1.
Макар да беше напет рицар, точно сега сър Ланкстън изглеждаше омърлушен и приведен на седлото. Беше изминал няколко хиляди хвърлея на стрела от Желдеб – онзи странен град на границата. Прекара нощта в странноприемницата на сър Беван. Стана рано и си тръгна без шум. Погледите, с които го изпратиха бяха благодарственоомразни. Изразяваха следното: “Благодарим ти, че ни отърва от великаните, но те мразим защото си агартинец”.
Хората, които срещаше по пътя си, бяха предимно селяни и йомени. Мъжете го гледаха лошо, а жените изобщо не го поглеждаха. Не видя нито един странстващ рицар, с който да си поговори от сърце или да раздели трапезата си. В прочем в този край ако изобщо имаше рицари, най-вероятно първо щяха да го предизвикат на двубой, а победеше ли ги, щяха да избягат.
Рицарят от Езерото яздеше все така оклюмано. Поне черните доспехи не тежаха на коня му, понеже сър Беван ги откупи. Май по-скоро от благодарност, тъй като си промърмори под носа: “Сега трябва да намеря грамаден рицар, на който да ги продам”.
Срещу сър Ланкстън крачеха двама йомени. Не бяха ниски и кривокраки с грозни лица, и глави с неправилна форма, както гражданите на Желдеб. Изглеждаха съвсем нормални хора. Разговаряха и се смееха на висок глас. Одеждите им бяха тъмни, единия бе гладко избръснат, а другия имаше интересно подстригана брада – нещо като лента спускаща се от ушите почти до ъглите на устните му.
Сър Ланкстън вдигна забралото на шлема си, радостен да види хора, които говореха на родния му език и държащи се като агартинци.
Йомените се спряха и поздравиха.
Рицарят отвърна:
- Нека богиня Нейт ви дари със здраве.
По-ниският от йомените попита:
- Как се казвате, уважаеми рицарю?
- Зоват ме сър Ланкстън от Езерото.
- Аз съм сър Пърт, а това е сър Кормак. Вие ли сте доблестният рицар, който е убил двама великани в град Желдеб?
Сър Ланкстън се наежи. Май навлизаше в познати води.
- Аз съм. – рицарят се помъчи да го каже колкото може по-скромно, но май не му се удаде.
Сър Кормак беше по-възрастен от сър Пърт и носеше по-скъпи одежди. Очевидно бе, че малко се притеснява да заговори.
Въпреки това каза:
- Славни рицарю, ще помогнете ли и на нашия град Хамаз?
- Доколкото е според силите ми. - съгласи се скромно рицарят, но още повече се поизпъна на седлото.
- Знайте тогава, сър Ланкстън, че в гората Шубур недалеч от града ни се е заселил дракон. Отвлича крави и овце, после ги яде.
- Защо, в гората няма ли дивеч?
- Дивеч има, но драконът явно му се е наситил. Все по-често прелита към поляните извън града. Докато дойдат стрелците, изчезва, като отнася в гората по някое добиче. Опитахме се да го преследваме, но лесът е гъст. Още повече има много вековни дървета, зад които драконът се крие и от засада издиша огън върху нашите бойци. Доста от тях са зле обгорени. Никой вече не ще да преследва звяра.
Очите на сър Ланкстън светнаха. Ръката му стисна по-здраво волфтитановата дръжка на копието. Запита:
- Та къде казвате е град Хамаз?
Град Хамаз беше слънчев и имаше три огромни градини, всяка от които обладаваше фонтани, за радост на населяващите го. Не беше толкова близо до кралство Дилия, колкото град Желдеб. Макар, че и тук нерядко се виждаха хора с неимоверно къси крака и дълго тяло, на които главите бяха сплеснати отзад, та приличаха на поставки от будоар.
Двамата йомени заведоха рицаря в странноприемница “Елрад”, настаниха го на най-хубавата маса и прошушнаха нещо на съдържателя. Дойдоха и седнаха до Ланкстън. Едва сега той свали шлема и го сложи на масата пред тях. После ги огледа внимателно.
Сър Кормак имаше правилни черти и черна като смола чуплива коса. Сър Пърт беше с пълни устни и дебели бузи, косата му бе разделена по средата, рядка и закриваща ушите му. И двамата бяха шишкави. Но докато Кормак изглеждаше сякаш е глътнал няколко пъпеша, Пърт по-скоро беше отпуснат навсякъде като чувал за брашно. Йомените бяха веселяци и шегобийци, досега не бяха спряли да бъбрят и да се смеят.
