Стани психар!

Здравейте!

Стартираме една необичайна инициатива - „Стани психар!” или има ли кастинги за участие в книга?

Всъщност има. Авторът на „Български психар”, Андрей Велков, е отворил позиция за психар т.е герой в своя втори роман – „Български психари”, който се пише в момента и се очаква да излезе на книжния пазар към края на годината.

Романът ще е своеобразно продължение на превърналия се почти мигновено в бестселър „Български психар”.

В първата книга се разглежда историята на един обикновен младеж, израснал на улицата, който се превръща в бос на най-голямата престъпна групировка в страната – Звеното. Като фон на тази увлекателна и динамична история авторът без никакви скрупули показа цялата уродливост на Прехода, довел държавата ни до сегашното й състояние.

Във втората книга, сподели Велков, акцентът ще е по-скоро върху приятелите -съучастници на Петър, които го подкрепят по пътя му към върха и ще е насочен към някои загатнати в „Български психар” събития. Съдейки по думите му, очакваме книгата да е още по-кървава и динамична, но отново наситена с много хумор. Интересно е да се отбележи, че вече се говори и за филм, базиран върху двете книги.

Ето текста на обявата за кастинга, която авторът е публикувал в своя уебсайт и на официалната фейсбук страница на романа:

„Андрей Велков, автор на Български психар, ти предоставя възможността да станеш герой в следващата му книга – „Български психари”.

Как:
Първо прочети „Български психар”, за да си наясно в какво се забъркваш. Другото е лесно - пиши на bgpsycho@colibri.bg. Изпрати текст, снимка, видео, хайку, подкуп, каса бира, мотивационно писмо, мутри – каквото прецениш, че ще те представи в най-силната ти страна. Защото ти няма да си някой случаен тип. Ти ще станеш част от историята на „Български психар”. Истински художествен герой – от плът и кръв. Приликата с действителни лица няма да е случайна.
Време е да влезеш в историята.
Действай!

https://www.facebook.com/events/127208667465578/

http://bgpsihar.colibri.bg/
www.facebook.com/BGpsycho
http://colibri.bg/knigi/702/andrej-velkov-bylgarski-psihar

Имената на победителите и текстовете, с които са кандидатствали ще бъдат прочетени от известни български актьори на 20 юни. Допълнително ще изпратим покана.

Пролетен базар на книгата в НДК

Честит 24 май, празник на писмеността и културата!

По случай празника се организира ежегодния Пролетен базар на книгата в НДК, който тази година ще се състои между 28 май и 2 юни!

ИК „Колибри“ ще Ви очаква там всеки ден от 10.00 до 20.00 ч. на етаж 3, щанд 18!

Ето и новите ни заглавия за Пролетния базар на книгата:

● За ценители

„Възмущение“ от живия класик на американската белетристика Филип Рот. Вълнуващ разказ за неопитността, глупостта, интелектуалната съпротива, посвещаването в интимността, смелостта и грешката. Тази година най-награждаваният американски автор навърши 80 години.

● За тийнейджърите

„През Вселената” от младото дарование Бет Ревис. Зашеметяващ антиутопичен трилър с научнофантастичен сюжет. Седемнайсетгодишната Ейми е застинала в криогенната камера на необозрим космически кораб. Двеста години по-рано тя е напуснала Земята заедно с родителите си, за да се събуди на друга планета.

● За дамите

„Нaричайте ме Скарлет” от феномена на френската литература Катрин Панкол! Разказ за три девойки от малко френско градче, решили да изпробват късмета си в Париж. Панкол е преведена на 25 езика, а от книгите й са продадени над три милиона екземпляра!Трилогията, която започва с „Жълтите очи на крокодилите“, й носи нечуван успех.

● За почитателите на оригинално съвременно фентъзи

„Безумна луна“ – втора книга от поредицата на Джим Бъчър „Досиетата на Дрезден“, абсолютен бестселър на „Ню Йорк Таймс“. „Буреносен фронт“ вече запозна българските читатели с Хари Дрезден – единствения наемен магьосник и детектив в Чикаго!

● За пристрастените към криминалните интриги

„Игра на криеница“ от повелителя на криминалето Джеймс Патерсън. Тази книга е още едно свидетелство, че Патерсън е „кралят на романите, четящи се на един дъх“.

● За всички, които искат да изглеждат зашеметяващо на плажа!

„Чудото, наречено The Fast Diet или диетата 5:2“ от д-р Майкъл Мозли, Мими Спенсър. Заглавието е красноречиво – това епоследната сензация в областта на диетологията. Книгата излезе в началото на годината във Великобритания и само за първите 8 дни се продадоха над 35 000 екземпляра.

