Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! Благодаря ви!
Ако имате нужда от човек, притежаващ богата литературна култура и имащ дългогодишен опит с публикации, за редакторска и коректорска дейност, както и за PR, можете да се свържете с мен на:
narrator_sf@yahoo.com

понеделник, 24 юни 2013 г.

Нокът - Жизела (Джиджи) Седълмайер



TALON – GIGI SEDLMAYER

"Нокът" е поредица от детски книги, сътворена по такъв начин. че да насърчи децата да знаят, че могат да постигнат всичко чрез смелост и решителност.

Книгите са написани на ясен и лесен за разбиране език, така че всички деца да могат да им се насладят.


За авторката



Жизела (Джиджи) Седълмайер е родена на 19 май 1944 г. в Потсдам, предградие на Берлин в Германия.
Живяла е осемнайсет години в Нова Зеландия, а в момента живее в Австралия. Джиджи обича да пише и прекарва много време пред компютъра в разработване на нови сюжетни линии. Също така обича да плува, харесва и градинарството, четенето, гледа приключенски ДВД-та и ходи често на кино.

Buy Books/ Можете да купите книгите от поредицата "Нокът" на тази връзка:
http://www.amazon.com/s/ref=nb_sb_noss_1?url=search-alias%3Daps&field-keywords=gigi%20sedlmayer&sprefix=gigi+sedl%2Caps&rh=i%3Aaps%2Ck%3Agigi%20sedlmayer

сряда, 19 юни 2013 г.

Книга втора от „Досиетата на Дрезден”



Статията е публиувана във в. "Нов живот".

Големите майстори на фентъзи се различават от обикновените писатели по това, че успяват да вплетат достоверно елементи от митологията в своите произведения. Въпреки, че съм изучавал фолклор в университета, а съм разговарял и с професор от БАН на тази тема, Джим Бъчър винаги успява да ме изненада с нещо ново и свръхестествено интересно.
Едно от тях в „Безумна Луна”, книга втора от „Досиетата на Дрезден” бе описанието и класификацията на свръхестествени същества от митовете на различни държави. Бъчър е един от съвременните писатели на фентъзи, който е способен да превърне своя литературен коктейл в изключителен шедьовър.
Основна съставка в писателските магически отвари на Джим е хуморът:
„Демонът, уловен в кръга за призоваване, пищеше, удряше с рачешките си щипки невидимата бариера и блъскаше хитиновите си рамене в нея, опитвайки се да се освободи…
- Доволен ли си, Чонси? – попитах аз.
Демонът изпъна отвратителната си фигура и каза със съвършен оксфордски акцент:
- Напълно. Разбираш, че трябва да спазвам формалностите. – След това извади иззад една от люспите си някакви напълно нелепи очила с телени рамки и ги окачи на върха на клюновидния си нос. – Имаш въпроси ли?”
„Безумна Луна”
Подобно на великия Айзък Азимов, който измисля Трите закона на роботиката, Джим Бъчър сътворява няколко Закона на Магията. Два от тях са упоменати във втората книга от поредицата за Хари Дрезден. Няма да ги разкрия за да не лиша читателите от удоволствието да научат повече за паранормалния свят на магьосника от Чикаго.
Интересно е, че испанската дума за огън, изписана по начина, който виждате по-долу се е превърнала в култова и е запазена за феновете на Хари:
- Fuego!
И отново бих желал да ви предложа един иронично-смешен цитат от книгата:
- Всички магьосници ли – каза той – носят детски картонени корони? Или само при пълнолуние?
- А всички върколаци ли имат очила – отвърнах аз, сваляйки короната от главата си, - и ухаят силно на „Олд Спайс”? Или само при пълнолуние?
Той се ухили, вместо да се обиди.”
Бих желал да отбележа, че ако О’Хенри бе написал поне един разказ в жанр фентъзи, творбата му щеше да превъзхожда, но и да наподобява произведенията на Джим Бъчър.

Купете „Безумна Луна” тук:
http://colibri.bg/knigi/766/dzhim-bychyr-bezumna-luna

вторник, 18 юни 2013 г.