Сър Пърт обяви:
- Рицарю, най-вероятно ще поискате да се изкъпете и да си починете преди да потърсите дракона. Казах на съдържателя и в момента ви приготвят йонния душ.
- Йонен душ?
- Имат в странноприемницата. Останал е от Първата епоха.
- Добре. Но първо да изпием по чаша вино.
Кормак рече:
- В този хан най-доброто пиене е еломитско вино. Ще поръчам една кана за наше здраве.
Сър Ланкстън се усмихна одобрително. Кормак поръча.
Вместо да изпрати слугата, съдържателят дойде и с обигран жест постави гарафа от плакристал на масата. Чашите бяха от същия минерал и рицарят не можа да се въздържи да не чукне леко едната с нокът и да се наслади на приятния и звън. Кормак наля виното и вдигнаха наздравица в чест на бог Бел.
Сър Ланкстън лукаво подпита:
- Уважаеми сърове, какви жени харесвате?
Пърт се усмихна похотливо:
- Аз обичам дебели жени. Където и да я хванеш – да ти се пълни шепата.
- А вие, уважаеми сър? – обърна се рицарят от Езерото към Кормак.
Йоменът се замисли за момент. Явно искаше да даде подходящ отговор. Ланкстън се възползва от паузата за да надигне чашата с чудесно еломитско вино.
Сър Кормак рече:
- Аз харесвам по-малки девойки. От тринайсет до седемнайсет годишни. След това погрозняват и вече за нищо не стават.
Стреснат от думите му, Ланкстън изригна фонтан от вино.
2.
Гората Шубур бе рядка към външната си част, но по-навътре се сгъстяваше. Сър Ланкстън все още виждаше пътеки и засега яздеше, но не знаеше дали няма да му се наложи да слезе от седлото и с меч да си проправя път през шубраците. Досега не се беше бил с дракон и се чудеше как да постъпи, когато го срещне. За всеки случай засили магнитното поле на щита докрай, нещо което обичайно правеше, когато влиза в люта и ожесточена битка. Надяваше се пламъците на звяра да могат да бъдат отразявани поносимо, колкото да не бъде изпечен или обгорен.
Рицарят навлезе навътре в гората и видя, че по-надясно дърветата се разреждаха, след това имаше поляна, а след нея – скалист хълм. Ланкстън тръгна към него.
Над хълма се рееше огромен силует. Рицарят продължи да язди, докато стигна подножието на скалите и тогава видя дракона. Звярът кацна на върха на хълма и отправи магнетичен взор към сър Ланкстън.
Чудовището беше огромно – поне пет пъти по-голямо от грифон. Люспите му имаха цвят на пясък. От шията нагоре леко избледняваха и придобиваха златен оттенък. Рогата на дракона бяха дълги половин човешки бой и бяха извити назад, а не напред като при биковете. Ланкстън се зачуди дали звярът може да мушка с тях или бяха само за красота, както гребена при петлите. Във всеки случай реши да не му предоставя тази възможност. Очите на монстера бяха с големината на човешка глава и напомняха змийските.
Докато Ланкстън наближаваше, драконът го гледаше втренчено. После внезапно избълва дълга струя огън. Замириса на нещо като изгоряла смола. Макар пламъкът да не го достигна, рицарят почувства жегата. Боецът спусна забралото на шлема. После хвана копието в надхват, а не както обичайно го държеше на турнир – отдолу. Искаше му се да има поне няколко леки метателни дротика от хролибден. Можеше да поиска четири-пет и йомените щяха да му ги дадат, беше сигурен. Отиваше на бой заради тях, не за свое удоволствие.
Дротиците обаче не бяха рицарско оръжие, а Ланкстън беше рицар и в костите, и в кръвта си. Затова не можа навреме да се сети за тях.
Драконът изпляска с криле и напрегна краката си. Готвеше се да полети.
Сър Ланкстън слезе от коня и го плясна силно по задницата с дръжката на плазменото копие. Искаше добичето да е встрани от битката за да не пострада.
Драконът излетя.
Рицарят се затича към него.
Звярът прибра криле и се спусна надолу – досущ като нападащ орел. Само че трийсетина пъти по-голям.
Рицарят свали щита, както се беше засилил и метна с всичка сила плазменото копие. После се хвърли на земята и започна да се търкаля.
