Онлайн книжарница

петък, 29 ноември 2013 г.

Assassin's Creed IV: Black Flag


Преди десетина дни Ubisoft пусна в продажба един изключителен шедьовър - Assassin's Creed IV: Black Flag. Играта е исторически екшън адвенчър. Графиката е невероятно реалистична. Особено ако имате добра компютърна конфигурация и ползвате GeForce Experience за още подобрения на визуалните ефекти.
Вие управлявате Едуард Кенуей - млад, самонадеян,и страховит капитан. Неговото умение с меча и презрение към властите му печелят уважението на пиратски легенди като Черната брада, но го въвличат в древен конфликт, който заплашва да унищожи всичко, което пиратите са построили.
Управлението на героя е много добро. Бързото тичане и катеренето се активират с клавиш Shift. Приятно впечатление прави факта, че Едуард може да се катери на почти всякакви повърхности с изключение на стръмни скали.
Играта е доста интерактивна - героят може да влачи трупове, да управлява кораби, да лови китове и да плува.
Нивото на изкуствения интелект е много високо. Трябва да подмамваш враговете един по един. В противен случай вдигат аларма и викат помощ, докато вземат надмощие. Подобрението в тази част на Assassin's Creed е, че щом успееш да се измъкнеш далеч от полезрението на противниците, те не продължават да те търсят.
Донякъде ми се стори объркващо, че докато тичаш бързо зад някой е напълно възможно неволно да почнеш да се катериш. Голямо облекчение е, че целта на куеста ти се изписва в горния ляв ъгъл на монитора.
Като цяло интерфейсът на играта е много добър, изчистен и лесен. Особено ако сте играли предишните части. Автосейвът е приятно направен и ако те убият не се налага да преиграваш мисията отначало.
На определени места по картата разкриваме чекпойнтове. С развитието на играта те значително улесняват придвижването на Едуард из света на Assassin's Creed IV.
Героят е доста атлетичен и умее да се придвижва не по-зле от Спайдърмен. Неслучайно в мрежата можете да откриете десетки клипове за паркур вдъхновени от Едуард Кенуей, в които участниците са облечени като главния герой от Assassin's Creed IV: Black Flag. Битките са много атрактивни и убедителни. Изпъстрени са с най-различни удари - мушкане, сечене и рязане с два меча, шутове с колена, и не на последно място - душене.
Впрочем Едуард е много силен, пъргав и издръжлив. По някое време се сбих с няколко противника. Докато се дуелирах с двама от враговете, третият стреляше по мене, бавно зареждаше пушката си и отново ме гърмеше. В крайна сметка ги заклах, но останах със съвсем малко живот. Когато сте сериозно наранен избягвайте всякакви конфликти и здравето ви бавно ще се регенерира.
Морските битки също са много забавни, внушителни и страшни. Много важна част от играта е системата за ъпгрейдване на кораба. Само чрез нея можете да устоите на ужасните морски битки и продължителните плавания. Като убивате животни можете да усъвършенствате и героя. Впрочем някои системи от Assassin's Creed IV: Black Flag носталгично ми напомнят на Far Cry 3, която също е произведена от Ubisoft.
Светът на Едуард К. е огромен и се състои от различни морета, острови и градове.
Аз съм напълно убеден, че Assassin's Creed IV: Black Flag може да ви застави да седите много дни зад компютъра, прехранвайки се само с пица и кола, набързо поръчани по телефона. И напълно да забравите значението на думата телевизия.
В разработването на играта е взело участие и българското студио на Юбисофт. Харесайте неговата страница във Фейсбук на този адрес:
https://bg-bg.facebook.com/Ubisoft.Sofia

четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Рецензия на "Червения дракон" от Томас Харис


Томас Харис е авторът, който най-добре описва умопобъркани убийци. Неговите герои с психични отклонения внушават страхопочитание и безусловен ужас у читателите. Освен това Харис е писател, който може да съчетае само в едно изречение хумор, критика и цинизъм:
"Фреди беше чувал, че Холивуд е подходящо място за отблъскващи типове с много пари."
"Червения дракон"
В тази книга е изобразено едно от най-оригиналните и зли показни убийства, които може да измисли човек. Убиецът с прякор Червения дракон е обиден от статия на репортер. Социопатът залепя журналиста с епоксидна смола за тежка инвалидна количка. После го залива с бензин, запалва го и го засилва право към входа на редакцията, в която работи репортера.
Впрочем авторът е наясно не само с мислите на психопатите, но и с разсъжденията на обикновените хора:
"Тя обичаше секса, но още преди години бе научила една истина за мъжете - най-много ги е страх да не си окачат бреме на врата. Страхът им нарастваше неимоверно в нейния случай. Не обичаше и мъжете да се промъкват в леглото и и да изчезват после на пръсти, сякаш крадяха пиле от чужд кокошарник."
В романа ще срещнем и д-р Ханибал Лектър, който е затворен в болница за психически болни престъпници. Но въпреки това ограничение все още е доста опасен. Червеният дракон се прекланя пред д-р Ханибал Лектър и успява да му поднесе комплиментите и възхищението си. В замяна Ханибал Канибала намира начин да осведоми почитателя си къде живее най-умния агент на ФБР. И по този начин да превърне преследващият в преследван.
Между другото смятам, че "Червения дракон" е колкото трилър, толкова и хорър роман:
Закрепени на страниците, отхапани части от човешки скалпове проточваха косми надолу."
Това, което ме изумява в Томас Харис са неговите ненадминати познания в областта на криминологията. Авторът притежава също и тънък психологизъм, и остро чувство за хумор. А това прави диалозите в книгата неповторими:
"Кажете, не се ли опита да рови нескопосано в главата ви като първокурсник, който иска да смъкне от момичето си ластичен колан за чорапи?"
Мисля, че всички ние трябва да се радваме, че Томас Харис не е садистичен изверг, а професионален писател. Защото ако беше наемен убиец никога нямаше да го хванат.

Купете "Червения дракон" тук:
http://colibri.bg/knigi/837/tomas-haris-cherveniq-drakon

Усмивка в полунощ - Сибин Майналовски


„Усмивка в полунощ“ – над 300 страници истинско забавление от Сибин Майналовски

Сибин Майналовски изобщо не е непознато име за българския читател. В началото на тази година излезе от печат първата му книга „Сянката“ – сборник с научнофантастични, фентъзи и хорър разказа. Книгата предизвика много спорове, особено сред женската читателска аудитория, тъй като, меко казано, несимпатията на автора към нежната половина от човечеството струи от всеки един ред на книжката. Любителите на ужасите, чистата фантастика и хумористичното фентъзи в стил Тери Пратчет обаче не пропуснаха да си я купят и да изредят куп положителни отзиви за нея в Интернет и в печатни издания.
Сега Майналовски решава да рискува и издава втора своя книга в рамките на по-малко от една календарна година. Според запознати с особеностите на жанра и неговите почитатели обаче сборникът „Усмивка в полунощ“ е сигурен и добре премерен ход, а не риск. В книжката (която между другото е цели 336 страници и струва само 12 лева – поредното доказателство, че качествена литература може да се печата, издава и продава на напълно допустими цени) е събран целият цикъл на автора, посветен на „Кръчма „Зелената котка“. Поредицата, която датира още от края на далечните вече 90-те години, отдавна се е превърнала в култ за любителите на класическо фентъзи, примесено с огромна доза брилянтна есеистика, мрачновати размисли, невероятно свеж хумор и още куп неща. Не си мислете обаче, че „Усмивка в полунощ“ е просто подборка на неща, излизали вече в Интернет и публикувани в други сборници. Майналовски ни е подготвил много приятна изненада – от общо 44-те (!!!) разказа в книгата единадесет не са виждали бял свят никъде преди. Именно това е допълнителният коз, на който роденият в Стара Загора автор разчита.
Какво очаква почитателите на жанра, когато разгърнат великолепната корица (която между другото е дело на легендата в бранша Петър Станимиров – Peter Stan; феновете на списание „Дъга“ и на кориците на Стивън Кинг и Дийн Кунц вероятно ще се сетят веднага за кого иде реч)? Сибин щедро е развихрил въображението си и ни залива с куп весели герои – магьосниците Тери Сторн, Джонатан Деветте Пръста и Били Зеленчука, групата български (!) магьосници, наричащи себе си „Клуб на Отчаяните Съпрузи“, палави сукуби (сексуални вампирки), инквизитори, дори Смъртта, която очевидно обича да се вози и на... метро. Всичко това е поднесено с много хумор, обилно гарнирано с авторови разсъждения, които ще ви накарат да се замислите над привидно ясните неща в живота... и много екшън, разбира се :)
Самият автор признава, че всеки един негов разказ е повлиян от истинска ситуация и цитира Пастернак „Книгата е късче димяща съвест“. Ние, след като прочетохме „Усмивка в полунощ“, се подписваме с две ръце под това изречение – няма друг по-лаконичен и по-точен начин да опишем въплътеното в хартия въображение на Майналовски.
Ще завършим с част от предговора, който самият Сибин е написал за следващата си книга, която по план би трябвало да излезе от печат догодина. Според нас след тези думи няма нужда от повече размисли:
„Не четете тази книга.
Сериозно, не я разгръщайте. Не вниквайте в думите, изреченията и разказите. Не търсете скритата болка, която кърви от всяка една буква. Не се опитвайте да проумеете колко разочарования съм изпитал през живота си, та да бъда принуден да излея тъгата си на всички тези над 300 обикновени листа хартия.
[…] В нея няма да намерите […] разкази, в които доброто да побеждава. Независимо от помията, с която женските списанийца и тв-каналчета ви промиват мозъците, доброто никога не побеждава. Принцът никога не получава принцесата, а е принуден да стои сам до края на живота си, гледайки как бездарията просперират. Светлината винаги се предава пред напора на Мрака. Дядо Коледа не съществува. Животът не е гланцов и не ухае на „Шанел“ №5.
[…] Ако обаче мислите със собствената си глава, […] ако обичате разкази, които назовават нещата с истинските им имена, ако обичате да четете за чужда болка, понеже това ви напомня, че не сте единствените, които са се разочаровали […] – заповядайте! Каня ви на разходка из душата си.
Да, знам, че там е доста мрачно. Но навремето там имаше и малко любов. Ако успеете да я зърнете, значи трудът ми не е бил напразен.“

Откъс от книгата:

Усмивка в полунощ

Разказът е награден и включен в сборника
с произведения от конкурса „Златен Кан 2012“ – "Изборът"


До полунощ оставаха броени часове. Въпреки че имах
достатъчно време, предпочетох да тръгна по-рано от вкъ-
щи: нямах работа у дома, а и видът на празната къща ме
потискаше. Излязох на улицата и бавно закрачих по добре
познатия ми път.
Навън валеше красив пухкав сняг, който вече беше ус-
пял да покрие с няколкосантиметрова пелерина всичко на-
около. Малкото минувачи по улиците ме поглеждаха доста
озадачено, а някои и подозрително – самотен мъж с гарва-
новочерна коса и не по-светъл от нея плащ, който замислен
и отнесен върви през странно контрастиращото с белотата
си снежно вълшебство... Мда, гледката отстрани вероятно
беше необичайна, но на мен не ми пукаше кой знае колко.
Така или иначе всичките зяпачи след минута-две нямаше
да си спомнят нищо за мен – бях се погрижил за това.
Вятърът се усилваше. Вдигнах качулката, за да предпазя
поне малко очите си. За това, че мога да премръзна до кос-
ти, не се притеснявах ни най-малко: когато стигнех в „Зеле-
ната котка“, щях да се сгрея за броени секунди. А и в крайна
сметка за един Черен маг отвратителното време, лошото
настроение и провалената любов са най-сладки, както оби-
чаше да казва учителят ми.
О, знам, че ако спра някого от вас на улицата и се пред-
ставя „Приятно ми е, Тери Сторн, Тъмен маг“, най-вероятно
ще ми се изсмеете в очите. Нашето прогнило, отчуждено,
невярващо и в себе си американско общество не може да
проумее, че в доминираното от компютри трето хилядоле-
тие може да има и място за хора като мен.