Дора Изследователката



Дора Изследователката

Екипът на издателство Колибри има удоволствието да представи нов проект, който стартира от края на 24 юни 2013.
Предстои да излезе серия от книжки за Дора Изследователката, най-прочутата и актуална в световен мащаб анимационна героиня, любимка на всички деца от 3 до 9-годишна възраст.
Проектът на MTV и техния специализиран канал Никелодеон е най-гледаната детска поредица за последните години. Американските анимационни епизоди са дело на Крис Гифърд, Валери Уолш и Ерик Уайнър. Сериалът Дора Изследователката постига феноменален успех първо в САЩ и Канада, сдобива се с шест номинации и една награда Еми.
В България хитовото анимационно филмче се излъчва от 3 години и ще продължава да радва малчуганите чрез телевизионния канал Супер 7.
От юли 2011 г. невръстните зрители на националната ефирна телевизия TV7 се събуждат с приключенията на седемгодишната Дора Маркес и нейните приятелчета. Анимационната серия е пълноцветно шоу, което активно ангажира вниманието на дечицата и ги дарява с незабравими спомени.
Дора живее в имагинерен тропически свят с най-добрия си приятел – маймунката Ботичко. Във всеки епизод тя кани децата да се включат в поредното приключение, което има планиран резултат. Дора разполага с карта, за да маркира местата за престой по пътя. Заедно с малките зрители тя преодолява интересни препятствия и винаги стига до заветната цел. В края на всеки епизод Дора и приятелите й отбелязват успеха с ритуален танц на радостта – нейна запазена марка.
Малкото момиченце стана фаворит на детската публика по всички краища на света заради новаторския подход на концепцията. Книжките са леки, забавни и достъпни, поощряват детското въображение, същевременно информират и възпитават палавниците, следвайки ловък, ненатрапчив тон.
Дора забавлява дечицата, докато ги учи как да се справят в различни ситуации, как да изследват заобикалящия ги свят и да решават минипроблеми всеки ден. Тя насърчава околните да изграждат доверие помежду си, да помагат на приятелите си, да бъдат сплотени в сблъсъка с трудности. Освен това тя ги провокира да решават математически задачи, да се занимават с музика, да правят упражнения за отлична физическа кондиция...
Във всички свои начинания Дора Маркес е съпроводена от говореща лилава раничка, както и от човекоподобната маймунка Ботичко. Последната е кръстена на своите симпатични червени ботушки.
Дора е испаноговорещо момиче, затова децата неминуемо усвояват прости чужди думички и фрази. От Никелодеон твърдят, че момиченцето е замислено като латионоамериканска героиня – идеята била тя да представлява културното разнообразие в тази част на света. Ние ще предложим на българските деца и книжки за изучаване на английски език.
В света са издадени повече от 500 заглавия от поредицата. Любопитното е, че тя непрекъснато се обогатява с нови и нови заглавия, адресирани към всички възрастови групи. През март 2009 г. Мател и Никелодеон оповестиха, че Дора ще „порасне“ и ще стане тийнейджърка, която посещава средно училище. Новият облик на героинята беше демонстриран за първи път на 16 март 2009 г.
Образът на Дора вече е толкова популярен, че е изградена внушителна съпътстваща мрежа от продукти – играчки, раници, аксесоари и други артикули, свързани с нейните приключения. Съществуват множество вълнуващи игри, базирани на телевизионната серия.
*****
Издателство Колибри сключи лицензионен договор за издаване на поредицата на български език, стартирайки с 20 заглавия – ще излизат по 2 на месец. Предвидени са издания от всички ценови категории, за читатели на възраст между 3 и 12 години.

Дора Изследователката / Издателски план, Колибри, България 2013 г.

Юни 2013


Дора и нейните приятелчета отиват на излет в Парка на игрите. Какво ли носят останалите?

Щури игри с Дора на плажа!




Юли 2013
Тъжен е пират Прасчо. Чудното сандъче със съкровища е някъде на дъното на морето... Може ли Дора да му помогне?


Дора бърза към библиотеката, за да си върне книжките. Виж как раничката участва в това приключение!


Септември 2013
Пират Прасчо изчезва със съкровището! Само че е отмъкнал пиратските костюми и пиесата става невъзможна... Но забавата трябва да продължи!

Дора отива на училище, но настига учителката, която се движи с велосипед... Оказва се, че едната гума е спукана, а госпожата трябва да пристигне навреме!


Октомври 2013
Дора открива стъпки в пясъчника! Чии ли са? Последвай ги и ще разбереш.
Киселият стар Трол е обидил приятеля си Маус. Сега как да му се извини, какво да каже? Дора ще помогне!


Ноември 2013
Диего, братовчедът на Дора, обича да говори с животните и да им помага, когато са в опасност. Но ще успее ли да спаси малкото ягуарче?

Великолепна книжка за оцветяване за дечица от 3 до 7 години! Съдържа едни от най-интересните приключения на Дора.



сряда, 12 юни 2013 г.

Ветеран - Гавин Смит




Книгата
Вече шейсет години човечеството е във война с Тях – с Техните Нинджи и Берсерки. Извънземна цивилизация, продукт на генно инженерство, създадена да изтребва безмилостно човешкия род.
Ветеранът Джейкъб Дъглас прекарва дните си в незаконни боеве, надпреварвания с мотори и запои, но когато е обявена единайсета степен на опасност, той бива отново призован, за да тръгне по следите на ИК, инфилтрация с ксеноморфи. Решението му да наруши правилата на играта става повод за напрегнато преследване от страна на майор Ролистън и Сивата дама, което ще го отведе от покрайнините на Дънди в Шотландия до Ню Йорк, Атлантида и далечния Сириус и в което той ще увлече със себе си и малолетната проститутка Мораг, религиозния хакер Езичник (който мечтае да направи Бог в мрежата), воина гуркха Рану и пирата киборг Балор, като междувременно ще открие и следите на своите двама изчезнали бойни другари – журналиста Хауърд Маджи и сержант Грегър Макдоналд.
Разказ за жестоки битки, лоялност между приятели и утопични представи за бъдещото идеално устройство на обществото и за един Бог, създаден от човешкия разум – всичко това можете да откриете на страниците на романа „Ветеран” на младия британски автор Гавин Смит.
Мощен научнофантастичен дебют, който спира дъха с описанията на апокалиптичното бъдеще, на една брутална война с непредсказуеми извънземни и на Джейк – коравия антигерой, когото не можеш да не обикнеш. (Издателите от „Орион”)



Авторът
Гавин Смит е роден в Дънди, Шотландия, но в момента живее в Лестър, Англия. Завършил е Медийни науки и притежава магистърска степен по Средновековна история. През 2011 г. излезе продължението на „Ветеран“, „Небесна война“, а през април 2013 г. беше публикуван нов научнофантастичен роман - „Ерата на Скорпиона“.