Драконът издиша огнена струя. Тя не уцели Ланкстън с няколко стъпки, но тревата до него почерня. После рицарят видя как драконът не можа да се задържи във въздуха и кацна неумело. Плазменото копие бе пронизало лявото му крило. Боецът активира меча си, взе отново щита и се засили към падналия звяр.
Чудовището се окопити и успя да се изправи на крака. Опита се да излети, но не можа. Отново блъвна огън към връхлитащия рицар.
Сър Ланкстън се прикри с щита и удари почти на сляпо с плазмения меч. Драконът изрева.
Рицарят изруга и пусна нажежилия се щит на земята, след като опари ръката му. Започна да обикаля врага, опитвайки се да го достигне с меча си. Чудовището бе получило лека рана в гърдите от удара с меча, а волфтитановата дръжка на копието бе заседнала в крилото му. Звярът бълваше пламъци, от които рицарят отскачаше навреме. Сър Ланкстън обаче не успяваше да го достигне с меча.
Наоколо засмърдя на опърлена земя.
Драконът беше тромав заради двете получени рани, но не чак толкова, че рицарят да успее да го удари.
Сър Ланкстън си каза, че е срещнал достоен противник.
Битката продължаваше. И двамата се задъхваха силно. Не успяваха засега да се наранят, но стигаше само някой да се умори дотолкова, че да стане по бавен... Или пък да направи грешно движение....
Тогава драконът спря да изригва огън и проговори:
- Пощади ме, рицарю, или поне спри за малко да си отдъхнем.
- Кому е нужен един дракон? – излая Ланкстън. - Рано или късно ще отпаднеш и ще ти отрежа главата. Кой друг освен мен ще може да се похвали с подобен трофей пред краля?
- Спри да поговорим ти казвам. Нищо лошо не съм ти сторил.
- Кому е нужен един дракон? Ако те пощадя, ще продължиш да нападаш добитъка. Ти си зла твар – непотребна и вредна. Ако те убия никой няма да заплаче.
- Не си ли чувал, че някои от най-мъдрите дракони провиждат бъдещето? Убий ме и до десет дена, и ти ще умреш.
Сър Ланкстън имаше склонност да усилва яростта си по време на битка. Колкото повече гняв събираше, толкоз повече сила му идваше. Това му позволяваше да издържа докрай по време на тежки битки. Докато не види всичките си противници смазани и съкрушени.
Сега обаче не се чувстваше кой знае колко разярен. Драконът беше прав – лично на него не му беше направил нищо лошо. Освен това се сети за град Желдеб. Там го мразеха задето беше по-висок и по-силен от тях. Защото главата му не беше крива, лицето – грозно и понеже не се оригаше гръмовно, колчем сложи залък в уста. “Не можеш да мразиш някой, само за това, че е различен от теб”, каза си рицарят.
Сър Ланкстън свали меча и се отдръпна. После предпазливо се доближи до лежащия на земята щит. Вече бе изстинал и рицарят го вдигна с лявата си ръка. През цялото време дебнеше чудовището. Да не го изненада.
Драконът подпря на земята опашката си, увенчана с двуостър шип. Задъхваше се, но от устата и носът му излизаше все по-малко дим. И никакъв огън. Попита:
- Какво искаш от мен? Защо ме нападна?
- От близкия град Хамаз ме помолиха да унищожа чудовището, което им отвлича кравите и овцете. Мислех, че това е добър повод да спечеля слава. Не знаех, че ще е толкова трудно. – призна рицарят.
- А на мен ми беше омръзнало да ям горски дивеч. Пък и взе да намалява. Затова реших да отвлека малко добитък. Не знаех, че ще вдигнат толкова шум и ще почнат да се оплакват. Освен това тукашните рицари са страхливи и бягат само като им дъхна.
- Не можеш да продължаваш да отвличаш крави и овце. Не се знае кога ще попаднеш на някой като мен.
- Добре. Нека ми зарасне крилото и отлитам към родното си кралство. Имаш ли нещо против да полегна? - Оранжевите очи на дракона гледаха хипнотизиращо. Но не излъчваха притворство.
- Легни. Аз пък ще поседна. – Ланкстън се настани малко косо срещу чудовището. Без да изпуска оръжието. Ако случайно звярът се опиташе да го изненада със струя пламък, щеше да успее да вдигне щита и да отскочи. – Не знаех, че вие драконите обладавате кралство.
- Имаме си. Казва се Дрейгана. Само, че аз съм странстващ дракон. Търся приключения.
- Виж ти. Аз също.
