четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Чуждоземецът - Кол Бюканън


В тази книга авторът е създал екстравагантен и автентичен свят. Понякога героите се придвижват с дирижабли и водят сражения в облаците, които напомнят на старовремските пиратски битки с оръдия и гюлета. По-голямата част от фауната и флората носят странни, но донякъде познати названия измислени от Кол Бюканън. Това се отнася за игрите, с които се забавляват героите в романа, а също и за дните на седмицата. Всичко е достоверно, защото описанията са неподражаеми и красиви:
"Младият му глас бе сух шепот, самотен като небето."
Кол Бюканън ловко използва логиката на преобръщането. Не е рядкост някой от неговите герои да възкликне: "О, Пресвета Ерес!" Подобна логика е постигната и в изобразяването на "зимната лоза" - растение, което по неизвестни причини разцъфва само през зимата.
Диалозите в книгата са философски и човечни. От тях можем да научим много и да си извлечем съответната поука:
"...- Човек трябва да е умерен във всичко, включително и в умереността."
В "Чуждоземецът" има много увлекателни попадения. Едно от тях е растение, което може да влияе на паметта. Друго е червей позволяващ пълен ментален контрол, включително и възможност за заповед към подчиненото лице да се самонарани. Като всеки голям писател и Кол Бюканън умее да поднася хумористични закачки, каращи читателя да се усмихне:
"Нико беше доволен, когато почти най-първото нещо, което научи в манастира бяха няколко отбрани псувни, които никога преди това не беше чувал."
За първи път във фентъзи роман е засегнат толкова сериозно съвременния проблем за безработицата. Друго, което ми се стори необичайно в книгата, е че черният барут е изобретен, въпреки това е скъп и не е много разпространен, поради което по-голямата част от бойците използват мечове, лъкове и арбалети.
В романа има изказвания, които си заслужават да бъдат запомнени:
"...- Тук не става дума, както толкова често се случва, за сивото, което се намира между бялото и черното и заради което толкова често ни се налага да търсим прошка в часовете ни на вътрешна тишина."
В "Чуждоземецът" има забележителни препратки към дните на Римската империя. Има и много секс и насилие.
Но безспорно най-интересна е идеята, че е възможно дружина нинджи(рьошуни) да живее на уединено място и да следва свой собствен кодекс, който обаче е подобен на този на самураите. А толкова добри бойци няма как да не бъдат привлечени на нечия страна. Особено когато става въпрос за чест...

Купете "Чуждоземецът" тук:
http://www.prozoretz.com/?act=products&do=details&id=1549&cat=5

вторник, 29 октомври 2013 г.

Интервю с Михаил Ахманов


Михаил Ахманов е литературният псевдоним на Михаил Сергеевич Нахмансон. Роден е през 1945 в Санкт Петербург (тогава Ленинград). Физик-теоретик и писател-фантаст. Завършва Физическия факултет на Ленинградския държавен университет, където завършва и аспирантура. Кандидат на физико-математическите науки. Член е на Съюза на писателите в Санкт Петербург и на Руския съюз на писателите. Печелил е професионалните литературни награди „Гогол” и „Александър Беляев”, златния знак на издателство „Ексмо” и почетния знак на Руската диабетична асоциация.
Въпрос: Вие сте активно пишещ писател с публикувани около сто книги. Как бихте се представили на българските читатели?
М. А.: Въпреки че съм на 68 години, аз съм млад писател, защото се занимавам с писане на художествена литература само от 23 години. От малък обичах научната фантастика, защото този жанр не ограничава фантазията на автора. Поради това е напълно естество, че станах писател-фантаст. От 1991 година започнах да превеждам от английски и то големи произведения: „Речен свят” на Фармър, „Драконовите ездачи на Перн” на Макафри, „Ленсманите” на Док Смит. След това написах около тридесет истории за Ричард Блейд и Конан Варварина и това бе добра школовка за мен. От 1995 година започнах да пиша свои романи. Към настоящия момент са излезли мои 15 научнопопулярни книги (от тях 10 книги за диабета) и 44 романа – фантастични, приключенски, исторически. Тези книги са с разнообразна тематика и сред тях има утопии и антиутопии, има голяма поредица в жанра на „космическата опера”, има романи на религиозна тематика, сатирични и детективски романи, романи за пирати, за Древния Египет и така нататък. Две книги съм написал в съавторство: „Капитан Френч или В търсене на рая” (с Кристофър Гилмър) и „Неприятели по разум” (с Хари Харисън). Пиша за възрастни читатели, поради което в произведенията ми обикновено има любовна линия и откровени сцени. Тиражът на моите научнофантастични книги е около два милиона, тиражът на книгите за диабета е повече от шестстотин хиляди и приблизително милион и половина е тиражът на книгите, които съм превел от английски. Не мога да причисля себе си към представителите на традиционната руска и още по-малко съветска фантастика. Аз съм учен, физик, и гледам на света от друга гледна точка. Интересуват ме не съдбите на конкретни страни и народи, а бъдещето на цялото човечество на Земята. На това съм се научил от своите учители: Станислав Лем, Робърт Хайнлайн и Филип Фармър.
Въпрос: Защо избрахте именно физико-математическото образование?
М. А.: Още като млад разбрах, че имам две дарби: Фантазията и умението да съчинявам истории и умения в точните науки. Двете дарби са скромни, не приличат на голям талант, но с каквото разполагам, това е. Избрах съзнателно физиката, а не литературата. Може да се каже, че тръгнах по пътя на най-слабото съпротивление. Проблемът е не само в това, че през съветските времена бе много по-лесно да се стане физик, отколкото писател, но имаше и още едно – решаващо! – обстоятелство. Исках да пиша така, както са писали Конан Дойл, Джек Лондон, Саймък, Харисън, да пиша фантастични и приключенски истории, да съм напълно свободен в избора на теми. В Съветския съюз това бе невъзможно. Поради това през 1967 година се дипломирах като физик, а с литература се захванах едва 25 години по-късно. Така сякаш имам два живота – първо в науката, после в литературата – и се смятам за щастлив човек.
Въпрос: Как преминахте от точните науки към писане на литература и преводи на фантастика?
М. А.: Бе плавен преход от тежък труд към също толкова нелек, но по-приятен. Писането, както и другите художествени дейности, спадат към свободните професии и това е чудесно, защото не трябва да губиш време за отиване на работа, не трябва да ставаш рано, не трябва да ръководиш хора и да отговаряш за тях. Седиш пред компютъра, пишеш, спомняш си как са те викали „на килимчето” пред директора и се усмихваш. Сега съм свободен. Никой и нищо не ми пречи да пиша онова, което душата ми иска.
В началото на деветдесетте години направих първите си преводи от английски, опитах вкуса на професията и продължих с това си занимание, без да прекратявам работата си в научния институт. След това започнах да пиша свои неща и в края на деветдесетте години бях приет в Съюза на петербургските писатели. По това време се простих с физиката и сега с наука се занимава синът ми. Постепенно създадох връзки с издателствата, така че с „Ексмо” си сътрудничим 18 години, а с „Невски проспект” и дъщерните му фирми – 13. Изясни се кръгът на интересите ми – приключенска, фантастична, историческа и научнопопулярна литература. Като цяло това бе плавен, еволюционен път и движейки се по него, съм много доволен. Надявам се, че и читателите ми също.
Въпрос: Писали сте романи за Конан Варварина. Вие обаче сте учен, а повечето от учените са рационалисти. Трудно ли Ви бе да навлезете в приказната вселена на Хауърд?
М. А.: Учените също са склонни към романтика и аз не съм лишен от този грях. Оказа се, че хайборейският свят ми е близък, и през 1995 – 1996 години написах с удоволствие няколко произведения за Конан. Смятам, че продължаването на започната от Робърт Хауърд поредица е голяма чест за мен, както и за авторите от Америка, Русия, Чехия, България и други страни, където и досега пишат за Конан. Това се превърна в добра литературна школовка за мен.
Конан Варваринът е един от най-популярните фентъзи герои в Русия и е трудно да си представим, че само преди 25 години не сме знаели почти нищо за него. Затова пък сега!... През 2006 или 2007 година издателите ме помолиха да напиша предговора на юбилейния сто и петдесети том на сагата за Конан на руски език.
Въпрос: В съавторство с Хари Харисън сте публикували романа „Неприятели по разум”, продължение на поредицата „Свят на смъртта”. Как се създаде фабулата на тази книга. Харисън участваше ли в това?
Язон дин Алт, героят от поредицата „Свят на смъртта”, е много ловък и хитър човек. Реших, че ще е интересно да се представи следната фабула: Той попада в плен на могъщи същества, които нахлуват в галактиката ни и искат да я завладеят. Естествено, тези нашественици искат да получат от Язон информация за човечеството, при което той е принуден да говори само истината (пришълците имат детектор на лъжата). Хитрият Язон казва истината по време на разпитите, но така, че агресорите са изплашени и решават, че е по-добре да са приятели с хората и да търгуват с тях, а не да воюват срещу тях. Освен това, той научава пришълците да играят покер и спечелва космическия им кораб.
Съавторството ми с Харисън бе съвсем формално, свързано с това, че издателството „Ексмо” закупи правата върху продължението на поредицата „Свят на смъртта” на руски език. След поредица от неуспешни опити издателството се обърна към мен и моят роман реабилитира този проект, защото читателите го приеха много ентусиазирано.
Въпрос: Какво можете да ни кажете за съвременната руска фантастика?
М. А.: Това е твърде обширна тема, за да рискувам да я опиша с кратък отговор, но все пак ще се опитам. Добре познаваме уникалния феномен, който аз бих нарекъл „златния век” на англо-американската фантастика. Приблизително същото се случи в Русия през 1990 – 2013 години – рязко нарастване на броя на книгите (повече от хиляда в година), появата на стотици нови автори и сред тях няколко десетки оригинални, големи писатели. Ще спомена поне няколко имена: Олди , съпрузите Дяченко (живеят в Украйна, но пишат на руски), Лазарчук, Лукяненко, Дивов, Громов, Рибаков, Лукин, Фрай , Успенски, Панов. Смятам, че произведенията на тези автори принадлежат не само на руската, но и на световната фантастика, и с течение на времето с тях ще се запознаете и в България. Темите на творчеството им са много разнообразни – фентъзи; космическа, социална, историческа фантастика; изследване на психиката на човека в необичайни ситуации и така нататък.
Фантастиката стана много популярен в Русия и много доходен за издателите жанр. Без съмнение това е свързано с рязката промяна на политическата ситуация в страната, защото се появиха възможности да се пише на теми, забранени при съветския режим. Това е добре, но както се случва винаги, това явление има и негативна страна – появи се цяла плеяда автори, които пишат за невзискателните читатели. Такива читатели има доста и в търговски план издателите са принудени да се ориентират към тях. В тази ситуация няма нищо ново, защото през „златния век” на англо-американската фантастика също е имало двадесетина изявени майстори, петдесетина добри автори и много стотици лишени от талант подражатели. Смятам, че с времето всичко ще си дойде на мястото, като достойните книги ще продължат да живеят, а плявата ще отиде в небитието.
Въпрос: Заедно с доктор Хавра Астамирова сте автор на много популярни книги за захарния диабет, което е необичайно за писател-фантаст. Можете ли да разкажете нещо за това?
М. А.: Да, разбира се.
Писателят трябва да разбира, че изпълнява важна социална мисия. Това е неизбежно, защото ние работим с Думи и нашите Думи стигат до стотици хиляди или до стотици милиони читатели. Великите писатели създават велики произведения, които предизвикват силни чувства и радват хората в продължение на векове. Но и ние, не толкова великите, трябва да осъзнаваме, че дар словото ни е дадено не само за развлечение на публиката с всякакви измислици, че трябва да направим нещо наистина полезно.
Аз съм болен от захарен диабет от 27 години и много мои приятели живеят с тази болест. В Русия болните от диабет са 5 – 6 милиона, а в света – около 300 милиона. Половината от нас вече щяха да са мъртви, ако Бантинг и Бест не бяха открили през 1921 година начин за производство на инсулин. Особеността на диабета е в това, че болният трябва да притежава огромен комплекс от знания за лекарствата, диетите, уредите и критичните състояния. Лекарите не успяват да обучат всички, поради което трябват хубави книги. До 1998 година книгите за диабета в Русия бяха недостатъчно и в тях не се казваше цялата истина, защото лекарите смятаха, че болните не трябва да бъдат плашени. Сега вече имаме такива книги, защото около петдесетина автори пишат постоянно и правдиво за хората, болни от диабет. Общият тираж на тези книги е повече от милион и от него шестстотин хиляди, както вече споменах, са книгите, написани от мен и моя лекар Хавра Астамирова. Медицинската наука не стои на едно място и поради това на всеки 4-5 години ние допълваме нашите книги с нова информация, като, на практика, това вече не са просто книги, а голям просветителски проект. Получаваме много писма от Русия, Германия, Америка, Израел, Австралия, Франция. Отговаряме на всички, помагаме със съвети и изпращаме книгите си, а понякога и лекарства. Смятам, че изпълнявам успешно социалната си мисия.
В допълнение към това ще напомня, че най-добрите писатели сред диабетиците са били Хърбърт Уелс и Жул Верн, които също са изпълнили социалната си мисия, създавайки фантастичния жанр. Освен това Уелс е основал и Британската диабетична асоциация.