„Работата на нашия жанр не е да пророкува, а да предупреждава“
/Гавин Смит/


Гавин Смит е роден в Дънди, Шотландия, но в момента живее в Лестър, Англия. Завършил е Медийни науки, има специализация в областта на филмовите сценарии и магистърска степен по Средновековна история.

Творчество



„Ветеран“ е дебютното произведение на младия, светкавично нашумял британски писател.
Един динамичен, увлекателен, квази-киберпънк военен разказ с постапокалиптичен привкус, който ще покори почитателите на научнофантастичния трилър.
През 2011 г. излезе продължението на „Ветеран“ - „Небесна война“, а през април 2013 г. беше публикувана нова творба в същия жанр –
„Ерата на Скорпиона“.

На 17 юни 2013 г. Колибри разширява набралата скорост поредица Галактики, добавяйки заглавие от Гавин Смит - „Ветеран“ излиза в чудесния превод на Радостин Желев!
Романът дебютира на книжния пазар във Великобритания
на 17 юни, 2010 г.



Анотация:
Извънземна цивилизация, продукт на генно инженерство, е създадена,
за да изтребва безмилостно човешкия род!

Вече шейсет години човечеството е във война с Тях – с Техните Нинджи и Берсерки. Ветеранът Джейкъб Дъглас дави дните си в незаконен бой, съревнования с мотори и внушителни запои, но когато е обявена единайсета степен на опасност, той бива призован, за да тръгне по следите на ИК, инфилтрация с ксеноморфи.

Решението му да наруши правилата на играта става повод за напрегнато преследване от страна на майор Ролистън и Сивата дама...

В тази шеметна авантюра Дъглас въвлича:

малолетната проститутка Мораг
религиозния хакер Езичник
воина гуркха Рану
и пирата киборг Балор!

Междувременно надушва следите на двама изчезнали бойни другари – журналиста Хауърд Маджи и сержант Грегър Макдоналд.

Удивителен разказ за сурови битки, лоялност и идеализирани представи за бъдещото устройство на обществото и за един Бог, роден от човешкия разум.


******


Гавин Смит е изкусен в изграждането на характерите и взаимоотношенията между героите, особено между Джейкъб и Мораг. (Той иска тя да играе роля на беззащитна жена, но тя не се съгласява)

Визуално богат, с прецизни диалози и отлично изваяни персонажи, „Ветеран“ е истински празник за феновете на стойностната фантастика.

Какво не знаете за Гавин Смит

● мрази да пише за себе си, но не държи личността му да е обвита в мистерия

● държи на романите си, но още по-нетърпеливо чака някой от филмовите му сценарии да бъде одобрен

● обича да пътува и да се гмурка, стига да има време

● не бива да го заговаряте на събиране след 20:00 ч.

● надява се книгите му да успеят, защото си е наумил да си купи мотор

● живял е в Хейлинг Айлънд, Портсмут, Хъл, Кембърли, Лиймингтън Спа... Всеки, който е пребивавал по тези места, ще разбере защо стилът на Смит е такъв, какъвто е

Отзиви

„Мощен научнофантастичен дебют, който спира дъха с описанията на апокалиптичното бъдеще, на една брутална война с непредсказуеми извънземни и на Джейк – коравия антигерой, когото не можеш да не обикнеш.“
(Издателите от Орион)

„Ветеран“ е повече от екшън. Характерите са сложни, идеите – също. Смит ни дава поле за размисъл и ни изненадва. Той смесва действия в настоящето с ретроспекции, изследвайки живота на Джейкъб като войник. Горещо препоръчвам тази книга, различна от всичко, което съм чела. През цялото време се чувствах участник в събитията, а не наблюдател, а това е свидетелство, че авторът е талантлив.“
(Катрин Петерсън)

„Ветеран“ е завършен и много приятен роман. Силно впечатлява и умело избягва сравненията с други заглавия.“

(Адам Уайтхед)

„Задъхана история, разказана от първо лице. Поразителен дебютен роман, който описва бълбукащ ад на Земята, брутална битка срещу неведом и неумолим враг и... ах, този Джейкъб - един антигерой, когото няма как да не харесате. Той е титаничен протагонист. За него е особено приятно да се чете, макар да крие своята персоналност, а всъщност с времето тя става все по-прозрачна. Ала истинският плюс на тази творба са образите на извънземните – те са повече от мистериозни.“
(www.walkerofworlds.com)

Интервю с Гавин Смит - 7 май, 2011 г.

