В малък американски град от Средния запад всички мъже работели в завода извън града. До там и обратно ги извозвали с автобуси. По традиция, останала още от времето на робството, белите се возели отпред, а негрите – отзад. Поради факта, че автобусите били доста стари, на задните седалки друсало доста. Което от своя страна било пагубно за бъбреците на негрите. Един ден те се разбунтували и предизвикали общо профсъюзно събрание, на което с мнозинството си наложили решението в града да не се делят вече на черни и бели, а всички да бъдат зелени.
На следващия ден шофьорът на първия дошъл да ги вземе за работа автобус, който – както и всички останали шофьори бил бял – отваряйки вратите на автобуса, казал:
– И да се разберем! Тъмнозелените отзад.
Американски виц
– И Вие ли? – изпъшка съседът от горния етаж, когато ме срещна сутринта на стълбището.
– И аз – потвърдих.
– Ами сега? – попита той.
– Сега… нищо – отвърнах раздразнено и понечих да продължа нагоре към квартирата си.
Съседът уж случайно ми препречи пътя.
– А не е ли заразно? – попита той.
Раздразних се още повече, но ме и досмеша, виждайки раздвоеността му между страхът, че – поради близостта си с мен – може да прихване и той “зеленицата”, както по простонародному наричаха феноменът, и издигането в собствените си очи, че – ето на – е готов да се пожертва в името на живущите в кооперацията. Освен това единственото ми желание в момента – след четири безсънни денонощия в лабораторията – твърде много се различаваше по смисъл от това, да стоя на стълбището и да празнодумствам със съсед, с който обикновено само си кимвахме при разминаване.
– Вижте, ужасно съм уморен – казах, успявайки да се промуша покрай него.
Може би трябваше да се опитам да го убедя, че “зеленицата” не се предава от човек на човек. Но плачещият ми за сън разум, тогава, не осъзна необходимостта от успокояване на кооперационното мнение. Което, от своя страна, се постара много бързо да му посочи тази негова грешка, изтръгвайки ме от обятията на Морфий – както ми се стори – минути след като бях затворил очи.
Вратата се тресеше от ударите. Имах чувството, че всеки момент ще изскочи от пантите си. Настойчив мъжки глас зад нея повтаряше името ми.
– Идвам – подвикнах аз, докато навличах халата си.
Произнесената от мен думичка имаше моментално магическо въздействие. Виковете и ударите по вратата спряха. Отворих и се озовах лице в лице с половината от живущите в кооперацията. Тук бе съседът, с който бях разговарял на стълбището; пенсионерката от първия етаж, която бях нарекъл за лична консумация – информбюро, поради пространната й информираност по всички събития в квартала; студентката-медичка от таванското помещение; бизнесменът със съпругата си и двете си деца от втория етаж и още няколко персони, които нямах честта да познавам или не си спомнях за това.
– Да? – произнесох учудено.
Сред разнородната тълпа пред вратата ми се бе възцарило мълчание. И те изглеждаха някак учудени от факта, че в рамката на вратата се е появила моята персона. Което, от друга страна, не би трябвало да ги учуди, защото съвсем ясно си спомнях, че настойчивото тропане по вратата ми бе свързано с произнасяне на името ми.
– Кажете? – подканих ги аз.
– Вижте какво, господине,… – обади се пищна, леко пълна дама на неопределена възраст, загърната в розов пеньоар и с фуркети на главата, и смутено замлъкна.
Изгледах я очаквателно, но тя не продължи. Несъзнателно реших, че е безсмислено да ги подканям отново да изложат причината, изтърсила ги тъй неочаквано пред вратата ми. Каквото имаха да ми казват, щяха да ми го кажат. А и погледът ми, отправен към пищната дама, си бе намерил твърде занимателна гледка в разтворилото се деколте на пеньоара й. Осъзнала обекта на интереса ми, тя се изчерви, но реши, че, продължавайки да говори, ще замаже по-естествено конфузната ситуация, отколкото просто да прикрие прелестите си.