● По случай Международния ден на детето

„Чудният роман на Кум Лисан“ от Димитър Стоевски. Приключенията на вероломния Кум Лисан имат за първоизточник хитроумни народни басни и хумористични разкази за животни, чиято диря отвежда чак в Древността! Изобразена е непримиримата и вечна борба между доброто и злото, между лъжата и истината, честността и безчестието.

Детските ни книжки ще бъдат представени на 1 юни от 11.00 часа на етаж 3, щанд 18. За малчуганите сме предвидили вълнуваща среща с фокусника Мистер Телмо – един истински крал на мистерията! Ще се потопим в невероятния свят на вълшебствата и ще повярваме завинаги в тях!



В рамките на Пролетния базар на книгата всички книги ще се продават с 20 % отстъпка!

Ще ви изненадаме и със специални селекции на цена без конкуренция:

- 2 заглавия за 5 лв.

- 3 заглавия за 10 лв.

Подарете си удоволствие от най-висока класа!

Безумна луна - Джим Бъчър

Книгата

След дебюта на български език с романа „Буреносен фронт“, „Колибри“ представя „Безумна луна“ – втората книга от поредицата на Джим Бъчър „Досиетата на Дрезден“, бестселър на „Ню Йорк Таймс“.
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали е изгубила доверието му или чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче се извършват серийни убийства по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още - хексенволфи, ликантропи, лу-гару, териоморфи...
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук... нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?


Авторът
Джим Бъчър е изключително популярен писател често заемал първото място в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Известен е с поредиците си съвременно фентъзи „Досиетата на Дрезден“ и класическо фентъзи „Кодекс Алера“. По „Досиетата на Дрезден“ е създаден едноименен тв сериал (с продуцент Никълъс Кейдж).
Джим Бъчър е роден на 26 октомври 1971. Освен с писане се занимава от дълги години с бойни изкуства. Живее в родния си град Индипендънс, Мисури заедно с жена си Шенън, сина си и кучето пазач Ф. Д. М. Бъчър.