Демонологът - Андрю Пайпър


Милиони безтелесни твари бродят по земята
незрими и кога сме будни, и когато спим...
Джон Милтън, „Изгубеният рай”

Професор Дейвид Улман е световноизвестен експерт по митологичната литература за демони, специалист по „Изгубеният рай” на Милтън. Но Дейвид е учен, не вярващ, докато не става свидетел на едно тъй потресаващо злодеяние, че е принуден да преразгледа всичко, което е смятал за реално.
По време на консултантско пътуване до Венеция, за да наблюдава някакво тайнствено явление, внезапно целият негов свят рухва, когато се отваря врата, позволяваща на един демоничен дух да вземе малката му дъщеря за заложник.
Дейвид е тласнат главоломно в едно отчаяно откривателско пътешествие, което го принуждава да прекрачи границите между човешко добро и нечовешко зло. Воден от тайнствени символи и загадки по страниците на „Изгубеният рай”, той влиза в задгробния свят на сенките, съществуващ навсякъде около нас, за да спаси дъщеря си от Безименния – демонично същество, което го е избрало за свой глашатай. Невъзможно начинание, предприето в името на обичта – начинание, което означава, че ако Дейвид се провали, мракът завинаги ще обсеби дъщеря му...
Андрю Пайпър е канадски автор на бестселъри, носител на наградата „Артър Елис” и многократно номиниран от „Ню Йорк Таймс” за най-добър роман.
Робърт Земекис и студио “Юнивърсъл” подготвят филм по романа „Демонологът”.

неделя, 24 ноември 2013 г.

Рецензия на „Историята на 47-те ронини“ от Джон Алин


О, Изток е Изток и Запад е Запад — и вечно
ще бъде така,
дордето за Съд над Небе и Земя Бог не
простре ръка.
Но няма ни Изток, ни Запад, ни Юг; Граница,
Род, Баща —
Застане ли Мъж срещу истински Мъж — даже
накрай света.
Ръдиард Киплинг

Историята и културата на Страната на изгряващото слънце стават все по-популярни по целия свят. Интересното в „Историята на 47-те ронини“ е, че освен че ни запознава обстойно с тях, книгата представлява едно обширно и пълнокръвно изследване и на японската психика.
Даймио Асано Такуми но Ками е жестоко обиден от церемониалмайстора Кира по време на ритуал в палата на шогуна Цунайоши. Асано избухва и отговаря на обидата по подобаващ начин...
Авторът Джон Алин има характерен поетичен стил. Неговите думи са наслада за окото и мозъка. Нещо повече - по-голямата част от изреченията в книгата са толкова красиви и поетични, че силно наподобяват японския жанр хайку.
Сепукуто е нещо доста странно и непонятно за нас европейците. Въпреки това за японците то е древен обичай и част от тяхното мислене:
"А щом настъпеше времето, когато самоубийството му би постигнало целта си, той щеше да е готов."
„Историята на 47-те ронини“, Джон Алин
Лично за мен беше малко объркващо колко много начини има да опозорят името си японските благородници и рицари. И също така трудно разбрах тяхната постоянна и ежедневна готовност за саможертва:
"Дали неговият господар Оиши да предаде без бой замъка, или би поискал от него да остане под обсада и да се бие до последния човек? Или просто трябва да коленичат пред замъка и всички колективно да извършат сепуку в знак на протест срещу нечестната присъда?"
От „Историята на 47-те ронини“ можем да научим кои са четирите класически вида японски театър; как се наричат петте главни пътя в Япония; как се именуват храмовете посветени съответно на Буда или Конфуций, а също така много и най-различни забележителни подробности характерни за Страната на изгряващото слънце в началото на оесмнайсети век.
Отново бих желал да ви предложа като цитат една заповед на шогуна, която без никакво съмнение е абсолютно неразбираема за съвременния европеец:
"Първо на внука на господаря Х., Сахьои, неспособен да се бие до смърт в защита на собствения си родственик, се заповядва да се изкорми собственоръчно веднага щом стане физически способен на това."
Бих желал да формулирам всичко, което научих от тази книга по следния начин:
Този, който е абсолютен злодей без значение дали е мъж или жена, и през по-голямата част от живота си прави зло на хората само за да удовлетвори неутолимата си алчност, рано или късно си получава заслуженото.

Купете „Историята на 47-те ронини“ тук:
http://colibri.bg/knigi/842/dzhon-alin-istoriqta-na-47-te-ronini

събота, 23 ноември 2013 г.

Кратка рецензия на "Къщата на огледалата" от Юлисес Мур


"Къщата на огледалата" е една приятна детска книжка с хубава корица и красиви илюстрации. В нея ще открием много и най-различни загадки. Има трепетни и лудешки гонки с колела, а също и Врати към Времето.
Приятно впечатление прави и хуморът, с който се описват измислени книги:
"Рик повдигна брадичката си:
- Крокодилището на изгубените карти - изтърси той. - Това е историята на фараона Тутанкамон, който се изгубва в египетската Къща на Живота, представляваща нещо като гигантски лабиринт, пълен с ниши, в които се съхранява всичко. Там той бива преследван от един крокодил-убиец, който иска да намери картата преди него. Но, тъй като Тутанкамон е фараон, всички служители от Страната Пунт, която била твърде важно място за древните египтяни, обграждат крокодилището и спасяват своя млад фараон."
Всички знаем, че който не носи часовник е щастлив човек. Ако не знаеш колко време е изтекло, значи не бързаш за никъде. Само с два свои реда тайнственият Юлисес Мур рисува много точно същноста на часовниците:
" Питър Дидалъс

Часовници, стенни часовници и други ненужни крадци на време"

Въпреки, че книгата е предназначена за деца в нея има много реалистични разговори взети от света на възрастните:
Госпожа Боуен направи последен опит за отбрана, но съпругът и беше непреклонен. Хвърляйки му един поглед от типа "веднага щом останем насаме, ще те убия", госпожа Боуен направи пирует и се отдалечи."
"Къщата на огледалата" е съвършеният фантастичен подарък за вашето дете.

Купете книгата тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/romani-119/prikljuchensko-fentazi-131/yulises-mur-332/3-kashtata-na-ogledalata-1995.html

петък, 22 ноември 2013 г.

Ханибал - Томас Харис


Двайсет и пет години след първото издание на най-сполучливия психотрилър в света, Ханибал Лектър се завръща с нов заряд от съспенс и ужас! Очаквайте на 25 ноември книга трета от зловещата поредица на Томас Харис, хипнотизирала почитателите на жанра!

Книгата

Спомняте си Ханибал Лектър – джентълмен, гений, канибал. Изминали са седем години, откакто доктор Лектър е избягал от затвора. Седем години той се радва на свободата и вдъхва уханията на широкия свят. Ала в този негов широк свят са нахълтали натрапници и те разбулват новата му самоличност, усещат злото, което го обвива като пашкул, създават му дискомфорт. Даден е стартът на последната гонитба и в това преследване на канибала са заложили всичко осакатеният от него мултимилионер, корумпираният италиански полицай и агентът на ФБР Кларис Старлинг, която някога застана пред Лектър и която никога повече не беше същата. Всички те по свой си начин искат да открият доктор Лектър. И на всички тях желанието ще бъде изпълнено.

Авторът

Томас Харис е роден през 1940 в щата Тенеси, САЩ. Работи като журналист. Написва първия си роман през 1975, който веднага му донася световна слава. До този момент Томас Харис е публикувал 5 книги с главен герой незабравимото превъплъщение на злото - доктор Ханибал Лектър. И петте романа: „Черна неделя“, „Червения дракон“, „Мълчанието на агнетата“, „Ханибал“ и новият „Ханибал Лектър: Зараждането на злото“ са адаптирани в киното с огромен успех, а „Мълчанието на агнетата“, с Джоди Фостър и Антъни Хопкинс в ролята на психиатъра Ханибал – канибала, е награден с „Оскар“ за главна мъжка роля през 1991.