– Ние сме делегация – изстреля нервно тя.
– О-о?!? – изразих учудването си, без да отмествам погледа си. – И на какво дължа честта?
– Ами… – запъна се дамата и, отказвайки се от първоначалното решение за словесно отвличане на вниманието ми, придърпа един върху друг пешовете на розовия си пеньоар.
– Кажи му ма, Анче! – обади се пенсионерката.
– Кажи му ти! – сопна й се Анчето.
Улових се, че се опитвам да си спомня дали съм виждал и по-рано въпросното Анче в кооперацията. Налагаше се изводът, че не съм, понеже не си спомнях този факт, а тя определено не бе незабележителна.
– Ами щом вас ви е страх, ще му кажа. Що да не му кажа… – почна да се самонавива бабата. – Виж какво, баби,…
Изгледах я окуражително – първо, за да продължи недовършената си мисъл и второ, понеже при Анчето вече нямаше какво толкова да се гледа, поради намесата на пеньоара.
– Дошли сме да ти кажем да си ходиш – изрецитира на един дъх бабата.
– Как така да си ходя? – не схванах аз. – Че аз живея тук.
“Което не мога да твърдя със сигурност за някои от присъстващите” – довърших наум.
– Ами виж, баби, – продължи по-смело пенсионерката, – ти си хванал “зеленицата”…
– Ама вие за това ли…? – прихнах. – Че то е повсеместно явление в момента. Освен това не е заразно и не е опасно за живота.
– А Вие, извинете, откъде знаете? – намеси се отново в разговора Анчето.
Въздъхнах.
– Ами влезте и ще ви обясня.
Отдръпнах се от вратата, за да им сторя път, но посетителите ми не рачиха – или може би по-точният глагол бе “не посмяха” – да влязат в апартамента на “прокажения”.
– А не можете ли… да ни го обясните тук, на стълбището? – попита комшията от горния етаж.
– Обяснението ще бъде дълго – поясних. – Така че може би е по-добре да го изслушате седнали.
– Не, не. Можем и да постоим – увери ме бизнесменът, за което получи сръгване в ребрата от доста по-едрата му половинка.
Отново въздъхнах. И започнах лекцията, която често изнасях напоследък в здравни учреждения, училища, висши учебни заведения, църкви и къде ли още не. Само дето презентацията ми я извърших този път сам, понеже нямах под ръка представящ.
– И така, уважаеми съседи, първо съм длъжен да ви кажа няколко думи за себе си. Много моля да не го приемате като нескромност. Просто е наложително. Името и адресната ми регистрация са ви известни, но надали някой от присъстващите знае, че работя като старши научен сътрудник в Института по заразни и паразитни болести. И по-точно съм завеждащ лабораторията по екзотични болести към института. Когато преди няколко месеца станаха известни първите случаи на “зеленицата”, както я наричате – латинското й наименование няма да споменавам поради няколко причини: поради сложността му; поради факта, че освен кандидат-колежката – тук отправих усмивка по посока на студентката – друг от присъстващите надали би го разбрал; и основното, че то няма никакво значение в случая… Та, когато бяха официално регистрирани първите случаи на този феномен – не можем да го наречем “болест”, понеже не е такава – правителството натовари нашия институт с изследването му. И, естествено,…
– След като не е болест, защо правителството е предоставило изследването му на Института по заразни и паразитни болести? – прекъсна ме студентката, окуражена от професионалния комплимент, който й бях отправил преди малко.
По принцип не обичам студентите ми да прекъсват лекциите ми. И те го знаеха – затова запазваха въпросите си за накрая. Но комшийката ми в края на краищата не бе моя студентка, а напоследък при нетрадиционните ми изяви ме бяха прекъсвали поголовно.