Драконът тежко се отпусна на земята, подвивайки предните крака под гърдите си. В този миг изобщо не изглеждаше страшен. Просто един чудат звяр, малко по-различен от останалите. Попита:
- Ако се закълна никога повече да не отвличам крави и овце... И да си отида в най-скоро време. Ще ме оставиш ли на мира?
- Да. Но съм свикнал когато победя някой, той да изпълни клетвата си. Иначе рано или късно го намирам. И му отрязвам главата. За назидание.
Драконът го погледна внимателно и рече:
- Ти си прям и честен човек. За съжаление такива като теб във вашето кралство Агарта са толкова на брой, колкото и драконите.
- Това колко значи?
- В нашето кралство Дрейгана сме хиляди. Но в Агарта има не повече дракони, отколкото на пръстите на двете ти ръце.
Сър Ланкстън беше повече любознателен, отколкото мнителен. Поинтересува се:
- Какво искаше да кажеш с това, че ако те убия, самият аз ще умра, докато изтекат десет дни?
- Аз съм тайновидец. Думите, които изрекох означават точно това, което чу.
Рицарят се замисли. Беше се разкривал пред прекалено много хора и с изключение на четирима или петима, всеки на когото беше споделял, използваше наученото за да му навреди.
“Дали да се доверя на дракона? Не би трябвало да го мразя, само защото някой ми е казал, че е лош. Или защото е различен.”
- Драконе...
- Името ми на вашия език би звучало като Пеадар. – прекъсна го звярът.
- Добре, Пеадар. Сега внимателно ще извадя копието от крилото ти. Не искам да ме нападаш през това време. Защото ако не успееш да ме овъглиш, ще те насека на парчета и ще си запазя главата за трофей.
- Съгласен съм, рицарю. Как да те наричам?
- Аз съм сър Ланкстън от Езерото.
- Ланкстън, извади копието и си тръгни. Обещавам, че докато раната ми зарасне и пак мога да летя, няма да нападам градския добитък. Нещо повече. Ще отлетя за моето кралство. Ти никога няма да ме видиш или чуеш, освен само един път. Когато ще ти бъда нужен.
Рицарят се усмихна.
- Кълна се в бог Луг, чудно ми е кога би ми потрябвала помощта на един дракон? Но тъй като не си убивал хора, а само домашни животни, заслужаваш пощада.
Сър Ланкстън остави меча и щита на почернялата земя и се приближи до чудовището. Деактивира плазмения връх на копието. После извади волфтитановата дръжка от крилото на звяра. Стараеше се да действа така, че да причини колкото се може по-малко болка.
Чудовището изтътна:
- Благодаря ти, Ланкстън. Ще ти се отплатя веднага, щом наистина изпаднеш в беда.
- Когато съм в неволя, разчитам на верния си меч и на мишците си. Но и аз ти благодаря за добрите думи. Още нещо. Искам, докато зарасне крилото ти, да се криеш. След това отлитай, там където мислиш да ходиш. Но гледай да е наистина далеч от тук. Защото мисля, като се върна в Хамаз да кажа, че съм те наранил смъртоносно.
- Разбирам. Срамота е да се върнеш и да кажеш, че не си ме намерил. А инак името ти ще се покрие с още слава.
- Да. Затова не искам никой жив човек да те вижда повече по тукашните места. А и в цялото кралство Агарта също.
- Добре. Щом се излекувам, веднага отлитам към Дрейгана. Но ако ми се удаде възможност да върна дълга си към теб – ще ти помогна.
- Добра слука, Пеадар.
- На добър път, Ланкстън.
3.
Сър Ланкстън яздеше към Талиезин и беше уморен, прашен и потен. Беше му скучно, а и никой не искаше да го предизвиква на двубой. Колкото се приближаваше към столицата, толкова повече рицари го разпознаваха и почтително го поздравяваха. Учудващо, но някои го назоваваха “Убиецът на великани”, а други “Поразителят на дракони”. Незнайно как, мълвата за приключенията му го беше изпреварила.
“Аз съм един наистина странстващ рицар”, каза си Ланкстън. Жадуваше за двореца. Искаше да се изкъпе в йонна вана, после да лежи в разкошна постеля и някоя благородна дама да масажира мускулите на морното му тяло. Искаше отлежало вино в позлатен бокал.
Родният му замък Карт не можеше да предложи същия разкош, на който се радваше в столицата. А и му беше интересно да види бойните си другари, поне някои от тях. И крал Аонгус, разбира се. Чудеше се как се справя кралят без негова помощ. Доколкото беше чул по пътя, народът го славеше.