Томас Харис - „Ханибал“

Мустангът на Кларис Старлинг избумтя нагоре по входната рампа на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия на Масачузетс Авеню – главна квартира, взета под наем от преподобния Мун за по-икономично.
Ударната група чакаше в три превозни средства – най-отпред очукан микробус без обозначения, зад него двата черни фургона на командосите от специалния отряд, включени на ниски обороти в големия подземен гараж.
Старлинг измъкна тежката чанта с оборудването от колата си и изтича до първия микробус – бял, мръсен, с надписи РЕСТОРАНТ ЗА РАЦИ „МАРСЕЛ“ от двете страни.
Четирима мъже я наблюдаваха през отворените задни врати, докато приближаваше. Беше слабичка във възшироката униформа и се движеше бързо въпреки тежката чанта.
Косата й блестеше на призрачната светлина на флуоресцентните лампи.
– Жени. Винаги закъсняват – отбеляза един полицай от вашингтонската полиция.
За операцията отговаряше специален агент Джон Бригъм от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.
– Не е закъсняла – възрази той. – Извиках я, когато получихме сигнала. Сигурно идва чак от Куонтико... Ей, Старлинг, подай ми чантата.
Тя вдигна бързо ръка за поздрав.
– Здрасти, Джон.
Бригъм даде знак на навъсения цивилен шофьор и микробусът потегли навън в приятния есенен следобед още преди да затворят задните врати. Кларис Старлинг - ветеран в подобни операции – се мушна под окуляра на перископа и седна в задната част на микробуса, максимално близо до седемдесеткилограмовия блок сух лед, който служеше за климатична инсталация, когато се налагаше да дебнат, без да включват двигателя.
Вътрешността на стария микробус бе пропита с миризма на страх и пот – като в лудница, – която не може да се премахне по никакъв начин. Отвън му бяха слагали какви ли не емблеми. Сегашните мръсни избелели надписи бяха направени едва преди половин час. Дупките от куршуми, запълнени с кит, бяха доста по-стари.
Задните стъкла бяха затъмнени и през тях се гледаше само от вътре навън. Старлинг виждаше двата черни фургона на командосите. Надяваше се да не се наложи да прекарат часове, затворени в микробуса.
Щом се обърнеше към прозорците, мъжете започваха да я оглеждат. Специален агент на ФБР Кларис Старлинг на трийсет и две изглеждаше добре за възрастта си, дори в каки униформа.
Бригъм взе бележника си от предната седалка.
– Защо все теб изпращат на лов за говна? – попита той усмихнат.
– Защото не пропускаш да ме изискаш – отвърна тя.
– За тая работа наистина си ми нужна. Само че напоследък доста често те изпращат да гониш избягали от ареста. Имам чувството, че някой в гнездото на лешоядите не те обича. Ела да работиш при мен. Да ти представя моите момчета – агенти Маркес Бърк и Джон Хеър, а това е полицай Болтън от вашингтонската полиция.
Ударният екип, съставен от хора на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Администрацията за борба срещу наркотиците, командосите от специалния отряд и ФБР, беше най-добрият възможен продукт при съществуващите бюджетни ограничения във време, когато дори Академията на ФБР беше затворена поради липса на средства.
Бърк и Хеър приличаха на агенти на ФБР. Полицаят от вашингтонската полиция Болтън имаше вид на съдебен пристав. Беше на около четирийсет и пет, дебел и подпухнал.
Кметът на Вашингтон след собствената си присъда за наркотици се напъваше да демонстрира безкомпромисно отношение към проблема и настояваше полицията да получава част от лаврите за всеки по-голям удар срещу наркодилърите в града. С това се обясняваше и присъствието на Болтън.
– Тайфата на Дръмго ще „готви“ тази вечер – обясни Бригъм.
– Ивелда Дръмго. Знаех си – отвърна Старлинг без ентусиазъм.
Бригъм кимна.
– Организирала е фабрика за „лед“ край рибния пазар „Фелисиана“ до реката. Нашият човек съобщи, че довечера ще обработва партида кристали. Освен това има резервация за Каймановите острови по-късно тази вечер. Повече не можем да чакаме.
Кристалният метамфетамин, или „лед“, както го наричат на улицата, осигурява краткотрайно, но силно наркотично въздействие, а пристрастяването е убийствено.
– Дрогата е работа на Администрацията, но Ивелда ни е нужна заради обвинения в пренасяне на оръжия през границата на щата. В заповедта се споменават три автомата „Берета“ и няколко карабини. Освен това тя знае къде има още. Искам да се заемеш с нея, Старлинг. Вече си имала работа с госпожата. Момчетата ще ти бъдат подкрепление.
– За нас остана лесната работа – каза доволно Болтън.
– Мисля, че е по-добре да им разкажеш за Ивелда, Старлинг – обади се Бригъм.
Кларис Старлинг изчака, защото микробусът пресичаше железопътни релси и се раздрънча ужасно.
– Ивелда ще окаже съпротива – започна тя след това. – Няма вид на такава, някога е била манекенка, но ще се бие с вас. Тя е вдовица на Дион Дръмго. Арестувала съм я два пъти по Закона за борба с организираната престъпност, един път заедно с Дион. Последния път имаше деветмилиметров пистолет с три пълнителя, флакон нервопаралитичен газ в чантата си и сгъваем нож в сутиена. Сега нямам представа с какво разполага. При втория арест я помолих учтиво да се предаде и тя се подчини. После в килията уби друга арестантка с дръжка от лъжица. Казваше се Марша Валънтайн. Така че не се знае... Трудно е да отгатнеш какво е намислила. Съдът тогава й призна самозащита. Първото обвинение отпадна, обжалва второто и се измъкна. Отпаднаха и няколко обвинения за незаконно оръжие, защото имала малки деца. А и мъжът й наскоро беше убит от бандата на Сплиф в престрелка на Плезънт Авеню. Както и да е. Ще я подканя да се предаде и се надявам да ме послуша... ще й устроим истинско представление. Но... слушайте ме внимателно... за да сложа белезниците на Ивелда Дръмго, ще ми трябва истинска помощ. Не толкова да ми пазите гърба, колкото да я притиснем както трябва. Господа, не мислете, че ще се наслаждавате на женски бой в кал между Ивелда и мен.
Някога Старлинг би благоговяла пред тези мъже. Сега на тях не им допадаха приказките й, а тя бе видяла твърде много, за да й пука.
– Ивелда Дръмго е свързана чрез Дион с клана Крип – отбеляза Бригъм. – Нашият човек твърди, че я пазят техни главорези. Крип държат дистрибуцията по цялото крайбрежие. Всъщност пазят я преди всичко от Сплиф. Нямам представа как ще реагират биячите на Крип, когато разберат, че сме ние. Общо взето, се стремят да не преминават границата.
– Също така трябва да знаете – продължи Старлинг, – че Ивелда е серопозитивна. Заразил я е Дион, от игла. Разбра го в ареста и превъртя. Същия ден уби Марша Валънтайн, после се нахвърли върху надзирателите. Ако не е въоръжена и реши да се бие, пазете се от телесните й течности, защото всичко може да се очаква от нея. Ако опитате да я хванете, ще плюе и ще хапе, ще ви залива с урина и фекалии, ако трябва, така че задължително носете маски и ръкавици. При качването й в полицейска кола внимавайте да няма игла в косата си или нещо такова, и обездвижете краката й.
Физиономиите на Бърк и Хеър започнаха да се удължават. Полицай Болтън доби нещастен вид. Кимна с двойната си брадичка към оръжието на Старлинг – доста употребяван колт 45-и калибър с увита върху дръжката цветна лепенка, увиснал в кобура зад дясното й бедро.
– През цялото ли време го носиш зареден? – попита той.
– Зареден и готов – отговори Старлинг.
– Опасно е – отбеляза Болтън.
– Ела на стрелбището и ще ти обясня за какво става дума.
– Болтън – намеси се Бригъм, – тя беше шампион по стрелба с пистолет на службите три години поред, а аз й бях треньор. Не се безпокой за оръжието й. Как те нарекоха тогава онези каубои от екипа за спасяване на заложници, когато им натри носовете, Старлинг? Ани Оукли?
– Отровата Оукли – отвърна тя и се извърна към прозореца.
Почувства се самотна и уязвима в този вонящ на пърчовина, пълен с мъже микробус. Мъжки дезодоранти, пот и кожа. Обзе я страх и вкусът му беше като метална монета под езика. Картина във въображението: баща й, който миришеше на тютюн и тръпчив сапун, бели в кухнята портокал с джобното си ножче с отчупен връх и й подава парченца. Задните светлини на колата му изчезват в тъмнината, когато тръгва на патрулната обиколка, която го уби. Дрехите му в шкафа. Ризата му за народни танци. Тъжни костюми за карнавал, увиснали на закачалките, като играчки на тавана.
Бригъм се обърна напред, после погледна часовника си.
– Ето какво е разположението – заговори той. Извади груба скица, надраскана набързо с дебел маркер, и неясен чертеж, получен по факса от Департамента по строителството. – Сградата на рибния пазар е на една линия с магазините и складовете покрай реката. Пряката, Парсъл Стрийт, опира в Ривърсайд Авеню на това площадче пред рибния пазар. Сградата на самия пазар стига до водата и по цялото й протежение отзад има кей, ето тук. Лабораторията на Ивелда е ето тук, на партерния етаж. Входът е отпред, до сенника на пазара. Докато приготвя стоката, ще я охраняват поне в радиус от три пресечки наоколо. Вече се е случвало да я предупредят навреме, за да изсипе дрогата в клозета. Така. Момчетата от третия фургон ще приближат с рибарска лодка откъм реката и ще влязат откъм кея точно в три часа. С този микробус ще можем да се приближим, без да ни забележат. Трябва да застанем пред вратата откъм улицата две минути преди началото. Ако Ивелда излезе откъм улицата, ще я пипнем. Ако остане вътре, ще нахълтаме отпред веднага след като онези ударят от другата страна. Момчетата от втория фургон, седем души, ще са подкрепление. Влизат в играта точно в три, освен ако не им дадем знак да действат по-рано.
– Как ще се оправим с вратата? – попита Старлинг.
– Ако е спокойно, ще я разбием с тарана – отговори Бърк. – Ако чуем стрелба, с „Ейвън“.
Той потупа пушката до себе си.
Старлинг бе виждала как става – „Ейвън“ беше осемсантиметров ловен патрон със слаб заряд и оловен куршум, с който се разбиваха ключалки, без да пострадат хората вътре.
– Къде са децата на Ивелда?
– Информаторът ни каза, че ги е завела в детската градина – отговори Бригъм. – Той е близък с нея. Доколкото можеш да си близък при безопасен секс.
Радиостанцията на Бригъм изчурулика в слушалките му и той се наведе към задните стъкла, за да огледа небето, доколкото се виждаше.
– Може да следи трафика – каза в микрофона и подвикна на шофьора: – От втората кола преди минута са видели новинарски хеликоптер. Ти видя ли го?
– Не.
– Дано да следи трафика.
Сухият лед, колкото и много да е, не може да охлади вътрешността на метален микробус в жарък ден, така че шестима души да се чувстват комфортно, особено когато са с бронирани жилетки. Когато Болтън вдигна нагоре лактите си, ясно пролича, че пръскането с дезодорант не е като да вземеш душ.
Кларис Старлинг беше зашила подложки на раменете на униформата си, за да поемат тежестта на жилетката й марка „Кевлар“, дай боже, непробиваема за куршумите.
Беше с керамични плочки и на гърба, които тежаха допълнително, но трагичният опит бе доказал необходимостта им. Не беше никак безопасно да водиш екип за силово проникване, състоящ се от хора с различна степен на подготовка – изплашените неопитни новаци можеха да ти надупчат гърба като нищо.
На две мили от реката третият фургон се отдели и се насочи към брега, където чакаше рибарската лодка, а вторият дискретно изостана.
Кварталът явно западаше. Поне една трета от постройките бяха със заковани врати и прозорци, край бордюрите се виждаха изтърбушени автомобили на трупчета. Пред барчетата и магазините се мотаеха младежи. На тротоара деца си играеха около подпален матрак.
Ако Ивелда имаше охрана, то тя идеално се сливаше с пейзажа – по паркингите и пред магазините за алкохолни напитки беше пълно с мъже, които седяха и разговаряха в колите си.
Форд импала със свален гюрук, в който седяха четирима чернокожи младежи, се вмъкна в рехавото автомобилно движение зад микробуса и продължи бавно по улицата. Шофьорът рязко форсира двигателя, за да впечатли момичетата на тротоара. От бумтежа на касетофона им ламарините на микробуса завибрираха.
Старлинг огледа младежите внимателно през задните стъкла и реши, че не са опасни – бойните машини на шайката на Крип почти винаги бяха нормални по размери автомобили, достатъчно стари, за да не бият на очи, с трима или четирима души и свалени додолу задни стъкла.
Баскетболен отбор в буик може да ти се стори опасен, ако не знаеш за какво става дума. Докато чакаха на светофара, Бригъм свали капачето от окуляра на перископа и тупна Болтън по коляното.
– Огледай се и ми кажи дали не виждаш някоя местна знаменитост.
Горната част на перископа беше скрита под капака на вентилационния отвор. Затова с него се виждаше само странично.
Болтън завъртя прибора почти в пълен кръг, после се отдръпна от окуляра и разтри очи.
– Когато работи моторът, това нещо вибрира и не се вижда почти нищо – отбеляза той.
Бригъм провери по радиото какво става с екипа в лодката.
– Четиристотин метра надолу по течението – каза той на хората си. – Приближават.
Една пряка преди Парсъл Стрийт хванаха червен светофар и гледаха рибния пазар цяла вечност, както им се стори. Шофьорът се обърна назад и процеди през зъби:
– Май днес няма много желаещи да си купят риба. Ето, тръгваме.
Светна зелено и в 2,57, точно три минути преди уречения час, микробусът спря на удобно място край бордюра пред рибния пазар „Фелисиана“. Шофьорът дръпна ръчната спирачка и отзад се чу щракането на механизма. Бригъм кимна на Старлинг и посочи перископа.
– Хвърли едно око.
Тя огледа тротоара. Под навесите, засенчващи тротоара, се виждаха маси и плотове, блестеше риба, полузаровена в лед, подредена на пасажи, раци размахваха щипки в просторни, открити в горната част резервоари, а омари се катереха един връз друг в съседен резервоар. Един хитър търговец беше закрил очите на по-големите си риби с влажни парцалчета, за да ги запази свежи до вечерта, когато щяха да наизлязат родените по Карибските острови мнителни домакини, за да душат и оглеждат.
Над масата за чистене на риба отвън се бе образувала цветна дъга – едър латиноамериканец режеше на парчета голяма акула с ловки движения на силните си ръце и я обливаше със силна струя. Кървавата вода се стичаше в канала и Старлинг чуваше шумоленето й под микробуса.
Шофьорът слезе, отиде до продавача на риба и го попита нещо. Онзи погледна часовника си, сви рамене и посочи едно ресторантче наблизо. Шофьорът се помота из пазара, запали цигара и бавно се запъти натам.
Огромен касетофон някъде наблизо бумтеше „Макарена“ и Старлинг знаеше, че никога вече няма да е в състояние да понася тази песен.