Джим Бъчър „Безумна луна“

Нямам навика да следя внимателно фазите на луната. Затова не знаех, че от мига, в който една вечер, когато в кръчмата на Маканали на масата срещу мен седна млада жена и ме помоли да й кажа всичко, което знаех за нещо, което можеше да я убие, до пълнолуние оставаше само едно денонощие.
– Не – отвърнах. – Изключено.
Сгънах листчето хартия, на което бяха нарисувани няколко концентрични кръга от подобни на паячета символи, и го плъзнах обратно по полирания дъбов плот на масата. Ким Дилейни се намръщи и отметна от челото кичур от тъмната си лъскава коса. Тя беше едра, закръглена и малко старомодна красавица, с бледа, гладка кожа и бузи, готови да се усмихнат. Само че сега не се усмихваше.
– Моля ви, Хари – каза тя, – вие сте единственият практикуващ магьосник в Чикаго и само вие можете да ми помогнете. – Тя се наведе над масата и ме погледна напрегнато. – Не мога да открия нищо за тези символи. Никой тукашен не ги разпознава. Вие сте единственият истински магьосник, за когото съм чувала и когото, малко или много, познавам. Просто искам да знам какво означават.
– Не – отговорих аз. – Не ви трябва. Най-добре да забравите тези кръгове и да се захванете с нещо друго.
– Но...
Мак привлече вниманието ми, като махна с ръка иззад бара и плъзна по полираната повърхност на стария дъбов плот две чинии с храна, от които се вдигаше пара. Добави и две бутилки от домашно приготвеното тъмно пиво и устата ми се напълни със слюнка.
Стомахът ми изкъркори. Беше толкова празен, колкото и портфейлът ми. Не бих могъл да си позволя вечеря, но Ким бе предложила да ме почерпи, при условие че си поговорим през това време. Порцията пържола струваше по-малко от обичайния ми хонорар, но Ким беше приятна събеседница, а по едно време даже бях давал уроци. Не разполагаше с кой знае колко пари, но аз бях по-зле и от нея.
Въпреки куркането в стомаха, не скочих веднага да взема храната от плота. (В кръчмата на Маканали няма обслужващ персонал. Според него, ако не можеш да станеш и да си вземеш сам храната, значи, не си гладен.) Огледах помещението – досадна смесица от ниски, бавновъртящи се вентилатори, тринайсет резбовани дървени колони и тринайсет прозореца, тринайсет маси, нарочно подредени така, че да отразяват и разсейват остатъчните магически ефекти, които понякога придружават гладните (с други думи – гневни) магьосници. Кръчмата на Маканали, в която се хранеха много хора, беше истински оазис в град, в който никой не вярва в магия.
– Вижте, Хари – каза Ким. – Обещавам да не използвам това за нещо сериозно. Не търся някаква връзка или още по-малко призоваване. Интересът ми е чисто научен. Това е нещо, което от известно време не ми дава мира.
Тя се наведе напред, сложи ръка върху моята и ме погледна в лицето, без да надниква в очите ми – трик, който само малцина, непосветени в Изкуството, владеят. Усмихна се и ми показа дълбоките трапчинки на бузите си.
Стомахът ми изкъркори отново и аз погледнах към храната на бара, която ме очакваше.
– Сигурна ли сте? – попитах я. – Че искате само да си начешете крастата? И че няма да го използвате за нещо друго?
– Кълна се – каза тя и се прекръсти.
– Не знам... – намръщих се аз.
Тя се засмя.
– Хайде, Хари. Не е кой знае какво. Не се притеснявайте, ако не искате да ми кажете. Пак ще ви почерпя. Знам, че сте зле с парите напоследък – след историята от пролетта.
Пламнах, но не заради Ким. Не беше нейна вината, че основният ми работодател, Карин Мърфи, шеф на Специалния отдел към чикагската полиция, не ме беше потърсила за консултации вече цял месец. Основните ми доходи през последните години идваха от нея, но след събитията от миналата пролет, в които един черен магьосник предизвика гангстерска война за контрола върху разпространението на дрога, сътрудничеството ми със Специалния отдел беше секнало, а с него и доходите ми.
Нямах представа защо Мърфи все по-рядко ме търси. Имах известни подозрения, но все още не ми се беше удал случай да ги обсъдя с нея. Може би причината не беше в мен. Възможно е чудовищата да бяха обявили стачка. Кой знае?
Основното беше, че бях закъсал с парите. Вече седмици се изхранвах с фиде и супа. Пържолите, които Мак беше приготвил, ухаеха божествено дори от другия край на залата. Стомахът ми отново запротестира, предизвикан от някакъв пещерен глад за месо на скара.
Но не можех просто да погълна храната, без да дам на Ким информацията, която искаше. Не че не съм нарушавал уговорки, но никога не съм го правил с човешки същества – особено когато ме наблюдават.
Понякога ме е яд, че имам съвест и глупаво чувство за чест.
– Добре, добре – въздъхнах аз. – Нека да се навечеряме и ще ви кажа каквото знам.
Трапчинките се появиха отново на бузите на Ким.
– Благодаря, Хари. Това е важно за мен.
– Да, да – казах и си проправих път към бара, между колони, маси и други препятствия. Тази вечер имаше необичайно много хора и макар Мак рядко да се усмихваше, от целия му вид лъхаше задоволство и очевидно навалицата му харесваше. Грабнах чиниите и бутилките с известно раздразнение. Трудно е да се радваш на преуспелия си приятел, когато собственият ти бизнес се срива.
Занесох храната – пържоли с гарнитура от картофи и зелен грах – до масата, седнах и поставих чинията на Ким пред нея. Започнахме да се храним – аз в навъсено мълчание, а тя със здрав апетит.
– Така – каза Ким накрая. – Какво ще ми кажете за това? – посочи тя с вилицата си към листа хартия.
Преглътнах храната, отпих глътка от гъстoто пиво и взех отново листа.
– Добре. Това е изображение на Висша магия. Всъщност три – едно в друго. Помните ли какво ви казах за магическите символи?
Ким кимна с глава.
– Те или съдържат нещо, или се ограждат от нещо.
Най-често са резултат от магически сили или са творение на същества от Небивалото, но смъртните могат да преминат през тях и да ги разчупят.
– Точно така – казах аз. – За това служи външният кръг от символи. Той е преграда срещу духове и магически сили. А тези символи, тук, тук и тук, са ключови.
И посочих с пръст съответните кръгчета.
Ким потвърди с охота.
– Разбрах за външния. А какво представлява следващият?
