Михаил Ахманов е литературният псевдоним на Михаил Сергеевич Нахмансон. Роден е през 1945 в Санкт Петербург (тогава Ленинград). Физик-теоретик и писател-фантаст. Завършва Физическия факултет на Ленинградския държавен университет, където завършва и аспирантура. Кандидат на физико-математическите науки. Член е на Съюза на писателите в Санкт Петербург и на Руския съюз на писателите. Печелил е професионалните литературни награди „Гогол” и „Александър Беляев”, златния знак на издателство „Ексмо” и почетния знак на Руската диабетична асоциация.
Въпрос: Вие сте активно пишещ писател с публикувани около сто книги. Как бихте се представили на българските читатели?
М. А.: Въпреки че съм на 68 години, аз съм млад писател, защото се занимавам с писане на художествена литература само от 23 години. От малък обичах научната фантастика, защото този жанр не ограничава фантазията на автора. Поради това е напълно естество, че станах писател-фантаст. От 1991 година започнах да превеждам от английски и то големи произведения: „Речен свят” на Фармър, „Драконовите ездачи на Перн” на Макафри, „Ленсманите” на Док Смит. След това написах около тридесет истории за Ричард Блейд и Конан Варварина и това бе добра школовка за мен. От 1995 година започнах да пиша свои романи. Към настоящия момент са излезли мои 15 научнопопулярни книги (от тях 10 книги за диабета) и 44 романа – фантастични, приключенски, исторически. Тези книги са с разнообразна тематика и сред тях има утопии и антиутопии, има голяма поредица в жанра на „космическата опера”, има романи на религиозна тематика, сатирични и детективски романи, романи за пирати, за Древния Египет и така нататък. Две книги съм написал в съавторство: „Капитан Френч или В търсене на рая” (с Кристофър Гилмър) и „Неприятели по разум” (с Хари Харисън). Пиша за възрастни читатели, поради което в произведенията ми обикновено има любовна линия и откровени сцени. Тиражът на моите научнофантастични книги е около два милиона, тиражът на книгите за диабета е повече от шестстотин хиляди и приблизително милион и половина е тиражът на книгите, които съм превел от английски. Не мога да причисля себе си към представителите на традиционната руска и още по-малко съветска фантастика. Аз съм учен, физик, и гледам на света от друга гледна точка. Интересуват ме не съдбите на конкретни страни и народи, а бъдещето на цялото човечество на Земята. На това съм се научил от своите учители: Станислав Лем, Робърт Хайнлайн и Филип Фармър.
Въпрос: Защо избрахте именно физико-математическото образование?
М. А.: Още като млад разбрах, че имам две дарби: Фантазията и умението да съчинявам истории и умения в точните науки. Двете дарби са скромни, не приличат на голям талант, но с каквото разполагам, това е. Избрах съзнателно физиката, а не литературата. Може да се каже, че тръгнах по пътя на най-слабото съпротивление. Проблемът е не само в това, че през съветските времена бе много по-лесно да се стане физик, отколкото писател, но имаше и още едно – решаващо! – обстоятелство. Исках да пиша така, както са писали Конан Дойл, Джек Лондон, Саймък, Харисън, да пиша фантастични и приключенски истории, да съм напълно свободен в избора на теми. В Съветския съюз това бе невъзможно. Поради това през 1967 година се дипломирах като физик, а с литература се захванах едва 25 години по-късно. Така сякаш имам два живота – първо в науката, после в литературата – и се смятам за щастлив човек.
Въпрос: Как преминахте от точните науки към писане на литература и преводи на фантастика?
М. А.: Бе плавен преход от тежък труд към също толкова нелек, но по-приятен. Писането, както и другите художествени дейности, спадат към свободните професии и това е чудесно, защото не трябва да губиш време за отиване на работа, не трябва да ставаш рано, не трябва да ръководиш хора и да отговаряш за тях. Седиш пред компютъра, пишеш, спомняш си как са те викали „на килимчето” пред директора и се усмихваш. Сега съм свободен. Никой и нищо не ми пречи да пиша онова, което душата ми иска.
В началото на деветдесетте години направих първите си преводи от английски, опитах вкуса на професията и продължих с това си занимание, без да прекратявам работата си в научния институт. След това започнах да пиша свои неща и в края на деветдесетте години бях приет в Съюза на петербургските писатели. По това време се простих с физиката и сега с наука се занимава синът ми. Постепенно създадох връзки с издателствата, така че с „Ексмо” си сътрудничим 18 години, а с „Невски проспект” и дъщерните му фирми – 13. Изясни се кръгът на интересите ми – приключенска, фантастична, историческа и научнопопулярна литература. Като цяло това бе плавен, еволюционен път и движейки се по него, съм много доволен. Надявам се, че и читателите ми също.
Въпрос: Писали сте романи за Конан Варварина. Вие обаче сте учен, а повечето от учените са рационалисти. Трудно ли Ви бе да навлезете в приказната вселена на Хауърд?
М. А.: Учените също са склонни към романтика и аз не съм лишен от този грях. Оказа се, че хайборейският свят ми е близък, и през 1995 – 1996 години написах с удоволствие няколко произведения за Конан. Смятам, че продължаването на започната от Робърт Хауърд поредица е голяма чест за мен, както и за авторите от Америка, Русия, Чехия, България и други страни, където и досега пишат за Конан. Това се превърна в добра литературна школовка за мен.
Конан Варваринът е един от най-популярните фентъзи герои в Русия и е трудно да си представим, че само преди 25 години не сме знаели почти нищо за него. Затова пък сега!... През 2006 или 2007 година издателите ме помолиха да напиша предговора на юбилейния сто и петдесети том на сагата за Конан на руски език.