Някаква огромна сянка падна върху пътя. Ланкстън вдигна глава, но видя само черна точка, която бързо се смаляваше в небето.
“Ако това беше Пеадар, крилото му трябва да е зараснало. Чудно ми е само дали ме следва, или просто лети към родното си кралство?”
Пред стените на Талиезин бяха опънати шатри, тенти и палатки. Ланкстън сръчка коня да върви по-бързо.
“Ако е турнир, ще пропусна първия ден. Искам да си почина”, каза си рицарят.
Един много нисък човек облечен в черна камизола приближи към Ланкстън. Бе висок не повече от четири лакътя, гледаше лошо, а брадата му бе избръсната навсякъде освен около устните и приличаше на катанец.
Джуджето се поклони ниско. Рече:
- Уважаеми, сър Ланкстън, за мене е чест да ви приветствам и да ви поканя да уважите кралският пир.
- Пир ли? Защо е пред стените на града? Защо не е в двореца? – учудено попита Ланкстън.
Джуджето обаче го беше загърбило и бързо ситнеше към множеството палатки и шатри, оставяйки след себе си аромат на благовония и парфюми..
Ланкстън продължи в същата посока. Искаше да разбере какво става. Кралят имаше толкова хубав дворец, а пируваше на открито?!
В средата на лагера имаше огромна шатра, а пред нея се вееше стяг. Гербът на него изобразяваше шест златни грифона в полет. Знамето на крал Аонгус Сиксгрифин.
Ланкстън внимателно омота поводите на коня на дървения коневръз пред шатрата. Двамата стражи застанали на входа бяха въоръжени с гадерфии. Гледаха строго. Сър Ланкстън свали шлема си и го закачи на седлото на коня. Понечи да влезе.
Единият от стражите тръгна да сваля гадерфията си, но другият го възпря с думите: “Пусни го, това е сър Ланкстън”. Младият страж ахна и почна да оглежда рицаря все едно е срещнал великан, който се храни с човешко месо.
Рицарят влезе. Отвън се чу: “Вярно ли бе, щях да направя последната грешка в живота си? Най-после видях Белият рицар.”
Вътре имаше огромна правоъгълна дъбова маса, около която седяха най-малко петдесет рицари. Кралят и красива млада жена с корона на главата седяха в началото на трапезата на златни тронове, обковани със скъпоценни камъни. Виночерпци сновяха насам-натам и предлагаха отбрани апетитно ухаещи ястия и напитки. От дясната страна на краля върху орехов стол със сребърна обковка седеше брадат достолепен мъж с мъдри очи.
“Крал Аонгус се е оженил”, на мига съобрази Ланкстън. “Наел си е и придворен магьосник, ако не ме лъжат очите.”
Кралят видя Рицаря от Езерото и се изправи. Приветства:
- Поздравете най-напетият рицар в кралството. Кажете добре дошъл на сър Ланкстън!
Множеството благородници и рицари се изправиха и гръмовно отдадоха почит. Само синовете на лорд Гаетанус и неколцина седнали до тях, помахаха в посока на Ланкстън и продължиха да ядат и да пият.
Сенешалът сър Анверенк Шеговити, донесе стол и понечи да го сложи отдясно на краля. Само че новият дворцов магьосник не искаше да се мести. Кралицата каза:
- Настанете го отляво на мен, сър Анверенк.
Сър Ланкстън се здрависа с краля и целуна ръка на кралицата. Едва тогава седна на трапезата.
“Кралицата. Не зяпай така кралицата”. Ланкстън се помъчи да се съсредоточи върху чашата с вино, която му наля сенешала.
Кралицата. Когато се бе изправила за да направи реверанс, Рицарят от Езерото видя, че е висока. Фигурата и беше по-стройна, и по-стегната отколкото на почти всички жени които познаваше. Веждите и приличаха на черни дъги. Очите и напомняха тъмни пещери, в които можеш да се изгубиш. Косата и бе черен водопад.
Кралицата.
Сър Ланкстън вдигна бокала с вино и се опита да гледа само към него. Беше позлатен. Рицарят го разклати и вдъхна благовонието на лулубейско вино. Понечи да отпие.
Тогава сякаш отдясно на него зазвънтя арфа. Един прекрасен глас тихо каза:
- За ваше здраве, уважаеми сър!