– Вторият кръг е по-скоро заклинателна бариера срещу тленна плът. Няма да свърши работа, ако използвате само пръстени от символи. Между рисунките трябва да разположите още нещо – скъпоценни камъни например – казах аз и отхапах още едно късче от пържолата.
Ким погледна към листа, после към мен.
– Какво ще се получи тогава?
– Невидима стена – казах аз. – Като тухли. Духовете и магиите могат да преминат през нея, но не и тленната плът. Нито пък хвърлен камък, куршум или нещо материално.
– Разбирам – каза тя възбудено. – Нещо като силово поле.
Кимнах.
– Нещо такова.
Бузите й се издуха доволно, а очите й блеснаха.
– Знаех си. А какво означава последният?
Погледнах най-вътрешния пръстен от символи и се намръщих.
– Той е сбъркан.
– Какво искате да кажете?
– Искам да кажа, че е безсмислен. Не съдържа нищо полезно. Сигурна ли сте, че сте го копирали точно?
Усмивката на Ким се превърна в гримаса.
– Съвсем сигурна съм! Много внимавах.
Проучих изражението й за момент.
– Ако разчитам правилно символите, това е трета стена, предназначена да задържа създания от плът и от дух. Нито смъртни, нито духовни, а нещо по средата.
Тя се намръщи.
– Какви са тези създания?
Вдигнах рамене.
– Няма такива – рекох, защото такава беше официалната версия, към която бях длъжен да се придържам.
Белият съвет на магьосниците не позволява да се обсъжда съществуването на демони и да се призовават на земята, тъй като те са духовни създания, които самостоятелно могат да придобиват плът. Обикновено пръстенът срещу духове може да спре почти всички демони, освен най-могъщите, Старейшините, които идват от най-дълбоките дебри на Небивалото. Този трети пръстен бе насочен срещу създания, които са способни да преминават всякакви граници. Нещо като клетка за демонични полубожества и архангели.
Ким не прие моя отговор.
– Не виждам защо някой ще създаде кръг, който нищо не означава.
Свих рамене.
– Хората невинаги правят разумни неща. Такива са.
Тя обърна очи към мен.
– Хайде, Хари. Не съм бебе. Не бива да се държите с мен снизходително.
– А пък вие – възразих аз – не бива да се интересувате за какви същества е предназначен третият кръг. Не бива. Повярвайте ми.
Тя дълго ме гледа, след което отпи глътка от тъмната бира и сви рамене.
– Добре. Но кръговете трябва да бъдат захранени, нали? Трябва да знаеш как да ги включваш, като лампите?
– Да, нещо такова.
– По какъв начин някой би могъл да включи това нещо?
Аз я изгледах и направих дълга пауза.
– Хари? – подсети ме тя.
– И това не бива да знаете. Особено пък заради обикновен научен интерес. Не знам какво ви е дошло наум, Ким, но по-добре се откажете. Забравете го. Подобре да се оттеглите, преди да пострадате.
– Хари, аз не съм...
– Достатъчно – прекъснах я аз. – Седите върху клетка за тигър, Ким. – Тупнах с пръст върху листа, за да подчертая това. – А тя едва ли ще ви е нужна, освен ако нямате намерение да пъхнете тигъра вътре.
Очите й блеснаха и тя повдигна глава.
– Смятате, че не съм достатъчно силна, нали?
– Силата ви няма нищо общо с това – казах аз. – Липсва ви обучение. Нямате достатъчно познания. Не мога да очаквам дете в прогимназията да решава задачи по висша математика. Не го очаквам и от вас. – Наведох се напред. – Не знаете достатъчно, за да се заигравате с такива неща, Ким. А дори и да знаехте, дори да успеете да се превърнете в истински магьосник, пак ще ви кажа да не се захващате с това. Ще объркате всичко и ще пострадат много хора.
– Дали ще реша да се захвана, си е моя работа, Хари. – Очите й заблестяха гневно. – Нямате право да ми се месите.
– Не – възразих аз. – Нося отговорността да ви помогна да направите правилен избор. – Смачках листа между пръстите си и го хвърлих на пода. Тя заби рязко и злобно вилицата си в пържолата. – Вижте, Ким – продължих аз, – oставете да мине още време. Когато станете по-възрастна и придобиете повече опит...
– Не сте много по-стар от мен, Хари – каза Ким.
Размърдах се притеснено на стола си.
– Минал съм през дълго обучение. И започнах по-млад от вас. – Не исках да наблягам на моите способности в магията, далече превъзхождащи продължителността на обучението и възрастта ми. Затова се опитах да сменя темата. – Как върви кампанията за набиране на средства тази есен?
– Не върви – каза тя и се отпусна уморено върху стола си. – Уморих се да врънкам хората за пари, предназначени за спасяване на планетата, която те замърсяват, и за животните, които убиват. Писна ми да пиша писма и да организирам кампании за каузи, в които вече никой не вярва. – Тя потърка очите си. – Просто се уморих.
– Вижте, Ким. Починете си малко. И много ви моля, не си играйте с тези кръгове. Обещавате ли?
Тя хвърли салфетката си на масата, остави няколко банкноти и се изправи.
– Насладете се на вечерята, Хари – каза тя. – И благодаря все пак.
Аз също станах.
– Ким, почакайте малко.
Но тя не ми обърна внимание. Запъти се към вратата, развяла коса и дългата си рокля. Имаше внушителна фигура, като статуя. Чувствах, че кипи от гняв. Една от перките на тавана се разклати и изпусна облаче дим, когато мина под нея, след което спря окончателно. Тя изтича по стълбите нагоре и излезе от бара, като хлопна вратата с трясък. Хората я наблюдаваха, докато излиза, след това се обърнаха към мен и на лицата им бе изписано любопитство.
Разочарован, се отпуснах на стола си. По дяволите. Ким беше една от тези, които бях наставлявал през трудния период, след като бяха открили таланта си за магии. Чувствах се като нищожество, задето трябваше да скрия информация от нея, но тя наистина си играеше с огъня. Мое задължение е да я предпазя от подобни неща, докато тя сама не проумее колко са опасни.
Не трябва да се разкрива какво мисли Белият съвет за начинаещите, които се заиграват с кръговете за призоваване. Белият съвет не се шегува с подобни неща. Той действа решително и не е особено загрижен за живота и сигурността на хората, когато го прави.
Постъпих правилно. Да скрия подобна информация от Ким, беше правилно решение. То я предпазваше от опасности, които тя все още не може напълно да разбере.
Бях постъпил добре – въпреки че тя вярваше, че мога да й дам отговорите също както преди, когато я учех как да сдържа и контролира скромните си магически способности. Въпреки увереността й, че ще посоча отговорите, от които се нуждае, и ще й осветя пътя в мрака.
Добре бях направил.
По дяволите!