Интервюто взе и преведе
Мариян Петров

Официален сайт на Михаил Ахманов:
http://akhmanov.ru/




понеделник, 28 октомври 2013 г.

Всички наши вчерашни дни - Кристин Теръл


Романът „Всички наши вчерашни дни” от Кристин Теръл ще се появи в книжарниците у нас на 28 октомври. Брилянтно написан трилър в комбинация с неустоима любовна история – това е един потресаващо добър дебют. Така описват книгата критиците отвъд Океана, скоро след появата й на книжния пазар през септември тази година. Талантът на Теръл не остава незабелязан и от филмовите продуценти в Холивуд и правата за екранизацията са вече закупени.
„Всички наши вчерашни дни” ще откриете в книжарниците в цялата страна на цена от 12,90 лв. Романът ще може да се закупи и в EPUB формат от iBookstore, biblio.bg, helikon.bg, mtel.bg/ebook, globulbooks.com, myebook.bg, ciela.com, books.bg и mobilis.bg

ВСИЧКИ НАШИ ВЧЕРАШНИ ДНИ

Любовта към някого никога не изчезва напълно

Книгата

Ем е затворник в строго охранявана военна база и единственото нещо, което я успокоява, е гласът на Фин от съседната килия. Доктора ще ги държи в плен, докато не му разкрият каквото иска да знае. Но проблемът е, че то още не се е случило.
Ем и Фин имат общо минало, но не и бъдеще, ако не успят да се измъкнат. Настоящето е мъчение – разделени и измъчвани от Доктора, който е безмилостен в търсенето на отговори. Няма как да се върнат към това, което са били, и към света, който познават. Но тогава Ем намира в килията си бележка, която променя всичко. Тя е от бъдещото й Аз и съдържа няколко прости и съвсем ясни инструкции. Ем трябва да се върне назад във времето, за да промени бъдещето. И по-лошо – да издири и убие човек, който обича, за да предотврати ужасяваща трагедия.

Отзивите

Пленяваща комбинация от трилър, научна фантастика, романтична история и пътешествия във времето, „Всички наши вчерашни дни” от Кристин Теръл е определен за най-добър дебют на есента от American Booksellers Association. Романът се появява на книжния пазар в САЩ през септември и вече е преведен на няколко езика, сред които немски, португалски, датски и чешки. Правата за екранизацията са продадени на компанията Gold Circle Films („Моята голяма луда гръцка сватба”). „Силни емоционални връзки и стегнат сюжет. Това е автор, който си заслужава да следиш”, възкликват от Kirkus. „Теръл умело комбинира времеви парадокси с идеята за съдба и предопределеност, докато героите й се срещат, взаимодействат и събират отново на различни етапи от животите си, по неочаквани начини и с шокиращи последствия. Напрегнато и пленяващо четиво”, допълват от Publishers Weekly.

Авторът

Преди да се отдаде на литературната кариера, Кристин Теръл работи като театрален мениджър. Израства в Тексас и завършва драматични изкуства в колежа Vassar. Пътува отвъд Океана, за да добие магистърска степен от престижния Шекспиров институт в Университета в Бирмингам. Понастоящем живее във Вашингтон, САЩ, където преподава творческо писане на деца и тийнейджъри. Може да я посетите онлайн на cristinterrill.com

Още информация за „Всички наши вчерашни дни” ще откриете и в интернет на адрес egmontbulgaria.com

Откъс от книгата:

ЕДНО

Не откъсвах поглед от сифона в средата на бетонния под.
Когато ме затвориха в килията, първо него видях, оттогава
рядко отмествах погледа си от там.
Накарах ги да ме влачат по коридора, подхванали ме под
ръце, инатливо влачех обутите си в тънките затворнически
чехли крака. Но когато видях тръбата, запищях. В очите ми
отворът є постепенно се уголеми и зае по-голямата част от
малката килия от сиви тухли, заритах мъжете, които ме дър-
жаха, мъчех се да измъкна ръцете си от желязната им хватка.
Не се случи нито един от ужасите, които си представях –
досега поне, – но тръбата продължаваше да владее цялото
ми внимание. За мен беше като Полярната звезда, държеше
погледа ми неотклонно прикован към себе си. Дори в този
момент лежах на една страна на тясното легло до стената и
се взирах в отвора, като че там е скрита тайна, която трябва
да науча. Диаметърът на сифона беше четиринайсет санти-
метра, имаше трийсет и две малки дупчици и вдлъбнатина
колкото дребна монета леко встрани от центъра.
– Какво правиш?
Познатият глас се чуваше слабо през вентилационната
решетка.
– Пека кекс.
Засмя се, смехът му накара и мен да се усмихна. Поучу-
дих се, че мускулите ми изобщо помнят как се изпълнява
движението.
– Пак ли си вперила очи в сифона?
Не отговорих.





неделя, 27 октомври 2013 г.

Второ издание на "Мълчанието на агнетата" от Томас Харис


Във второто издание на книгата има нещо, което е ново и интересно за читателите. Това е предговора сътворен от самия Томас Харис през май 2013. В него пише кога авторът е бил криминален репортер и точно къде е срещнал прототипа на доктор Ханибал Лектър.
По мое лично мнение Мълчанието на агнетата е от редките случаи, в които и книгата и филма са обявени единодушно за шедьоври. Също така мисля, че изпълнението на Джоди Фостър в ролята на Кларис Старлинг превъзхожда многократно това на Джулиан Мур. Що се отнася до сър Антъни Хопкинс - безспорно тази е най-великата му роля. Лично на мен много ми хареса и как изигра Ейбръхам Ван Хелсинг в "Дракула" на Франсис Форд Копола.
Но да се върнем на книгата. Бих желал да ви припомня убийствената садистична ирония на доктор Лектър:
"- Един от агенцията по преброяване на населението се опита веднъж да ме сведе до количествени данни. Изядох черния му дроб с гарнитура от зелен боб и голяма чаша червено "Амаро".
В тази книга има любопитни подробности за ФБР, които не са много известни в България:
- Бюрото си има собствено казино, което ползва като учебно пособие в своята академия
- може да издава карти със срок една седмица на свои стажанти, че са пълноправни следователи и да ги изпрати да разнищват престъпления
- Бюрото разследва предимно отвличане на хора, вземане на заложници и т.н. Убийствата попадат в юрисдикцията на полицията освен ако са извършени в няколко щата от един и същ заподозрян.
Ханибал Лектър ни плаши именно, защото е реален. Всички сме чували за Андрей Чикатило, Артър Шоукрос и Джефри Дамър. Лектър е тяхно въплъщение в литературата, но също така е неимоверно интелигентен и притежава познанията на Зигмунд Фройд и Карл Гюстав Юнг взети заедно. Ненапразно по-горе споменах, че авторът Томас Харис се е срещнал с негов прототип в реалния живот и оттам му е дошла идеята да напише книгата.
Ханибал може да съперничи на Жил дьо Ре и Бостънския удушвач. Но с изказванията си е най-близо до Джак Изкормвача:
"- Кларис, одирането на кожата за удоволствие се извършва, когато жертвата е с главата надолу, за да се поддържа по-дълго време налягането на кръвта в главата и гърдите и обектът да бъде в съзнание."

