенява коса, сресана назад и прилепена с гел.Имаше правилен нос и изрязани бръчки в ъгълчетата на устните. Очите му бяха лешникови на цвят, святкащи и проницателни; на челото имаше две едва забележими бръчици, пълни с пот. По слепоочията на Робинс се стичаха капки от същата течност.

Доколкото на Дейвид му бе известно, в родния му град Лок Хевън имаше седем или осем магазина, в които се продаваха клетъчни телефони. Той реши да навести, този за който със сигурност знаеше, че е най-стар и разположен в самия център на града.

Точно до магазина за телефони бе залепено луксозно заведение на два етажа. Казваше се “Дали”. Вътре имаше окачени репродукции на Дали, изкусно направени от местен художник. На Дейвид му се струваше, че клиентите на кафенето са го зяпнали през широките панорамни стъкла. И че знаят всяка негова мисъл, както и защо е дошъл да разпитва.

Магазинът бе не особено голям, но добре обзаведен. Стените бяха боядисани в светлосиньо, а едната беше превърната във витрина с многобройни полици. През стъклата и се виждаха най-различни модели телефони, а също и калъфчета, стойки и всякакви други джаджи. В магазина миришеше на новичка пластмаса.

Имаше двама едри продавачи, които явно сериозно се занимаваха с бодибилдинг. Дейвид се обърна към единия от магазинерите:

- Извинете, доколкото разбрах, преди известно време сте продавали много евтини мобилни с холограмен видеотрансфер?

По-ниския от двамата поглади почти плешивото си теме. Каза:

- Да продавахме. Имахме клетъчни с холограмна видеовръзка.

- И колко струваха?

- Доста. Около седемстотин долара парчето.

- Пазите ли някакви фактури? Интересува ме точната цена и фирмата, която ви ги е предоставила.

По-едрият продавач се намеси в разговора:

- Кой се интересува? Не ми приличаш на ченге. Данъчен ли си?

Робинс показа журналистическата си карта. Грамадният магазинер я разгледа. Имаше черна лъскава коса и бузесто безизразно лице. Черните му очи гледаха намръщено и като че ли приличаше на сърдит язовец.

Дейвид поясни:

- Правя разследване за официалния градски вестник.

- “Ню Лайф” ли?

- Да. Има подозрения, че има нещо незаконно в тези телефони, които на всичко отгоре предлагат и холограмна видеовръзка.

По-едрият магазинер се замисли за момент. Носеше бяла тениска, която му бе тясна в раменете, гърдите му леко висяха като на жена.

Изломоти:

- Слушай, приятел, не искам да пишат глупости по вестниците за моя магазин. По-добре си тръгвай, ако няма да купуваш нищо.

По-ниския, почти оплешивал продавач се усмихна неловко. Ако Дейвид не знаеше, че е женен, заради честите му усмивки моментално би го обявил за гей.

Дейвид обеща:

- Няма да пиша за твоя магазин. Интересуват ме хората или фирмата, които са ви оставили тези джаджи за продаване.

- Съжалявам, мой човек. Това е фирмена тайна, за която могат да питат само данъчните. А сега би ли си тръгнал, че магазина е тесен, пък взеха да се трупат клиенти. Довиждане и приятен ден.

Дейвид се замисли какво би направило продавача по-сговорчив. Може би една двайсетдоларова банкнота? После Травис се усети, че продавача всъщност сам си каза от кого има страх.

Журналистът илезе от магазина и се отправи към колата си, паркирана наблизо. Един бял, възстаричък, почти древен “Шевролет”. Всъщност ако не го закараше скоро на автомивка, можеше спокойно да го нарича мръснобял.

Дейв отвори жабката и извади от нея своя мобилен. Бе “Нокиа 65 50”, металически сив, а на гърба прозрачен. Потърси в паметта му номера на един много добър негов познат. Работеше в данъчното.

Травис заговори бавно в слушалката:

- Здрасти, Тиъдър. Как си? Искам да те помоля за нещо мног важно.

2.

Тони Блеър се качваше на мотора си – едно “Дукати” в бяло и синьо, когато някой го потърси на мобилния. Тоби приближи тежко слушалката към лявото си ухо. Представяше си как изглежда отстрани на мотора – едновременно страшен и силен, и винаги готов за някоя извънредна свалка.

От клетъчния телефон се чу глас. Беше стържещ и басов. Долавяше се и нещо подигравателно. Тони за пръв път чуваше подобен глас.

- Докато нощта привърши, ти ще бъдеш мъртъв. Не се качвай на такси и не позволявай на такситата да се качват върху теб.

Тони изкрещя, издразнен:

- Да ти го навра, откачен!

След това погледна телефона, да не би случайно да е изписан номера на смахнатия, който му бе звъннал. На дисплея пишеше само:

“КРАЙ НА ОБАЖДАНЕТО”

Мобилни видеофони “Финерон” H 666

Работна честота в MHz

966/1866/1966

размери в мм 86/66/26

тегло 66г

батерия S/lon

време на изчакване 666 часа

режим разговори 6 часа

дисплей цветен холограмен 66 хиляди цвята

памет 6 МВ, 6000 номера

холограмна видеовръзка

полифонични мелодии, 2 холограмна камери с автоматично лазерно насочване, WAP, календар, органайзер, часовник, аларма, HMS, 6 игри и възможност за допълнителни, Bluetooth, Infrared

Дейвид Робинс седеше в колата си и замислено въртеше две листчета. Едно беше снимка с техническите характеристики на телефони “Финерон”. Другото представляваше копие от фактура за продажба на клетъчни телефони. Неговият приятел от данъчни служби – Тиъдър Хауърд, бе направил проверка на магазина. Бе иззел фактурата поради сериозни съмнения за търговия с крадени мобилни телефони.

Документа не изглеждаше съвсем изряден. В него не се посочваше точното количество мобилни, оставени за продажба. Пишеше само, че комисионната на продавачите е 30%. И че продажната цена за бройка е 660$.

Все пак имаше име на фирмата, разпространяваща безумно евтините мобилни с холо трансфер. Казваше се “Финерон”. Адресът и бе на бул. “Дюк” 30 във Лок Хевън. Телефон за контакти не бе отбелязан. И-мейл или уебсайт също.

Значи все пак тая скапана фирма имаше някакъв офис в града. И то в широкия център. Адресът беше на около десетина минути път от мястото, където в момента се намираше Дейвид.

Травис запали колата и потегли. Трафикът отново беше напълно ненормален, както се полагаше за делничен ден. Колите, които Дейвид задминаваше, сякаш имаха шофьори – членове на “Ал-Кайда”.

Градският часовник на Лок Хевън се извисяваше безмълвно в самия център на града. Един черен, стар и мрачен брояч на Време.

3.

На номер 30 на булевард “Дюк”, Дейвид откри дървена врата. Отстрани бяха налепени стикери на фирмите, чиито офиси се намираха на този адрес.

Журналистът огледа рекламите. Най-голямата бе на фирма, продаваща печати по поръчка. Имаше и няколко по-малки – агенция за преводи и емблема с формата на щит на някаква охранителна служба.

Фирмения знак на компания “Финерон” бе тризъбец, увиснал над трепкащо пламъче. Офисът се намираше на третия етаж.

Дейвид натисна за всеки случай дебелата дървена порта. Бе заключена.

Дейв се потеше обилно. Ако не изглеждаше винаги толкова сериозен и намръщен, можеше да бъде считан за красавец. Долната му челюст мъничко се издаваше напред когато стиснеше зъби, както сега. По слепоочията му се стичаха капки пот. Чувстваше се напрегнат. А някъде вътре в себе си усещаше далечни, но осезателни пристъпи на параноя.

Робинс започна да натиска един от звънците, подредени вдясно от вратата. Върху някои от тях имаше табелки с името на офиса, с който можеше да се говори по домофона. Журналистът се приготви да каже, че е клиент.

Чу се жужене и бравата на дървената врата леко изщрака. Дейвид натисна кръглата месингова дръжка и влезе. Не много самоуверено.

Стълбището бе каменно и мрачно, с високи стъпала и масивен парапет от ковано желязо. Имаше и прашасал стар асансьор с плъзгаща се врата/подобен на клетка/, който явно не работеше. Робинс бавно се изкатери до третия етаж като непрекъснато се озърташе.

Офисът на “Финерон” се намираше в средата, почти срещу стълбището.

Входът бе преграден от солидна метална врата. Нямаше шпионка, а само един стикер, доста по-голям от тези долу.

Дейвид натисна дръжката. Изненада се, когато вратата се отвори.

Робинс влезе и придърпа, но не напълно желязната двер. Имаше малък коридор, в чиито два края имаше тапицирани в кафяво врати. Само една от тях бе черна.

Дейвид предпазливо почука.

Никой не си направи труда да отвори. Робинс потропа отново. Никъде не се виждаше звънец. Такъв имаше отвън до желязната врата.

Дейвид излезе и звънна няколко пъти. Силно и продължително. После пак влезе да види резултата.

Не се появи никой. Нито притеснена секретарка, нито разбуден от следобедната си дрямка шеф, нито приказлив и мазен продавач. Травис изгледа злобно черната врата срещу него и натисна бравата. Тя изщрака и вратата се отвори.

Стаята бе празна и гола. Имаше тъмнозелен мокет, почти черен от мръсотия. В единия ъгъл стоеше прашасало бюро, върху което нямаше нито компютър, нито лист хартия, нито дори кламер. За бюрото имаше огромен стол, наподобяващ трон. Облегалките му бяха изваяни във формата на лъвски лапи. В офиса миришеше на старо дърво от мебелите и на мръсно от стария линолеум, с който бе покрит пода.

Дейвид заразглежда усърдно, да не би все пак да изтърве нещо.

Тогава откъм бюрото нещо иззвъня. Дейв се ослуша и се приближи. Тъй като отгоре нямаше нищо явно идваше някъде отвътре и звучеше глухо. Следващия път мелодията бе по къса с един тон.

В главата на Дейвид започнаха да прииждат различни мисли.

“Някой е забравил скапан стар мобилен с монофонична мелодия и сега звъни от чекмеджето. Също като в Матрицата.”

Звъна пак се чу. Бе още по-кратък.

“Да ама аз не съм Нео. И Киану Рийвс не съм. Да вдигна ли телефона?’

Отново същата мелодия. Отново по-къса с един тон.

Мисълта, която дойде в главата на Дейвид беше кратка.

“Обратно броене. Скапания телефон бипка все едно брои нещо. Наобратно. Като бо...”

Журналистът се метна към вратата с плонж.

Последно позвъняване. Само с едно кратко “Бип”.

И тогава бюрото избухна.

4.

Мобилният “Ериксон” на главния редактор Джон Дай изписука. Редакторът погледна камерата си на мобилния за да види с кой говори. Нямаше видеовръзка. Джон долепи слушалката до ухо.

Гласът бе на най-добрият му журналист – Дейв Робинс. Беше дрезгав и надебелял, думите се чуваха някак завалено.

- Да.

- Шефе, искам да си зема неплатен за един месец.

Лий се замисли за момент, после уточни:

- Става. Само, че след като ми донесеш статия за видеотелефоните.

- Не. Аз не мо’а. Метни ги на някой друг.

- Дейвид, ако до три дни не ми донесеш материала за клетъчните, ти обещавам един наистина ДЪЛЪГ, неплатен отпуск.

Отсреща връзката прекъсна внезапно.

- Да ти го начукам! – каза Дейвид в онемялата слушалка.

Робинс и приятелят му Стенли Кост седяха в луксозния бар “Уошингтън” и се наливаха.

Дейвид огледа множеството стъклени маси и хората, насядали около тях. Заприличаха му на добре подредени детски играчки.

Робинс изломоти:

- Докъде бях стигнал?

Дъглас преглътна малко водка от ниската кръгла чаша пред него. Гледаше някак мошенически с пиянски присвитите си очички. Кост беше дребен, слаб, оплешивявящ и хитър. Подвижен тип, който постоянно пътуваше нанякъде. Винаги се обличаше свръх модерно. Даже на родната си майка не казваше какво работи. Един от малцината, на които Дейвид се опитваше да се доверява, въпреки слабите си пристъпи на параноя, когато правеше журналистическо разследване. Стенли носеше светлосива бейзболна шапка. На козирката и бе нарисувано червено драконче.

- Влязъл си в някакъв празен прашасал апартамент. – поднови разговора Стенли.

- Да. Така беше.

- И после?

- После зазвъня телефонът.

- Твоя телефон?

- Не. Там имаше телефон.

- Аха. Стационарен или мобилен?

- Звучеше като мобилен.

Стенли въздъхна.

- Добре. Значи си влязъл в чужд апартамент, в който са ти звъняли на чужд телефон.

- Да. Нещо такова.

- Тогава защо всичките ти дрехи бяха на парцали? Би ли те някой?

- Не. Чакай да ти кажа...

- Да де, слушам те. Да не ти звъннаха по нарочно оставен телефон да ти кажат, че идват да те бият?

- Никой не ме е бил. Телефонът започна да брои.

- Аха. Ама на глас ли, или имаше нещо като таймер.

- Таймер имаше.

- Това е добре. – отбеляза Кост. – И моят телефон има.

- Да де. Ама телефонът писукаше някак особено.

- Супер. Да не ти свиреше все едно си някоя мацка? – развесели се не на място Стенли.

- Не. Броеше наобратно.

- И- и – и, вярно ли, бе? И после?

- Заприлича ми на бомба... И веднага се чупих.