– Въпросът е логичен – казах студено. – Но има и логичен отговор. Защото по онова време се смяташе, че това е някакъв нов или мутирал вид на известна ни досега болест. Оттам дойде и станалото популярно име “зеленица” – по асоциация с “жълтеница”. Но се оказа, че не е така. Оказа се също – след задълбочени проучвания, инициирани от почти всички правителства на Земята под обединяващата роля на Организацията на обединените нации – че феноменът е започнал да се проявява почти две години преди първия официално зарегистриран случай. Обяснението за този пропуск също е просто. Първите случаи на феномена са се появили в така наречените страни от третия свят, където здравната и информационната системи не са толкова добре развити. Почти във всяка напреднала страна бяха създадени екипи от специалисти или бе възложено на съществуващи вече такива – какъвто е нашият случай – за изясняване на феномена. Бяха проведени безброй лабораторни изследвания, организираха се десетки симпозиуми за обмяна на опит и информация, изписаха се томове хипотези и антиподите им, докато не се стигна до едно общо и засега единствено приемливо обяснение на феномена. Вярно, има няколко имена в научния свят, които се противопоставят на общоприетото мнение по въпроса, но възраженията им не могат да бъдат взети под внимание, защото техните теории не са потвърдени с никакви факти.
Поех дълбоко въздух и продължих:
– За какво става въпрос? Предполагам, че за никого от вас не е тайна това, че дърветата, тревите и въобще растенията са така наречените “бели дробове на планетата”, т. е. те преработват слънчевата енергия и поетите с водата от почвата минерали в кислород. С други думи казано, благодарение на хлорофила, съдържащ се в зелените клетки на листата им, а при тревите – на стъблата им, те произвеждат кислород. Един от основните фактори за съществуването на живот на протоплазмена основа на тази планета. Основен, но не и единствен. Друг такъв фактор е наличността на свързването на две молекули водород – най-разпространения газ във вселената – с една молекула кислород. Точно така – става дума за водата. Да не говорим за протеините, ензимите, ДНК, РНК и т. н., и т. н. Следващият основен фактор е слънчевата светлина. Но не слънчевата светлина изобщо. И Меркурий, и Марс, и Венера, и другите планети от Слънчевата система получават в една или друга степен слънчева светлина. Но на тях – както знаете – няма живот. Затова става въпрос за слънчева светлина при определени параметри. Например: определено разстояние между светилото и планетата, определено подреждане на атмосферните пластове около планетата, тяхната дебелина и други такива. Известно ви е – предполагам – също така, че природата – този уникален творец на живота – освен че го създава, се стреми и да го запази, независимо под каква форма и по какъв начин. Един от тези начини е мутацията. Другият е смяната на доминиращия вид. Една от революционните теории в науката напоследък е ¬– например – предположението, че масовото измиране на доминантния – преди повече от двеста и петдесет милиона години вид, а именно динозаврите, е измрял не само, поради сблъсъка на огромен метеорит със Земята. Учените предполагат, че факторите, предизвикали тази масова смърт са много и са най-разнообразни. Съществуват някои доказателства, че грамадните гущери не са успели да се приспособят към възстановяването на обичайните им условия на живот, след катаклизмите – например временните застудявания на климата – които временно са променили тези условия. Определени мутации са ги приспособили към по-неблагоприятните за тях условия на живот, но, когато отново климатът е възстановил обичайните за тях параметри, мутациите не са успели да изчезнат своевременно и са спомогнали за отмирането на вида. Интерес представлява и хипотезата, че изчезването на динозаврите от лицето на Земята се дължи на промяна на поведенческия им стереотип.
– Хм, динозаври… – промърмори висок старец със златно пенсне и одежди от края на миналия век, когото познавах като най-необщителната личност в кооперацията. – Какво общо имат те със “зеленицата”, по дяволите?