Купете второто издание на "Мълчанието на агнетата" тук:
http://colibri.bg/knigi/831/tomas-haris-mylchanieto-na-agnetata

КРАЛЯТ НА ТРЪНИТЕ - Марк Лорънс


В „Принцът на тръните”, първа книга от поредицата „Разделената империя”, Марк Лорънс дава живот на една затрогващо мрачна история, историята на момче, което търси сила и мъст. Сега, в „Краля на тръните”, момчето е почти мъж и пътуването към зрелостта го отвежда в дълбокия мрак на собствената му същност...
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона...
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена.
Сега е на осемнайсет... и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван – от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв. И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му.
Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка, да ги използва по ужасен начин...

петък, 25 октомври 2013 г.

Клуб „Галактики“ празнува!


Скъпи приятели, заповядайте на откриването на новия фентъзи и фантастичен сезон, огласяване на резултатите от първия кръг на конкурса за кратък разказ и награждаване на отличените текстове!

Мястото на срещата е в бар Trip Ten (бившето RadioCafe), София, бул. България 1, под Моста на въздишките зад НДК, на 30-и октомври, сряда, от 19 часа!

Поредната сбирка на клуб „Галактики“ се превръща в повод да наградим победителите в първото литературно-галактическото състезание, да се почерпим в уютна атмосфера и да обменим информация за всичко, което заслужава читателския ни ентусиазъм.

В рамките на предстоящото събитие Светлозар Желев, в качеството си на координатор, ще обяви победителите и заедно с останалите членове на журито - Андрей Велков, Емануил Томов и Христо Блажев, ще сподели впечатления от текстовете на участниците. Ще представим най-интересните книги, издадени през периода от последната ни среща до 30 октомври, ще поговорим и за всичко, което ни очаква до края на 2013-а!

Събитието ще се състои в бар Trip Ten, под Моста на въздишките зад НДК, на 30-и октомври, сряда, от 19 часа!

Елате да празнуваме и да се подготвим за Деня на Вси светии!

Поканете приятели, пригответе си въпроси, споделете мнения и се заредете с добро настроение, за да превърнем срещата в незабравимо преживяване!



В рамките на събитието всички книги от жанровете фентъзи и фантастика ще се продават с отстъпка от 50%.

https://www.facebook.com/events/537665792976956/?context=create

Рецензия на "Пробуждането“ от Кели Армстронг


За първи път попадам на поредица, в която главната героиня е некромант и действието се развива в наши дни. Клоуи Сондърс не е типичният зъл магьосник, който ще вдигне хиляда мъртъвци и ще тръгне да завладява света. Тя е най-обикновена тийнейджърка затворена с други хлапета, притежаващи сили подобни на нейните в "дом за групово пребиваване на психично разстроени деца".
Докато в „Призоваването“, първата книга от трилогията действието вървеше малко бавно, в "Пробуждането“ нещата са много по-различни:
"Магията се развали. Залитнах и се извих, за да запазя равновесие, и като погледнах към нея, видях, че тя бе замръзнала. От сенките излезе тъмна фигура.
- Сковаваща магия, а? - Към нас идваше Тори. - Така ли я наричаш, мамо? Права си. Много е ефикасна."
Интересно, е че авторката е успяла да вплете и евгеника в света на свръхестественото. Впрочем самата Армстронг с добро чувство за самоирония на няколко пъти споменава в диалозите на своите герои комикса "Х-мен". Този лек и добродушен сарказъм проличава и от следния цитат:
"Довиждане, дете. Много да внимавате - ти и малката ти групичка от магьосници и чудовища."
В романа има една особено зловеща сцена, която ми направи впечатление. Клоуи неволно възкресява два полуразложени прилепа и те я нападат. Това е описано толкова добре, че читателят задължително ще почувства страх и едновременно с това - отвращение. Което доказва, че авторката пише на изключително високо ниво.
Мисля, че възкресяването на трупове на животни от некромант е доста оригинално хрумване. Досега не съм го срещал в друга книга. Допълнителен ужас привнася и това, че героинята може без да иска да го направи насън:
"- Не съм ги призовавала - обясних аз. - Дори не знаех, че мога да вдигам и трупове на животни, че и те имат душа, дух, каквото и да е то. Ако заспя и сънувам, че призовавам мъртъвци, все някъде наблизо трябва да има мъртво животно."
Напрежението и адреналинът в тази книга (съчетани с необясними явления) са толкова големи, че ми напомнят за „Око за око“ от Орсън Скот Кард. И в романа на Кели Армстронг също присъстват няколко организации на хора със свръхестествени заложби.
Мисля, че "Пробуждането“ ще се хареса много на всички любители на паранормалното, магиите и митичните същества.

Купете книгата тук:
http://colibri.bg/knigi/824/keli-armstrong-probuzhdaneto

петък, 18 октомври 2013 г.

Рецензия на "Лицето" от Дийн Кунц


Дийн Кунц е автор, който пише със силна вяра в доброто. За първи път в тази книга обаче Кунц е циничен, критичен, фаталистичен и негативен.
От друга страна не мога да не изкажа възхищението си от начина, по който Дийн е отдал почит на най-любимите книги и филми в жанровете НФ, фентъзи и хорър. В "Лицето" по един или друг повод пряко са упоменати "Зоната на здрача", "Досиетата Х", "Франкенщайн", "Стар трек" и "Блейд Рънър". Има също така завоалирани препратки към "Пришълец" и "Терминатор".
Авторът е абсолютен енциклопедист. Умело е вплел цяла страница, която е интересна с етимологичните обяснения на няколко имена.
Сюжетът на "Лицето" е едновременно реален и иреален. Героите много често преминават от обикновения свят в свръхестествения и това е написано по толкова убедителен начин, че напомня произведенията на Филип К. Дик.
Знам, че читателите на този блог харесват стила на Ради Радев. Но със сигурност предпочитат повече този на Дийн Кунц. За мен е удоволствие да ви предложа един показателен, хумористичен и в същото време страшен диалог от "Лицето":
"- Точно това си помислих. Когато се запознахме на онази скучна университетска сбирка, ти ми се видя като великия фукльо - вожд на откачалките, един морален и интелектуален мутант в огромен мащаб.
- В устата на сатанист - усмихна се Корки. - това звучи почти като комплимент."

Аз съм експерт в любимите си жанрове. За мен не е трудно да отгатна кой автор от кой велик майстор е бил повлиян. "Лицето" сериозно напомня на произведенията на Абрахам Мерит. А именно "Гори, вещице, гори" и "Седем стъпки до сатаната".
От тази книга научих какво означава думите претцел и канюла:
канюла - тръбичка, куха игла, вкарвана чрез троакар (водач) в телесна кухина, кръвоносен съд, напр. венозна канюла, трахеостомна канюла и др.
претцел - тип печен хляб, приготвен от тесто, в повечето случаи познат заради интересната си форма тип възел.
Всъщност няма начин да прочета книга на Кунц без да науча нещо ново и интересно. Оригиналното в "Лицето" е, че не става въпрос за отделен убиец-психопат, човек, който лесно може да бъде забелязан и изолиран в съответната институция. Напротив. Колкото нещата са по-сложни и по-организирани, толкова по-трудно полицията би могла да им противодейства.
Голяма част от майсторството на Кунц се дължи на поетичните му описания, които ни изграждат ярка визуална представа за обстановката в романа:
"Удавената светлина на деня хвърляше мъгляви сиви отражения от дъждовните следи по стъклото върху леглото и създаваше впечатлението, че по чаршафите са плъзнали паяци".
Всички знаем, че огледалата са вид портали. Ангел-хранител или луд поклонник на Хаоса е открил начин да се придвижва през тях?
Отговорът ще откриете в "Лицето" на Дийн Кунц.

Купете книгата тук:
http://colibri.bg/knigi/827/dijn-kunc-liceto

сряда, 16 октомври 2013 г.

Мълчанието на агнетата - Томас Харис


Двайсет и пет години след първото издание на един от най-обсебващите психотрилъри за всички времена, българската публика ще се срещне отново с героите на Томас Харис - „Мълчанието на агнетата“ излиза на 21 октомври!

Сюжетът
„Мълчанието на агнетата“ се определя единодушно от критика и читатели като най-успешния психотрилър за последните 25 години. Още с появата си през 1988 г. той оглавява месеци наред листата на бестселърите на в. „Ню Йорк Таймс“ и се превръща в еталон за жанра. Оттам насетне трилърите неминуемо се сравняват с него, а злодеите – с Ханибал Лектър. Докато разследва сериен убиец, стажантката от ФБР Кларис Старлинг трябва да посети един мъж в строго охраняван затвор, за да го интервюира. Този мъж се казва д-р Ханибал Лектър – бивш психиатър с необичайни вкусове и повишен интерес към мрачните кътчета на човешкия ум.
Най-просто казано заковаващ, блестящ трилър.
в. „Дейли Мирър“
Тръпките, ужасът, лукавата ерудираност и бляскавият стил превръщат това произведение в нещо много повече от роман за сериен убиец... Авторът стига до невиждано готическо величие. Как не могат всички бестселъри да дават толкова много!
в. „Гардиан“
Читателите, очаквали появата на Ханибал, питат единствено дали е на нивото на „Червения дракон“ и „Мълчанието на агнетата“. За мен е удоволствие да дам отрицателен отговор. Много по-добър е.
Стивън Кинг

Авторът

Томас Харис е роден през 1940 в щата Тенеси, САЩ. Работи като журналист. Написва първия си роман през 1975, който веднага му донася световна слава. До този момент Томас Харис е публикувал 5 книги с главен герой незабравимото превъплъщение на злото - доктор Ханибал Лектър. И петте романа: „Черна неделя“, „Червения дракон“, „Мълчанието на агнетата“, „Ханибал“ и новият „Ханибал Лектър: Зараждането на злото“ са адаптирани в киното с огромен успех, а „Мълчанието на агнетата“, с Джоди Фостър и Антъни Хопкинс в ролята на психиатъра Ханибал – канибала, е награден с „Оскар“ за главна мъжка роля през 1991.