- И след това какво стана?

Дейвид взе своята чаша с водка, разби я в пода с някакво пиянско вдъхновение и мрачно каза:

- Стаята избухна.

5.

Тони Блеър смело яздеше своя мотор. Беше без каска, облечен в черни кожени панталони сиво боди с дълъг ръкав.

Тони знаеше, че не е редно да кара без шлем, но бе изпушил преди малко цигара марихуана; чувстваше се добре и тъпите ченгета можеха да според него само да му направят една свирка. В момента се кефеше от карането на своето 350-кубиково металносиво “Дукати”. Беше му малко студено, понеже бе нощ, макар и лятна; освен това му се налагаше да се кьори в тъмното за да вижда добре пътя.

Таксито, пълзящо пред Тони, го дразнеше. Шофьорът трябва да беше пълен нещастник. Ту се засилваше рязко, ту внезапно намаляше. Караше страшно нервно. За съжаление улицата бе тясна и прекалено натоварена с автомобили за да успее Тони да изпревари.

Блеър изпсува. Доколкото успя да се взре в тъмното, шофьорът бе с дълга и къдрава коса. Май че беше жена.

Изпушената марихуана караше Тони да се чувства лек и весел като подухвано от вятъра перце.

“Защо ми е да имам як мотор, пък да го карам бавно”, каза си Блеър и завъртя газта.

Пред Тони и таксито изскочи някакъв мост, който изглеждаше доста тесен. За щастие, май не се виждаха други коли. Тони усили още повече скоростта и започна да изпреварва таксито.

Жълтата кола сякаш започна да се движи по-бързо.

Тони захапа долната си устна и продължи да изпреварва.

Внезапно видя в насрещното платно огромен камион. Тони реши да се върне в дясната лента. Някъде далеч напред му се мярнаха светещите очи на светофар.

Тони отново успя да застане зад таксито. Само че сега бе на сантиметри от задната му броня.

В този момент на пътя изскочи отнякъде едно хлапе. Може би малчуган, живеещ наблизо и заиграл се топка недалеч от къщи.

Жълтата кола се опита да спре рязко. “Дукати”-то се блъсна в таксито и се плъзна наляво. Навря се със сила под камиона. Внезапно Тони усети как гръдния му кош се разкъсва и нещо топло плисва по корема му. Чу шум от стъргане на желязо. Тони почувства все едно фотоапарата с най-голямата светкавица на света е насочен срещу него и щрака ли щрака.

По някое време всичко угасна.

6.

Питър Ейнджъл дебнеше. Гласът от телефона му говореше. Беше му наредил да убие. Проклет да бъде ако не го стореше. Пит бе пребивал много хора, но никога досега не беше убивал.

Ейнджъл беше среден на ръст, винаги брадясал и много дебел – тежеше 260 фунта. Носът му бе счупен и сплеснат в продължение на двете години, през които бе тренирал бокс. Очите му бяха пъстри – между зелено и кафяво; присвити по свински в торбички от пъпчива мастна тъкан. Косата му бе светло кестенява и подстригана много късо.

Тази вечер Пит дебнеше в крайните квартали на Лок Хевън около еди блок. В засада. Трябваше да убие човек. Така му бе заповядал Гласът, а от известно време Пит го слушаше сляпо. Гласът принадлежеше на някой, който се казваше Самаел и Ейнджъл бе полудял напълно по него.

Бе два след полунощ. Времето бе топло, а небето - тъмно и с много малко звезди. Около блока, до който Пит дебнеше, имаше посадени дръвчета. Самата сграда се намираше в края на града. Единстеното, за което Ейнджъл се молеше бе да мине някой.

За съжаление нямаше минувачи. Пит ядосано извади дълъг автоматичен нож с черна дръжка. Започна да го щрака и после да го прибира нервно.

От мобилния се чу глас:

- Прибери го!

- Защо, Самаел?

- Прибери го ти казаха! Първата жертва трябва да умре от голите ти ръце. По-късно ще ти разреша да убиваш с олово или стомана.

Пит прибра ножа в десния джоб на анцуга си. Бе облечен в тъмночерен “Адидас” със зелени кантове. Нагоре носеше черна тениска с навити ръкави, та бицепсите му да се виждат.

- Значи да душа, Самаел?

-Не. Искам да удряш с юмруци, докато душата напусне с тялото. – заповяда Гласът.

Питър чу стъпки и притихна. Безжизнената светлина на уличните лампи озари , един младеж, койтo вървеше към края на блока. Юношата вървеше точно към един от входовете. Явно живееше тук.

Имаше почти няколко минути, докато Питър Ейнджъл започне да убива.

7.

Кабинетът на главния редактор Джон Дай бе заключен. Вътре освен шефът на вестник “Ню Лайф” се намираха Дейвид Робинс и дебеличък детектив. Чнгето беше облечено в индиговосин панталон с много джобове по крачолите и черна фланела с бели шарки на корема.

Главният редактор седеше зад огромното си бюро и се мъчеше да се оправдава:

- Не мога да ти дам отпуска. Трябва да продължиш да разследваш случая с холограмните видеофони. Дори ФБР има нужда от теб.

- Каква точно? Малка или голяма нужда? – невинно попита

Дейвид.

Детективът се намеси в разговора. Беше едър и топчест. Черната му коса бе къси подстригана, а очите му бяха мънички, но с дълги мигли и странно живи. Говореше бързо и леко пискливо.

- След снимките на престрелката пред “Дама Пика” вие добихте популярност, господин Робинс. Доста хора ви се възхищават. И биха споделили с вас неща, които биха премълчали пред полицията. Лично кметът на Лок Хевън е разрешил вие да помагате на разследването. И моите шефове мислят така.

Журналистът зяпна недоумяващо. Попита:

- Кой сте пък вие? И какво точно искате от мен?

- Аз съм Джералд Стийл. Специален детектив съм от Федералното Бюро. Изпратен съм да разследвам няколкото убийства във вашия град станали напоследък. И искам да ми помогнете.

- ФБР ли казахте? Какво общо има Федералното Бюро с нашия смотан град?

- Ще ви кажа по-късно. Когато заработим заедно.

- Съжалявам, но аз пиша статия за новото поколение холограмни видеофони.

- Оказа се, че има връзка между убийствата и ТЕЗИ телефони.

- Не мога да ви помогна. Дойдох при шефа само за да си взема отпуска.

Главният редактор се навъси зад дебелите си очила:

- Казах ти, че не мога да ти дам отпуск.

- Шефе, не искам да се занимавам с този случай. Всичко почна да става прекалено откачено.

- Моля те, Дейв. Ти си единствения, който трябва да го разследва. Ти си най-кадърния и най-популярния от екипа. Можеш да станеш герой, ако разкриеш нещо. Помисли за славата. Помисли за парите. Помисли за града.

1. ПОМАГАЧИТЕ

Мъжът, който седеше срещу Питър Ейнджъл изглеждаше наистина отнесен. Гледаше някак настрани, прмижавайки от следобедното слънце. Тъмнорусата му коса стърчеше като избухнала, а сините му очи по някакъв начин издаваха склонност към пиромания. Беше облечен в сивозелена фланела поръбена с шев по раменете. Надолу носеше тъмносив анцуг “Найк” и бели маратонки с неопределена марка.

- Къде е пратката? - попита Ейнджъл.

- В десния ми джоб. – отговори мъжът. – Разработен е специално от няколко учени мъже, които почитат Самаел.

- И за какво служи?

- Течността е специална. Прави зъл всеки, на който се инжектира. Все още не е тествана. Самаел нареди да я изпробваме върху онзи тип – журналиста.

Двамата мъже седяха в едно кафене с бели пластамси и тъмносини пластмасови столове. Беше наполовина пълно, но тяхната маса бе най-далечна и никой не можеше да ги чуе.

Ейнджъл се поинтересува:

- Приятел, защо говориш като сектант?А, да исках да те попитамзащо си пропътувал 210 мили за да ми донесеш нещо, което ще накара някакъв скапан журналист да мине на наша страна?

- Виж, има много хора, които почитат Самаел и те говорят като мене. Това, че ти неговият най-приближен не ти дава право да го пребрегваш. Както и да е. Аз съм Куриер. Това ми е работата – да пътувам. Освен това ако разработката е успешна, всеки на който се инжектира, ще почне да се покланя на Самаел. Това нещо ПРОМЕНЯ хората.

- Толкова ли е важен онзи тип?

- Не ми казаха всичко, но от това което разбрах, Дейвид Робинс е човек със особено значение.

- Добре, дай ми течността, а аз ще се погрижа да я инжектирам на онзи боклук.

Питър гледаше безизразното яйцевидното и остро лице на куриера.Очите му шареха и в тях святкаха мини, барут и съзнанието на една откачалка. Куриерът подаде под масата една добре запечатана епруветка. Течността в нея бе зеленикава и фосфоресцираща.

Ейнджъл внимателно я прибра във вътрешния джоб на черното анцугово яке.

Отбеляза:

- Радостно е да знам, че има хора, които ми помагат.

- Не сме много, но вършим работа. – скромно изрече куриерът. – Тук, във вашия град има още един Помагач. По-късно ще му се обадиш за да те снабди с оръжие.

- С удоволствие. – замечтано каза Питър.

2.

Джералд Стийл шофираше внимателно белия си “Крайслер” из натоварения трафик. Автомобилите приличаха на двупосочни пасажи от лъскави мигриращи риби.

Инспекторът се обърна към Дейвид Робинс:

- Не разбрах защо искаш да ходим в участъка?

- Трябва да знам повече за серийния убиец. Искам да съм в час, щом ще разследваме заедно.

- Мога да ти покажа само някои неща. Ако нещо секретно излезе в медиите, ще ме направят регулировчик и дори безплатно ще ми подарят дузина свирки.

Журналистът предложи:

- Сега ще отидем в участъка. Ще ми покажеш снимки от убийствата и местата им. Няма да изнасяме нищо.

- Добре. – омърлушено измънка детективът. – Обаче съм сигурен, че поне няколко човека ще те разпознаят. Познават и мене – преди да отида при Федералните и аз живеех тука. И хората ще се чудят. Освен това ще ме питат – какво прави оня смотан журналист в полицията?

- Шефът ти нали знае истината. – успокои го Дейвид. – Или може би шефката?

Джералд каза троснато:

- ФБР не е МИ5, а Щатите не са Англия. Федералното Бюро никога няма да бъде ръководено от жена!

3.

Питър Ейнджъл седеше и чакаше в тъмното. Нощта отново бе хладна. Пите бе облечен в опърпан червен флай с дупка, колкото юмрук на лявата страна, приличаща на съдран орден. Останалите му дрехи също бяха невъобразимо мизерни. Питър се бе напръскал с уиски, за да допълни образа на скитник. Смяташе, че така не привлича погледи. И беше прав.

Пейката на която Питър седеше бе стара занемарена и ръждясала. Освен това се намираше на двайсетина метра от входа, в който живееше Дейвид Робинс.

Нещо в мозъка на Ейнджъл завибрира. Той извади клетъчния телефон и натисна зелената слушалка. Гласът зазвуча направо в мозъка му.

- Рабът Господен идва. Трябва да влееш в кръвта му елексирът на нашите Помагачи. Тогава ще стане мой.

4.

Минаваше девет, когато Питър видя журналиста да се прибира. Ейнджъл чакаше вече повече от два часа и се бе омърлушил. Той извади хартиена кесия от левия джоб на якето си. В нея имаше бутилка с малко уиски, останало вътре. През това време журналиста стигна до него, изгледа го съжалително и подмина към входа си.

Ейнджъл отпи, прибра бутилката и се заклатушка след Робинс. Дясната му ръка напипа спринцовката, лежаща в другия джоб на якето. Инжекцията бе пълна със специалната течност, дадена му от Помагача. Странно защо, докато стискаше спринцовката, дланта на Питър туптеше.

Робинс се обърна миг преди да влезе входа. Изгледа подозрително пияницата, който се мъкнеше след него.

Ейнджъл залиташе силно. По едно време се заклати, сякаш щеше да падне. Журналистът се поотпусна и влезе във входа.

Убиецът го настигна с няколко бързи крачки. Скочи и го хвана през врата с лявата си ръка. Задушаваше го. Внезапно заби спринцовката в шията на Робинс. Инжектира течността докрай.

Журналистът инстинктивно посегна към гърлото си, изненадан от рязката болка. Ейнджъл нанесе саблен удар отляво по шията. Странно, но Робинс не падна. “Здрав копелдак е тоя”, каза си убиецът. Журналистът леко се наведе и вдигна лакти пред лицето си. Ейнджъл посегна да ритне в слабините, но Дейвид инстинктивно вдигна коляно и парира удара. После се завъртя и съвсем случайно успя да удари с десния си лакът нападателя в лицето. Отнякъде се появиха зяпачи и почнаха да крещят.

Разярен, Ейнджъл се изплю, обърна се и си тръгна.

Едва сега Дейвид се отпусна на стената на входа и започна бавно да се свлича по нея.

5.

Джералд Стийл обикаляше безцелно улиците на Лок Хевън, щат Пенсилвания. Градът бе малък, смотан и с постоянно население от 40 000 души. Общо взето по форма приличаше на наръфана палачинка. Имаше три язовира и четири парка. В околностите му природата бе хубава. На около 30 километра от града имаше и някакво много много древно индианско селище, назовавано Пачакутек. Археологическа забележителност,която привличаше туристи. Джери се насили да мисли не за скапаното градче, а за случая, по който трябваше да работи.