Оставих въпроса му без отговор и продължих:
– След това кратко експозе на историята на възникването и запазването на живота стигаме и до феноменът, наречен “зеленица”. Както предполагам знаете – а сега, гледайки ме, може и да се убедите с очите си – той представлява следното: появяване на зеленикави петна върху кожата на човека. Странното е, защо от всички известни твари на планетата, феноменът се наблюдава единствено при Homo Sapiens. Но на този въпрос ще се спрем малко по-късно. Тези зеленикави петна са само първоначалната фаза на явлението. След кратък период, продължаващ от две седмици до един месец при различните индивиди, кожата на засегнатия получава цялостен зелен оттенък. И отново – в зависимост от някакви лични качества на индивида – при различните хора той е различен – къде по-светъл, къде по-тъмен. Ще направя малко отклонение и ще ви съобщя нещо, което може би някои от присъстващите вече са чували. Зачестили са ражданията на бебета със зелен цвят на кожата и то не само от майки, засегнати от феномена. Но зелената кожа – ако мога така да се изразя – е само горната част на айсберга. След многобройни изследвания в нашата лаборатория, потвърдени от стотици подобни, намиращи се в различни части на света, установихме, че новите зелени клетки на кожата съдържат вещество, твърде сходно по химически състав с хлорофила на растенията, за който говорихме в началото на импровизираната ни лекция. Само дето този така наречен “хомофил” не възпроизвежда кислород, а… – направих продължителна пауза, за да подчертая важността на това, което щях да кажа – озон. Защо точно озон? Този въпрос си зададоха хиляди учени по света. И стигнаха до следните изводи. Както е известно намесата на човечеството в еволюционния процес не е – меко казано – благоприятна за окръжаващата ни околна среда. Напротив – в повечето случаи дори е вредна. Спомнете си изтребването на някои животински видове, замърсяванета на околната среда, бързото изчерпване на енергийните ресурси на Земята. Една от основните неблагоприятни намеси, за която вина има всеки един от нас – да, дори тук присъстващите не правим изключение, защото всички до един употребяваме дезодоранти или други удобства на съвременния живот, съдържащи фреони – е постепенното унищожаване на озоновия слой в атмосферата. А той – ако ми позволите едно художествено сравнение – е щитът на древногръцкия герой срещу парализиращия поглед на Горгона Медуза . В смисъл че озоновият слой на атмосферата защитава земните твари от вредните слънчеви лъчения. Да, по погледите ви разбирам, че вече ви е ясно за какво става въпрос. Природата, вярна на принципа си, за който вече говорихме, а именно да защитава живота на Земята, е намерила решение и на проблема с озоновия слой. Но защо точно човекът – ще попита някой. Има толкова много други бозайници на Земята. Така е. Но винаги практичната природа изглежда е изчислила с математическа точност, че решаващ фактор в решаването на този проблем е огромната човешка маса. Макар че – ако ми позволите едно отклонение – на мен повече ми харесва остроумното изказване на един мой колега, който твърди, че щом човекът е виновен за изтъняването на озоновия слой, то природата е решила да го накаже с възстановяването на същия. Това, разбира се, в кръга на майтапа.
– Искате да кажете, че зелените петна по кожата Ви произвеждат озон, необходим за запушването на озоновата дупка? – попита бизнесменът, без този път да бъде подложен на физически тормоз от страна на превъзхождащата го по-размери негова по-нежна половинка.
– Колкото и фантастично да звучи, точно това казах – отвърнах му раздразнен от опростенческия поглед, който демонстрираше по въпроса. – И накрая – отговорът на конкретния въпрос, събрал ви тук. “Зеленицата” не е заразна – в смисъл, че не се предава от човек на човек, което, изхождайки от всичко казано дотук, не означава, че рано или късно всички няма да бъдем подложени на тази мутация.
– Но къде са доказателствата, че наистина не е заразна – попита нервно студентката.
– Доказателствата се изразяват в няколко хиляди страници лабораторни изследвания, част от които по една случайност в момента се намират в апартамента зад гърба ми. Така че, който желае да се запознае с тях, е добре дошъл – отвърнах аз, отваряйки широко вратата на апартамента си.
– Аз бих им хвърлила едно око – съобщи Анчето и пристъпи напред.
– Други желаещи? – попитах след няколкоминутно мълчание от страна на тълпата.
– Не, не. Ние Ви вярваме – обади се високо бизнесменшата и сръга мъжа си с лакът в ребрата, което според нея – може би – бе културен начин за предложение да си ходят.