Ланкстън се обърна и погледна към кралицата. Черните и очи го гледаха подканващо.
Рицарят от Езерото каза:
- За здравето на новата ни кралица!
Гласът му обаче не беше от слабите. Поне половината от седящите лордове и рицари го чуха и вдигнаха тост за здравето на кралица Джорджиана.
Крал Аонгус изчака възгласите да стихнат и пируващите да отпият от чашите. Не малко от тях ги изпразниха до дъно на един дъх.
- Уважаеми лордове... – започна кралят. – Вчера от кралство Балх пристигна магьосник. Лично върховният владетел на Балх – каан Маркус ни го изпраща да ни служи една година и един ден. Но докато слушахме съветите му, ние решихме да го задържим в двора дотогава, докато сам реши да си отиде. Ние ще се погрижим всички негови желания да бъдат изпълнявани и на него да не му се иска да си ходи. Да пием за здравето на Фермин!
Само роднините на краля и най-близките му приятели приеха възторжено тази напивка. Изглежда магьосникът не се радваше на голяма почит в двора. Но пък беше тук само от два дни.
Ланкстън се обърна наляво и заговори сенешала сър Анверенк:
- Защо не сме в двореца? Искаше ми се да лежа в разкошно ложе. А ние празнуваме навън все едно сме излезли на лов за дивеч.
- Вината е на новия магьосник. – отвърна Анверенк. Избягваше да поглежда към Фермин. – Решил е че в Тронната зала ще има нова маса със странна форма. Къно снощи вкара петима дърводелци там и им даде чертежи, лично изрисувани от него. Досега нещо режат и оформят, не пускат никой да влезе в двореца.
Магьосникът Фермин внезапно се наведе и зашепна нещо на краля. Аонгус кимна одобрително.
Магът се изправи. Рече:
- Уважаеми лордове и сърове, искам да предложа на вашето любезно внимание най-силното питие, направено в кралство Балх! Нарича се кария.
Пируващите се оживиха. Един як виночерпец донесе кожен мех с размерите на тирглиган.
Фермин предупреди:
- Почтени благородници, искам да ви помоля да не наливате повече от един пръст в чашите, тъй като карията е силна.
Лорд Гаетанус и четиримата му сина смело напълниха чашите си с не по-малко от три пръста. Ланкстън, Аонгус и Джорджиана си сипаха колкото беше казал магьосникът. Още десетима от по-буйните или повече привикнали на пиене рицари също си наляха.
Аонгус вдигна напивка за запазване границите на кралството и победата над всички врагове. Настроението рязко се повиши.
Гаетанус и синовете му излочиха бокалите си до дъно. След това отпиха по малко бира, тъй като усещаха огън в устите си.
Ланкстън пийна съвсем мъничко. Карията май се правеше от грозде. Вкусът и беше приятен, но парлив. Случайно погледна кралицата и видя, че тя го зяпа съвсем открито. Пак си наложи да се обърне към сър Анверенк Шеговити.
Сенешалът гръмко разказваше виц:
- Тогава ковачът казал: “Уважаеми сър, изпълних поръчката ви. Само че... малко ми е неудобно да попитам. Жена ви е най-грозната в цяла Агарта. Защо искате да и сложите девствен пояс? А сър Артемъс се троснал: Добри ми ковачо, за да мога след една година като се върна от похода да и кажа, че съм изгубил ключа!”
Буен смях се изтръгна от дузина гърла. Един или двама се задавиха. Сътрапезниците им почнаха да ги тупат по гърбовете и да им подават чаши.
Ланкстън изчака да затихне кикота. После попита Анверенк:
- Кои са тези двама рицари, които така добре се погаждат със синовете на Гаетанус?
- Те са от кралство Ибла. Никой не ги познава, а и аз не запомних имената им. Говори се, че са едни от най-могъщите и опитни рицари в тяхното кралство. Спечелили са доста турнири там, доколкото чух.
Сър Ланкстън огледа двамата непознати рицари. Така, както бяха седнали се опита да прецени по дължината на ръцете и торсовете им колко са високи. Единия май беше само два пръста под неговия ръст, а другият определено беше нисък. И двамата имаха широки рамене. Бяха мургави, чернокоси и чернооки. Даже малко си приличаха в лицата. По-едрият имаше грубовати отблъскващи черти. По-ниският беше симпатичен, даже се държеше със самочувствие на красавец и отвреме на време стрелкаше с поглед кралица Джорджиана.