Предани - Вероника Рот


Как ще постъпиш...

... ако целият ти свят е бил лъжа?
... ако един единствен избор промени всичко?
... ако любовта и лоялността те принудят да извършиш невъзможни неща?

Романът „Предани” дава отговори на тези въпроси. И разкрива тайните на антиутопичния свят, който увлече милиони читатели в „Дивергенти” и „Бунтовници”, като поставя подобаващ и изключително въздействащ завършек на бестселър трилогията на Вероника Рот.
В книжарниците у нас „Предани” ще се появи от 25 ноември, цената е 12,90 лв.

Научете повече...

ПРЕДАНИ
КНИГА ТРЕТА ОТ ДИВЕРГЕНТИ

Един избор може да те промени... или да те унищожи
Един избор ще те определи

Книгата

Обществото, което Трис Прайър познава, е в руини – разпокъсано от насилие и борби за надмощие, белязано от непосилни загуби и ужасяващи предателства. Когато й предлагат шанс да изследва света извън познатите й граници, Трис приема без колебания. Може би там някъде отвъд тя и Тобиас ще започнат нов живот заедно, освободени от безкрайни лъжи и болезнени спомени.
Но новата реалност на Трис е дори по-обезпокояваща от тази, която оставя зад себе си. Старите открития бързо се оказват изпразнени от смисъл. Неподозирани нови истини променят сърцата на тези, които обича. И за пореден път Трис ще трябва да се изправи пред невъзможен избор, който засяга разбиранията й за смелост, преданост, саможертва и любов.

Отзивите

Трилогията на Вероника Рот се издава в 38 държави и е абсолютен международен хит. Първите две книги от нея - „Дивергенти” и „Бунтовници”, и днес продължават да заемат челни места в бестселър класацията на New York Times. Финалната книга – „Предани”, счупва всички рекорди още преди да излезе с предварителни поръчки в Amazon. Днес романът оглавява класациите за най-продавани книги на USA Today, Publishers Weekly, iBooks и New York Times. „Сюжетът, който изгражда Рот, е интелигентен и сложен. Опасност, съмнения и напрежение дебнат от всеки ъгъл, а химията между Трис и Тобиас продължава да се усеща сърцераздирателно истинска”, възхитени са от Publishers Weekly. „Следващото голямо нещо”, простичко заявяват от Rolling Stone. „Ако първите две части от „Дивергенти” са ви харесали, то тогава ще обикнете „Предани”. Тя определено е различна. Това, което прави книгата (а също и трилогията) вълнуваща, е, че нищо от случващото се не е предвидимо. Все има по нещо, което ще ти дойде като гръм от ясно небе. Като завършека, който е шокиращ и неочакван. Има върху какво да се замисли човек след края на историята”, споделя един от българските фенове на „Дивергенти” – 18-годишният Тихомир Боев, който е сред първите докоснали се до романа у нас.
Успехът на „Дивергенти” е причината от Summit Entertainment (компанията, закупила правата за филмирането) да стартират работата по екранизацията доста по-рано от предвиденото – първият филм ще се появи по кината през март 2014 година! В главните роли ще видим Шайлин Удли, Тео Джеймс, Кейт Уинслет и Ашли Джъд. Официалният трейлър на романа с български субтитри може да изгледате тук: http://vbox7.com/play:91b98a02aa

Авторът

Вероника Рот завършва творческо писане в университета „Нортуестърн”. Печели световна слава с дебютния си роман „Дивергенти”, когато е едва на 23 години. Понастоящем писателката живее в Чикаго със съпруга си. Може да я посетите онлайн на veronicarothbooks.blogspot.com

Още информация за „Предани” ще откриете и в интернет на адрес egmontbulgaria.com
***
EГМОНТ България е водещо издателство за книги и списания в България, част от скандинавската медийна група ЕГМОНТ, лидер на пазара за детска и тийн литература.
Сред основните партньори на компанията са авторитетни издатели като Disney, Mattel, National Geographic, Warner Bros., Scholastic и Bauer.
ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ е издател на утвърдени и нашумели автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Стефани Майър, Рик Риърдън и Джон Грийн.
Сред най-популярните заглавия в портфолиото на издателството се нареждат романите за Хари Потър и Пърси Джаксън, поредиците „Здрач”, „Дивергенти” и „39 ключа”, класическите приказки на Disney, пътеводителите на National Geographic и образователната поредица „Страховитото”.

сряда, 20 ноември 2013 г.

Рецензия на "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" от Юнас Юнасон


Какво трябва да направи човек, ако в ръцете му попаднат 50 милиона крони, които не са спечелени с честен труд?!
Ако е честен, трябва да ги предаде н полицията, ако е страхлив би бягал на много километри от тях, но ако е Алан Карлсон ще постъпи според своите житейски правила и лична изгода. При условие, че този човек е на цели 100 години, гърлото му е вечно засъхнало за хубава водка, а душата му крещи за свобода.
Приключенията на стогодишния старец преди да стане на един век са предадени чрез майсторска ретроспекция и читателят вижда героя ту в Испания, ту в Китай, ту в Иран, в Съветска Русия, или пък в Северна Корея. Животът му непрекъснато е застрашен, но се е научил да оцелява още от деветгодишен. А и съдбата сякаш винаги е благосклонна към него.
Страхотен смях предизвикват неговите срещи с най-големите държавници по това време. Безкрайно хумористична е и неговата омраза към политиката и религията. Той е откровен в по-голямата част от живота си. Но при трудни положения проявява изврътливост и решителност, граничеща със смелост.
Понятия като угризения на съвестта и човеколюбие са му чужди, но той никога не причинява зло на невинни хора.
Срещите с Франко, Сталин, Ким Ир Сен, Мао Цзе Дун са изпълнени с хумор. От друга страна авторът осмива повече силните на деня, отколкото този необразован самотник, който не умее нищо друго освен да прави взривове, но и да оцелява. Той остава здрав и при преминаването на Хималаите, отървава се от руския лагер, защото умее да използва обикновени хитрости за да се спаси.
Авторът ни разсмива и с пародията на глупостта - Херберт и Аманда Айнщайн, които "точно" разделят сумата на 4 трети.
За Алан проблемите в живота се свеждат до неговата "любов" към водката, която предпочита с безалкохолно. Обаче според него най-добре е водката да се пие с водка и стремеж към независимост.
Неподражаемо е умението на Юнас Юнасон да осмее не само велики личности, но и шведския прокурор, който така се оплита в лъжите на издирваните, че е пред припадък.
Удивителни са идеите на героите - кюфтета с формалин, превръщане на слон в убиец, забогатяване от библии.
Юнас Юнасон е не само прекрасен разказвач, но и майстор на невероятните ситуации. Книгата се чете с интерес, с лекота и в същото време внушава идеята, че до сто години се доживява с ум и хитрости.
И най-важното - не прави лошо на хубавите хора, а ако можеш помогни и на престъпника да стане добър.

Купете "Стогодишният старец, който скочи през прозореца" и изчезна тук:
http://www.colibri.bg/knigi/823/yunas-yunason-stogodishniqt-starec-kojto-skochi-prez-prozoreca-i-izchezna

вторник, 19 ноември 2013 г.

Рецензия на "Рицарят на седемте кралства" от Джордж Р. Р. Мартин


Мисля, че тази книга на Мартин е много по-добра от "Игра на тронове". В "Рицарят на седемте кралства" авторът уверено продължава традицията на средновековния рицарски роман започната от Кретиен дьо Троа, Галфрид Монмутски и сър Томас Малори. Бих сравнил стила на Мартин и с този на по-съвременни писатели - Роджър Ланслин Грийн и Терънс Уайт( автор на класиката в жанра фентъзи "Единственият и бъдещ крал", която по неизвестни за мен причини все още не е преведена и отпечатана на български език).
Бих желал да отбележа, че Джордж е безцеремонен спрямо думите, които подбира и въпреки това успява да ги употреби точно на място:
"А и бездруго не беше сигурен дали иска курва. Като не можеше да има благородна девица като истински рицар, искаше му се поне да има някоя, която да го харесва повече от среброто му."
Характерни за Мартин са абсолютно изненадващите и неочаквани обрати. Дънк може да изглежда смотаняк и понякога да му казват че е "тъп като стена на замък". Но за много кратко време той може да се превърне в сир Дънкан Високия и да накара този, който обижда и наранява беззащитни хора да яде пръст и трева.
Впрочем забелязах, че Мартин винаги държи да спомене йерархията, титлите и богатството на различните герои. Докато при Томас Малори в неговия епос "Смъртта на Артур" най-важни са смелостта, силата и честа. Неслучайно в "Смъртта на Артур" при едно от приключенията си на сър Ланселот му се налага да се вози в каруца и оттогава му излиза прозвището Рицарят на Каруцата. Което пък кара Ланселот да се предрешава в чужди доспехи и по този начин често да предизвиква и срази в двубой всички, които са се опитвали да му се подиграват и да пускат лъжливи слухове за него.
Но нека се върна на "Рицарят на седемте кралства". Никога не съм чел по-достоверно описание на рицарски турнир. Също така много ми хареса начина, по който Дънк открива истината за произхода на своя скуайър.
Допадна ми и как се изразява сир Арлън от Пенитрий, рицарят на който Дънк е бил оръженосец преди на свой ред да бъде посветен:
"- Другите рицари служат на лордове, които ги държат или които им дават земи, но ние служим където пожелаем, на хора, в чиито каузи вярваме."
Между другото, по непочтителност сир Дънкан Високия успява да доближи дори Конан Варварина, както можем да видим в следния диалог:
"Дънк избута подноса настрани и стана.
- Приключих. Вече ритнах един принц в устата, не искам да карам друг да ме чака."
Лично за мен в една книга освен напрегнатия сюжет е много важен и хумора. В тази книга го има в
изобилие:
"Не мога да се меря с братята си, стане ли дума за бой, танци, мислене и четене на книги, но никой от тях не може да стъпи на малкия ми пръст в лежането в калта в несвяст".
"Рицарят на седемте кралства" е едно от най-добрите произведения, вдъхновени от епоса за крал Артур и Рицарите на кръглата маса. Звучи толкова достоверно, че на човек му се приисква да живее в Средновековието.
От друга страна като поразмисля да се живее в подобен фентъзи свят може би не е толкова добра идея:
"Когато слънцето се спусна зад хоризонта, Дънк подкара малката чета в мазето и накара всички да се изкъпят, дори и тези, които вече се бяха къпали веднъж миналата зима."
Обожавам късите произведения на Джордж Р. Р. Мартин, понеже успява с малко думи да ни каже много неща. Тази книга съдържа повестите "Странстващият рицар", "Заклетият меч" и "Тайнственият рицар".