Кога беше първият Ви досег с научната фантастика?
В много ранна възраст. Аз съм от поколението, което израсна с Междузвездни войни, но не те са причината да се забъркам в тази работа. Отраснах в Дънди, Шотландия. Бавачката ми идваше всеки петък. Тя работеше и към някакво местно списание, носеха им комиксите на ДиСи и Марвел от Америка, а това беше златен прах в Шотландия пре 70-те. Те ме плениха. После дойдоха Междузвездни войни, разбира се, и филми като Терминатор.
Как мислите, кое е определящото за развитието на научнофантастичния жанр?
Много уместен въпрос. Много хора смятат, че технологиите развиват жанра, но аз залагам повече на героите. Нека вземем за пример нашето общество, да си представим докъде може да стигнат технологиите и да го развием, а после да пуснем отгоре някакви хора да го управляват. Не зная, зависи как гледа човек на света. В жанра цари разнообразие, има място за всички. Аз съм си привързан към космическите кораби и извънземните – колко просто, нали?
Смятате ли, че съвременното общество се е доближило до отражението си в по-ранната научна фантастика?
Спомням си как, на прага на новото хилядолетие, седяхме с приятел в един бар и разсъждавахме тъкмо по тази тема: питахме се къде са летящите коли и хората, облечени в сребристи гащеризони. В този момент покрай нас мина момиче, облечено в сребрист гащеризон... През 80-те четях много Уилям Гибсън и Уолтър Джон Уилямс, все киберпънк автори. Сега наистина живеем в някаква (почти) киберпънк епоха, имаме чудовищно високи технологии, същевременно все по-сериозни социални проблеми – с всички тези рецесии, с напрежението между отделните култури... Струва ми се, че Брайън О., който също е автор на научнофантастична литература, го е формулирал много добре: Работата на нашия жанр не е да пророкува, а да предупреждава. Трябва да посветим повече ресурси на проучвания на Космоса.
В този смисъл какво трябва да избягва научната фантастика в литературата и киното в бъдеще?
Ами продукти като Терминатор и Матрицата, където врагът е развилнялата се технология. Нашият най-голям враг сме самите ние. Моята проза е една джаста-праста авантюра, но е фокусирана върху това да предупреждава. Не може изкушението да трупаш пари да доминира над чистото човешко съчувствие. Всяка цивилизация следва да бъде преценявана от позиция на отношението към хората, които не са имали късмет в живота.
Не намирате ли, че в ерата на реалити шоутата (като X-factor, например) научната фантастика е в много незавидна позиция?
Не, не мисля. Има голямо разнообразие – фентъзи, фантастика, ужаси. X-factor може да е популярно шоу, но Doctor Who е не по-малко популярно. Обърнете внимание на летните блокбастъри – те са научна фантастика или фентъзи истории (Карибски пирати, Трон, Съкър Пънч...). Трудно е да си представим този жанр някога да се изчерпи.
Искате ли книгите Ви да бъдат екранизирани?
О, да. Би било чудесно. Докато пиша, често си представям филмовите сцени. Макар че винаги има риск да възкликнеш: Не, това няма нищо общо с филма в главата ми.
Тогава филми или книги?
Преживяването е различно. Литературата и киното не са взаимозаменяеми.




Гавин Смит „Ветеран“

Изтръгнах се от ноктите на съня с вик. Кокалчетата на пръстите ме боляха там, където бях опитвал да пусна остриетата. Прокарах пръсти по кръглите ключалки за оръжията, оставени ми по изключение заради моите способности и с позволението да се прибера у дома след вярна служба на род и родина. Право, което бях извоювал с кръв и вакуум. Благодарение на имплантираните в тялото ми възстановителни системи контузиите от снощния бой оставаха далечен спомен. За сетен път се почудих защо обаче въпросните системи не можеха да ми помогнат да се справя с нажеженото до бяло пулсиращо острие на болката от обезводняването. Тя сякаш водеше самостоятелен живот зад черните поляризирани лещи, заместили очите ми. Как беше възможно хората да са способни да изобретят тонове сложни машинарии, с които да пътуват из Космоса, а да не могат да открият лек за махмурлука? Това беше поредният погрешно определен приоритет на обществото ни.
Бях прекалил с качествено уиски, от онова, истинското, дето се произвежда в спиртоварните на Националния парк. Изправих се в койката си в жилището с форма на куб и започнах да разтривам пулсиращите си слепоочия с лявата ръка, тази, която все още беше от плът. Другата, катраненочерна протеза, моята дясна ръка, се пресегна за пакета с цигари. И цигарите бяха качествени, произведени някъде из земите на Ислямския протекторат.
Запалих си с военната запалка – антика, с която си служех в окопите – по всяка вероятност семейна реликва. Семейство... Къде, за бога, е бил умът на моите родители, когато са ме правили? По това време войната е върлувала от трийсет години. Защо изобщо на някого му е притрябвало да създава деца? Не, моите родители сигурно са били патриотично настроени и може би са смятали за свой дълг да създадат потомство, за да може отрочето да порасне, да го вземат войник, да му промият мозъка, да го накълцат на парчета, а после да го напомпат, обезобразят, сдъвчат и накрая изплюят, за да се превърне в бреме за обществото. Тъй като вече не бях на военна служба, обичах да се възприемам като нечие бреме. Всмуках жадно първия за деня безполезен тютюнев дим и усетих как изпълва дробовете ми. Монтираните в мен разни филтри и други чаркове премахваха токсините и изобщо всички онези приятни неща, които се съдържаха в цигарите, и свеждаха скъпо струващия ми порок до противна превземка. Помислих си, че тъкмо тези дребни удоволствия ме отличаваха от останалата измет. Като се замисли човек, работата ми като жиголо, трошенето на крайници, състезанията с мотори и боевете бяха само начин да прибавя някое и друго евро към и бездруго мизерната си пенсия на ветеран. В крайна сметка, какво са няколко натъртвания и контузии, ако срещу тях получаваш добро уиски, добри цигари, дрога, старовремски филми и музика, и разбира се, достъп до кабинките.
Замислих се дали отново да не се запия, тъй като възнамерявах да не правя нищо този ден. Огледах набързо тесния пластмасов куб, в който влачех съществуванието си, и разбрах, че снощи бях изкъркал доста повече, отколкото си мислех. Което обясняваше несекващата болка в главата ми.
– По дяволите – озъбих се на утрото.
Реших да проверя кредита си, но се отказах, защото това само щеше да ме разстрои допълнително. Пребърках джобовете на дънките и извадих оттам няколко банкноти, добрите стари евро от сивия сектор. Това беше наградата за второто ми място в боевете във Финтри. Бях по-добър от хлапето, което ме победи, но по всичко личеше, че го бяха нахъсали и напомпали здраво, пък и беше по-гладно от мен. Най-много половин година преди да изгърми централната му нервна система, си казах. Вероятно се биеше със скромната утеха, че изхранва семейството си.
Не исках нищо друго, освен да се натряскам. Преброих парите и загасих цигарата в препълнения пепелник. Щяха да ми стигнат за цял ден в кабинките. Почти успях да се насиля да се усмихна на късмета си, нахлузих дънките, закопчах ботушите и се напъхах в най-малко мръсната тениска, която успях да открия, без да губя време. Накрая навлякох отгоре и тежкия жълтеникавокафяв брониран шлифер. Прокарах пръст по пясъчнорусата си коса, която стигаше до раменете – беше прекалено дълга. Вързах я на тила на опашка. Сложих тъмни очила върху черните лещи, които заместваха очите ми, и се приготвих да посрещна поредния ден. И то само защото отивах в кабинките.