Все пак се бе родил тук и бе живял тук. После успя да почне работа в Бюрото и замина от малкия скапан град. Останаха му обаче няколко приятели, с които поддържаше връзка.

В жабката на белия му “Крайслер” му имаше снимки. Снимки на трупове. До всеки от тях бе намерен мобилен телефон, марка “Финерон”.

Парапсихология. Джери не вярваше в тази псевдонаука. Наскоро Стийл бе гледал едно предаване по Анимал Планет. За една жена и нейната птица. В 38 от 72 случая бе доказано, че жената има телепатична връзка с папагала си.

Джералд не бе повярвал на нито една дума от предаването. И точно на него бяха наредили да разследва случая с мобилните телефони, които се предполагаше, че носят смърт.

Джери караше по улицата и оглеждаше хората. Някои вървяха – забързани, сериозни и делови. Някои стояха по спирките. Голяма част от тях говореха по преносимите хай-фи слушалки, гледайки нямо пред себе си. Или гледайки в слушалките, поне тези, които имаха 3 джителефони с две камери.

Нокиа. Моторола. Сони Ериксон. Самсунг. Саджем.

Различни видове.

И сега се бе появила една нова марка - Финерон.

Носеща смърт.

И никой от полицията, ФБР или Управлението не можеше да каже кой стои зад това.

6.

В редакцията на в. “Ню Лайф” имаше някаква сбирка. В “компютърната” стая. Дузина от колегите на Дейвид Робинс се бяха накачулили върху столове и бюра. Поне петима бяха се настанили близо до климатика заради непоносимата лятна жега. От радиото тихичко се носеше някаква балада на Марая Кери.

Дейвид се намръщи. Не помнеше нищо от снощи. Освен това го боляха вратът и главата.

- Здравейте. – изломоти Робинс. – Ще ми освободите ли едно Пи-Си?

- Здрасти. – отвърнаха няколко от колегите. Останалите кимнаха или помахаха.

Мериън Луксел, по-хубавата от двете пом. редакторки стана. Предложи;

- Седни Дейв. Пиши си спокойно.

Мериън бе подстригана на черта, обилно начервена и винаги носеше прилепнали панталони. Този път бяха сиви.

Дейвид се насади пред освободения компютър. Глъчката му пречеше да се съсредоточи. Той се обърна към Мериън:

- Какво става? Купон ли има, що ли?

- Клюкарим относно холограмните телефони и Убиеца. Вече му измислиха и прякор – Мобилния Убиец.

- А-ха.

- Между другото, онази твоя статия за незаконните кучешки боеве няма да излезе.

- Защо? – в гласът на Дейвид имаше истерична нотка.

- Защото няма нито една снимка към нея.

- Ако се бях опитал да снимам щяха да ме хвърлят на кучетата.

- Телефона ти няма ли камера? Защо не се опита поне?

- Има. Не исках обаче да се опитвам да снимам. Не исках да ставам на кучешка храна.

- Съжалявам. Шефът нареди. Освен това статията е прекалено остра и има опасност да ни осъдят. Ако беше донесъл снимки, щеше да се вижда, че се провеждат незаконни боеве между питбули и бултериери. И нямаше да имат претенции, щото най-вероятно щяха да са закопчани. А така може да ни обвинят в евтини сензации и да мрънкат, че клеветим честните граждани.

Дейвид се възмути:

- Ама аз съм посочил всичко. Места на провеждане на боевете. Дати. Мисля, че ще мога да доведа и един свидетел.

- Не става, Дейви. Спомни си онази твоя скандална статия за наркотиците. Дето ги бяха засадили на покрива на оня “Клуб 69”. Шефа го е страх случаят да не се повтори.

Дейвид стана и изскочи от стаята. Излезе от редакцията.

Запали “Шевролета”-а и започна да обикаля улиците на Лок Хевън.

В същото време палеше една цигара от друга.

7.

Слънцето залязваше. Питър Ейнджъл вървеше бодро по една от улиците на Лок Хевън и носеше тежък сак. Крачеше към центъра на града.

Гласът в главата му изграчи:

- Трябва да оставиш сака на площада.

- Може да си помислят, че е бомба, Самаел.

- Няма. Ще отвориш ципа докрай. И ще разхвърляш няколко телефона наоколо. До сутринта ще ги разграбят.

Питър се замисли. После попита предпазливо:

- Няма ли да ги продаваме както досега?

- Прекалено много хора научиха, че носят смърт. Тези, които още не са дочули обаче, ще ги вземат.

Ейнджъл отново зададе въпрос:

- А защо в началото ги продавахме?

Гласът от телефона не отговори.

Питър сам се сети. Ако подаряваш нещо, което би трябвало да е скъпо, само ще привлечеш внимание.

Ейнджъл се огледа предпазливо, когато стигна до площада. Мегданът представляваше голям правоъгълник с фонтан в центъра. В задната му част се намираше сградата на кметството. Близо до фонтана имаше пилон за знаме.

Ейнджъл застана в центъра на площада. Огледа се. Имаше малко минувачи. Бяха далеч от него.

Пит нагласи сака, точно както му бе заповядано. И си тръгна.

Спортната чанта остана на площада. Черна, отворена и чакаща.

Предлагаща мобилна връзка.

И мобилна смърт.

8.

От няколко дни Дейвид Робинс винаги беше в лошо настроение, но пълен с енергия. Главата го болеше, а очите му бяха кръвясали. Чувстваше, че трябва да направи нещо, но не беше сигурен какво точно.

Спря колата пред една зала за бодибилдинг. Излезе от автомобила и влезе в гима. Вътре имаше десетина човека. Бяха облечени спортно – с къси гащета, тениски и потници. Трима-четирима от тях почти не тренираха, а само се перчеха пред огледалата. Чуваха се откъслечни разговори на висок глас:

- Казах ти, пиел тамоксифен да се прочисти, щот циците му пораснали и виснали кат’ на жена!

- ... Прекалил е с хаповете.

Преди няколко години Дейвид бе написал статия за анаболните стероиди. Тогава бе понаучил някои неща за бодибилдинга. Знаеше, че клякането с щанга зад врат е едно от основните упражнения. Знаеше и горе-долу как се изпълнява.

Журналистът постави 120 либри на щангата. Успя да направи 25 повторения и се задъха. Спря да си почине за около 3 минути и постави двеста. 10 повторения. 3 минути почивка. Този път сложи 240 либри. С тях клекна пет пъти. Изправи се и постави внимателно щангата на стойките за клек.

Дейвид се почувства добре. Това му беше първа тренировка. Започнаха да го изпълват енергия и сила.

9.

Джералд Стийл бързо и пъргаво вървеше към редакцията на вестник “Ню Лайф”. Заради работата под прикритие се бе облякъл наистина кофти. Носеше раздърпан и избелял анцуг с тъмносин цвят и стари, но запазени маратонки “Диадора”. Нагоре бе облечен в сива тениска, под която изпъкваше кръгличкото му шкембенце.

Инспекторът не след дълго намери кабинета на двете помощник-редакторки. Почука на вратата и влезе.

Вътре бе по-младата пом. Редакторка – Мериън Луксел. Симпатична жена с прическа, приличаща на мотоциклетна каска и вирнат чип нос.

- Здравейте. – каза Джералд.

- Здрасти. Дейвид Робинс ли търсите?

- Ъ-ъ-ъ... Случайно да е в редакцията? Мобилният му е изключен.

- Момент.

Мисис Луксел вдигна слушалката на старомодния стационарен телефон, лежащ пред нея. Набра някакъв номер и изчка малко.

- Съжалявам. Телефона в кабинета му не отговаря. Впрочем той рядко пише в кабинета си. Предпочита “компютърната” стая. Ако искате, потърсете го да не е при Шефа.

Мисис Луксел погледна с желание компютъра си. Промърмори:

- Знаете ли... Трябва да работя.

Джералд Стийл срамежливо измъкна една папка иззад гърба си. После запристъпя срамежливо на едно място. Прошепна:

- Ами аз съм ви донесъл нещо.

Мисис Луксел леко се изчерви и с тънък глас попита:

- Значи не сте дошъл само заради Дейвид?

- Не – поясни инспекторът. Всъщност доколкото знам вашият вестник публикува разкази. Един път седмично. В събота.

- Какво?

- Ами донесох ви един разказ. – притесни се Джералд. – Отдавна пиша истории на ужасите. Но досега не съм публикувал нито една.

Питър Ейнджъл влезе в мъжката тоалетна на клуб “69”. Там с изненада видя една красива, леко облечена тийнейджърка. Навеждаше се над мивката.

Това вече беше прекалено.

Нещо като бонус, когато си ударил Голямата Печалба на ротативка. Точно мислиш, че всички монети са се изсипали, когато едноръкият бандит започва да дрънчи, да светка и да пуска железни пари още по-силно.

Пит Ейнджъл леко се приведе към девойката. Злорадо и усмихнато попита:

- Какво правиш тук, миличко? Не видя ли, че влизаш в мъжката тоалетна?

Девойката явно бе пушила марихуана или ганджа. Държеше се на краката си, а големите и черни очи изглеждаха леко разширени. Имаше дълга кестенява коса, вързана на множество малки плитки, красиво лице с малки остри очи и дребничко, но стегнато тяло. Беше облечена в черни прилепнали панталони; нагоре носеше блузка без ръкави в същия цвят с дълбоко изрязано деколте. Миришеше на пот и алкохол. Явно бе прекалила с пиенето и с танците.

Момичето смънка:

- Извинявай, ако съм те притеснила. Влязох да пия вода.

- В женската тоалетна няма ли чешма? – изръмжа възбудено Ейнджъл.

После скочи върху момичето. Тя отвори уста за да вика. Питър затисна устните и с лявата си ръка. Тя се опита да хапе. Ейнджъл събра в шепата си няколко плитки на косата и. После удари главата и странично в една от стените.

Краката и се подкосиха. Въпреки всичко момичето се опитваше все още да се съпротивлява. Питър я оскуба още по-жестоко; усети че я боли ужасно и малко му остана да изкрещи от кеф; беше получил ерекция.

Ейнджъл удари още два пъти главата и в стената. Но не много силно. Не искаше тя да умре веднага. Не искаше и големи издайнически кървави петна по стените.

Питър се огледа. Всичко бе продължило едва няколко минути. Не се знаеше кога ще влезе накой. Той гушна жертвата си и почна да я носи към най-далечната тоалетна кабина.

Желаеше я.

10.

Дейвид Робинс и Джералд Стийл гледаха безформените очертания под черната мушама. Беше труп на момиче; новата жертва на Мобилния убиец, както вече го бе нарекла пресата.

Джералд приклекна и повдигна с писалка долния край на мушамата. Видяха се прасците на жертвата. Бяха дебелички и там където нямаше кръв, тънките вени прозираха през бялата кожа. Върху прасците бяха изрязани някакви знаци. Най-много приличаха на свастики. Загадъчно наподобяваха пиктограми, а може би и стилизирани йероглифи. Едва в моргата щяха да измият съсиреците от краката на жертвата. После щяха да ги снимат. И тогава може би имаше вероятност да разгадаят какво представляват точно знаците.

Внезапно до тях се прилближи едър детектив с прошарена коса и сив костюм.

Детективът задърпа журналиста за ръкава. Обърна се към Джералд:

- Ей, този е от пресата. Кой го е допуснал на местопрестъпление?

Джералд стисна детектива за китката. Обясни:

- Дейвид Робинс има официално разрешение от шериф Джонатан Крейн да подпомага разследването. Желателно е да е тук и освен това има това право.

- Обади се на шефа си приятелю. – обърна се Дейвид към детектива. – И му кажи, че ти се регулира движението.

Детективът промърмори извинение и се отнесе нанякъде.

Джералд погледна журналиста. Изглежда всеки момент беше готов на всичко. Освен това изглеждаше някак различен. Като че ли бе станал по-едър... и освен това бе облечен в нови, абсолютно гъзарски дрехи.

Стийл сръга Робинс в ребрата. Попита;

- Искаш ли да идем някъде и да опънем по едно малко? Мисля, че имаме нужда.

Журналистът не слушаше Джералд.

Попита съдебния лекар, който се мотаеше наблизо:

- Била ли е изнасилена?

Съдебният лекар вдигна лице и погледна Дейвид. Носеше сив и избелял евтин тънък костюм. Сините му очи бяха безизразни, изцъклени и при по-внимателно вглеждане – може би тъжни. Приличаха на стъклени топчета. Лицето му бе сбръчкано, подобно на кожена кесия за пари. Само, че празна.

Съдебният лекар отвърна:

- Да, със сигурност.

11.

Барът бе със странен дървен интериор, напомнящ тъмна гора. Обаче част от мебелите бяха толкова меки, все едно са крадени от султански харем. Една от атракциите на бара бяха две наргилета, за по-изтънчените клиенти. От грамадните черни тонколони по ъглите леко се разнасяше мученето на Джо Кокър.

Дейвид вдигна шишето с текила. Вътре пияно до смърт се клатушкаше червейче. Дейвид напълни неговата чаша и тази на Джералд до ръба. Вече бяха изпили една бутилка от мексиканското пиене. Тази им беше втората.

Джералд се беше ухилил и изговаряше думите по-ясно отколкото като не беше фиркан:

- За какво да пием?

- Ти кажи.

Джералд метна хаотичен поглед към журналиста. Изказа се:

- Да пием за моята самотна жена и дъщеря, които не съм виждал от една година.

