Таня не можеше да си обясни приятелството между мъжа си Стенли и Дейвид Робинс. Чуваха се по мобилните веднъж на петнайсет-двайсет дена. Срещаха се още по-рядко. Веднъж на два-три месеца. И въпреки това достатъчно бе Стенли да се обади и Дейвид пристигаше. Независимо на какво разстояние е бил от тях в момента на позвъняването. На всичко отгоре Стенли молеше Дейвид за услуги каквито не би поискал от баща си или дори от брат си.
Таня си спомняше как веднъж попита:
- Стенли, когато се пренасяхме от моя в твоя апартамент защо трябваше да разкарваш Дейвид от 170 мили да ни носи мебелите? Можехме просто да наемем хамали…
Стен вдигна рамене и каза:
- Не се бяхме виждали с Дейвид отдавна. Той е силен за трима. Освен това така сме свикнали.
Таня по принцип не разбираше мъжкото приятелство. Но такова като между мъжа и и Робинс не беше виждала. Веднъж когато Дейвид беше в тях на гости и гледаше телевизия, Стенли отиде в антрето и му излъска обувките!
Мъжът и бе среден на ръст, слаб, но много жилав и с широки рамене. Имаше деликатно и симпатично лице, замечтани кафяви очи и привлекателна усмивка, която обаче лесно можеше да премине в ехидна. Стен не бе доволен от това, което му бе останало за покрив и тайно считаше че главата му прилича на четка за коса. Поради тази причина имаше много и най-различни шапки.
Дейвид Робинс бе висок шест фута и три инча. Бе грамаден и често му се налагаше да влиза странично през някои врати. Имаше грубовати черти на лицето, но очите му излъчваха нечовешка интелигентност. Обичаше да се смее, знаеше хиляди шеги, и постоянно измисляше нови закачки и каламбури. Имаше връзки с много жени. Понеже бе ерген след всяка приключила авантюра се оплакваше на Стенли.
Таня би се притеснила, че Дейвид може да каже на съпруга и да я зареже. Стига Робинс да не беше такъв кротък, забавен и естествен добряк. Ето защо в редките случаи, когато Дейвид им идваше на гости. тя се държеше с него непринудено и мило. Познаваше го поне дотолкова, за да знае, че той я одобрява за жена на Станли.
Въпреки това и беше любопитно. Веднъж попита мъжа си:
- От колко време се познавате с Дейвид?
Той вяло отвърна:
- Знам ли? От двайсет и пет-трийсет години.
Стенли беше на трийсет и седем, а Дейвид на трийсет и четири. Таня живееше заедно с мъжа си от две години и тепърва се опитваше да проумее тяхното другарство.
Стенли не звънеше на Дейвид няколко седмици, но понякога ако останеха с нея до късно и пийнеха малко уиски решаваше да му се обади. В началото Таня възразяваше весело:
- Стенли, ти си луд! Как така ще го безпокоиш по малките часове?
- Това е Дейвид. – обясняваше мъжът и. – Мога да му звъня когато си поискам.
След което Стенли набираше Дейвид. Робинс понякога спеше, понякога не, но никога не се сърдеше. Говореха си десетина минути, после мъжът и затваряше.
От друга страна Дейвид също понякога молеше Стенли за услуги. Веднъж му звънна да дойде да го вземе от триста мили, понеже попаднал на литературна сбирка, на която му било скучно. А не му се чакало автобус.
Таня чу разговора между Стенли и Дейвид. Мъжът и по принцип си говореше свободно по телефона пред нея. Както се бе залисала пред компютъра и чу Стенли от кухнята да говори с пълна уста:
- Дейвид, брат ми има някакви проблеми. Ще отидеш ли да ги оправиш?
Не можеше да чуе отговора на Робинс, но и стана интересно и се заслуша.
- Да в Европа. Той ще ти плати пътните.
Кратка пауза.
- Добре. Той ще те посрещне на автогарата.
Стенли явно затвори, понеже се чуха стъпките му. Таня се направи, че е втрещена в компютъра. Знаеше, че не обича да говори за брат си. И да го разпитва нямаше да и каже нищо. Или щеше да се измъкне с уклончив отговор.
Таня не знаеше почти нищо за Джордж, брата на Стенли. Беше го виждала само веднъж, когато им плати екскурзията до местата където бе сниман “Междузвездни войни” в Тунис. Джордж бе по-големия брат. Бе на около четирийсет, но изглеждаше десет години по-млад. Твърдеше, че е художник. Беше гладко избръснат с неестествено бяло лице и писклив женски глас. Обличаше се със страхотно скъпи дрехи на италиански моделиери. Часовникът му също изглеждаше от висок клас. Опитваше се да говори предимно за известни художници и картини. Но когато темата на разговора се променяше веднага си личеше, че е много компетентен по най-различни теми.
Дейвид се бе нахранил на летището за сметка на Джордж Картър. Не яде толкова много, че да му се доспи, но достатъчно за да се почуства отпочинал, силен и свеж. Сега пътуваха в чисто новото тъмносиньо БМВ на Джордж. Дейвид се чувстваше неловко заобиколен от кожа и махагон, които миришеха великолепно, а освежителят излъчваше някакъв неопределим, но приятен аромат на цитрус.