Галанти, Гатеру, Гелхорн и Грийнлий – синовете на лорд Гаетанус, доста се бяха развеселили и поискаха меха с кария. На тях си сипаха съвсем мъничко, но напълниха чашите на мургавите рицари от Ибла чак до ръба.
Лорд Гаетанус погледа към Ланкстън и предизвикателно рече:
- Сър Ланкстън, вие почти не пиете. Да не би да се притеснявате да се отпуснете в присъствието на толкова много благородници?
- Не, уважаеми сър, просто не обичам да се напивам. Оставям това занимание на глупаците. Все пак за ваше здраве ще изпия една пълна халба с хуритска бира.
- Славни рицарю от Езерото, позволете на виночерпеца да ви напълни от мяха с кария. Синовете ми и техните приятели харесаха балхарското питие, значи и на вас ще ви допадне.
Едно от любимите неща на лорд Гаетанус беше да раздава щедро чужди дарове.
Сър Ланкстън кимна на виночерпеца. Той му препълни чашата.
Лорд Гаетанус побърза да вдигне тост в чест на бог Тевтат. Пируващите се забавляваха и радушно приеха наздравицата. Повечето не можеха да разберат дали присъстват на помирение. Или лордът се опитваше да напие най-напетия боец, та Ланкстън публично да опозори името си.
Рицарят от Езерото знаеше, че благодарение на здравия си организъм може да изяде и изпие повече от който и да е. Обаче го правеше само два-три пъти годишно – на най-големите празници.
Пититето кария пожъна голям успех. Двамата рицари, седящи до синовете на лорд Гаетанус бяха толкова развеселени, че не разказваха, а просто крещяха за своите бойни подвизи. Дори твърдяха, че в целия двор на Агарта няма воин, който е способен да им излезе насреща. Крал Аонгус се загледа в двамата рицари-иноземци, чудейки се на нахалството им.
Сър Ланкстън също изпи доста от балхарското пиене. След няколко чаши се усети, че държи под масата ръката на кралица Джорджиана. Тя леко се отдръпна и само с устни му каза: “Това е знакът на моята любов”. В ръката на рицаря остана златен пръстен с инкрустиран камък. Той бързо погледна надолу и се изчерви. Скъпоценният камък в пръстена май беше сапфейрос. Ланкстън побърза да го прибере, чувствайки се неудобно. Опитваше се да гледа някъде настрани и тогава погледът му срещна очите на рицарите от кралство Ибла.
4.
Крал Аонгус усещаше как настроението сред пируващите неимоверно се покачва. По-голямата част от рицарите и лордовете гръмко крещяха без да си дават труд да слушат събеседниците си. Кралят бе пил най-малко от всички, а беше и прозорлив. Изпрати сър Анверенк Шеговити да повика двамата стражи, които седяха отвън и бдяха никой да не смущава кралския пир. Сега пак щяха да правят същото, само че щяха да стоят от вътрешната страна на шатрата. Аонгус забеляза, че двамата рицари от кралство Ибла гледат лошо сър Ланкстън. Рицарят от Езерото им отвръщаше, а неговият поглед, когато се ядосаше, наистина караше човек да му се разтреперят колената.
Аонгус викна един виночерпец и го прати да повика колкото намери стражи и мечоносци.
Кралят се пресегна, почти легна върху Джорджиана и хвана рицаря от Езерото за дясната китка.
Нареди полугласно:
- Ланкстън, престани веднага!
Рицарят рязко се освободи и дръпна стола си половин стъпка назад от масата.
Процеди злобно:
- Никой не може да ме гледа така!
Аонгус трескаво мислеше как да прекрати назряващата свада.Да вдигне напивка или просто да им изкрещи своята кралска заповед.
Никой гост от друга държава не бе нападан на негов пир досега. Но и никой чужденец не си бе позволявал да нападне агартинец по време на кралско веселие.
Кралят усещаше как по-трезвите и по-враждебно настроени към него лордове, барони и дукове чакат повод да оттеглят васалната си клетва и да отцепят своите владения от кралството.
Беше страшно да се гледа към сър Ланкстън. Не беше станал от стола си, не беше мръднал дори, но приличаше на статуя на омразата. Бе отправил взор към двамата рицари от кралство Ибла, без да помръдне поглед и без да мигне. Аонгус можеше да се закълне, че откак познава Ланкстън го е виждал да мига като всички останали хора. А сега рицарят от Езерото беше по-страшен от змия, дебнеща плячката си.