Томас Харис - „Мълчанието на агнетата“

Отделът на ФБР по поведенческа психология на серийните убийства се намира на най­долния, полуприземен етаж на сградата в Куонтико. Кларис Старлинг пристигна там зачервена, тъй като дойде от стрелбището тичешком. В косата й имаше стръкчета трева, а униформеното яке беше изплескано със зелено от моравата, където беше залягала при учебната стрелба.
В преддверието нямаше никой и тя побърза да се пооправи, като се взираше в отражението си в стъклената врата. Знаеше, че и без да се докарва много, щеше да изглежда добре. Ръцете й миришеха на барут, но за миене нямаше време – Крофорд, началникът на отдела, изрично беше подчертал, че я вика незабавно.
Джак Крофорд беше съвсем сам в задръстеното с вещи помещение. Стоеше до нечие бюро и разговаряше по телефона, така че за пръв път от година насам тя можа да го огледа от главата до петите. Това, което видя, я разтревожи.
Обикновено Крофорд имаше вид на инженер на средна възраст, който се поддържа в добра форма, след като активно е играл бейзбол в университета. А сега беше изпосталял, яката на ризата му стоеше халтаво на врата, а под зачервените му очи имаше подпухнали торбички. Всеки, който четеше вестници, знаеше, че чергата под краката на неговия отдел гори. Старлинг се надяваше Крофорд да не е пил. Това би влязло в пълно противоречие с представата й за него.
Крофорд завърши разговора си с едно рязко „не“. Сетне измъкна досието й изпод мишницата си и го отвори.
– Старлинг, Кларис М. Добро утро.
– Здравейте.
Усмивката й беше учтива, но само толкова.
– Нищо страшно не е станало. Надявам се повикването да не те е разтревожило.
– Не, не е.
Което не отговаряше напълно на истината.
– От преподавателите ти научих, че се справяш много добре и си сред първите по успех.
– Надявам се да е така. Официално нищо не са съобщили.
– От време на време ги питам как се развиваш.
Старлинг се изненада – беше отписала Крофорд като двулично копеле.
Запозна се със специалния агент Крофорд, когато той изнасяше лекции в университета на щата Вирджиния. Високото равнище на неговите семинари по криминология бе една от причините, които я доведоха във Федералното бюро. Когато издържа изпита за Академията, му написа писъмце, но отговор не получи и през трите месеца, докато учеше в Куонтико, той не прояви никакъв интерес към нея.
Старлинг не беше от хората, които молят за услуги или натрапват приятелството си, но все пак беше озадачена и натъжена от поведението на Крофорд. А ето че сега, лице в лице с него, тя със съжаление забеляза, че той отново й е станал симпатичен.
Нещо явно не беше наред с този човек. Крофорд излъчваше необикновен ум наред с интелигентността си и Старлинг го бе открила дори в усета му за цветовете и материите на дрехите, които все пак се вписваха в стандартното облекло, характерно за агентите на ФБР. И сега изглеждаше спретнат, но някак си занемарен, като че плесенясал.
– Появи се една работа, та се сетих за теб – продължи той. – Всъщност не точно работа – по­скоро интересно поръчение. Махни нещата на Бери от онзи стол и седни. Тук си писала, че след завършването на Академията имаш желание да постъпиш направо в нашия отдел.
– Така е.
– Занимавала си се доста със съдебна медицина, но нямаш опит в полицейската работа, а ние изискваме най­малко шестгодишен стаж.
– Баща ми беше шериф и познавам този начин на живот.
Крофорд се усмихна едва­едва.
– Не могат да ти се отрекат обаче двете дипломи по психология и криминология и... Колко пъти си работила през лятото в психиатрична болница? Два?
– Два.
– Разрешителното ти за психоаналитик валидно ли е още?
– Срокът му изтича след две години. Получих го преди вашите лекции в университета на Вирджиния, когато още нямах намерение да се занимавам с това.
– А сетне вече нямаше как да продължиш...
Тя кимна.
– Все пак извадих късмет и успях да завърша курсовете по съдебна медицина. Така можех да работя в лабораторията, докато се отвори място в Академията.
– Писа ми, че искаш да дойдеш тук, ако не се лъжа, а аз май не ти отговорих – всъщност със сигурност не ти отговорих. А трябваше.
– Не ви е било само това до главата.
– Чувала ли си за ПЗООП?
– Знам, че е Програмата за залавяне на особено опасни престъпници. В служебния бюлетин писаха, че работите върху някаква база данни, но още не сте приключили.
Крофорд кимна.
– Разработихме един въпросник. Отнася се за всички известни съвременни серийни убийци. – Той й подаде купчина листа в папка. – Единият раздел е за следователите, вторият е за оцелелите жертви – ако изобщо ги има. Сините са за убиеца – да отговори, ако желае, а розовите са поредица от въпроси, които изследователят задава на убиеца, като отбелязва не само отговорите, но и реакциите му. Голямо писане пада.
Голямо писане. Кларис усети как нещо в нея се стегна – замириса й на предложение за работа, най­вероятно досадно и продължително вкарване на данни в някоя нова компютърна система. Много й се искаше да се добере до каква да е работа в този отдел, но, от друга страна, й беше добре известно каква съдба очаква жена, веднъж уловена на секретарската въдица – измъкване няма. Предстоеше й да избира, а тя не искаше да сгреши.
Крофорд я чакаше да каже нещо – изглежда, беше задал въпрос. Старлинг се напрегна да го възстанови в паметта си.
– Какви тестове си използвала? Интересува ме многофазният, който разработиха в Минесота, и на Роршах.
– С многофазния съм работила, но с „Роршах“ – никога. Прилагала съм и тематичния аперцептивен тест, а на деца съм давала „Бендер­Гещалт“.
– Лесно ли настръхваш от ужас, Старлинг?
– Засега не съм забелязала такова нещо.
– Интересувам се, защото разпитахме всичките трийсет и двама серийни убийци, които сега държим в затвора.
Въз основа на данните в компютъра се опитахме да изградим психологичен профил на неразгаданите случаи. Много от убийците се съгласиха да ни сътрудничат – мисля, че повечето го правят, за да се самоизтъкнат. Двайсет и седем участваха в проучването. Четирима са осъдени на смърт и са подали молби за обжалване на присъдите, така че отказаха да говорят – нещо обяснимо. Ала има един, до когото най­много искам да се добера и който засега мълчи като риба. Молбата ми е утре да отидеш при него в психиатрията и да си опиташ късмета.
Кларис Старлинг усети радостно примиране в гърдите, но и някакво тревожно предчувствие.
– Кой е обектът?
– Психиатърът, доктор Ханибал Лектър – отвърна Крофорд.
Кратко мълчание последва произнасянето на това име – както винаги, когато присъстващите бяха цивилизовани човешки същества.
Старлинг погледна Крофорд в очите – неподвижна, скована.
– Ханибал Канибала – изрече тя.
– Да.
– Ами... да, добре, съгласна съм. Но не мога да не се запитам защо се спряхте на мен.
– Главно защото си ми на разположение. Не очаквам, че той ще се съгласи да сътрудничи. Вече отказа веднъж, но тогава го запитахме чрез посредник – директора на болницата. Трябва обаче да отбележа, че наш правоспособен психоаналитик е бил при него и лично го е помолил. За това си имаме причини, които не те засягат. А нямам свободен човек в отдела.
– Знам, че сте задръстени от работа – заради Бъфало Бил и станалото в Невада.
– Точно така. Познатата стара история – все не стигат хора.
– Споменахте, че искате да отида при него утре. Значи, бързате. Има ли това нещо общо с текущо разследване?
– Не. За жалост.
– Ако ми откаже, искате ли все пак да му изготвя психологически портрет?
– Не. Затънал съм до гуша в преценки за неконтактността на доктор Лектър и всичките до една са различни.
Крофорд изсипа в дланта си две хапчета витамин С и ги разбърка в чаша вода, за да ги изпие.
– Нелепо е в крайна сметка – продължи той. – Лектър е психиатър и сам пише за специализирани издания, при това изключителни статии, но никога за собствените си малки аномалии. Веднъж се направи, че сътрудничи в едни тестове на директора на болницата, Чилтън, и седя сума ти време с апарат за измерване на кръвното налягане, закачен за пениса, докато разглеждаше снимки на разни катастрофи. След това Лектър първи публикува психопортрет на Чилтън, та го направи за смях на кокошките. Води сериозна кореспонденция със студенти по психиатрия по въпроси, които нямат отношение към неговия случай, и толкоз – с друго не се занимава. Ако откаже да разговаря с теб, искам просто да ми докладваш как изглежда, каква е килията му, какво върши. Местната атмосфера, така да се каже. Отваряй си очите на четири за журналистите, които се мотаят наоколо. Нямам предвид истинските, а от долнопробните клюкарски вестничета. Те си падат по Лектър дори повече, отколкото по английското кралско семейство.
– Не бяха ли му предложили от такова издание петдесет хиляди за негови готварски рецепти? Нещо ми се върти из ума – рече Старлинг.
Крофорд кимна.
– Убеден съм, че „Нашънъл Татлър“ има подкупен човек в болницата и ще научат за посещението ти веднага щом го уредя.
Крофорд се наклони към нея, докато разстоянието между лицата им се сведе до половин метър. Тя се взря в половинките очила и торбичките под очите му. Дъхът му миришеше на антисептична течност за гаргари.
– А сега искам цялото ти внимание, Старлинг. Добре ли ме чуваш?
– Да, сър.
– Бъди крайно предпазлива с Ханибал Лектър. Доктор Чилтън, който оглавява психиатричната болница, ще ти разясни подробно как да общуваш с него. Не се отклонявай от указанията му. Не се отклонявай от тях нито на йота и за нищо на света. Ако Лектър изобщо те удостои с вниманието си, то ще е, за да научи нещо за самата теб. Със същото любопитство, с което змията изучава птиче гнездо. Ние с теб много добре знаем, че в подобни разговори се разменят най­различни реплики, но не му давай сведения за себе си. В главата му не бива да има никакви лични подробности за теб. Знаеш какво направи с Уил Греъм.
– Четох за това.
– Изкорми го с нож за рязане на линолеум, когато Уил отиде да го арестува. Истинско чудо е, че оживя. А червения дракон спомняш ли си? Лектър успя да насъска Франсис Долархайд срещу Уил и семейството му. Благодарение на Лектър лицето на Уил прилича на рисувано от Пикасо. В лудницата пък разкъса една от медицинските сестри. Върши си работата, но нито за миг не забравяй що за човек е.
– А що за човек е? Вие знаете ли?
– Знам, че е чудовище. Извън това нищо не се знае със сигурност. Може би ти ще научиш повече. Не съм извадил името ти наслуки от шапка с късмети, Старлинг. В университета ти ми зададе няколко интересни въпроса. Ако докладът ти е ясен, сбит и смислен, ще го покажа и на Директора. От мен зависи. Освен това го искам на бюрото си до девет часа сутринта в неделя. Това е всичко, Старлинг. Действай според указанията.
Крофорд й се усмихна, ала в очите му нямаше живот.
Доктор Фредерик Чилтън, петдесет и осем годишният директор на Балтиморската болница за психически болни престъпници, седеше зад голямо писалище, по което нямаше остри или твърди предмети. Част от персонала на болницата го наричаше „крепостния ров“. Друга част от персонала не знаеше какво значи „крепостен ров“. Когато Кларис Старлинг влезе в кабинета на доктор Чилтън, той не стана от мястото си.
– Тук сме посрещали доста полицаи, но не помня някой да е бил толкова привлекателен – каза той.
Кларис отдаде мазното му ръкостискане на брилянтина в косата, която от време на време приглаждаше. Тя първа изтегли ръката си.
– Госпожица Стърлинг, нали? – продължи докторът.
– Старлинг, докторе. С „а“. Благодаря ви, че ми отделихте време.
– Значи, Федералното бюро опря до момичета. – Той оголи в усмивка зацапаните си с никотин зъби.
– Бюрото непрекъснато се усъвършенства, доктор Чилтън. Това не може да му се отрече.
– Ще останете ли в Балтимор? Ако човек познава града, и тук може да се позабавлява не по­зле, отколкото във Вашингтон или Ню Йорк.
Тя извърна очи, за да си спести усмивката му, и веднага си даде сметка, че е схванал колко я отвращава.
– Не се съмнявам, че градът е прекрасен, но трябва да се срещна с доктор Лектър и още днес следобед да се върна за доклад.
– Мога ли да ви потърся във Вашингтон, ако се наложи...
– Разбира се, ще бъде мило от ваша страна. Тази операция се ръководи от специалния агент Джак Крофорд и чрез него винаги можете да се свържете с мен.
– Ясно. – Страните на доктора се осеяха с розови петна, които контрастираха неприятно с неестествения червеникаво­кафяв цвят на косата му. – Бихте ли ми показали служебната си карта?
Остави я да стои права, докато разглеждаше бавно документите. Накрая й ги върна и се изправи.
– Няма да се бавим. Елате с мен.
– Доколкото разбрах, трябва да ме инструктирате, доктор Чилтън.
– Ще го направя пътьом.– Той заобиколи бюрото, загледан в ръчния си часовник. – След половин час съм на обяд.
По дяволите, трябваше да вникне по-добре и по-бързо в същността му. Може пък да не е чак такова гадно копеле. Нищо чудно да знае нещо, което да й бъде от полза. Какво щеше да й навреди да се остави да я поухажват, колкото и да не й беше присъщо?