През Вселената - Бет Ревис

Книгата
Изминали са двеста години, откакто седемнайсетгодишната Ейми е напуснала Земята заедно с родителите си. Космическият кораб „Благословеният”, който ги отнася все по-навътре в космическото пространство, е с размерите на цяла държава и е един затворен в себе си свят. Ейми е потопена в дълбок сън в криогенна камера и е предвидено да се събуди на нова планета. Но най-неочаквано някой започва да изключва камерите, обричайки замразените пътници на смърт. Ейми оцелява на косъм, но се озовава сама сред враждебно настроени непознати в затвореното пространство на кораба, където всичко ѝ е чуждо. Ще съумее ли Ейми не само да оцелее, но и да поведе кораба и пътниците му към ново бъдеще?

БЕТ РЕВИС УЖАСЯВАЩ И ОЧАРОВАТЕЛНО КЛАУСТРОФОБИЧЕН ШЕДЬОВЪР, НАПОЛОВИНА НАУЧНОФАНТАСТИЧЕН, НАПОЛОВИНА ДИСТОПИЧЕН, НО ИЗЦЯЛО БРИЛЯНТЕН!

В. „НЮ ЙОРК ТАЙМС“

Книгата е бестселър на в. „Ню Йорк Таймс“.


Авторът
Бет Ревис пише първата си книга още като ученичка в класната стая, когато учителите не са успявали да задържат вниманието ѝ и тя запълва времето си със съчиняване на истории в полетата на тетрадките. Оттогава не е спряла да пише научна фантастика, а дебютната ѝ книга „През Вселената” жъне небивал успех и е обявена от „Амазон” за най-добра книга на 2011 г.