Останалите комшии също се размърдаха, когато съседът от горния етаж, все още верен на решението си от предишната ни среща – а именно да се пожертва в името на съкооператорите си – малко несигурно прогъгна:
– То и аз бих погледнал тези резултати.
За което бе възнаграден с възмутен поглед от страна на пищното Анче, което – ако се съди по сърдитите искри в очите му – въобще не бе имало намерение да се занимава с някакви бумащини. Изглежда по-голям интерес за тази рубенсова дама представляваше индивидът от мъжки пол със зеленикави петна по кожата и по-точно някои креватни упражнения с него. Не ставаше ясно обаче дали я привличаше самецът сам по себе си или екзотичната му и необичайна окраска. Последната дилема, естествено, бе в сферата на хипотетичността, понеже присъствието на съседа от горния етаж, възпрепятстваше получаването на по-конкретен отговор. Което – малко по-късно, когато той си тръгна, неразбрал нищо от сложните диаграми, схеми и формули, които му предоставих – се оказа, че не е точно така.
Така – не бих казал съвсем щастливо, поради неизчерпаемата енергия на пищната Ана, съчетана с натрупаната от последните дни умора в мен – завърши моят първи персонален сблъсък с човешкия страх от непознатото и неразбираемото. Което – за съжаление – не може да се каже за същия сблъсък в глобален мащаб.
През следващите няколко месеца със “зеленица” се "обзаведоха" все повече и повече хора. Или, както находчиво се бе изразил един учен със световна слава, се раждаше нова раса – тази на Phito Sapiens. Това революционно развитие на човечеството обаче не минаваше безболезнено. Голяма част от обществото, все още незасегнато от феномена, почна да избягва “зеленясалите” – както ни наричаха – както едно време са избягвали прокажените. Надигаха се гласове за изолирането ни в отделни резервати. А и самите “зеленясалите” също участваха в нагнетяването на напрежението, често посягайки върху живота си, с което се установи бум на самоубийствата. Дори се появи секта, която предприе масови самоубийства в един и същи ден и час на няколко различни места на планетата. Но това бе малката беда. Сякаш от нищото се пръкнаха стотици фанатизирани проповедници, които неистово крещяха, че “зеленясалите” са белязани от Сатаната за греховете на човечеството като цяло и за личните им грехове в частност. С всеки изминат ден те набираха измежду нискоинтелигентните и невежите все повече и повече последователи. Официалните религии пък пазеха загадъчно мълчание. И тогава почнаха погромите. Нещата донякъде приличаха на издевателствата на щурмовите фашистки отряди над евреите по времето на Хитлер. Само дето мащабите този път бяха къде-къде по-големи. Правителствата се опитаха да защитят позеленелите си граждани, противопоставяйки на озверелите тълпи всичките си полицейски сили, а в някои държави дори и армиите си. Но в повечето случаи въоръжените части бяха безпомощни срещу фанатизма и численото превъзходство, изправили се срещу тях. И от двете страни се даваха много безсмислени жертви. В някои страни избухнаха граждански войни, в други “антизелените” свалиха законно избраните правителства и установиха диктатури, насочени срещу “белязаните” – другото название, с което ни наричаха. Много от жителите на тези страни се наложи да търсят политическо убежище при съседите си, чиито правителства бяха толерантни към проблемите им и все още успяваха да удържат положението. Което от своя страна създаде още по-големи главоболия на тези правителства.
Масовата истерия не подмина и мен. Един следобед, в който тъкмо се бях върнал от лабораторията, при мен влетя съседът от горния етаж.
– Идват насам! – изкрещя възбудено той. – В началото на пряката са… Трябва бързо да изчезваш.
– ?!? – изгледах го недоумяващо.
– Щурмоваците на пророк Йоан – поясни той. – Влизат във всяка кооперация и измъкват “зелените”.
Пророк Йоан бе местният – в държавен аспект – лидер на “антизелените”. Забелязах, че съседът употреби по-неутралното “зелените”, отколкото откровено обидното “зеленясалите”.