вторник, 15 октомври 2013 г.

ВЕЗБА - Дженифър Албин


Какъв заплетен свят тъче...
Албин създава уникален свят, едновременно увлекателен и ужасяващ. Абсолютно сензационен!
Джоузефин Анджелини

Поколения наред тъкачките са призовавани от Манипулационните служби на Арас да работят на становете и да определят какво да ядат хората, къде да живеят, колко деца да имат и дори кога да умрат. Надарена с рядката способност да втъкава времето в материята, Аделис е точно това, което Гилдията търси, а в Арас момичетата мечтаят да бъдат избрани за тъкачки. Това значи привилегии, неувяхваща хубост и нещо повече от проста секретарска работа. Освен това дава силата да бродираш по самата тъкан на живота. Но за тъкачките няма връщане назад. Оплетена в мрежа от лъжи и интриги, Аделис трябва да реши на кого да вярва: на милата си наставница Енора, на красивия и загадъчен камериер Джост или на обаятелния посланик на Гилдията Кормак Патън. Всички те имат тайни, но Аделис ще разкрие най-смъртоносната от тях, злокобна истина, която може да разруши реалността, каквато я познава.
В силен и оригинален дебютен роман за свят, в който Гилдията решава всичко, едно изключително момиче дръзва да се опълчи срещу властта на мъжете и границите на любовта.

понеделник, 14 октомври 2013 г.

Игра на тронове - Джордж Р. Р. Мартин


За първи път четох „Мистфалът идва с утрото“ от Джордж Р. Р. Мартин в списание "Върколак". Разказът беше лиричен, стилен, изискан, сантиментален и романтичен.
Аз съм пуритан и традиционалист относно жанра фентъзи и предпочитам класиците, утвърдени и проверени от времето. Но "Игра на тронове" вече е част от фантастичната поп култура и затова реших да я прочета и представя в блога.
Първото ми впечатление от книгата бе, че е огромна. Можете да я ползвате за боздуган или щит в зависимост от вашите предпочитания. Обемът на романа е 700 страници, а форматът му е по-голям от стандартния. Безспорно Джордж Р. Р. Мартин е подходил към "Игра на тронове" с любов към детайлите. За мен бе любопитно да науча как държавната хазна е изпразнена от многото празненства и на краля му се налага да събира заеми от лордовете за да организира турнир. Допадна ми и как в странноприемницата бие камбана за вечеря понеже е прекалено шумно и няма по какъв друг начин гостите да бъдат уведомени, че е време да се хранят.
От друга страна любовта към детайлите разпростряна на огромно количество страници води до прекалена и понякога скучна педантичност.
Мисля, че е крайно време да представя един цитат от "Игра на тронове", който е доста добра заемка от изказване на великия Айзък Азимов:
"Моето оръжие е умът. Брат ми си има своя меч, крал Робърт си има бойния чук, а аз разполагам с ума си... а един ум има нужда от книги, както мечът има нужда от брус, ако искаш да го държиш остър."
Мартин сам казва, че се е учил от класика Роджър Зелазни. Това, което не казва е, че е бил повлиян сериозно от най-доброто произведение на рицарят-писател сър Томас Малори, а именно "Смъртта на Артур". Впрочем в "Игра на тронове" има много сериозни заигравки с келтската и римската митологии, които са истинско удоволствие за познавачите. По мое лично мнение Мартин също така е заимствал от творчеството на Робърт Хауърд и Урсула Ле Гуин за да изгради един внушителен и достоверен фентъзи епос.
Това, което аз не одобрявам и считам за проява на лош вкус е описването на насилие върху деца. Имам предвид следните редове от книгата:
"Разправяха, че момиченцето на Регар плакало, когато го извличали изпод леглото, за да го посекат. Момченцето беше още сукалче, но войниците на лорд Тивин го бяха издърпали от гърдите на майка му и бяха пръснали главицата му в стената."
Другото, което не ми допадна са прекалено многото герои и сюжетни линии.
От тази книга научих какво означават думите барбикан (укрепен преден пост, порта или друга външна защита на град или замък или кула, над порта или мост, използвана като защитно съоръжение) и зев (отвор, цепнатина, празнина) което си е истинско удоволствие за човек, опиващ се от богатството на езика.
Мисля, че Джордж Р. Р. Мартин е един от най-добрите съвременни писатели на фантастика и фентъзи, но също така притежава и душа на поет:
"А дъждът валеше - топъл като кръв и безжалостен като съвест."

Купете "Игра на тронове" тук:
http://www.bard.bg/book/?id=269

събота, 12 октомври 2013 г.

НАШЕСТВИЕ - Михаил Ахманов


"Нашествие" е първа книга от поредицата "Пристигащи от мрака", над която работя вече девет години. Сега цикълът включва 11 романа, публикувани от издателство "Эксмо" с тираж повече от двеста хиляди копия и има огромна популярност сред читателите. През 2012-2013г. първите две книги от поредицата бяха публикувани в Полша.
Сюжетът на романа "Нашествие". В края на 21-ти век в Слънчевата система се появява космически кораб на фаатите - хуманоиди подобни на хората. В орбитата на Юпитер фаатите унищожават земен крайцер и залавят в плен двама млади офицери - Павел Литвин и Абигейл Макнийл. По някакъв тайнствен начин Литвин получава устройство за мисловен контакт с изкуственият интелект, който управлява кораба. Той успява да избяга от затвора, прокрадва се из огроммния звездолет, намира и освобождава Макнийл. Извънземният кораб влиза в бой с космическия флот на Земята, унищожава го и се приземява на южния полюс на планетата. Смъртта на човешката цивилизация е неизбежна, но в хода на събитията се намесва чуждопланетен ментор на Земята, тайнствено същество-метаморф, опазващо планетата в продължение на векове. С негова помощ Литвин успява да унищожи екипажа и да овладее тайната на междузвездния двигател.
Следващите книги описват експанзията на земляните в космоса и създаването на Земната федерация, както и контакти с други раси в продължение на осем века, които често водят до междузвездни войни.
Просторите на Галактиката са обитавани от разумни същества, както хуманоидни така и съвсем неприличащи на хора, и приобщаването на Земята в клуба на космическите цивилизации далеч не е желано от всички. Накрая идва епохата на мира(29-31век), на която е посветена втората част от поредицата. Герой на тези романи е ксенологът Ивар Тревелян, сътрудник на Фонда за Развитие на Чуждопланетни Култури. Тревелян и колегите му странстват сред звездите, помагайки на жителите на светове, в които се е зародил разумен живот да се присъединят към Галактическата цивилизация.
Отчасти поредицата романи принадлежат към жанра "космическа опера", но битките и приключенията не са главната цел за мен.
Аз бях повлиян от идеите на Станислав Лем, описани в много от книгите му ("Соларис", "Едем" и т.н): в Галактиката хората могат да се срещнат с нещо толкова чуждо и непонятно, че тези разумни феномени ще бъдат за нас или непознаваеми, или враждебни, или просто безинтересни. Така че основно моето внимание се съсредоточава върху описанието на галактически раси - фаати, метаморфи, дроми, хаптори, лоона эо, силмарри - тяхната физиология, психика, история, бита, техническите и културните постижения, и контактите им със земното човечество.
Първата част от поредицата включва романите "Нашествие", "Ответен удар", "Бойците на Данвейт", "Тъмни небеса", "Врата на Галактиката" и "Мисия на добря воля". Втората част е посветена на Ивар Тревелян, обединява романите "Посланик на небесата", "Далекий Сайкат", "Липсващото звено", "Меч над пропастта" и "Консулът Тревелян".

Официален сайт на Михаил Ахманов:
http://akhmanov.ru/

вторник, 8 октомври 2013 г.