Територията на нефтените платформи беше толкова бедна, че там даже нямаше реклами. Всичко водеше началото си от преди повече от двеста и петдесет години, преди избухването на последния от поредица Последни човешки конфликти. Изглежда, че навремето в Северно море е имало залежи от фосилни горива, а огромните ръждавеещи метални скелети били именно платформите, откъдето извличали горивото. Когато си изпели песента, извлекли ги на буксир в пристанището, за да ги разглобят в доковете на Дънди. По същото време река Тей тъкмо била превърната в бунище. Захвърлените в нея платформи се трупали една след друга, докато не задръстили изцяло речното корито, та сега човек можеше да измине разстоянието от Дънди до полуостров Файф, като върви по тях. При условие обаче, че знае как да си пази гърба. За нула време нефтените платформи се бяха превърнали в рай за незаконно настаняващи се хора, които силните на деня и добрите смятаха до голяма степен за ненужни. Към тях, естествено, се отнасяха и ветераните. Стъпих върху дъските на импровизираното скеле, което свързваше скупчените твърди пластмасови кубове без прозорци – белег за принадлежността ми към тукашната средна класа. Вдясно от мен, на фона на откъслечните проблясвания върху платформите, Дънди приличаше на ярко сияние.
Пред вратата на моя куб на земята лежеше младо момче, има-няма тринайсетгодишно. Беше в безсъзнание – жертва на допълнителните мерки за сигурност, които бях предприел, за да се опазя от обирджиите, или поне за да им дам възможност да задигат от мен колкото да не умрат от глад. Въздъхнах и извадих от джоба на шлифера лепенка със стимулант и я поставих върху ръката на момчето. Белегът на гърдите му ми подсказа, че вече бе ставало жертва на ловците на органи.
– Събуди се, момче! – извиках и го разтресох, като добавих: – Да не искаш Жътварите пак да те докопат?
Очичките му се ококориха ужасени и хлапето отскочи от мен с такава скорост, че, аха, да падне от скелето в помийната яма, която все още минаваше за река Тей. После видях как се изправи на крака и побягна.
– И да не си посмял друг път да ме крадеш! – изкрещях напразно, преди да пропилея още малко пари, палейки нова цигара.
Нощта беше задушна. Много скоро от потта дрехите полепнаха по тялото ми. Изругах развалената охладителна система на бронирания шлифер. Можех и да не го слагам, но така само щях да си изпрося някой да ме обере. Кожата ми беше изградена от плочки, като люспи на дракон, които ми осигуряваха надеждна защита, но нямах повече лепенки в шлифера. Тя покриваше тялото ми от главата до петите, като на подходящите места имаше процепи, откъдето излизаха оръжията, които сега стояха заключени. Можех да поръчам да ми оправят охладителната система, обаче в момента имах пари само за един ден в кабинките.
Наведох глава, докато тичах между двете редици просещи ветерани. Опитах се да не гледам изцъклените червиви кухи орбити, осеяните с белези тела, липсващите крайници на излезлите от строя ветерани киборги, които не можеха да платят на цивилни заместители за отнетите им подобрения. Докато вървях с приведена глава и вдигната яка, се замислих дали да не пусна заглушителите, за да не чувам умоляващите им гласове.
– Някой друг път, момчета – промърморих на себе си, докато ги отминавах.
Със същия успех можех да съм на тяхното място, ако не ме бяха взели в специалните части. Напомпването и тренировките, които получих, струваха твърде скъпо и бяха доста сериозна инвестиция, за да бъдат пропилени върху купчина човешка измет, каквато представляваха останалите ветерани. Бях достатъчно умен да сключа договор за военна служба, който да не ме пороби до живот, въпреки че след изтичането му си запазваха правото отново да ме призоват като запасняк. Въпреки дисциплинарното уволнение, все още се водех на отчет (не че някой изобщо можеше да излезе от списъците им) като част от отрядите за безсмислено преследване на ИК, която всъщност беше голям майтап.
Веднъж се опитаха да се отърват от нас, като изстрелят бивши войници от специалните части в Космоса, но претърпяха пълен провал. Така щеше да им излезе по-евтино, вместо да изплащат мизерните ни пенсии, а и щяха да ни лишат от възможността да се завърнем у дома и да се превърнем в отлично тренирано и опасно обществено бреме. Поради някаква промяна в политиката обаче продължаваха да ни смятат за ценни дотолкова, че да запазим целостта си, макар тя да се свеждаше предимно до смесица от пластмаса и сплави. Е, най-смъртоносните оръжия ги заключваха, поне докато не им потрябват отново. Хвърлих един поглед към ключалките зад кокалчетата на ръцете. Имах още една такава върху рамото на изкуствената дясна ръка, а и непрекъснато усещах ограничителя в основата на черепа, който притъпяваше силните ми емоции. В много отношения именно това усещане беше най-гадното.