– Но къде да изчезна? – попитах и усетих как паниката ме хваща за гърлото.
– Не знам, но… Сетих се! – извика радостно и ме помъкна към вратата.
Изкачихме няколко етажа и спряхме пред вратата на Ана. Съседът почука и вратата почти веднага се отвори. Нахълтахме вътре пред учудения поглед на домакинята.
– Къде е спалнята? – попита съседът.
Ана му посочи вратата вляво. Не че и аз не можех да го осведомя, защото след импровизираната лекция на стълбището и запознаването й по-отблизо и в детайли с документите от изследванията – а и не само с тях – аз бях придобил подробна представа за вътрешния интериор на апартамента й – а и не само за него. Комшията ме помъкна към огромното двойно легло и, посочвайки го, ми нареди:
– Скривай се вътре!
– Къде? – не разбрах аз в първия момент.
– Под завивките, разбира се – отвърна ми той, а после се обърна към Ана. – Облечи някаква по-изкусителна нощница и се мушкай при него.
– Ама… – понечи да възрази Ана, но той я прекъсна.
– Да не искаш да го предадем на онези изверги? Ще играеш ролята на болна от шарка, а него ще го завием през глава. Отивам да доведа доктора от горния етаж. Присъствието му ще придаде още по-голяма правдоподобност на легендата ни.
И той се завтече да изпълнява плана си. Дори не успях да му благодаря, но реших, че това мога да направя и по-късно – при положение, че оцелея.
– Обърни се, ако обичаш! – заповяда ми свенливо Ана.
Не че не бях виждал много пъти досега предстоящото представление. Но не това ме накара да не изпълня нареждането й. Стоях, обърнат към нея, защото студеният страх от възможността след минути да попадна в ръцете на “антизелените” вледеняваше душата ми и сковаваше мускулатурата ми. Сякаш незабелязала неподчинението ми, Ана избра една от ефирните си нощници – розова с вплетени цветя – и се подготви да я облече. Което от своя страна изискваше първо да се освободи от дрехите си. Познатата великолепна гледка поотпусна малко нервите ми и аз попитах:
– Мислиш ли, че е безопасно?
– Щом Иван така твърди… – отвърна убедено тя и продължи заниманието си.
В този момент на вратата си почука.
– Отвори, ако обичаш! – каза Ана, почти привършваща спалния си тоалет.
Отворих и се озовах лице в лице с Иван и необщителния висок старец със златното пенсне и одеждите от края на миналия век.
– Предполагам, че познаваш доктор Петров – заяви съседът от горния етаж и безцеремонно ме отстрани от вратата, за да минат покрай мен, а после внезапно се сепна и ми се сопна. – А ти защо още не си в леглото? И, въобще, какво се мотаете вие тук?
Грабна ме за ръката и почти насила ме набута под пухените завивки. Миг по-късно край мен се плъзна приятно ухаещото на зряла женска плът бедро на Ана.
– Така… Значи Вие сте болна от варицела – доста заразна болест, между другото – чух приглушеният от килограмите плат върху ми глас на доктора.
В този момент от първия етаж се чу възмутеният глас на бабата-информбюро.
– Какви “белязани” са ви патили бе, изедници такива? Това е почтен дом – крещеше тя. – Нямате ли срам бе, та тормозите обикновените хора? Божке, божке, коя майка ви е раждала такива? Чумата да ви тръшне дано!
– Трай, бабо, да не те тръшнем и теб – изръмжа й заплашителен мъжки глас.
– Бабо Маро, остави момчетата да си вършат работата! – намеси се и гласът на съседа Иван. – Те само ще поразгледат и ще си отидат, нали така?
– Получихме сведение, че в тази кооперация се крие един “зеленясал” – изръмжа отново непознатият мъжки глас.
– А имаше един, но чак пък да се криеше – разпознах гласа на бизнесмена. – Но той изчезна. Не се е появявал от няколко дни.
Макар че не бях пряк визуален свидетел на събитията, пред очите ми изникна трудно сдържаното – поради опасната обстановка – желание на нежната му половинка да го дари с лакетната си ласка в бъбреците.