След като изпразниха чашите журналистът се усети:

- Разведен ли си?

- Нещо подобно. Беден-разведен – не ми се обяснява. – очите на Джери се насълзиха.

Журналистът наля отново. Реши да смени темата:

- Напоследък нещо ми става. Започнах да тренирам бодибилдинг. Почти всеки ден. Наистина качих килограми. Старите дрехи не ми стават. Купувам си нови. По-големи.

- А стероиди взимаш ли? Боцкаш ли инжекции?

- Не. Даже и витамини не вземам.

- Виж, виждал съм човек, който “взима” анаболи редовно. Държи се горе-долу като тебе.

- Ако искаш да ме обиждаш или псуваш – давай. – засегна се Дейвид.

- Добре. Да не плямпаме повече за тебе. К’во мислиш за знаците по труповете?

- К’ви “Знаци”? Оня филм с Мел Гибсън ли?

- Не бе, тези дет днеска бяха изрязани по краката на жертвата. На к’во ти мязат?

- Не мо’а да се сетя. Май, че гледах преди години такъв филм. “Проектанта Блеър”?

- “Проклятието Блеър” беше филма. Ма тези символи са по-различни. Хем мязат на свастики, хем като че ли и на цифри. Кат че ли убиецът брои нещо.

- К’во ли?

- Жертвите, Дейвид. Брои жертвите. Кат че ли бележи коя е поред, на краката им. Ма на някъв негов си език.

Дейвид Робинс се стегна. Придоби сериозен вид. Явно искаше да каже следващото изречение без да заваля пиянски думите.

Обяви тъжно:

- Знайш ли, Джери... Когат’ бях малък, никога не съм мислел, че възрастните се наливат толкова.

12.

Питър Ейнджъл си беше наел нова квартира и сега си почиваше. Напоследък наистина бе свършил много работа. Сега смяташе да лежи и да проспи цялата вечер. Както сам пресмяташе, бе убил най-малко петнайсет човека. Онзи смахнат журналист бе единствената опасност. Но Питър се беше справил с него. Беше му инжектирал онази течност, ковто щеше да го превърне в послушен роб на Злото.

Ейнджъл се намръщи. Нервно вдигна седалката на фотьойла и бръкна в кухината. Извади два еднакви пистолета “Дизърт Ийгъл”. Единият имаше заглушител, омотан със скоч.

Ейнджъл включи телевизора и намери CNN. Отново бръкна във фотьойла. Извади шишенце оръжейна смазка и цветни стари парцали.

Пит мислеше за съпругата си Жанет и за малкия си син – Ейнджъл. Липсваха му. Жанет се бе омъжила за него, понеже знаеше, че Пит е сравнително заможен и знае много начини да печели пари. Както по-късно Жанет разбра – повечето му методи бяха незаконни. Но тя живееше с Питър, беше му родила син и постоянно казваше, че го обича. Особено когато Пит и купеше ново кожено палто или скъпа сребърна дрънкулка. Тогава полудяваше от любов.

Пит реши да се обади на жена си. Набра я. Тя разбира се не знаеше, че той си е в града, но служи в момента на Самаел. Беше и казал, че заминава малко по работа. Ейнджъл набра Жанет.

Съпругата му вдигна. Понеже на телефона и не се изписваше номера, който я търси малко предпазливо каза:

- Да?

- Как си, Жан?

- Мило, много съм се затъжила! Къде си? Ще си идваш ли скоро вкъщи?

- Имам още някои неща да свърша, Жан. Къде е Ейнджъл? Добре ли е?

- Да ти го дам ли?

- Дай го на тати.

Ейнджъл беше на три години. Наричаше нещата по свой си начин и беше единственото същество на света, което Питър обичаше почти колкото себе си.

В слушалката се чу:

- Тати къде е? Тати кога ще вози Ейнджи на бу-то?

- Кво ста’а Ейнджи? – басовият глас на Питър бе мек, дори нежен.

- Ейнджи иска вози на бу-то. Ейнджи иска пак ходи на риба с тати.... - /пауза и леко подсказване: ”Кажи на тати”/. - Мама ми купи неска златна гливничка.

- Ейнджи, ще те заведа на риба. Ще хванеш пак най-голямата. – обеща Пит. Дай мама Жана.

- Мило,...- чу се отново гласът на съпругата му. Айде да си дойдеш. И двамата сме се затъжили.

- Ще си дойда скоро, Жан. Много скоро. Чао. – внезапно каза Питър.

- Чао, мило.

Едва разговорът прекъсна и мобилният телефон “Финерон” иззвъня. Пит натисна копчето със зелената слушалка. В главата му зазвуча глас.

- Робе, - чу Питър, знаеш ли колко души си погубил.

- Да, Господарю. – отвърна плахо Ейнджъл. – Петнайсет.

- Така. Още няколко стотици получиха по различни начини моите слушалки. И скоро ще намерят смъртта си.

- Да, Самаел. Но кучетата вече знаят. Никой не иска нашите телефони вече.

- Това е без значение. Още шест души Питър. Трябва да убиеш още само шест души. Тогава ще се добия със сила. Със Сила, Питър. И ще Възляза на дневната светлина.

- Както кажете, Господарю. – радостно се съгласи Ейнджъл.

- Добре, робе. А сега излез навън и убий шестима. Искам тяхната кръв. Искам техните души. Искам да Изляза.

Телефонът замлъкна.

Ейнджъл зареди смазаните оръжия. Прибра шишето и смазката, окъдето ги бе извадил. От същото място извади четири пълнителя. И нож. В калъф с каишка. Сложи по два пълнителя в джобовете на анцуковото си горнище. Прикрепи ножа на прасеца си с помощта на каишката. Взе един парфюм “Гучи”, който стоеше на една лавица до телевизора. Напръска се зад ушите, около мишниците и по врата. Може би повечето хора и да не го харесваха, но Питър се къпеше ежедневно. Пръскаше се с парфюм за 300 долара най-малко три пъти дневно. На Ейнджъл му харесваше да е чист и да мирише приятно. Майка му беше научила още като малък на това. Впрочем той отдавна не разговаряше с нея, дори и по телефона.

Питър излезе от кварирата. Внимателно заключи вратата.

И потъна в нощта.

На лов.

13.

Когато се стъмни в град Лок Хевън, улиците оредяват. Все повече хора си намират причини да не излизат по тъмно. Слуховете се разнасят бързо в малкия град. Чува се все по-често за мобилни телефoни, които носят смърт. Чува се и за убиец, който не може да бъде заловен. Слуховете растат и се преплитат вазимно.

Слуховете са лепкави и миризливи. Те носят гаден и натрапчив вкус в устата; сърбеж и кисела миризма под мишниците; болки в главата и рамътване на мозъка.

Тъмно е. Въпреки това по улиците все пак могат да се видят минувачи. Някои просто не вярват в Мобилния Убиец. Други все още не са чули зловещата клюка. Има и такива, които си мислят че точно на тях не може да се случи.

Две момчета седяха на един тротоар. Играеха си с пудел на име Крис. Едното момче бе високо, добре сложено с гъста черна коса и дебели устни. Другият тийнейджър бе среден на ръст, кльощав късо подстриган блондин. Пуделът на момчетата не изглеждаше чистокръвен. Раздърпаната му козина и светлокафевият цвят намекваха за кръстоска с териер.

Дейвид Робинс крачеше по улицата на която бяха двете момчета с пудела. Напоследък Дейвид не се чувстваше добре. Тренираше почти всеки ден и в тялото приличаше на робот. За съжаление главата му постоянно бе размътена.

Вратът на Робинс пулсираше и го болеше. Дейвид смътно си спомняше, че преди време някакъв тип го беше нападнал и го бе убол с нещо по врата. Сега убоденото пулсираше странно.

Напоследък Робинс се чувстваше недооценен и се караше постоянно с почти всички. Не се срещаше и не разговаряше с никой.В момента му се искаше да се бие.

Дейвид бе облечен в черен костюм. Марков. И скъп. Беше му с два номера по-голям от необходимото. Умишлено си бе купил толкова голям костюм. Напоследък от тренировките тялото и крайниците му растяха и се надуваха като балони.

Двамата тийнейджъри с интерес зяпаха едрия мъж в грамаден костюм.

“Виж бе.” – измънка блондинът и сбута приятеля си. – “Тоя мяза на Скалата.”

Дейвид дочу, че го обсъждат и видя, че го зяпат нагло.

Робинс приближи на крачка от момчетата. Пуделът започна да джавка срещу него.

Дейвид попита твърдо:

- К’во ме гледаш бе?

По-едрият чернокос младеж отвърна:

- Не гледаме тебе.

- Кого гледаш, бе? Извини ми се, че ме гледаш!

- Казах ти бе, човек, не гледаме тебе. Не се заяждай. Ходи си по пътя.

Дейвид заповяда:

- Извини ми се веднага, че ме гледаш!

Къдравият чернокос младеж се изправи. Беше висок 6 фута – точно колкото Дейвид. Може би тежеше около 180 фунта.

След постоянните тренировки напоследък, журналистът тежеше поне с 40 фунта повече от младежа. Робинс попита отново:

- Ще се извиниш ли?

- Не. Разкарай се веднага. Не гледахме тебе. И да сме гледали, няма за какво да се извиняваме. Ходи си по пътя, ако не искаш проблеми.

Русият младеж също стана от тротоара. Натърти:

- Да. По-добре бегай оттука. Не си търси белята.

Дейвид дори не погледна русия. Изненадващо хвана по-едрия с две ръце за гушата. Започна да стиска. Младежът посегна да го удари. Робинс изведнъж стисна двойно по-силно. Тийнейджърът омекна и се свлече.

Изграчи:

- Няма да се извиня!

По-слабият младеж мина зад Дейвид и се опита да го събори. Робинс се завъртя рязко и го удари с лакът по лицето. Младежът падна на земята. Лицето му кървеше.

Журналистът продължи да души къдравия чернокоско.

Отново попита:

- Ще се извиниш ли?

Младежът пресипнало изхъхри:

- ...Звинявай... че ... те... гледах.

Дейвид пусна младежа. Онзи падна на земята, кашляйки. Задъхваше се, беше му трудно да диша.

Пуделът спря да джавка. Захапа крака на Робинс. Направо се впи в глезена му. Явно накрая му дойде смелостта.

Дейвид внимателно отскубна кучето от глезена си. Вдигна го за каишката и започна да го върти.

След малко го пусна. Кучето отлетя на десетина фута. Падна и започна да агонизира. Квичейки.

Дейвид пооправи костюма си.

После продължи надолу по улицата. Чувстваше се много добре.

14.

Питър Ейнджъл беше решил да убие полицай. И без това трябваше да убие още шестима. Защо пък единият да не е полицай? Ежнджъл вече си бе набелязал желаната жертва. Следеше го от около половин час. Ченгето имаше някакви фигури по пагоните. Май че бе лейтенант. Или капитан. Полицаят беше висок и дебел, възрастен, с посивяла коса и голям нос. Имаше характерния изцъклен поглед на кука. Очите му май че бяха сини и сякаш втренчени. Ейнджъл реши да ги извади.

Полицаят закрачи в една тъмна уличка. Вървеше безгрижно и не се оглеждаше настрани. Като вървеше се клатушкаше, понеже беше дебел като свиня. Сега бъркаше в джобовете си, май търсеше ключовете за дома си.

Питър забърза след полицая. Бе тъмно, някъде около час преди полунощ. Пит бе облечен в шалварести тъмночервени дънки, бяло-сини маратонки и кървавочервено яке. Беше прекалено топло за да носи яке, но иначе оръжията му можеше ида се видят. В дясната си ръка Ейнджъл държеше туристически нож. Криеше го зад дланта и лакътя си.

Едрият полицай внезапно спря. Питър почти го настигна. Куката се обърна и го погледна безразлично. После продължи да върви.

Питър настигна “куката”. Внезапно вдигна ножа и го заби в тила на полицая. Даже малко подскочи за да е по-плътен удара. “Куката” се свлече като прасе, ударено с брадва по чутурата. Кръвта бликна от врата му. Полицаят отвори уста да извика, но само изхъхри немощно. После погледа му сякаш помътня, а очите му загледаха безжизнено в една точка.

Кръвта започна да образува тъмна, смърдяща на ръждясало желязо локва.

Ейнджъл клекна до полицая. Беше решил да му извади очите. Само се чудеше дали да използва ножа или...

Питър избърса ножа в светлосинята униформена риза на полицая и го прибра. С лявата си ръка повдигна брадичката на трупа. После заби силно десния си показалец в лявото око на ченгето.

Внезапно Ейнджъл дочу далечен шум от автомобил. Може би идваше насам.

“Мобилният убиец” се огледа. Засега нямаше никой в уличката. Но имаше вероятност скоро да се появи. Ейнджъл погледна трупа със съжаление. От празната очна ябълка течеше кръв и някаква течност, подобна на белтък. Питър се отказа да извади и другото око. Избърса показалеца си в ризата на полицая. Май че под нокътя му остана част от ретина. Ейнджъл се изхили гордо.

“Мобилният убиец” се изправи и започна бавно да се отдалечава в тъмнината. Ченгето остана да лежи на улицата.

Един мъртъв едноок пазител на Реда.

15.

Джералд Стийл си беше дал почивен ден. Беше решил да го прекара в ловно-рибарския магазин на приятеля си Дайдо Хардимут. Дайдо бе висок, слаб и синеок млад мъж с ясно изразена плешивост въпреки, че бе само на четвърт век. Твърдеше за себе си, че е най-желаният ерген в родния си град. И обичаше клюките.