Тогава през входа на шатрата започнаха да влизат стражи с гадерфии и ромфеи, и бойци от пехотата, носещи мечове. По-младите се вцепениха, щом видяха лицето на сър Ланкстън. Но по-опитните вдигнаха оръжията си и зачакаха знак от Аонгус.
Кралят вдигна дясната си ръка с възпиращ жест.
Внезапно по-едрият от рицарите чужденци взе един обикновен алтанталов нож, който досега бе стоял забит в печен бут от тирглиган.
Лорд Гаетанус се усмихна и доволно въздъхна. Досега бе говорил на рицарите от кралство Ибла лоши думи срещу сър Ланкстън. И умело им бе доливал кария в чашите.
Чужденецът мощно хвърли ножа по рицаря от Езерото.
Сър Ланкстън го улови пред лицето си и със същото движение го заби в дървената маса пред него. Дръжката му затрептя.
Кралят махна на стражите. Докато помръднат, сър Ланкстън връхлетя върху чужденците от Ибла. Движеше се с дразнеща окото пъргавина. А бе изпил доста повече от който и да е на масата с изключение на двамата чужденци.
По-едрият рицар, който беше хвърлил ножа, се изправи и в същото време събори стола зад себе си. Сър Ланкстън вече бе успял да се доближи косо към него и го удари с отворена ръка по врата. Чужденецът припадна още във въздуха.
По-ниският рицар успя да се извърне към рицаря от Езерото. Посегна с юмрук, но Ланкстън хвана китката му и го прасна силно по шията с ръба на дланта си. Рицарят от кралство Ибла се изпружи в несвяст и повече не помръдна.
Дръжката на забития нож още трептеше, когато Ланкстън се върна, придърпа стола и седна на мястото си.
До края на веселбата рицарят от Езерото пи само кладенчова вода.
5.
Ланкстън спеше дълбоко, облечен в бяла памулена риза и шорти. В пристъп на предпазливост бе натрупал всички части на бронята си пред самия вход на шатрата. На една ръка разстояние от ложето му лежеше верният му меч.
Внезапно някой се препъна във всичките нараменници и налакътници, събори шлема поставен най-отгоре, и сам падна върху бронята. Чу се тихо охкане и после ругатня.
Подобно на разбудена пантера Ланкстън рипна от постелята си. Взе плазмения меч и тихо се промъкна до ъгъла на шатрата най-отдалечен от входа.
Едно плазмено копие изсвистя и се заби в ложето, където бе спал преди малко. Падналата върху бронята фигура се изправи, отдръпна се и след нея влязоха още няколко. Върховете върху волфтитановите дръжки на копията им светеха.
Ланкстън разпозна синовете на лорд Галанти, а също и двамата рицари-иноземци, които бе набил на пира тази вечер. Рицарят от Езерото се изуми от това нагло нападение и се приготви да се брани.
И тогава се чу плясък на мощни криле някъде отвън. Една грамадна черна сянка сграбчи шатрата и я вдигна във въздуха. Смаяни, Ланкстън и неговите нападатели неволно вдигнаха погледи нагоре.
Лунните лъчи осветяваха люспите на един дракон и ги оцветяваха в различни цветове; крилата му лъщяха червени като мед, коремът му светеше в злато, а краката му изглеждаха като изляти от сребро. Очите му светеха гневно, от мордата му излизаше пламък, а от носа – бял дим.
Драконът хвърли шатрата върху нападателите, но без да я пуска. Замота палатката върху нощните мародери и ги оплете. После наведе глава, затвори уста и само през носа леко издиша огън. Шатрата се подпали на две места.
Галанти, Гатеру, Гелхорн, Грийнлий и двамата иноземни рицари бяха изтървали копията на земята в чутовния си уплах. Започнаха да крещят и да псуват, да се блъскат, да викат, и да се препъват. Горящата върху тях шатра и крясъците им разбудиха целия лагер.
Сънени рицари, оръженосци, стражи, слуги и благородници тръгнаха към палатката на сър Ланкстън за да видят какво става.
Рицарят от Езерото успя да намери бричовете си и бързешката ги нахлузи. После вдигна глава нагоре за да благодари на дракона.
Пеадар вече се вдигаше с мощни тласъци на крилете в обсипаното с искрящи звезди небе.
Драконът се бе смалил до размерите на орел, когато се обърна и увисна на фона на пълната луна. Гръмовно изрева:
- КОМУ Е НУЖЕН ЕДИН РИЦАР?
споделяне на връзка