– Хм. Ние все пак ще разгледаме – прозвуча отново непознатият глас.
И настъпи тишина, прекъсвана само от хлопането на врати, разместването на мебели и издрънчаването на дребни предмети по подовете.
– Ей, я по-внимателно! Това е венецианска ваза от ХVІІ век – процепи като йерихонска тръба тишината гласът на бизнесменшата.
– Чу ли какво ти каза госпожата?! – подкрепи я в басов дует непознатият мъжки глас.
– Какво става тук? – пробуча същият след малко от непосредствена близост, от което заключих, че са влезли в апартамента на Ана.
– Особено опасна вирусна инфекция – обясни спокойно гласът на доктора. – Варицела и по-точно…
И той произнесе някакво сложно наименование на латински, с което е безсмислено да запознавам уважаемия читател.
– А, ако само поогледаме? – прозвуча нерешително боботещият глас.
– На ваша отговорност – отвърна все така безстрастно гласът на доктора.
– Е, момчета, изглежда наистина нашият човек се е разкарал – извика към стълбището непознатият. – И да оздравяваш бързо, красавице! Лично ще проверя как си се оправила.
Това последното – предположих – бе отправено към Ана. Малко по-късно гласът избоботи от по-далеч:
– И нали ще ни уведомите, ако “зеленясалият” се появи…
И се чу хлопването на външната врата.
– Уф, отидоха си! – въздъхна с облекчение Ана. – Хайде излизай оттам! Или ти хареса, а?
Отметнах завивките, все още треперещ, и се изправих до леглото.
– Благодаря Ви, докторе! – казах и му протегнах ръка.
– А-а, за нищо – отвърна ми той, поемайки внимателно ръката ми, след което напусна апартамента.
– А на мен няма ли да благодариш, неблагодарник такъв? – нацупи глезено устни Ана.
Хвърлих недвусмислен поглед към вълнуващата се под прозрачната материя на нощницата надарена млечна плът и отвърнах:
– Веднага, ако го желаеш.
Но не успях да изпълня заканата си, защото вратата на апартамента се отвори и вътре влетя съседът Иван.
– Ура-а! Преметнахме ги! – извика той. – Това заслужава да се полее.
Имах чувството, че и той е готов да се преметне през глава. И въобще държанието му бе някак си – как да кажа – тийнейджърско.
– У нас или у вас?… – попита Иван и, забелязал недоумяващия ми поглед, продължи. – … ще го полеем.
– У нас, естествено – отвърнах. – Та оцелелият съм аз и то благодарение преди всичко на те… Вас. Не знам как ще Ви се отблагодаря. А и на всички останали.
– Зарежи! – махна с ръка Иван. – Само ми говори на “ти”!
– Ей, момчета! – проточи Ана. – А какво ще кажете да го направим на мястото на основното действие, т. е. тук. Все пак, доколкото съм запозната, и двамата сте ергени. А за едно парти си е друго, като пипне женска ръка.
– Предложението е прието и не подлежи на обжалване – прие ентусиазирано Иван от името и на двама ни, макар че не бях сигурен дали съм съгласен с казаното от Ана.
– А сега, ако обичате, излезте, за да се преоблека и да подготвя купона – делово се зае с реализирането на идеята си Ана. – Вашата задача ще бъде да осигурите всички съседи след около час тук. А баба Мара ми я пратете веднага! Да ми помогне.
Иван се затърча ентусиазирано да изпълни поръчките й, а аз влязох в апартамента си, за да… Вътре все едно бе минал ураган. Само при вида на потрошения ми компютър ме заболя сърцето, да не говоря за влиянието на останалите поражения върху психичното ми състояние…
Тук бяха всички, на които бях изнесъл лекцията си преди известно време. Пищната Ана, любопитната баба Мара, бизнесменът със семейството си, Иван от горния етаж, архивният доктор Петров, студентката-медичка…
– … А я беше изпуснал, а му издирах очите – разказваше въодушевено бизнесменшата, оставяйки впечатление у присъстващите, че повече съжалява, че мародерът не е изпуснал венецианската ваза от ХVІІ век, отколкото да се радва на запазването на ценната антика.