Откъс от книгата

Бет Ревис „През Вселената“

Тате каза:
– Нека мама да е първа.
Мама пък искаше аз да съм първа. Май се страхуваше, че след като тях ги замразят, аз няма да се оставя да ме затворят в тази студена, светла камера, а ще се измъкна и ще се върна към живота. Тате обаче не отстъпваше.
– Ейми трябва да види как става. Ти ще си първа, нека тя да гледа. След това може да отиде тя, а аз ще съм до нея. Ще бъда последен.
– Ти върви пръв – настояваше мама. – Аз ще съм последна.
Работата беше там, че трябваше да сме голи, и никой от двамата не искаше да го видя без дрехи (а и аз не умирах да ги видя както ги е майка родила, щеше да е гадно), но при това положение наистина щеше да е най-добре мама да е първа, каквото имаше тя, го имах и аз, нали така.
Изглеждаше толкова мършава, когато се съблече. Ключицата й стърчеше още повече, кожата й беше тънка като хартия, прекалено влажна и отпусната, като при старите хора. Коремът й – нещо, което винаги бе крила под дрехите – висеше сбръчкан и така тя изглеждаше още по-уязвима и крехка.
Мъжете, които работеха в лабораторията, не даваха пет пари, че майка ми е гола, и изобщо не им пукаше, че ние с баща ми сме там. Те й помогнаха да легне в светлата криогенна камера. Можеше да мине за ковчег, само дето ковчегът има възглавници и е далече по-удобен. Това тук приличаше по-скоро на кутия за обувки.
– Студено е – каза мама.
Белезникавата й кожа се сплеска, притисната към дъното на камерата.
– Няма да го усещаш – изсумтя първият работник.
На баджа с името му пишеше Ед.
Извърнах поглед встрани, докато другият работник, Хасан, забиваше иглите на системите във вените на майка ми. Една в лявата ръка, забита в гънката на лакътя, и друга в дясната ръка, която изду голямата вена под ставите на пръстите.
– Отпусни се – каза Ед.
Беше по-скоро заповед, отколкото просто любезно предложение.
Мама прехапа устни.
Онова в банката на системата хич не приличаше на вода. Стичаше се по-скоро като мед. Хасан стисна торбичката, за да може нещото да тече по-бързо. Беше небесносиньо, като метличините, които Джейсън ми даде на бала на гимназията.
Мама изстена от болка. Ед махна една жълта пластмасова скоба от празната система в лакътя й. Яркочервена кръв бликна обратно през тръбичката и се вля в банката. Очите на мама плувнаха в сълзи. Синьото лигаво нещо от другата система светеше с мекия блясък на небето и проблясваше през вените на майка ми, докато се носеше нагоре по ръката й.
– Гле’йте сега кога ще стигне в сърцето – стрелна ни с поглед Ед.
Тате не откъсваше поглед от мама, стиснал ръце в юмруци. Очите й бяха затворени и две сълзи трептяха на миглите й.
Хасан стисна отново банката със слузта. Струйка кръв бавно се процеди през стиснатите й зъби там, където беше прехапала устната си.
– Ей т’ва тука, то прави оная работа със замразяването. – Ед говореше равнодушно като хлебар, който обяснява колко мая слага, за да втаса хлябът. – Без него в клетките се образуват ледени кристалчета и клетките направо се пръсват. Т’ва прави стените им по-здрави, ясно? Да не ги прецака ледът. – Той хвърли поглед надолу към мама. – Ама яко боли, направо да виеш като куче.
Лицето й беше бледо, лежеше в онази камера, без да помръдне, сякаш само едно движение, и щеше да се счупи. Направо си беше като умряла.
– Исках да видиш всичко – прошепна тате.
Каза го, без да ме погледне, впил поглед в мама. Дори не мигаше.
– Защо?
– За да знаеш, преди да го направиш.
Хасан продължаваше да мачка банката със синьото лепкаво нещо. Очите на мама се обърнаха нагоре за момент и аз реших, че наистина е умряла, но не беше.
– Почти е там – каза Ед, загледан в кръвта на майка в банката.
Тя течеше по-бавно.
Чуваха се единствено тежкото дишане на Хасан, който разтриваше пластмасовата банка със слуз, и тихото скимтене, което идваше от мама като от умиращо коте.
В тръбичката на системата, дето беше в лакътя, проблесна бледосиньо сияние.
– Добре, край – каза Ед. – Сега всичкото е в кръвта й.
Хасан издърпа системата. Мама изпъшка леко.
Тате ме дръпна напред. Така както гледахме мама долу пред нас, ми напомни за баба в църквата миналата година. Бяхме отишли всички там, за да се сбогуваме с нея, и мама каза, че тя е на по-добро място, ама просто искаше да каже, че е умряла.
– Как е? – попитах.
– Не е зле – излъга мама.
Поне все още можеше да говори.
– Мога ли да я пипна? – попитах Ед.