Купете Рицарят на седемте кралства тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1700

Далебор - синът на кладенеца - Стефан Кръстев


Представете си свят, в който по-голямата част от човечеството е изгубила гласовите си способности, а другата част се опитва да се възползва от преимуществото си (ако изобщо в подобни условия гласа може да се нарече преимущество!?). В едно такова човечество закона и моралните норми ще са различни, но понеже все пак това са хора, по нещо и техните закони и морални норми ще приличат на нашите. Представете си свят в който дори музиката е забранена. Представете си далечни потомци на една постапокалиптична реалност. Технологията е изгубена, останали са разхвърляни артефакти, които някои магьосници знаят как да използват, но магьосниците са подложени на гонения. Представете си свят, в който си нямат дори букви, но си имат стотици хиляди магически знаци.

понеделник, 18 ноември 2013 г.

Книжки за деца и родители


www.dora.bg
Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите частни издателства след промените и от малкото, които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се утвърди със своя професионализъм и качество като едно от водещите издателства на книги у нас, познато и извън страната като единствен представител на много чужди издателства. Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“, както и изисканото художествено оформление са признати в страната и чужбина. Всяка година „Колибри“ издава около 100 нови заглавия.
От пет години насам издателството публикува и книги за деца на всички възрасти – отлично подбрани четива, които се сдобиха с висока оценка и покориха вниманието на този толкова придирчив читателски сегмент. Зад всяко от заглавията стои екип от професионалисти, осигурили безукорен превод, интересни илюстрации, високо качество на печат и адекватно позициониране на литературния пазар. Изборът на книги, подходящи за малчуганите, е подчинен на представата за идеалното детско четиво – съчетание от топъл хумор, забавни приключения и ценностни внушения, които гарантират нормално развитие на децата и превръщането им в пълноценни личности. Особено полезна в този смисъл е чудесната поредица в помощ на родителите, чиито заглавия неизменно фигурират в класацията за най-продавани книги на издателството.
Издателство „Колибри“ поддържа дългосрочни отношения със световноизвестни компании и представя брандове с отлична репутация.

Името Larousse е символ на взискателност, безупречна стратегия и гаранции за оптимално съотношение между качеството и цената на предлаганите продукти. Елегантната серия албуми с твърди корици изобилства от красиви илюстрации, съпроводени от пояснителен текст, който въвежда децата в необятния свят на знанието. Енциклопедиите Larousse са магическо преживяване - освен че съдържат игри, гатанки и пълноцветни картинки, те са поучителни и запознават палавниците с любопитни факти и научни истини, които стимулират логическото мислене и въображението.

Други атрактивни детски поредици, които се радват на огромен успех в България и по света, са книжките на Вивиан Френч, Кресида Коуел, Хайауин Орам и Сара Уорбъртън. Своенравните вещици на Хайауин Орам ходят на балет, боледуват от морска болест и звездна треска и непрестанно кудкудякат, докато децата четат и се заливат от смях. Освен че превежда мемоарите на Хълцук от старонорвежки, Кресида Коуел ги илюстрира и създава истински драконови предизвикателства за малките читатели. А в Дворцовата академия за подготовка на Съвършени принцеси се случват толкова невероятни неща, че дори Вивиан Френч, авторката на „коронованата“ поредица, понякога се изненадва от тях.

Тандемът Рьоне Госини и Жан-Жак Семпе стои зад едни от най-успешните проекти за деца и тийнейджъри в световен мащаб. Подвизите на малкия Никола̀ и неговите щури съученици покориха сърцата на милиони малчугани на възраст над 6 годинн. Рьоне Госини разказва истории, които са възпитателни за децата, живеещи в свободни об¬щест¬ва, а находчивите карикатури на Жан-Жак Семпе развеселяват и придават чар на четенето като преживяване.

През 2013 г. „Колибри“ се сдоби с лиценз и сключи споразумение за издаване на знаменитата серия за Дора Изследователката на български език. Любознателното момиченце е най-прочутата и актуална анимационна героиня в света. Дора, Ботичко, Диего и компания учат, развличат и вдъхновяват малчугани на възраст от 3 до 12 години по всички кътчета на планетата. До края на 2014 г. в България ще бъдат на разположение двадесет селектирани книжки от поредицата, съобразени с особеностите на родния литературен пазар. Всички са прекрасно илюстрирани и се явяват незаменим подарък за будни дечица.

Не по-малко интригуващи са чудните герои в „Чудният роман на Кум Лисан“. Великолепно претворена в стихове на български език, версията на старонемския епос „Лисицата Райнеке“ и старофренския нравоучителен „Роман за Лисицата“ е дело на големия български писател, интерпретатор и ерудит Димитър Стоевски. Тези средновековни разкази продължават да вълнуват деца и възрастни, защото изобличават неизкореними човешки пороци и обвързват европейското културно наследство с родния бит и фолклор. Издателство „Колибри“ предлага и забавни пъзели с разкошни илюстрации, тетрадки за оцветяване, адресирани към палавници на различни възрасти, както и сборници с вечните приказки на Шарл Перо, Братя Грим, Вилхелм Хауф и Ханс Кристиан Андерсен.

Поредицата в помощ на родителите съдържа световни бестселъри, извор на разумни съвети, стратегии на възпитание и препоръки, онагледени с конкретни примери от практиката. Авторите на тези книги са светила в областта на психологията, педагогиката и семейната психотерапия - сред тях са Франсоаз Долто, Мириам Сежер, Стив Бидълф, д-р Фицхю Додсън, д-р Томас Гордън, Юлия Гипенрейтер. Благодарение на „Колибри“ трудовете на една от най-значимите фигури на френската и на световната психоаналитична наука придобиха популярност в България. Последователка на Фройд и съратничка на Лакан, Франсоаз Долто посвещава живота и кариерата си на всичко, свързано с лечението, профилактиката и възпитанието на децата и дава отговори на въпроси, които всеки родител си задава. Неин верен поддръжник е Мириам Сежер, детски психиатър и психоаналитик, автор на „Думи, за да се родиш“ и своебразното й продължение „Малкото училище – голямото начало. Детето и детската градина“. Д-р Додсън вярва, че „винаги има повече от един начин да постигнем целите си“ и предлага ефикасни стратегии и техники, основани на отношения на обич и доверие, които установяваме с децата си още в бебешката им възраст. Кристин Брюне и Ан-Сесил Сарфати, авторки на „Първите седем години – малки и големи проблеми. Какво да говорим, какво да сторим?“, дават идеи за справяне с житейски сътресения (развод, болест и смърт), както и съвети за плавно преминаване през периоди на промяна. „Десетте най-важни неща, които можете да направите за децата си“ на Рони Джей съдържа бисери от съкровищницата на родителския опит и изтъква най-важните предпоставки за отглеждането на здрави, щастливи и уравновесени деца. А именитият новозеландски психолог Найджел Лата подхожда към темата за възпитанието на подрастващите по-артистично и предупреждава: „Преди децата ти да те побъркат, прочети това!“

Заглавията от поредицата в помощ на родителите и детските книжки на издателство „Колибри“ се отличават с качество на съдържанието, привлекателен дизайн, безопасни корици и балансирани цени. Много от четивата са одобрени от МОН като подходящи за обучение и развлекателни дейности в български детски градини.

неделя, 17 ноември 2013 г.

Тенарон - Лена Крун


Тенарон
Лена Крун
Илюстрации Инари Крун

Превод © Росица Цветанова
Художник © Николай Пекарев

ISBN 978-954-9688-56-6

144 стр.
Цена 12 лв.

Издателство Август 2013 г.
Очаквана дата на излизане 21 ноември 2013

Анотация

Кратка лирична епистоларна медитация върху живота, любовта и смъртта, книгата на Лена Крун е номинирана за престижната награда "Финландия".

Трийсетте писма са написани от жена, която пристига на бял кораб в Тенарон, чудноват град отвъд океана, и остава завинаги там.

Необикновените си преживявания тя споделя с приятеля си бръмбара Сечко, който я въвлича непринудено в сериозни философски разсъждения за раждането, безсмъртието и промяната в привидно повтарящите се неща от ежедневието.

Докато лятото преминава в есен и приближава неумолимата зима, тя почти се влюбва в съня и неговия близнак - смъртта.

Елегията от езикови мелодии омагьосва съзнанието ни, като смесва философска лирика и фантастика в неповторимия приказен стил на писателката.

За автора

Лена Крун е родена през 1947 година. Следва философия, психология и литература в Университета на Хелзинки и е писател на свободна практика.
Автор е на двадесет и пет книги, романи, разкази, детски приказки, стихотворения, есета и радиопиеси.
Сборникът й с разкази и есета Matemaattisia olentoja tai jaettuja unia [Математически същества или споделени сънища], получава наградата „Финландия“ (1992).
Част от творбите й са публикувани в нейния сайт:
www.kaapeli.fi/krohn/

Откъс от книгата:

Поляната и нектарните шарки
Първо писмо

Как да забравя пролетта, когато се разхождахме из Ботаническата градина на университета, след като и тук, в Тенарон има подобен парк – обширен и грижливо поддържан. Да можеше да го видиш, щеше да се смаеш, защото в него има много растения, непознати у нас, дори един вид, който цъфти под земята.
Но най-много ми харесва ливадата в съседство с градината, където растат само полски цветя: метличина, магарешки бодил, луличка, великденче.
И все пак ще сбъркаш, ако ги вземеш за обикновени полски цветя. Не, те са някакви хибриди, свръхестествено големи. Много от червените метличини достигат нашия ръст, а венчетата им са широки като човешки лица, видях и цветя, в които можеш да пристъпиш като в слънчева беседка.
Приятно ми е да си представям как един ден те водя тук, под магарешките бодили. Прелестните им съцветия са замрежени от мъхеста паяжина, която се ветрее нависоко – колкото короните на дърветата по крайбрежната алея.
Ще се насладиш на излета на поляната, ако в Тенарон е лято и можеш да виждаш цветята лице в лице.

събота, 16 ноември 2013 г.