Преживяванията ми по време на службата в Спецчастите на ВВС се различаваха коренно от съществуванието на останалата част от ходещото по земята човечество. Доста трудно успях да се откажа от тези емоции. Затова и досега от време на време имах усещането, че газя в сироп. Кабинките държеше Хеймиш. Той беше противен тип. Имаше гъста къдрава брада, а главата му беше обрасла с рошави валма от мръсна сплъстена коса. Беше гол, нечистоплътен и дебел. Седеше в бронираната клетка, откъдето наглеждаше сензорните кабинки, и нагъваше мазен сладкиш, натъпкан с консерванти. Насилих се да потисна отвращението си към мъжа, чиято смрад можех да подуша дори и през бронираната мрежа. Никога не го бяха виждали да напуска мястото си или да спи. Сякаш неизменно висеше тук. Туловището му беше толкова огромно, че дори да иска, сигурно не би могъл да излезе.
– Джейк! – провикна се възторжено Хеймиш, с което на секундата ме подразни. Не харесвах съкратения вариант на името си. – За колко? – каза и избърса трохите от сладкиша върху увисналите си космати гърди.
Подадох му мърлявите банкноти.
– За цял ден, ако обичаш. Както обикновено – процедих през зъби с цялата любезност, на която бях способен.
– Само толкова? Мога да ти предложа малка виртуална оргия, която завършва с истинско убийство? Или пък секс с през...? Не? Добре тогава, както обикновено. Дай кинтите.
Пъхнах банкнотите в обезопасената кутия. Преди да излязат през тънкия процеп от неговата страна, Хеймиш ги проверяваше на скенер дали не са фалшиви, или пък не съдържат течни експлозиви, кожни отрови, средства за наблюдение и ред други неща. Дилърът на сетивни удоволствия броеше парите, но в един момент самодоволната усмивка застина върху лицето му. Почувствах, че ме обзема паника.
– Ъ, Джейкъб... – започна Хеймиш.
– Какво? Какво! – не се сдържах. – Дадох ти достатъчно! – извиках аз.
– Явно не си чул, че вдигам цените. Спокойно, мой човек. Ще ти стигнат за половин ден и даже ще ти остане кредит за следващото идване.
– Не е честно! – изревах и не вярвах, или поне не исках да приема за истина това, което ми казваше.
Веднага започнах да прехвърлям в ума си безброй начини, по които можех да го пречукам или да му причиня болка. За съжаление, при някои от тях физическият контакт с него беше неизбежен. Вдигнах протезата, за да я стоваря върху бронираната клетка, където той беше на сигурно място. По-скоро усетих, отколкото видях как защитните системи на клетката се активират и от стените и тавана към мен се спуснаха оръжия.
– Е, е, успокой се – каза Хеймиш, едновременно помирително и снизходително, но не спираше да се хили насреща ми. – Помайтапих се – дадено, нека бъде цял ден!
– Голям майтап, Хеймиш, няма що – промърморих и запалих цигара. Усетих едва доловимо потрепване в лявата си ръка, тази, която все още беше от плът. – Не си забравил как си изкарвах хляба, нали? – срязах го аз.
– Нито ти, нито другите ми посетители, човече. Номер дванайсет е свободна.
Обърнах се и пристъпих гордо в галерията с кабинките. Отвътре представляваше дълъг, едва осветен коридор с червени лампи, повечето – изгорели, и врати от арматурна стомана от двете страни. Открих номер дванайсет, погледнах нагоре към камерата пред кабинката и показах на Хеймиш среден пръст, а той, разбира се, ме накара да чакам цяла минута. Най-после стоманената врата се изстреля нагоре. Върху дунапреновия матрак на леглото седеше безрък ветеран с ръчно изработена и набързо скалъпена протеза на единия крак. Все още не беше изключен, въпреки че очевидно не приемаше сигнала. Той не реагира на присъствието ми.
– Стига бе, братче! Кога минаха двата часа? Дъщеря ми плаща. С войнишката си заплата! Тя се трепе и за твоята сигурност... Аз също съм се бил да те опазя от Тях, мръсно копеле! – крещеше в кабинката.
Подобни приказки обаче ни най-малко не трогваха Хеймиш.
– И аз съм като теб, приятел – изревах и го сграбчих с протезата си, а едновременно с това с лявата си ръка го изключих от контакта.
Напомпаните мускули го изхвърлиха през вратата като парцал и той изхвърча в коридора, като се удари в отсрещната стена. Опитах се да не мисля за звука от хрущенето на изработената в домашни условия протеза. Металната врата бързо се спусна и заглуши долитащите отвън стенания. Кабинката беше покрита с червена пластмаса. Остра миризма на сперма ме удари в носа – някои от посетителите нямаха и капка въображение. Легнах в нишата, в която бе леглото, и потънах в евтиния дунапренов матрак. Пресегнах се над главата си и включих жака към един от моите куплунги.
Умът ми се отнесе и целият потънах в обичайната програма, която Викария беше съставил за мен. Нежна, прекрасна, извънземна (но не в онзи смисъл, който всява ужас) музика изпълваше пространството, докато сетивата ми едно по едно гаснеха и аз започнах да се отделям от себе си. И да се разтварям. А после престанах да съществувам.
Всички мои съставки – болката от нанесените и получени рани, причиненият и понесен от мен ужас, видяното и стореното от мен – се разтваряха и се понасяха безкрайно далече. Нямаше и следа от нещата, които според мен не бяха предназначени за човешкия ум, от действията ми във войната срещу Тях, от изтребващите хората извънземни, вкопчени във вечна схватка с човешкия род. Останала ми беше само лишена от сетива абстракция, която се рееше из нищото.
И точно тогава някой изведнъж ме върна обратно. Не че друг път е траяло по-дълго, но сега определено нещо не беше наред.