Той вдигна рамене и аз се пресегнах, и хванах пръстите на лявата й ръка. Те бяха вече студени като лед. Тя не отвърна на жеста ми.
– Може ли да караме нататък? – попита Ед.
Той разклати с ръка един голям капкомер.
Тате и аз отстъпихме назад, но не много далече, за да не си помисли майка, че сме я оставили сама в онзи леден ковчег. Ед разтвори очите й. Пръстите му бяха едри и мазолести, като грубо одялани трупи, които теглеха тънките като хартия клепачи на мама. Капка жълта течност падна във всяко зелено око. Ед го направи бързо – кап, кап, – после придърпа клепачите и затвори очите й. Тя не ги отвори повече.
Сигурно съм изглеждала ужасена, защото този път, когато Ед ме погледна, той спря за малко и успя да ми хвърли една успокоителна усмивка.
– Правим го, за да не ослепее – обясни той.
– Всичко е наред – обади се мама от кутията за обувки.
Очите й бяха затворени, но аз усетих сълзите в гласа й.
– Тръбите – рече Ед и Хасан му подаде три чисти пластмасови тръбички. – Ето, виж сега. – Ед се наведе към лицето на мама. – Ще напъхам тия неща в гърлото ти. Няма да е приятно. Опитай се да ги поемеш, все едно ги преглъщаш.
Мама кимна и отвори уста. Ед затика тръбите надолу в гърлото й. Тя започна да се дави, силен спазъм тръгна от стомаха и после нагоре до сухите, напукани устни.
Хвърлих поглед към татко. Гледаше твърдо и невъзмутимо.
Мина доста време, преди мама отново да се успокои и утихне. Продължаваше да се опитва да преглъща и мускулите на врата й се мърдаха, за да направят място на тръбите. Ед промуши тръбичките през един отвор горе на ковчега близо до главата на мама. Хасан издърпа едно чекмедже и извади кълбо електрически жици. Взе няколко ярко оцветени и ги пъхна в първата тръба, после дълъг черен кабел с малка кутийка в края във втората тръба и накрая в последната тръба набута малък правоъгълник от черна пластмаса, който приличаше на слънчев панел, прикрепен към фиброоптична нишка. Хасан свърза всички жици към малка бяла кутийка, която Ед закрепи над отвора в горната част на това, което, както разбрах, не беше нищо повече от един сложен сандък за пренасяне на товар.
– Сбогувайте се.
Вдигнах поглед, изненадана от любезния глас. Ед беше с гръб към нас и пишеше нещо на компютъра, значи, Хасан го бе казал. Той ми кимна окуражително.
Тате трябваше да ме дръпне за ръката, за да ме накара да се доближа до мама. Онова там... не ми се искаше точно това да бъде последният ми спомен от нея. Жълти корички по очите, тръбички с жици, натъпкани в гърлото й, меко небесносиньо сияние, което пулсираше нагоре по вените й. Татко я целуна и мама се усмихна леко между тръбичките. Аз я потупах по рамото. То също беше студено. Тя избълбука нещо и аз се приведох към нея. Два звука, само два клокочещи и задавени звука. Аз я стиснах за ръката. Знаех, че думите, които се опитваше да ми каже през тръбите, бяха „обичам те“.
– Мамо – прошепнах, като галех тънката като хартия кожа.
Откакто станах на седем, се обръщах към нея само с „мамо“.
– Е, това е – каза Ед.
Тате ме хвана над лакътя и ме побутна леко. Аз се отдръпнах рязко. Той смени тактиката и ме хвана за рамото, завъртя ме към твърдите си, мускулести гърди в здрава прегръдка и този път не можах да се измъкна. Ед и Хасан вдигнаха нещо, което беше като болничен вариант на пожарен маркуч. Водата, изпъстрена със светлосини искри, започна да изпълва ковчега. Мама изпръхтя, когато тя стигна до носа й.
– Просто я вдишай – извика Ед през шума на нахлуващата вода. – Само се отпусни.
Поток от мехурчета се изстреля нагоре през синята течност и замъгли лицето й. Тя разтърси глава, не се оставяше на водата да я удави, но после се предаде. Течността я покри. Ед изключи маркуча и кръгчетата се заличиха. Водата утихна. Мама също утихна.
Ед и Хасан свалиха капака и затвориха ковчега на мама. После го избутаха към стената и чак когато затвориха вратичката след него, забелязах, че в стената имаше още много такива вратички, като в морга. Натиснаха дръжката надолу.
Струйка пара излезе със свистене през вратичката – процесът по замразяване завърши. Само преди секунда там беше мама, а в следващия момент се бе превърнала в нещо замразено и неподвижно. Щеше да е като умряла през следващите три века, дотогава, докато някой не отвори тази врата и не я събуди.
– Сега момичето ли е наред? – попита Ед.
Аз пристъпих напред, стиснала ръце в юмруци, за да не треперят.