Рецензия на "Тайното убежище" от Брандън Мъл


Тази книга е толкова мила и приятна за четене, че ми напомни "Огнегадателят" от Дон Келъндър. Освен това в "Тайното убежище" има десетки резервати за магически същества, и това определено ми навя мисли за "романът с най-весело настроение, който Клифърд Саймък някога ни е давал". А именно - "Резерватът на таласъмите".
Диалозите в романа на Брандън Мъл са весели и забавни, особено когато се водят между брат и сестра:
"- Упражнявам се за приемният изпит в лудницата.
- Обзалагам се, че ще грабнеш първата награда. - заяде се брат и."
В "Тайното убежище" има феи, вещици,таласъми, караконджули,тролове и големи, но също така присъстват и русалки и сатири(твърдящи, че говорят сатирично). Което показва, че авторът е доста ерудиран в областта на митологиите.
Всъщност този роман не е просто бисер в жанра фентъзи, разкриващ досега на хората със свръхестествените същества. Напротив в него са вплетени различни притчи, примерно историята за наядата и нейния любим ни демонстрира силата на любовта. Впрочем по-голямата част от хората изобщо не могат да видят паранормалното, било поради нежелание, било понеже им липсва въображение, или пък защото не пият вълшебно мляко. Но най-вече защото свръхестествените създание с течение на времето са се научили умело да се крият.
Интересно е, че Брандън Мъл подобно на Р. Киплинг е сътворил определени закони. Но не на джунглата, а на магията:
"Най-основното в закона е пакост за пакост, магия за магия, насилие за насилие. Съществата няма да ви навредят, ако не нарушавате правилата."
Мисля, че Брандън Мъл е бил сериозно повлиян от вълшебния стил на сър Тери Пратчет. Подобно на него той успява да вплете шеговити закачки в диалозите, които да ни накарат да се усмихнем:
"Големът замълча.
- Не е от най-добрите певци. - отбеляза момчето.
- Да, музикален е колкото свлачище."
Любопитно е, че в деня на лятното слънцестоене Сет и Кендра дълбаят тиквени фенери, нещо което повече подхожда за Денят на Вси Светии. И точно тогава им се случват ужасии, които обикновено съпровождат Хелоуин...
Ако вие сте фен на забавното, приветливо и весело фентъзи задължително посетете Чуждоземия.

Купете Тайното убежище тук:
http://colibri.bg/knigi/834/brandyn-myl-chudozemiq-tajnoto-ubezhishte

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

ЗДРАЧ - Стефани Майър


Вампирите вълнуват въображението на хората от векове. Има няколко научни обяснения за тях, едно от които е заболяването порфирия. Освен това присъстват в митологиите на различни народи, така че както би казал Анджей Сапковски, възможно е в легендите за тях да има зрънце истина.
Най-известният роман за носфератуси е "Дракула" на Брам Стокър. Книги на тази тема, които бих определил като шедьоври са "Сейлъм'с Лот" от Стивън Кинг, "Аз съм легенда" от Ричард Матисън и "Крепостта" от Ф. Пол Уилсън.
Доста трудно е човек да напише нещо ново и своеобразно за вампирите, но Стефани Майър го прави в своя роман ЗДРАЧ:
"Stregoni Benefici: италиански вампир, за когото се твърди, че е на страната на доброто и е смъртен враг на всички зли вампири."
В книгата вампирите са много близо до съвършенството. Те са красиви и обаятелни, говорът и ароматът им е неустоим за обикновените хора. Носфератусите живеят сред човеци, но до голяма степен странят от тях. Въпреки това се случва нещо изключително рядко - хапещият Едуард е ухапан от любовната магия на Бела.
Направи ми впечатление това, че вампирите категорично не желаят да пият кръвта на хора. Но все пак те са хищници. И като такива понякога излизат да търсят специална плячка:
"- Мечки? - ахнах и той се разсмя. - Сега не е ловният сезон за мечки, нали знаеш - добавих строго, за да прикрия шока си.
- Ако прочетеш внимателно наредбата, ще установиш, че законът засяга единствено лова с оръжие - информира ме той."
Стефани Майър много оригинално надарява своите носфератуси с различни качества. Общото между тях са невероятната сила и скорост. Различното е, че всеки има отличителни само за него свръхестествени способности - един може да чете мисли, друг да вижда бъдещето, а трети да внушава чувства.
Може би сте гледали филма ЗДРАЧ и той ви е допаднал. Но романът ще ви хареса още повече.
Най-вече заради мислите, които могат да ви мотивират и да ви накарат да надскочите себе си:
"Но разбираш ли, само защото... ни се е паднала определена карта... не означава, че не можем да изберем да се издигнем над предопределеното, да превъзмогнем ограниченията на съдбата, която никой от нас не е избрал сам."

Купете ЗДРАЧ тук:
http://egmontbulgaria.com/knigi-3/romani-119/fentazi-romans-277/zdrach-twilight-169/1-zdrach-14.html


вторник, 12 ноември 2013 г.

Историята на 47-те ронини - Джон Алин


Очаквайте на 18 ноември „Историята на 47-те ронини“ – грандиозна историческа сага, дело на загадъчния Джон Алин!

Книгата

В НАЧАЛОТО НА ОСЕМНАЙСЕТИ ВЕК В ЯПОНИЯ царят смутни времена. Това е период на празна показност и корупция в двора на шогуна в Едо (днешно Токио) и на невъздържани развлечения в кварталите на удоволствията в древно Киото, откъснати от света на социалните неправди. Изкуството процъфтява, ражда се общественият театър. И тъй като властта на търговската класа расте, това поставя началото на края на привилегиите за професионалните воини, самураите, които остро усещат загубата им, особено след като са смятали печеленето на пари за заслужаващо презрение.
В разгара на тези смущаващи промени изблиците на насилие не са нещо непознато. Те се проявяват най-често под формата на оризови бунтове на селяните, чиито данъци са увеличени до крайност от шогуна, върховния военен управник на Япония. Рядката поява на подобни изблици сред самураите се дължи най-вече на задълбоченото им обучение и забележителната им дисциплина.
Но дори самураят има праг на търпимост. Особено ако е безразсъден млад даймио, който се сблъсква за пръв път с упадъчния и дегенерирал дух на императорския двор.
Тази история се случва през 1701 г. в Едо. В пристъп на гняв и обида господарят Асано от Ако ранява с меча си корумпиран служител в императорския двор и поставя началото на поредица събития, които довеждат до една от най-кървавите вендети във феодалната история на Япония. Тези събития разтърсват страната и довеждат самия шогун до законова и морална безизходица. Когато всичко приключва, Япония се сдобива с нови герои – четирийсет и седемте ронини, или бивши самураи, от Ако. Историческите факти за делата им са оскъдни, подробностите са неясни. Прославяни са в песни, разкази, пиеси и филми, историята им е представяна в много различни версии.
Целта на този роман е да предаде онова, което може би се е случило в онези размирни дни, когато Япония била отделена от останалата част на света и хората все още живеели според старите традиции.

Авторът

Д-р Джон Алин е бивш филмов и музикален редактор в телевизионната индустрия и в киното. Също така е бил сценарист и режисьор на документални филми за космонавтиката. През 1944 г. се е обучавал в Станфордския университет по специална програма на армията, фокусирана върху японския език, посещавал е и курс по интензивно изучаване на японски език в Мичиганския университет през 1945 г. (също по линия на армията), като при завършването му е получил бакалавърска степен. Работил е в Япония като цензор към окупационната администрация през първите четири години на американската окупация, а след завръщането си в САЩ получава магистърска степен по театрално изкуство в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Продължава работа там, като специализира японски театър и получава докторска степен по театрална история.