Въпрос: В съавторство с Хари Харисън сте публикували романа „Неприятели по разум”, продължение на поредицата „Свят на смъртта”. Как се създаде фабулата на тази книга. Харисън участваше ли в това?
Язон дин Алт, героят от поредицата „Свят на смъртта”, е много ловък и хитър човек. Реших, че ще е интересно да се представи следната фабула: Той попада в плен на могъщи същества, които нахлуват в галактиката ни и искат да я завладеят. Естествено, тези нашественици искат да получат от Язон информация за човечеството, при което той е принуден да говори само истината (пришълците имат детектор на лъжата). Хитрият Язон казва истината по време на разпитите, но така, че агресорите са изплашени и решават, че е по-добре да са приятели с хората и да търгуват с тях, а не да воюват срещу тях. Освен това, той научава пришълците да играят покер и спечелва космическия им кораб.
Съавторството ми с Харисън бе съвсем формално, свързано с това, че издателството „Ексмо” закупи правата върху продължението на поредицата „Свят на смъртта” на руски език. След поредица от неуспешни опити издателството се обърна към мен и моят роман реабилитира този проект, защото читателите го приеха много ентусиазирано.
Въпрос: Какво можете да ни кажете за съвременната руска фантастика?
М. А.: Това е твърде обширна тема, за да рискувам да я опиша с кратък отговор, но все пак ще се опитам. Добре познаваме уникалния феномен, който аз бих нарекъл „златния век” на англо-американската фантастика. Приблизително същото се случи в Русия през 1990 – 2013 години – рязко нарастване на броя на книгите (повече от хиляда в година), появата на стотици нови автори и сред тях няколко десетки оригинални, големи писатели. Ще спомена поне няколко имена: Олди , съпрузите Дяченко (живеят в Украйна, но пишат на руски), Лазарчук, Лукяненко, Дивов, Громов, Рибаков, Лукин, Фрай , Успенски, Панов. Смятам, че произведенията на тези автори принадлежат не само на руската, но и на световната фантастика, и с течение на времето с тях ще се запознаете и в България. Темите на творчеството им са много разнообразни – фентъзи; космическа, социална, историческа фантастика; изследване на психиката на човека в необичайни ситуации и така нататък.
Фантастиката стана много популярен в Русия и много доходен за издателите жанр. Без съмнение това е свързано с рязката промяна на политическата ситуация в страната, защото се появиха възможности да се пише на теми, забранени при съветския режим. Това е добре, но както се случва винаги, това явление има и негативна страна – появи се цяла плеяда автори, които пишат за невзискателните читатели. Такива читатели има доста и в търговски план издателите са принудени да се ориентират към тях. В тази ситуация няма нищо ново, защото през „златния век” на англо-американската фантастика също е имало двадесетина изявени майстори, петдесетина добри автори и много стотици лишени от талант подражатели. Смятам, че с времето всичко ще си дойде на мястото, като достойните книги ще продължат да живеят, а плявата ще отиде в небитието.
Въпрос: Заедно с доктор Хавра Астамирова сте автор на много популярни книги за захарния диабет, което е необичайно за писател-фантаст. Можете ли да разкажете нещо за това?
М. А.: Да, разбира се.
Писателят трябва да разбира, че изпълнява важна социална мисия. Това е неизбежно, защото ние работим с Думи и нашите Думи стигат до стотици хиляди или до стотици милиони читатели. Великите писатели създават велики произведения, които предизвикват силни чувства и радват хората в продължение на векове. Но и ние, не толкова великите, трябва да осъзнаваме, че дар словото ни е дадено не само за развлечение на публиката с всякакви измислици, че трябва да направим нещо наистина полезно.
Аз съм болен от захарен диабет от 27 години и много мои приятели живеят с тази болест. В Русия болните от диабет са 5 – 6 милиона, а в света – около 300 милиона. Половината от нас вече щяха да са мъртви, ако Бантинг и Бест не бяха открили през 1921 година начин за производство на инсулин. Особеността на диабета е в това, че болният трябва да притежава огромен комплекс от знания за лекарствата, диетите, уредите и критичните състояния. Лекарите не успяват да обучат всички, поради което трябват хубави книги. До 1998 година книгите за диабета в Русия бяха недостатъчно и в тях не се казваше цялата истина, защото лекарите смятаха, че болните не трябва да бъдат плашени. Сега вече имаме такива книги, защото около петдесетина автори пишат постоянно и правдиво за хората, болни от диабет. Общият тираж на тези книги е повече от милион и от него шестстотин хиляди, както вече споменах, са книгите, написани от мен и моя лекар Хавра Астамирова. Медицинската наука не стои на едно място и поради това на всеки 4-5 години ние допълваме нашите книги с нова информация, като, на практика, това вече не са просто книги, а голям просветителски проект. Получаваме много писма от Русия, Германия, Америка, Израел, Австралия, Франция. Отговаряме на всички, помагаме със съвети и изпращаме книгите си, а понякога и лекарства. Смятам, че изпълнявам успешно социалната си мисия.
В допълнение към това ще напомня, че най-добрите писатели сред диабетиците са били Хърбърт Уелс и Жул Верн, които също са изпълнили социалната си мисия, създавайки фантастичния жанр. Освен това Уелс е основал и Британската диабетична асоциация.
Интервюто взе и преведе
Мариян Петров
Официален сайт на Михаил Ахманов:
http://akhmanov.ru/
Няма коментари:
Публикуване на коментар