Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! Благодаря ви!
Ако имате нужда от човек, притежаващ богата литературна култура и имащ дългогодишен опит с публикации, за редакторска и коректорска дейност, както и за PR, можете да се свържете с мен на:
narrator_sf@yahoo.com

сряда, 6 март 2013 г.

АЗ СЪМ САМО ОТ ОГЪН - Ивайло Шонов

                         

     Тридесет хиляди времена, далеко от блажените, да се скита той е обречен.
И да се преражда в разни образи смъртни...”
                                                                                             „Пречиствания”, Емпедокъл

      Бусът ни клатеше по Е 932 от Агридженто към Катания. Край пътя се нижеха го- рички от цъфнали портокалови дръвчета. Опитвах се да мисля за хубави неща, но не- що не се получаваше. Вратът ми бе се схванал от дългото пътуване. В главата ми бяха заседнали онези истории, разказани от чичеронето Антонела.
     Живял в Акрагант, днес Агридженто, някакъв гръцки тиранин с име Фаларис. На- редил да му направят бронзов бик, кух отвътре. През отвор, под опашката на металното добиче, вкарвали по един осъден на смърт. После палели силен огън под търбуха на би- ка. Ноздрите на бронзовия телец били направени като тръби на орган. Когато осъдени- ят умирал, жив опечен, виковете му от болката излизали през бичите ноздри като мело- дично мучене. Тиранинът Фаларис стоял на трона си и се кефел като истински мело- ман.
      Другата история също имаше привкус на пиромания. След Фаларис, в Акрагант се появил философ с име Емпедокъл. За пръв път на него му хрумнала идеята, че всички
неща в природата са съставени от четири елемента – въздух, вода, огън и земя. Емпедо-     
къл бил лош филисоф, но добър лекар. Легендата гласи, че възкресил една жена, която цял месец била без дихание. Естествено, обявили го за бог! Емпедокъл нямал нищо
против. Но, когато разбрал, че ще умира, не искал хората да видят смъртта му. Нали бил „Бог”! Казал, че ще се възнесе при другите богове на небето и тръгнал нагоре, по склона Етна. После, без никой да го види, се хвърлил в кратера на огнения вулкан. Ала измамата му скоро била разкрита. Вулканът изригнал един от бронзовите сандали на Емпедокъл...
      Излязохме от мрака на тунела при Енна. Пред нас, на хоризонта, пушеше конусът на Етна. В далечината приличаше на подпален гигантски мравуняк.
      Автобусът ни стовари в центъра на Катания. На площада имаше фонтан със статуя на слон, носещ обелиск на гърба си. Дадоха  ни два часа да разглеждаме. После щяха да ни откарат нагоре, към  Николози, да  видим по-отблизо най-големия  вулкан в Европа.
      Направих няколко тигела по Пиаца дел Дуомо, но вонята, носеща се от рибния па- зар, ме отказа да гледам каквото и да е.
       Седнах на масичката, пред ресторантчето, срещу катедралата „Санта Агата”.
      Поръчах бира. Пиех на малки глътки от халбата и за кой ли път се убеждавах, че италианците, в частност сицилианците, са по-добри майстори на виното.
      Погледът ми блуждаеше по отсрещния тротоар. Мярнах умрял гълъб пред катедра-
лата. Лежеше по гръб на каменните й стълби. Вкочанените му крачка бяха свите пред гърдите му, сякаш и в смъртта си се мъчеше да се предпази от нещо. Зачудих се как бездомните кучета още не са го докопали, но се сетих, че не съм в България. От три денонощия бях на остров Сицилия и още не бях виждал куче, дори домашно. Дали сицилианците не са взели пример от китайците и да са си изяли всичките кучетата?
       „Бон жорну, сеньоре! Ми скусаши! Вулиши ну кафе!” – сицилианският, над главата
ми, ме извади от тъпите ми разсъждения. От думите разбрах, че някой ме молеше да го черпя едно кафе. Имаше щастието, защото покрай италианския назнайвах и малко си- чилиано. Някога бях завършил романска филология. Сега обаче  работех като охрани- тел в мол.