Джон Алин - „Историята на 47-те ронини“

НАД ЕДО, СТОЛИЦАТА НА ДРЕВНА ЯПОНИЯ, се зазоряваше. Денят щеше да е хладен и мрачен. Студеният вятър откъм високите, покрити със сняг планини разхлопа капаците на прозорците на селските къщи в покрайнините, а после, преди да влезе в града, завихри прашни въртопи по пощенския път, който идваше от югозапад.
По пътя си подхвана вонята на човешки екскременти от оризовите полета, миризмата на пушек от огнищата в кухните на ранобудните домакини и най-сетне соления мирис на море от спокойните води в залива на Едо. Силата му постепенно отслабна, щом навлезе в тесните улички, които криволичеха през лабиринта от крехки дървени постройки, служещи като дом и работно място на почти седемстотин хиляди търговци и занаятчии. Издигна се над керемидените покриви и продължи да се носи на пориви към по-високия терен в центъра на града, поутихна при моста над пълния с вода ров и почти се изгуби сред наблюдателниците и замъците в крепостта Едо, където се разполагаше дворът на шогуна Цунайоши, върховен владетел на тази земя.
Докато се стрелкаше невидим насам-натам, вятърът се сдоби и с глас. Промъквайки се през гробището и площада за екзекуции, той стресна едно улично псе, което нададе вой. Този вой бе подет от други и за нула време въздухът се изпълни с мрачното оплакване на хиляди скитащи кучета. Звукът се разпростря и зафуча още по-зловещо при навлизането сред копторите на просяците и именията на благородниците, прониквайки в ушите на спящите бедни и богати...
Господарят Асано, даймио на провинция Ако, все още по момчешки привлекателен въпреки своите трийсет и пет години, яздеше заедно с най-близкия си подчинен Оиши из мъгливия район в преследване на смъртоносния див глиган, който тормозеше фермерите. Докато двамата се придвижваха във все по-сгъстяващата се мъгла, господарят Асано долови зловещо бучене и конят му се разтанцува нервно. Яздещият зад него Оиши спря предпазливо, но господарят Асано нетърпеливо пришпори коня си и изчезна от погледа му.
– Господарю Асано! – извика Оиши, изпълнен с тревога. – Върнете се, върнете се!
Но упоритата гордост на господаря Асано не му позволяваше да се върне обратно; той продължи да напредва в гъстата мъгла, докато необичайният звук премина в писък, а след това в оглушителен вой. Ехото го погълна и мъжът потрепна от ужас, изгубил всякакъв усет за посока. Объркващата белота на мъглата го заслепи и той почувства как губи равновесие и пада на земята. Воят се засили и Асано разбра, че трябва да се бори докрай, за да избяга от демоните, които копнееха да го погълнат. Той извика за помощ и в този миг се събуди в дома си близо до двореца на шогуна; вятърът постепенно отнасяше надалеч воя на кучетата на Едо.
– Съпруже мой! – извика жена му, надигна се в постелята и видя как той се опитва да изтегли меча си от ножницата до леглото. – Какво има?
Вече напълно разбуден, Асано поклати глава и остави меча.
– Кучетата – промърмори той. – Проклетите кучета.
– Заспивай – каза тя и красивото й кръгло лице грейна в усмивка. – Вече трябва да си свикнал с тях.
– Никога няма да свикна – нито с тях, нито с цялото това ужасно място.
– Само още един ден – напомни му тя. – После се връщаме в Ако, при дъщеря ни.
– Още един ден – повтори той и в гласа му прозвучаха едновременно отчаяние и надежда. – Още един отвратителен ден.
Асано се опита да заспи отново, но заради кошмара сърцето му биеше толкова силно, че той не можеше да затвори очи. Продължи неспокойно да наблюдава как зората постепенно се промъква през капаците на прозореца и бавно пълзи по татамито край леглото му. Господарят Асано въздъхна, измъкна се изпод тежкото одеяло и се изправи. Беше само по бельо и потрепери от студа. След това навлече дебелия си халат, плъзна встрани дървената врата и излезе в студения коридор.
Тръгна с широки крачки по хлъзгавото дърво, потъмняло от безбройните обути в чорапи нозе, преминали по него. От едната си страна коридорът беше ограден от колони от ароматно кедрово дърво, които поддържаха рисуваните паравани; от другата страна се отделяше от градината чрез прозрачни врати. Господарят Асано потрепери, когато те затракаха при поредния порив на вятъра. Стори му се, че отново чува воя на кучетата от съня.
Той отвори плъзгащата се врата на кухнята и влезе вътре. Помещението беше доста голямо, подът му беше покрит с грубо издялани дъски, а в средата беше издълбано облицовано с глина огнище. Край него клечаха и се топлеха двама самураи от неговата свита. Когато Асано се приближи до тях и ги поздрави, те бързо паднаха на колене и опряха чела в земята.
Катаока, по-младият от двамата, жилав, с маймунска физиономия, се накани да направи комплимент на господаря си, но щом забеляза изражението на лицето му, бързо промени намерението си. Господарят Асано беше нервен човек, ала тази сутрин изглеждаше по-напрегнат от обичайното, а Катаока знаеше кога е за предпочитане да си държи езика зад зъбите. Другият мъж, воин на име Хара, на около петдесет години, със свирепо лице, имаше ленив поглед и не беше толкова схватлив; той просто последва примера на Катаока и седна с кръстосани крака край огъня, докато господарят им се настаняваше до тях.
– Нямаше нужда да ставаш толкова рано – каза Асано на Хара. – Днес ще ме придружава единствено Катаока, а и той само ще стои отвън, ще зяпа кулите на двореца и ще си мечтае да се прибере вкъщи.
Хара изръмжа, блестящите му очи се показаха за миг, после тежките му клепачи отново се отпуснаха и той поднесе купичката с ориз към устата си, за да похапне. Катаока поклати глава и устните му се разтегнаха в доволна маймунска усмивка заради голямата чест да придружава сам господаря си при това височайше посещение, но димът от огъня се изви към лицето му и той се закашля. Господарят Асано се пресегна към чайника, който висеше над огъня, но пушекът влезе в очите му и той изруга. Остави чайника на куката.
– Мимура! – извика той и внезапно размърдване в килерчето му подсказа, че Мимура го е чул.
Слугата, висок, непохватен младок, влезе с колебливи стъпки и се поклони ниско на господаря си. Когато вдигна поглед, той забеляза, че цялата стая е пълна с пушек, виещ се навсякъде само не и през отдушника в покрива, затова бързо измъкна от огнището зелените пръчки, които бяха причината за проблема.
– Кой ги е пъхнал вътре? – попита рязко господарят Асано. – Не си чак толкова непохватен, Мимура. Не можа ли да направиш така, че денят ми да започне по-добре?
Мимура го засипа с извинения, изобилстващи от учтиви фрази, и промърмори под носа си нещо за глупостта на новия огняр. После отиде до вратата на килера и извика. Не се появи никой и той отново извика. Този път през отвора щръкна главата на огнярчето – черна рошава коса над нагла физиономия.
Мимура го наруга заради немарливостта му, но ако беше очаквал някакво извинение, остана горчиво разочарован. С висок, дрезгав глас момчето се сопна на Мимура, че щом е толкова придирчив, по-добре сам да си запали огъня, и бързо се шмугна обратно, затръшвайки вратата зад гърба си.
Мъжете край огнището се смаяха от тази проява на наглост, а Хара толкова се ядоса, че скочи на крака и извади дългия си меч.
– Какво си мисли той, че да говори така на някой от нашите прислужници? – възкликна самураят и тръгна към вратата на килера.
– Не, почакай – спря го господарят Асано с властен глас. – Той е още момче. Освен това ще си навлечеш неприятности, ако го нараниш. Тук законите са различни; не можем да постъпваме както у дома.
– Но обиждайки прислужника ви, той обижда вас – настоя Хара. – Щом не ми позволявате да му взема главата, мога поне да му отрежа езика.
– Седни, седни и си пий чая. Трябва да свикнеш с тукашните маниери. Тук посещенията на разните даймио от провинцията са нещо толкова обикновено, че не стряскат дори най-нисшето огнярче.
Без да спира да мърмори, Хара прибра меча си и седна край огнището. Той внимателно наблюдаваше как Мимура отваря вратата на килера и влиза вътре. Миг по-късно оттам се разнесе силен плясък и вик на болка.
Хара се усмихна, а Катаока се разсмя на глас.
– Така му се пада на малкото маймунче – извика той и устните му се разтегнаха във възможно най-маймунската усмивка, на която бе способен. Останалите се усмихнаха и Катаока остана доволен, че бе успял, макар и за кратко, да накара господаря си да забрави проблемите.
– Ще ми се да можех толкова лесно да се справям с всички жители на Едо – рече господарят Асано с въздишка и хапна малко ориз. – Но се боя, че няма как да стане. Особено с онези, които притежават някаква власт, дори и най-малката.
Двамата самураи се спогледаха. Те знаеха отлично какво има предвид господарят им.
– Всички контета от двора трябва да се простят с главите си – изръмжа Хара и Катаока кимна утвърдително – Те говорят и се обличат като жени и са също толкова досадни.
– Както и да е, днес всичко ще свърши – каза господарят Асано. – После ще се приберем в Ако и ще забравим за това място. Само си помислете какво ли е било едно време, когато всички даймио като баща ми е трябвало да прекарват тук половината година.
Всички се съгласиха, че сегашното положение на нещата е за предпочитане, и се захванаха да довършат ориза си. Хара погледна със съжаление празната си купа и господарят Асано без усилие разгада мислите му.
– Преди поне получавахме малко месо и риба с ориза, нали, Хара? Какво пък, може някой ден отново да им се насладим, ако законите на шогуна бъдат отменени. Животните може и да печелят от тях, но за нас, хората, не са от никаква полза. – Той остави купата си на земята и отново въздъхна. – Като че ли повечето закони са измислени само за да ни измъчват. А дворцовият етикет е напълно неразбираем за мен. Защо трябва да завися изцяло от указанията на човек като Кира!
Името на сановника прозвуча като проклятие и Хара и Катаока отново се спогледаха разтревожено. Двамата знаеха, че господарят им няма да навлезе в подробности – под достойнството му бе да обсъжда личните си проблеми с тях, – но от онова, което бяха подочули, знаеха, че главният церемониалмайстор Кира прави всичко възможно да злепостави Асано.Освен това знаеха, че не могат да направят нищо по въпроса.
Името на Кира заседна в мислите на господаря Асано като кост в гърлото. За пръв път престоят му в столицата беше толкова отвратителен, а и без това не обичаше да идва тук. Но този път, вместо просто да гледа отстрани, той трябваше да участва в официалните церемонии, в резултат на което бе принуден да общува по-отблизо със служителите на шогуна.
Кира нямаше нито ранг на даймио, нито свое феодално владение и не управляваше нищо. Но фактът, че няколко години по-рано бе изпратен в Киото, за да изучава церемониалния протокол в императорския дворец, му осигуряваше престиж и власт, които той успешно използваше, за да изнудва поставените под негово попечителство. Предишната вечер господарят Асано беше писал за Кира в писмото си до своя началник на самураите Оиши. Макар Оиши да беше малко по-възрастен, опитът му в дворцовите порядки на Едо беше далеч по-малък от този на господаря му и Асано успя да изрази отношението си към Кира под маската на съвети за това какво трябва да е държанието в столицата.
„Кира е от хората, с които трябва да се внимава”, беше написал Асано. „Той се ползва с доверието на шогуна и изглежда като предан служител, но в действителност е безскрупулен рушветчия и използва поста си само за собствена облага. Като че ли единственият начин човек да се разбере с тези хора е да играе по тяхната свирка, но аз отказах да го направя. В резултат на това Кира не спира да ми създава проблеми, макар до края на престоя ми да остава само един ден. Но независимо от случващото се аз няма да платя за услугите му, които би трябвало да са осигурени от двореца. Може и да се инатя, но според мен това е единственият почтен начин на действие за един самурай. Не мога да очаквам сам да променя упадъчните настроения, които като че ли са обсебили двореца, но поне мога да се опитам да задържа главата си над мръсната вода дотогава, докато все още мога да дишам.”
Той се чудеше дали Оиши ще го разбере. В Ако нямаше нищо, което да може да се сравни с двореца на шогуна, и самият той не вярваше, че подобна корупция може да съществува, докато не се убеди със собствените си очи. Но пък Оиши мислеше като истински самурай и щеше да оцени чувствата му. Асано се съмняваше, че думите му ще бъдат възприети като практически съвет, но пък се почувства добре, след като сподели тревогите си с някого.
Приключи с храненето и се надигна с въздишка.
– Време е да облека клоунския си костюм – каза той на Катаока и двамата излязоха заедно от стаята, оставяйки намръщения Хара да размишлява над проблемите, тревожещи господаря му.
Кира, който живееше в двореца, също се събуди рано. Като главен церемониалмайстор той бе задължен да бъде безупречен както в облеклото, така и в маниерите си и полагаше огромни усилия да поддържа висок стандарт. Приготвените за него одежди можеха да съперничат на облеклата на гостуващите придворни и даймио, но цветовата схема, която си беше избрал – плътно черно с по една огромна бяла емблема на всеки от дългите и широки ръкави, – му гарантираше, че ще изпъква сред тях.
Макар все още да не бе навлязъл в средната възраст, Кира се преструваше на по-възрастен, защото смяташе, че това му придава достойнство. Но с изключение на двете дълбоки бръчки на челото, които се бяха образували от честото мръщене, лицето му бе абсолютно гладко, а едрото му тяло беше стегнато и гъвкаво. Зъбите му, в тон с последната мода, бяха потъмнени и всеки път, когато отвореше уста, за да заговори, събеседниците му виждаха само една тъмна беззъба дупка.
Колкото и да беше необичайно за човек, който, макар и за кратко, се беше сдобил с власт над влиятелните даймио, Кира се притесняваше за поведението на един от тях. Господарят Асано беше от старата самурайска школа и очевидно не осъзнаваше, че в настоящата модерна епоха подкупът в правилния джоб би му помогнал много повече от безсмислената демонстрация на лоялност към шогуна. И по тази причина той представляваше заплаха за начина на живот на Кира.
От три дни Кира се опитваше чрез ласкателства, намеци и най-сетне обиди да внуши на господаря Асано, че е прието да се поднася дар във вид на прилична сума пари на главния церемониалмайстор в двореца в замяна на услугите му. Но господарят Асано продължаваше да го пренебрегва и Кира започна да се притеснява, че ако тази проява на неблагодарност остане ненаказана, тя ще създаде опасен прецедент. Възнаграждението на Кира като дворцов служител не беше голямо и той нямаше никакво желание да губи страничните си доходи единствено заради упоритостта на господаря Асано. Сигурно имаше начин да му повлияе. Досега Кира никога не се беше провалял в опитите си да получи каквото поиска от тези благородни млади глупаци и беше твърдо решен този случай да не стане изключение.
Мислите му бяха прекъснати от пристигането на задъхан прислужник, който обяви, че шогунът Цунайоши иска незабавно да го види. Кира бързо навлече кимоното си, ругаейки под нос, защото нямаше да може да се издокара спокойно, както беше възнамерявал. След това изскочи от стаята и тръгна забързано през двора към вътрешния дворец, като през цялото време се чудеше какво ли е разтревожило шогуна толкова рано сутринта.