На вниманието на издателите - Ерик Франк Ръсел


Напоследък чета книги, които мога да използвам за вдигане на тежести. Романите, печатани тази година независимо дали са в жанровете НФ, фентъзи или хорър са с обем между 400 и 700 страници. Бих желал обаче да отбележа, че не всеки човек може да отдели достатъчно време и да се вглъби в книга с дебелината на телефонен указател.
Ето защо бих желал да предложа на българските издатели да отпечатат сборник от Ерик Франк Ръсел. Ръсел е най-известният писател на хумористични фантастични разкази след Робърт Шекли.
Освен това е носител на наградата "Хюго" за своя разказ Alamagoosa преведен на български под името "Абракадабра", и публикуван в списанията "Фантастични истории" и "Космос". Всъщност доста разкази на Ръсел са отпечатани в България, но в най-различни вестници, списания, антологии и алманаси. И то за диапазона от 55 години.
Никой досега обаче не е публикувал в България смаостоятелен сборник с разкази на Ерик Ръсел!
А би трябвало. Става въпрос за автор, който пише хумористични, но същевременно умозрителни и интелектуални истории с абсолютно неочакван край. Всеки, който е чел "Почакаймалковците" ще ме подкрепи.
До момента има един отпечатан роман от този британски майстор и това е “Зловещата бариера”. Обаче книгата е публикувана в средата на 90-те и това е неговият дебют в дългата проза.
А Ръсел е световноизвестен като автор на фантастични разкази. Популярен е в почти всички държави с изключение на нашата.
Аз съм абсолютно убеден, че един сборник с разкази на Ерик Франк Ръсел с обем от около 300 страници ще се радва на голямо търсене в България.
И освен това ще ни съсипе от смях.

четвъртък, 3 октомври 2013 г.

РИЦАРЯТ НА СЕДЕМТЕ КРАЛСТВА - Джордж Р. Р. Мартин


ОЧАКВАЙТЕ!
14 Октомври 2013
Три новели из света на „Песен за огън и лед” – сто години преди
„Игра на тронове”.
Една изненада от Джордж Р. Р. Мартин, капризния крал на фентъзито -
за първи път в спретнато томче:
РИЦАРЯТ НА СЕДЕМТЕ КРАЛСТВА
Джордж Р. Р. Мартин

Мартин ни представя за първи път своя „странстващ рицар” без потекло сър Дънкан Високия и скуайъра му Ег в повестта „Странстващият рицар”, станала финалист за Световната награда за фентъзи. Двамата герои стават много популярни и се завръщат за нови приключения в „Заклетият меч”. В следващата изпълнена с живот и изключително занимателна повест „Тайнственият рицар” Мартин повежда Дънк и Ег към ново приключение, в което двамата участват в зловещ турнир, в който абсолютно нищо не е такова, каквото изглежда – включително и главните герои!

Династията, основана от Егон и сестрите му, устояла близо триста години. Друг крал от рода на Таргариен, Дерон Втори, по-късно включил Дорн във владението и обединил цял Вестерос под един владетел. Направил го с брак, не със завоевание, тъй като последният от драконите умрял половин век преди това. Действието в „Странстващият рицар” се разиграва в последните дни от властването на Добрия крал Дерон, около сто години преди началото на първия от романите „Песен за огън и лед”, докато владението е в мир и династията Таргариен е на върха си. Разказва историята за първата среща между Дънк, скуайър на странстващ рицар, и Ег, момче, което е много повече, отколкото изглежда на пръв поглед, и за великия турнир на Ашфордски лъг. „Заклетият меч”, следващото сказание, подхваща историята им около година по-късно.

Всички чакаме края на „Песен за огън и лед”, сега поне имаме нейното начало.

сряда, 2 октомври 2013 г.

Лицето - Дийн Кунц


Очаквайте на 7 октомври „Лицето“ – един свят на свръхизобретателност и безпрецедентно упорство, създаден от живата легенда на трилъра Дийн Кунц!

Книгата

Запознайте се с Лицето на новото хилядолетие – Чанинг Манхайм, най-ярката звезда на Холивуд, която буди възхищение у милиони. Всички го боготворят и благоговеят пред него.
А може би не всички.
Няколко дни преди Коледа актьорът получава неочакван подарък – черна кутия със зловещо съдържание. Кой е изпратил кутията и какво е страховитото ѝ послание?
Докато търси отговор на тези въпроси, Итън Труман, бивш детектив от отдел „Убийства“ и настоящ началник на охраната на Лицето, започва малко по малко да губи връзка с реалността: тялото на най-добрия му приятел изчезва чудодейно от моргата, някой го дебне от огледалото, а един глас, който звучи досущ като този на мъртвата му съпруга, оставя загадъчни съобщения по телефона.
Междувременно непознат мъж, който се представя за ангел хранител на десетгодишния син на звездата, предупреждава момчето да си намери добро скривалище, защото Звяра в жълто идва...
А черните кутии продължават да пристигат... и съдържанието им става все по-зловещо.
Поемете си дълбоко дъх и влезте на пръсти в света на Дийн Кунц, защото тук границата между мъртвите и живите е тънка, а зад ъгъла ви чакат призраци и серийни убийци.

Авторът

Още като студент Дийн Кунц (роден 1945 г.) печели конкурс за разказ на списание „Атлантик Мънтли“ и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати – този на „Ню Йорк Таймс“, при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение, а четиринайсет от романите му са оглавили същата класация в категория „джобно издание“. Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият „Ню Йорк Таймс“ нарича творбите му „психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин“, а не по-малко престижното списание „Ролинг Стоун“ го определя като „най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка“.

Дийн Кунц „Лицето“

Ябълката беше срязана на две и след това половинките бяха съшити с груб черен конец.
Десет смели бода бяха разположени равномерно. Всеки възел беше завързан с хирургическа прецизност.
Сортът на ябълката, червена превъзходна, можеше да е от значение. Като се вземе предвид, че съобщенията се доставяха под формата на предмети и изображения, но никога чрез думи, всяка подробност можеше да изясни смисъла им, тъй както определенията и пунктуацията избистрят смисъла на писмената реч.
По-вероятно бе обаче тази ябълка да бе избрана, защото не беше узряла. Ако вътрешността ѝ беше по-мека, тя щеше да се натроши дори при внимателна работа с иглата и завързването на възлите.
Ябълката стоеше в очакване на по-подробен оглед върху бюрото в кабинета на Итън Труман. Черната кутия, в която беше опакована при пристигането си, също се намираше там и от нея стърчаха парчета нарязана черна мека хартия. Тя вече беше разкрила всичко от съдържанието си, което можеше да послужи за разгадаване на загадката, едно голямо нищо.
Тук, в западното крило на величествения дом, Итън държеше апартамент на партера, който се състоеше от кабинет, спалня, баня и кухня. Високите му френски прозорци предоставяха ясна гледка към пейзаж, в който нямаше нищо реално.
Предишният обитател на жилището би нарекъл кабинета хол и би го обзавел по подходящ начин. Охолният живот, който бе сведен до минимум при Итън, не заслужаваше да заеме цяла стая.
Преди да отвори черната кутия, той я бе снимал с дигитален фотоапарат. Беше направил снимки и на червената превъзходна от три ракурса.
Предполагаше, че ябълката е била разполовена, за да се пъхне някакъв предмет в сърцевината ѝ. Хич не му се щеше да разреже шевовете и да види какво е.
Годините му на работа като детектив, разследващ убийства, го бяха накарали да закоравее в някои отношения. Но в същото време постоянният сблъсък с върховното насилие беше изострил ранимостта му в други отношения.
Беше едва трийсет и седем годишен, но полицейската му кариера беше приключила. Инстинктите му обаче не бяха изгубили остротата си и мрачните му очаквания не бяха намалели.
Вятърът не спираше да духа по стъклата и да почуква с отнесените капчици дъжд.
Колкото и да бе несериозна, бурята му даде нужното извинение да остави ябълката да чака и да се приближи до най-близкия прозорец.
Рамките, касите, корнизите и пречките между стъклата – всички части на всеки прозорец в грандиозната сграда бяха изработени от бронз. Под натиска на атмосферните влияния външните повърхности се бяха покрили с приятна напръсканозелена патина. Благодарение на усърдната поддръжка във вътрешността бронзът там си оставаше тъмнокафеникаво-червен.
Стъклата на прозорците бяха скосени към всеки ръб.
Това важеше дори и за най-скромните сервизни помещения, като местата за миене на чинии и за пране на партера.
Макар да бе строена за филмов магнат през последните години на Голямата депресия, в къщата не се виждаха никакви следи от строителни икономии, като се започнеше от входното фоайе и се стигнеше до най-далечния ъгъл на най-затънтения коридор.
Когато цената на стоманата пада устремно, когато молците прояждат дрехите в магазините, когато колите ръждясват в автосалоните поради липса на купувачи, филмовата индустрия продължава да процъфтява. И през лошите вре-мена, както и през добрите, единствените две абсолютно необходими неща си остават храната и илюзиите.
От високите прозорци на кабинета гледката беше като нарисувана върху декора за филм – изящно изработена триизмерна сцена, която през измамното око на камерата би могла убедително да послужи за пейзаж от чуждоземна планета или за въплъщение на съвършенството в този свят, което действителността не би позволила.
По-зелени от тревата в райската градина, поляните се разпростираха върху десетки декари, без нито едно буренче или поразено листенце. Царствените корони на гигантските калифорнийски дъбове и провисналите клони на меланхоличните хималайски кедри, и двата вида дървета принадлежащи към типични класически представители, бяха покрити със сребро и диаманти от декемврийския дъждец.
През струйки вода, тънки като косъмчета от ангел, Итън се взираше в далечината в последния завой на алеята за коли. Паважът от сиво-зелен кварцит, излъскан до блясък от дъжда, водеше до орнаменталната бронзова порта в стената, ограждаща имението.
Нежеланият посетител бе дошъл до портата пеша през нощта. Навярно подозиращ, че старинната преграда е осъвременена с модерна система за охрана и че тежестта от тялото на човек, който се опита да се покатери по нея, би задействала сигнализацията за тревога в стаята за наблюдение, той бе хвърлил пакета над високата порта върху алеята за коли.
Кутията, в която бе сложена ябълката, бе подплатена с найлон с балончета и опакована в найлонова торба с цип, за да бъде защитена от увреждане вследствие на лошото време. Прикрепена с телбод към капака, червената панделка подсказваше, че вътре има подарък, а не боклук.
Дейв Ладман, един от двамата пазачи, дежурни през нощта, намери пратката в 3,56 сутринта. Боравейки с нея много внимателно, той я бе занесъл в стаята на пазачите в сградата за домакина по поддръжката на двора в задната част на имота.
Дейв и партньорът му по смяна, Том Мак, сканираха пакета с флуороскоп, за да проверят дали вътре няма жициили други метални компоненти на експлозивно устройство или на механизъм за стрелба, задействащ се с пружина.
Тъй като някои съвременни бомби можеха да се направят и без метални части, след флуороскопията Дейв и Том го прегледаха с детектор на миризми, който можеше да разпознае трийсет и две експлозивни съединения при наличието дори на толкова минимално количество на характерни молекули като три на кубичен сантиметър въздух.
След като се убедиха, че пратката няма да избухне, пазачите я разопаковаха и като видяха черната кутия с подарък, оставиха съобщение по гласовата поща на Итън и я отделиха, за да му я предадат.
В 8,35 тази сутрин един от двамата дежурни пазачи, Бени Нгуен, бе донесъл кутията в апартамента на Итън в главната къща. Бени бе пристигнал също с видеокасета, съдържаща записи от камерите за наблюдение по периметъра на имението, които бяха хванали момента на доставката.
Освен това Бени предложи и една традиционна виетнамска глинена съдинка, пълна с пиле с гъби и ориз по виетнамски, любимо ястие на Итън.
– Мама пак ти гледа на разтопен восък от свещи – поде Бени. – Запали свещ от твое име и като видя какво показва, каза, че имаш нужда от подсилване.
– За какво да се подсилвам? Най-тежката работа, която върша тези дни, е да стана сутрин от леглото.
– Не каза за какво. Но не е само за коледния пазар. Тя гледаше хипнотизиращо като дракон в будистки храм, когато го каза.
– С погледа, който кара питбул териерите да лягат смирено на гръб и да откриват коремите си ли?
– Точно така. Каза, че трябва да се храниш добре, да не пропускаш молитвата си всяка сутрин и вечер и да избягваш силния алкохол.
– Виж това е проблем. Пиенето на силен алкохол е моят начин да се моля.
– Ще кажа на мама, че си излял уискито си в канала и съм те оставил коленичил да благодариш на бога, че е създал пилетата, та да може тя да ги готви.