Магазинът му бе малък, но уютен, пълен с най-различни ловно-рибарски вещи. И животни. Те шаваха и крещяха, най-вече папагалите. Дайдо умишлено бе напълнил една отворена кутия от шоколадови бонбони със захранка за риби. Захранката бе оформена на кръгли малки и кафяви топчета. Приличаха на шоколадови бонбони. Понякога Дайдо чепреше някои от клиентите с тях. Падаше голям /според него/ майтап.

Хардимут подметна:

- Джери, с тебе не се ли мъкне напоследък един журналист?

- Да. Дейвид Робинс. Голям пичага е.

- Чух, че вчера е вкарал в болница двама тийнейджъри. От моя квартал. Пребил им даже и кучето.

- Сигурно нещо бъркаш. Робинс е пичага. Не може да направи такова нещо. Чувал ли си онази история с престрелката пред “Дама Пика”? Още оттогава знам за него, че е печен.

Дайдо се позамисли. После каза:

- Истина е. Казвам ти. Бил е облечен в черен костюм, който му е бил по-голям отколкото трябва. Видели са го.

Джералд Стийл се позамисли. Вярно, напоследък Робинс обличаше все по-скъпи костюми, които на всичко отгоре му бяха и широки.

Както Робинс беше обяснил: “Непрекъснато вдигам щанги. Качвам мускули и тялото ми расте. Затова нося нови и по-големи костюми.”

Джералд попита с интерес:

- Съгласил ли се някой да свидетелства?

- Не знам. Може да е само клюка. Така поне разправят и квартала.

- И кога е станал побоят?

- Вчера.

Джералд се замисли по-дълбоко. Чудеше се откъде напоследък Робинс има мангизи да поръчва и да сменя непрекъснато скъпи дрехи. Чудеше се също така възможно ли е Дейвид да е пребил някой?

Напоследък журналистът изглеждаше доста нервен.

16.

Залата за бодибилдинг бе голяма. Имаше огромни прозорци, боядисани наполовина в бяло. Вътре се носеше мирис на желязо. Едната стена почти бе закрита от огледала. До нея бе поставена стойка отрупана от дъмбели с различна големина. Имаше и машини и велосипеди “Кетлер”, разпръснати навсякъде. Намираха се и лостове “Елейко” с дискове от същата марка, за тези, които искат да вдигат свободни тежести.

Дейвид Робинс стоеше сам пред стойката за клекове. Навън бе нощ. Дейвид се бе договорил със собственика на залата срещу определена сума, която плащаше в края на седмицата, да му разреши да тренира през нощта.

Робинс се гледаше в огледалото. Бе облечен в тъмносиньо анцугово долнище. Нагоре носеше светлосива тениска, поизрязана на ръкавите и врата. Вените на врата и челото му бяха изпъкнали и издути от сериите, които бе правил допреди малко.

Оставаше последната серия. На лоста бяха поставени дискове с обща тежест седемстотин либри.

Журналистът откачи лоста от стойката с пухтене и се приготви да кляка.

17.

Майкъл Малик вървеше към дома си. Той бе много дебел и висок мъж. Приличаше на затлъстял тюлен. На колана си бе закачил новата си придобивка – мобилен телефон, марка “Финерон’. Преди около половин час го бе купил на една улична разпродажба.

Малик изглеждаше доволен от новата си придобивка. Мазните му топчести бузи леко се бяха набръчкали от усмивката му.

Мобилният звънна. Очичките на Малик се присвиха подозрително. Погледна дисплея. Холограмна видеовръзка - вятър. Нищо не се виждаше. Даже не изписваше кой го търсеше. После Майкъл се сети, че за да има холограмен образ на екрана, другият разговарящ трябва да има телефон от същата марка. Малик натисна бутончето със зелената слушалка. Каза авторитетно:

- Ало?

Гласът бе на непознат, глас напомнящ за за дълбочина, лава и сяра.

- След по-малко от час те очаква смърт, приятелю. Готов ли си? Готов ли си да умреш?

Обаждането прекъсна още преди Майкъл да натисне бутончето с червената слушалка.

Питър Ейнджъл чакаше. Беше се спотаил в нощта на една по-скатана от центъра и движението уличка, която му бе харесала. Този път освен нож носеше и чук. Три килограмов. Питър отново чакаше за да убие. И отново щеше да изреже магически символ в крака на жертвата. Ейнджъл мислеше за Петер Куртен. Искаше да прилича на него.

Питър се притаи и спря да диша. Някой идваше в нощта.

Уличните лампи бяха нарядко в тази част на града. По-точно повечето бяха изпочупени и много малко от тях светеха.

Все пак Ейнджъл горе долу виждаше приближаващия минувач. Беше някакъв грамаден дебелак. Беше облечен в сивозелени дрехи. Сако и панталон, които изглеждаха готови да се пръснат под напиращите му меса. Когато приближи, Питър спотайвайки се в сенките, успя да разгледа лицето му. Мутрата му беше така оформена, че мязаше на тюлен. Ама наистина приличаше. Дори в тъмното се виждаше как горната му устна стърчи пред долната, както на споменатото животно.

Питър изчака човека да премине покрай него. После го нападна в гръб. Удари го по главата с трикилограмовия чук. Мъжът се олюля и започна да се свлича. Бавно. Ръцете му драпаха във въздуха, търесейки нещо за което да се уловят. Ейнджъл удари отново. Пак по главата. И отново. И отново.

Дебелакът падна на земята, агонизирайки. Пухтеше като духало в ковачница. Питър продължи да го удря по главата с чука.Престана, едва когато дебелакът спря да мърда. И да пуфти.

Ейнджъл започна да претърсва топлият труп. Намери голям черен портфейл, марка “Петек”. Питър се отдръпна настрани за да не се изцапа от бликащата кръв. “Странно, като цапна някой по главата, винаги тече много кръв”, каза си Питър.

Ейнджъл намери 300 долара в портмонето. Имаше и лична карта със снимка на дебелака, лежащ пред него. На снимката изглеждаше строг, замечтан и волеви. Питър се вгледа в личната карта. Мъртвия мъж се казваше Майкъл Малик.

“Няма значение кой си”, помисли си Питър. Бръкна в долнището на анцуга си и извади малък остър нож-пеперуда. “Който и да си бил, вече си само още една душа, принадлежаща на Самаел”, обобщи наум Ейнджъл.

После се зае да навива нагоре единия крачол на дебелака.

Питър трябваше да напише своето поредно послание със стомана.

Върху плът и кръв.

Домашният телефон на Дейвид иззвъня. Робинс вдигна слушалката. Беше женски глас:

- Ало, миличък? Какво правиш?

Беше Джина Гомес. Преди около 8 години, Дейвид беше спал с нея двайсетина пъти. Преди около две години пак бе споделила леглото му. Един път. Напоследък обаче бе толкова надебеляла, че приличаше на някакъв неуспешен генетичен експеримент. Показван по Анимал Планет. Обаче Джина не се отказваше да го преследва и да го тормози за секс.

Дейвид излая в телефона:

- Разкарай се!

Отсреща се чу гневен вой:

- Пази си гърба!

После се чу щракване от затварянето на слушалката.

Жени. Последната година му бяха поомръзнали. Когато не искаха да се чукат с някой само заради това, че е сравнително известен; е тогава бяха готови да го направят за едно малко уиски и един ‘Ред Бул”.

Всъщност от две години имаше връзка с едно момиче, което сег работеше като счетоводителка в Ню Йорк. Виждаха се рядко, едва 1-2 пъти в месеца. Родом приятелката му Ан Хардуик беше от Лок Хевън, щат Пенсилвания. Но идваше само за да се видят. Рядко.

Дейвид беше ходил до Голямата ябълка на четири интервюта за работа. Одобриха го само на едно интервю. Но Дейвид не хареса работата. Не беше свързана с писане.

Освен това Дейвид познаваше най-малко петдесет човека, които въпреки не особено големите си доходи, за нищо на света не искаха да напуснат Лок Хевън.

Дейвид смяташе, че за тях(както и за него), градчето съдържаше частица магия.

Джералд Стийл седеше в своя стар “Крайслер” и чакаше. В колат миришеше на евтин освежител и на парафин за кожа.

Джери беше паркирал пред дома на Дейвид Робинс и го дебнеше да се покаже отнякъде. Робинс напоследък явно бе сменил номера на мобилния си. Не се обаждаше на никой. Не се срещаше с никой. Домашният му телефон също беше постоянно изключен. Ако някой заговореше Дейвид на улицата или в заведенеие, Робинс избягваше и да разговаря. Държанието му се бе променило неимоверно.

Беше близо полунощ, когато журналистът се появи. Робинс бе облечен в тъмносиньо анцуково долнище “Найк” с бяла запетая; нагоре носеше тениска в същия цвят, може би с един тон по-тъмна. На дясното си рамо беше преметнал, малък спортен сак с неопределен цвят, също “Найк’.

Джералд подкара колата след Робинс. Дейвид в момента изглеждаше като кандидат за “Мистър Олимпия”. Беше се превърнал в културист за около три седмици. Беше станал също намусен, неразговорлив и избухлив човек. От предишният пълничък, любезен, сладкодумен и културен журналист нямаше и помен.

Нещо повече. Дейвид не звънеше на никой. Отхвърляше всички разговори по телефона, а също и всеки опит да се поговори с него лице в лице.

Джералд следеше Робинс отдалече. По това време на нощта нямаше много коли. Дейвид можеше да го усети.

Една друга кола пък следеше Джералд. Беше червен “Форд Ескорт”. Задните му прозорци бяха затъмнени с фолио.

Във “Форд”-а седеше Питър Ейнджъл. Гласът от телефона му бе наредил да следи Джералд Стийл. Питър се сети за някаква поговорка на латински, която май беше “Опознай враговете си за да ги победиш”. Или пък нещо подобно.

Питър Ейнджъл следеше Джералд Стийл, който пък дебнеше Дейвид Робинс.

Ейнджъл реши че е време беше полицаят да излезе от играта.

18.

Един червен “Форд” застигна “Крайслер”-а на Джералд Стийл. Джери машинално се обърна да види кой го задминава. Внезапно полицаят видя, че срещу него някак си обвиняващо е насочено дулото на пистолет. Джералд залегна на дясната седалка, придържайки волана с лявата си ръка.

Чуха се няколко силно приглушени изстрела. Прозореца се пръсна и покри Джери с късчета стъкло.

Стийл предпазливо надигна глава за миг. Видя един прощален изстрел, който пръсната предната лява гума на късчета малки гумички. Джералд моментално отби встрани от пътя. Видя отдалечаващия с “Форд”. Последните две цифри на номера му бяха 6 и 4.

Джералд изгаси колата. Фитнес зала “Титан”, в която тренираше Дейвид Робинс бе наблизо. Имаше малка вероятност, копелето, което гърмеше по него, да се опита да гръмне и журналиста.

Стийл извади мобилния си и повика подкрепления.

После прибра телефона и измъкна личния си пистолет “Берета 92-СФ”.

Тръгна към фитнес залата предпазливо и без да бърза.

Имаше да си връща.

Дейвид Робинс се бе спрял на една широка улица, намираща се на стотина ярда от фитнес зала “Титан”. Канеше се да пресече пътното платно и въпреки късния час за всеки случай се огледа за коли.

Отдясно на Дейвид идваше автомобил. Черно “Мондео”. Ново и скъпо. Модел от 2004г. Колата наби спирачки. От нея излязоха 5 човека. Вкупом тръгнаха към Дейвид. Извадиха от джобовете си ножове и вериги. Единичт май, че носеше бокс.

На светлината на уличните лампи Дейвид разпозна двама. Бяха тийнейджърите с кучето. Които бе пребил на улицата преди около седмица. Явно си бяха довели дружинка за да си отмъстят. Другите трима изглеждаха с няколко години по-големи от двамата бити. Бяха облечени почти еднакво. С шушлекови анцузи и маратонки “Найк” или “Рийбок” Единият носеше спортна шапка с козирка, обърната наобратно и мляскаше шумно дъвка.

Този, който вървеше най-отпред държеше грамаден лъскав нож. Беше закривен и малко приличаше на ятаган. Отмъстителят имаше дълга къдрава светла коса, бе облечен в сиво анцуково долнище и червена тениска. Закрачи нервно към Дейвид и излая:

- Този ли е, пичове? Да го размажем!

Настървени, нападателите продължиха по-уверено да вървят към Дейвид.

Робинс се приготви. Изнесе левия си крак малко напред и вдигна юмруци. Десният крак постави успоредно встрани и крачка назад от левия.

Не знаеше дали ще може да ги свали всичките. Дори да успееше да ги натръшка, достатъчно беше само един да успее да го наръга.

Къдравият дългокоско с ятагана нападна пръв. Посегна да намушка Дейвид в стомаха. Робинс отскочи вляво и го ритна силно в десния прасец. Лоу кик. Не успя да му счупи крака. Но онзи се сгърчи и малко остана да падне. Накуцвайки се отдръпна назад. Влачеше се от болка и пъшкакше.

Останалите четирима се нахвърлиха върху Дейвид. Робинс успя да избегне няколко удара с нож. Обаче тийнейджърът, въоръжен с бокс, успя да го нацели в ребрата. Робинс подивя. Започна да посяга към лицата им. Опитваше се да ги прасне в омразните муцуни. Ако успееше да удари някой в брадичката щеше да го приспи. Можеше направо да го убие.

