Ритуали на съзряването - Октавия Е. Бътлър

Анотация
Акин, синът на Лилит Аяпо, прилича на обикновено човешко дете само на пръв поглед. Той е резултат от сливането на хората с извънземните оанкали – търговци на генетична другост, спасили Земята от гибел. Акин няма да задържи човешкия си облик задълго. Предстои му метаморфоза, която не само ще го промени до неузнаваемост, но и ще разкрие лицето на новите деца на Земята. Но не цялото човечество е готово да приеме това лице. В джунглите на променената планета има бунтовници, които правят всичко по силите си, за да запазят жива надеждата си за нормален човешки свят, чист от оанкали. Възможно ли е едно дете хибрид да намери своето място, или всичко е безвъзвратно изгубено?

Бътлър освобождава въображението, като смесва реалното с възможното.
„Юнайтед Прес Интернешънъл“

Октавия Бътлър е от онзи рядък вид писатели, които обръщат сериозно внимание на начина, по който човешките същества могат да работят заедно и един срещу друг, и прави това с изключителна убедителност.
сп. „Локус“

Автор
Октавия Естел Бътлър, често наричана „голямата дама на научната фантастика“, е родена в Пасадена, Калифорния на 22 юни 1947 г. В края на 60-те учи в Калифорнийския университет и посещава програма за творческо писане, водена от писателя Харлан Елисън. Първият й разказ е публикуван в антологията за научна фантастика „Клариън“ през 1971 г. Първият й роман „Patternmaster“ от поредицата „Patternist“ излиза през 1976 г. След публикацията и успеха на „Родство“ през 1979 г. Бътлър се отдава изцяло на писането. Печели наградата „Хюго“ през 1984 г. за разказа „Звуци“, а през 1985 г. новелата „Блъдчайлд“ печели освен „Хюго“, наградата „Небула“, наградата „Локус“ и наградата за най-добра научна фантастика на „Сайънс Фикшън Кроникъл“. Сред останалите книги на Октавия Бътлър се нареждат трилогията „Ксеногенезис, Притча за Сеяча“, финалист за наградата „Небула“ и сред десетте най-добри книги на „Ню Йорк Таймс“ за 1993 г. Продължението на романа – „Притча за Талантите“, печели „Небула“ през 1998 г. Октавия Бътлър умира в резултат на нелеп инцидент на 24-ти февруари 2006 г. на 58-годишна възраст.

Октавия Е. Бътлър - „Ритуали на съзряването“

Спомняше си много от престоя в утробата.
Докато беше там, започна да улавя звуци и вкусове. Не му говореха нищо, но ги запомни. Когато се появяваха отново, той ги забелязваше.
Когато нещо го докосваше, той знаеше, че е ново – ново преживяване. Докосването беше стряскащо в началото, след това – успокояващо. Проникваше в плътта му без болка и му носеше покой. Когато то се оттегляше, той се чувстваше изоставен, сам за първи път. Когато се връщаше, той бе доволен: още едно ново усещане. След като беше изпитал няколко от тези оттегляния и завръщания, той научи очакването.
Болката не научи, докато не дойде времето да се роди.
Можеше да усети и вкуси промените, случващи се около него – бавното завъртане на тялото му, след това внезапния тласък, натискът първо около главата, после по протежение на цялото му тяло. Изпитваше тъпа, далечна болка.
И все пак не се страхуваше. Промените бяха правилни. Беше им времето. Тялото му беше готово. Носеше се напред, избутвано от равномерен пулс, а от време на време докосването на познатия му спътник го успокояваше.
Имаше светлина!
В началото зрението беше пламък от шок и болка. Той не можеше да избяга от светлината. Тя стана по-ярка и по-болезнена, достигна максимума си, когато натискът изчезна. Нито една част от тялото му не беше свободна от острия суров блясък. По-късно щеше да си спомня за него като за горещина, изгаряне.
Внезапно то изстина.
Нещо заглуши светлината. Той можеше да вижда, но вече гледането не беше болезнено. Разтриваха тялото му нежно, докато той лежеше потопен в нещо меко и успокояващо. Не му хареса търкането. То караше светлината да се отдръпва и изчезва, а след това внезапно да става отново видима. Но това, което го докосваше и държеше, беше познатото присъствие. Беше до него и му помагаше да издържи на разтриването без страх.
Беше увит в нещо, което го докосваше навсякъде, освен по лицето. Не му харесваше това, колко много тежеше, но поне пречеше на светлината и не го нараняваше.
Нещо докосна лицето му от едната страна и той се обърна с отворена уста, за да го поеме. Тялото му знаеше какво да прави. Той всмука и бе награден с храна и с вкуса на плът, позната му като неговата собствена. За известно време мислеше, че е неговата собствена. Беше с него, откакто се помнеше.
Чуваше гласове, можеше дори да отличи отделните звуци, макар че не разбираше нито един от тях. Те улавяха вниманието му, любопитството му. Щеше да си спомня и за тези също, когато станеше по-възрастен и способен да ги разбира. Но меките гласове му харесваха, нищо че не знаеше какво представляват.
– Красив е – каза един глас. – Изглежда напълно човешки.
– Някои от чертите му са чисто козметични, Лилит. Дори и сега сетивата му са много по-разпръснати по тялото му, отколкото твоите. Той е... по-малко човешки от дъщерите ти.
– Предполагах, че ще е. Знам, че твоите хора все още се притесняват от човешко-родени мъжки.
– Те бяха нерешен проблем. Мисля, че вече сме го разрешили.
– Но сетивата му са наред, нали?
– Разбира се.