вторник, 1 октомври 2013 г.

Пробуждането - Кели Армстронг


На 30 септември излиза от печат „Пробуждането“– книга втора от ърбън фентъзи трилогията „Най-тъмните сили“, покорила въображението на юноши от над двайсет страни през последните три години.

Сюжетът

В „Пробуждането“ – книга втора от трилогията „Най-тъмните сили“, приключенията на Клоуи Сондърс продължават. Оказва се, че Клоуи е плод на научен експеримент – тя не само вижда призраци, но и умее да пробужда мъртвите. Животът ѝ обаче е застрашен и то точно от онези, които са я използвали за опитите си. Заедно с тримата си приятели, които също са надарени със свръхестествени способности, Клоуи ще трябва да намери някой, който да ѝ помогне да си спаси живота и да си върне свободата.
Когато вратата на килията ми изщрака и се отвори, първата мисъл, която прониза упоения ми мозък, беше, че Лиз е променила решението си и се е върнала. Но нима духовете отварят врати? Да, понякога ме молеха да отворя някоя, за да говоря със зомбито на мъртвец, притежавал свръхестествени способности и станал жертва на лудия учен, но те самите нямаха нужда да отварят врати.
В Лайл Хаус не бях единствената със свръхестествени способности. Саймън можеше да прави магии. Рей изгаряше хората с голи ръце. Дерек притежаваше нечовешки сили и свръхразвити сетива и очевидно, много скоро щеше да може да се превръща във вълк. Тори... е, не бях сигурна каква точно бе Тори – може би едно объркано дете, чиято майка, член на управата, я бе настанила в Лайл Хаус.

Авторът

Кели Армстронг е родена и живее в Канада, заобиколена от съпруг, три деца и внушителна менажерия. Учила е психология, занимавала се е с компютърно програмиране, посещавала е семинари по творческо писане. Сега създава бестселъри и взривява листите на Ню Йорк Таймс – както с трилъри, чийто главен герой е Свръхестественото, така и с ърбън фентъзи истории за тийнейджъри. В актива си има 20 романа, които я нареждат сред най-успешните автори на криминални и хорър творби в света - Шарлейн Харис, Лоръл К. Хамилтън и Ким Харисън.
Кели Армстронг - „Пробуждането“