Нападателите на Дейвид се опитваха да го наръгат. Един от тях успя да пореже кокалчетата на десния му юмрук; за сметка на това Робинс успя да го удари с ляво кроше в челюстта – онзи падна на асфалта като застрелян гълъб.

Въпреки това, изглеждаше, че тийнейджърите ще надвият Робинс. Бяха все още четирима на един. При това, въоръжени с ножове.

Внезапно се чу двоен пукот – като от отворена бутилка шампанско. Единият от ножарите залитна и падна на асфалта. Другите се поотдръпнаха и почнаха да се озъртат. Падналия започна да кърви обилно от рамото, да се гърчи и да крещи.

Отнякъде се бе появил дебел мъжага, облечен в тъмни спортни дрехи. Имаше гадна и отблъскваща брадясала муцуна. В дясната си ръка държеше пистолет. Със заглушител. Насочен към тийнейджърите.

Уличните лампи светеха студено и бездушно. Сякаш превръщаха улицата в една блестяща изоставена морга.

Младежите хвърлиха ножовете и побягнаха. Кой накъдето свари. Дебелият мъжага продължи да стреля по тях. Успя да свали още един. Другите трима избягаха.

Дейвид Робинс не помръдваше. Гледаше зашеметен. Брадясалият дебел тип прибра пистолета и се доближи до журналиста. Дейвид зяпаше втрещено.

Дебелакът попита:

- Какво си зяпнал? Май ти спасих задника?

- Защо стреля по тях?

- Защото щяха да те направят на бифтек.

- Благодаря. Обаче можеше и да се оправя сам.

Дебелият нищо не каза. Извади малък сгъваем нож. Беше със стоманена дръжка и леко закривено острие. Дебелият тръгна към двамата ранени младежи, въргалящи се и стенещи на асфалта.

Дейвид отиде при него и попита:

- Какво ще правиш с този нож?

Дебелият се захили:

- Мисля да им изрежа нещо на крачетата. Пък след като се помъчат, може и да се смиля над тях. И да ги заколя.

Дейвид заповяда:

- Остави ги на мира. Махай се оттука. Аз ще повикам линейка.

- Ей, знаеш ли с кого говориш? Аз съм Мобилният Убиец. Ти се разкарай, за да не легнеш до тях.

Двамата ранени младежи лежаха на шосето и гледаха как двамата мъже се карат.

Дейвид каза твърдо:

- Няма да ти разреша да ги убиеш.

- Сигурен ли си?

Питър Ейнджъл бръкна в долнището си и отново извади пистолета. Нареди:

- Ако не изчезнеш до една минута, ще те застрелям като куче. После гръмвам и тях. Накрая и тримата ще получите рисунки от нож по крачетата.

Дейвид нерешително погледна пистолета. Проклетите копеленца го бяха нападнали, но не заслужаваха да пукнат. Не си заслужаваше обаче Дейвид да пукне заради тях.

19.

Внезапно недалеч Робинс и Ейнджъл се чу вик:

- ЗАМРЪЗНИ! Робинс, вдигни си ръцете над главата! Ти, дебелако, остави БАВНО ножа и пищова на земята. После също вдигай лапите!

Дейвид побягна още преди да чуе последните думи. Беше разпознал гласа. Принадлежеше на Джералд Стийл. Какво ли щеше да си помисли?

Питър Ейнджъл се наведе и моментално почна да стреля. Бягаше и стреляше, търсейки да се скрие зад някоя паркирана кола.

Джералд Стийл също откри огън.

Когато успя да се поотдалечи от мястото на престрелката, Дейвид забави ход. Започна да ходи, вместо да бяга. Дишаше тежко. Един нормален минувач в една обикновена вечер. Малко хладна за лятото. Светлината на уличните лампи го подтискаше и му навяваше мисли за самота и параноя.

Какво ще си помисли Джери, каза си Дейвид. Детективът с когото водя разследването, ме видя да си говоря с Мобилния Убиец. А до нас лежаха двама ранени младежи. Трябва да му обясня, помисли си Робинс.

Ще му обясня. Но трябва да мине малко време.

Дейвид реши да се скрие. Имаше един много близък приятел, с когото рядко се виждаха по обикновени поводи. Да пият по кафе или по едно малко уиски. Най-често когато си звъняха, единият трябваше да помага на другия.

Имаха и уговорка за такива случаи. Определени думи. А те бяха: “Трябва да се видим. Спешно е!”

Никълъс Антъни. Това беше човекът, на който Дейвид винаги можеше да разчита. Сега Робинс щеше да се скрие при него.

20.

Кабинетът на главния редактор на вестник “Ню Лайф” като че ли бе побрал целия редакционен екип. Шефът – Джон Дай бе свил гнездо зад огромно бюро с кацнал на него компютър и обкичен с периферни устройства. Двете пом. Редакторки се гушеха в огромни кожени фотьойли. Около една дузина репортери, завеждаши отдели и фоторепортери бяха насядали в кабиента навсякъде като прегладнели врабчета кой където свари; повечето се бяха побрали върху големият кожен диван срещу бюрото, а някои седяха на модерни и изгъзарчени столове с колелца.

Главния редактор обяви:

- Колеги, събрах ви понеже човек от нашия вестник е

нарочен за съучастник на “Мобилния Убиец” и исках да се посъветваме дали можем да пуснем това като новина.

Започна шушукане. Възгласите “Не е възможно”, “Това е някаква нова партенка”, се чуха от различни ъгли на обширната слънчева стая.

Джон Дай повтори:

- За съжаление имаме официално потвърждение от полицейския департамент. Нашият най-добър служител Дейвид Робинс е обявен за национално издирване. Заподозарян е като съучастник в едно или няколко убийства.

Майк Пинтър, един от фоторепортерите се възмути:

- Ченгетата са се сбъркали. Всички добре познаваме Дейвид. Той не би направил нищо незаконно. Особено да стане съучастник на убиец. Шефе, ти сам каза, че той е най-добрият във вестника.

- Нищо не мога да направя, Майки. Фактите говорят против Робинс. Ако ние не пуснем новината, ще излезе в други вестници. И на мене навремето не ми се вярваше за Били и Моника, обаче накрая излезе истина. Аз смятам, че трябва да отразим вярно нещата. И публично да се дистанцираме от Дейвид.

Из кабинета запрескачаха реплики:

- Ами да. Напоследък наистина се държеше странно!

- И колко наедря само за няколко седмици...

- Все пак. СЪУЧАСТНИК НА МОБИЛНИЯ...

- Тъпите куки са се сбъркали.

- Щом е пуснат за национално, значи е виновен!

Джон Дай изсумтя:

- Какво решихте колеги?

Думата взе Ивон Ламб – помощник главна редакторка. Беше мършава и суха, с лице и тяло, сякаш взети назаем от мумия. Гласът и беше звучен и писклив едновременно:

- Мисля, че трябва да пуснем новината, шефе. Ако някой е направил нещо извън закона, трябва да си понесе последствията. Независимо къде е работил, колко е добър в работата си и колко години се е преструвал на примерен гражданин.

21.

Никълъс Антъни паркира сребристия си Понтиак Solstice недалече от църквата. Изключи уредбата, от която врещеше Доли Партън.

Дейвид Робинс лежеше на задните седалки. Ник излезе от колата и се заоглежда за хора. Намираха се почти извън града и не би трябвало да има навалица.

Никълъс Антъни беше много нисък весел здравеняк с чип нос и кръгло лице с някак си ококорени очи. Обичаше да казва за себе си, че е “скучаещ милионер”. Ник винаги се обличаше много леко, независимо дали времето е студено или топло. В момента носеше кожени чехли, хавайска риза с бели и оранжеви шарки и бежови бермуди.

Църквата беше малка, но затова пък до нея имаше гробище. Свечеряваше се. Слънцето бавно се потапяше зад хоризонта. Небето имаше червеникав оттенък, сякаш разкъсана плът се бе сляла с бледосините облаци и бе нарисувала картина на Бош.

Ник махна на приятеля си да излезе от колата. Попита:

- Какво очакваш от Божия Дом? Какво мислиш да правиш в църквата?

- Не знам. Да се изповядам може би, да запаля свещ, или да се помоля. Прекалено много Зло събрах тези дни, Ник. Усещам, че трябва да се обърна към Доброто. И към Бог.

Дейвид се запъти към църковната порта. Беше облечен в костюм на “Карден”. Около мишниците му имаше големи мокри петна. Лицето му беше зачервено и лъскаво.По челото му се стичаха капки пот, достигаха носа и падаха на гърдите му. Беше едновременно притеснен и развълнуван. По някакъв начин го бе страх от Църквата, а от друга страна усещаше, че тя може да му донесе Пречистване и Сила.

Дейвид влезе в изповедалнята направо и без да се замисля. В отрещната ниша имаше свещеник и той дръпна мрежестото прозорче за да не притеснява изповядващия се.

Днес журналистът бе пригладил косата си назад с гел. Под нея имаше високо чело, напоследък набраздено от бръчки, въпреки възрастта му. Очите му бяха дълбоки и гледаха арогантно.

Дейвид каза:

- Благослови ме, Отче, защото съгреших. Причиних зло. Гледах и бездействах, когато друг вършеше злини. Скарах се с много люде, и съм мразен и преследван от още повече. Но ако Дяволът е свободен да твори ужас на земята, за какво тогава си ти, Господи? Моля за твоята помощ и твоята сила, понеже са ми останали съвсем мъничко вяра, надежда и любов преди да загубя и тях, и да се прегърна Мрака.

Дейвид замълча около минута. Бе развълнуван от думите, които произнесе. Поемаше си тежко дъх.

Откъм мрежестото прозорче се чу:

- Господ ще ти помгне, чадо. И Църквата също.

Дейв излезе от църквата.

Свещеникът напусна изповедалнята. Беше висок млад мъж с интелигентно лице. Свещеникът процеди замислено:

- Значи всичко, което подозирахме за Дейвид Робинс, се оказа вярно.

После бръкна под расото си и извади мобилен телефон.

Набра номера за спешно свързване с Ватикана.

22.

Питър Ейнджъл се намираше в техно клуб. Бе малко след полунощ и той се чувстваше неудобно сред толкова много млади хора. Клубът бе леко изчанчен – от тавана висяха белезници и вериги, а едно от сепаретата бе оформено като килия на затвор. Пит си търсеше жертва. Беше решил да се заяде с някой по-палав младеж и да го накара да излязат навън, уж да се разберат.

Музиката кънтеше, карайки клиентите да подскачат като изтървани. Светлинните ефекти караха лицата им да застиват в нелепи маски.

Ейнджъл се приближи до един тъмнокос релефен младеж облечен в дънки и черно боди. Беше прегърнал гаджето - си високо слабо момиче с необичайно големи, плътно начервени устни.

Питър се блъсна в младежа. Бе по-тежък от него с трийсетина килограма и го завъртя. Ейнджъл изрева дрезгаво:

- Полека бе, боклук! Ше те шибам!

- Извинявайте. – измънка момчето.

Питър беше изпил три уискита и се чувстваше необичайно окрилен и силен от обстановката. Хвана младежа за ръката и го задърпа навън.

- Я излез бе, смотаняк! Излез отвънка! Сега ше видим ти кого ше блъскаш!

- Остави ме на мира бе, човек. Не виждаш ли, че съм с момиче. Не искам да си имам проблеми с никой тая вечер.

Ейнджъл задърпа момчето още по-силно. То се огледа за да види дали няма някой от охраната на клуба наблизо. После сякаш размисли. Каза:

- Добре, бе дебелак, излизай отвън да ти направя главата мека!

Момичето тръгна след тях.

Излязоха от техно клуба. Питър набеляза към кои сгради е най-тъмно и избърза натам. Подкани:

- Идваш ли, педал?

Момчето съвсем се разяри, защото прошепна нещо на гаджето си и тя остана назад. Младежа тръгна към Питър. Ейнджъл бръкна с дясната си ръка отзад на кръста. Бе запасал пистолет, отзад в долнището на анцуга си.

Питър каза:

- Чувал ли си за Мобилния Убиец, боклук? Сега вече го и виждаш! Кажи нещо за довиждане!

Ейнджъл посегна да извади пистолета. Бе пийнал и го правеше бавно. Младежа се затича към него неочаквано бързо и светкавично го удари в главата. Първо с лявата, после и с дясната ръка. Замаян, Питър все пак успя да извади пистолета, но краката му се подкосиха. Едва сега младежа видя, че Ейнджъл има пистолет и побягна към гаджето си.

На Пит му беше толкова зле от ударите, че не успяваше да се прицели. “Мамка му, този сигурно е боксьор”, каза си и стреля два пъти напосоки.

Младежът и приятелката му побягнаха в мрака с все сила.

(1). КОПИЕТО

Статия във в. “Ню Лайф”:

“ВАТИКАНА ИЗПРАЩА ПОСЛАНИК?”

"Според неофициален източник кардинал от Ватикана е посетил град Лок Хевън. Духовното лице е пътувало с още няколко мъже с неустановена самоличност. Известно е още, че автомобилът, с който са пристигнали е бил черен, марка “Алфа-Ромео” с еднакви цифри на рег. номер. За съжаление въпреки специалното проучване, вестник “Ню Лайф” не можа да научи нищо повече за визитата от Ватикана."

Ник Антъни намери Дейвид Робинс да лежи на пода. На Антъни му изглеждаше някак необичайно такъв голям и силен човек да лежи в несвяст. Напръска го с малко вода от чешмата. Когато това не подейства, лекичко удари два шамара по лицето на Дейвид.