Дейвид попита:
- Джордж, не бием ли на очи в тази кола?
Картър се усмихна, но гримасата му се изкриви сякаш се сети за нещо:
- В Германия сме. Тук се произвеждат. Освен това колата е нова и онзи не я е виждал. Ще можем да го изненадаме.
Дейвид се опита да се разсее като погледна дърветата край пътя. После вдигна очи към преминаващите покрай тях светлозелени хълмове и позяпа къщите и вилите. Изглеждаха му чудновати, но красиви.
Мобилният на Джордж иззвъня. Картър инстинктивно намали скоростта, погледна екрана му и едва тогава го пусна на високоговорител. Тихо поясни:
- Брата е.
- Какво правите? – чу се от мобилния.
- Пътуваме с Дейвид. – отвърна Джордж.
- Дейвид … - издрънча гласът на Стенли Картър. – Чуваш ли ме?
- Да, Стенли. – ухили се Робинс.
- Става въпрос за брат ми. Онзи му закачал приятелката...
- Разбрах. Той ми каза.
- Трябва да го изплашиш. Да го стреснеш, така че да престане. – тонът на Стенли бе категоричен.
- Добре. – съгласи се Дейвид. – Само, че защо не го направите вие двамата?
- Имаме си причини. Онзи ни познава. Може да се оплаче. А теб не те е виждал. Ти го стресни. Без обаче да го нараняваш сериозно. И си замини за Щатите. Става въпрос за брат ми. Не за някой друг.
- Добре. – каза Дейвид.
- Брат, обади ми се, когато Дейвид се качи на самолета.
- Добре, брат. – пискливо каза Джордж. – Чао засега.
- Чао. – чу се от телефона.
Дейвид не успя да разбере дали намериха врага толкова бързо, защото Джордж го следи отдавна или поради чист късмет. Видя как Картър настъпи газта, лицето му се стегна, и после внезапно натисна спирачки малко вдясно от самата среда на пътното платно. Улицата не бе оживена.
Джордж бе блокирал напълно излизането на една кола с неопределен цвят – нещо средно между светло бежово и резеда. Автомобилът не можеше да излезе понеже бе паркиран между два други. Тротоарът пред него бе доста висок и затова нямаше как да мръдне или маневрира. А почти до задната му броня бе спряло БМВ-то на Картър.
Картър процеди злобно:
- Ето го. Действай!
Дейвид излезе бързешката и се нахвърли върху блокираната кола. Шофьорът вътре натискаше възмутено клаксона. Май, че псуваше. Не можеше да види кой е в синьото БМВ нагло спряло зад него заради фабрично затъмнените стъкла. Дейвид мощно отвори вратата на вражеската кола, хвърли се вътре и затвори.
Шофьорът бе мъж на около тридесет и пет – четиридесет години. Както бе седнал изглеждаше дребен, под средния ръст и с нормално телосложение. Косата му бе сравнително дълга и разделена на път. Лицето му имаше самоуверено и нахално изражение.
Шофьорът изкрещя бясно на Дейвид:
- К’во си мислиш бе? Кого блокирате вие?
Холът на Таня и Стенли бе уютен и изцяло в пастелни цветове. Приличаше на горско кътче от приказка за елфи.
Стенли бе седнал зад огромната маса в гостната и рисуваше някаква фантастична илюстрация. Таня се бе сгушила зад преносимия компютър и колкото работеше, толкова се и забавляваше. Таня бе виждала рисунки и на по-големия брат. Според мнението на техните родители Джордж бе по-добрия художник и дори продаваше картините си.
Внезапно мобилният на Стенли иззвъня. Той го вдигна от масата и понечи да стане и да тръгне към кухнята. После срещна погледа на Таня и остана на мястото си.
- Да, брат. – тонът на Стенли бе по-тих от обичайния, когато говореше по телефона. Таня усети това и наостри уши.
- Сериозно ли? Онзи жив ли е? Мърда ли?
- Какво казваш? По него няма и синина?
Таня чуваше думите на Стенли, но за съжаление не можеше да долови какво казва Джордж Картър.
- Оня е напуснал града? А най-вероятно и страната? – Стенли се кискаше. - Добре, брат. Нашите са добре. Ще целуна Таня от тебе. Чао.
Стенли затвори телефона и отново погледна рисунката си. Таня стана от лаптопа и седна до него.
Искаше и се да попита за много неща. Дали наистина брат му Джордж бе професионален художник? Занимаваше ли с нещо нередно, или още по-зле, незаконно? Дали Дейвид бе наистина забавен добряк, голям колкото двама души и силен за трима? Или имаше и тъмна страна?
Таня не смееше да зададе тези въпроси. Не искаше да изгуби мъжа си. Но най-вероятно ако получеше отговори щяха да са отвлечени и лъжливи.
Таня се насили да попита възможно най-предизвикателно:
- Какво става, Стенли? Робинс ходил ли е в Германия?
- Да. Ходил е. Дори си е тръгнал.
- И?
В тонът на Стенли се чувстваше облекчение, благодарност и непреклонна вяра:
- Всичко е наред! Това е Дейвид!
Няма коментари:
Публикуване на коментар