Откъс от книгата:
Когато вратата на килията ми изщрака и се отвори, първата мисъл, която прониза упоения ми мозък, беше, че Лиз е променила решението си и се е върнала. Но нима духовете отварят врати? Да, понякога ме молеха да отворя някоя, за да говоря със зомбито на мъртвец, притежавал свръхестествени способности и станал жертва на лудия учен, но те самите нямаха нужда да отварят врати.
Седнах в леглото, разтърках насълзените си очи и запремигвах в опит да пропъдя мъглата, останала в организма ми от приспивателните. Вратата остана открехната за миг. Свлякох се от леглото, преминах на пръсти по дебелия килим на наподобяващата хотелска стая спалня, като се молех някой да повика онзи в коридора, за да мога да избягам, преди тези хора да са започнали експериментите си с мен…
– Здравей, Клоуи – разцъфна във вежлива усмивка д-р Давидоф и широко отвори вратата.
Д-р Давидоф не беше много възрастен – може би петдесетгодишен, – но ако трябваше да му дам роля във филм, щеше да е на изкуфял учен с треперещи ръце. Сигурна бях, че ще работи усърдно над нея и ще я изиграе блестящо.
Жената зад него имаше шикозна руса прическа и носеше елегантен костюм. За нея ще е ролята на майката на най-противното момиче в класа. Което си е попадение право в десетката, защото и в действителност беше тя, майката на Виктория – Тори Енрайт, единственото момиче от Лайл Хаус, което не бяхме включили в плана си за бягство и с пълно основание, като се има предвид, че тъкмо тя бе една от причините да избягам от дома.
Майката на Тори носеше хартиена торбичка с логото на магазините „Мейсис“, сякаш току-що бе свършила с покупките и на връщане се бе отбила, за да направи някой и друг ужасяващ експеримент, преди да се прибере у дома за вечеря.
– Сигурна съм, че имаш много въпроси, Клоуи – каза д-р Давидоф, когато седнах на ръба на леглото. – Тук сме, за да им отговорим. Но най-напред ще трябва и ти да ни помогнеш.
– Саймън и Дерек – изрече госпожа Енрайт. – Къде са?
Преместих поглед от нея към д-р Давидоф, който се усмихваше и кимаше окуражително с глава, сякаш не се съмняваше, че ще издам приятелите си. Не съм проблемно дете. Никога не съм бягала от вкъщи. Никога не съм тропала с крак, не съм пищяла, че животът е несправедлив и искам изобщо да не съм се раждала. Винаги, когато баща ми казваше, че отново се местим и трябва да сменя училището, аз преглъщах през сълзи: „Ама, аз тъкмо си намерих приятели“, кимах с глава и му казвах, че разбирам. Приеми съдбата си. Надявай се на най-доброто. Бъди голямо момиче. Сега, като погледнах назад и видях, че винаги съм правила онова, което се иска от мен, си дадох сметка, че отдавна съм се включила в играта. Когато възрастните ме галеха одобрително по главата и ми казваха, че вече съм пораснала, всъщност имаха предвид, че се радват, задето не съм пораснала достатъчно, за да задавам въпроси, да се съпротивлявам.
Гледах д-р Давидоф и госпожа Енрайт и си мислех за онова, което ми бяха сторили – бяха ме излъгали, бяха ме заключили тук – и вече ми се искаше да тропна с крак. Искаше ми се да крещя. Ала нямаше да им доставя това удоволствие. Срещнах погледа на госпожа Енрайт и опулих очи:
– Искате да кажете, че още не сте ги открили?
Помислих си, че ще ме удари през лицето, ако в същия момент д-р Давидоф не беше вдигнал ръка.
– Не, Клоуи, не сме намерили момчетата – каза той. – Много сме загрижени за здравето на Саймън.
– Защото мислите, че Дерек ще го нарани, така ли?
– Не нарочно, разбира се. Знам, че Дерек е привързан към Саймън.
„Привързан“ ли? Колко странна дума използва той. Дерек и Саймън бяха несъщи братя, но бяха много по-близки, отколкото всички кръвни братя, които познавах. Наистина, Дерек беше върколак, ала точно тази част от същността му винаги щеше да го възпира и нямаше да позволи Саймън да бъде наранен. Щеше да го защити на всяка цена – вече бях виждала да го прави.
Вероятно скептицизмът се бе изписал на лицето ми, защото д-р Давидоф поклати глава, сякаш изразяваше разочарованието си от мен.
– Добре, Клоуи. Щом като не споделяш загрижеността ни за Саймън, може би ще се разтревожиш за здравето му.
– К-какво з-за… – когато бях напрегната, започвах силно да заеквам, а не исках те да разберат, че са уцелили слабото ми място, затова заговорих по-бавно:
– Какво му е на здравето?
– Състоянието му.
Очевидно, не само аз гледах твърде много филми. Ей сега щяха да ми кажат, че Саймън има някакво рядко заболяване и ако не вземе лекарствата си през следващите дванайсет часа, ще експлодира.
– Какво му е на състоянието?
– Страда от диабет – отговори д-р Давидоф. – Нивата на кръвната му захар трябва да се следят и да се регулират.
– С някоя от онези тест-лентички ли? – изрекох бавно, докато в същото време трескаво мислех.
Саймън имаше навика да изчезва в банята преди хранене. Мислех си, че просто обича да си мие ръцете. Веднъж се сблъсках с него на вратата и го видях как бързо мушна малка черна кутийка в джоба си.
– Точно така – каза д-р Давидоф. – Ако се грижи добре за себе си, диабетът може лесно да се контролира. Ти не знаеше, защото нямаше нужда да знаеш. Защото Саймън води напълно нормален живот.
– С едно изключение – обади се майката на Тори.
Тя бръкна в хартиената си торба и измъкна от вътре малка раничка. Приличаше на раницата на Саймън, но не можех да се закълна, че е същата – може да са я купили отнякъде. Вярно е, че тя издърпа от нея суичъра на Саймън, ала той трябва да е оставил в стаята си в Лайл Хаус още цял куп дрехи. Колко му е да грабнат един пуловер? После се появи скицник и комплект цветни моливи. Стаята на Саймън бе пълна с комикси, нарисувани от него. Ето пак – колко му е да…
Госпожа Енрайт разлисти скицника, като от време на време се спираше на някоя страница. Недовършените рисунки на Саймън. Той никога нямаше да ги остави. Накрая госпожа Енрайт остави на масата едно електрическо фенерче. Същото, което той пъхна в торбата си, преди да излезем от Лайл Хаус.
– Саймън се подхлъзна, когато прескачаше оградата – каза тя. – Беше метнал раницата си през рамо и тя падна. Нашите хора бяха по петите му, така че трябваше да я изостави. Тук има нещо, от което той се нуждае много повече от дрехите и моливите си.
Тя отвори тъмносиня найлонова торбичка. Вътре имаше две спринцовки, които приличаха на писалки, първата беше пълна с някаква течност, а другата бе празна.
– Инсулинът, който трябва да замести веществото, което организмът на Саймън не може да произведе. Инжектира си го с тези спринцовки три пъти дневно.
– А ако не го направи?
Думата взе д-р Давидоф:
– Не искаме да те плашим и да те лъжем, че ако Саймън пропусне дори една-единствена инжекция, ще умре. Но той вече пропусна сутрешната и сега сигурно се чувства замаян. До утре ще започне да повръща. След два-три дни ще изпадне в диабетна кома.
Той взе торбичката от ръката на торината майка и я постави пред мен.
– Трябва да му я занесем. Но за да го направим, ще се наложи да ни кажеш къде се намира.
Съгласих се да опитам.
В един добър сценарий главната героиня никога не постига целите си още от първия път. Тя трябва да си начертае план, да се натъкне на препятствие, да го заобиколи, да се сблъска с друго, да потърси друг път, после с трето, пак да заобиколи… Едва когато изгради характера си и стане силна, тя може да заслужи наградата и да успее.
Моята история бе започнала да се вмества в този отдавна доказал се модел. Поне доколкото можеше да се вмести история, измислена от ученичка по киноизкуство. Или, по-точно, от бивша ученичка по киноизкуство. Клоуи Сондърс, петнайсетгодишна, която иска да стане следващия Стивън Спилбърг, и чиито мечти да пише и режисира касови холивудски филми рухнаха в деня, в който получи първата си менструация и заживя живот, какъвто някога си бе представяла, че ще заснеме с кинокамера.
Тъкмо тогава започнах да виждам духове. След странното си поведение в училище бях откарана от мъжете с бели престилки в дом за групово пребиваване на психически разстроени деца. Работата е там, че аз наистина виждах духове. При това, в Лайл Хаус не бях единствената със свръхестествени способности.
Саймън можеше да прави магии. Рей изгаряше хората с голи ръце. Дерек притежаваше нечовешки сили и свръхразвити сетива и, очевидно, много скоро щеше да може да се превръща във вълк. Тори… е, не бях сигурна каква точно бе Тори – може би едно объркано дете, чиято майка, член на управата, я бе настанила в Лайл Хаус.
Саймън, Дерек, Рей и аз осъзнахме, че въдворяването ни на едно и също място не е никакво съвпадение и затова се махнахме от дома. Двете с Рей се оказахме разделени от момчетата и след като избягахме при леля ми Лорън – човекът, на когото вярвах най-много, – се озовах тук, в нещо като лаборатория, ръководена от същите хора, които притежаваха и Лайл Хаус. Сега те очакваха от мен да им помогна да заловят Саймън и Дерек. Е, време е да ви представя и някои от спънките, с които се сблъсках. Затова, като истински разказвач на приказки, аз казах на д-р Давидоф къде да намери Саймън и Дерек.
Първа стъпка: установяване на целта.
– Двете с Рей трябваше да се крием, а момчетата изостанаха, за да ви заблудят с магиите на Саймън – признах на д-р Давидоф. – Рей тичаше пред нас и не чу, но в последната секунда Саймън ме дръпна и ми каза, че ако се разделим, ще се срещнем по-късно на едно определено място.
Втора стъпка: установяване на препятствието.
– Къде е това място ли? Това е проблемът. Аз не знам къде е. Говорихме, че имаме нужда от сборен пункт, но всичко се завъртя тъй лудешки! Просто решихме да избягаме, а Дерек заяви, че трябва да го направим същата нощ. Момчетата сигурно са избрали мястото и са забравили, че не са ми го съобщили.
Трета стъпка: описание на обиколния маршрут.
– Всъщност, имам някаква представа – говорихме за някои места. Едно от тях трябва да е било сборният пункт. Бих могла да ви помогна да го намерите. Момчетата ще гледат за мен, така че вероятно ще се крият, докато не се убедят, че съм аз.
Вместо да бягам от тук, по-добре щеше да бъде, ако ги накарам да ме изведат навън и да ме използват за примамка. Ще изброя няколко места, за които никога не сме говорили с момчетата, така че няма да има опасност да ги заловят. Планът ми беше блестящ. Реакцията?
– Ще го имаме предвид, Клоуи. Но засега ще ни кажеш за кои места става въпрос. Щом стигнем там, имаме начин да открием момчетата.
Препятствия. Те са основна част от процеса. Но какво се получи в действителност? Чист провал. Д-р Давидоф и майката на Тори взеха списъка с измислените от мен места и излязоха, като не ми дадоха нищо в замяна – нито отговори, нито направиха някакъв
намек защо са ме затворили тук и какво ще стане с мен. Седях, кръстосала крака на леглото си, и се взирах в колието, което държах в ръце, сякаш то беше кристална топка, която можеше да ми даде отговор на всички въпроси. Мама ми го бе дала, когато бях дете и виждах „караконджули“ – духове, както вече знам. Каза, че медальонът ще ги възпира и те наистина спряха да ме навестяват. Винаги съм си мислела, че, както казва татко, тези неща са на психологическа основа. Вярвах, че няма да се появяват и те не се появяваха. Но сега не бях толкова убедена.
Дали мама е знаела, че съм некромант? Би трябвало, ако ми се е предало по наследство от нея. Наистина ли колието възпира духовете? Ако е така, силата му сигурно е отслабнала. Дори самият медальон изглеждаше странно – можех да се закълна, че яркочервеният камък бе станал възморав. Едно беше сигурно обаче – той не можеше да отговори на моите въпроси. Трябваше да си отговоря сама.
Отново си сложих колието на шията. Каквото и да искаха от мен доктор Давидоф и останалите, то не беше нещо добро. Никой не заключва децата, на които иска да помогне. Нямах намерение да им кажа как да открият Саймън. Ако той имаше нужда от инсулин, Дерек щеше да му го набави дори ако се наложеше да влезе с взлом в някоя аптека.
Трябваше да се съсредоточа върху задачата да измъкна себе си и Рей от тук. Ала това не беше Лайл Хаус, където единственото препятствие между мен и свободата бе охранителната система. Макар спалнята ми да приличаше на стая в хубав хотел – с двойно легло, килим на пода, фотьойл, писалище и собствена баня, – в нея липсваха прозорци, а от вътрешната си страна вратата нямаше дръжка. Бях се надявала, че Лиз ще ми помогне да избягам. Моята съквартирантка в Лайл Хаус, Лиз, не беше успяла да излезе жива оттам, и когато се озовах тук, аз призовах духа й с надеждата, че ще ми помогне да намеря изход. Имаше само един проблем. Лиз не осъзнаваше, че е мъртва. Съобщих й го по възможно най-внимателния начин. Тя подскочи, нарече ме лъжкиня и изчезна. Може би гневът й вече се бе поохладил. Съмнявах се, ала не можех да чакам. Трябваше да се опитам да я призова отново. Подготвих се за сеанса. Този момент бе толкова неубедителен, че никога нямаше да го използвам в мой филм. Без пукащи свещи, които да хвърлят призрачни сенки върху стените, без прашни черепи, подредени в ритуален кръг, без потири, за които зрителите знаят, че са пълни с червено вино, но тайничко се надяват да е човешка кръв.
Нима опитните некроманти използват свещи и тамян? От малкото, което бях научила за света на свръхестественото, разбрах, че някои от нещата, които виждаме във филмите, са истина. Може би далеч в миналото хората са знаели за некромантите, за вещиците и върколаците и сценариите се основават, макар и бегло, върху стари истини?
Моят метод – ако изобщо бих могла да го нарека така, тъй като го бях използвала само два пъти – се базираше на опита, грешките и няколкото съвета, дадени ми неохотно от Дерек. Като момче, което, макар и едва на шестнайсет, изучаваше предмети на ниво колеж, Дерек обръщаше голямо внимание на достоверността на фактите. Ако не бе сигурен в нещо, изобщо не си отваряше устата. Ала когато го притиснах, ми призна, че доколкото знае, некромантите призовават духове в два случая: когато се намират на гроба на мъртвеца, или като използват негова лична вещ, така че седнах на пода с кръстосани крака и суичъра на Лиз в ръце.
Представих си Лиз, представих си и себе си, как я издърпвам от чистилището. В началото не се напрягах много силно. Последният път, когато съсредоточих всичките си сили, за да призова един дух, бях призовала цели два наведнъж и ги бях запокитила в мъртвите им и погребани тела. Сега не се намирах на ничий гроб, което не означаваше, че някъде тук няма трупове. Така че отначало поддържах ниско нивото на енергията, като постепенно го увеличавах, съсредоточавах се все повече и повече, докато…
– Какво по…? Хей, коя си ти?
Ококорих очи. Пред мен стоеше тъмнокосо момче приблизително на моята възраст; то имаше осанката, външността и арогантно вирнатата брадичка на футболна звезда. Нима бе съвпадение да открия духа на друго дете на това място? В главата ми се прокрадна едно име – името на едно от децата, обитавали Лайл Хаус, което бе отведено от там преди моето пристигане и за което се предполагаше, че е било изпратено в психиатрична клиника, също като Лиз.
– Брейди? – предпазливо попитах аз.
– Да, но аз не те познавам. Не познавам и това място.
Той се завъртя и огледа стаята, после потърка тила си. Щях да го попитам дали е добре, но се спрях. Разбира се, че не е добре. Мъртъв е. Като Лиз.

Представена публикация

Буреносен фронт – Джим Бъчър

Още през 2003 г. на няколко страници от популярното научно-фантастично американско списание „Локус” се рекламираха книгите от поредицата з...