Журналистът отвори очи и загледа неразбиращо.

Дейвид се изправи със залитане и веднага се лепна пред огледалото. На врата му имаше раничка със струпей. Под нея се виждаше някаква черна засъхнала течност. И малко съсирена кръв.

- Да имаш кислородна вода или спирт? Ще ми трябва и малко памук.

Ник се усмихна:

- Май почна да се осъзнаваш. Помниш ли как се казваш?

- Горе-долу. А сега ще ми дадеш ли нещата, за които те помолих.

- Добре. Ще ти дам и лепенка да си залепиш порязаната шия.

Антъни отиде до банята и донесе шишенце спирт и малко памук.

Дейвид леко започна да промива малката дупчица на врата си. Антъни попита:

- Какво стана? Да не се поряза, докато се бръснеш?

- Не. Щях да се прибирам у дома. Обаче на улицата ме пресрещнаха някакви хора с черна “Алфа-Ромео”. Попитаха ме къде съм тръгнал и не знам ли, че полицията ме търси. Казах им, че ако наистина ме търсят куките няма да е лошо да ме закарат на безопасно място. И им казах да карат към твоята къща.

Антъни се зачуди:

- Вярно ли? С черна “Алфа-Ромео”? Да не бяха Мъжете в Черно?

- Не. Няма да повярваш ако ти кажа.

- Че защо?

Дейвид въздъхна:

- Единият от тия пичове беше кардинал. С червена шапчица и пурпурен пояс. И нещо като черна рокля.

- Кардинал Ришельо? – Антъни се засмя. – Из града се чува, че напоследък си превъртял, ама това вече е прекалено. После какво стана?

- Докараха ме до твоята къща. – Дейвид се намръщи. – И казаха, че ми оставят нещо, с което да се защитя.

- Виж, Дейви, наистина си изкукуригал. Само ти си способен да срещнеш кардинал на улиците във Лок Хевън. Добре, а защо те намерих припаднал в моята къща?

- Ами нали знам къде държиш ключа. Отворих и ги поканих да влязат.

- И?

- И после ме убодоха с нещо. И аз припаднах. Оттам вече нищо не помня.

Никълъс Антъни започна да се разхожда нервно из къщата. Стигна до хола. Робинс продължаваше да се търка с памучето по шията пред голямото огледало в антрето. Дочу бърборенето на Никълъс от хола:

- Дейвид, щях да ти платя една почивка на Хаваите. Ама май, че е най-добре да ти викам психиатър. И да платя на него.

Робинс си премълча. След малко чу вика на Антъни:

- ДЕЙВИД! ЕЛА ВЕДНАГА ТУКА!

Робинс се затича към хола. Завари Никълъс да сочи към масата в хола.

Антъни попита:

- Какво е това, Дейв? Ти ли го донесе?

Никълъс сочеше малко черно и обковано със злато сандъче. Стоеше в центъра на масата в хола.

- Не съм го донесъл аз. – отрече Робинс. – Отвори го да видим какво има вътре.

Антъни отвори ковчежето. Вътре лежеше острие на копие. Изглеждаше древно. Имаше сребърна обковка и бе напъхано в златна ножница. Тя обгръщаше острието частично. Златото блестеше и ги заслепяваше, отразявайки светлината на следобедното слънце.

Дейвид каза тържествуващо:

- Видя ли? Ей с това ме убоде кардиналът по врата!

2.

Мобилният телефон на Питър Ейнджъл иззвъня. Можеше да го търси само едно същество. Самаел. Всъщност Пит никога не бе отварял клетъчния, но нямаше да се учуди ако вместо СИМ-карта вътре намереше част от човешки мозък.

- Питър...

- Да, Самаел.

- Онзи журналистът. ДЕЙВИД Робинс.

- Какво за него, Самаел?

- Той премина на Другата страна, Питър. Той е опасен за теб и най-вече за мене.

- Да го убия ли, Самаел?

- Да, Питър. НАМЕРИ ГО И ГО УБИЙ.

Телефонът замлъкна. Питър се замисли. Още в самото начало трябваше да пречука тъпото копеле. Бил с особени способности. Бил един на на милион. Трябвало да му се даде време и можел да стане голяма работа. На всичко отгоре си направи труда насила да му инжектира от модифицирания в биохимична лаборатория еликсир на Самаел, вместо да го запази за себе си.

Кой знае защо, макар че мразеше Робинс, на Ейнджъл не му се тръгваше срещу него. Той го следеше. Виждаше го как се развива физически. Проклетото копеле можеше да дава съвети по културизъм дори и на Мр. Олимпия. Освен това ако е преминал на страната на Онзи... Сигурно е получил още нещо в замяна. Някакви специални умения. Може би дори да лети. Или пък запазено място в Рая.

На Питър никак не му се изправяше срещу Робинс. Все едно да се опитва да убие част от себе си

А може би наистина беше така.

Ник Антъни за първи път правеше описание пред фоторобот. Намираше се в полицейския участък на Лок Хевън. В стаята с фоторобота бяха още и специален детектив Джералд Стийл,

Както и шерифът на Лок Хевън – Джонатан Крейн.

Джонатан беше, слаб, висок, с прошарена коса, весел, приказлив и подозрителен. Ехидно попита:

- Та какъв казваш трябва да е носа, Антъни?

- Сплескан и масивен. Носа му е чупен, преди години трябва да е тренирал бокс.

- А брадичката?

- Също голяма. Освен това е дебел и има двойна гуша.

Антъни повтаряше доколкото можеше всичко, което му бе казал Дейвид. Самият той не можеше да дойде, понеже веднага щяха да го закопчеят. Все още беше обявен за национално издирване. Смятаха го за съучастник.

Шерифът се поинтересува:

- Ти самият откъде знаеш, че това описание, което ни даваш е на Мобилния Убиец? Антъни, май се опитваш да подведеш следствие по фалшива следа. Май искаш да отклониш подозренията от твоето приятелче Дейвид Робинс?

Никълъс Антъни въздъхна:

- Шерифе Крейн, аз мога да дам показания и пред ФБР. Или пред друг полицай. Но ако по моите показания заловят Мобилния Убиец, няма да можеш да си намериш работа във Лок Хевън и като чистач на общинския кенеф.

- Защо трябва да ти вярваме, Антъни?

- Защото съм уважан и богат гражданин, шерифе. Един от най-богатите. Мога да си наема повече адвокати, отколкото ти имаш подчинени. И още нещо. Ще използвам всичките си връзки и влияние за да сваля подозренията от Дейвид Робинс. Сега ще се заяждаш ли, шерифе Крейн, или да продължа с описанието?

- Много ми е чудно откъде един богат и уважаван гражданин знае каквото и да било за Мобилния Убиец. Давай, интересно ми е да те чуя. Между другото не искам да те плаша, но – шерифът махна с ръка към Джери Стийл. – господинът тука е от ФБР.

- Ако искаш – продължи Крейн, може да го попиташ защо приятелчето ти е обявено за национално издирване. Защото – задъха се шерифа – г-н Стийл го е видял надвесен с още един заподозрян над двама ранени младежи. Бяха простреляни. А и още нещо – ако тяхното описание на Мобилния Убиец се разминава с твоето... Веднага отиваш зад решетките.

- Станала е грешка – уверено заяви Ник. – Когато Дейвид се реабилитира, ти шерифе, отново ще започнеш да му лижеш дупенцето. За да не те излага, както в престрелката пред “Дама Пика”. А относно тези младежи, които са ранени. Защо не ги попитате дали Дейвид не се е опитал да ги спаси?

- Двамата свидетели казват, че си вървели по улицата, когато Дейвид Робинс ги е нападнал. По-късно отнякъде е дошъл негов съучастник, който е започнал да стреля, и ги е ранил в краката.

- Лъжат. – убедено каза Антъни. – Но това ще се разбере по-късно. Ако искате ще ви разкажа още малко за Мобилния.

- Давай.

- Висок е около пет фута и шест-седем инча. Късо подстриган, брадясал. Има брутална муцуна.

- Случайно да му знаеш и цвета на очите?

- Не. Ушите му са леко клепнали. Предполагам, че ходи винаги спортно облечен – с анцуг и маратонки.

- А бе ти откъде ги знаеш тези работи? Да не си му майка?

Ник Антъни стана да си ходи.

- Казах ти каквото можах. Аз съм си свършил работата. Утре заминавам за Хаваите. Ако не можете да хванете навреме Мобилния, най-накрая ще стигне и до вас.

Шерифът заехидничи:

- Щом си на почивка ще взема да ти проверя къщата. Нали нямаш нищо против? Имам чувството, че твоето другарче е свило гнездо в дома ти и вечер си търкате чорапките.

- Ако дойдеш без заповед за обиск, отсега си купи вестник.От онези – дето са пълни с обяви за работа.

Ник Антъни си тръгна от полицията с гаден вкус в устата. Имаше чувството, че е дъвкал нечии лайна. Или по-скоро се е разправял с такива.

3.

Тази вечер Дейвид Робинс пропусна тренировка. Беше опасно да остава повече в къщата на Никълъс Антъни. Нямаше да се учуди ако в момента шерифа въпреки страхливостта си и лицемерието си пред силните на деня, правеше обиск в къщата на Антъни.

Дейвид Робинс бе излязъл да търси Мобилния Убиец. Знаеше как изглежда. Имаше известна представа и как се облича. Беше дебел. Следователно обичаше да се тъпче. Със сигурност излизаше предимно нощем.

Дейвид реши да провери всички заведения за бързо хранене, които работеха до късно. Бе взел назаем една от колите на приятеля си Ник. Един бежов “Кадилак”, който бе поне на 15 години. Колата бе толкова невзрачна, стара и счупена, че никой не би я загледал. Освен това бе мръсна, особено прозорците. Антъни я ползваше, само когато ходеше да контролира работниците си по обектите, притежавани от него. Или пък когато ходеше на кучешки изложби.

Дейвид бе навлякъл евтино черно долнище на анцуг и смачкани “Рийбоци”. За да не бие на очи. Нагоре носеше мизерен анорак, също черен, който имаше някакви остатъци от червени кантове по ръкавите. Бе и съвсем леко брадясал. Изглеждаше като човек, който едвам се препитава. Никой не би го погледнал два пъти. Ни жена. Ни кука.

Журналистът обикаляше из града бавно с “Кадилак”-а. Нарочно завъртя през двата парка и през Градската Градина. Бе тъмно, около два без нещо; ако имаше една-две живи душици в парка, шяха да са или наркомани или влюбени.

Дейвид се опита да се постави на мястото на онзи тип. Трябваше от една страна да може да набелязва жертви. От друга трябваше самият той да остава невидим.

Дискотека може би. Или нощен клуб. Чуваха се слухове, че някой се е опитал да нападне двама влюбени пред нощен клуб “Текила”. Бил се представил за Мобилния Убиец.

Жалко, че вече не работеше с полицията. Всъщност ченгетата сега работеха срещу него. Дейв си напомни, че трябва да се пази и от тях.

Робинс подмина една от централните бензиностанции във Лок Хевън. И след 50 метра наби спирачки. Там на дървените маси с пейки поставени в комплекса, който преставляваше бензиностанцията на “Тексако” седеше един мъж. Далече от другите, седеше самичък на една крайна маса. И се тъпчеше.

Заприлича му на човека, когото търсеше. На Мобилния.

Дейвид спря колата вдясно, така че да не пречи на движението.

Какво щеше да направи ако онзи беше човека, който бе разтреперал и ужасил Лок Хевън.

Щеше да го убие?

Не.

Да го арестува.

Щеше, ако беше ченге.

Най-многото, което можеше да направи, беше да го задържи, докато дойдат куките. А самият той да издуха, докато в крайна сметка се изясни, че не е виновен.

Вътрешено обаче се чувсташе виновен. Да седи и да бездейства. Докато онзи стреля по момчетата.

В крайна сметка май, че се пооправяше. Чувстваше се предишния Дейвид Робинс. Журналистът. Добрият човечец, който се разбираше с всички. И имаше много приятели.

Е, сега поне не се карам с никой.

“Защото не се срещаш с никой.”, прошепна му някакъв коварен вътрешен гласец. “Защото се криеш от хората и от полицията.”, продължиха предателските мисли. “Защото преди беше известен. И сега отново си, но само понеже те търси градската полиция. Интересно дали вече са го обявили за национално издирване?

Дейвид рязко излезе от колата и тръгна към човека, който плюскаше като животно.

Ако беше сбъркал, щеше да се извини.

Ако онзи беше Мобилния, щеше да направи всичко възможно да го залови и предаде на полицията.

Дори да го вкарат в затвора и самият него.

Брадясалият тип прехвърли огромния полуизяден “Биг Мак” в лявата си ръка. Продължи да дъвче. Дясната му ръка се спусна някъде под пластмасовата маса. По черната гъста брада на мъжа имаше остатъци от зеле и кетчуп.

Дейвид продължи да върви към него. Междувременно извади клетъчния “Самсунг”, който му беше заел Антъни. И набра полицията.

Скоро всичко трябваше да свърши.

Дейвид несъзнателно бе приближил прекалено много до Мобилния Убиец. И онзи го видя.

Питър Ейнджъл извади пистолет изпод масата и започна да стреля по проклетия журналист. Малкото персонал и клиенти, които се намираха по това време на бензиностанцията, взеха да бягат. И да крещят.