       Извърнах  глава нагоре. Над мене стоеше някакъв дългуч в облекло на клошар. Да- дох му около двадесетина години. По очите му не личеше да е употребил наркотици, но имаше някакъв отнесен поглед като онези от иконите на християнските светци. 
      Келнерът изскочи от ресторанта с явното намерение да изрита натрапника, но аз го спрях. Казах му да донесе две кафета. Нямаше повече да се насилвам с бира. Имах нуж-
да си поговоря с някого, дори било то и на сицилиански.
      Момчето седна на масичката до мен. Не миришеше лошо.
- Как се казваш? – попитах го.
- Лу Кулпиту – отвърна.
       Веднага си го преведох – „Ударения”.
- Но това не е име, това е прякор! Какво значи Ударения? Кой, какво те е ударило?-
любопитствах аз.  - Не си знам истинското име, сеньоре! – в гласа му се усещаше тъга. – Нищо не знам за себе си. Нито кой съм, нито как се казвам, нито кои са родителите ми... Пълна амнезия!
        Келнерът донесе кафетата. Гледаше много лошо.
   Кулпиту отпи от чашата си и малко се оживи:
   -Тук , в Катания, така ме наричат – Ударения. Не, не мислете, че съм луд, сеньоре! Само ударен...-и някак виновно се усмихна.
   Замисли се нещо, после ме попита:
    -А вас, сеньоре, да ви е удряло нещо по главата, но така, че да ви промени изцяло живота? Ей така, да падне отгоре ви и да ви зашемети...
     Опитах се да припомня някои от травмите си в детството. Веднъж бяха ме удари- ли с голям камък в главата. Друг път пък детска люлка бе ме фраснала в челото. До-ри бях изгубил за дълго време съзнание. Белегът още си личеше над лявата ми веж-
да.
- Намерили са ме там, сред лозята, в Николози – продължи Кулпиту. Гледаше на-
 горе към Етна. – Било след едно от изригванията на вулкана. Лежал съм на земята. До
главата ми стоял камък. Вулканът го изхвърлил. Други пък казват, че не било камък,
ами бронзов сандал. Не знам, сеньоре! От небето падат различни неща...
       Стоях леко изтръпнал. Имах усещането, че момчето или чете мислите ми, или ми се подиграва. Вече съжалявах, че съм го поканил на масата си. Не знаех какво да мисля. Дали това беше добре заучен номер, с който впечатляваше туристите? Или...  
       Кулпиту бе забелязал раздразнението ми и реши да смени темата:
      -Сеньоре,знаете ли че всяко нещо е направено от различни части вода, огън, земя и въздух?- гледаше ме с унесените си очи. В погледа му имаше невинност. Добре я играе- ше тази роля!
- Костите на човешкия череп, например, са направени от две части вода, две части
земя и четири части огън...
- А ти от какво си направен? – настръхнах насреща му. – От лъжи ли!
      Момчето ме гледаше спокойно.
- Не сеньоре,аз съм само от огън! – Кулпиту тъжно се усмихна и стана.-Благодаря за кафето,сеньоре!...Салутаму!
- Чао!-отвърнах му през зъби като съвършен балкански комплексар, който постоян-
но търси конфликти, за да се доказва
      Виждах Кулпиту, в гръб, как върви към отсрещния тротоар. На тила си имаше ог- ромна плешивина с очертанията на подметка. Сякаш нечий крак, обут в нажежен сан- дал, бе го настъпил, отзад, по главата.
      Кулпиту спря пред катедралата и се прекръсти. Наведе се и целуна стълбите й. То-
гава видя умрелия гълъб. Взе го в ръцете си и започна да го гали. Птицата се раздвижи. Разпери криле и отлетя. 




 Разказът е публикуван в "Сборище на трубадури" - ноември 2012 и в сп."Дракус" 3/2012.

Предстои публикуване в сборника на БНТ, подготвен от "Денят започва с култура", изд. "Ентусиаст".
Разказът е представен в блога с писменото разрешение и съдействие на моя добър приятел Ивайло Шонов.

Няма коментари:

Популярни публикации