Вампирската тематика е толкова преексплоатирана, че е много трудно да се напише нещо ново по нея. С удивление открих, че Йон Айвиде Линдквист е успял да го направи.
Необикновеното в романа "Покани ме да вляза" е, че вампирите са изключително малко по света, толкова, че може би се броят на пръстите на ръцете. Абсолютно всички носфератуси страдат от угризения на съвестта. И голяма част от тях са склонни да сложат край на живота си:
"-Не. Тъй малко сме, тъй малко...Другото, което е неповторимо в тази книга е, че въпреки заглавието вампирката/вампирът Ели(ас) може да влезе без покана при своя приятел. Само че започва да му тече кръв от всички отверстия на тялото и от порите на лицето. Едва когато домакинът изрича приглашението, кръвотечението на носфератуса спира.
-Защо?
-Защо ли? Ами защото повечето се самоубиват, разбира се. То е ясно. Толкова е тежко, охоох. - Тя размаха ръце и изписка: - Ооох, колко мъртъвци тежат на съвестта ми."
Приятелството между Ели и Оскар е платонично и съвсем малко наподобява това на Бела и Едуард от "Здрач". Всъщност постройката и сюжетът на "Покани ме да вляза" по-скоро приличат на "Сейлъм'с Лот", а също така при добро въображение могат да се считат за доста сполучливо продължение на разказа "По едно за из път" от Стивън Кинг. Впрочем една от случките в романа е сериозна препратка към сцена с котки от филма "Сомнамбули". Освен това на няколко пъти е упомената книгата "Подпалвачката".
И всичко това е подправено с неподражаемия стил на Йон Айвиде Линдквист:
"Карлсон е толкова скучен, че в негово присъствие часовниците спират, ще му призлее от него още на втория ден.""Покани ме да вляза" е един от малкото вампирски романи с щастлив край. Носфератусът се доказва като смел, добър и целеустремен приятел.
Това е и финалната притча в тази книга - чудовището спасява човека от хората.
Купете "Покани ме да вляза" тук:
http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=488
Няма коментари:
Публикуване на коментар