– Не – каза тате.
Преди да дочакат отговора му, Ед и Хасан започнаха да приготвят друга кутия ковчег. Не им пукаше дали щях да съм аз, или той, те просто си вършеха работата.
– Какво? – обърнах се към татко.
– Аз ще съм следващият. Майка ти нямаше да се съгласи с това. мислеше, че може да се измъкнеш и да не дойдеш с нас. Е, аз ти давам тази възможност. Аз ще съм следващият. После, ако решиш да се откажеш, ако решиш, че не искаш да те замразят, няма проблем. Казал съм на леля ти и чичо ти. Те чакат отвън, ще са там до 5 часа. След като ме замразят, ти можеш просто да си тръгнеш. Мама и аз няма да знаем, и то в продължение на векове, ще разберем чак когато се събудим. и ако ти решиш да живееш, вместо да те замразят, няма проблем.
– Ама, тате, аз…
– Не, не е честно да те въвличаме в това. По-лесно ще ти е да вземеш правилното решение, когато не си изправена срещу нас.
– Но аз ви обещах, обещах на мама.
Гласът ми секна. Очите ми пареха болезнено и аз стиснах силно клепачи. Две горещи сълзи се стекоха надолу по лицето ми.
– Няма значение. Не можем да искаме от теб да спазиш едно такова обещание, твърде тежко е. Трябва сама да направиш избора – ако решиш да останеш тук, аз те разбирам. Давам ти шанс да си тръгнеш.
– Ама те нямат нужда от теб! Можеш да останеш тук с мен! Ти дори не си важен за мисията, за бога! Ти си военен, за бога! За какво ще им трябва военен анализатор на друга планета? Можеш да останеш тук, можеш да...
Тате поклати глава.
– ...останеш с мен – довърших с шепот.
Нямаше смисъл да го моля да остане. Той беше взел решение. А онова, за военните, не беше съвсем вярно. Татко беше шести по ранг в командването и макар че това не го правеше точно главнокомандващ, все пак си беше доста важна клечка. Мама също беше важна, никой не беше по-добър от нея в генното инженерство. Щеше да им трябва за разработването на нови култури, които да отглеждат на другата планета.
Аз бях единствената, от която нямаха нужда.
Татко отиде да се съблече зад завесата и когато излезе, Ед и Хасан му подадоха една кърпа за ръце, за да се покрие, докато върви към криогенната камера. Когато легна, те я дръпнаха и аз си наложих да го гледам в лицето – и без това и двамата се чувствахме достатъчно зле. То излъчваше болка, за пръв път виждах подобно изражение на лицето на тате. Стомахът ми се сви от нарастващите страхове и съмнения. Гледах как му поставят системите. После как запечатват очите му. Опитах се да се изключа от това, което ставаше около мен, да сподавя вика от ужас, който кънтеше в съзнанието ми, и да запазя хладнокръвие. Тогава тате стисна ръката ми, веднъж, силно, докато набутваха тръбите надолу в гърлото му, и аз се сринах, отвътре и отвън.
Преди да напълнят кутията с искрящата синя течност, татко вдигна ръка и ми подаде кутрето си. Аз го обгърнах с моето. Знаех, че така той ми обещаваше, че всичко ще бъде наред. И аз почти му повярвах.
Плачех толкова силно, когато пълнеха криогенната камера, че не можах да видя лицето му, докато течността го покриваше. После свалиха капака, тръшнаха вратата на моргата зад него и облаче от бяла пара се промъкна през цепнатините.
– Мога ли да го видя? – попитах.
Ед и Хасан се спогледаха. Хасан вдигна рамене. Ед дръпна отново ръчката на вратата и издърпа обратно прозрачната кутия за обувки.
А там беше тате. Полупрозрачната течност беше замръзнала и аз знаех, че така беше и с татко. Сложих ръка върху стъклото – така ми се искаше да мога да почувствам топлината му през леда, но бързо я дръпнах. Стъклото беше толкова студено, че направо ме опари. Зелени светлинки премигваха по малката електрическа кутийка, която Хасан бе поставил в горния край на татковата криогенна тръба.
Онзи мъж под леда нямаше нищо общо с тате.
– Е – обърна се към мен Хасан, – ще се гмурнеш ли и ти, или ще зарежеш рано купона?
Той пъхна обратно ковчега на татко в малкия отвор на стената.
Когато вдигнах поглед към Ед, очите ми бяха пълни със сълзи, лицето му сякаш се размаза и той заприлича на циклоп.
– Аз…
Плъзнах поглед покрай цялото криогенно оборудване до изхода в другия край на помещението. Зад онази врата бяха леля и чичо, които обичах и щях да съм щастлива да живея с тях. А по-нататък зад тях беше Джейсън. Там бяха и Ребека, и Хедър, Робин и всичките ми приятели. И планините, цветята, небето. Земята. Зад онази врата беше Земята. И животът.