Дейвид се гмурна под една от пластмасовите светлобежови пейки. Надигна глава само за миг да надзърне. Ейнджъл вървеше към него и стреляше. Беше на петнайсетина ярда. Скоро щеше да приближи съвсем. И да му пръсне черепа.

Чу се изстрел от пушка.

Един от мъжете, работещи тук, бе измъкнал от някъде пушка “Рюгер”. Стреляше във въздуха. Питър се обърна към него и стреля няколко пъти. Той пропусна, тъй като слабия, мургав работник с пушката се намираше далече от него. Направи на сол обаче витрините на магазина към бензиностанцията. Мъжа с пушката се прикри някъде навътре. Но все пак стреля отново в посока на Ейнджъл.

Отнякъде се чуха приближаващи се полицейски сирени. Ейнджъл спря за момент да помисли какво да прави. После видя камерите на бензиностанцията, работещи и издайнически записващи всичко.

Питър Ейнджъл побягна. За първи път се бе изплашил дотолкова.

4.

Дейвид Робинс и Ник Антъни седяха в една от стаите на партера на къщата на Антъни. И спореха.

Стаята бе луксозна и уютна. В нея имаше последен модел уредба за домашно кино, плазмен телевизор колкото къща, DVD с безброй тонколони и всякави други глезотии, огромна спалня и два стола. Антъни се беше изпънал на спалнята и нервно щракаше с дистанционното на огромния, плазмен Panasonic. Търсеше новините. Нови подробности около Мобилния Убиец.

Дейвид продължаваше да настоява:

- Трябват ми оръжия, Ник. Твоят добър приятел Артър има оръжеен магазин. Най-големият в града.

- Защо са ти железа, братле? Нали най-после свалиха подозренията от тебе. Камерите на бензиностанцията изясниха кой е лошия. Сега те викат като свидетел. Иди при гадните куки и им кажи всичко. Че си бил на грешното място в неподходящо време.

- Мислиш ли, че куките могат да пипнат Мобилния? Те не могат да се изпикаят сами, щото козирките на шапките им са толкова големи, че не могат да си видят малките пишки. Нищо, че вече имат запис на лицето му. Какво му пречи да смени града? Или да си направи пластична? Нещата са лични. Ник. Аз трябва да го гръмна, преди той да очисти мене. Това е предопределено. Трябват ми оръжия. Обади се на Артър.

- Съжалявам. Оръжията от магазина на Артър са само за законна продажба. Освен това какви са тия месиански истории? Един път отиде на църква и взе да се мислиш за Архангел Михаил. А лошия кой е? Луцифер?

- Мисля, че се казва Самаел. Той е нещо като демон. Използва мобилни телефони като проводник на злото.

- А ти? Ти си сигурно си обсебен от някой ангел или херувим? Как се казваш? Може би Рафаил? Или нещо от сорта?

- При мене случая е друг. Аз съм един от онези хора, един на милион, които могат станат или прекалено добри или прекалено зли. В момента и аз самият не знам какво става с мене. Знам само, че процесът вече е необратим. Аз единствен мога да убия Самаел. И той го знае. Затова ще гледа да ме очисти пръв. За него това е въпрос на оцеляване.

- И сега ти трябва арсенал? Мисля, че си полудял от суплементите, които вземаш. Впрочем откъде ги знаеш тия всички имена и превъплъщения, и тем подобни религиозни главоблъсканици? Не вярвам да ги пише в Библията.

- Поразрових тук там. В градската библиотека. В интернет. Е, ще ми намериш ли оръжия или не?

- Ако отидеш в полицията. Ако разкажеш всичко както си е, без религиозните ти увлечения или глупости, за които могат да те бутнат в лудницата. Не искам върху моя близък и известен приятел да тегнат подозрения.

Дейвид се съгласи:

- Добре ще отида. А после? Аз познавам човек, който продава незаконни оръжия. Онзи Джордж Джеферсън. Престъпникът. Той няма да иска да говори с мене. Ако отидем и двамата обаче... За тебе всички знаят какви пари имаш. Само за да е добре с тебе, ще се навие. Ще ми помогнеш ли да си намеря пушкала?

- Не . Мисля, че ако толкова много държиш да спреш Мобилния Убиец, ти ще намериш някакъв начин. Без да се правиш на Рамбо.

5.

Питър Ейнджъл натисна три пъти бутон “6” на мобилния си телефон ”Финерон”. Нокога досега не беше търсил Самаел, но това му се струваше единствения логичен начин.

- Кажи, Питър...- прохриптя слушалката.

- Самаел ... Страх ме е.

- Защо?

- Онзи Дейвид Робинс, Господарю. Не мисля, че вече е човек. Мисля, че беше грешка да вливаме в кръвта му онова нещо. Сега изглежда по-силен и по-мускулест от всеки мъж, който някога съм познавал или виждал.

- Онова нещо отдавна не е в кръвта му. Той е пречистен с Копието на Съдбата. Едни мои врагове го прободоха леко в шията с копието на Свети Мавриций и нашия серум изтече през раната. Сега вече Робинс не може да бъде друг, освен слуга на Светлината.

- А защо изглежда толкова силен и бърз?

- Защото вече е обсебен от Доброто. Защото тренира пет пъти в седмицата. Докато ти всяка нощ пиеш различен алкохол.

- Няма да живея вечно, Самаел ...

- Обещавам ти го. А Робинс може и да живее. Освен ако ти не погубиш жалкия му животец!

- Затова те потърсих, Самаел. Не съм сигурен, че съм достатъчно силен да го надвия. Искам твоята помощ и твоята сила.. Нещо, което ще ме направи по-могъщ от останалите.

- Имаш я, Питър. Излез и стой гол цяла нощ под пълната луна. Имаш думата ми, че всяка вечер ще ставаш все по-силен от залеза до самия изгрев. На сутринта ще разполагаш с нормалната сила на обикновен човек.

- Благодаря, Самаел. – трогнато каза Ейнджъл.

- Има още нещо, Питър. Ще бъдеш още по-силен в гробище, на място където е извършено убийство, или там където някой е умрял насилствено. На всички такива места.

- А църквите? До някои църкви има и гробища.

- Църквите са техни, Питър. Избягвай ги ако можеш. Избягвай ги отдалече.

Беше трета нощ след пълнолуние. Луната светеше все така силно, причинявайки безсъние и какви ли не други поразии. Вече втора вечер Дейвид Робинс излизаше със собствената су кола да търси Мобилния Убиец. Предната нощ онзи бе удушил единайсет-годишно момиченце и в града вече се развиваше масова психоза. Джералд Стийл бе настоял/по телефона/ заедно да излязат да търсят, но Дейвид категорично бе отказал. Нещата вече не бяха дори лични. Враждата се бе превърнала в битка.

И Дейвид трябваше да го намери и да го спре сам.

Поне полицията бе спряла да преследва журналиста. Охранителните камери на бензиностанцията, където стана престрелката, донякъде го бяха реабилитирали. Шерифът Крейн все още го подозираше. И му бе забранено да излиза от града до изясняване на случая.

Дейвид и не мислеше да бяга. Трябваше да стои тук и да търси Мобилния.

Притеснен за най-близките си приятели си, ги бе посетил лично и ги бе помолил да заминат някъде за известно време. Стенли Кост го послуша и замина за Маями. Ник Антъни замина за Хаваите. И без друго беше решил. Неговите точни думи бяха: “Време ми е да си пека дупенцето поне месец. Стига толкова бачкане”.

Макар, че с Джералд се познаваха отскоро, Дейв предупреди и него. Напразно. На няколко пъти засече колата на Стийл из града. Детективът естествено отрече да го е следил. Заяви просто, че и той търси Мобилния.

6.

Питър Ейнджъл се срещна с Робърт Мафей в мазето на последния. Там бе тъмно и студено, имаше паяжини и капани за мишки: изглежда на Мафей му харесваше миризмата, защото не остраняваше вече уловените животинки от капаните.

Робърт бе висок над шест фута, със свръхтесни рамене и несъразмерно изкривено тяло на кроманьонец. Много рядко се бръснеше и още по-рядко се подстригваше. Ето защо лицето му представляваше една топка от преплетени косми, които се разреждаха само там където имаше две черни бляскащи очи.

Двамата мъже седяха на две плетени тръстикови столчета. Помежду им имаше също такава масичка. Върху нея лежаха шест мобилни телефона, марка “Финерон”.

Робърт възкликна:

- Знаеш ли тези телефони са същия като този, дето си го купих наскоро. Същата марка.

- Да. Знам.

- Един глас ми се обади по мобилния и ми заповяда да се срещна с Питър Ейнджъл, и да правя каквото той ми нареди.

- Ами какво да ти кажа, аз съм Мобилния.

- Ти си Мобилния Убиец?!

- Да. Аз съм.

Робърт се протегна:

- Човече, дай да ти стисна ръката. Аз съм голям твой почитател.

- Убил ли си някой досега?

- Само животни. Обаче го правя редовно. Страх ме е да започна с хора.

- Добре. – Питър посочи телефоните. – Ще можеш ли да ги заредиш?

- Искаш да напълня слушалките с взрив? Разбира се.

- Не само това. Трябва да могат да гръмнат, когато им позвъня.

- Всичките шест ли?

- Аха.

- Малко ще е трудно, но ще се справя. Нали знаеш, че с това се занимавам?

- Честно казано, не знам с какво се занимаваш. И на мене Самаел ми звънна, каза ми твоя адрес и да дойда при тебе. Ако искам някой да ми помага.

- Човече, наистина имаш нужда от помощ. Мамка му, всички са срещу тебе. Полицията, федералните, даже и обикновените хора. Даже и пресата е срещу тебе. Вчера гледах по телевизията оня, известния вестникар – Джон Дай да дрънка някакви простотии срещу Мобилния...

Питър го прекъсна:

- Ще заредиш ли телефоните или не? Така че шестте да гръмнат, когато им звънна?

- Разбира се, Мобилен. Какво ще взривяваш?

- Църква.

7.

Дейвид Робинс седеше вкъщи и гледаше Копието на Съдбата. Бяха му го оставили да се защити. Дейвид се чудеше какво ще му помогне едно острие, ако Пит Ейнджъл му дойдеше на гости въоръжен с автомат “Калашников 74”.

Дейвид взе острието на Копието и го вдигна срешу слънчевата светлина, която влизаше през прозорците. Златната кания блестеше. Среброто отдолу не толкова, понеже беше потъмняло. Дейвид извади Копието от ножницата.

В този момент някой позвъни на входната врата. Без да пуска копието, Дейвид отиде да отвори.

На входната врата нямаше никой. Обаче на изтривалката лежеше черен мобилен телефон. Марка “Финерон”.

Питър Ейнджъл подреди шест телефона на различни места в католическата църква “Св. Марк” извън града. Жалко, че се намираше толкова далече, но той се надяваше по време на неделната служба да има хора. Единият клетъчен, марка “Финерон’ естествено постави под олтара.

Мобилните бяха пълни с взрив и той можеше да ги задейства съвсем просто. Като набере определен номер. Като натисне три шестици. Любимото число на Самаел.

Беше сравнително топла съботна нощ. Питър бе облечен в едно от любимите си тъмносини долнища “Найки” и черна прилепнала по шкембето му тениска. Носеше два сака. В единия имаше лост “кози крак” и клещи за желязо. С тях лесно разби вратите на църквата. Добре, че не видя пазач. Иначе трябваше да го заколи и погребе в близкото гробище. Все пак не искаше църквата да е затворена до неделя.

Никой не би дошъл на неделна служба, ако църквата е затворена като място на извършено престъпление.

Питър имаше и трето нещо, късо и увито в брезент. То му напомняше за журналиста. Неговият най-сериозен и опасен враг.

Беше време да го убие. По-късно щеше да се погрижи в останките на църквата да се отслужи Черна Литургия.

8.

Беше малко преди полунощ, когато мобилния, който Робинс намери пред вратата, иззвъня. Той по навик първо го погледна да види кой се обажда. На екранът не се виждаше нищо.

Дейвид сложи слушалката до ухото си. И чу глас:

- Знаеш кой съм, нали?

- Да. – отвърна Робинс. – Къде си?

- Ще те чакам на гробището“Ласт Рест”. Ако видя куки, някой ще пострада. Най-вече ти. И други хора. Много ще ги боли.

- Добре, идвам. – обеща Дейвид.

Разговорът прекъсна.

Дейвид запали Кадилак-а и потегли. Пусна радиото - старо и черно, но мощно, марка “Блаупункт”, за да се успокои малко преди последната битка.

Радиото улови “Виж Светлината” на Снап и Дейвид мрачно се усмихна.

Когато излезе извън града, Дейвид видя светлини на фарове. Май че това беше гробището “Ласт Рест”, онова до което беше католическата църква “Сейнт Джордж.”. Не бе много сигурен, но когато наближи видя нещо да стърчи точно пред колата. Беше дървен кръст с разпъната на него котка; забит в пръстта. Животното беше приковано с пирони към дървото и от него течеше кръв.

Дейвид излезе от Кадилак-а и вдигна мобилния си за да набере полицията. Тук някъде наблизо трябваше да е Питър Ейнджъл – Мобилния Убиец.

Телефонът бе мъртъв. Не светеше, екранът бе напълно тъмен. Дейв натисна няколко пъти копчето за включване. Не се показва никаква светлинка на дисплея. Нито дори надпис дали е паднала батерията, или има някакъв друг проблем.

Дейвид не можа да разбере какво точно е убило телефона. Дали е �