понеделник, 10 юни 2013 г.

Последният довод на кралете - Джо Абъркромби



Не съм очаквал, че когато се налага да обрисувам даден стил ще ми се наложи да използвам думата диапазон. За повечето хора тя означава съвкупност от звуци или голям цветови спектър. Но в „Последният довод на кралете”, Джо Абъркромби показва значително умение да възпроизвежда стиловете на много и най-различни майстори в жанра фентъзи.
Примерно Кървавият Девет от е герой, който много прилича на Дориан Хоукмуун от „Лунният меч” на Майкъл Муркок. Не бива да забравяме, че Абъркромби е британски автор и е логично да отдава почит на английски писатели.
Джо е силно впечатлен и от произведенията на Тери Пратчет, (по-точно „Петият слон” и „Глинени крака”) както виждаме в цитата по-долу:
„Как смееш магически задник такъв? Това беше една огромна, болезнена и обезобразяваща загуба на времето ми, че и пълен провал на всичкото отгоре.”
Впрочем тази книга определено не е за невръстни читатели. Има секс и насилие в изобилие. Интимните сцени са описани еротично, а не порнографски и си личи усилието на автора да направи героите възможно най-реални.
Тъй като няколко (хиляди) души четат редовно моя блог прилагам един сравнително безобиден, но уместен цитат:
„До него Бледоликия вече беше коленичил. На снежнобялата кожа на пелерината му имаше пръски от кръвта на Бетод. Той открай време беше пръв в близането на най-удобния за момента задник, но сега не беше сам.”
Между другото сцената, в която Логън убива Бетод е една от най-култовите в книгата. Като експерт в жанра фентъзи мога да кажа, че сериозно напомня възкачването на Конан (на Р. Хауърд) на престола. Почитта на Абъркромби към Робърт Хауърд личи и от следния ред:
„Стоманата блестеше в мрака, остриетата летяха, всеки удар – смъртоносен.”
Колкото и да е невероятно, но в тази книга в жанр фентъзи има две сериозни препратки към филма „Матрицата”.
Също така може би на почитателите на „Властелинът на пръстените” ще им бъде приятно да открият свободна перифраза на известните думи на Толкин:
„Духовете го предупредиха, че магусите са лукави и имат свои си цели, но той не се вслуша, хвърли се слепешката, с надеждата, че всичко ще се нареди, както винаги”.
Последният довод на кралете

Мисля, че Джо Абъркромби има един от най-разнообразните стилове на писане, на които някога съм попадал.
Затова в началото използвах думата диапазон.

Купете „Последният довод на кралете” тук:
http://colibri.bg/knigi/602/dzho-abyrkrombi-posledniqt-dovod-na-kralete

петък, 7 юни 2013 г.

Предварително отражение



Разказът е публикуван във в. "Нов Живот".