Светецът на неизбежната лудост - Елиф Шафак



Нежна тъга, остър хумор и проницателна мъдрост увличат читателя в новия романа на Елиф Шафак

Издателство „Егмонт България” има удоволствието да ви представи „Светецът на неизбежната лудост” от Елиф Шафак. Новият роман от най-четения автор в България за 2012 г. ще бъде в книжарниците от 18 ноември.
„Светецът на неизбежната лудост” е шестата преведена на български език творба на популярната турска писателка. В нея авторката рисува завладяващ портрет на съвременна Америка в цялото й многообразие и във всичките й етнически, религиозни и човешки аспекти. Тъжна, мъдра, сърцераздирателно смешна и докосваща сърцето, книгата ще поведе читателя на незабравимо пътешествие през различието и еднаквостта на света.
И тук, както и в предишните романи на Шафак, храната и приготвянето й играят важна роля. Този път в светлините на прожекторите е шоколадът. Интересен факт е, че вдъхновени от „Светецът на неизбежната лудост”, нашите приятели от шоколадовата работилница ГАЙО създадоха специална рецепта. И ще отправят комплимент към читателите на Елиф – първите 100 души, закупили романа от книжарица „Гринуич” в София (бул. „Витоша” 37) в деня на издаването му, на 18-и ноември, ще получат подарък – неустоимо шоколадово вълшебство.

Научете повече за „Светецът на неизбежната лудост”...

СВЕТЕЦЪТ НА НЕИЗБЕЖНАТА ЛУДОСТ

Когато хората общуват на общ чужд език,
думите развиват странната способност да говорят чрез мълчание
и да съществуват, докато отсъстват

Книгата

Ако има нещо, което турският студент по политология Йомер е научил за няколко месеца в Бостън, това е, че американците обожават да изговарят имена. Имената за тях са „мостове към замъците на човешкото съществуване и най-вече чрез тях в него се промъкват както приятели, така и врагове. Научаваш нечие име и имаш достъп до половината му съществуване. Останалото са частички и подробности”. А в Америка Йомер се превръща в Омар, за да заживее с Абед и Пию и да се влюби лудо в Гейл.
Гейл е привлекателна американка, майсторка на шоколад, която в действителност се казва Зарпандит, чувства се като чужденка в собствената си страна и прикрива своята несигурност и срамежливост зад необичайни мании.
Абед се стреми към научна степен по биотехнологии и се тревожи за всичко – за Йомер, за неочакваното посещение на майка си, за стереотипите за арабите в Америка и за приятелката си, която е оставил в Мароко.
Пию е испанец, който учи за зъболекар, въпреки страха си към остри предмети, озадачен от многобройните роднини на мексиканската си приятелка Алегре и донякъде от нея самата.
Страница след страница взаимоотношенията между всички тях се развиват и променят, както и представите им един за друг. В типичния си стил Шафак преплита остър хумор с проницателни наблюдения, за да създаде пъстър водовъртеж от любов и приятелство, изгнание и принадлежност, Изток и Запад, който се разгръща на фона на съвременна Америка. Авторката описва нейното богатство и многообразие от култури, без да премълчава за другата страна на медала – загубата на собствената идентичност.

Отзивите

„Светецът на неизбежната лудост” се появява на книжния пазар през 2004 година. Книгата е написана първоначално на английски език, а скоро след излизането си е преведана на редица още езици, сред които турски, немски, холандски, румънски.
В престижното издание Washington Post определят романа като „наситено с емоция и вълнуващо пътуване из живота на група млади емигранти и американката, за която се жени един от тях”. И допълват: „творба, изпълнена с впечатляващи игри на думи, препратки към популярната култура и безспорен интелект – роман, който за пореден път отличава Елиф Шафак като интригуващ и оригинален глас на съвременната литературна сцена”.
Българските им колеги от Lira.bg са не по-малко възхитени от „Светецът на неизбежната лудост”: „В стила на най-новата американска проза и все пак с дълбокия психологизъм, познат от предишните й романи, Елиф Шафак разказва драматичната история на различните, чуждите (не само чужденци), несливащи се с масата индивиди. И отново от всеки неин ред извира древната мъдрост на любимия й средновековен персийски поет Руми.”
„Фино, като утринна мъгла, Елиф Шафак застила острите ръбове на характерите на героите си, на различията между тях, на болките”, пише за романа и Ваня Шекерова от списание „Ева”. „Заплита отношенията им в сложен възел от започнати и недовършени любови, започнати и недовършени приятелства, започнати и недовършени раздели, започнати и недовършени признания. На хора от различни краища на света, различни етноси и различни религии. Които се събират и остават заедно като щъркела и гарвана, защото... са куци. Но кой от нас, човеците, е съвършен? И не е ли съвършенството ни постижимо само тогава, когато сме заедно? Когато се намираме и се събираме. Ако си задавате този въпрос, значи сте намерили отговора на въпроса кой е светецът на неизбежната лудост. Но почакайте, Елиф Шафак ще ви пита още кой е истинският чужденец...”, предупреждава Ваня Шекерова.
От най-големия български сайт за книги и четене – „Аз Чета”, пък подготвят „пътеводител” из историята на „Светецът на неизбежната лудост” (онлайн от 20 ноември). И заявяват: „Мистика, страст, траур - първите три думи, на които попадaш, когато търсиш какво се крие зад значението на лилавия цвят на корицата на „Светецът на неизбежната лудост”. Досега не се бях замисляла над цветовете и тяхната роля в кориците на романите на Шафак, но ето че носят смисъл и последователност”, споделя Виктория Маринова от медията.
А за Анастасия Карнаух от сайта Момичетата от града „Светецът на неизбежната лудост” е: „онази мечтана симбиоза между нежната „Любов” и категоричната „Чест”, която чакахме толкова дълго. Заровени в семейните ценности на Изтока, тук срещаме свободата на Запада, за осъзнаем, че светът не се дели на две половини – той е едно цяло и тук и сега.”

Авторът

Подобно на героите, които описва в своите книги, Елиф Шафак трудно се вмества в утвърдени представи и рамки. Автор е на 12 романа и на политически коментари за издания като „Гардиън”, „Монд” и „Ню Йорк Таймс”. Пише на турски и на английски, живяла е на Запад и на Изток и определя себе си като номад, космополит, любител на суфизма, пацифист, жена и майка. Сред нещата, които я очароват, са старите книги, черните рокли, лавандулата, бухалите и нощта. Малко известен факт е, че пише и текстове за рок музиканти от своята родина, а сред нейните любими изпълнители са U2, Боб Дилън, Massive Attack и Pearl Jam. Може да я посетите онлайн на elifshafak.com.

Още информация за „Светецът на неизбежната лудост” ще откриете и в интернет на адрес egmontbulgaria.com

Откъс от книгата:

Очите ми съзряха гарван да се щура с щъркел,
Зачудих се и тръгнах подир тях.
Дано открия отговор
На туй, което свързва ги…
Когато слисан и объркан приближих,
Видях, че двете птици бяха куци.
Руми, „Маснави“, книга II, Защо птицата лети
и се храни с птица от друг вид

ОТНОВО ЗАПОЙ

На бара има само двама посетители. Двама студенти, чиито
университетски такси и наеми значително надвишават стипен-
диите им. И двамата са чужденци, и двамата са от мюсюлман-
ски страни. Въпреки безспорните сходства и близкото си при-
ятелство, те като че ли нямат много общо, не и в 2:36 сутринта,
когато единият е пиян като тараба, а другият, както винаги, е
трезвен. В тези очевидно различни състояния те стоят на бара
часове наред. И по-точно от пет часа.
Време е да си тръгват. Трезвеният, който е по-нисък, по-мур-
гав и доста по-словоохотлив, се връща от тоалетната, усмихва
се извинително на келнера, който премита отегчено пода, и се
отправя към вкаменения си приятел на бара. Той се е втренчил
с размътен поглед в написаното на салфетката пред себе си, не
помръдва и не забелязва гневния поглед на бармана пуертори-
канец.

понеделник, 11 ноември 2013 г.

Боговете не са всемогъщи - Андрей Филипов


Книгата е сборник от разкази и новели с обща тематика. Първоначално идеята бе тривиална – контакти от първи род. Макар и да се придържам строго към научната фантастика, реших да внеса известна доза хумор в повествованието, като за целта обърнах ракурса на 180 градуса и визирах проблема през призмата на Техния, чуждопланетен мироглед. И дори се опитах да поставя пришълците в непривични за тях деликатни ситуации. Ала постепенно моите намерения се сдобиха с по-широки измерения и сега с увереност мога да твърдя, че основната идея, която лансирам, и главната теза, която се старая да отстоя, е посветена на набиращата скорост хипотеза за палеоконтакт, сиреч ‒ среща в древността. Как бих аргументирал?

При цялото си уважение към мистър Дарвин и неговата Еволюция на видовете аз съм склонен да смятам, че науката, въпреки гигантския си подем през последните няколко столетия, не е в състояние да даде конкретен отговор на въпроса за произхода на човечеството. Фактите, които археологията ни сервира, ме навеждат на мисълта, че не способността към приспособяване е решаващият фактор за нашия прогрес. Притчите от Стария завет са далеч по-убедителни в тази насока и почти се доближават до евентуалното решение на задачата, колкото и странно да звучи това...

Рецензия на "Везба" от Дженифър Албин


За тази книга авторката трябва да получи наградата "Небюла". "Везба" има толкова оригинална концепция, че със сигурност е доставила радост на критиците и най-вече на членовете на SFWA.
Представете си жени, които са способни да трансформират съдбите на хората и да изменят времето. Те са Тъкачки и го правят със своите станове. Но има една или две, които са толкова талантливи, че техните прозвища и призвания са различни. Дори и от тези на най-надарените тъкачки...
След като ви запознах с повествованието за мен е удоволствие да ви предложа и едно от посланията на книгата:
"- Вземи щастието, което можеш, дори да е съвсем мъничко."
Стилът на Дженифър Албин е толкова лек и приятен, че прилича на творбите на Вонда Макинтайър. А поетичния и изказ определено наподобява произведенията на Нанси Спринджър:
"Дъждовните облаци се издуват под пръстите ми, докато ги добавям към небето, светкавиците ме гъделичкат по пръстчетата."
В света Арас има управляваща върхушка, която може да си прави каквото иска (което май е всеобщо правило за политиците и бизнесмените намиращи се където и да е). Но за обикновените хора съществуват много и най-различни табута:
"- Домашните любимци са забранени преди дведесетилетия, така ни казаха на урока по граждански отговорности в училище. Сега "домашен любимец" е често срещан жаргонен израз за секретарка."
Донякъде не ми допадна това, че в книгата се говори много за грим и дрехи, макиаж и одежди, помади и мода. Но като се има предвид, че главният герой е жена това до голяма степен допълва образа и.
Врочем във "Везба" по доста интересен начин са засегнати отношенията между половете. В света Арас има сериозна сегрегация:
- Винаги има преди и след още отпреди човечеството да се появи. - каза тя с крива усмивка. - И някой ден ще има и след хората. Но да, когато аз бях момиче. Тогава живеехме заедно - момчета и момичета. Нямаше разделени квартали."
Дженифър Албин е изтъкала нови думи, които правят по-интересен нейния свят - влип, джиджифайл, мапър и валпрон. А основната медия в романа се нарича Поток.
Бих желал да обобщя това, което научих от книгата с няколко думи по-надолу. Изречението си е лично мое, а не на Дженифър Албин. Много ми хареса и затова го подчертах:
Талантът винаги и по всяко време може да скочи в нищото. И да е сигурен, че ще успее.

Купете "Везба" тук и сега:
http://www.bard.bg/book/?id=1702