– Искаме тост! Искаме тост! – завика Иван, който вече бе направил главата.
Към скандиранията му се присъедини почти веднага Ана, след това бизнесменът. Учуден открих, че дори и баба Мара и доктор Петров отваряха уста в синхрон с останалите. Още по-учуден бях обаче от другото си откритие. Те искаха да държа реч?!? А аз не можех да се сетя за никаква по-важна причина, която да ми отрежда централно място на тържеството. Но, принуден от обстоятелствата, все пак се изправих. Като по-даден знак всички млъкнаха.
– Скъпи приятели, бих искал да… – започнах развълнувано и за свой ужас открих, че аз, който се славех като един от най-добрите лектори на местно ниво, не мога да намеря думи, с които да изразя благодарността си.
– Даже не знам как да… ¬– започнах отново и в този момент ми просветна.
Състоянието ми, естествено, бе естествено. Още не бяха измислени думите, които биха могли да опишат огромната ми благодарност към хората, спасили живота ми. Което им и казах, и което предизвика бурни аплаузи и повишен интерес към наличните алкохолни питиета от страна на присъстващите.
А по света навън напрежението ескалираше. Вартоломееви нощи следваха Вартоломееви дни. Падаха правителства, заменяха ги нови и те падаха. Загиваха полицаи, изпречили се на пътя на фанатичните тълпи от “антизелени”. Загиваха “антизелени”, устремили се срещу полицейските куршуми. Но най-много загиваха “белязани”. По-късно бяха разгласени много случаи като моя, в който обикновените хора бяха предпазили своите “зеленясали” съседи. Но обратните истории бяха неколкократно повече. Естествено, голяма част от извършилите предателство или дори убийство на “зеленясали” впоследствие, когато самите те се присъединиха към новата раса на Phito Sapiens, се срамуваха от постъпките си през тези страшни дни и нощи, когато самите устои на човешката цивилизация бяха застрашени. Обществото, раздирано от непрестанните междуособици, бе на ръба на хаоса. Докато…
Една хубава пролетна сутрин светът осъмна усмирен. Същата сутрин всички оцелели се бяха събудили “зеленясали”. Дори – колкото и невероятно да им изглеждаше на самите тях – и пророците-водачи на “антизелените”. Макар че за последните да не бе сигурно дали не бяха позеленели от яд, че са загубили влиянието си над фанатизираните тълпи. Опитаха се да удължат още малко властта си с идеята за масови ритуални самоубийства, но номерът им не мина. Междуособиците спряха, като да се бяха изпарили във въздуха. Просто защото всички вече бяхме зелени. Някои по-светло, други по-тъмно, но все пак зелени. Което по същество бе нищо в сравнение с предишното деление на бели, жълти, червени и черни. Заехме се всички здраво да възстановим разрушеното в материален и в морален аспект през страшните месеци, впоследствие наречени от историците Контраеволюцията. Лека-полека животът започна да навлиза в обичайното си русло. Само дето стотици фантастични произведения, представящи извънземните като малки зелени човечета, излязоха от употреба и потънаха бързо в забвение, поради безнадеждно остарелите идеи, заложени в тях. А човечеството отново зачака кога ще го посетят малките бели, червени, жълти или черни човечета – представители на чужди цивилизации.
София, 20.07.2001 г.
За Автора:
Мариян Петров е писател, преводач и фен на фантастичната литература. Поместеният тук разказ е спечелил трета награда на конкурса „Фантастика през 100 очи” на издателство „Аргус” през 2002 година и е включен в Антологията „Дивни хоризонти”. Подвизава се и като М. С. Стоун, с който псевдоним са публикувани три романа от поредицата му за Меф Ист О’Фел. Зад гърба си има повече от 70 превода, като за негово съжаление, доста малко от тях са на фантастични книги.