Сержант Греъм беше сух, жилест и се опитваше да ме гледа стъклено със сините си очи. Спрях „Форд”-а така, че почти опрях в бариерата. Сержантът не я вдигна, което не беше добре. Нещо повече. Греъм излезе от будката и се запъти към колата.
Не бях стъпвал в базата цял месец и си мислех, че ще успея да го метна с версията, че съм бил в отпуска.
- Сър, моля ви да напуснете обекта. – надвеси се Греъм през прозореца на колата.
Лошо. Или сержа беше много наежен или имаше някаква специална разпоредба относно мен.
- Греъм, бях в отпуска един месец и сега идвам на работа. Вдигни бариерата.
- Сър, вашата снимка е закачена в будката и пише, че достъпът ви в базата е категорично забранен. – Сержантът говореше твърдо и настоятелно.
Е, добре. Беше време да си говорим откровено. Излязох от колата преди да реагира. Гледаше ме в лицето, а когато се измъкнах нацяло, очите му се спряха на вестника в лявата ми ръка.
Явно не ме считаше за опасен. Пристъпи по-близо и каза:
- Сър, напуснете базата. Не ме карайте да прибягвам до сила.
- Греъм, ще говоря точно една минута и ще си тръгна. Ако не си прекалено тъп ще уведомиш командващия базата, че трябва незабавно да се срещнем.
Не трябваше да му давам време да се опитва да мисли и продължих бързо:
- Аз съм ясновидец. Работих в проекта за далечно виждане над десет години. Колкото и да е секретен все си чул нещо за него, нали? Греъм, от тебе зависи дали искаш да продължим да работим заедно или да изхвърчиш, защото се правиш на прекалено старателен. Преди един месец бях уволнен, но напрегнах способностите си и спечелих джакпота на Пауърбол. Нося днешния вестник и снимка на моя фиш. Преди да си тръгна виж числата.
Заврях вестника и снимката на фиша в лицето му. Той изгледа стъклено и после отдтръпна глава.
- Сър, това което казвате може да е лъжа, а може и да не е. Аз си изпълнявам задълженията. Категорично ви нареждам да напуснете района на базата.
Нарочно държах вестника и снимката на фиша, така че да ги гледа. Сержантът беше наежен, а такива хора са наблюдателни и не пропускат нищо.
- Добре. Тръгвам си след десет секунди. Ще взема 500 милиона долара. И ще разкажа във всички телевизии за проекта за далечно виждане. И за това, че военните не могат да използват потенциала ми. Ти решавай, Греъм. Аз печеля при всички случаи. Освен това съм патриот. А ти, сержант, лоялен ли си? Можеш ли поне веднъж в живота си да помислиш вместо да изпълняваш?
Стъкленото лице на Греъм за момент се раздвижи, но после пак се вкамени. Всичко му звучеше невероятно. Но даже и един сержант е чувал за съкратени, които си отмъщават като разкриват военни тайни. Всичко, което се искаше от него бе да допусне до командващия човек, с който е работил дълго време в една база.
Свалих вестника и фиша и го погледнах в очите. Можех да провидя две предварителни отражения. В едното Греъм вадеше пистолета от кобура, започваше да крещи, че брои до пет и ще започне да стреля ако не напусна незабавно. В другото сержантът влизаше в будката и вдигаше телефона.
Какво ли щеше да реши?
Преди повече от десет години канидатствах за работа. Трябваше да решавам да решавам тестове, които не виждах. Изпитващият седеше на около метър от мен и държеше лист обърнат с гърба към мен. Аз трябваше да позная какви геометрични фигури са изрисувани на листа. Справих се. Наеха ме за програмата за далечно виждане. Заплатата беше добра.
Бачках от девет до пет. Трябваше предимно да рисувам. Летища. Космодруми. Ядрени установки. Нефтени инсталации. Предполагаеми местонахождения на издирвани. Понякога ми помагаха с размазани спътникови снимки. Друг път ми показваха, че моите резултати са по-добри от сателитните изображения.
Опитах се да използвам предварителните отражения и в цивилния живот. Опитах двайсетина игри на късмета. Спечелих не повече от четири или пет пъти. По десетина долара. От друга страна успях да предвидя няколко маловажни случки в живота си с учудваща яснота. Може би затова съм ерген.
Да работиш за правителството е готино. До момента, в който не ти обявят, че програмата за далечно виждане се прекратява. Нямах представа какво става. Може би напоследък съм показвал лоши резултати и това беше учтив начин да ме разкарат. Може би внезапно са решили, че проектът вече не е рентабилен. Но след като десет години съм бачкал за тях, можеха да ми преложат по-голямо обезщетение от една заплата. Или поне да ме преназначат на друго място.
Както и да е. В момента, в който останах безработен реших отново да напрегна ясновидските си способности. И първото, което ми хрумна не беше да си търся нова работа. Не. Реших да опитам с всички възможни игри на късмета. В крайна сметка щом държавата ми беше плащала десет години за да провиждам значи можех. Триех билетчета. Изпращах смс-и за телевизионни състезания. Купувах всевъзможни фишове. Правих го хаотично и без план. От девет до пет. В продължение на цял месец. Просто това беше моят начин да стрелям в тъмното.
И в крайна сметка уцелих. Веднъж. Петстотин милиона долара.


Статия от първа страница на „Ню Йорк Таймс”:
БЕЗРАБОТЕН СПЕЧЕЛИ ДЖАКПОТА НА „ПАУЪРБОЛ”
„Президентът Обама великодушно покани щастливеца на вечеря в Белия Дом...”

Статия от последна страница на „Лос Анджелис Таймс”
ПРАВИТЕЛСТВОТО ВЪЗОБНОВЯВА ПРОГРАМАТА ЗА ДАЛЕЧНО ВИЖДАНЕ
„От неофициални източници научихме, че десетки ясновидци за били поканени на тестове за да участват във възобновения и разширен Проект за далечно виждане...”

Популярни публикации